Никога преди залез

АНГЕЛА

Започвам да се тревожа. Лицето на Мартес се мержелее в леката мараня, предизвикана от четири халби бира. Ръката му е на масата, близо до моята, виждам тъмните косъмчета отгоре ѝ, сексапилните изпъкна­ли кокалчета на пръстите му и слабо издадените вени. Моята се придвижва към нея и в същия този миг ръка­та на Мартес се изтегля светкавично, сякаш под маса­та ги свързва ластик. Като рак в дупката си.

Поглеждам го в очите. На лицето му е изписана приветлива, искрена и сърдечна усмивка. Чувствам го едновременно безбожно привлекателен и съвърше­но чужд. Очите му са компютърни икони, безизразни шарки, скрили зад себе си необятно количество чуде­са, достъпни само за способните да ги отворят.

- Защо ме извика на бира? Какво очакваше?

Мартес се обляга назад. Тъй отпуснат. Тъй безгри­жен.

- Приятен разговор.

- Нищо друго?

Поглежда ме, сякаш съм разкрил нещо ново за себе си, нещо смущаващо, но незначително. Такова едно, малко компрометиращо, без обезателно да влияе на добрите трудови взаимоотношения. Като че ли дезодорантът ме е издал.

- Принуден съм да ти го кажа честно: не очаквай това от мен.

Сърцето ми започва да думка яростно, а езикът от­връща по рефлекс, преди умът да сработи.

- Ти започна.

Когато бяхме малки и търсеха виновниците за по­боите в училищния двор, това бе важното. Кой е запо­чнал.

Продължавам, а Мартес ме гледа, като че ли съм невменяем.

- Никога не бих се докарал сам до това положение... ако не ми беше показал така ясно, че си заинтригу­ван. Споделих ти, че съм световен шампион по пада­не в емоционални бездни. Ако не разполагам с наисти­на основателна причина да вярвам, че другата страна има чувства, не допускам да се случи нищо. Нищичко. Дори мисъл, за Бога.

Спомените бушуват в съзнанието ми, започвам да говоря по-членоразделно, явно с твърде враждебен тон. Припомням си как усещах Мартес между ръце­те си, ерекцията през тъканта на панталона му, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Усещах устата му върху моята, уста с вкус на тютюн и Гинес, мустаците дращеха горната ми устна, свят ми се зави.

Мартес напипва цигарите си, вади една, захапва я и щраква със Зипото, сетне дръпва дълбоко и сластно.

- Не е моя вината, че съм от онзи тип, върху кого­то хората проектират собствените си блянове и въж­деления.

-поред него нищо не се е случило.

Според него всичко съм си внушил сам.

Дотътрям се до вкъщи в полунощ, залитащ и на­куцващ, причината се крие в еднаква степен в бира­та и дълбоката рана под кожата ми. Пияното ми съзна­ние я ближе като котка, човърка я като разклатен зъб, извиква сладката, тъпа болка отново и отново. Израз на мечтите и желанията ми, които не биха оцелели на дневна светлина.

Бурният вятър клати уличните лампи. Криввам към входа откъм площад Пюникинтори, а той навява връз мен суграшица и скашкани липови листа. В ъгъла на двора се разнася говор на висок глас.

Злонамерена хайка се е установила в къта с кофите за боклук, гаменчета с увиснали на задниците джинси и умопомрачителни якета, оголили над коланите иви­ца кожа. Обърнати са с гръб и тъкмо си говорят с онзи тон, от който се долавя, че някой предизвиква друг да извърши някакъв съмнителен подвиг. Той пък е свър­зан с нещо, останало в сянката на хулиганите. Обик­новено стоя настрана от подобни образи - кожата ми настръхва от тях, точно онзи тип, дето ако се разми­неш с тях на улицата, сгушваш глава между раменете със съзнанието, че в следващия миг гарантирано ще ти изстрелят някоя противна интимност - ала точно сега, заради Мартес, защото не ми дреме за нищо, а в кръв­та ми текат няколко промила, аз се заковавам зад бан­дата.

- Това е частен двор на кооперацията. Неправомер­ното пребиваване е забранено.

Някоя и друга глава се извръща, присмех, после вниманието отново се насочва надолу, има нещо в кра­ката им.

- Шубе те е, че ще хапе ли? - пита единият. - Я го сритай малко.

- Глухи ли сте, частен двор, пръждосвайте се! - по­вишавам тон, в очите ми се надига ярост, в ума ми про­блясват някогашните образи на надвиснали като кули над мен ученици от горния клас. И те имаха същия яз­вително-подстрекателен глас: „шубе те е, че ще хапе ли“, а след миг устата ми беше пълна с песъклив сняг.

- Натикай си го в задника, бейби - изтърсва един от малолетните престъпници с нежен гласец. Наясно е, че пред тях съм беззащитен като жужаща в ушите муха.

- Ще се обадя в полицията.

- Вече го направих - чувам иззад гърба си. Там се е материализирала мощната пенсионерка от долния етаж, дето отговаря за наемите в качеството на някак­ва си домакинка. Пишлеметата свиват рамене, изпъ­ват кожените си якета, плюят самомнително на земя­та и потеглят колебливо, почти доброволно. Насочват се към входа с жестове, наподобяващи онаниране, и мъжкарски псувни, като последният не пропуска да изстреля към нас горящия си фас, наподобяващ черве­ното зарево на ракета. Едва са излезли на улицата, ко­гато се разнася шумът от паническо търчане.

Жената изсумтява.

- Хванаха си се.

- Ще идва ли тази полиция?

- Ама разбира се, че не. Какво ще ги тровим с таки­ва. Бях тръгнала към грила.

Адреналинът избистря ума ми за миг, ала сега, в опит да изровя ключовете, усещам пръстите си като връзка наденички. Жената се е отправила към входа и това ме устройва, понеже в натрясканата ми глава преде вдървено, обсебващо любопитство. Изчаквам я да се скрие от поглед и надзъртам в сенките между ко­фите.

На асфалта край дворните контейнери спи младо момче. В мрака се очертава едва различим черен си­лует.

Приближавам се, протягам ръка. Фигурата очевид­но долавя стъпките ми и на мига от сгушеното тяло от­паднало се надига глава, отваря очи и най-сетне се до­сещам какво е.

Най-красивото нещо, което някога съм съзирал.

