Никога преди залез

Древните фини са наричали злите ангели също: дяволи/ гноми/ хийси; синове на Калева/ духове на времето/ блуж­даещи пламъци[18]/ черни мъже/ планински мъже/ тролове/ смеховници/ върколаци/ зли духове/ лунни демони/ водни духове/ русалки...

МАРТЕС

Стои на два крака. Озъбен дявол.

Чудовище от научнофантастичен филм.

Косата странична светлина изопачава кокалеста­та му фигура и конвулсивно потръпващите крайници с дълги нокти. Пристъпва напред, меко като привиде­ние, наближава с поклащане, а предните му лапи се вдигат. Вдигат се на заплашителна височина. До поло­жение за атака.

Ноктите му се протягат.

Гротесковото му лице се раздира в отвратителна гримаса, когато от гръкляна му се разнася съскащо сумтене.

Усещам как по бедрото ми се стича гореща урина.

- Не! - чувам да крещи Микаел.

А чудовището скача.

АНГЕЛА

Не. Не и това.

Всичко друго, само това не.

МАРТЕС

Чадърът, който Микаел е облегнал на стената, през цялото време ми е бил на една ръка разстояние и ня­какъв чист рефлекс ме подтиква да го грабна и про­тегна пред себе си, само дето съм безмилостно бавен в сравнение с пъкления хищник. Противните му скалпели свистят към очите ми, по-бързи от светлината; от вдигнатия пред мен чадър има точно толкова пол­за, колкото да отнеса само жесток разрез през бузата и слепоочието, а полезрението ми в миг се стеснява до пламнало флуорно жълто, изпъстрено с точици; всич­ко се върти, гади ми се.

Някъде ужасно дълбоко в мен се пробужда рефлекс.

За значително по-кратко време, отколкото би подо­бавало за измислянето му, в една-единствена координационна буря на синапсите, всички те се намират по­между си: безкрайните часове карате, обезсърчени- ят младеж в търсене на своята мъжественост, кунг фу, Брус Лий, костенурките нинджа - притискам здраво клепачи, извъртам се и едновременно с това приклякам, а чадърът пронизва въздуха като самурайски меч.

Улучва нещо, което ме кара да очаквам звук, подо­бен на резонанса от обтегнат лък, но вместо това до­чувам пронизителен вой, вик, който би могъл да мине и за крясъка на едра, но непозната на науката птица. Отварям очи.

Нещо топло, лепкаво и тъмно пада върху рамото и страната на шията ми. Губя самообладание, а антре­то на Микаел в моите очи е тясно като фуния, ясно и все пак изпълнено със силещ се сняг. Някъде в поле­зрението си през улея виждам черно-червения чадър на пода - пръчките му са начупени от едната страна, а иззад гънките на закачалката се подава чудовището, потърсило прибежище там. Чудовището, останало не­подвижно след удара ми - като черна, рогата, зъбата и ноктеста статуя с остри контури. Ангела, който е коле­ничил до него, изплюва думите:

- Върви по дяволите, Мартес, чу ли ме, върви по дяволите, и то бързо! - и в гласа му няма капчица пре­дупреждение, призив за бягство или загриженост за мен, просто чиста омраза.

Вдигам ръка към бузата си, слепоочието; усещам, че кожата е раздрана както по лицето, така и по скалпа ми, шурти кръв, която образува локвички на пода, а предницата на дънките ми мокри и студенее от ури­ната. И насред целия този сюрреализъм Микаел се е втренчил в мен, опрял коляно сред намачканите палта от закачалката, гушнал Лукавия.

ЛИЙСА-МАРЯ ИЙВО: САТАНИНСКИТЕ СЕКТИ В ДОЛИНАТА НА РЕКА ТОРНИО И КИТИЛЯ, ВТОРОТОДЕСЕТИЛЕТИЕ НА XX ВЕК

Класифицирането на трола като животински вид през 1907 г. е неоспорима сензация в средите на биолозите. Оп­ределено разкриването на толкова едър бозайник пред на­уката едва през настоящото столетие е донякъде необичай­но, макар и в никакъв случай уникално събитие. Сведения­та за забелязани Felipithecus trollius действително са срав­нително изобилни, особено на север, където светлите лет­ни нощи опосредяват наблюденията на животни, но в на­учните кръгове те не са били смятани за надеждни, нито за достоверни. Отделни претенции за намерени късове кози­на, парчета кости и нокти са приемани като измами и дори не са ставали повод за сериозни изследвания.

Въпреки че тролът предпочита непристъпните местно­сти, спи зимен сън и заравя изпражненията си т.е. не може да се каже, че оставя забележими следи по терена, все пак е въпрос на случайност, че преди 1907 г. сред природата не е бил открит нито един труп на трол. Това обстоятелство оче­видно е вдъхновило проявилото се в по-новия фолклор вяр­ване, че троловете погребват своите мъртъвци.

Предположенията за демоничния характер на трола, ес­тествено, са оставили своя особен отпечатък върху зооло­гическото откритие на вида, което за науката безспорно е значимо събитие; феномен, който би могъл да се сравни с разбиването на парадигмата, и във връзка с който се налага разглеждането под съвършено нова светлина на фолклора, натрупван в продължение на столетия. Ето защо е разбира­емо, че и в среди, външни спрямо научните, се наблюдава раздвижване. Затова пък изненадата се състои в особената сила на реакцията в определени контексти. Най-прословути сред гореспоменатите отзвуци са сатанинските секти в до­лината на река Торнио и община Китиля.

От гледна точка на теологията е забележително, че едно и също събитие - в случая откритие, спадащо към сферата на биологията - в географски толкова близки райони е пре­дизвикало явления, характеризирани като почти противо­положни.

Движението от долината на река Торнио се обособя­ва около действащия в Юлиторнио, произхождащ от Пело (1879) Ерики Неселиус (р. Ниеми). Неселиус е начинаещ проповедник, чиято религиозна ориентация е здраво вко­ренена в лестадианството. Въпреки това той е особено не­видима фигура в обществения живот на региона, преди да се запознае с откритието на тролския труп от новините във вестниците. Неселиус незабавно отпътува за Хелзинки и изисква разрешение да изследва консервираното животно, но не успява да се добере до друго, освен направените нему снимки. Според останалите след неговата кончина дневни­ци, особено му е въздействала опашката с пискюл на хищ­ника.

