Никога преди залез

МАРТЕС

- Келвин Клайн? - питам и се навеждам към Микаел, а носът ми едва не докосва косата му. Бледите му бузи внезапно поруменяват. Мъжът е бдял.

- Какво?

- Афтършейвът. Сменил си марката.

Микаел леко ми ухае на Клайн Уан, на бор, лимон и подправки, и нещо в мен потръпва. Ала в момента, в който ме поглежда като кутре в опит да открие в очи­те ми нещо, което го няма там, започва да ми лази по нервите. След онези две вечери по баровете, струва ми се, съм му дал да разбере, че е ударил на особено здрав камък. Сега обаче се нуждая от него, затова се навеждам и го подушвам нежно, като кон - боязливо жребче. Ще му се наложи хубаво да запомни колко му се ще да ми угоди.

- Мдаа, съвсем нов е - раздаваха мостри в Стокман. Както и да е. Чух, че бил експериментален, не се знае дали някога изобщо ще излезе на пазара...

Мъжът е толкова напрегнат, че нещо ме присвива под пъпа.

- Хеей, всъщност не те поканих тук на разпит за афтършейва ти. А защото имам работа за теб.

Разказвам накратко. Фирма за джинси обявява кон­курс между нас и три други рекламни агенции за нова­та си кампания. Името на колекцията е Сталкер и раз­бира се, искат незабавно да се превърне в модна ико­на. Трябва да бъде жигосана в съзнанията на модните маниаци с блясъка на мълния. Фирмата търси линия, която да е оригинална и извратена като тази на Дизел, да се впива в подсъзнанието като старите реклам­ни кампании на МикМак, правени от Хърби Кастема. Но и съвсем новаторска. Естествено.

- Винаги си бил един от най-добрите ни фотогра­фи, а напоследък показваш и на какво си способен с компютърната обработка на снимките си. Сътвори ни идея.

- Идея?

- Разбира се, аз и още двама-трима арт директори и копирайтъри сме затънали до гуша в работа, ушите ни пушат. В момента се нуждаем от всяка една лява и дясна мозъчна половина. Окей, сталкер, това, между дру­гото, означава и такъв преследвач на знаменитости, но не желаем никаква глупава Мадона, искаме нова глед­на точка. Искам да измислиш нещо, някаква адски сен­зационна снимка. Нещо в стила на поливането на стал- кери с бензин на площад „Ян Палах” в Прага, запалва­нето им и създаването на лого от пушека с мото „Да­вай, бейби, разпали ме“, знаеш. Няма ограничения.

АНГЕЛА

- Нуждая се от нещо силно - казва Мартес, а аз не мога да откъсна очи от неговите ръце, които се сви­ват в секси конвулсии, сякаш стискат здраво два пръ­та. - Нещо невиждано досега и жестоко.

Поглеждам нагоре, той забелязва, че се взирам в ръцете му и се усмихва с присвити очи.

- Имаш най-болната фантазия, която съм виждал. Пусни я на воля. Пусни я на макс.

МАРТЕС

Микаел кима бавио, а аз вдигам големия, тежък спортен сак в ъгъла.

- Тук има осем чифта Сталкер, всички възможни размери, ще получиш и още, ако се наложи. Време бол - два месеца. Срокът е до края на март. А ако се заро­ди идея, това означава готини дънки за теб. Говоря за няколко десетки хиляди.

А ако се зароди идея и грабнем печалбата, вече оз­начава милион и половина марки покритие. Само че това не го казвам. Мятам сака в обятията на Микаел, той едва не присяда под тежестта му, но успява да се задържи прав, отстъпвайки две крачки назад.

- Нашата златна кокошчица. Навярно знаеш какъв е прякорът ти тук?

Микаел стиска сака с две ръце, вдига поглед въпро­сително.

Снишавам глас почти до шепот.

- Микеланджело.

АНГЕЛА

Микеланджело.

Не бях Микеланджело, когато се срещнахме за пър­ви път - бях Студио Хартикайнен.

И до днес съм Студио Хартикайнен: рекламна фо­тография, компютърна обработка и графичен дизайн. А той е Марти, Мартес, най-печеният арт директор от най-жестоката рекламна агенция в града.

Спомням си.

Пристигам в агенцията и представям себе си, портфолиото си, вплитам в разговора дифузни филтри и електронни снимкови бази данни, а помежду ни мо­ментално се заражда непринудено и перспективно до­верие.

Доверие, точно така, а разбира се, и взаимно уди­вление: както вещ професионалист умее да се въз­хищава на друг, чиято област е достатъчно близка до собствената му, понеже се разбират в необходимата степен, за да бъдат способни да се оценят, и все пак дотолкова отдалечена, че не се налага да се конкури­рат за едни и същи клиенти.

Спомням си, Мартес.

Спомням си как на съвещанието установи зрителен контакт иззад гърба на някакъв наш общ клиент и на­прави гримаса тъкмо по начина, който и двамата раз­бираме, а аз за малко да избухна в смях.

Спомням си как, докато планирахме заедно някаква визуализация, мненията ни съвпадаха зашеметяващо, как нямаше нужда единият да обели и половин дума, за да се проясни погледът на другия и да възкликне:

- Йес! Тъкмо се канех да кажа същото!

Плеснахме един хай файв, спомням си лицето ти, изражението ти и това, че не бе закопчал горното коп­че на дьнковата си риза.

Спомням си как в случаите, когато бяхме насаме, те хващах да ме гледаш настоятелно, дотолкова, че се за­дъхвах, и как погледите ни се срещаха на йота по-задълго от обичайното, правейки гласа ми дрезгав, ко­гато се наложеше да обясня нещо. Тогава четях в очи­те ти, Мартес, в тях нямаше лъжа. В тях нямаше преструвка.

Спомням си как ме викаше на съвещания, макар за уреждането на нещата да би стигнал и телефонен раз­говор. Спомням си как от време на време ме канеше на бира след работа, говорехме си за всичко между небе­то и земята, ценяхме се един друг, възхищавахме се, харесвахме се и се смеехме на едни и същи неща, и, ах, как бяхме на една вълна до последния милихерц. И може би малко попрекалихме с бирите, преминахме границата на здравословното.

Спомням си как усещах гръдния ти кош между ръ­цете си, ерекцията през плата на панталона ти, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Още усещам устата ти върху моята, Мартес, устата с вкус на тютюн и Гинес, мустаците, дращещи горната ми устна, и ми се завива свят.

Мартес, спомням си и все още съм убеден, че не съм си внушавал.

ПАЛОМИТА

В кладенчето има награда.