Тутакси осъзнавам, че го искам.

То е малко, хилаво и свито в причудлива поза, ся­каш изобщо няма стави. Главата му е между коленете, а по мръсния паваж се е разпиляла буйна черна грива.

Не може да е на повече от годинка. Най-много го­дина и половина. Малко зверче. Изобщо не прилича на онези едри и мастити зрели екземпляри от изобра­женията. Ранено е или изоставено, или пък е изгубило останалите. Явно онези впубертетчени хоплити[1] още не са успели да му сторят зло. Как е попаднало на дво­ра, как се е озовало в центъра на града? В този момент сърцето ми забива бясно, извръщам се рязко, наполо­вина с очакването да съзра гигантска приведена сян­ка, която се прокрадва от площадката с кофи за смет към входа, а оттам - в лоното на простиращия се от­въд парк.

Действам инстинктивно. Навеждам се към зверче­то и внимателно извивам предната му лапа зад гърба му. Събужда се, но не се съпротивлява. За по-сигурно омотавам ремъка на чантата си около трола, така че лапите да останат притиснати до хълбоците му. Хвър­лям бърз поглед назад и вдигам създанието в обятията си. Леко е, сякаш с птичи кости, тежи малко по-малко от дете със същите размери.

Прокарвам поглед по прозорците, само в спалнята на съседа от долния етаж мъждука червеникава свет­лина. В рамката се мярка главата на млада жена с екзо­тичен вид, ръка придърпва завесите. Сега.

В миг сме у дома.

Страшно слабо е. Не се дърпа, когато го оставям на леглото, само впива в мен червеникави котешки очи с вертикални черни зеници. Има муцуна, наподобяваща котешката, с малко по-издаден гръб на носа, ноздрите са широки и ясно изразени. Устата изобщо не напом­ня разцепената муцуна на куче или котка, а предста­влява тясна хоризонтална резка. В целостта си дотол­кова наподобява човешкото лице - като на вълнеста- та маймуна или друг плосколик примат - че е лесно да се досетиш защо тези черни създания винаги са били смятани за някакви горски хора, обитаващи пещери и бърлоги - човешки карикатури, създадени по приуми­ца на природата.

На светлината още по-ясно личи крехката му въз­раст. В очертанията на лицето и тялото му има меко­та и закръгленост, и умилителна тромавост, характер­ни за всички малки животни. Гледам предните му лапи - като на плъх или енот, гъвкави, кокалести пръсти и дълги нокти. Размотавам ремъка на чантата, а то дори не понечва да дращи или хапе. Само се обръща настрана и се свива на кълбо, придърпва опашката с пис­кюл между бедрата и долепя предните си лапи до гър­дите. Чорлавата черна грива се разлива по муцуната му и то издава онази подобна на стон въздишка, досущ като куче, потъващо в сън.

Стоя до леглото, взирам се в малкото тролче и усе­щам силна миризма, която обаче не ми се струва противна: като смачкани плодчета от хвойна с някаква друга нотка - мускус, пачули? Тролът не помръдва. Кокалестият му хълбок се повдига в такт с учестено­то дишане.

Вземам колебливо вълненото одеяло от дивана, присядам до леглото, после го разстилам върху трола. Единият му заден крак ритва по рефлекс с бързи­ната и силата на светкавица, а одеялото полита право към очите ми. Издърпвам го от лицето си с разтуптя­но сърце, очаквам изплашеното животно да ми се нах­върли със зъби и нокти. Но не. Тролът си лежи на къл­бо и диша спокойно.

Едва сега осъзнавам, че съм донесъл звяр в стая­та си.

Болят ме главата и вратът. Спах на дивана. Адски рано сутринта е, още не е съмнало. А на леглото няма нищо. Всичко е било точно това: фантазии, на които дневната светлина не понася.

Само дето одеялото е на кълбо на пода до леглото. А откъм банята се носи едва доловим звук.

Ставам и бавно поемам към вратата ѝ, тихо, колко­то мога, на процеждащата се през прозореца светли­на от уличните лампи. В мрака съзирам дребни, черни, кокалести задни части, задни лапи, потрепваща опаш­ка с пискюл, и разбирам. Пие вода от тоалетната чи­ния. Пронизва ме острата смрад на хвойнови плодчета. После забелязвам жълтеникава локва върху менто­во зелените плочки на пода. Естествено.

Спряло е да сърба и усеща присъствието ми, вди­га предната част на тялото си от тоалетната чиния тъй бързо, че дори не съумявам да доловя движението как­то трябва. От физиономията му капе вода. Опитвам се да си докажа, че е съвсем чиста, съвършено годна за пиене, полагам усилия да си припомня кога за послед­но съм завъртял четката и съм сложил тоалетно пате.

Очите на трола все още изглеждат матови, няма вид на здрав, а катраненочерната му козина е тъжно лише­на от блясък. Отдръпвам се от вратата на банята и той се промъква покрай мен към гостната точно като жи­вотно без алтернативен маршрут: преструващо се до­някъде на безгрижно, ana бързо и съвършено бдител­но. Пристъпва на два крака с гъвкава мекота, по на­чин, различен от човешкия: леко приведен, понапрегнатите предни лапи висят от двете страни на тялото, ах - ей така, на пръсти, подобно на балерина. Просле­дявам го с поглед как скача на леглото ми като котка, като изключим скоростта - сякаш гравитацията не съществува, свива се на кълбо и пак потъва в сън.

Вземам от кухнята паница за мюсли, наливам вода и я отнасям до леглото. Сетне отивам да забърша пода в банята, макар да ме цепи главата.

Какво, по дяволите, ядат троловете?

Влизам в кабинета. Оставям вратата открехната и събуждам компютъра, отварям Навигатор и въвеж­дам в търсачката думата TPOЛ.

HTTP://WWW.SUOMENLUENTO.FI[2]

ТРОЛ 1. ТРОЛ (OCT. ХИЙСИ, ДЯВОЛ), Felipithecus trollius. Семейство КОТЕШКИМАЙМУНИ (Felipithecidae).

Панскандинавски вид хищници, наблюдавани единстве­но на север от Балтийско море и в Западна Русия. Изчез­нал напълно от Централна Европа поради изсичането на го­рите, но съдейки по митовете и историческите източници, през Средновековието все още е бил сравнително разпрос­транен. Официално открит и научно класифициран едва през 1907 г., допреди това предполагаемо митично създа­ние, срещано в приказките и фолклора.

