Никога преди залез

АНГЕЛА

Кожухчето на Песи се сплъстява и капе, та цяла­та ми бърлога е осеяна с катраненочерни топки кози­на, а всички тапицирани столове, завеси и килими си­веят от косми. Мъча се да чистя с прахосмукачката и още със самото ѝ включване не пропуска да се стрелне като светкавица към полицата за шапки - изкатерва се по ръкава на тренчкота, който вече е станал на парче­та, и надвисва демонстративно отгоре като непривет­лив гаргойл от стената на Нотр Дам. Ненавижда зву­ка на прахосмукачката, макар че, за щастие, малко по малко свиква с него.

Не изглежда болен, никак даже, при все че козината му продължава да се стели на мрачен облак към мар­куча на Електролукса.

Обаждам се под фалшиво име на дежурния вете­ринар и описвам косопада на Песи. Казвам, че става дума за куче, като проучвам дали наскоро даденото му лекарство против паразити би могло да допринесе за проблема. Ветеринарят отрича, не би трябвало да ока­же подобно въздействие, пита за породата и лъжа, че имам мелез с голяма доза хъски у него.

- Иначе е особено игрив и нормален.

Лекарят се замисля за миг.

- Щеше да ми звучи като напълно естествена смя­на на зимната козина, ако сега беше късна пролет, но...

Вдишвам дълбоко. Смяна на козината, разбира се.

По това време в нормални условия тролът би трябвало да е потънал в дълбок сън в скалната си вдлъб­натина под някоя пряспа или по изключение да зъзне в покрайнините на Куопио в дебелия си кожух, докато плаши местните жители, ала в моята константно двайсетградусова квартира за Песи е настъпила нова про­лет - пролет, порядъчно изпреварила графика.

Ветеринарят препоръчва да заведа кучето в каби­нета му, а аз с готовност обещавам да се обадя ведна­га щом проверя програмата си. Песи спи на дивана и сърцето ми е тъй изпълнено с радост и облекчение, че отивам да залепя целувка между заострените му уши, които потрепват сънливо.

ПАЛОМИТА

Толкова е тъмно.

У дома имаме поговорка: мъжът е подпората на дома, жената - светлината в него.

Обясниха ми значението така: и без светлина може­ло да се оправиш, ала без подпора къщата ще се срути.

Сутрин, когато Пенти се събужда, цари мрак. Тъм­но е и когато се връща от работа. В средата на деня има кратък сив промеждутък.

Тук се оправяме и без светлина. Без жена. Тъй като аз не съм съпруга, макар да съм омъжена. Аз съм на­ложница, querida. Кой мъж иска жена, но не и деца?

Когато пристигнах, а Пенти все още ме плашеше съвсем малко, той ме заведе на лекар и заговори през мен, очевидно му е казал, че не владея и думичка ан­глийски, понеже лекарят не ме попита нищо - само Пенти. После попаднах на някаква стойка, а докторът се зае да ме оглежда и опипва - сълзи ми избиха, след това пъхна в мен нещо и Пенти по-късно ми обясни, че с негова помощ нямало да имам деца.

Плаках, понеже бях извършила огромен грях. Пла­ках дни наред и спрях едва когато ме наказаха, ала сега вече не съм чак толкова опечалена. Не и заради това, макар със сигурност дори мисленето по този начин да е малък грях. Има места, които не са добри за децата.

Тук е толкова студено.

АНГЕЛА

Събужда се привечер и се качва на перваза да гле­да коледните светлини, огрели улица Пирканкату. Тър­си пъдпъдъчи яйца и щом ги намира - рипва като жре­бче, пуснато на пасище. Идва и се тръшва на дивана до мен, докато гледам телевизия, а миризмата на хвойно­ви плодчета се разнася до ноздрите ми като полъх на парфюм.

Подаващата се изпод дългия му, гладък кожух къса козинка едва се провижда, толкова плътно е прилеп­нала към кожата, сякаш по нея изобщо няма косми - само лъскава черна обвивка. Обгръщащата главата му грива обаче не е окапала, та хилавата, двунога фигу­ра на Песи, погледната от разстояние, подвеждащо на­помня на леко стилизирано младо момче - наподобя­ва човек точно както и някои герои животни в детски­те анимационни филмчета. Малките му, яки мускули работят с безмерна прецизност и акумулирана сила.

В движенията му се крие неосъзната привлекател­ност.

Минути наред следи с наклонена глава ръката ми, докато боравя с мишката на компютъра.

В мен нещо кипи, изгаря.

КЕЛВИН КЛАЙН ВЪЗБУЖДА ОЦЕЛОТИ СУТРЕШЕН ЕЖЕДНЕВНИК, 5.08.1999 РОЙТЕРС - ДАЛАС

Учените от Зоологическата градина в Далас са постиг­нали обнадеждаващи резултати в опитите си да стимулират размножаването на оцелотите. Най-сетне е открита мириз­ма, която да възбужда женските от рядката котешка разно­видност - изглежда това е одеколонът на Келвин Клайн Ма­ния за мъже.

Четири женски оцелота, които живеят в затворени усло­вия, реагирали на Клайн по-буйно, отколкото на природни аромати, тествани с цел стимулиране на чифтосването на оцелоти в естествената им среда, обясни специалистът от зоологическата градина, Синтия Бенет.

- Опитахме с какво ли не, например екскременти от плъ­хове и собствените миризми на оцелотите. После асистен­тът ми извади одеколона, понеже допада на множество жи­вотни, и уханието му подлуди нашите оцелоти - сподели Бенет.

Котките започнали да се въргалят и търкат по места­та, които напръскали с Мания. Реакцията им напомняла на проявленията на привързаност сред домашните котки.

От тексаския подвид на оцелота в природни условия жи­веят около 100-120 екземпляра, които трудно се откриват помежду си без насочващите ги миризми.

АНГЕЛА

Точно в този момент желая някого толкова силно и болезнено, че изобщо не ме е грижа кого наранявам заради него, нито в каква степен.

EKE

Ангела е болезнено сладък - като онзи мъжкар от Финландия-Филм, дето прекарва дървен материал по реките - светлият, къдрав перчем пада в очите, дока­то той, със строго изражение и дълъг прът, завършващ с кука, направлява по-далеч скупчилите се трупи, ба­лансира върху своята, обут в ботуши с извити върхо­ве, а голата му гръд лъщи от пот. Свличам се до него, слагам халбата си на масата, Ангела хвърля бегъл по­глед встрани, ала в очите му не пламва искрата на ин­тереса.

- Аз съм Еке. А на теб ти викат Ангела. Аз самият изобщо не се чудя защо.

Подсмихва се.

- Истинското ми име е Микаел.

Преструвам се, че чак сега ми просветва.

- Разбира се, ето откъде идва. Архангел.

Ангела изглежда и преди е чувал това, но газкам на­пред по набелязания маршрут.

- Със сигурност вече си наясно, че си неделният па­трон. Според астролозите всеки ден от седмицата си има ангел: събота - Касиел, неделя - Михаил, поне­делник - Гавриил, вторник - Камаил, сряда - Рафаил, четвъртък - Сихаил[15].

- Тва е невъобразимо интересно - заявява ми с пра­щящ от сарказъм тон, но същевременно го виждам, че пада в клопката. - Най-вече защото забрави петъка.

- Никак не се учудвам, че искаш да узнаеш точно него. Разбира се, петъчният ангел е добрият стар Ануил.

За малко да избълва цяла глътка бира на масата.

- Това вече сам си го измисли.

Вадя възможно най-мръснишката си усмивка.

- Действително нещата се разминават в различни­те книги. По всяко време можеш да заповядаш и сам да провериш в справочниците ми.

Ангела се разсмива отново и този път ме поглежда така, сякаш съществувам за него. Аз пък бързам да се поздравя: Еке, пак го направи.

ЮКА КОСКИМИЕС: ЙЕРАРХИЯ В ЖИВОТИНСКИЯ СВЯТ. МЛАДЕЖКА НАУКА 5, 1965

В света на аквариумните рибки, в гнездовите колонии и ятата за презимуване на дивите птици, както, разбира се, и в обществата на плъховете, кучетата, вълците, троловете, много видове елени, маймуните и - естествено - хората, да­ден индивид усилено се стреми да властва, докато остана­лите предпочитат да се подчиняват.

На каква база тогава е започнала да се формира подо­бен вид йерархия в животинските общества? Изглежда все­ки отделен екземпляр сам си търси място в общността - в повечето случаи на основата на някакво първоначално впе­чатление. Срещнат ли се два индивида, сякаш на мига из­питват необходимост да изяснят кой да бъде суверен и кой - подвластен. Обикновено не е нужна физическа разправа. Тъкмо онзи, който на вид и преди всичко чрез увереност­та в поведението си прави впечатление на по-мощен и вну­шителен, има възможност да наблюдава отстъплението на другия. А връзка, която веднъж е била установена по този начин, се запазва непроменена особено дълго време, дока­то по една или друга причина някой ден евентуално не бъде преразгледана. Следователно всеки екземпляр се изяснява с всеки един друг, като скоро става явен крайният резултат и - което е по-удивителното - всички го узнават. Всеки ин­дивид безпогрешно разпознава отделните членове на ста­дото и е наясно как да се отнася с тях.

