Никога преди залез

Послеслов от преводача

В народната традиция на Скандинавския север троловете представляват създания, които варират значително по вид, размери и нрав. Понякога се оказват съвсем сходни с хората - дотолкова, че е трудно да бъдат различени от тях, друг път са описвани по коренно противоположен начин. Често техният основен атрибут е невижданата сила, а традиционните им местообитания са спотаени под скални плочи или в планин­ските недра, нерядко укриващи несметни богатства. Вярването, че троловете живеят вдън гората, се дължи на преданието, че християнската вяра и църквата са ги прогонили от откритите равнини. За да предпазят до­мовете и нивите си, хората са ги маркирали с кръстове - сигурен знак, че тролът не е добре дошъл на подобни места. Троловете са социални създания, които обаче живеят извън християнската общност и по този начин се превръщат в изгубени, обречени души. Моралните им стойности също се различават от нашите - при­мер за това са т. нар. сменени деца в случаите, когато човешко бебе бива подменяно с тролско. Препоръчително средство за предотвратяването на тази практика е била заплахата малкото да бъде убито или кръстено. Скандинавският фолклор и създадената по-късно литература в неговия дух са наситени с примери както за сменени деца, така и за хора, най-често девойки, отвлечени в планината или пещерата на трола. Дори да се завърнат в човешкия свят, тяхното душевно състояние вече не е същото. В по-общ контекст съществуват предания за хора, заблудили се в гората, с която скандинавците се намират в особена, амбивалентна, но здрава връзка. Изгубените се оказват неспособ­ни да открият пътя до дома или другарите си, макар да се намират съвсем близо до тях - не ги виждат и не са видими за останалите. Така гората се явява едновременно дом за човека и топос на неизвестното, загадъчното, плашещото - едновременно приятел и враг. Вярвало се е, че троловете се страхуват от стомана или сребро, та не е било излишно човек да се въоръжи с подобен предмет за защита. Според друго, доста разпространено сказание, те се вкаменяват при досега със слънчева светлина, ето защо избягват да се по­казват навън денем. Това никак не е чудно и с оглед на факта, че са представители на фолклорните създания, свързвани по една или друга причина с хтоничното. Подобно на съвременните горски животни, те странят от хората, дори се е смятало, че умеят да се преобразяват, което обяснява особената трудност да бъдат съзрени наяве. По тази причина никак не е случайно, че са забулени в мистерия.

Опозицията светлина-мрак, наситена със силен фолклорно-християнски заряд, е основен мотив в из­вестната финландска песничка „Лъчеструйна и Трол“ (Paivansade ja menninkdinen, 1949), чиито меланхо­лични, сантиментални тонове я превръщат в неизме­нен съпровод на всевъзможни празненства, особено след няколко бири. С други думи, текстът, вдъхновил както заглавието, така и названията на отделните час­ти в настоящата книга, за съвременния финландец е разпознаваем и изпълнен с алегории, които няма нужда да бъдат обяснявани експлицитно. За удобство на българския читател обаче Йохана Синисало препоръча текстът на песничката, който иначе не е част от романа ѝ, също да бъде включен в превода. Тролът в случая е представител на онези чужди нам, озадачаващи нощни създания, чиито мотиви са неизвестни на човека. Финският фолклор е населен с богато многообразие от подобни приказни същества. В романа се гово­ри за hiisi, демони или великани, чрез които хората са си обяснявали явления без очевидна естествена причина. Кой например би могъл да разположи гигант­ски каменен блок насред гората, да издълбае пролука в скалата или да натрупа голяма камара камъни (т. нар. „шумни“ или дяволски камъни за сауна, за които става дума в една от главите на „Никога преди залез“), ако не надарените с внушителна физическа сила тролове. Вярвало се е, че в миналото те са обитавали районите, по-късно населени от човешкия род. Нашето настъпление и смущаващо поведение ги е накарало да се оттеглят в още по-затънтени, отдалечени, периферни ре­гиони. В народните наративи хийсите често притежа­ват човешки черти, но са оприличавани и на великани, и на планински тролове. Те се числят към т. нар. народ на хийси, който според различни трактовки се домогва до хората посредством невидими за човешкото око същества или болестотворни магически сили. Домът им е Хийтола, разположена в труднопроходими местности, възможно най-далеч от човешките поселения.