Най-напред чувам стъпки и се надявам, надявам, на­дявам - толкова, че шията ме заболява от двете стра­ни. Изкачва стъпалата в шпионката, малка кукла, коя­то се разхожда по повърхността на очите ми. Нарамил е огромен сак. Приплъзвам се към банята като гущер. Консервата котешка храна е в коша с прането. Хърка­нето на Пенти се разнася през стената откъм спалнята, сякаш някой дращи по чувал с нащърбени нокти. Сва­лих телефона от стената и зарових мобилния под куп възглавници на дивана, за да не може нищо да го събу­ди. На третия път вече не можа да го вдигне и се упла­ших да не би да се усети, че преднамерено се опитвам да го изтощя. Понякога го отнасям - разбира се, ви­ната е моя, ако не му става - но сега, за щастие, само изръмжа и ми заповяда да му духам. Та така, помпах го до пълно изпразване, за да бъда сигурна, че ще спи като труп през следващите два часа.

Ръцете ми трябва да бъдат като перца, за да не щракне ключалката, когато затварям вратата. Безшум­но хвърча по стълбите. Вратата тъкмо се кани да го погълне, когато прошепвам името му.

АНГЕЛА

- Микаел.

Чувам как някой ме вика с притаен дъх откъм стъл­бището зад мен и се извръщам изненадан. Съпругата на пощенския дистрибутор от долния етаж. Размахва някакъв цилиндричен предмет и се озовава при про­луката на вратата, още преди да съумея да реагирам. Съзнанието ми препуска за миг, но бързо се успокоя­вам. Светло е, Песи спи, освен това е толкова отслаб­нал, че ми се плаче. В някои от дните само сръбва по малко вода, макар да съм му купил песчанка или хам- стер, а искрата в очите му е угаснала. Вратата на гост­ната е затворена, затова пускам жената в антрето - естествено че не ѝ се стои на стълбището; направо се шмугва покрай мен.

Жената - Паломита, казва ми - обяснява нещо на развален английски, та минава известно време, преди да доловя някакъв смисъл в думите ѝ. Искала да ми благодари за списанието, което ѝ дадох, пък и тя има­ла подарък за мен, нещо за котката ми.

За котката ми? Точно.

Благодаря ѝ с усмивка, предизвикана по-скоро от окаяна веселост, отколкото радост от подаръка, а тя вдига покъртителен поглед към лицето ми и се вглеж­да в мен с големи кафяви очи на кошута. После вне­запно се сепва, застива, а очите ѝ се разширяват пове­че от преди.

Откъм стълбището се чуват стъпки.

Ясно е, че вървят нагоре. Моето жилище е един­ственият апартамент на третия етаж, първоначалният съседски двустаен понастоящем съм превърнал в сту­дио, та онзи, който и да е той, трябва да е поел тъкмо насам.

ПАЛОМИТА

Стъпките приближават като плесници. Бият ме по ушите и лицето през входната врата. Най-ужасният миг ще дойде, когато застанат зад вратата на Микаел. Болката изобщо не е толкова лоша, колкото очакване­то съвсем скоро да заболи.

Превръщам се в гущер, затърсил прибежище зад гърба на Микаел, после зад палтото му. Стъпките спи­рат, а не се чува глас, това е още по-плашещо от са­мия него.

Не искам да дишам. Скоро звънецът ще забръмчи. Скоро Пенти ще заблъска по вратата с юмрук. Ще зак­рещи и ще заругае с думи, които имат остри ъгли, а главата му така ще почервенее, че ще стане синя. Из­зад палтото краката ми отново ме подмятат. Другаде, този път към вратата, увисвам на бравата ѝ и потъвам в нова стая, която се разтваря като водопад от светли­на.

АНГЕЛА

Кашлянето или почти глухото местене на пластма­сова кофа ми подсказват, че старата от долния етаж чисти стълбището, но шумът от стъпките ѝ превръща Паломита в хиперактивен циклон; първо прави опит да се изниже зад гърба ми, после се скрива сред пал­тата в антрето, а накрая отчаяно се втурва към вратата на гостната, та „ей, ей, не ходи там —“ е единственото, което успявам да процедя, след като вече я е отворила, замръзвайки на прага със зяпнала уста.

ПАЛОМИТА

Тихо си е. Усещам собственото си дишане, сякаш вятър продухва главата ми. Сетне чувам как стъпките отново се раздвижват и заглъхват. Няма как да е бил Пенти. Той щеше да мине през вратата.

Микаел стои в антрето с консервата котешка хра­на в ръка. По изражението на лицето му личи, че съм направила нещо неуместно. Или пък той. Сега, когато знам, че няма начин да е бил Пенти, осъзнавам какво видях току-що. Пристъпвам към белия кожен диван, издул се от пода като бледа гъба с гладка повърхност. Котката наистина е огромна и катраненочерна. По-голяма е от повечето кучета. Не спи, очите ѝ са отворе­ни, ушите шават, ала дори не повдига глава.

Приближавам се още малко.

- Болно е, сериозно е болно - казвам.

У дома в Малаял имахме много котки и кучета, и други животни, които бродеха около къщите ни. Кога­то едно животно изглежда така, скоро ще умре.

Докосвам го. На допир е кокалесто и горещо, а ко­зината му е осеяна с възелчета и сплъстени снопчета. Ноздрите му се разширяват и трепкат, не познава миризмата ми. Лицето му не е котешко, по-скоро като на маймуна. Или човек.

Микаел ме моли да внимавам с напрегнат, шептящ глас.

- Това не е котка, а трол - казва ми. Не знам думата трол, но разбирам, че го представя за наистина диво животно, малко зверче, което е намерил.

- Не е яло вече два дни - гласът на Микаел едва се чува.

- Сериозно болно е - повтарям.

Спомням си какво направих веднъж, когато наме­рих под къщата кучешко леговище. Не знам какво е станало с кученцата, понеже писмото от Манила вече бе пристигнало, а татко и брат ми още на следващия ден ме заведоха в Замбоанга и ме натовариха на ко­раба от Котабато. Казаха, че съм щяла да стана меди­цинска сестра. Зарадвах се, понеже си мислех, че това ми се удава. Тъкмо се бях научила да се грижа за мал­ки, още слепи кутрета, чиято майка бе прегазена от джипни[12].

Вземам консервата и жестикулирам с нея, дока­то Микаел не отива в кухнята и не чувам скърцането на отварачката. Връща се с отворената котешка хра­на. Пъхам пръста си вътре и разбърквам. Котешка­та храна наподобява гъста кал на бучки. Предпазли­во протягам пръст към устата на трола, а той отдръп­ва немощно глава, уплашен е, облата му глава трепе­ри като на малко котенце. Дъхвам върху пръста си, за­топлям храната и ѝ придавам собствената си миризма. Пак протягам пръст и сега души продължително, мнително. После обаче измежду устните му се подава мал­ко розово езиче и близва. Веднъж. Дваж.