EKE

Хълбокът на Ангела ме изгаря като пещ. Изпадна­ли сме в онова състояние „когато потта вече е изсъх­нала“ и е най-трудно да се измисли тема за разговор.

Преди вечерта да напредне беше по-лесно. Ангела бъбреше за детството си на север, за юношеството, а след третата халба спомена и брат си: две години по- млад от него, археолог и особено даровит любител на природната фотография. Момчето починало преди го­дина. Заблуден изстрел в гората, а дори не бил сезонът за лов на лосове. Бил в неизвестност седмици наред, когато на трупа се натъкнал някой, излязъл да бере горски плодове. Дупка от куршум в тила. Така и не се намерили сведения за стрелеца, нито дори куршумът. Спомням си как в този момент отпуснах ръка върху неговата, стиснах я за кураж, а Ангела вдигна очи към моите, при което сърцето ми затанцува ча-ча-ча.

Лежи по корем, прокарвам ръка по гърба и задни­те му части.

Той трепва, съвсем интуитивно, и се случва точно това, от което съм се опасявал. Непринудено, с какво само усещане за престорена спонтанност, досущ като по някакъв мимолетен импулс, той присяда и заопипва за дънките си, приглажда светлите къдри от челото, а пулсът ми галопира, понеже отвъд устните му в този миг се заражда тъкмо онова изречение, което не искам да чувам.

АНГЕЛА

Еке е дребен и тъмен - на вид от онези, които традиционно наричат зубрачи. Подстрижката му е кофти, носи дебели очила, а що се отнася до телесната кон­струкция: тесни рамене, къси крака, малко широк зад­ник. Изобщо не е мой тип.

Квартирата му е облицована с книги. Растат по сте­ните, като покриват всичко, подобно на пъстра маса мъх и се опитват да се разпрострат извън заделено­то им място, протягайки ръбести пипала към первази­те на прозорците, масите, столовете и пода. Не можеш да направиш и две крачки, без да се препънеш в книга. Дори стените в антрето, тоалетната и. миниатюрната спалня не се виждат от лавици. Джобните издания се нижат по рафтовете си на дълбочина от две паралелни редици. Естествено, насред книжната джунгла се мъд­ри мониторът на компютъра му. Еке е фен на PC, а аз имам Мак, та с напредването на вечерта се впуснахме в ожесточено-ликуващ спор относно превъзходство­то на двете машини - аз разказах до един известните ми вицове за Бил Гейтс и настоявах, че Майкрософт е свил всичките си смислени идеи от Епъл, като в края на краищата изпаднахме в невъздържано, компенса­торно заяждане, тъй като вметнах мимоходом, че едва Уиндоус 98 направи възможно включването на някол­ко монитора към един компютър, докато в случая на Мак тази опция на операционната система, която е не­заменима за нас, обработващите снимков материал, бе налична още години по-рано. Цялата ни дискусия представляваше едновременно кавга и флирт, същин­ска любовна балада, съставена от шегички и надмен­ни забележки, точно както ми се случи няколко години по-рано с един съвършено неустоим млад фотограф и въпроса за съответните преимущества на Никон и Ка­нон.

Тръгвам из хола на Еке, разхождам се, оглеждайки гърбовете на книгите - налага се да вървя, но не мога, не намирам думи, с които бих отърсил от тила си по­добния на термопластично лепило поглед.

Песи никога досега не е оставал сам цяла нощ.

- Тук не свети от чистота - оправдава се той, кога­то прокарвам пръст по редиците гърбове и от тях пада прах. - Но в някаква степен се опитвам да поддържам ред. Веднъж изживях нещо травмиращо...

Подсмихвам се и заставам пред витрина, чието стъкло крие някои наистина стари книги. Еке е отво­рил комбинация между антиквариат и магазин за ком­пютърни аксесоари, но по думите му, голяма част от книгите в крайна сметка свършвали у дома. Младите компютърни маниаци най-много да купят комиксите на Петри Хилтунен от отдела с книгите, обяснява ми.

- Тогава живеех в Писпала, в каменния сутерен на еднофамилна къща. Евтина дупка за беден студент. Отопление на дърва и всичко останало. Там на прак­тика нямаше кой знае какво място за съхранение - два смешни, тесни шкафа, няма къде да си сложиш чаши­те за кафе, стъклените чаши и прочее. После в боклука от къщата открих две парчета талашит, та от тях и ня­колко тухли скалъпих нещо подобно на полици за пло­та на мивката.

Отварям внимателно витрината - от книгите се раз­нася поразителната миризма на стара хартия - подобна на аромата около трион след дъжд. Подхожда на Екевата история като специален ефект.

- Настъпи лято - дълго и горещо лято. Разбира се, онзи талашит на нивото на умивалника често е прогиз- вал при миенето на съдовете. Една сутрин, след като се бях позаседял в една бирария и се събудих с лек махмурлук, влязох в кухнята, за да пия вода. В същия миг се разкрещях като обезумял.

Обръщам се и го зяпвам развеселен. Еке разперва ръце, на лицето му се мъдри овчо изражение.

- Върху талашита бяха поникнали гъби, високи близо педя. Светли, сивкаво-виолетови и противни. С широки калпаци, ламели и прочее.

Избухвам в скептичен смях.

- Гъби. На кухненския ти плот.

- Гъби. Един... един тип, който в този момент беше с мен, похотливо подхвърли, че бихме могли да си приготвим омлет с гъби за закуска. Аз обаче награбих плоскостите и веднага ги изнесох навън, гадеше ми се. Отдолу бяха станали на пихтия.

Мръщя се.

- Та това е като от някой сюрреалистичен филм.

- Питър Грийнуей, без съмнение. Новият му ше­дьовър: Природата отвръща на удара. Става дума за това как дивата природа подмолно инфилтрира чистия урбанистичен живот на нищо неподозиращите граж­дани. После в кутията с тампони на майката намират шишарка.

Разсмивам се фалшиво и отново се обръщам да проуча книгите. Тогава пръстите ми попадат върху ня­какъв прастар на вид том, издърпват го.

Поемам дълбоко дъх.

Густаф Еурен: Едрите хищници по финландските земи в цветни илюстрации.

- От 1854 година е - обажда се Еке. Изневиделица се е озовал зад гърба ми.

Извръщам се към него.

- Заеми ми я.

ЕКЕ

Ангела е покъртително сладък, както е стиснал кни­гата на Еурен, тъй красив, че ръката ми замръзва - ръ­ката, която се бе насочила към рамото му, за да го притегли към мен. Косата му стърчи тук-таме, овесената коса на Юси от Юкола[16] или на русо момче от някой синор. Притиска към голата си гръд Густаф Еурен - рядка антикварна перла.

- Ужасно стара е. И ужасно скъпа - усещам се кол­ко кухо говоря. Изведнъж съм се превърнал в алчен дърт евреин, който така се е вкопчил в стоката си, че кривите му пръсти не изпускат и една прашасала вещ.

- Страшно ми се иска да я прочета, наистина.

Поглеждам го с отчаяние. Виждам в очите му как ме измерва. Колко далеч съм готов да стигна, понеже той е талантлив и преуспял, и красив, и адски секси, при това се извисява над мен повече, отколкото свободен рис над сгушена в клетката си норка, която скоро ще бъде одрана - животното, чието единствено оръжие е пъргавината заедно със ситните, но остри зъбки.

- На мен пък страшно ми се иска да не ѝ се случи нищо. Във Финландия няма много такива.

- Е, със сигурност.

- По принцип не давам книгите си назаем. Но тук, у дома... могат да бъдат четени съвсем спокойно.

В този миг осъзнавам как звуча. Заповядай в бър­логата ми, млади момко. Ела и ме остави да те оплета в паяжините си, та да не можеш никога да намериш пътя навън.

Ангела е добил доста сериозен вид. Подава ми Еурен като писмо за сбогом.

- Окей, значи не. Разбирам. Трябва да ти е особе­но ценна.

И тонът му подхвърля ръкавицата: ако тази книга е скъпа, то колко скъп съм ти аз?

- Не би повярвал, ако видиш цената ѝ в описа.

Ангела се обръща с тиха въздишка, кани се да вър­не томчето зад витрината, а аз много добре знам, също както и той, че това е театър, че ми дава възможност. Захващам подадената реплика, сграбчвам китката му - онези златисти издатини на лъчевата кост, тази изящ- но нашарена с капчици кожа - и го спирам.