Подземните народи, наричани общо maahiset във финския фолклор, обитават земните недра или пла­нински пещери. Тъй като са социални митични съз­дания, за тях са характерни общностите, дори йерар­хичните структури, поради което се доближават до чо­вешките общества. Приписвани са им антропоморфни черти и се е вярвало, че си имат семейства и къщи, обработват ниви и отглеждат добитък точно като селските стопани на земната повърхност. В Северна Финландия било особено разпространено схващането, че техният свят е противоположен на нашия и всичко там е обърнато огледално: подземните обитатели ходели надолу с главата, а краката им се докосвали до нашите, дясното на земята съответствало на лявото под нея и т.н. Хората и подземните народи си битували паралелно, всеки от своята страна, като се срещали само в определени ситуации, когато се случвало човешко същество да посети подземните или пък те били виждани да се разхождат по земята.

С оглед на пространството, което населява, народът на хийси е бил приравняван с духовете на мъртъвците, за разлика от индивидуалното понятие хийси със значението на великан, дявол. Народът на хийси традиционно е бил описван като шумна тълпа от миниатюрни създанийца, принудени да живеят в горите, след като избягали от християнската църква, звъна на църковните камбани и гласа на местния пастор. Спо­ред хората, чиито пътища се пресичали с тези на хийсите, те били шепнещо гъмжило, което ги обкръжава­ло или минавало през тях, в случай че били легнали да си починат в леса. От друга страна народът на хийси разполагал със собствени горски пътеки. В множество поверия се случва човек да попадне на някоя от тях и никога повече да не се види.

В Южна и Централна Остроботния (Североза­падна Финландия) подземните обитатели се зовяли vuorenpeikko - планински тролове. Те живеели във вътрешността на планините, дълбоко в дивата пустош, или също така под пода на църквата. Очевидно обра­зите им са вдъхновени от тролския фолклор в Швеция и Норвегия, тъй като в Остроботния няма толкова изразени възвишения. Троловете са описвани по начина, присъщ на шведския и норвежкия фолклор. Поселенията им били огласявани от детска глъчка и кучешки лай, усещал се ароматът на прясно изпечен хляб, вдигали сватби и прочее. В отделни разкази те са описвани като едри, неприязнени великани (хийси, дяволи) или като приказни фигури с огромни носове, подобно на скандинавската народна традиция.

В своя „Атлас на финския фолклор“ (2009) Мати Сармела дава обяснение за произхода на maahiset, по­знати в Южна Лапландия и сред фините в Норботен. Според описания от региона местните се натъквали на множество ровове в земята или пък се случвало от почвата да се издига пушек. Говорело се, че дъщерите на подземните хора с готовност ставали съпруги на земни мъже, а еротичните легенди се ползвали с бога­то многообразие от мотиви, основани на вярването, че подземните жители искали да се измъкнат от обиталищата си и да заживеят в човешкия свят. Сред лапландците е добило разпространение и библейско обяснение, според което подземните хора са децата, които Адам и Ева укрили от Бог. Преданието гласи, че Ева тъкмо къпела децата си, когато Бог решил да навести първите хора. Щом съзряла неочаквания посетител, тя изтикала още неизмитите малчугани в гората, далеч от Божиите очи. На въпроса дали имат и други деца, Ева отговорила отрицателно. Тогава Бог заявил, че скритите щели да останат такива завинаги. Този мотив е известен само в северните райони на провинциите, обитавани от фини, и навярно представлява контраинтерпретация на Ларш Леви Лестадиус (1800-1861) в противовес на учението, разпространявано от тогавашните свещеници от официалната църква. Основателят на сектантското движение, известно под името лестадианство, смятал подземните жители или както той ги наричал - лапландски божества в джобен формат - за свои основни противници. Тъй като сам вярвал в съществуването им, той непрестанно ги клеветял, обявявайки ги за прокълнати от Бог въплъщения на злото и липсата на морал.