Тегло на зрял мъжки индивид: 50-75 кг., височина в из­правен стоеж около 170-190 см. Стъпалоходно с дълги крайници, чиито движения все пак носят много от чертите на дигитиградните екземпляри. Върви изправен на два кра­ка. На задните лапи по четири, на предните - по пет пръ­ста с дълги нокти, включително подобен на палец захва­щащ пръст. Опашка дълга, с пискюл в края. Език грапав. Очи червеникаво-жълтеещи, зеница издължена. Обичаен цвят наситено черен. Козина гъста, гладка, у мъжките обилна черна грива в областта на главата. Активен изключител­но нощем. Основна храна дребен дивеч, леш, птичи гнезда и пиленца. Хибернира. Малките вероятно биват зачевани през есента, преди зимния сън, а женската ражда по едно- две през пролетта или ранното лято. Все пак за навиците на този особено странящ от хората хищник има съвсем оскъд­ни научно проверени факти. Изключително рядък, предпо­лага се, че във Финландия са налични около 400 екземпля­ра. Класифициран като застрашен.

АНГЕЛА

От това не се чувствам по-осведомен и на йота. Из­бирам следващия линк в търсачката.

WWW://NETTIZOO.FI/~NISAKKAAT/PETOELAIMET[3]

Първоначално троловете са били погрешно смятани за близки родственици на хоминидите поради външния им вид, който до голяма степен наподобява този на човек или маймуна, макар по-точни изследвания действително да са доказали, че се касае за конвергенция. Тролът е бил при­числяван към приматите и поради погрешното тълкувание неговото официално название най-напред е станало „север­на пещерна маймуна“, на латински Troglodytas borealis. По- късно е установено, че видът принадлежи към съвършено независимо семейство хищници Felipithecidae, но препрат­ките към маймуните запазват за известно време наименова­нието Felipithecus troglodytas. Латинското име на вида, ус­тановено с научна точност и отдаващо почит на фолклора, понастоящем е Felipithecus trollius. Интересна подробност около наименованието на трола е мнението на престижното сдружение Societas pro Fauna et Flora, което предлага - об­лягайки се на митологическото наследство и демоническа- та представа - за име на вида Felipithecus satanus. Извест­но е само едно друго животно от семейство Felipithecidae освен вида trollius: индонезийската, вече почти напълно из­чезнала жълта котешка маймуна (Felipithecus flavus), оби­тател на средните етажи на дъждовните гори, приблизител­но с размерите на рис. На базата на открити вкаменелости се предполага, че общият за видовете предшественик е оби­тавал Югоизточна Азия.

Макар с оглед на навиците и разположението на зъби­те си тролът безспорно да е хищник, по мнението на мно­жество учени разредът Carnivora не е точното място за Felipithecidae. Изложени са теории, че тролът е по-бли­зък родственик на насекомоядните и приматите, отколкото на същинските хищници от семейство котки, което се по­твърждава и от някои анатомични белези.

Налице са предположения, че други подобни видове, за чието съществуване не са открити сериозни научни доказа­телства (като известния от легенди и слухове Тибетски снежен човек или Йети. както и северноамериканския митичен Саскуоч или Голямата стъпка), също биха могли да се ока­жат представители на семейство Felipithecidae, които стра­нят от хората.

Необорими доказателства за съществуването на Felipithecus trollius са получени едва през 1907 г., когато във Факултета по зоология и ботаника на Императорския Александровски университет в Хелзинки е доставен труп­ът на открит мъртъв възрастен трол. Наблюденията на ня­кои очевидци са били записвани и по-рано, но това създа­ние, често споменавано в приказките и фолклора, като на­пример в Калевала. в научните кръгове се е смятало за митично същество. Очевидно отделните млади екземпляри, на които са се натъквали от време на време сред дивата при­рода, също са поддържали живи митовете за гномове и зем­ни демони. Тази представа се подкрепя от теорията, спо­ред която троловете регулират прекомерното разрастване на популацията си, като изоставят своите новородени.

Специфичната способност на трола да се слива с окол- ната среда, труднодостъпните леговища, страненето от хора и фактът, че се придвижва тихо и единствено нощем, както и че зимува в пещерни бърлоги, следователно пона­чало не. оставя следи в снега, от своя страна биха могли да обяснят късното откриване на вида. Ето защо зоологиче­ската история на трола до голяма степен е сходна с тази на окапи, сведения за което са открити едва през 1900 г., кoмодския варан (1912) и гигантската панда (1937). За всич­ки тези животни са били налични изобилни устни предания и наблюдения на туземците, които обаче дълго са били заклеймявани от страна на науката като митове и вярвания. Във връзка с това не е излишно да се припомни, че на зем­ното кълбо живеят приблизително 14 милиона животин­ски видове, от които са идентифицирани и класифицира­ни около 1,7 милиона или под 15%. Така например непо­знати по-рано на науката, относително едри чифтокопитни ("Meganuntiacus vuquangensis. Pseudorvx nghetinhensis) са открити едва през късната 1994...

АНГЕЛА

Докато разцъквам на компютъра, хвърлям по някой и друг поглед към спалнята. На пияна глава беше така­ва страхотна идея - да донеса вкъщи затрогващото из­оставено малко на диви зверове. Животно, което може да порасне до два метра на ръст.

Но все още, на свеж акъл, в зверчето има нещо съ­вършено неустоимо. Дали е само привлекателната му визия в очите на професионалист?

Дали в момента, когато съзра нещо красиво, неза­бавно трябва да го притежавам? През обектива, с очи или в ръце? Зад затвора на фотоапарата или затворе­ната врата.

Макар дори да не знам какво да го правя?

Все пак нищо не променя факта, че е още малко. И болно. И слабо. Изоставено съвсем само.

Принтирам цяла камара какви ли не извадки, само дето нямам усещането, че ще свършат работа. Връщам се в Nettizoo и кликвам на връзката с еволюцията.