Непосредствено след завръщането си в Юлиторнио, Не­селиус оповестява поредната поява на Сатаната на земята. Той обединява намирането на трола с т. нар. проповеди за земни духове на Ларш Леви Лестадиус от 40-те и 50-те го­дини на XIX век, чрез които Лестадиус се опитва да откаже лапландците от техните древни демонични вярвания (вж. напр. Нила Оутакоски: Образът на земния дух в пропове­дите на Ларш Леви Лестадиус, Scripta Historica XVII, из­дание на Историческото дружество в Оулу 1991). Следният откъс от книгата с проповеди на Неселиус Живият Сата­на (Кемиярви, 1911) обобщава възгледите му:

„И така, всички вие можете да си представите как все­ки един извършен грях е като семе, което пада в земята, и как, смучейки тъмна сила, расте и цъфти, докато се превър­не в живия Сатана. Сред нас е наместен истински жив гор­ски демон, за да си припомним прегрешенията си и да не сеем повече от тях. Живият Сатана е изпратен сред нас от Всемогъщия Бог със задачата да въплъти човешката поро­чност, след като тя излезе наяве, да се яви от пустошта в об­лика на ада по пътя на всеки, извършил грях.

Тъй като родът человечески е твърдоглав и е загърбил Божиите заповеди, Бог е въздигнал сред нас тези против­ни синове на Луцифер, за да ни предупреди. Всеки, който в сърцето си предприеме дори лъжа, да се огледа внимател­но след себе си на пътеката; не се ли мержелее зад гърба му образът на живия Сатана, онзи мъчител, който по Божията заповед е покълнал от земята и само чака да докопа злос­торника със страховитите си нокти. Ето как всички ние сме изправени пред ужасяващо изпитание...“

Скоро Неселиус се сдобива с група следовници от поря­дъка на няколкостотин души. Особено голямо значение на думите му приписва пастир на елени, познат като Хирвас- Ула, който не се присъединява към сектата, но се отзова­ва на поканата да разкаже пред богомолците за случаите на наблюдавани от него тролове. По всяка вероятност Несели­ус е възнаградил пастира с пари или ракия, понеже свиде­телските му показания неизбежно заклеймяват самия него като непоправим грешник: та той, според собствените си думи, видял „горския дявол“ половин дузина пъти - вярно, в повечето случаи доста отдалеч - например по време на лов за зайци. В една от най-въздействащите си истории оп­исва как се е натъкнал на не по-малко от четири трола, кои­то с общи усилия гонели елен към по-камениста местност.

По разгледаните снимки и скиците, които е направил по тях, Неселиус поръчва изготвянето на дървена скулптура, изобразяваща трола. Понастоящем тя се съхранява в църквата на Юлиторнио (недостъпна за обществеността). Изде­лието го придружава на проповедническите му обиколки, а по време на екстатичните молитви, неговите помощници по всяка вероятност са го поставяли да надзърта през открех­натата врата или някой прозорец, но щом бивало забеляза­но, не закъснявали да го отнесат. Възможно е това да е доп­ринесло както за съзнанието за греховност сред богомол­ците, така и за увеличаване влиянието на Неселиус.

Измамата със статуята е разкрита през 1911 г., а следов­ниците се пръсват скоро след това, но дори и на смъртното си ложе Неселиус се кълне, че надничащият през врати и прозорци „Сатана“ е истински. Следователно статуята е не­подправен трол, който Всемогъщият този път е превърнал в дърво, за да засвидетелства силата си, а не в камък според разпространеното схващане.

Значи според Неселиус произходът на трола е божест­вен, макар на практика да символизира злото. Това всъщ­ност е и единственият явен признак, споделян със сатанин- ската секта от Китиля.

Сатанинската секта от Китиля не е била особено добре организирана, нито е разполагала с водеща фигура като Не­селиус. Когато сведенията за открития трол достигат до ре­гиона, там ентусиазирано започват да съживяват местна­та митология за троловете и земните духове. Намират се хора, които по собствени думи или разкази на техни родни­ни имали вземане-даване с тролове: лично се били среща­ли със земни духове старица от Коскама, Апо Янкяля, Анти Васара и Рета Хелю, която открила същинска къща на зе­мен демон зад ограда в Тепасто, Риталаксо. В село Сирка, Китиля, сменено дете трол било намерено в дома на семей­ство Мякеля, а в Пало, Китиля, се носят слухове, че стопа­нин се побратимил с дявола и т.н.

Съживяването на историите и драматичната им хипер- болизация в Китиля бързо формират селски култ, съпътст­ван от издигане в социалната йерархия за способните да докажат, че някой от предците им или дори те самите са си имали работа с тролове. Сведенията за фактическото съ­ществуване на трола с един замах превръщат легендите и преданията в достоверни истории, а свързаните с тях хора - в „народа на хийси“, или „племето на хийси“, почитани и вдъхващи страх получародеи.

Църквата се обезпокоява от сатанинската секта в Китиля, едва когато тя действително започва да наподобява религиозна секта. Някои от смятащите се за представите­ли на народа на хийси вече избягват църквата и посещава­нето на църковните храмове, понеже един от най-разпространените митове, свързани с тролове, разказва как избяга­ли по-навътре в дивата пустош заради християнската вяра и най-вече погнати от звъна на църковните камбани. Около каменните могили, представяни в преданията за техни жи­лища, започват да се появяват жертвени дарове по подобие на сейдите от лапландската култура. Хората, принадлежа­щи към народа на хийси, вече функционират като неофици­ални водачи на общността, чиито съвети се търсят както по общи, така и по лични дела. Следователно според култа от Китиля троловете са смятани за някакви горски божества, които човекът от нехайство е прогонил навътре в гориста­та пустош, но те сякаш притежават способността при сре­ща с хората да им предават част от своята свръхестестве­на аура. Към вярванията спада и един съществен аспект, характерен изключително за легендите от Китиля: повта­рящата се в историите човешка находчивост, попречила на трола да навреди на срещналия го. Следователно народът на хийси е двойно въздиган: те са получили привилегията да встъпят в контакт с природното божество, като при това са се измъкнали живи.