С християнския дяволски фолклор са свързани и наративите за земни деца, подменени от подземните хора или направо отвлечени в техния свят. Дори в тра­диционния фински фолклор смененото дете е деформирано, умствено увредено бебе, което никога не става възрастен. Предполага се, че в най-старинните пластове на народните поверия то е било олицетворение на злите мъртви, които не са били допускани до Туонела (или Манала - подземния, отвъдния свят), а в по- новите сказания подменящият е самият дявол, който дебне да докопа още некръстени деца. В подобни легенди от християнско време се откриват обяснения и за произхода на расите, на примитивните народи, на различните като цяло - още един от ключовите опорни стълбове в сюжета на „Никога преди залез“.

Дебютният роман на Йохана Синисало (р. 1958) излиза през 2000 г. и мигом се превръща в първата научнофантастична творба, удостоена с престижната награда „Финландия“. По онова време обаче авторката съвсем не е начинаеща. Още от края на 80-те и ранните години на 90-те тя доминира като значима, оригинална и обичана финландска писателка във фантастичния жанр с внушителна колекция от награди „Аторокс“ за разкази в тази област. При това се смята за първата финландска авторка, пробила в мейнстрийм сферата, прекосявайки жанровите граници и бариери. През 2004 г. „Никога преди залез“ грабва и наградата „Джеймс Типтри-младши“, а през 2009 писателката е номинирана за „Небюла“ с друга своя творба. До 2014 г. Синисало написва още пет романа, в които отново се спира на наболели екологични проблеми от съв­ремието ни и мотива за човека животно, безпомощен пред аморалните сили в природата и обществото, но и редица разкази, есета, комикси, критически и науч­ни статии, телевизионни сценарии. Кариерата ѝ минава и през рекламния бранш, в който придобива навика да работи с дисциплина и морал. Като свои вдъхнови­тели посочва автори от ранга на Туве Янсон, Астрид Линдгрен, Л. М. Монтгомъри, Рей Бредбъри, Владимир Набоков, Маргарет Атууд, Мишел Турние, Волтер Килпи, Джордж Оруел и Олдъс Хъксли.