Научавам, че конвергенцията се изразява в разви­тието на сходни външни белези при отделни видове организми, без да са генетично близкородствени. По­казателни примери са акулата, ихтиозавърът и дел­финът, които са се оформили от съвършено различни гръбначни - акулата от рибите, ихтиозавърът от су­хоземните влечуги, а делфинът - от сухоземните бозайници. Въпреки това всички те външно са се разви­ли до животни с вретеновидна форма, перки и опашка, спадащи към екологичната ниша на бързите, океански, рибоядни екземпляри. Налични са и множество други примери: обитаващите тревисти равнини, неспособни да летят птици ему, щраус и моа, или пък такива, напо­ловина напаснати към живота във водата, като тюле­ни, морски лъвове и сирени.

Страшно помъдрявам. Значи според написаното, конвергентно развитие означава, че в региони, раз­положени на особено големи разстояния едни от дру­ги, еднаквите климатични условия и околна среда биха могли да образуват от съвършено различни изходни екземпляри живи организми със сходни физически характеристики. Чрез конвергенция от обитаващите Югоизточна Азия бегло наподобяващи бялка или енот дребни дървесни хищници са се зародили например котешките маймуни и троловете, а от друга страна, от млекопитаещите предшественици на приматите - май­муните и човекоподобните. И двата рода са обитавали една и съща екологична ниша, в която ходенето на два крака и предните крайници със сръчни пръсти са били съхраняващи вида фактори...

Нищо полезно.

Взирам се в компютъра. Просто машина.

Налага се да измисля нещо друго.

Просто си представям как дрънчи телефонът у Док­тор Спайдърмен. Значи, Йори Хямяляйнен, стара лю­бов, дето му викат Хямя-хямя-ляйнен, понеже вълне­нието винаги го кара да заеква, та оттам, разбира се, тръгна това Спайдърмен[4].

Вдига след осмия сигнал и по гласа му познавам, че е готов разгневен.

Най-напред пробвам да замажа положението с ти­пичните фрази от рода на „Как е?“, но и сам си зная, че бързо ще ми блокира пътя.

- Мили ми Ангеле, златокъдри херувиме - присми­ва се с леко носовия си глас Хями. - Току-що ме уреди с особено мощен ритник по задника след едва двуме­сечна сладостна милост. Чак донякъде се учудвам на обаждането ти. Особено в този му час.

Мъча се да изпелтеча как според мен сме се разбра­ли да си останем приятели.

- Вече си мислех, че майка ти те е придумала, та нали тъкмо тя вечно бленуваше да общуваш с истин­ски лекар - срязва ме Спайди, а аз се изчервявам. То­нът му се изменя, сега е почти заинтригуван. - Значи не си успял да го закачиш на куката, или бъркам?

Започва да ми просветва, че това обаждане бе ужасна грешка, понеже Спайдърмен продължава без капчи­ца жал.

- Как само ми мънкаше с влажните си, големи сини очи, че в крайна сметка не съм бил твой тип, не съм бил точният за теб, и как си щял „да ме нараниш, ако продължаваш връзка, в която не можеш да участваш пълноценно“. А през цялото време не спираше да опя­ваш за онзи там.

Наистина ли съм опявал? Ужас. Възможно е. Сякаш пък съм щял да го направя свой, като говоря за него, подмятайки името уж случайно.

- Наслаждаваше се на вкуса от името му с езика си. Марти, Марти, Марти това, Марти онова, познай дали не беше отвратително очевадно. И цялата онази слад­ка малка реч за трудностите на сериозните отношения още по-явно намекваше, че искаш да ме премахнеш от пътя, за да бъдеш свободен, когато този далечен обект на обожанието ти - и още по-очевадно на бъдещото истинско обвързване с точния човек - узрее да даде зелена светлина. Нали?

Мълча. Друго не мога.

- Е? Какво има?

Прочиствам гърлото си. Няма да ми е лесно.

- Какво знаеш за троловете?

В слушалката отеква сатанински смях.

- Златни ми Ангеле, сега вече се нуждая от разре­шение да полюбопитствам. Да не пишеш училищна презентация?

Пробвам да измънкам нещо абсурдно - че е свър­зано с облог.

- Основно с какво се храни - завършвам безпомощ­но. Усещам как слушалката облъчва ухото на Спай- дърмен със смутено мълчание.

- Звъниш на скъпо платен ветеринар в осем и поло­вина в неделя сутрин, за да питаш какво ядат троло­вете? - избухва той.

Знам, че Хями умее да бъде жесток и става такъв винаги, когато може, ала никога не е бил способен да се сдържи при възможност да пококетничи с познани­ята си. Прав съм. В речта му се прокрадва позната по­учителна нотка.

- Жаби, дребни бозайници, плячкосват птичи гнез­да - изрежда гласът на Спайдърмен. - В отделни слу­чаи се говори, че са изяждали агнета на границата между ливадата и гората, но това навярно са просто приказки. Съществува теория, че ловят риба с лапите си като мечки, в което аз лично нямам причина да се съмнявам. Зайци. Дивечови птици. От време на време някое счупило крака си еленче може да свърши като тролска вечеря. Понякога досаждат и на белоопашатите елени. Налитат на леш, ако имат късмет. Зрелият ек­земпляр се нуждае от един-два килограма животински протеини на ден. Какво друго.

Кимам в слушалката, издавайки одобрителни зву­ци.

- Определено са месоядни, т.е. не всеядни като на­пример мечките. Храносмилането им е сходно с това на хищниците от семейство котки. Та ако си се обза­ложил, че троловете гризат смърчови филизи на лунна светлина, прости се с парите си. А ако се нуждаеш от допълнителна информация, Ангеле, феичке моя, взе­ми си от библиотеката „Едрите хищници във Финлан­дия“ на Пулиайнен.

После в ухото ми се врязва сигналът за свободно.