Ерики Неселиус също узнава за култа към хората на хийси и предприема кратко пътуване до Китиля, за да обър­не местните в правата вяра. Успехът му като цяло е оскъ­ден, но все пак съумява да постигне едно: жителите на Ки­тиля дълго били тормозени от реномето си на слуги на дя­вола. Добавете към това и факта, че очевидно точно пора­ди тази им слава в областта се разпространява слаба въл­на, напомняща за „нормалния“ сатанизъм чак до 80-те го­дини на XX век. От мисленето на дяволския народ само по себе си и до днес са останали ясни следи в региона на Ки­тиля и на други места в Лапландия, особено сред най-ста­рите възрастови групи.

АНГЕЛА

Мислех си, че след атаката и удара целият щеше да се тресе, но не, съвсем скован е, скован като дърве­на кукла, не усещам дори диханието му, а когато пре­гръщам Песи, когато го притискам в обятията си и го люшкам на ръце, вдишвам на дълбоки глътки, при­месени с хлипане; когато, отвъд ръкавите на палта­та, през висналите лиани с шевове на тренча, виждам как кръвта шурти от скалпа и бузата през пръстите на олюляващия се Мартес и капе по пода, в същия този миг осъзнавам, че връзката ни е оголена пред Мартес, връзката между мен и него, между мен и Песи, в най- чистия възможен дестилат.

МАРТЕС

Трол. Истински жив трол. Ама че съм будала.

Ето ги и тях, въплътени в образи, Върховите пости­жения на годината и Златният стандарт, и наградите EPIC А, и каквото там си пожелаем. В антрето на Ми­каел на ръба на площад Пюникинтори.

Върховите постижения на годината и Златният стандарт, и наградите EPICA се изпаряват яко дим, ако това излезе наяве. Кампанията ще бъде анулирана, ако вдругиден гръмне в заглавията на Вечерните новини.

Искам си кампанията пък.

Студено ми е, макар сърцето ми все още да препус­ка със сто удара в минута.

Когато вратата се затръшва зад гърба ми, мога да се обзаложа, че Микаел дори не поглежда към мен, толкова плътно е притиснал лице в черната грива на тоя урод, диша го, тоя звяр, вцепенен, черен, катране­на кукла.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

С въздишка съм принуден да отбележа, че когато телефонът иззвънява посред нощ, аз донякъде съм го очаквал.

АНГЕЛА

Спайдърмен стои в антрето, втренчен в Песи, с ръце дълбоко в джобовете на поплиновото си палто.

Позасмива се, а на мен ми се ще да го фрасна. Песи изглежда доста умрял, полуприсвит на мястото, къде­то приключи бягството му, щом онзи проклет берсерк Мартес го погна с чадъра.

Хями го опипва, допира за миг голямата си кучеш­ка глава до гърба му, заслушва се.

- Как си го кръстил? - гласът му е тих и почти благ, ала някъде изотзад долавям демонична веселост, която изобщо не подобава на сериозността на положението. - Робин, момчето чудо?

- Песи.

Хями се изкисква истерично и кудкудякащо.

- Свари кафе. После малко ще си поприказваме.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Тролът му е като късче от нощта, което някой е от­къртил от пейзажа и внесъл в стаята. Тресчица ветро­вит мрак, черен ангел, природен дух.

Може ли мракът да се опитоми?

Навярно е възможно, ако се започне от съвсем, съв­сем малък, достатъчно безпомощен, в порядъчно ока­яно състояние...

Отрочето на нощта.

АНГЕЛА

- Имам някакъв смътен спомен, че съм чувал една теория - размишлява Хями. Из въздуха в кухнята ви­тае парата от чашите кафе, той отхапва замислено от сандвича с пастет, който съм му намазал, а моят крак не се спира под масата: направи нещо, направи нещо, направи нещо, скъпи Спайдърмен. - Според нея това чисто и просто е защитен механизъм. Нещо подобно на опосумите, които се преструват на умрели. Изпра­вен пред особена заплаха, тролът дори не се опитва да избяга, а изпада в кататонен ступор, телесната му температура спада и всички жизнени функции се заба­вят. Привежда се в хибернация. Без съмнение, умерено ефективен фактор при оцеляването на видовете, не съвсем уникален. В катраненочерната нощ, съвърше­но неподвижен... наистина труден за различаване. Понижената телесна температура дори може да попречи да го надушат или...

Оставям чашата си на масата, пак я вземам в ръка, нямам сили да отпия и глътка. Песи се е свил в ъгъла на антрето като някакъв лъскав черен шедьовър, от­краднат от ужасяващ парк със статуи, откраднат и за­трупан с вълнени палта, кожени якета и полите на вми­рисани от пот гумени дъждобрани.

- Ще се съвземе ли?

- Че откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Това си беше просто хипотеза, основана на някакви слу­чайни наблюдения и чисти слухове. Разбери, че не са предприемани обстойни изследвания на подобни съз­дания. Едно нещо обаче все пак би могло да се обясни.

- В приказките троловете се превръщат в камък от дневната светлина.

Хями се втренчва в мен най-напред с изненада, по­сле лицето му се разтяга в развеселена гримаса.

- Много добре. Би могло да обясни поне как са се зародили преданията... Аз обаче имах друго предвид. Представи си гора, представи си девствена пустош, през която тича трол, чувства се заплашен, преслед­ват го, за него няма разлика дали искат да го изслед­ват или заловят, чува само пронизителното бръмчене на малък самолет или тракането на хеликоптер, непри­ятелят идва от въздуха, и когато адреналинът надвиши определена точка, бам, замръзва неподвижен като дънер, хладен като нощта.