Разсмивам се, зарадвана от победата, пък и зара­ди гъделичкащия пръста ми език. Срещам смаяния по­глед на Микаел.

- Преди не ядеше котешка храна.

- Може би трябва да му се дава по този начин. Ми­сли си, че съм неговата mama.

Не знам дали Микаел ме разбира, ала в очите му се чете скептична веселост, която покрива бушуващата в тях тревога.

Той гледа как тролът изяжда няколко бучици от ка­фявото тесто. После клепачите му натежават, помеж­ду им остава само бляскава резка. Не е имало сили да изчисти очи, в ъгълчетата се виждат жълти топченца. Ставам, подавам консервата на Микаел и отивам да си измия ръцете на кухненската мивка. Той ме следва.

- Хиляди благодарности - казва ми. Свивам раме­не, вдигам вежди: дребна работа. Ала съм по-горда и щастлива от когато и да било в тази страна.

Микаел оставя котешката храна на плота и изневи­делица хваща ръката ми, притиска я, вдига я до гърди­те си.

- Благодаря - повтаря, а мен ме хваща страх, из­въртам се, за да го отблъсна и изчезвам в антрето със скоростта на сянка, ала преди да затворя врата­та зад себе си безшумно като шепот, не се сдържам да не хвърля бърз поглед по посока на кухнята: Мика­ел стои на вратата с неразгадаема физиономия, а сър­цето ми бие ли, бие - по-бързо от много, много вре­ме насам.

АНГЕЛА

Песи не е здрав, храни се, пие и ходи до тоалетна­та, но не е здрав. Козината му не лъщи, в очите му не гори огън, играе с неохота, спи денем и нощем - един и същи сън, напомнящ на треска.

И аз самият не ям, нито спя, липсва ми поглед вър­ху работата. Рутинните задачи си вървят, но нищо особено креативно. Торбите със Сталкер, които Мар­тес ми даде, прашасват в ъгъла. Този проклет краен срок ми изглежда далечен, а на практика остават едва няколко седмици.

Паломита го разбра веднага при вида на Песи.

Нещо трябва да се направи. Час по-скоро.

EKE

Моя милост разполага с място в ложата, липсва само един театрален бинокъл, а драмата е първокласна финландска сапунка. Ангела и Доктор Спайдърмен седят в едно от задните сепарета на Кафе Бонго. За­едно. Не съм единственият, който следи хода на съби­тията - в тази жалка дупка от векове не се е случвало нещо толкова интересно.

Ангела обяснява разпалено на Спайдърмен, жес­тикулира, мели нещо убийствено важно, като от вре­ме на време спонтанно отпуска длан върху ръката му. Тясното като муцуна на хрътка лице на Хями изразя­ва неверие, което с всеки изминал миг се отпуска към предавката на еуфорията. Мислел си е, че Ангела вече е бил толкова далеч от досега му, колкото би затанцу­вал на върха на игла в бляновете на някой схоластик[13].

Навремето, когато Ангела би шута на Хями, някой го видял в някаква кръчма с доста странен брадат типаж, очилат и космясал - не бил от нашите кръгове. Злите езици пуснаха слух, че Ангела с всички сили се бил впуснал да сваля хетеро. А ето ти го сега, натиска се на Доктора сякаш нищо не се е случило.

Ангела Хартикайнен, сигурен съм, че дори не съм чувал истинското му име. Мъж на трийсет, а още с лице на седемнайсетгодишно херувимче и глава, об­гърната от облак златисти къдрици - няма и следа от оредяване по слепоочията.

Като нож в корема. Още щом видях Ангела за пър­ви път, знаех, че го желая.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Златистата му глава се накланя към мен, долавям уханието на афтършейва му. Ароматът е нов, горски и металически, възбуждащ по особен начин.

Ангела ми разказва дълга и витиевата история, чи­ято функция не проумявам. Подправя думите си със забавни подробности и най-сетне захапва главния въ­прос с крещяща непринуденост: как вуйчо му намерил росомаха в някакъв капан - или пък беше рис - още бебе, отнесъл си го у дома, нахранил го, то се изпика­ло в ъгъла, ха хаа, после го накарали да яде, но въпре­ки това било покрусено, апатично, изтощено, козина­та му не лъщяла. Какво, за Бога, измъчвало животин­ката, явно дълго са били в неведение. А Ангела навеж­да глава, сякаш очаква да изкажа мнение по подобна история.

- Кога си си въобразил, ангеле мой, че представата на ветеринаря за забавление и релаксация е свързана със слушането на бръщолевици за болни създания? - питам го. Ангела не се предава.

- Е, нали няма как да се обадя в Зоологическата гра­дина, дори не е разрешено да си гледаш диви животни просто ей така... Само щяха... мисли де... какво може да го измъчва?

- Нищо чудно, че не са разбрали, щом дори не са могли да определят дали е рис или росомаха.

- Ама не си спомням! Някакъв звяр, едър хищник, всякакви ги има. Има ли значение, за да се определи какво го тормози?

Тресвам халбата си в масата. Очевидно Ангела е решил цяла вечер да опява за росомахата на вуйчо си, ако не се изкажа по въпроса.

- Не е задължително. Като цяло всяко едно диво животно си има някакъв вътрешен паразит. Възраст­ните индивиди едва ли биха го усетили, но малките може да отслаби.

Очите на Ангела пламтят, придърпва стола си още по-близо до мен, като че ли му говоря за някаква екзо­тична и донякъде перверзна секспрактика. Този човек действително е нападнат от вътрешни паразити - ми­сля си поразен.

- По всяка вероятност са глисти - продължавам, а Ангела изпива всяка една дума от устните ми. Моето изумление пък вече се примесва със солидна доза ве­селие. - Власоглавият червей и анкилостомата са оп­ции, но се срещат рядко. Би могло да се окаже и тения, но глистите са по-разпространени. Те на практика виреят във всички едри хищници.

- Откъде тогава ги е прихванало това пале?

- От майката. Паразитите в неактивно състояние се предават на малките чрез кръвообращението в пла­центата, а дейността на хормоните сякаш ги разбужда. С други думи, няма как да се предотврати. Ето защо пале в недобро състояние може да залинее или козината му да пострада, може дори да умре.

- Сигурно е възможно да се третира?

- Струва ми се, че що се отнася до това зверче, вуйчо ти вече е закъснял. Или се е оправило от само себе си, или той се е сдобил с нови, но не особено лъскави ръкавици от росомаха.

Ангела затваря бавно очи, сякаш полага неистови усилия да се владее.

- Ами ако ти се наложи да лекуваш от глисти, какво би направил?

- Ще му бия ивермектин.

Устните му се движат, повтаря си тихо и... вер... мек... тин, и... вер... мек... тин. Запечатва го в съзна­нието си. Нямам представа какво ще прави с тази ин­формация и дали възнамерява да хукне да спасява съмнителната росомаха на вуйчо си, но наливам още масло в огъня.