- Взимай я.

В изблика му на смях звучи подло победоносно ли- куване, обгръща гърба ми с ръцете, стиснали книгата, и ме целува по устните припряно, грубо. Целувка ко­кал, мисля си. Целувка кокал за кучето. А очите на Ангела сияят.

- И да не използваш за показалец някой резен метвурст - пробвам за финал, а той се подсмихва тък­мо с удачната ведрина, тъкмо с удачната непринуде­ност, която трябва да ми съобщи, че времето за визи- тация е изтекло, магическият миг е отминал, оставяй­ки само спазъм в дъното на корема и под, осеян с гу­мени плодови кори.

АНГЕЛА

Седя на стола в халата си за баня, отварям книгата. Взех си вечерен душ, сега чакам Песи да закуси, пре­ди да изчистя банята.

- Броят на дивите животни във Финландия е зна­чителен, като всички те причиняват щети - започва Еурен. Съвестно описва техните отличителни белези и физическа конструкция. Дочувам тъпи удари откъм банята и дращещи по пода нокти; Песи преследва останалото без дъх морско свинче по плочките, подмята го между стените - пак ще ми се наложи да търкам с лимонов препарат часове наред.

„И тъй като за раздробяването на различните ма­терии са необходими различни приспособления, ние сме способни да преценим с какво се изхранва дадено същество още по формата на зъбите. Отново от пре­питанието следва да определим какви движения из­вършва животното, за да се снабди с въпросната хра­на, подходяща за неговите челюсти, както и каква сила и конструкция като цяло се изисква за придобиването на всяка такава, пренасянето ѝ и прочее, следовател­но почти без изключение ние сме способни да разга­даем цялата същност на даден екземпляр само по го­лите му зъби.“

Чувам писък и хрущене, понеже твърде късно се усещам да притисна ушите си с ръце. Песи е прехапал гръбначния стълб на морското свинче. Точно като по поръчка Еурен подхваща семейство котки.

„Най-едрите представители на този род действи­телно са ужасяващи зверове, например лъвът, тигъ­рът, леопардът и рисовете. В историите на ловците се говори и за случаи, в които е бил забелязан трольт или горският демон - създание, наричано също „дявола от гъсталака“ поради пъргавите му движения, а мнозина го смятат за роднина на дивите котки или едрите май­муни. И все пак изключително малко са виделите жи­вотното трол, да не говорим за онези, които твърдят, че са го повалили по време на лов. Ето защо бихме могли да смятаме горския демон за чиста проба измис­лица, мит.“

Предпазливо свалям ръце от ушите си. Тихо е: Песи явно спи. Еурен продължава с котките.

„Тези животни приличат на змиите още по петнис­тата си окраска, подмолната си природа, навика да ле­жат свити на кравай и неприятната смрад, която из­лъчват при раздразнение.“

Хиля се. Вратата изскърцва и Песи излиза от ба­нята капнал и доволен на вид - малкото червено ези­че облизва устата му като огнено пламъче. Скача на дивана направо в скута ми и се свива на кълбо вър­ху моите колене. Упойващата миризмата на хвойнови плодчета се разнася към ноздрите ми, а топлата, плам­нала от ловна възбуда тежест на Песи върху бедрата ми е непоносима. Лениво почиства ъгълчетата на ус­тата си от кръвта, а аз, слабо съзнаващ какво върша, го попритеглям към себе си, съвсем лекичко и внима­телно, и в мига, в който горещият му гръб докосва ко­рема ми, изригвам като вулкан.

Сърцето ми думка с интензивността и тътена на бор­машина. Спермата е омазала гърба на Песи и собст­вените ми бедра, а аз полагам неистови усилия да не се замислям над случилото се току-що. Инстинктивно съм дръпнал крехката, покафеняла книга настрана, а Песи не закъснява да се отмести - не от раздразнение, а за по-удобно, в разгара на къпането е, затова го из­бутвам от скута си, тъй внезапно и почти насилствено, че се сепва, втурва се към антрето и опитва да се по­катери на полицата за шапки. Силните му задни крака, които ритат във въздуха, улучват рамката на стенно­то огледало и то тупва върху дебелия килим, докато аз търча към банята, за да отмия срамната слуз.

СТАРИТЕ СТИХОВЕ НА ФИНСКИЯ НАРОД, 1929. Vll:1, 375. „СВАТОСВАНЕ С ТРОЯ“. ИМПИЛАХТИ, с. УОМАА, ТРОФИМ СОСОНОВ

„Как зоват ви вам, мъже?“

„Рибари сме със грибове.“

„Де сте тръгнали женихи?“

„В Хийтола за дъщерите, внучките на планините.“

АНГЕЛА

Не ми се ще да го правя, но съм принуден.

Натиквам Песи в детската количка, която заех от стълбището, никой не си умира за нея, нали е нощ. Увих го във вълнено одеялце за пътуване, за да не се пулят излишно минувачите. Песи мърда с уши, а ноз­дрите му трепкат сред изобилието от градски мириз­ми.

Отмятам одеялото в покрайнините на гората, от­веждаща до Пиркала, в подножието на хребета Пюники. Свалям ремъка и нашийника, с които го бях прис- тегнал в количката. Прикляка на мястото си, черен и гол, трепери; самотна снежинка пада на гривата му и скоро се стопява в сълза.

- Върви - прошепвам. - Върви.

Песи се тресе по-силно отпреди, усещам го как зъз­не в ръцете ми, когато го оставям насред снега, обръ­щам количката и поемам обратно към града, полагай­ки усилия да не гледам назад.

Стъпките ми хрущят безутешно по пътеката. Из­веднъж към тях се примесва и друг шум - неистово дращене на нокти, и преди дори да успея да се обърна, нещо удря дясното ми бедро като тигър.

Песи е увиснал на крака ми с всичките си четири лапи и гледа нагоре, право към лицето ми, тъй втрен­чено, че ми действа като плесница. От гърлото му из­лизат слаби, мяукащи звуци. Тресе се толкова мощно, че се олюлявам от резонанса.

Няма да преживее зимата. Гол-голеничък е - аз го разсъблякох.

МИКАЕЛ АГРИКОЛА: ПРЕДГОВОР КЪМ ФИНСКИЯ ПРЕВОД НА СБОРНИКА ПСАЛМИ, 1551

Троловете също с жертви се сдобиха,

вдовиците печални ги взеха за женихи.

Тоз народ обезумя ли, що ли,

в тях да вярва и да им се моли.

Дявол, че и грях натам ги мамят,

в тях да вярват и да им се кланят.

АНГЕЛА

Огледалото е на килима в антрето. Не го вдигам, а оставам до него, приклекнал и задъхан; не мога да функционирам, не намирам рационални траектории.

Вълненото одеяло пак си е на дивана. Песи още по­треперва, но видимо започва да се успокоява. Прити­снал е гръб о радиатора, опашката му вибрира знаме­нателно, наподобява иглата на чувствителен инстру­мент.

Сетне идва в антрето, предпазливо, чуди се на мо­ята застиналост и провесената ми глава. Огледалото е като кръгла локва върху пухкавия килим.

Навеждам се над него, лицето ми се отразява на по­върхността му. До собствената ми глава се появява по-малко, тъмно, остроухо лице, в чиито червеникаво- жълти очи пламти любопитство.

Песи попипва огледалото с лапа. Поглежда към мен, после отново към него. Оголва зъби и леко отскача назад, понеже тролът от отражението отвръща на гримасата, сетне обаче се прокрадва до огледало­то, за да пробва отново с лапа студената стъклена по­върхност.

Споглеждаме се, аз и тролът; светлината на лампа­та обрамчва главата ми с блед ореол, а Песи се откроя­ва до мен като тъмен силует; поглеждаме се, после към огледалото и пак един друг.

ЕЙНО ЛЕЙНО: ТРОЛ ОТ МРАКА. САКРАЛНИ ХИМНИ, ВТОРА ЧАСТ, 1916

Тъмен трол свиреп от мрака

зърна слънце да изгрява

горе над лапландско било

да изгрява с пролет ранна.

Ум умува за убийство:

„Край на слънцето ще сложа,

силна светлина да секне

в името на нощ свещена

нощ тъй мрачна и тъй милна.“

Тролът дните ненавижда.

Пламна билото отгоре

северното там сияние,

зърна как гори небето,

та усмихна се устата:

„Радост вярно ме разтърси

радост по-бурна от празник

в чест на боговете светли,

с песни на децата дневни.“

Нощ погълна го просторна.

Нощ блещукаше кристална

в мрачна му душа прокоба,

бяло бе морето бурно

замисълът загрубял бе,

снежна пустош се надигна

от земята смърт всесилна

та напук на онзи леден

блесна ядната стомана.