ИЙВАР КЕМПИНЕН: ФИНСКА МИТОЛОГИЯ, 1960

Във финската митология наред с духовете и елфите зна­чително място заемат множество създания, смятани за де­монични, както е и според вярванията на други народи. Та­кива са преди всичко мечката, трольт, вълкът, змията, гу­щерът, жабата, невестулката, земеровката, осата, мъртвото часовниче и въшката. Животните демони по силата на при­родата си се отличават от духовете и елфите по това, че по­начало са видими и ясно доловими, с изключение на бояз­ливите и тайнствени тролове, както и невестулката или бул­чината. Случва се обаче животните демони да бъдат бърка­ни с елфите до такава степен, че не е изключено например на троловете да бъде оставяна жертвена храна върху де­монски камъни, а домашните змии Направо са именувани елфи (SKS[5] Картула, Юхо Оксман №1029; SKS Сортавала, Мати Мойланен №2625). В международните научни сре­ди е изписано много за животните демони, представяни са различни тези. Във финската митология принципът, според който например горепосочените екземпляри са били нато­варени с демонични конотации и значения в народните по­верия, е пределно ясен: те са хищници или други вредите­ли, които Похьола-Манала е родила и изпратила на хора­та по земята, за да ги терзаят и тормозят. В качеството си на представители на злите сили на Манала те са мразени, но същевременно и почитани, а за умилостивяването им са принасяни жертви. От тази подробност произтича и фактът, че ако се стори зло на животните, превърнати по някакъв начин във вълшебни създания, като например домашната змия или жабата, ще последва нещастие.

Горското божество Тапио е изначално персонифицира­на гора, горски дух (Ганандер 1.89; Готлунд 1.350) и в ка­чеството си на такъв се числи към земните демони. Духът на мрачните гори е наричан също Хийси[6]. По този начин наименованията на гората Тапиола или Хийтола обознача­ват обиталищата на горския дух Тапио или Хийси. Поняко­га обаче самата гора бива наричана тапио или хийси апела­тивно, без да се има предвид какъвто и да било дух или жи­вотно (SKVR[7] VII 1 №810,823). Съгласно същото значе­ние в Карелия горските жители се зоват народ на Хийси, а Хийси е придобил смисъла на демон, представляващ сили­те на Манала. В енорията Хийтола са разположени горис­тите Хълмове на Хийси (на местния диалект Hiijje miat), където според вярванията живеят злите Хийси. Също така на людския диалект на карелския език metsh (гора - на фин- ски metsa) означава дявол (Куйола 1. 234-35). Употребата на горски жители със значението народ на Манала, народ на Хийси, обаче се дължи на очевидно размесване на поня­тията по силата на факта, че тъмната гора с нейните меч­ки, вълци, тролове и други демони е будела страх и по тази причина е била отъждествявана с Манала, откъдето според вярванията са произлезли и хищниците, родени от госпо­дарката на Похьола (§ 313).

АНГЕЛА

Черният, матов хълбок на леглото се повдига с трескава интензивност. Храносмилането на хищници­те от семейство котки.

Втурвам се към хладилника, ровя истерично. Пор­токалов мармалад, маслини каиамата, свежо, но вече поостаряло чили, немско синьо сирене.

Котка. Котка. Какво ядат котките?

Котешка храна.

Изведнъж в главата ми изплува спомен: как-му-бе-ше-името от долния етаж? Кайконен? Корхонен? Кой-стинен? Мъж с млада жена чужденка. Имат си няка­къв домашен любимец. Веднъж той отваряше входната врата, канеше се да влезе, понесъл червени коже­ни ремъци.

Значи гледат котка. Не съм забелязал някой от два­мата да разхожда куче.

ПАЛОМИТА

Сънят е кладенец, от който изплувам като мехур­че. Водата е черен мед. Ръцете и краката се опитват да раздвижат нощния сироп. Разкъсвам клепачи, чак ми засмъдява, оголвам полезрението си.

Потта кипи, а сърцето се втурва в бяг. За миг си по­мислям, че звукът е от звънеца на бара в Ермита. Звъ­нецът, който заповядва да изляза от задната стаичка. За щастие обаче ръката ми напипва нещо, очите се от­варят и наоколо си е стаята със синкаво-сивата нощ на игра.

Спала съм ужасно дълбоко, както винаги, когато Пенти го няма. Когато съм сама, още с лягането усе­щам как пропадам и се въртя, няма нужда да напрягам всяка частица от тялото си, както когато Пенти е до мен. Няма нужда да се събуждам от всеки шум. Кога­то Пенти спи, звучи сякаш някой се задушава.

Като се замисля, тонът изобщо не прилича на ясния и ужасяващ звънец от бара в Ермита. По-интензивен е, по-рязък и конвулсивен. Зън-зън-зън ечи в празно­то антре, от което Пенти е изнесъл всички горни дре­хи за времето, през което ще пътува - заключил ги е в дрешника. Нахлузвам пантофите и вземам халата от стола. Звъни се отново и отново, сякаш някой е изпад­нал в страшна нужда. Издърпвам табуретката от киле­ра, качвам се върху нея и надзъртам през шпионката.

Мъжът от горния етаж звъни на вратата. Той е ви­сок и светъл, къдрокос. И преди съм го виждала на стълбището, веднъж.

Научих се винаги да гледам през шпионката. Пенти не иска да отварям на никого, освен на онези, за които той е наредил. Шпионката е кладенец, където живеят малки извити човечета. По много пъти на ден стъпвам на табуретката и гледам към стълбището. Там рядко минават хора и винаги, когато видя някого, това е на­града. Мъжът завърта отново звънеца и отмята коса. Отказва се.

Дори не знам защо постъпвам така. Ала отварям вратата предпазливо.

Той говори на бърз фински, от който прихващам по някоя дума тук и там. Думите имат ъгли и извивки, и дълги места, които трябва да се изговарят с уста, раз­творена чак до гърлото. Цяло щастие е, че не ми се на­лага да говоря на фински много-много, понеже Пенти не обелва и дума, пък и аз не излизам никъде.

Моли за извинение. Казва името си, което не разби­рам добре, но наподобява Мигел. Обяснява, че живе­ел на горния етаж, натяква нещо за храна, повтаряйки дума, която изобщо не схващам.

Мъжът изглежда забелязва, че не разбирам. Досега е виждал само собствената си тревога, ала сега долавя и моята. Започва да говори на английски, за да разби­рам по-добре, но пак доста слабо, защото у дома си го­ворехме на чавакано и разбира се, тагалог, а не успях да ходя дълго на училище.

- Котешка храна - пита ме. - Можеш ли да ми зае­меш котешка храна?

На лицето ми неволно се разлива усмивка. Та ние нямаме котка. Пенти не иска нищо подобно. Веднъж, когато се беше напил за пореден път, взе куклата та­лисман, която бях получила от Кончита в бара, и я из­хвърли в тоалетната чиния. Бе забелязал, че вечерно време понякога я люлеех на ръце, преди да си легна. Куклата запуши тръбата и се наложи Пенти дълго да човърка със смукателната помпа, преди отново да за­работи.