- Да, а после какво? - поглеждам към антрето, Песи е щрихована сянка, една от многото. Трябва да се взи­раш усърдно в хаоса от палта, за да различиш очерта­нията му.

- Нищо чудно, че е трудно да ги уловиш, нищо чудно, че броят им не е нищо повече от догадка. Никой не е могъл да ги прихване с термографски апарати. На практика и с никакъв друг човешки похват, когато и да било. Помисли си само.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

В антрето изшумолява палто. Тролът се е размър­дал. Ангела вдига унил поглед от масата, в подпухна­лите, кръвясали очи е пламнала надежда.

- Най-добре да си вървя, за да не се изнерви отно­во - обаждам се. Грабвам палтото си от облегалката на стола, обличам се и правя опит да прекося антре­то възможно най-спокойно, стараейки се да избягвам резките движения - точно както в случаите, когато са ми довели някое голямо, буйно куче.

- Налага се да те предупредя - подемам със сни­шен глас и в същия миг чувам по паркета съвсем крат­ко, съвсем леко дращене на нокът, който се разбужда от вцепенението.

- Аз, разбира се, се справям с него, адски интели­гентен е, съвсем питомен... - нарежда Ангела, но го прекъсвам с уморено вдигната ръка.

- Не се и съмнявам, само че той е абсолютно не­легален. Знаеш ли, че според законите на Финландия това е бракониерство?

- Бракониерство?

- Не особено традиционно, но съществуват и пре­цеденти. Миналата година в района на Кухмо двама мъже уловили в капан мечка, току-що излязла от зимното си леговище, после месеци наред я държали в клетка като кутийка. Използвали я да обучават ловни хрътки.

Ангелът видимо се изчервява.

- Тук няма нищо подобно...

- Ако съумееш да запушиш устата на онзи твой по­страдал приятел, добре. Разбираш ли - ако някой няко­га надуши, че съм имал нещо общо с тая работа, ще ми отнемат разрешителното да практикувам.

Ангела кимва, едва ме поглежда, очите и ушите му до такава степен са посветени на събуждащия се трол, че изпитвам раздразнение - не откровена ревност - бодеж, който ме навежда на друго.

- И за твое сведение - обаждам се и тонът ми ми­гом сепва Ангела, толкова леден и дистанциран е гла­сът ми.

- Нямам кой знае какви доказателства, но въздухът в това домакинство очевидно пращи от феромони.

- Феромони?

- Специфични ароматни молекули, които животни­те разпръскват във въздуха. Чрез тях оповестяват разгоненост и страх, здравословното си състояние и по­ложението си в стадото... чрез тях манипулират, кон­тролират и съблазняват други членове на групата или породата си. А твоят трол отделя някакви особено сил­ни феромони.

Разтърквам очи. Толкова съм уморен, толкова ад­ски уморен.

- Впрочем, с тези феромони може да се направи цяло състояние. Колосално състояние. За щастие, ни­кой не го проумява. Ти също.

Ангела ме зяпа. Думите ми достигат до тъпанчета­та му, но не и по-навътре. В погледа му се чете инат, който разпознавам: точно така изглежда едно десетго­дишно момче, когато се опълчва срещу авторитета на възрастните, вирнало брадичка, свило устни, оглуша­ло за всякакви аргументи.

Фантазията ми извиква дълги редици клетки с тро­лове някъде в Остроботния, тези черни, гъвкави горски светкавици зад телени мрежи и онези възможно най-противни начини да издоят от жлезите им вся­ка една хомоеротична молекула. Затварям вратата и вдишвам до дъното на дробовете си миризмата на вла­жен стълбищен камък и изветряващо кафе.

АНГЕЛА

Когато се събуждам, първата ми мисъл е: Песи! Чу­вам до себе си шумолене и обръщам глава, а той седи - всъщност седи не е точната дума - заел е някаква възлеста позиция от модерните танци, в която всички­те му крайници, противно на гравитацията, стърчат в различни посоки, а той ближе едната си лапа, разтре­перан от възбуда. Изглежда жизнерадостен, доволен, потънал в атмосфера на недоловим отзвук от дълбоко, сладостно мъркане.

Малкото червено езиче на Песи прониква плътно и чувствено между собствените му пръсти в червено, черно, влажно и решително движение напред-назад. Притеглям го към себе си, почти внезапно, наруша­вайки всички обещания, които съм дал пред самия мен и започвам да дишам на дълбоки, астматични глътки. Същевременно пускам Песи, скачам от постелята, ръ­цете и краката ми треперят, докато набирам номера на Еке, а щом ми отвръща сънен глас, питам дали мога да отида при него на мига.

В антрето първоначално не вярвам на очите си.

Лесно е да си представя, че съм попаднал в извра­тен кошмар, продължение на еротичния сън.

На около метър височина върху белия текстилен тапет в антрето се мъдри... рисунка.

Има ясни очертания, дори нещо, което при добро желание би могло да се нарече фигура, и отново в тила ми зазвучава миниатюрен алармен звънец.

Древни реликви във Финландия.

Скална рисунка.

Вчера, от умора и превъзбуда, забравих да изчистя. Скалната рисунка е сътворена с кръвта на Мартес.

МАРТЕС

Йодът е боядисал кожата ми в оранжево и още ме щипе така, че чак боли зад очите. Драскотините са се подули по ръбовете. Хапейки и дращейки, животните винаги предават на жертвите си страхотно количество чужди микроби. Така ми обясни сестрата от медицин­ския център, която настоя да уредя нещата между мен и собственика на това подивяло куче.

Аз, разбира се, ще ги уредя, ала по свой си начин. Когато ми се удаде. Когато ще ми бъде най-изгодно.

Върху бузата ми се очертават четири паралелни, червенеещи ивици. Наложи се да обръснат част от те­мето ми и по някакъв своеобразен, гротесков начин това пънкарско петно е адски готино. Там ми направи­ха осем шева.

АНГЕЛА

Два дни крих Песи в таванската стаичка. Стана тол­кова изтормозен и настръхнал, че се принудих да го върна у дома.

Ако Мартес е искал да предприеме нещо, досега да го е сторил.