Смях затресе трола тъмен:

„Ден, главата си надигаш,

тук стократна смърт кроя ти,

гибел хилядна ти готвя!“

Зърна зарево далечно.

Та усети тролът тъмен

как сърцето му подскочи,

за глава се хвана гневно:

„Де ли ще ми ти избягаш?“

Ясни там се разясниха

на небето синевата

и чертите на мочура,

заблестяха, заискряха

на душата в черно дъно

огнени искри се силят

от глава, що ден надига,

мълнии в ответ отлитат

и нощта на утро носи;

пукна веч зора-зорница

както в тролската душица,

пролетно кантеле дрънна

кат диханието тролско,

две се снадиха, сдвоиха,

сляха се лъчите светли,

и мелодиите мощни,

извисиха се високо,

през небета девет горе,

над дъги до десет даже,

та си дома надойдоха,

та зарадваха Отца си,

за Живот блажен и кротък,

за Любов най-безпределна.

Хор надигна нощни пазви,

Радост рукна в гърди дневни:

„Ражда се добро от злото,

уродливост в хубост сипва,

ниско - най-високо стига.“

Ала рекоха си хора:

„Трол побъркан е за трима,

пленник вечен в светлината,

сам е син на тъмнината,

а възславя ден със химни!“

Небеса им се засмяха.

Никога не е намерил

ум и разум в ледовете,

га със зимата замина,

втурна се кат брата вихров

всред деня от жар по-жарък,

пламък, що и Бог го люби.

АНГЕЛА

Съвсем забравих за Марти. Просто невероятно. Ала чувайки гласа му по телефона, краката ми се раз­мекват.

Тембърът му е благ и донякъде дрезгав, както вина­ги, но не искам да вярвам на думите, не и на тези думи.

Чуди се защо не съм го информирал за хода на ра­ботата ми по рекламната кампания на Сталкер. Или наистина цялото ми време отивало да тичам след ня­какъв си конски доктор в нощите на Тампере, както се мълвяло из града?

Опитвам се да изпелтеча нещо, да обясня - та нали все още има време до крайния срок, аз, разбира се, имам идеи, просто сега бях поизпаднал в безизходи­ца... Само че между думите на Мартес се процежда отровна насмешка, очевидно не съм проявявал и най- беглата сериозност спрямо инструкциите му, очевид­но не съм бил сериозен и що се отнася до професио­налните ни взаимоотношения като цяло. Кампанията на Сталкер била важна за него - едно от най-големите предизвикателства в кариерата му. Нали не възнаме­рявам да му изменя... и в това.

Чувам всичко между редовете.

Очите ми са налети със сълзи, когато телефонът из- пиуква за финал.

ОБРАЗОВАТЕЛНА ТЕЛЕВИЗИОННА ПРОГРАМА „ЖЕСТОКИ ЛИ СА ХИЩНИЦИТЕ?“ 19.10.1999, ТВ1 ИЗКАЗВАНЕ НА МАРКУ СОЙКЕЛИ, ПРОФЕСОР ОТ УНИВЕРСИТЕТА В ТУРКУ, В ГОРЕСПОМЕНАТОТО ПРЕДАВАНЕ

„Жестокостта представлява съзнателното, преднамере­но причиняване на душевно или физическо страдание, бол­ка, при това независимо от ясното съзнание, че другият се измъчва. Та сега, като ме питате дали хищниците знаят, че убиването и разкъсването на плячката им причинява стра­дание и болка, то отговорът без съмнение е, че не знаят. В животинското царство го няма т. нар. морал, с други думи: кое е добро и кое - зло. Ние, хората, имаме морал, ние съз­наваме разликата между доброто и злото, но на животните тя е неизвестна.“

АНГЕЛА

Вече в студиото, вземам Песи в скута си и нахлуз­вам Сталкерите на задните му лапи с едно-единствено дръпване, понеже знам, че няма да имам право на втори опит. Ако се беше досетил да разпери ноктите на пръстите си, нямаше да успея да вдигна крачолите, без целите да станат на парцали. Идеално пасва в раз­мера за дете с височина 110 см. Закопчавам ципа и ме­синговата капса и издърпвам опашката му през дупка­та, която съм пробил отзад специално за целта, преди Песи да се усети, че е бил изигран. После го пускам - съскащ вихър, върлуващ с остри като бръснач нокти - пред фоновия екран и оставям автоматичния фотоа­парат да пее.

Песи така ненавижда Сталкерите, че не хуква към стените, а остава точно там, където трябва, на фона, под светлините на прожекторите, в полето на визьора, залисан в салта и пируети в опитите си да се измък­не от индиговосинята усмирителна риза, приклещила задните му лапи. Светлините би трябвало да са вър­хът на изтезанието за очите му на нощен хищник, ала в съзнанието на Песи битката със Сталкерите има при­оритет. Благодарение на изумителните си мускули отскача като пружина на метър височина, криви се като гротесков стриптизьор, търкаля се по гръб като брейкър и се мъчи да раздере дънките с ноктите на предните си лапи, само че денимът държи, поне засега, та Песи изпъва снага, застава на два крака, задьрпал с нокти халките за колана, а аз едва не затварям очи - толкова съвършен кадър ще излезе от това. Притис­ка черната си грива към бялата равнина на фона, вирва задница, коронована, разбира се, с опашката, която шава от обезсърчена ярост, и надава рев към камерата измежду краката си; а затворът пее, пъстрата катраненочерна и синя напрегната пружинка съска и се гърчи, и фучи, и трепери, и се търкаля, и се извива, и всич­ко това остава на лентата, по два кадъра в секунда, ся­каш не друго, а собствената кипяща енергия на Песи ги прогаря върху сребърната мембрана.

Когато тъканта най-сетне се раздира, дори аз сами­ят изпитвам облекчение. Чувствам се сякаш най-сетне имам възможност да си отдъхна, щом първата браз­да зейва отстрани на бедрото - точно там, където но­ктите на Песи стигат най-лесно, а после вече не виж­дам друго, освен виелица от хвърчащи из въздуха индиговосини платнени снежинки. Песи се е задъхал в епицентъра ѝ и с един скок изчезва от блясъка на про­жекторите. Лети към мен с изкривено в гримаса лице, с пламнали очи и оголени нокти, ала щом вдигам ръка, той си спомня заплахата, спомня си нагънатия на руло вестник и отърчава да се свие в ъгъла. Навивам лентата в касетката ѝ и я пускам върху дланта си, стисвам я; а в мрачния ъгъл не се различава друго, освен опаш­ката на Песи, която плющи, плющи и се мятка като яр­остен бич.

ПРИКАЗКИ ЗА ТРОЛОВЕ ПОД РЕДАКЦИЯТА НА ФИНСКОТО ЛИТЕРАТУРНО ДРУЖЕСТВО 1990. РАЗКАЗАНИ ОТ РАТАЯ РОПЕ ХОЛМАН, ХАУКИВУОРИ,1884

Веднъж, по вечеря, в една къща пристигнали лоши хора. Престорили се на пътници и помолили да ги приютят за през нощта. Стопанинът обаче рекъл:

- Толкова тесен е подслонът ни, и дума не може да ста­ва за нощуване. Имаме си обаче плевничка край гората; ако склоните, лягайте там.

Злосторниците отишли в барачката, но я виж ти - на су­тринта у дома се прибрал трол, който се бил заселил там. Хванал се тролът да рови в торбите на лошите и да тъпче месо в устата си. Като видели това, злосторниците викна­ли на стопанина:

- Ей, старче, махай я тая черна котка с пискюла на опашката!

Стопанинът се престорил, че не чува брътвежа им и си останал в постелята. Единият ревнал отново:

- Махай я, старче, тая черна котка с пискюла на опашка­та, или аз ще я пропъдя!

Стопанинът не обелил и дума. Злосторниците пак ревна­ли на два пъти:

- Марш, марш! - и рекли да хванат трола, ала и той не бил обикновена котка, та не минало време и лошите се при­нудили да тътрят към полето през прозореца.

Седем години по-късно един от тях пристигнал в същото село. На ръба на полето той попитал децата:

- Още ли живее у вас оная черна котка с пискюла на опашката?

Децата отвърнали:

- Още!

А злосторникът повече не дръзнал да наближи къщата.

МАРТЕС

Отново поглеждам монитора, зуумвам и се хващам, че си поемам дълбоко дъх.

- Дявол да го вземе - върти се в устата ми, безглас­но и натъртено.

Божичко, струваше си, струваше си.

Микаел грее някъде зад рамото ми - толкова е бли­зо, че усещам топлината, която излъчва бедрото му, и ми става неудобно. Извъртам се на работния си стол, може би твърде рязко.

- На Фотошоп ли го направи?

- Да - отвръща ми.

Клатя глава, усмихвам се противно на волята си и забелязвам, че моята усмивка своевременно се отра­зява на неговото лице - запалил съм го, сякаш съм на­тиснал ключ.