Сред гореизредените ярко изпъква името на Туве Янсон, шведскоезичната сънародничка на Синисало, покорила света със своята поредица за Муминтрол. В няколко интервюта авторката на „Никога преди залез“ споменава „Кометата идва“ (1968) на Янсон. За нея това е образец за фантастика, където научната фактология е пропила един измислен и все пак правдопо­добен свят, ето защо творбата от раз я приковава към муминските книжки, но също така я насочва към въпросния жанр в собствената ѝ писателска кариера. Синисало описва „Кометата идва“ като научнофантастичен трилър и озадачаваща приказка в едно. За разлика от Туве Янсон, за която е известно, че се е вдъхновила за своя Мумин от страшните тролове в скандинавската народна традиция и илюстрациите на шведската художничка Елза Бесков (1874-1953), Синисало от своя страна никога не се е бояла от тези образи. Фиктивни светове като Муминската долина и Нарния са я очаровали, впечатлявал я е космосът със своите далечни планети, но съзрявайки като писател, постепенно осъзнава, че най-причудливите и интригуващи пространства са просто версии на нашата собствена среда на живот, изопачени алтернативи на иначе тривиалното ни ежедневие. Това е причината Синисало да възприема жанровото творчество като мощно оръжие за социална критика и анализ. В едно интервю тя заявява: „Обичам да пиша истории, които те оставят с това почти реално усещане, и да си играя с идеята, че въпросната версия на вселената е някъде съвсем близо до нас, точно зад следващия ъгъл“. За финландката фантастиката не е самоцел, тя предпочита да страни от прашасалите парадигми и да пише книги, в които може да се случи какво ли не. Обича да разтяга и разкъсва жанровите граници с цел да запълни бездната между научната фантастика и безуслов­ната доминация на реализма във финландската литература, за която историческото минало и емпиричният подход към сюжета са определящи. В своята фик­ция се сдобива с възможността да отведе читателя отвъд пределите на табутата, като игриво нарича „Никога преди залез“ социофантастика. Тук авторката си поставя задачата да отговори на въпроса „ами ако?“ т.е. „какъв би бил светът ни, ако...“. Според Синисало, добрата научна фантастика се намира в непрекъснат диалог с днешния ден - поставя под въпрос ценностните системи, политическата действителност, социалните йерархии, дори ролите на половете. Същевременно в своя своеобразен манифест „Уиърд и гор­да с това“ (Weird and proud of it, 2011) тя се обявява против термините „фентъзи“ и „научна фантастика“, въвеждайки ново обозначение - финландски уиърд (финс. suomikumma, англ. Finnish Weird). Целта е да се надмогнат стереотипните предубеждения, които читателите хранят по отношение на сюжетите и тематиката в традиционната фантастика, като наред с това нейните фенове от своя страна следва да се чувстват предупредени, че четивото няма да съответства на очакванията им. Този вариант би бил най-справедлив и за авторите, и за читателската аудитория. По думите на Синисало: „Аз пиша истории, за Бога, не определени жа­нрове. Жанрът не е целта на писането, а просто един от множеството инструменти пред автора. Като всички писатели, аз използвам фикцията, за да разсъждавам, да анализирам и в опит да деконструирам определени - често обществени - проблеми и разногласия“ (в Books from Finland, 5.09.2011). В своя увод към наскоро публикуваното издание Finnish Weird 2014 (от Хелзинкското общество на научната фантастика) Синиса­ло допълва размислите си по въпроса: „След по-малко от 200 години писмена литературна традиция и де­сетилетни стражари, отбягвали творби с фантастични елементи като евтин ескапизъм, финскоезичните писатели понастоящем създават литература, представляваща феноменална смесица от научна фантастика, фентъзи, хорър, сюрреализъм, магически реализъм и пр. Тя е силно оригинална, свежа и удивителна, понякога възпява елементи от нашия богат фолклор и митотворчество, друг път се рее из висините на научнофантастични светове или пък историите са почти реалистични, но съдържат тази бегла странност или причудливост, която ги оразличава от миметичното писане“. За Синисало прокарването на граници между жанровете е спъващо, дори съвършено излишно. В допълнение финландският уиърд въплъщава и типичната за финландците меланхолия, афинитета към техния собствен лаконичен черен хумор и атавистичното усе­щане за природата като уютен дом, без обаче да е лишена от зловещи характеристики, диви зверове, снегове и студове. Творбите на Йохана Синисало - и в частност „Никога преди залез“ - вече са признати за първообрази на финландския уиърд в родината ѝ. Според нейната собствена теория, добила вече нормативност във Финландия, „уиърд“ обединява всички „диагонални“, хибридни или още неназовани подходи към ситуации от ежедневието или социални проблеми, които помагат на автора да ги освети от различен, неприви­чен за реалистичната литература ъгъл. С особен заряд са наситени редовете, в които Синисало обезоръжава евентуалните критици в гореспоменатия увод към Finnish Weird 2014: „Не се опитвам да твърдя, че ние, финландците, сме преоткрили колелото - ню уиърд - и се опитваме да си го присвоим, съвсем не. Мъча се да кажа, че скандинавските страни не са измислили и криминалния роман, но след международния успех на детективската и криминалната литература от Швеция, Норвегия и т.н. Nordic Noir се превърна в етикет за определено качество на писането. Според мен обозна­чението Finnish Weird също е бранд - запазена марка, която обещава екстремно пътуване през оригинал- на проза от доста многообразни автори с изявено лич­ни стилове. Ние сме уиърд и се гордеем с това.“ Така според нея финландският уиърд притежава качествата да се превърне в следващия нордски литературен феномен, концептуална стока за износ и културен обмен.