Дадох му пастели. Явно не миришат както трябва, дори не ги докосва.

Колко интелигентен е всъщност?

Защо не е украсил плочките в банята с победните си знаци - образи на морски свинчета и песчанки, изри­сувани със стихийни, примитивни мазки всеки път, ко­гато е имал кръв под ръка?

Навярно убийството и изяждането на дребен гризач не е чак такава голяма работа, че да се пеят песни и да се рисуват фрески по повода. Ала защитаването на те­риторията, раняването на едър враг, е. Нали?

Или... дали това изобщо бе рисунка, или просто безразборни отпечатъци от лапи и петна, които винов- ното ми, истерично съзнание е обединило в картина?

Обработеният със стъклопласт тапет в антрето вече е чист и лъскав.

Защо не го щракнах с Полароида?

А когато Песи не посочва под коя от двете обърна­ти чаши, чиито места разменям сръчно, се крие вкусотия, само ми хвърля бърз поглед, сякаш ме преце­нява, и катурва едновременно и двете със светкавич­на скорост, грабва парченцето котешка храна с нокти и се втурва към перваза, за да го изяде с насладата на дете, похапващо сладолед... аз се чудя кой от двама ни тук е глупакът.

ПАЛОМИТА

Слънце. Веднага си помислих колко е приятно, ко­гато е топло. Най-сетне топло. Отворих прозореца, но навън е по-студено отвсякога.

Колко глупаво е да се чака.

Колко глупаво е да се мисли.

Изповядвам се пред Всемогъщия Бог

и пред вас, братя, че много съгреших

с мисъл, слово и дело;

мой грях, мой грях,

мой превелик грях.

Удрям се в гърдите за всяка вина, както са ме учили на литургията, удрям, докато ме заболи ръката, и гър­дите ме болят, но не изпитвам облекчение.

Затова моля

блажената всякога дева Мария,

всите ангели...

Удрям, удрям, удрям още, понеже допуснах да пре­късна мислите си. Не, не ангелите. Тях за нищо не ги моля. Във всеки случай не и слънчевия ангел, онзи, който е прогонил Сатаната от небето.

Удрям се в гърдите още веднъж, та започвам да кашлям и правя опит да запея Salve Regina, от която си спомням едва частица.

Чуй плача на нещастните прокудени деца на Ева.

Към теб отправяме въздишките, скръбта и плача си от Долината на скръбта.

Зова Мария. Не теб, дето накрая ще претеглиш ду­шите ни. Не теб, ангеле на Страшния съд.

АНГЕЛА

Отново затварям вратата, отново бягам.

Бягам от себе си, бягам от Песи.

Де да знаех поне от какво бягам, от какво се боя.

EKE

Въпреки че понякога ме избягва.

Въпреки че вечно бърза бясно.

Не мисля за тези неща.

Та какво по-близко до царството небесно: Ангела на практика живее у нас.

ТРОЛОВЕ И ВЪОРЪЖЕНИ МЪЖЕ ИГРАЯТ НА ГОНЕНИЦА В ПУЛЕСЯРВИ СУТРЕШЕН ЕЖЕДНЕВНИК, 29.03.2000

Двама са получили огнестрелни рани вчера по време на загадъчен инцидент в района на къмпинг Лехтисари, Пуле- сярви. Изненаданите от диво животно мъже били улучени от заблудени куршуми на останал неизвестен стрелец, кой­то очевидно се опитвал да ги защити.

Хората от Пулесярви дълго време подозирали, че в хи­жите в затворения през зимата къмпинг на Лехтисари се квартирува неправомерно. Докато проучвали положението, те забелязали следи от взлом по вратите на няколко къщи. В помещенията открили и примитивни постели, стъкмени от мъх и борови клони.

Жилищата били привлекли и животни - отваряйки вра­тата на една от хижите, мъжете били връхлетени от едър трол. Когато един от тях се опитал да насочи ловната си пушка към животното със заплашително поведение, от близката гора били изстреляни два куршума. Единият улу­чил въоръжения в рамото, другият одраскал прасеца на не­гов спътник. Неизвестният, очевидно целил се в трола стре­лец по всяка вероятност си е служел с едрокалибрено ловно или войнишко оръжие.

Според биолога специалист по дивите животни Ерик С. Нюхолм, не е необичайно изгладнял хищник, например рис, да потърси убежище в плевня или опразнен склад, осо­бено ако е срещнал затруднения с презимуването.

Поради ранната пролет в почти оголената от сняг гора не е имало възможност да бъдат проучени следите на стре­леца. Полицията разследва случая.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Облягам се на перваза, долепил чело до разхлаж- дащата чаша; приличам на трагичен герой от кофти филм - стиснал в юмрука си дрънчаща чаша уиски с лед, аз се взирам в матовия мрак и тихо си нашепвам наум Ангела. По-забранен отвсякога, точно в този миг за мен той е по-недостижим отколкото ако бе застанал на луната.

Погледът ми пълзи по тъмната улица и изведнъж се усещам така, сякаш мислите и спомените ми се смес­ват там в нещо подобно на двойна експозиция: черна сянка.

Едва доловима, непостоянна черна сянка, две чер­ни сенки, съвършено безшумни, икономични в движе­нията си като течаща вода, две парчета мрак се раз­тварят в тъмата при кофите за боклук в единия край на улицата.

Няма никакъв начин да бъда сигурен, дали наисти­на съм видял това, което си мисля.

АНГЕЛА

Когато се прибирам, най-напред оставам с усеща­нето, че Песи е измислил да изпразни тоалетната си на пода в антрето. Вече започвам да разпознавам ни­вото на пакостите му: шкафовете са заключени нарав­но с хладилника, така де - мислех си, че съм успял да го надхитря.

Прецака ме: изтривалката е затрупана с вестникар­ска плява, разслоена почти до целулозен прах, толко­ва е фина, после обаче осъзнавам, че хартията е раз­дирана и хапана, а не рязана с ножица като онази в ку­тията на Песи.

От него няма и помен и щом навлизам в апартамен­та, проумявам, че се е случило нещо ужасно. На лег­лото ми, под завивките съзирам издутина: Песи се е скрил, скрил се е от нещо, за което не знам нищичко.