- Превъзходно лекарство, по принцип действа на всевъзможни животни. С еднакъв успех може да се приложи при елени и крави, както и при едри диви зве­рове.

Очите на Ангела пламтят заинтригувано. Усмихвам се.

- За съжаление обаче не можеш да го получиш от аптеката.

Той преглъща - налапал е стръвта - стръв, с която мога да хвана цели два вида плячка. А от тях задоволя­ването на любопитството е почти толкова сладко, кол­кото и на страстта.

АНГЕЛА

Освен това успявам да изкопча от Хями, че дейст­вието на инжекцията с ивермектин трае две-три сед­мици, а смъртта на паразита не е някакво разтърсва­що събитие - слава Богу, животното няма да повър­не, нито да изхвърли някоя жльчна локва с шавливи, нагърчени червеи, просто мирно и кротко ще си оз­дравее. Мимоходом споменава, че лекарството е стандартно за този тип питомци, затова той самият винаги бил добре запасен.

Докосвам с пръсти бедрото на Доктор Спайдърмен, отправям към него кратки, приканващи въздишки, ос­тавям очите ми да се претопят в неговите. Казвам му, че копнея за него.

През това време трескаво размишлявам каква би била причината да го накарам да правим любов в ка­бинета, а не в дома му. Никак не е невъзможно: невед­нъж сме използвали пъстрия диван в чакалнята. Спо­менът ми помага; в същия този миг знам кой конец да дръпна.

- Спомняш ли си още първия ни път?

Спайдърмен кимва с чудновато изражение в очите.

- Скърцащият диван в чакалнята, осеян с кучешки косми. Обясни ми, че чистачката щяла да дойде чак в неделя... После взе онзи невъобразим нашийник! Удушвач!

Смея се невъздържано, по-неистово, отколкото би подхождало на тази незабравима мрачна история.

- Скубах онези кучешки косми от бельото си през цялата следваща седмица. И мислех за случилото се.

Хями се подсмихва вяло, хладно, ала виждам, че и той си спомня, при това добре.

- Какво не бих дал за същото онова усещане. Точно каквото беше - казвам и облизвам устни небрежно, после скромно потапям поглед в халбата си.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

С нежен флирт Ангела ме принуди да му покажа ка­бинета си, сякаш за него бе нещо ново, забележител­но и невиждано. Сладък и любопитен като хлапак, той иска да види всичко, да узнае всичко, кара ме да отва­рям всички врати и се навежда да ме целуне точно в онзи стратегически момент, когато се каня да заключа шкафа с лекарствата.

АНГЕЛА

Чувствам се като Бъстър Кийтън, докато се про­мъквам в тъмното само по боксерки - онези буквално „боксери“, които купих от Лондон, изпъстрени с въ­просните кучета с набръчкани муцуни, клепнали уши и нежен поглед - същите като един определен образ, който в момента спи дълбок сън върху разнебитения диван. Преди да отида в Кафе Бонго се сетих, че това бяха любимите гащи на Хями - навремето отключиха у него онова нервно, напрегнато, ала по свой си начин секси кикотене, което е станало негова запазена марка, първия път, когато свалих джинсите си точно тук.

Проклинам се, че не разполагам с очите на Песи, не ми се удава дори да напипам вратата от чакалнята към кабинета, при това ударих пръстите си в прага, та за миг в очите ми проблясват червени, искрящи амеби. Шкафът с лекарствата се мержелее в дъното на стаята подобно на огромен, бял кит, прикрепен към стената.

Отварям вратата, а пантите изскърцват - за мал­ко да се изпусна в гащите. Сърцето ми се опитва да си проправи път през кожата, замръзвам на място: тук има само една антична статуя, спи си спокойно, скъпи ми Хями. Знам къде е ивермектинът, понеже, облъч­вайки го със спираща дъха възбуда, успях да го разпи­там за какво ли не, като например дали медикаменти­те са подредени по азбучен ред или според приложе­нието им.

Опаковката вече е в ръката ми, когато иззад гърба ми се разнася глас.

- Тоалетната не е в тази посока.

Ако пулсът ми е бил съвсем леко учестен, то сега се втурва в задушаващ галоп. Опитвам се да стоя гърбом, натъпквайки опаковката в боксерките си. Не бива да изпадне през крачолите, затова съм принуден да муш­на ръбатата картонена кутийка в разклонението, та тестисите да я притискат на място. Обръщам се в опит да си придам спокоен вид.

- А, да, беше онази другата врата.

- Приятелят по перо на Хенрик Тиканен - Бенедикт Силиакус, ако не ме лъже паметта, веднъж се изпикал върху боядисан в синьо плетен стол, понеже го взел за морето - заявява гласът на Спайдърмен сухо в мрака. Още е на дивана и не може да види от мен нищо дру­го, освен най-много мержелеещите се в тъмното свет­ли кучешки боксерки.

Опитвам се да стигна до тоалетната, без стъпките ми чрез всяко движение да издадат колко мъчително острите ръбове пронизват нежната плът на слабините ми. Не знам как го постигам, но слава Богу, дънковата ми риза виси на облегалката на стола, който се изпречва на пътя ми, затова я грабвам в отчаян опит да не изпадна до провлачено, маймуноподобно тътрузене. Скоро вратата на тоалетната щраква зад гърба ми, а ризата има джобове.

EKE

Депресираното къркане никога не е работа, но ето вече четвърта унила чаша сякаш сама се е довлякла до масата ми след излизането на Ангела и Спайдьрмен. Разкарах двама, изклинчих от един ентусиазиран клюкар и бях решил да се оттегля в усамотението на собствената си бърлога, след тази четвъртата, разби­ра се, точно както смятах да постъпя и след втората и третата, когато някой пита дали може да седне на мо­ята маса.

Очевидно другаде няма свободни столове, така че събеседникът ми е принуден да се присъедини от чис­та необходимост, не от интерес. Това само по себе си е жалко, понеже заемащият мястото си образ още на пръв поглед се оказва стока с високо качество, интелигентен калибър, висок, широкоплещест и все пак далеч от атлетичния тип: кръгли очила, мустаци и добре под­държана брада, тъмнокафява, къдрава коса, оставена малко по-дълга на тила, и неизменната обеца на ухо­то. Висококачествена стока? Не, за Бога, втори и тре­ти поглед и мъжът определено е свалката на месеца.