Клатя глава, отричам, no cat food[8]. Питам го дали говори испански, ала той жестикулира отрицателно с напрегнат израз в очите. Тършувам за английски думи, мъча се да помогна. Съвсем наблизо има голям пави­лион, където продават какво ли не. Една вечер Пенти ме изпрати да купя бира, даде ми банкнота и бележка, на която бе размазал поръчката. Подадох ги на прода­вача, а той ми връчи шест студени кафяви бутилки. Не разбрах да взема касовия бон и когато се върнах, Пен­ти настоя, че съм прибрала част от рестото. И по мое мнение си бяха скъпи. Оттогава не съм ходила до па­вилиона, но си спомням, че там имаше почти същото разнообразие от стоки като в супермаркета.

Мигел бърчи чело. Става ми жал за него. Не проу­мявам защо да не може да пробяга две пресечки до па­вилиона, който е като миниатюрен универсален мага­зин, ала трескаво се мъча да измисля как бих могла да помогна. Мисля за котки, мисля за ядене. Пристани­щето гъмжи от котки. Хранят се с риба.

Оставям вратата открехната и хуквам към кухнята, отварям фризера и вадя оттам пакет треска. Пенти до­несе голяма торба с такива, били на промоция. Чаткат като цепеници. Връщам се на вратата и тиквам заскре- жения пакет в ръката на Мигел.

- Микровълнова фурна. Пъхни го там - изричам ясно. Тези думи съм ги чувала често, добре ги знам. Мигел се взира в опаковката риба, прехвърля я от ръка на ръка, понеже е доста студена.

АНГЕЛА

Ще опитам някак да я компенсирам, мисля си, дока­то пъхам треската в микровълновата фурна. Би тряб­вало да е от Филипините, понеже говореше малко ан­глийски и испански, но така очевидно прилича на ази- атка. Дали има и шестнайсет? Явно булка, която Сър Вили[9] или някой от колегите му е уредил за дядката от долния етаж.

И нямат котка. Лицето ми грейва. Как не се сетих по-рано с каква цел се купуват изящните, меки, черве­ни кожени ремъци.

Завъртам копчето до режима за топене и включвам фурната. Щом забръмчава, ушите на трола потрепват, сепва се, но тъй като не се случва нищо заплашител­но, пак се успокоява. Из стаята се разнася миризма­та на риба, вадя паницата от микровълновата и прове­рявам с пръст; треската е топла в краищата, вече се е посварила до бяло, в средата е ледена, но по-голямата част е достигнала стайна температура и наподобя­ва сивкаво желе. Изрязвам с нож размразените пар­чета, поставям ги върху фолио и го отнасям на пода в гостната. Ноздрите на трола потрепват, но не проявя­ва никакъв интерес към миризмата на риба. Вземам я в ръка и присядам на ръба на леглото. Очите с верти­кални зеници се притварят и ме поглеждат. Поднасям рибата по-близо до ноздрите, до устата му. Подушва я вяло, отегчено, после пак затваря очи и извръща глава с почти човешки маниер. Извива хилавия си, черен ко­калест гръб към мен, а от корема му се надига съвсем слаб, но доловим звук: къркорене от глад.

АКИ БЕРМАН: ХИЩНИКЪТ В ЧОВЕКА. ПОГЛЕД ВЪРХУ ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ДИВИЯ ЗВЯР В МИТОВЕТЕ И ФАНТАСТИКАТА, 1986

Превръщането на човека в животно или друга близка метаморфозна връзка между човека и животното е почти универсален митологически аспект, митологически пласт, основан най-нагледно върху „животинските превъплъще­ния“ в шаманизма и тотемизма. Най-общо животинските метаморфози и родствени отношения в различните култу­ри се свързват с будещ страх хищник, характерен за въ­просния културен ареал (в Азия - тигър, в Южна Америка - ягуар, в Европа - вълк, а в Скандинавия - мечка и особе­но специфично - трол). Същностите на хората и животни­те се размесват и около животните се развива сложна нара- тивна традиция, към която - например в историите за вър­колаци - се прибавят строго определени закономерности, като въздействието на пълнолунието, убиването със сребъ­рен куршум, начините на превръщане във върколак и т.н. Във Финландия може би най-голямата част от този конвен­ционален митологичен материал се отнася именно за трола.

Финските предания за произхода на троловете са придо­били християнски нюанси поради псевдохуманоидния вън­шен вид на тези създания. Според една от версиите троло­вете са възникнали, когато Адам и Ева си направили толко­ва много деца, че самите те изпитали срам и скрили част от тях в пещери, за да не ги забележи Бог. Децата били при­нудени да обитават земните недра толкова дълго, че се пре­върнали в тролове. Подобно предание е известно и в Ис­ландия. Друга финландска версия разказва, че троловете са се зародили по времето на потопа. Мързеливите хора не си направили труда да последват примера на Ной, като по­строят ковчези, а наместо това потърсили убежище от водната стихия в планините. Платили за времето, прекарано в пещерите, като след оттеглянето на водата се оказали превърнати в тролове. От тези истории става ясно, че тролове­те са смятани за деградирали представители на вид от чо­вешката раса. Сходни схващания се съотнасят например и към човекоподобните маймуни в множество примитивни култури.

От гореспоменатите скандинавски представи следва, че троловете са създадени от Бога представители на Сътво­рението - а не свръхестествени създания - но по един или друг начин са се противопоставили на Божията воля. Све­щениците са полагали усилия да заличат свързаните с тях езически схващания, ала част от вярванията са се съхрани­ли и след установяването на принадлежността им към жи­вотинските видове. Интересно е също така, че под влияние­то на християнството множество народни поверия за тро­ловете и демоните са се превърнали в истории за дявола. Във Финландия например са познати стотици разкази за хитри хора, които правят за смях или измамват известния с глупостта си дявол - който в по-старите версии почти без изключение е трол. От тези истории става ясно, че в мина­лото ни хората са изпитвали нужда изрично да подчертаят своето собствено превъзходство и преимуществата си пред въпросните човекоподобни същества.