Ето че методите на фантастичното се явяват най- пригодни за разсъждение над проблемите на човечеството, а алтернативният фактор в случая с „Никога преди залез“ е биологичен/еволюционен. Изходната идея в романа е свързана със съкращаването на територията на дивите животни под влияние на човешката дейност, която не само изолира нас в козметични паркове, дистанцирайки ни от естествената ни среда, но и пре­чи на горските обитатели да водят присъщия за тях начин на живот. Авторката е силно озадачена от реакциите на сънародниците си, когато заблудена кафява мечка бива забелязана в покрайнините на град Тампере. Предвид факта, че финландците и скандинавците като цяло се възприемат като част от природата, която неразривно е свързана с манталитета и стила им на живот, Синисало остава потресена от невежеството на хората наоколо си. Макар този вид мечки да се смятат за страхливи, странящи от хората същества, които не наближават боклукчийските им кофи (за разлика от черните мечки, лисиците и енотите в САЩ например), финландците реагират панически, разсъждавайки над въпроса дали звярът няма да докопа някое сочно бебе за обяд или да се нахвърли на невинен гражданин, излязъл да потича за здраве. Когато местните медии призовават изчадието да бъде застреляно на място, писателката остава изумена - нима тези хора не си спомнят от елементарните уроци по биология в училище, че въпросният вид мечки са предимно растителноядни? Синисало се стреми да провокира всички нас да се замислим над простия въпрос: защо сме се отчуждили от природата до такава степен? При това никой не се е запитал кой от видовете пръв е дошъл на територията на другия. Според авторката хората са убедени, че именно те притежават природата, присвоявайки си правото да се възползват от нея, да замърсяват и унищожават цели екосистеми. За един от протагонистите в своя роман тя се нуждае от създание, което действително да застрашава човека, като се конкурира с него за ,една и съща биологична ниша.

В този момент на помощ се притича тъкмо тролът - диво животно, налично открай време във финския фолклор, човекоподобно, интелигентно и ловко, съще­временно описвано като жестоко и ужасяващо. Във фикционалния свят на творбата тролът се превръща в изчезващ, действително съществуващ животински вид със собствен еволюционен процес и поведенчески модел, които Синисало изгражда на базата на народната традиция, прекарвайки цели дни в градската библиотека и архивите на Финското литературно дружество в Хелзинки. В процеса на работа писателката осъзнава, че митичният трол символизира множество аспекти на човешкия живот отвъд конфликта между при­рода и култура. Неговата сила се крие във функцията му на метафора за другостта в нашето общество, за връзките ни с онези, които са различни от нас и често се крият подобно на дивите зверове, или пък за тъмните кътчета в нашите собствени души.

Тършувайки щателно из финския фолклор, Синисало открива интересни сходства между хората и троловете. И ние, подобно на дивите зверове, които живеят на групи, се характеризираме с обществена йерархия и тенденцията винаги да определяме кои инди­види са по-високопоставени или пък стоят по-ниско от нас самите. Никак не е трудно да възприемаме по- различните като нищожества, достойни за презиране и подчиняване, или пък като всяващи страх непознати. Много е удобно да ги демонизираме, тъкмо защото не знаем нищо за тях - подобно на кафявата мечка. Всеки ден ние се натъкваме на различните в обществото, на маргинализирани групи, които ни предоста­вят претекст да не ги възприемаме като равни нам на базата на класови различия, пол, раса, сексуална ориенрация, физически недъзи. Това именно са троловете в нашето ежедневие. Старите фински поверия оп­исват трола като създание, което прилича на човека и се конкурира с него, затова и в много приказки троловете се оказват глупави, надхитрявани и осмивани от homo sapiens, който изпитва потребност непрекъсна­то да уверява сам себе си в своето превъзходство. От тази нагласа произтичат и легендите за сменени деца - няма как новородено със сериозни дефекти и толкова различно от останалите да бъде част от човешкия род. Ето и основателна причина то да бъде унищожено без морални скрупули. Демонизмът на троловете от своя страна се смята за по-късен феномен - с налагането на християнството във Финландия фолклорните мотиви се смесват с митовете за дявола. Неслучайно в своята благодарствена реч след удостояването ѝ с наградата „Финландия“ Синисало посочва: „Песи [тролът в романа] тълкува тъмнината и забранените чувства. Троловете неизменно са около нас. Човекът е забравил корените си. Онова, което не разбираме, винаги може да бъде демонизирано“.