Приближавам се и докосвам предпазливо камарата. Тя реве, рита и сумти, после пак се кротва и затреперва. Досещам се, че Песи е ужасно разстроен от нещо.

Объркан съм. Връщам се в антрето и машинално се залавям да събирам хартиената пихтия в дланите си, дори не си струва да правя опити да задръствам пра­хосмукачката с всичко това. Изведнъж в ръката ми по­пада по-запазено парче - лепилото го е крепило цяло. Етикет с адрес. Етикет, на който пише МИКАЕЛ ХАРТИКАЙНЕН, адрес и няколко реда код. Пристигнало е списание за мен.

Същото списание, което нося в чантата си, списа­ние, с което се гордея безмерно - по тази именно при­чина го купих от будката още щом го съзрях. На задната корица има реклама, рекламата, за която предстои да обера куп награди, снимка, за която ми платиха 14 000 марки.

Онази най-добра снимка. Тъмният зверски танцьор, лапите - не, ръцете - протегнати към фотографа, изра­жение, примесило любов и ярост, а на краката - при­коваващите погледа Сталкери.

Видял я е.

Разбира.

Различава снимки.

И ги ненавижда.

Или поне тази.

ЮРЬО КОКО: ПЕСИ И ИЛЮЗИЯ, 1944

Ала Песи съвсем смътно съзнаваше, че бе започнал да се учи да опознава себе си едва когато бе зърнал своя об­раз на повърхността на тъмния, дълбок вир.

EKE

Ето я и нея, в списанието, гордостта на Ангела.

Стилна, дяволски стилна снимка. Направена с из­ключително майсторство. Частица от света на Ангела и онзи проклет Марти, свят, до който аз никога няма да бъда допуснат.

В същия миг нещо започва да гложди съзнанието ми, свързвам образа с нещо, нещо смущаващо еро­тично, не, по-силно, порнографско, ала не си спомням какво. Във всеки случай Ангела е ударил в десетката, снимката е сензация, тя е хит, тя е безсрамно сексуал­на, без обаче да изглежда така.

Тогава започва да ми просветва.

Влизам в дневната и заставам пред полицата с ко­микси.

Сигурен съм, че го имам някъде тук. Безобразна рядкост е, пиратско издание, да са направени най-много около сто екземпляра. Намериха ми го в Копенха­ген, изпод тезгяха на такъв магазин, дето иначе не кри­ят и най-бруталните изстъпления.

Изравям го от дъното на полицата, скрит зад книги с картинки в голям формат. Илюстраторът със сигур­ност не е използвал дори сносни снимки - за живи мо­дели, разбира се, и дума не може да става. Сравнявай­ки изображенията с рекламата на Сталкер, забелязвам доста разлики; макар трольт от рекламата да изглеж­да огромен, той все пак е по-млад на вид екземпляр от перчещите се на рисунките зрели, преувеличено мус­кулести, пресилено очовечени същества, на които са добавени съвършено нелепи от гледна точка на биоло­гията гениталии, ама нали този образ има навика вина­ги да прави точно така. От страница на страница забе­лязвам как илюстраторът е загърбил всякакви задръж­ки, създавайки умопомрачителна, зверска еротика, къ­дето ответната роля е изпълнявана от светли, фини, цупещи устнички, радостно податливи на какви ли не злоупотреби момченца.

Отново обръщам на корицата. Кофти хартия, цве­товете са избелели, но текстът е напечатан с големи, достойни букви. ТОМ ОТ ФИНЛАНДИЯ: ТРОЛОВЕ И ФЕИЧКИ[19].

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

- Дефиницията винаги предполага опозиция - обяс­нявам на жената в камуфлажна екипировка, която се опитва да завърже разговор с мен, макар най-много да ми се иска мозъкът ми да се вцепени тук, в моно- тонната глъчка на Кафе Бонго, та повече да не усещам никаква болка. - Ако ще даваме определение за дума­та „нормален“, то трябва да дефинираме и „ненорма­лен“. Ако вземем „човечност“, то трябва да започнем от онова, което тя не е.

- Не е ли все тая задънена улица? - пита ме.

- Според мен, не - отговарям. - Ако неочаквано ти се наложи да обясниш какво е ненормално, със сигур­ност ще се сетиш за много по-малко неща от онези, които автоматично, без да му мислиш, ще затвориш извън нормалните.

Жената явно не следи мисълта ми, обаче е упорита.

- Окей, да определим човечност. Или интелект. Делфинът интелигентен ли е? А маймуната? Ако зави­си от употребата на език, то поне този критерий е из­пълнен и в двата случая.

- Те и пчелите си имат език, но не бих ги нарекъл чак толкова умни. При това строят сложни комплекси, та се добавя и втори популярен критерий: манипула­ция на околната среда. Значи и това им се признава, но пак не бих ги оставил да се прередят на опашката за Оксфорд.

- Естествено, че не, тъй като за хората е по-полезно да им правят мед. Затова трябва да бъдат каквито са, такива, каквито ние сме ги определили, собстве­ност на хората, а човекът, разбира се, е господар на мирозданието.

- Във връзка с това няма как да не подчертая, че юдейско-християнската етика за мен никога не е била ръководен принцип - отвръщам сухо. - Кое друго ве­рую е отдалечило човека толкова много от връзката му с природата? Вече не се е допускало животните да служат за богове и всички останали ритуални взаимо­действия между видовете, включително секс, са били заклеймени веднага щом Богът израилски е задърпал конците.

Жената се нерви, това вече излиза извън релсите.

- Нямах това предвид. Искам да кажа, че няма да признаем шимпанзетата за хора, докато не се разбун­туват.

ПАЛОМИТА

Ang hiya lalaki, nasa noo. Мъжете носят честта на челото си. Ang hiya ng babae, tinatapakan. Честта на жените е стъпкана на земята.

Знаех си, че няма как да е истина. Беше твърде ху­баво, за да бъде.