Характерните атрибути на митичните тролове са грозо­тата и силната окосменост, както и обитаването на плани­ни и скалисти местности. Те са представители на тъмни­те сили, превръщали се в камъни на дневна светлина. Чес­то троловете са смятани за слуги на дявола, които дебнат хората нощем и ги отвличат в пещерите си, „отнасят ги в планината“. Жертвите си обикновено убиват или държат в плен, докато не полудеят.

Подобни злонамерени тролове намират място и в скан­динавската викингска традиция. Один и братята му убиват великана Юмир, чийто разлагащ се труп загъмжава от чер­ни и бели ларви. Боговете ги привикват и им даряват фор­ма и разсъдък. От черните ларви, по природа коварни и ве­роломни, те създават троловете. Тъй като троловете по си­лата на мита са произлезли от плътта на Юмир, от която води началото си и земята, боговете решават, че е редно да продължат съществованието си като част от пръстта и ка­мъните. Ето как стават подземни обитатели, и при все че се подлъгват да излязат на дневна светлина, те се превръщат в камъни като възмездие за своето престъпление. От дру­га страна в поетическата Еда, поемата „Пророчеството на ясновидката“, тролският род се числи към коляното на въл­ка Фенрир. Троицата вълк-трол-човек сама по себе си е ин­тригуващ аспект, хвърлящ светлина върху митовете за вър­колаци.

Финската традиция познава и добронамерени, безобид­ни тролове, живели в толкова сговорни взаимоотношения с хората, че дори съществуват схващания за техни бракове в именити родове. Налични са и множество истории за моми­чета, родили деца от тролове, и младежи, тръгнали да тър­сят тролска съпруга, по модела на силно архаизирани мито­ве за свързване в съюз с животни.

Предания за разменяне на малки тролчета с човешки деца са познати от Китай чак до племената на северноаме­риканските индианци. Макар трольт никога да не се е разпространявал като вид отвъд Беринговия проток, възможно е предците на индианците, преминали в Аляска от полу­остров Чукотка, да са пренесли със себе си тази фолклорна традиция. (Срв. напр. чудовището от Аляска alascattalo, кръстоска между лос и морж, чието наименование етимологически напомня лапландското създание staalo, вероят­но вариация на мита за трола). Съществуват основания да се твърди, че това същество хилядолетия наред е заемало особено значимо място в символиката на северните народи.

АНГЕЛА

Гледа ме като кутре, а в червеникаво-жълтите му очи тлее жар.

Лежи свито на кълбо. Приближавам се предпазли­во до леглото, присядам на ръба до него с притаен дъх и се взирам в издигащия се черен, хилав хълбок, в без­помощното му, но жилаво същество. Внезапно протя­га лапа. Дългите, ловки пръсти с нокти на звяр се при­ближават и аха да дръпна ръката си, ала не го правя, не го правя и пръстите му обхващат китката ми за миг, тънката, гореща лапа ме докосва, мимолетно, и в очи­те ми напират сълзи.

Изминали са три дни, а то просто не се храни.

СТАРИТЕ СТИХОВЕ НА ФИНСКИЯ НАРОД, 1933. Vll:3, 3410. гр. КИТЕ. МОЩНОТО ЗАКЛИНАНИЕ НА РЕПО-МАТИ

Творецът ако ли не обещае,

Бог ако не ми даде,

дай ми ти мъж вдън земите,

старче ти изпод скалите!

АНГЕЛА

Доктор Спайдърмен спомена птичи гнезда. Дадох на трола сурово яйце, най-напред разбито в паница, после и с черупката, ала не погледна нито едното. Ку­пих от Стокман пъдпъдъчи яйца и към тях вече проя­ви слаб интерес, но може би цветът и точиците им или дребният размер просто са му напомнили за нещо по­знато, тях също не изяде.

Поглеждам бегло към леглото, към черната фигура, едновременно неспокойна и изтощена, а, разбира се, и примряла от глад. Не мога да го пусна навън - там деб­нат банди с обковани в желязо върхове на ботушите, които си умират от кеф да заливат с бензин пияници или да хвърлят котки от покривите на жилищни блоко­ве и да нападат гейове. Кажа ли на някого, просто е сигурно, че ще го загубя.

Миризмата на хвойнови плодчета се рее около ноз­дрите ми. Собствените му другари по вид не са го ис­кали. Било е излишно, баласт, бреме. Изоставили са слабоватото, леко, гъвкаво създание, достойно за увековечаване в черен мрамор.

Обратно към проклетата магистрала на знанието. Към електронния асфалт, простиращ се във всички по­соки, от който не се отклонява пътека накъдето тряб­ва: към гората.

По дяволите, премествам курсора върху връзка­та от Nettizoo към Калевала и щраквам. Електронната Калевала си има собствена търсачка по думи, изчаквам миг, докато компютърът прехвърли споменатите тролове и демони. От тях има колкото щеш. Най-голя­мата група е в руната „На ски след Хийси“: Леминкайнен се мъчи да догони на ски рипналия хийси, който, докато търчи в галоп, преобръща котлите в лапландските селища. Отварям руната с наставления за мла- доженката, където тя кори своя жених, а в съзнанието ми неминуемо изплува филипинското момиче от до­лния етаж.

Ставах аз, това се знае,

и за по-достойно място,

и за двори по-широки,

и за порти по-високи,

ставах и за мъж по-хубав,

и за по-добър закрилник.

Как се срещнах,

как се свързах с този будала накрая –

с тяло като черен гарван,

с нос като на черна врана,

с вълче гърло зад устата,

с меча стъпка под петата

с косми дяволски на хийси! [10]

Това са всички места, на които се споменава демо­нът хийси. Така или иначе не съм очаквал да намеря инструкции за изхранването на тролове точно в Калевала, но за моя изненада четиристъпният хорей ме ув­лича. Следващият споменат трол за по-уместно си се намира в песента на Вайнемойнен.

звяр в гората не останал,

бързите четириноги

придошли, че да послушат.

Куцо, скапано и сляпо

придошло, че да ликува.

Белките - от клон на клонче,

с катеричките вървели,

с гущерите — по скалите,

със змиорките - в тревите, с лосовете - през полята,

с рисовете - през блатата.

Вълк от сипея се вдигнал

да отиде, да послуша.

Трол и той иззад скалите

да отиде, да послуша.