- Същински факир. Не личат никакви снадки, кол­кото и да се взирам. Даа, може би около свръзката между опашката и панталона леко се е замазало, но за да го различиш, трябва да разполагаш с моя професи­онален ястребов поглед.

Микаел криви лице, смутен е.

- Е, защо не. Нали съм ги виждал такива. Просто се заснемат добри кадри с животни, после нацеждаш ня­кой модел в дънките и го караш да заеме горе-долу съ­щите пози, сканираш всичко и готово. Нали. Опреде­лено си свършил страхотна работа.

- Е, не ми отне чак толкова време.

- Все така скромен. А снимките на трола са от ар­хива на зоологическата градина в Ехтери, или?

Микаел се засмива нервно - вицът е стар, знае го. Винаги, когато в агенцията се роди идея за реклама с каквото и да било животно, било то мечка, къртица или пингвин, а някой вземе да се вайка откъде ще взе­мем филмов материал или снимка, все ще му се каже „от архива на зоологическата градина в Ехтери“, дори да става дума за бял носорог.

- Нали няма да си имаме проблеми с авторските права за тези снимки? Трябва да си сканирал ориги­налните фотоси на трола от някой международен ар­хив с материали от природата... Но тези не са засне­ти, клечейки в някое гюме край мършата на елен. От­къде ги свали?

Микаел ми разказва, че имал брат, който правел снимки за някаква фотографска агенция, природен фо­тограф, ходил на излет в руската част на Карелия, къ­дето се срещат повече тролове. Там пък някакъв мес­тен игор открил звяра в нелегален капан за мечки и братчето цъфнало на мястото, преди да довършат жи­вотното. Да, историята обяснява невероятния фокус на снимките, усещането за близост на кадрите и фа­кта, че пред обектива не е попаднал никакъв храста­лак. Иначе Микеланджело е изчистил и подсилил фо­тосите тъй виртуозно, че изглеждат като правени в студио, при това е добавил и леки сенки, на вид толко­ва естествени, дявол да го вземе.

- Правата?

Микаел продължава, изплюва нещо твърде бързо и оправдателно, но нищо чудно, явно подозира какво съкровище е напъхал в компютъра ми на въпросния диск. Тези снимки си били техни, на него и братчето му, сделка помежду им, ответна услуга за някаква ста­ра работа, изобщо нямало нужда да се забърква фото­графската агенция. И заплащането можело да се уре­ди чрез фирмата на Микаел - брат му пожелал така по някакви данъчни съображения. Мен не ме интересува друго, освен снимките скоро да са наши с пълните ав­торски права, с пълните права, за Бога.

- Е, иначе какво ще кажеш за тях? - бузите му се покриват с деликатна руменина - свенлив е като млада булка. В очите му пламти ужасяващ глад за признание.

- Съвсем окей са си.

Микаел очевидно се е надявал на нещо повече, ana сега най-важното е да го играя хитро. Схване ли до­край какво е тупнало в скута ни, ще се усети и ще ми ревне за такъв хонорар... Е, най-вероятно бих могъл да му го изплатя, но няма никаква причина да го пра­вя, ако се разминем и с по-малък.

- Сигурно ще можете да ги използвате? - в гласа му вече звучи искрена паника и осъзнавам, че е време да нанеса смъртоносния удар. Слагам ръка на рамото му, тежко, мъжкарски и целенасочено.

- Разбира се, че ще можем да ги използваме. Поне като една от опциите - в очите на Микаел трепва пла­мъкът на надеждата, надежда, която не е насочена само към снимките и парите.

- Мислех си също, че темата е актуална, всички вестници пращят от онези истории за дивите зверове в градовете и... сякаш вече е добила публичност, страхо­вете на хората и цялата подета дискусия, и...

Бедничкият, мисля си, дори няма нужда да ги прода­ваш. Вече са купени.

- Хайде да си вземем кафе и да обсъдим тоя въпрос с парите - ръката ми насочва Микаел извън стаята, а той едва не преплита крака в опита си да ходи така, че тя да не падне от рамото му по-бързо отколкото се на­лага.

АНГЕЛА

Сядам в бара, поръчвам си бира, а сърцето ми още препуска от щастие и вълнение.

Ти успя, Песи, ти успя, нашепвам тихо. Аз те съ­блякох, аз те облякох, заедно сме съвършени.

ОТКЪС ОТ ДНЕВНИКА С НАБЛЮДЕНИЯ НА ЮРЬО ЛУКОНЕН, ГРАНИЧАР ОТ СУОМУССАЛМИ, ХОЙКАВАРА 1981

Петък 10.07.1981

В 18:20 ч. дойдох в колибата и залепих на покрива тик­со против комари. Гарваните бяха при мършата. Кукувици кукат близо до къщата; направих няколко снимки. Гарвани­те приключват угощението си около 21 ч. и оттогава в ра­йона е тихо като в гроб. 22:50 ч. - слънцето е толкова ни­ско, че върховете на дърветата край езерото леко червене­ят от светлината му. 23 ч. - виждам трол, който идва да се храни. Едър мъжкар. Бавно наближава мършата, от време на време спира да се ослуша. Тролът застава в сенките на дърветата, не ми се удава да го прихвана добре с визьора. С особено бързи скокове се озовава право при трупа, къса месо от ребрата и тозчас го тъпче в устата си. Светлината е толкова слаба, не правя снимки. После започва да отделя по-голямо парче от мършата, служи си прецизно с ноктите на предните си лапи. Все пак решавам да се пробвам с апа­рата. Първото щракване на затвора приковава животното, а второто го кара да се изправи внезапно. Изчезва в гора­та с парчето си месо с такава скорост, че запечатвам само няколко сивкави кадъра. Будувам до призори, но тролът не се връща.

Събота 11.07.1981

През нощта проверявам мършата на няколко пъти, има ли нещо - няма. Надявах се да прихвана на фокус някоя женска с малко тролче, такива снимки никой не е правил досега. Ала вчерашният мъжкар бе единствената награда от наблюдението ми.

Неделя 12.07.1981

Все още нищо. Добре разбирам, че онзи мъжкар с остър слух, който бе подплашен от шума на затвора ми, няма да се върне, ала си мислех, че някой друг екземпляр би се от­клонил насам.

Понеделник 13.07.1981

Капо. Само две кукувици около колибата, а в 21 ч. три гарвана дойдоха да се нахранят. Отлетяха към езерото Хартикалампи в 21:45.

Вторник 14.07.1981

Пристигане в хижата в 19:30. Ранната вечер определено е твърде светла за трола, но край мършата се навърта меч­ка. Край лявото ѝ око - обезкосмена област с размери око­ло 4 см, подута е, поради което окото почти се е затворило. По ръба му отпред - някаква бяла тъкан, на дясната буза - следи от нокти. Мечката яде и се оттегля около 20:20 ч. В 23:00 пристига мечка II. Може би троловете не биха дръ­знали да наближат мършата сега, след като мечките са я надушили.

АНГЕЛА

Ала когато се прибирам у дома, опиянен от щастие, вратата е открехната, а Песи го няма.

ПАЛОМИТА

Торбата ми тежи от радост и дрънчи от неподчине­ние. Купих котешка храна, този път различна от пре­дишната. Бих искала да знам как се чувства тролът. И Микаел. Събирах бутилки и дребни монети и купих консервата с различен касов бон, за да не може Пенти...

Дращене на стълбището.

Черен нюанс, нощно петно се втурва към сянката зад парапета, а аз се досещам.

И преди съм го виждала. Някак си е успяло да се из­мъкне от апартамента му.

Оставям торбата на пода и бързам да отворя кон­сервата, дръпвайки пръстена на капачката, топвам пръст в светлокафявата маса и приклякам, размахвам ръка във въздуха. Изсъсквам мека подкана. Животно­то тозчас надушва храната. Ушите му щръкват от сян­ката на парапета, сетне се приближава, промъква се странично, готово да си плюе на петите, с потръпва­ща опашка, и най-сетне се снишава пред мен, ноздри­те му трепкат върху финото личице. Проточва муцуна колебливо, после облизва пръста ми, сякаш си спомня - а може би наистина е така - онзи миг, в който бе болно и слабо, а аз бях неговата mama.

И стъпки, стъпки. Изотгоре. Вдигам поглед, тролът също се сепва като пружинка, ала не тътри да бяга. Микаел.

- Боже, Боже, Боже! - ниже той. - О, небеса. По дя­волите. Благодаря.

Идва и вдига животното в обятията си, решително, сякаш е дете; то не се дърпа, само го сграбчва с лапи за ризата като маймунче. Микаел не казва нищо пове­че, изкачва се по стълбите, тича, прескача по две стъ­пала наведнъж, а аз го следвам - какво друго мога да сторя. Торбата и отворената консерва остават на стъл­бището. Все ми е едно.