Подхвърляме си по някоя незначителна историйка, после той прави ход, който ме изумява до крачолите на панталоните: пита ме дали случайно не се бил мяр­кал Ангела. Хваща ме в чуждо лозе - първо изобщо не вдявам кого има предвид, споменава малкото му име - Микаел, а после и прякора - Микеланджело, божке, ръцете ми настръхват като скубана кокошка – ала след няколко ясни отличителни белега (светла, къдра­ва кичара, висок пич, очи като късчета небе) разпозна­вам Ангела. Изтърсвам, че съм го видял, но не го по­знавам лично, обяснявам, че отдавна е офейкал. Не на­влизам в подробности.

Мъжът се представя, Марти някой си, рекламен аг­ент. За нищо особено не му трябвал Ангела, да да, и на нас тук. Пробвал да му се обади, да поразпита как вървял някакъв проект, но в студиото му никой не от­говарял, а на мобилния реагирала само гласовата поща - на това място с лицемерна поверителност ми се чуди защо, по дяволите, Микаел не държал телефона си включен - един фрилансър би трябвало да бъде на ли­ния 24 часа в денонощието - та след това му минало през ума да провери да не би евентуално да е дошъл в редовната кръчма. Поръчката била важна, изключи­телно важна, иначе нямало да занимава Микаел с по­добни неща, щял най-вече да пита как върви.

Яко го замазва - разбира се, вече е изпил някол­ко грога, но и без тях нещо в историята му ми пона- мирисва. Марти не е един от нас, не и на пръв поглед, ала и преди съм ги виждал тия залитащи-на-ръба кли­енти. Трябва да е онзи хетеро, заради когото Ангела е разкарал Хями.

- Значи добре познаваш... Микаел? - подмятам. За малко да изтърся „Ангела“.

Марти пак се впуска в излияния, добър дългого­дишен сътрудник, посближили се били. Жадно точа инфо. Ангела бил роден нейде из Северна Остроботния, на практика почти в Лапландия, още от дете жи­веел в Тампере, ходил на училище, после го приели фотография в Лахти, а като завършил, върнал се да работи тук. Известен и особено търсен фотограф, понастоящем дори виртуозен графичен дизайнер, истин­ски магьосник на Макинтоша, факир на Фрийхенда и пророк на Фотошопа.

Всяка дума потвърждава, че Ангела е като проекти­ран за мен, като шит по мярка, създаден за мен, а този пич не бива да се намъква помежду ни, в никакъв слу­чай; ето защо и разказвам на Марти поверително, ей така, просто by the way[14], че Ангела движи с един ветеринарен лекар, при това сериозно и от доста време насам.

АНГЕЛА

Нощ е, телефонът звъни.

Песи е толкова болен, че едва наостря уши, макар мракът в стаята да се изпълва със сигнал, пронизващ чак до мозъка на костите. Вдигам на шестото позвъ­няване.

- Микаел.

В другия край за миг е тихо, сетне се чува познат глас, а усещането е сякаш някой е отворил коремната ми кухина с един разрез, за да залее димящите ми въ­трешности с ледена вода. Доктор Спайдърмен.

- Надявам се да не е коли.

Успявам само да изпелтеча:

- Какво?

- Ом проклет звяр, за който открадна ивермектина. Слушай. Ако е коли, шотландско овчарско куче, ня­кой проклет роднина на Ласи, те имат една определе­на аномалия в централната нервна система. Ивермектинът ще го убие.

- Не е коли - казвам и ми се ще да си отхапя ези­ка. Откъм Доктор Спайдърмен се донася възтих, сту­ден и мек смях.

- И да не се уплашиш, когато, умирайки, нашите приятелчета паразитите започнат активно да отделят токсини.

- Токсини?

- Звярът ще прояви симптоми на интоксикация, но те, без съмнение, ще отшумят.

Не знам какво да кажа. Опаковката ивермектин е бяло петно в ъгъла на масата.

- И само още нещо, Ангелче...

Сърцето ми ще изскочи. Обвинение в кражба?

- В аптеката съвсем спокойно щяха да ти дадат ле­карство на име Лопатол със същото приложение.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Ангела едва не се разхлипа на телефона. Разгорелият се в мен студен и бушуващ огън на отмъщение­то започва да отмира, покрива се със сива пепел. Вече се чувствам уморен, стар и глупав. Изтощих се по съ­щия болезнен начин както навремето, когато все още бях женен и беснеех и крещях на момчетата, още нена- вършили и десет, плясках ги и скубех косите им, поне­же вършеха глупости. В същата степен изтощен, про­духан и конфузно съзнаващ, че нищо от казаното не е оставило следа, дори не се е докоснало до повърхност­та, че шамарите и скубането за тях са били не заслу­жени страдания, поучителни наказания, а нищо повече от заявяване на моята злонамереност - просто случай­но упражняване на власт и злоба от страна на по-голе­мия, от което на мен самия ми остана единствено стра­хът: способни ли са да ме обичат и след това?

Защо се обаждам посред нощ? Защо не изчаках до следващата ни случайна среща в Кафе Бонго, когато бих могъл да представя кражбата във възможно най- компрометиращата ѝ светлина като безпощаден отве­тен удар за причинената ми от него болка, сладко оръ­жие и пособие на властта?

Точно защото си спомням. Подсъзнателно си спом­ням един друг наш разговор. И сега здравата ме втри­са.

- Ангеле. Слушай. Ако онова... животното... има въ­трешни паразити, то по всяка вероятност има и външни. Бълхи или въшки, най-малкото техни гниди. Купи от аптеката таблетки Програм.

- Програм.

По гласа му долавям как механично запечатва име­то в паметта си.

- Лесни са за употреба, един месец стига - за свой ужас установявам, че думите ми са се сдобили с тона за ветеринарна консултация. - Не причиняват токсич­ни реакции... това дори не е някоя отрова, а просто противозачатъчно за бълхи, не убива буболечките, но пречи на яйцата им да се излюпят - разсмивам се глу- пашки.

В другия край на линията дълго време е съвършено тихо. Сетне чувам гласа на Ангела.

- Благодаря.

Отново продължително мълчание.

- Не разбирам защо... ми каза всичко това.

- Просто ей така - аз самият правя пауза, разгово­рът ни изобилства от черни дупки, в които биха се по­брали цели вселени. После успявам да процедя:

- А съвсем между другото, успя ли вече да разгада­еш какво ядат троловете?

АНГЕЛА

В аптеката ме изгледаха като пристрастен към хе­роин, когато купувах спринцовката за еднократна упо­треба.

ОТКРАДНАТАТА БАБА И ДРУГИ ГРАДСКИ ЛЕГЕНДИ, ред. ЛЕА ВИРТАНЕН, 1987

Майка сложила бебето си, още ненавършило годинка, да спи в детската количка в застроения с еднофамилни къщи квартал на Хелзинки Тапанила. Количката била изнесена в градината, а майката я наглеждала през прозореца, като от време на време излизала да провери как е бебето.