Минаха седмици, а той не идва, не си спомня за мен; а аз не издържам, не мога, пък и не искам да прекрач­вам прага му, не и след онази прегръдка, която прех­върли инициативата в негови ръце.

Понякога се питам защо не отида, защо не му зане­са отново котешка храна или сладкиш, който сама съм опекла, ала винаги е било така и винаги така ще бъде.

Ние сме онези, дето сами не разбират кое е най-добро за нас. Ние сме онези, дето трябва да си знаят мяс­тото, иначе ще настъпи краят на света.

Ние сме размити хора.

Мъжете нямат пол. Само жените имат.

Не мога и да се опълча на Пенти. Невъзможно е. Забранено е. Жената не изоставя.

Но какво бих могла да сторя, ако той изостави мен? Ако не му остане друга алтернатива?

И си мисля за него.

Нещо в мен нашепва: мислиш за него само защото не е Пенти. Защото той е врата, която се отвори в не­пробиваемата стена.

МАРТЕС

Когато клиентът донесе поръчката, не подозираше що за джакпот е ударил.

Отварям най-добрата от снимките на компютърния монитор, великолепна гримаса, онова изражение, кое­то излъчва най-вече презрение към фотоапарата. Из­рязвам главата, пействам я в собствената си база дан­ни във Фотошоп.

После опростявам тоновете и добавям два-три ефектни филтъра, преекспонирам, но го отменям, из­чиствам пикселите, драсвам по една фина линия тук и там, насищам цвета им до стопроцентово черно.

Наболява ме скалпът. Зъбите ми проскърцват.

Гледа ме лицето на трол, муцуната на най-дивия сред дивите и най-кръвожаден трол, пренастроен до няколко груби линии - настроен, та звънка.

- Вивиан, ела да погледнеш нещо.

Вивиан, асистентката Вивиан, Вивиан Кулиайнен идва. Вивиан подсвирва.

- Е, вече е жестока.

- Сравни с предишната.

Заедно се вглеждаме в досегашното лого на хокей­ния отбор, предоставено ни с поръчката. Опашато създанийце се пипка с кънките на краката си. Като неспо­лучлива картинка в детска книжка с животни.

- Дявол го взел, от това ще излезе най-доброто в лигата.

- О, безспорно. Лъвът на Другарския спортен клуб от Хелзинки изглежда като болнаво котенце до него.

- Вивиан, би ли добавила името от логото. Виж ста­рия шрифт, после пробвай два-три нови, нещо по-хард, можеш и сама да изредактираш някакъв на тяхна ос­нова.

- Отгоре, отдолу или околовръст?

- Би трябвало да се събере най-добре околовръст - чертая с пръсти дъговидни линии от горната и долната страна на ревналата глава на звяра върху монитора. - Биркаландските... тролове.

- Смятай какъв фешън тим - въздишката на Виви­ан е неподправена.

- Абсолютно.

EKE

Изигравам ходещата на пръсти прислужница, а Ан­гела се разсмива с цяло гърло, истински безгрижен смях, не от учтивост. Поднасям му чашата кафе и се навеждам, като същевременно целувам челото му с полепналите по него няколко кичура.

- Има ли вестник? - прозява се той.

- Момент, Ваше височество, почитаеми сър.

Грабвам сутрешния ежедневник от пода в антрето.

Мирише на печатарско мастило и влажна пролет. Ан­гела прокарва пръсти през косата си и кичурите офор­мят златен ореол, аз пък го обичам до болка.

Едва разгърнал вестника, той подскача като ужи­лен. Чашата издрънчава в пода, пръсната на три пар­чета, кафявата течност се разлива по процепите меж­ду дъските.

- Не, за Бога! - изсъсква той.

АНГЕЛА

Гледа ме от крещящата рекламна снимка. Той.

Подсмихващо се седемнайсетгодишно дете чудо на хокея с ниско чело и скандален червено-зелен екип, хлапак, чието лице отразява безстрашен до болка пу­бертет и интелект, който ще му стигне най-много да изчете комикс за Фантома. Кожа - леко грапава, мъ­жествено подобие на мустак се бори за оцеляване под носа му. В интерес на истината можеше да се окаже истинско бонбонче, ако на горнището му не се мъдре­ше Той.

Превърнал се е в новина. Предложението за лого било възхвалявано до небесата от мениджърите на тима.

Пришит е върху предницата на екипа. Черно-бял, графично изчистен лик сред хаоса от борово зелено, кървавочервено и емблеми на спонсори.

Той. Или не той самият, а някакво неизвестно съз­дание, което прилича на него до степен на противност.

Прилича на моя Песи.

EKE

- Трябва да вървя незабавно.

Припряно се опитвам да измъкна нещо, но не. Ако снимката на брат му е използвана без разрешение, по­ложително разбирам, дето бълва огън и жулел, ала защо трябва и да си ходи, накъде и точно сега?

- У дома - Ангела вече си облича палтото, устни­те му са присвити като прорезна рана. Превърнал се е в кълбо от нерви, леденостуден е, не дава да го до­коснеш.

Тряс.

Вратата се затръшва доста по-звучно, отколкото бе необходимо. Ехото по стълбите наподобява ударите от секирата на палач.

Стоя като ударен от гръм насред стаята. Сякаш ня­каква приемана за даденост, безгласна уговорка вне­запно е била прекратена от едната страна, без да се до­питат до мен.

Потъвам в леглото, дишам на хрипове. Нещо бле­щука в очите ми изпод стола. Онзи стол, на който Ан­гела нахвърля дрехите си нощес. Навеждам се да про­веря.

Ключове.

Ключовете от неговото жилище.

В антрето вече съм набрал номера на мобилния му, изслушвайки в продължение на половин секунда сиг­нала за заето, когато ми просветва каква възможност ми се е удала да му врътна едно спиращо дъха обслуж­ване, същински прислужнически висш пилотаж. Възможност да прилаская в онези дяволски сини очи ад­ски рядкото, но толкова по-драгоценно изражение: да зърна как за още един миг той осъзнава, че съществу­вам.

МАРТЕС

- Мръсна маймуна.