АНГЕЛА

Паломита влиза след мен. Затварям вратата, отивам в гостната и пускам Песи на пода.

Не знам дали би трябвало да взема навития на руло вестник, или да го отрупам с пъдпъдъчи яйца.

- Как, по дяволите, го е направил? - питам на глас, без да ме е грижа дали жената изобщо разбира. Студе­но ми е, при все това от всяка моя пора капе пот. Ами ако оная дърта клюкарка, оная слухтяща домакинка бе видяла Песи на стълбището?

Тръшвам се на дивана. Паломита сяда до мен. За­почвам да нареждам на бърз, почти истеричен англий­ски.

- Може ли да те помоля, мога ли да се надявам, че няма да споменеш, че няма да кажеш за този домашен любимец на никого? В този блок навярно не е разре­шено да се гледат животни - научи ли някой, ще го из­губя. Той не вреди. Страшно е интелигентен, мен ме слуша, но не е задължително да слуша и други. Може да се случи нещо.

Жената кима, усмихва се, а тясното ѝ лице с големи очи за миг ми се вижда почти красиво. Та нали вече за втори път ми спасява Песи. Все някак трябва да мога да ѝ се отблагодаря, но не знам как да го сторя. Жена­та ме гледа като кокер шпаньол.

Откъм антрето се чува щракване.

Скачам от мястото си, и двамата с Паломита вижда­ме едно и също: Песи се е изпънал доколкото му е възможно, средната част на тялото му изглежда неестест­вено разтеглена - подобно на котка, която се опитва да докопа нещо нависоко, и съсредоточено върти бравата на вратата с дългоноктестите си пръсти.

Щрак.

Вратата се отваря.

Песи поглежда към нас с извита, настръхнала опаш­ка. Цялото му същество излъчва гордост.

Гордост. Ликува, понеже е способен да ме имити­ра - мен, дето винаги отварям вратата по този начин, преди да изляза в онзи свят, който не му принадлежи.

- Сам я е отворил - задъхва се Паломита.

С един скок се озовавам в антрето, Песи се дръп­ва назад; затварям вратата, вадя ключовете от джоба си, завъртам единия в ключалката: щрак - заключено.

После се разсмивам, смея се доста безразсъдно. Паломита отначало е озадачена, но малко по малко за­почва да се кикоти, докато аз се удрям с ръце по бе­драта и вия. Ушите на Песи потрепват от изумление.

МАРТЕС

Виждам художественото оформление и вече знам: това е то. Върховите постижения на годината[17], Злат­ният стандарт, наградите EPICA и каквото си пожела­ем. Просто е брутално, не се наложи да мислим за дру­го - наистина това тук е адски точно - освен за мото­то с изключително дискретен шрифт, а разбира се, не сме и добавяли друго, понеже нищо не бива да смекча­ва ефекта на тази снимка.

На светъл, неутрален фон се вижда трол. Оголил е зъби, свиреп на вид, кой знае какво е трябвало да на­прави Микеланджело на Фотошопа, за да докара по­добен пламък в очите му. На снимката изглежда чу- довищно едър, поне два метра, а въпреки това е слаб и гъвкав като камшик, дори лицето му не е муцунес- то, както на онези редки снимки на тролове, които са ми попадали - поразително наподобява лице на човек. Гривата му се вее. Катраненочерната му козина лъщи. Извитите нокти на горните и долните лапи сякаш ще сграбчат въздуха. Хванат е насред див, изпънат от­скок, нещо между балет и брейк; заредената с неисто­ва енергия снимка кара зрителя инстинктивно да на­прегне всеки мускул, отскачайки назац. И този живо­тински пънк-бог е обут в Сталкер, които му стоят като шити по мярка.

В горната част на снимката със съвършено нена- трапчив, едва ли не нашепващ шрифт стои мотото: СТАЛКЕР. МАРКАТА НА ЗВЯРА.

ПАЛОМИТА

Когато Пенти ми нахлузи бельото с цепка и поже­лае да ми натика два наведнъж, аз стискам устни и сте­на така, както са ме учили, докато мисля за него.

Когато Пенти реши, че в сготвеното от мен има твърде много бял пипер и го запрати в лицето ми, ко­гато брои парите от покупките отново и отново, за да докаже, че съм свила някоя марка, когато по цял ден ме държи без каквито и да било дрехи, само защото съм накапала с чай купения от него пуловер, тогава си мисля за него. Чувствам се сякаш отвръщам на удара и изобщо не искам да се разкайвам.

Спомням си как помагах на него и домашния му лю­бимец. Как зарязах отворената консерва котешка хра­на и покупките на стълбището, а на връщане онази жена с ватенката и големите, поклащащи се обеци се взираше в тях. Защо съм оставила котешка храна на стълбите? Котка ли имам? А аз излъгах, че съм наме­рила изгубена котка на двора и съм я нахранила, она­зи бе рязка и гневна: в този блок не се внасяли какви­то и да било улични животни. После грабна консерва­та и я отнесе.

Аз обаче не се разстройвам от думите ѝ, не, поне­же и тогава си мисля за Микаел, който чрез своя смях изливаше облекчението и гордостта си там, в антре­то, заедно с мен. Щом спря да се смее, аз разбрах, че трябва да си вървя и тозчас в стомаха ми се намърда някакво странно, празно разочарование. Ала щом стъпих на прага, изнизвайки се от единственото място, където поне за миг почувствах топлина, той вне­запно хвана ръката ми и ме притегли към гърдите си, направо щеше да ме смачка.

- Благодаря, благодаря ти отново, Паломита - каза ми. После отпусна хватката си и ме погледна смутено, сякаш сам бе изумен. Опита се да каже нещо:

- Толкова се радвам... нали схващаш... - ала зама­яна от щастието в корема си, аз само докоснах с пръ­сти устните му в знак да замълчи, после избягах от об­зелия ме възторг.

Та нали никой не би могъл да изпитва подобна бла­годарност само защото някой му е върнал избягалото животно... ето затова чакам. И мисля.

АНГЕЛА

Песи седи в скута ми - гладък, лъскав и топъл, ос­новата на опашката му помръдва върху долната част на корема ми. Галя лапата му, снабдена с малък, здрав бицепс, намествам книгата в ръката си и продължавам с четенето. Заострените му уши шават, сякаш следват ритъма на моя глас.

Хвърлям поглед към прозореца, навън се сипе мек снежец - завесата му е толкова плътна, че гледката е нулева. Бялата смърт, мисля си.

Продължавам да чета на глас:

„Илюзия никога не забрави тази нощ. Прежния ден бе изгубила крилцата си и осъзна, че отсега нататък ще бъде принудена да живее на земята. Животът тук вече не ѝ приличаше на детска книжка с картинки, коя­то разглеждаш, докато те развлича, сетне захвърляш. Знаеше, че ѝ се налага да изживее тази книга, а сега усети, че в нея имаше нещо плашещо неустоимо, че цветовете на картинките ѝ сияеха и през нощта, когато мракът от Похьола се спускаше да ги притъпи.“

Преглъщам. Песи поглежда към лицето ми, сякаш се чуди защо съм спрял да чета, защо думите са ми приседнали. Изтяга се нагоре, забелязва капчица пот върху горната ми устна и прокарва малкото си, грубо езиче по ъгълчето на устата ми, а в мен нещо се нади­га чак до гърлото. Навън пък вали сняг, вали неспирно.

EKE

Навън вали сняг, вали неспирно.

Аз пък съм оставил шестнайсет съобщения на теле­фонния секретар на Ангела.

АНГЕЛА

- Песи - прошепвам и протягам ръка, прокарвам я по сладката му, тясна, нагорещена до изгаряне и глад­ка талия. Ушите му трепкат. Надървен съм до червено, сякаш част от корема и бедрата ми са твърда като ка­мък, заставяща плът.

Заключих го тук. Опитах се да пленя късче от гора­та, а сега тя е пленила мен.

EKE

Микаел, бъди си у дома.

Изплъзваш ми се като пор, ти, златокосият адютант на небесния главнокомандващ. Естествено, че прове­ряваш входящите повиквания, поглеждаш косо дис­плея на телефона си и виждаш номера там, моя номер, на който не желаеш да отговориш.

Не идваш да разгледаш справочниците ми, макар да съм назубрил всичко, с което бих могъл да забавля­вам един архангел. Знаеше ли например, че в ролята си на Михаил, ти заемаш службата на най-високопоставен счетоводител, отбелязваш си дълговете и креди­тите на всички нас в Книгата на живота? А в деня на Страшния съд ще дадеш сигнала за възкресението със своя тромпет, ще поемеш командването над ангелска­та си армия и ще надвиеш Сатаната и сподвижниците му в последната, решаваща битка. В книгата на Дани- ил се бориш със змей. В западния свят обикновено но­сиш рицарски доспехи с меч и алебарда.