После се заела да готви и за миг забравила да пази мал­кото. От кухнята чула как заплакало в количката, ала спря­ло на мига и жената си продължила да бели картофи. Щом сложила супата на котлона, майката отишла да вземе дете­то от количката.

За малко да припадне - там нямало бебе. В количката на­мерила почти новородено тролче, повито в бебешкото одеялце. Същевременно съседката видяла откъм двора да се прокрадва тъмна сянка. Детето така и не се намерило.

АНГЕЛА

Ах, този чудодеен ивермектин.

Минала е една нищо и никаква седмица, а дори токсичната реакция никак не беше тежка. Станал е ура­ган, изпълнен с енергия и жизненост, с бистри очи, скоклив и немирен като живак. Изглежда не страда от затвореното пространство - може би поради факта, че по природа си е пещерен обитател.

Откак Паломита го нахрани с котешка храна, от време на време скланя да хапне от нея, но само и един­ствено от същата марка и действително невинаги. За щастие, благоволи да прибави към асортимента си от храни и пъдпъдъчите яйца, стига да ги крия из апарта­мента - в големия стъклен пепелник от Ийтала, на мяс­тото на възглавницата за дивана под формата на кра­сива четирилистна детелинка, зад завесите по перва­зите. Понякога, ако се ентусиазирам порядъчно, май­сторя миниатюрни скривалища от ръкавици, картоне­ни кутии и похлупаци за чайници, които разполагам из апартамента. Търси ги, души, ровичка, ликува нео­буздано, щом намери съкровището, сетне сяда да реже яйца, като прилежно ги чупи на две с върха на нокъта си, а съдържанието им сърба, без да разлее и капчица.

Разбира се, занапред ще иска и да ловува, но жи­вея с надеждата, че няма да ми се наложи да издирвам нови зоомагазини. В някои от тях не бих си предста­вил да стъпя месеци наред.

Вярно, козината му още не е лъснала, в интерес на истината, кожухът му изглежда вълнист и невзрачен. Дано само причината не се крие в таблетките програм или ивермектина. Но пък нали виждам: здрав е, здрав и лъчезарен.

ПАЛОМИТА

Пенти бърза. Изнасяйки нещо от банята, рита коша за пране, той се катурва и капакът се удря в пода. Вкаменявам се, като виждам, че през отвора, сред бърко­тията от дрехи се показва корицата на списанието, да­дено ми от Микаел.

Пенти обаче не я забелязва, а тозчас изхвърча през вратата. Аз пък присядам на пода, сърцето ми едва не е изскочило от гърдите. Налага се да измисля ново скривалище за списанието. Не ми се ще да го изхвър­лям, понеже си имам толкова малко свои неща. Всяка страница е писмо. Всяка снимка е като малка цветна вратичка, извеждаща от този апартамент.

Дълго размишлявам. Нямам си собствен гардероб, нито чекмедже. Макар самият Пенти никога.да не вади хавлии или чаршафи от шкафа, веднъж го опразни це­лия и ми нареди да го разтребя и приведа в по-добър порядък. После си спомням как със Сепа и Мерлинда играхме на скрий камъка и никой не го намери, поне­же го бях изнесла на двора, сред останалите. На пода в дрешника Пенти държи цяла камара списания - вина­ги купува нови, без дори да поглежда старите. Скрия ли и моето сред тях, най-отдолу, със сигурност нико­га няма да го намери. Ако пък се случи, може да реши, че сам го е купил. Пенти невинаги помни всичко, кое­то е направил.

Отивам до гардероба и внимателно се заемам с от­местването на една от камарите списания. Старая се да си останат в същия ред. На всички корици има жени.

Ръката ми попада на брой, върху който се жъл­тее бележка. Пенти е написал нещо на нея. На кори­цата има и снимка на две чернокожи жени. Филипинки. Прегръщат се сякаш са сестри, ала не гледат една към друга, а извън списанието с нацупени устни. Вто­ра жълта бележка се подава измежду страниците. От­варям списанието на това място. Двете страници съ­държат много текст, а снимките са доста по-различни от обикновено - малки, някои черно-бели и леко не­ясни. Всичките са на жени. До картинките има думи, които познавам, Манила е почти навсякъде.

Три снимки са оградени със син химикал. На една­та от тях съм аз.

Разпознавам се, въпреки че фотографията е лоша, и се усмихвам, макар хич да не ми е до смях. Ентенг я направи в бара в Ермита малко след като ми бе обяс­нено, че няма да стана медицинска сестра.

Затварям списанието и старателно се уверявам, че ще попадне на собственото си място в купчината, до­като прибирам новата камара върху изданието, което скрих аз.

АНГЕЛА

Събуждам се през нощта.

Седи на облегалката на дивана и се взира в мен.

Очертава се на по-светлия фон като тъмен силует в нощта, а мен ме жегва напрегнато, глождещо прозре­ние, че съм изцяло зависим от неговата милост.

Очите му. Очи на нощно животно.

Гледа ме с тях пронизително и изпитателно въпре­ки мрака, забелязва всяко мигване, всяко потрепване в ъгълчето на устата ми, докато аз не различавам от него нищо друго, освен тези черни-почернели очерта­ния.

EKE

Странно как може да има градове и градове. Градо­ве вътре в градовете. Кучешкото градче е построено от миризми, за тях границите на пресечките са очертани от най-различни аромати на урина, а всяко каре напо­добява плющящо на вятъра платнище или балонче за реплики с размера на пресечките, което гласи: Фидо беше тук преди някое и друго денонощие или пък кре­щи гръмко: ОТТУК ТОКУ-ЩО Е МИНАЛ МЛАДИ­ЧЪК МЪЖКИ ЧОВЕК С ПУШЕНО МЕСО В ТОР­БАТА. Въздухът е напластен с подобни сигнали, ала кучето ги възприема тъй вещо и естествено, както хо­рата откриват порядъка в цялата онази какафония от фотони, причинена от вариациите на цветове, форми и светлини.

После има и различни човешки градове. Например един специфичен женски град, където улиците се оп­ределят според разположените на тях магазини, ниво­то на модните бутици, парфюмериите, златарите, ма­газините за обувки. Градът на пияницата пък се със­тои от кръчми, сергии за наденички, местоположения­та на специализираните магазини за алкохол, входове, в които лесно може да се шмугне да пусне една вода, без да го спипат, жилищата на онези другари, от които може да измуфти пари или подслон за през нощта. Пи­яницата дори не вижда дизайнерските бутици, понеже за него нямат никаква функция, точно както и жената с вкус към модата не забелязва онези мазни кръчмета, те просто не съществуват за нея. Тя разпознава ъгъ­ла на улицата посредством разположената там сладкарница, където от време на време застава да си по­ръча капучино и къпкейк. Градът на автобусния шо­фьор е маршрути, спирки, възвишения и завои, на вид съвършено безинтересни, чиято магия обаче се крие в тяхната степен на трудност при определени зимни ус­ловия; крайни спирки, където всеки квадратен санти­метър за него е познат и значим, понеже е висял там с цигара в уста в очакване на смяната за връщане в обратна посока; знае дори катериците по дърветата, ма­кар никой от минувачите да не забелязва нищо на това място, освен разширението на улицата - безлична про­сека, изгризана от тежките гуми.