Отнема ми миг да се досетя кой е в другия край на линията. Та това е Микаел, милият, съчувствен, излъч­ващ нежни дихания и ухание на Келвин Клайн Мике­ланджело, който сега размахва огнен меч. Говори по мобилния телефон: около него бръмчи уличното дви­жение.

- Проклет кретен. С какво право?

- С пълно право, драги ми Микаел - изпитвам към него такова смразяващо презрение, че съумявам да изрека названието, което устните ми иначе никога не биха образували. - С пълно право, за което тук си имам и документ.

- Пълните права за кампанията на Сталкер! - Ми­каел започва да повишава тон, а мен ме побиват тръп­ки, задето понякога съм бил в една стая с този перверзник.

- Научи се да четеш, преди да лепнеш името си от­долу. Там пишеше пълни права за употреба от наша­та агенция.

- Крадец.

- Да не би онзи твой брат, природният фотограф, да е вдигнал олелия? Онзи русофил, дето успява да за­снеме екстремно редки диви екземпляри в почти сту­дийни условия.

Изчаквам четвърт секунда, преди да нанеса финал­ния удар.

- Или по-точно покойният ти брат.

АНГЕЛА

Говоря по телефона, докато търча през уличното движение по Самонкату и лъкатуша между лелки, по- влачили торбите си с покупки по тротоара. В паника, задъхан. Струва ми се невъзможно да чакам за авто­бус или такси. Представям си: Песи спи на дивана, от­кроява се върху бялата му повърхност като бездънна черна дупка към открития космос. А вестникът лежи на пода в антрето, зловещо светло петно в мрака, вест­никът, в който има снимка...

Налага се обаче да спра, когато думите на Мартес по адрес на брат ми тупват в съзнанието ми. Той прави кратка пауза и сега гласът му си е старият мек и овла­дян баритон.

- Първоначално обяви брат си за автор на снимка­та. Случи се обаче така, че той е мъртъв от две годи­ни. Веднага проучих нещата... щом тази история за­почна да се заплита. Да не тръгнеш сега да се опъваш за правата? А искаш ли да разкажа в съдебната зала кой всъщност е снимал, кога и къде?

Гласът ми е просто шепот, когато го насилвам да из­лезе.

- Значи сега си мислиш, че можеш да развратничиш с тези снимки както си знаеш?

- Не си мисля - знам.

И думите му отново ме отвеждат до площад Пюникинтори и разяждащата ме тревога. Но от какво ли се страхувам? Сякаш Песи ще се събуди, ще вземе су­трешния вестник в дребните си, сръчни лапички и ще седне да го разлиства, а в малката му, валчеста главица ще се нароят куп мисли: леле, гледай само какви неща са станали пак по света, още ли не са постигнали кон­сенсус в Индонезия... ще види новината и отново ще издивее до ужасяваща агресия?

Страх ме е точно от това. Че му изменям за поре­ден път.

- Ще се обадя на клиента ти.

В задънена улица съм, мога само да нижа заплахи без каквото и да било основание.

Проклетото самообладание на Мартес малко по малко започва да се пропуква.

- По дяволите, няма да тръгнеш да саботираш кам­пания, която вече сме планирали, продали и отчасти фактурирали. Целият имидж на хокейния клуб от дре­хите до хартията за писма и стикерите за автомоби­ли, не схващаш ли, мамка му. Нищо и никакво трикче.

- Никога ли не мислиш за друго, освен за пари?

- Никога ли не мислиш за друго, освен за това? Преди не съм осъзнавал каква е връзката между зве­ровете и педофилите.

Внезапно се нажежавам до ярко червено. Сякаш Мартес ме е фраснал с кокалчета през устата.

- Нищо подобно няма, мръсна твар. Съзнанието ти е толкова покварено, че...

Мартес ме прекъсва.

- Ако започнем да се надхващаме, аз ще печеля до безкрай. Защото знам какво си.

МАРТЕС

В корема ми кипи и клокочи пяната на червена ом­раза. Ако Микаел се свърже с клиента и започне да се препира, бай бай, сметчице. Бай бай, слава в очите на клиента. Бай бай, Върхови постижения на годината, Златен стандарт и EPICA.

Оставам изненадан, когато се разсмива, съвсем меко и съвсем мимоходом.

- Какво съм аз, Мартес? - пита Микаел, и макар ди­шането му все още да е разгорещено и запъхтяно, сега звучи сдържано и някак печално.

- Какво съм аз? И каква беше връзката ни? - гласът му е изненадващо спокоен.

- Между нас не е имало никаква връзка - казвам и сърцето ми започва да бие по-учестено, което ме кара да го възненавидя. - Никога.

Нямах време да се подготвя за подобен тон. На яр­остта и агресията му мога да отвърна, мога да струговам язвителни обиди като всеки друг професиона­лист от сферата на комуникациите; ала този мимоле­тен, опечален смях, придружен от меланхолия - не.

- Освен трудовите взаимоотношения - обажда се Микаел.

- Вече и с тях е приключено, що се отнася до мен.

- Спомняш ли си веднъж, след осем бири, при край­брежния парапет на Тамеркоски?

- По дяволите, не се опитвай да ме въвлечеш в собствените си болни фантазии! - крещя в телефона и разбира се, точно в този миг Вивиан трябва да мине покрай отворената врата. Ритвам я, вратата се затръ­шва, а ударът отеква като изплющяване на камшик.

- За Бога. Искам да изясним тази работа веднъж за­винаги - процеждам през зъби.

- Няма нужда. На мен вече ми е кристално ясно.

Така си поема дъх, че чак го чувам. Чувам и как се изменя гласът му, влязъл е в някакво помещение с ехо.

- Ще се чуем отново относно правата за онези сним­ки. Сега се налага да сложа край на това.

Щрак. Свободно. Сигналът се засилва до пищене в ушите ми, тъй пронизително, че заплашва да изтръг­не очите ми от орбитите, лицето ми пламва и аз се зас­лушвам в него, слушам го, докато не осъзнавам, че ми споделя как следва да постъпя.

Сега се налага да сложа край на това.