По думите на изтъкнатия български литературо­вед Боян Ничев ,,[в]ечните образи от митологичен произход са обемни и същевременно схематични. Те са свързани с дадена гранично-екзистенциална ситуа­ция, „изчерпват се“ с нея, въпреки че вътре в нея имат широк простор за голямо интерпретационно движение“ (в „Основи на сравнителното литературознание“, 1986: 141). Финландската авторка взима наготово об­раза на трола от народната традиция и изгражда роман, чиято структура наподобява пъзел, преднамерено имитира човешкия подход да си съставя представа за нещо, събирайки откъслечна информация. Желанието ѝ е да принуди читателите да използват своя ум, да се оцитат да конструират една нова, но недотам различ- на вселена от уликите и фрагментите, които им се по­дават хапка по хапка. Алегориите, символите и подтекстът за нея са част от предимствата на съвременната фантастика, но всъщност тя прилага един стандартен похват: образносюжетното наследство на дадена цивилизация поначало се използва от всяко ново време, което се опитва да каже нещо за себе си чрез предзададените литературни типове, запълвайки ги със собствено съдържание. Впоследствие успехът на книгата окуражава Синисало да пише безскрупулно и субекти- вистично. Тя признава, че хомоеротичната нишка не е била проблем за нея, тъй като е имала за цел да про­вокира - в качеството си на писателка от женски пол. Посредством героите си Синисало изучава оковите на нашето мислене, всичко онова, което не сме способни (или сме отвикнали) да усещаме, затова се отчуждава­ме от него безкомпромисно, инстинктивно - и го маргинализираме. Със своята полифония от гласове писа­телката разтърсва реалността, сглобява историята отрязък по отрязък, придвижвайки се последователно от прастарите езически заклинания до иконите на съвременната попкултура. Синисало преплита митологичната информация и спецификата на нашето собствено ежедневие с такова майсторско умение, че шевовете между кръпките от разножанрови и разностилови откъси не личат - сглобени са с вещина, сякаш винаги са представлявали едно неделимо цяло.

Тази умела комбинация от съвременни екологични и урбанистични проблеми от една страна, и фолклорни мотиви от друга, ни отваря очите за скритите светове в нашите собствени градове, дори в сградите, които обитаваме. Макар да не вярваме в подземни народи и пещерни обитатели, ние успешно се изолираме в очевидната си реалност, загърбвайки хомосексуалните, имигрантите, жертвите на трафик на хора и домашно насилие. Те са сред нас и същевременно не съществуват, тайничат, страхуват се да се покажат на дневна светлина, защото там ги грози най-лошото - а именно нашето собствено нехайство.

Синисало стъпва върху изконната, здраво утвърдена база, за да изобличи днешните стереотипи и невежество, при това с (твърде) добронамерен хумор. Нейният естетически изящен трол иначе олицетворява всичко онова анималистично и забранено в сексуален план, от което страним и се пазим. Авторката осмива недостатъците на всяка една описвана в романа социална среда, поставяйки в нея по едно чуждо създание. Вариациите на темата за другостта ни отвеждат не само до връзката между човека и природата и затвореното пространство на еднополовите отношения, но и до извращенията в така близкото ни обкръжение от стандартни, цивилизовани съпружески двойки. Чрез ясно доловимите или добре прикрити конфликти Синисало чепка въпроса за жестокостта, за нейната съзнателна и несъзнателна употреба и в крайна сметка ни отвежда до заключението, че може би все пак човекът е най-големият звяр в природата, защото действията му са преднамерени, а не инстинктивни и подбудени от стремежа към самосъхранение. За нея добрите и лошите не се подбират по биологичен вид и други по­добни стереотипни характеристики, а по своята сетивност, по естествената чистота на помислите си отвъд моралната система на социума. Наред с всички открити въпроси и отворени вратички, които творбата оставя след прочита, неизбежно разсъждаваме над това кое ли е мерилото за човешкост - дали разумът ни издига над животните, дали образованието и социалните облаги ни дават власт над „примитивните“ народи, или на практика ни лишават от иначе вродената ни хуманност. А дивата природа всъщност се оказва изненадващо адаптивна, тя не само ни заобикаля, не само се приближава с всяка следваща наша грешка, а може би иска и да ни намекне, че не бива да сме сигурни в собствената си победа. Та кои в крайна сметка са сменените деца в историята за трола?

Росица Цветанова