Нашият град сам по себе си не съдържа кой знае колко различни нюанси. В такова малко селище ние си нямаме наши си улици, магазини и галерии, ала раз­полагаме със собствена, скрита топография, собстве­ни кьошета; ние виждаме мъжа, който дръпва от цига­рата си на ъгъла при моста по съвсем различен начин от останалите, ние забелязваме движения на ръката и мимолетни погледи тогава, когато за всички други те са просто визуална шумотевица; ние познаваме ъгли и дупки, и пасажи, и входове с особени, собствени зна­чения. Има си паркинги и филмови прожекции, които за другите изглеждат съвсем обикновени, но всъщност са обгърнати от невидим магнетизъм. Има обществе­ни тоалетни, където пристъпваш по-напрегнат и из­пълнен с очакване от някого, запътил се за среща с не­познат партньор. А най-сетне има и барове, като на­пример Кафе Бонго, където всеки от кол и въже може да се отбие на чашка, да изпие две или три, или пък да се натряска до козирката и да си излезе като от кое­то и да било безлико заведение на ъгъла, без да отрази нещо необичайно. Само ние долавяме незабележи­мите особености.

Въздухът в Кафе Бонго през цялото време е кръс­тосван от такова количество безгласни послания, че ако бяха видими, целият ресторант щеше да се напъл­ни чак до тавана с паяжини с цветовете на дъгата - червени свенливи страсти, сини копнежи, очаквания и надежди, жълти тръпнещи съобщения, че е време да се направи първата крачка - за нея е попитано мълком и мълком е дадено разрешение; а, разбира се, щеше да се намери и някоя катраненочерна нишка на презре­ние, разочарование и явна омраза.

Има ги онези моменти, когато дадени фигури зая­вяват своята достъпност; напредне ли вечерта, те се оттеглят от масите на другарите си и правят мимолет­но показно на витрината. Ала само за пред онези, кои­то виждат.

Като че ли сензорите на по-голямата част от хора­та са покрити със слой прозрачно фолио. Тъй като не пречи на гледането, те си мислят, че възприемат всич­ко, ала приложението на някои други сетива все пак бива възпрепятствано. Та не усещат ли и те самите каква бариера се издига пред докосванията и арома­тите.

Точно като тази хетеро женска на бара, дето си ми­сли, че е брутално да отидеш в гей заведение, сигурно отнякъде е подочула, че това е едно от тях. Впрочем, и тя самата полага усилия да изглежда брутална - да се залееш от смях. От онзи тип, дето си слагат камуфлаж­ни панталони, на главата - кърпа, а на устните - чер­но червило, а после си въобразяват, че всички лесбота ще лапнат по тях на мига. Или пък, не, сигурно не си го представя, но се надява тайничко.

Естествено, никой не отива да седне до нея. И пре­ди е идвала и всички я третират с тотална студенина, но въпреки това се мъкне отново и отново. Някой би могъл да твърди, че се държи с нас като с животни в клетка, ала аз си имам друга теория: за нея ние сме облагородени диваци, някаква външна спрямо общество­то сива зона, удобно и педантично устроена, неопитомена територия, за чието престъпване е необходи­ма особена доза кураж, ала дръзнеш ли да припариш, чудният аромат на свободата и бракуваните стандарти се разнася около дрехите и тозчас прави от всеки анар­хист. Определено идването тук за нея е като да изти­посаш на рамото си временна татуировка. Целият готин маргинален имидж без глупаво обвързване - така никога няма да ѝ се наложи да му мисли, може ли да си подаде носа навън, преди да се е мръкнало.

БАРТЪН УИЛMAH: ЧЕРНИ И НЕВИДИМИ, 1985, ФАНТАСТИЧЕН РОМАН (не е превеждан на фински)

Говори се, каза ми веднъж един мъдрец от далечния Се­вер; та говори се, че в определени райони на Скандинавия се намирали градове в градовете, както има и кръгове в кръговете; налични, а при все това невидими. И тези гра­дове са населени от създания, по-ужасни, отколкото въоб­ражението е способно да роди: с човешка фигура, ала човекоядни, черни и безшумни като нощта, в която дебнат пляч­ката си.

АНГЕЛА

Пръсвам кубчетата с букви под светлините и оти­вам да проверя през визьора, дали сенките падат правилно. Изваждам напред онези с името на фирмата клиент, подреждам ги под ъгли с приятен за окото вид и се залавям да заснема поредица, в която името на предприятието се изгражда от кубчетата буква по бук­ва. Разбира се, започвам от цялата дума, отнемайки по едно с всяка направена снимка, понеже така ми е по- лесно да контролирам сенките и няма да ми се налага да размествам вече добре наредени отрязъци. Грабвам полароида, добре изглежда.

Работата е чисто рутинна, затова съм оставил вра­тата към апартамента отворена. Часът е осем вечер­та и чувам, че Песи се е събудил, вече хапва първо­то си ястие.

Нащраквам снимките набързо, дреболия, фасулска работа, която не може да се сравни с възложения ми от Мартес проект. Гася лампите, събирам кубчетата и ги нахвърлям по кутиите. Глупавото название на фир­мата съдържа толкова много еднакви букви, че се нуж­даех от два комплекта. Жалко, че няма как да ги вър­на - обвивката от целофан вече е разкъсана. Е, клиен­тът ще плати и тези няколко десетачки от собствения си джоб.

Минавам в жилищната половина, отварям си бира, сядам на фотьойла и включвам телевизора. След малко идва Песи, моли ми се да се размърдам: играе досущ като котка, дърпа и дращи какъвто и да било предмет, стига само да си дам труда да му го размахвам.

Започват новините, а аз развявам вяло играчката по време на първите заглавия, валутни курсове, кризата в Пакистан, взлом в някакъв склад за оръжия в Паро­ла - откраднали солиден наръч от тях, без съмнение, руската мафия - ала на четвъртата новина забравям за цялата ни игра.

- Навярно поради извънредно мекото време в на­чалото на зимата дори едрите хищници, които вече би следвало да спят зимен сън, все още са особено актив­ни.