Пролетната суграшица се наслоява върху рамене­те и главата ми, замъглява ми очилата и ми се ще да ме пронижеш с огнения си меч, Микаел, колкото и дя­волски наивно да звучи това, искам пламналата ти але­барда.

АНГЕЛА

Слава на Бога, на входната врата се звъни.

Пронизителното дрънчене прояснява главата ми като студена мълния, а подплашеният от внезапния шум Песи се озовава под дивана с още по-светкавич- на скорост.

Предпазливо открехвам вратата, благославям гос­та, като същевременно проклинам себе си. Шпионка, защо по дяволите не си сложих една.

- Ангеле - отронва Еке с почти задавен глас, а от раменете и косата му капе топяща се суграшица.

ЕКЕ

Опитвам се да подметна нещо небрежно и свежо за книгата на Густаф Еурен и връщането ѝ, а Ангела вече се е измъкнал на стълбището.

Побутва вратата зад гърба си, докато едва не се за­тваря, и мигом ме притегля към себе си с движение, акумулирало такова убийствено количество страст и жажда, че главата ми се замайва, а коленете омекват. Устата му се залепя за моята, лакома и груба, езикът му подхваща ръкопашен бой с моя. Прекратява целув­ката, сякаш е принуден да откъсне устни от моите, за­дъхан е, а в очите му гори такъв стряскащ пламък, че ме удря право в червата - невероятната лава на успеха се стича от слънчевия ми сплит чак до топките.

- Хайде да отидем у вас - казва ми, мушва ръка през отвора на вратата и сваля палтото си от закачал­ката, проверява с подрънкване дали ключовете са в джоба му.

- Ще хванем такси от площада.

Внимателно затваря вратата и я притиска, силно задъхан, поглежда ме изпод око, сякаш съм плячка на диво животно, и макар да недоумявам защо да ходим с такси до затънтената Калева, вместо просто да оста­нем у тях - знам, че има мигове, в които действително не си струва да си отваряш устата.

ВЯЙНЬО ЛИНА: НЕЗНАЙНИЯТ ВОИН, 1954

Хиетанен се спъна в един елшов корен и падна. Там си и угасна, неспособен да се изправи. Ванхала направи бри­лянтен завой, моторът нададе рев, а той викна:

- Отвори парашута. Машината пада, кхи-хи-хи...

- Машината пада... всичко се върти... Цял свят се върти пред очите ми - изломоти Хиетанен, вкопчил ръце в трева­та. Ванхала изръмжа в ухото му:

- Ще се разбие... Скачай... Няма да се изправи повече...

Ала самолетът на Хиетанен се въртеше с бясна скорост, губеше височина като вихрушка. Вече нямаше начин да скочи успешно, само се притисна към машината си първо през мъгла, сетне през непрогледен мрак. Ванхала го оста­ви на мястото му, възнегодувал от твърде скорошния край на битката.

По-настрана, насядали около огромен каменен блок, се виждаха Мятя, Сало и Сихвонен. Сало им се обясняваше убедително, косата му влизаше в очите:

- Дома, в нашта енория, горят пламъци над заровени съ­кровища...

Сихвонен извърна глава и размаха ръка, сякаш пъдеше комари:

- Айде бе... Врели-некипели...

- Па ще да горят. Старите хора виждали са. И ей тъй, от­горе им имало и кръстосани мечове.

- Айде, айде... Брътвеж на лапландски вещици. Кво ли не се чува. Русите разправят, че като им измрат мъжете, хващали трол, слагали му броня и го пращали към Запада. Такъв да ти се изпречи, целият гъстак трепери, ей тъй... Ей ти го на и него, северното чудо.

- Че кой тука е от север? - обади се Мятя. - Аз самият ида толкова отдалеч, че тъдява, на север, троловете ги има­ме за домашни животни.

Мятя през цялото време почти не обелваше дума, из­глежда дори лунната светлина не му бе повлияла особено. Сега се загледа в канарата и предложи:

- А туй тука е камъкът. Да го надигнем, а?

МАРТЕС

- Вече е продадена.

- Продадена е?!

Виждам как по лицето на Микаел се разлива усмив­ка - бавно, като боя, разтворена във вода.

- Искаш ли да видиш лейаутите?

Без да чакам отговор, влизам в кабинета си. Той идва след мен, Микаел Пажа, готов да изближе всяка капчица мед, която благоволя да му капна.

Издърпвам едно копие от купчината. Микаел ококорва очи, взирайки се в изчистения стил, пестелива­та и хладна всмукателност на общото ни дело, насите­но същевременно с експлозивно безумие. Готов съм да се закълна, че очите му са навлажнени, когато от­ново вдига поглед към мен.

- Стилно, та дрънка - отбелязвам.

- Така е.

- Можеш да ни таксуваш.

- Какво каза онзи клиент?

- Удар право в ядрото на фрагментираната ни пост­модерна епоха.

Микаел се разсмива.

- Не може да бъде.

- Каза го, каза го.

Не е в състояние да откъсне очи от лейаута, от чер­ната грива, раздиращите въздуха нокти, изкривената, озъбена гримаса, балетно-брейкърския скок, който ка­мерата е смразила.

- Красиво е - задъхва се той, а възторгът му ме раздира като страница от книга, която прорязва в пръста едва забележима раничка. Не се случи да спомена на клиента, че снимката и обработката ѝ са дело на по­дизпълнител - би било лудост да му подскажа, че може да се обърне направо към него и за няколко хилядарки да получи снимка, за която го бръснем сто пъти по­вече. И така, славата е моя, художественото оформ­ление е мое, а Микаел няма никакво право да го гледа така захласнато.

Хей, и аз съм тук, тъкмо се каня да нападна, ала той вече е на път да отлепи ръката си от копието, вни­мателно го оставя на масата с усмивка, която сякаш внезапно привнася в стаята допълнително количество светлина.

- Ще пратя на Хелви фактура, както се разбрахме.

- А, не е ли станало време за бира? - питам още преди да съм осъзнал въпроса си и прехапвам устни - не, по дяволите - няма да се впускам в това отново, ала сдържаността на Микаел е предизвикателство, сякаш не вижда, не чува, за Бога, тук съм, самият аз, Мартес, Мартес, до чиято компания имаше навика да се домогва. Защо не се колебае, не си измисля оправда­ния, защо не бръщолеви врели-некипели, само и само да не му се наложи да излезе през тази врата?

- О, май да, наистина - въздишката му е искрена и гальовна. - Но, дявол да го вземе, вече си имам уго­ворка за вечерта.

- Е, все ще успееш за една - стягам се. - Или, добре де, всъщност и аз съм затрупан тук.

- Друг път.

- Дам.

Оставам загледан в гърба му, без да знам защо ня­къде дълбоко в мен тлее някакво мътно разочарованийце, тлее и пуши с тънък, сивкав дим.

ПАЛОМИТА

В шпионката се случват странни неща.

Пенти се е спрял и говори с жената от стълбището. Тя кима и жестикулира. Доближава лице до ухото му и говори със сериозно изражение. После той се отдръп­ва, скръства ръце и клати глава.

Пенти вади портфейла от вътрешния си джоб и ѝ подава визитна картичка, показва ѝ нещо от написано­то отгоре ѝ, а жената кима натъртено. После Пенти из­мъква и банкнота. Тъпче я в дланта ѝ с две ръце.

Едва успях да отместя табуретката и да се върна в кухнята - Пенти вече е вътре. Лицето му пламти от червенина, докато крещи и ме разпитва какви по дяво­лите съм ги вършела. Казва ми, че вече знаел всичко. Звъняла съм на чужди звънци. Опитвала съм се да до­мъкна в блока улични котки. Посрамила съм го в очи­те на всички.

Удря ме два пъти, после му писва. Казва ми, че ако чак толкова много обичам котешка храна, може би ис­кам да ям само такава следващата седмица.

Не споменава откъде знае всичко. Аз обаче съм на­ясно.

АНГЕЛА

Взех си душ в банята на Еке с размерите на кибри­тена кутийка, където си принуден да се свиеш върху тоалетната чиния до такава степен, че мивката попа­да в скута ти. Върху завесата на душа пък е загъмжа- ла разнообразна и жизнена екосистема.

Мушвам се до Еке под сивото войнишко одеяло. Той отново е надянал оставените на нощното шкафче очила и чете нещо. За миг обръщам корицата към себе си. Седмината братя.

- Ти не си наред!

- Да да. Тук има история и за теб.

- О, да. Сигурно съм Юси от Юкола, онзи вол с ко­нопената коса.

- Не, имах предвид една значително по-ангелска фигура. Спомняш ли си бледната девица?

- Хе-хе.

Еке не се трогва от язвителното ми сумтене, а за­почва да декламира, сякаш е на сцената в младежкия дом.