С напредването на есента в близост до източната граница са наблюдавани множество мечки и тролове, но понастоящем броят им е нараснал и във вътреш­ността на Финландия. В провинциалните райони около Ювяскюля през последната седмица са регистрирани цели три сигнала за забелязани тролове - точно колко­то в продължение на изминалите четиридесет години. Тези солидни по размери животни имат навика да се оттеглят за зимен сън най-късно през ноември, но сега обилно количество техни следи са открити дори в по- пулярната сред летовниците местност по крайбрежи­ето на езерото Пяйяне. При това сравнително сигур­ни сведения за забелязани тролове са получени от ра­йони далеч на юг, като Хейнола, Янакала и околности­те на Тампере.

Интервюират бабка, зърнала нещо странно на пъ­теката към хамбара ѝ, сетне на екрана се появява ня­кой си Илпо Койола, специалист изследовател на ди­веча от Оулу. Той подчертава, че поначало троловете не били приспособени за придвижване в зимни ус­ловия, но обяснява също така, че в по-меките зими се случвало дори мечките да се оттеглят в бърлогите си със значително закъснение. Ученият изтъква, че ако троловете не са успели да съберат достатъчно храни­телни провизии през есента, съществува вероятност да се опитат трескаво да попълнят запасите си, пре­ди да си построят леговища, ето защо са се измести­ли от своите обичайни ловни територии, наближавай­ки градовете.

Негов опонент е специалист по околната среда, кой­то се съмнява в теорията за недостига на храна, но на­помня, че отровните вещества в природата биха могли да предизвикат аномалии в поведението на животните.

- Птичите гнезда и малки съставят значителна част от диетата на троловете в множество региони, а както е известно, яйцата на птиците акумулират всевъзмож­ни отпадъци от околната среда. Можем например да допуснем, че след пожара в трансформатора на Карасйоки, Лапландия, организмите на хранещите се с мал­ки птиченца тролове изобилстват от тетрахлордибензо-пара-диоксин...

Интервюиращият тъкмо се кани да запита какво влияние оказва в такъв случай тетрахлор-каквото-и- да-е-там, а специалистът подхваща нещо за мутации, когато забелязвам, че Песи е станал подозрително кротък, явно замисля някаква пакост. Извръщам по­глед, търся го с очи. Клечи си, както винаги, с тесния черен гръб и гривата към мен, трепкащите уши регис­трират звуците от обкръжението му, а опашката се по­люшва в знак на изключителна концентрация. Понади- гам се от мястото си и сега виждам, макар стаята да е почти тъмна. Песи е докопал кубчетата с букви и точ- но в този момент, с гъвкавите си, кокалести пръсти с дълги нокти, се е заел да поставя последното на върха на едва ли не съвършена пирамида.

ХАРТО ЛИНДЕН: ЗА ВЛИЯНИЕТО НА ЛОВА ВЪРХУ ПОПУЛАЦИИТЕ НА ДИВЕЧОВИТЕ ЖИВОТНИ. СТАТИЯ ОТ СБОРНИКА ЛОВ-ПРИРОДА-ОБЩЕСТВО, ред. ПЕТРИ НУМИ, 1995

Големите размери винаги представляват известен риск за просъществуването на животинския вид. Популации­те на по-едрите животни поначало са малки, поради кое­то случайни фактори, навярно в комбинация с дезинтеграцията на групата, запращат вида по улея на застрашеността. Животните с големи размери са в опасност, в случай че смъртността сред зрелите екземпляри нарасне по една или друга причина. Едрите видове с малките си популации по­настоящем са изправени пред генетични трудности пора­ди бързите изменения в околната среда. Достигнали са раз­мерите си чрез приспособяване към предвидим и/или не­променлив хабитат; екологичната нестабилност в наши дни представлява сериозна заплаха за тях. Към това се прибавя и още един аспект: понижаването на качеството на околна­та среда често води до влошаване на ежедневните възмож­ности за намиране на прехрана, що се отнася до едрите жи­вотински видове.

Увеличаването на смъртността сред зрелите индивиди може да се прояви в толкова слаба степен, че научното му установяване да бъде затруднено. Възможно е обаче то да окаже драматично въздействие.

АНГЕЛА

Песи сваля най-горните кубчета от пирамидата от­ново и отново, а после ги връща по местата им в малко по-различен порядък. Долавям съвършено глух, едва доловим звук. Мърка. Забавлява се.

Устата ми е пресъхнала. Мъчи ме някаква пирамидална конструкция, някакъв спомен гложди съзнание­то ми. На два бързи скока се озовавам пред лавицата с книги. Завещаните от брат ми са сбутани в единия ъгъл, почти скрити зад най-различни нови или набаве­ни от антиквариати произведения за дивите животни. Десетина книжки, едва разлиствани, но така и не съм се наканил да се разделя с тях.

Тук. Древни реликви във Финландия от Еро Оянен. Отварям на индекса с илюстрациите и ето къде е. „Ко­ронованата могила от Сало“ гласи текстът под картин­ката, но аз прекрасно знам какво се крие зад подвеж­дащото название.

Дяволски камъни за сауна.

За по-голямата част от откритите над 3000 каменни могили на територията на Финландия се знае, че през бронзовата епоха са служели за изгаряне на мъртъв­ци. Намират се обаче и струпвания на камъни, чиято функция не е установена с точност - лапландски руи­ни и църкви на великани. Според едно от тълкувания­та те са обозначавали териториални граници.

Лапландските руини са известни и под названието „шумни камъни за сауна“, а в някои народни предания дори се споменава, че древните гори са били населя­вани от шумен народ. Според историите, елфите или други горски същества си играели на шумните камен­ни пещи, затова от тях се разнасяли чудновати звуци.

Лапландските руини биха могли да представляват и жертвеници, тъй като край могилите и в техните окол­ности често са намирани кости от дивечови животни.

На базата на формата им и откритите кости, те също така напомнят на лапландските култови камъни сейди, които в миналото са били наричани сейдите на стало.

Животински кости?

Кажете ми, книжки, дали край могилите и в техни­те околности са намирани кости от елени, лосове, ли­сици, лакомци? Или пък вълчи, мечи кости, крехките гръбнаци на рисове?

А дали пък случайно не са открити, кажете ми, о, книжки - няма ли да ми кажете - поразителни количе­ства кости от онези животни, чиито трупове иначе се срещат тъй рядко в природата... кости на тролове?

АНИ СУОН: ПЛАНИНСКИЯТ ТРОЯ И ПАСТИРКАТА, 1933

Цялата планина се тресеше и тътнеше, каменни блокове се срутваха с грохот, момичето едва успя да отскочи от от­вора на пещерата, преди цялата бездна с трясък да се сри­не до камара камъни, а от красивите тролски зали не оста­на друго, освен сиви канари и мъх.

Оттогава никой не е чул, нито е видял планинския трол. Дали не е бил погребан там, под камънаците от пещерата си? Пастирката обаче хукна обратно към дома, зеленееща­та се гора, пасището с добитъка и брега на синьото море.