„Имало едно време един страховит трол, който жи­веел в една планинска пещера, ужасяващ и гибелен за хората. Той умеел да се превръща в каквото си поже­лае, та в околията го виждали да броди ту като кра­сив момък, ту като прелестна девойка, в зависимост от това, дали жадувал за мъжка или женска кръв.“

- Тва да не е някакъв намек за трансвестизъм?

- Стига де. Това е превъзходно четиво.

Прелиства малко по-напред, след което умишлено снишава глас, драматизирайки разказа, като се накла­ня към мен и зашепва половинчато; после пак се поиз­правя и се залавя да тътне. Така ми пищи в ушите, че започвам да стена, донякъде на шега, притискам уши­те си с ръце и дори това го забавлява.

„И тъй, нещастната девойка крещяла, мятала се и се дърпала в страданието си, ала напразно. Като виел злокобно, тролът я влачел още по-навътре в пещера­та си, решил да я задържи завинаги при себе си в но­щта на земните недра. Години ужасно дълги бледната девойка прекарвала нощите си в бури, дъжд и скова­ващ мраз навръх планината, молела за опрощение на греховете си и никога жалба не се отронила от устни­те ѝ. Тъй отминавала тъмната нощ, ала с пукването на зората безмилостният трол я теглел обратно в пеще­рата си.“

Става ми смътно тревожно, но не заради Еке. Кога­то е искрен, без стените на преструвката, дима в Кафе Бонго и принудата да флиртува, той всъщност е по момчешки чаровен и въпреки това адски интелиген­тен, същевременно романтично наивен и о, по дяволи­те, какъв градски инстинкт за самосъхранение, какъв гъделичкащ цинизъм притежава само. Малко като она­зи невзрачница от американските филми, дето за тан­ците на абитуриентския бал зарязва очилата и бреке- тите на нощното шкафче и после помита всички, кои­то дотогава са я пренебрегвали.

- А какво ще кажеш за това?

Еке разлиства още по-напред, удря се по гърдите театрално, сетне започва да чертае широки дъги във въздуха.

„Младият мъж я погледнал любещо, взел я в обя­тията си, целунал я и само след миг обезкървената девица почувствала как чудният поток на кръвта бли­кнал във вените ѝ като сладък ручей, бузите ѝ грей­нали като облаци по изгрев и радост озарила ясното ѝ чело. Ала и сега сприхавият трол се изкачил от дебри­те на планината настръхнал от гняв, за да завлече девойката отново в бърлогата си...“

Грабвам книгата от Еке с мека решителност - със сигурност през цялото време е целял тъкмо това - притискам го към матрака, заслушан в тихите му сто­нове, докато го щипя по деликатните места. И си ми­сля за трола.

ЕКЕ

О, небесно създание.

Сред свистенето на крилете му, сред блясъка на не­говия ореол, аз потъвам в матрака. В същия миг от мен се изтръгва вик.

Никога не съм бил толкова щастлив.

Както и никога не съм бил толкова смазващо сигу­рен, че онзи, който тъкмо мен е хванал тъй сластно, мисли за друг.

Пред очите ми блесва свалката на месеца, която срещнах в бара, този явно самопожертвователен при­крит тип, окичен с лавров венец. И когато Ангела ме притегля към себе си със стон, аз полагам нечовешки усилия да бъда Марти - за него ще бъда точно онзи, който той си пожелае, без значение кой.

АНГЕЛА

Песи ръмжи, издава тихи, гъргорещи гърлени зву­ци, танцувайки около мен някакъв яден малък балет, опашката му стърчи хоризонтално.

Ноздрите му се разширяват и трепкат. Правя опит да го докосна, ала отскача назад като пружина.

- Песи.

Гласът ми е приласкаващ и успокоителен, донякъде извиняващ се. Какво го мъчи? Та нали и преди съм из­лизал за толкова дълго време.

Ноздрите. Ноздрите трепкат, ушите му са пригладе­ни към главата. Миризмата.

Миризмата на Еке по мен.

Миризмата на непознат мъжкар.

Още димящ от душа, сядам на дивана с ухание на боров сапун, а от сърцето из цялото ми същество се разлива сладостна топлина, когато Песи най-сетне идва да притисне тъмната си муцуна в ръката ми.

МАРТЕС

Три Гинеса ме гъделичкат чак до корените на ко­сата, но след бара трябва да се върна и да изключа компютрите; поредното следобедно напиване, откара­ло до времето за затваряне на офиса. Но на кого ли му пука, като поне един път няма съвещания и не ме при­тиска никакъв срок.

Двамата с Вивиан теглихме чоп кой да излезе от бара, да изкачи етажите, да спре оставените компю­три, а освен това и да се увери, че алармата против крадци е включена. Сега всичко е наред и се чудя дали да се върна в кръчмата, където Вивиан навярно про­дължава да сърба крушов сайдер, когато съзирам ди­ска на масата. Дискът на Микаел, онзи с всички снимки за кампанията на Сталкер. Мушвам го в пощальонската си чанта. Нали трябва да му го върна.

СТАРИТЕ СТИХОВЕ НАФИНСКИЯ НАРОД, 1933. Vll:3, 1237. СУИСТАМО

Трима братя сме си ние,

трима братя, три момчета;

тръгна първи лос да лови,

втори заек пък задири,

трети трол да търси рече.

Върна се един и ето

лапа заешка в ръката;

дойде си след него втори

гушнал кожа на лисица;

Трети не видя се вече.

МАРТЕС

Звъня на вратата и Микеланджело отваря по халат за баня.

Толкова е поразен от появата ми, че не помръдва, не ме пуска да вляза, а виси на вратата, придържайки я наполовина затворена, сякаш съм някой амбулантен търговец на прахосмукачки.

Вадя от чантата своя откуп, диска, и го размахвам между палеца и показалеца си.

- Само дойдох да ти го донеса, да не остава.

По изражението му личи, че е свикнал да му връщат материалите по пощата.

- А, мерси.

Тъкмо се кани да затвори вратата с особена физи­ономия на лицето, уклончива, припряна, смънквайки нещо за излишните притеснения, които съм си създал - та той и сам можел да го грабне от офиса по всяко време. Виждам как с ъгълчето на окото си хвърля по­гледи назад, отново и отново.

- Да нямаш гости?

- Не... тук няма никой.

- Вече се бях уплашил, че съм се натресъл посред някакво... социално събиране - погледът ми пробягва по халата на Микаел.

- О, не.

- Явно. Ще може ли да ползвам тоалетната? - очак­вах възхитена физиономия, очаквах да ме приласкае вътре, бях се приготвил за известна формалност, а по­сле евентуално да бъда склонен за една чашка кафе или бутилка бира, ей така, мимоходом, ала няма изгле­ди за нещо подобно. Аз трябваше да бъда отбягващи­ят, аз трябваше да съм онзи, който определя такта и случващото се по-нататък, а най-вече до какво изоб­що няма да се стигне.

Микаел хвърля нов бегъл поглед към жилището зад себе си, сякаш се ослушва, сигурно нещо ври на печ­ката, а аз се възползвам от моментното разсейване в неговата предпазливост, дръпвам вратата и пристъп­вам напред - решително, но премерено.

Микаел се сепва, не знам какво всъщност си мисли, как си представя намеренията ми - в очите му не личи и капчица от онова влажно преклонение, на което съм свикнал и дори ми носи наслада в малки дози, подоб­но на екзотична, леко чудновата подправка. Погледът му се плъзга наляво и надясно, той бръщолеви, ломо- ти, сега не било удобно, друг път, тъкмо се канел да из­лиза, ужасно бързал.

Едновременно с това би ме избутал през вратата, ако вече не бе оформила дървена стена между мен и стълбището, а аз - стена от плът между нея и него.

Това е вбесяващо.

Из въздуха на душен облак се носи ароматът от не­говия афтършейв. Целият апартамент излъчва ухание, което тъй силно мирише на страст и тъй унизително ме тегли към половинчата ерекция.

А Микаел ме сграбчва, увисва на ръката ми, сякаш е планширъТ на презокеански параход, повлечен от ураган.

- Сега не може. Съвсем сериозно, не може.

- Две секунди в тоалетната, после си тръгвам и няма да те безпокоя - опитвам се да звуча като мъче­ник, ала хватката на Микаел ме пронизва като ледена висулка.

Застава пред мен, опитвам се да го заобиколя, уж на игра, и се впускаме в смехотворен менует, танц по двойки, сетне той ме хваща и започва да ме тика към вратата, а аз избухвам, бирата е размътила главата ми, и - по-жестоко, отколкото съм възнамерявал и всъщ­ност отколкото изобщо е необходимо - хващам раме­нете му и го притискам към стената с тъп удар.

- Върви си, Мартес - подканва ме тихо. - Просто си върви.

И тогава.

Сред падащия в антрето сноп светлина.

Кошмар.