Вдигнала се и стръвница

да отиде, да послуша. [11]

Калевала вече ми дотяга. Тьрсачката намира връз­ки насам и натам: биология, митология, най-различни приказки и предания, от които излизат стотици, ако не и хиляди. Ала нищо конкретно. Налага се да потърся другаде.

Вече на няколко пъти излизах от апартамента, за да го заваря в същото положение на леглото, почти непроменил позата си, сърцераздирателно - едва събира сили да надигне глава.

ЮРЬО КОКО: ПЕСИ И ИЛЮЗИЯ, 1944

- Я! - възкликна черният кълвач учудено и погледна на­долу. Там съзря същество с човешки облик, около педя на ръст, действително покрито с гъста, кафява козина, на уши­те - снопчета косми като на катерица, а към тях и малка, смешна топчеста опашчица, подобна на заешка. Очичките на създанието защъкаха весело и дружелюбно нагоре към кълвача. Вярно, може би изглеждаха твърде малки, ала причината за това вероятно се криеше в обемистия нос и също толкова голямата уста под него, която, разтягайки се в радостна усмивка, разкри красиви, перленобели редици зъби. Ръцете и краката май и те идваха възедрички, а ко­жухът имаше опърпан вид, като от темето на съществото връз тила му висеше дълга коса. Очевидно беше миниатю­рен горски трол, току-що разбудил се от зимния си сън - не съвсем роднина, а може би най-много втори братовчед на онези огромни, черни хищници, дето лете дебнат плячката си из лапландските камънаци - гномче, познато от приказ­ките ситно и дружелюбно създанийце.

АНГЕЛА

Оставям детската книжка в читалнята на библиоте­ката. От описанието стигам до извода, че Юрьо Коко никога не е виждал истински трол на снимка. Но как­то пише в преровената за думата ТРОЛ камара книги до мен на масата в читалнята, това никак не е чудно: слу­чаите на забелязани екземпляри са били изключително редки, а фотографиите - още повече, до късно през 70- те години, когато вече излизат на мода автоматичните фотоапарати с мотор за превъртане, гюметата и варденето на леш седмици наред. Едно време не се е стигало чак до лов на тролове, понеже месото им е негодно за консумация, а труповете смърдят отвратително. Знае се, че зимните им кожуси за кратко са излагани на пазара: есенно време руснаците до някаква степен практикува­ли лов с капани, но било доста нерентабилна хамалщина. Троловете попадали в клопките изключително рядко, а ловът с пушки бил почти невъзможен, та нали са без­шумни и бързи нощни животни. И с кучета опитвали, но резултатите били плачевни; троловете или безапела­ционно ги отклонявали от следите, или пък, ако случай­но ги заловели, разкъсвали кучетата с ярост на камикадзе. Притежатели на темперамент от типа на бултериера, развъжданите в Русия „тролски кучета“ все пак си остават известна порода. Тя е разновидност на карелските хрътки за мечки и се говори, че в тях има повече от Щипка вълк и хъски. Въпреки това лов с „тролски куче­та“ (носи се слух, че точното название е ладожка хрътка, Исусе Христе) не се е практикувал отколе.

Не си е заслужавало и издирването на тролове в зимните им леговища, за разлика от мечките, тъй като подбирали толкова непристъпни бърлоги за хибернацията си, че най-често дори самото дебнене на пролу­ките за дишане се оказвало съвършено безсмислено. Може би и не си е струвало труда да бъдат преследва­ни с нагласата, че биха се конкурирали кой знае колко с хората за дивечовите пасища: зиме по полята от тях нямало и помен, пък и лятно време се вълнували по­вече от леминги, отколкото от лосове. Да, някоя и дру­га година за главите им се плащали пари, понеже ас- лаките в Лапландия заревали, че лакомците и сталове- те беснеели сред стадата им както бирниците - нико­га дотогава, после обаче се намесили природозащит- ниците и застъпниците за правата на дивите животни.

Гмуркам се още по-надьлбоко в сведенията: някои ханзейски търговци познавали термина „Spukenfell“ или „призракова кожа“ - рядка и скъпа материя, ми- тична до степента на мумифицираните морски сирени и роговете от еднорози. През първите години на XX век в Русия успели да уловят някой и друг трол с капа­ни, а достигналите оптимални размери мъжкари бива­ли одирани, говори се, че сгъстената за зимата коприненочерна призракова кожа била внушителна гледка. Някакъв си член на политбюро имал такава пред ками­ната в гостната на своята дача - с главата, оставена на мястото ѝ. Отвратен съм.

Препрочитам Коковото описание на трола. Всъщ­ност не е чак толкова фрапиращо погрешно, като из­ключим размерите; да, кафявият кожух действително е катраненочерен, на ушите няма и помен от снопчета, а тази „смешна топчеста опашчица“ - леле, каква сте­пен на унижение - представлява свистяща като кам­шик, коронована с пискюл змия, трепкаща антена на настроенията. Обемистият нос, хмм, може би на по- късен етап, когато лицето се поизточи в муцуна; пък и устата не е неестествено голяма, а „разтягайки се в ра­достта усмивка“, наистина оголва перленобели редици зъби, ала в цялата си прелест, те са остри и нащърбени като острието на трион, с кучешки зъби като турски кинжали. Ръцете - предните лапи - и краката дейст­вително са големи на фона на цялото тяло, леко напо­добяват лапите на рис. И макар кожухчето му от вре­ме на време да добива опърпан вид, от темето не расте коса, а обилна черна грива, сякаш в гората живее съ­щият онзи фризьор, сътворил имиджа на Тина Търнър.

Прелиствам „Песи и Илюзия“ по-напред. Животни­те и растенията се скъсват от приказки, следва описа­нието на сладко малко момиченце с големи сини очи, чудно ясни, с бяла къдрава коса - като облаче в слън­чев ден. Феичка.

Тролът и феичката се представят - това са Песи и Илюзия - не е особено трудно да се досетиш, пред­вид заглавието на книгата; единият е песимист, други­ят - илюзионист - колко остроумно. И тъй като техните названия са умалителни с оглед на дребничкия им ръст, Илюзия заявява, че двамата са другари по съдба...

Затварям книжката. Мислите бушуват в главата ми.

А какъв ми е на мен?

Питомец, нещо като гълъб със счупено крилце? Или пък екзотичен домашен любимец? А може би вре­менен гост, вярно, чешит, но съвършено обаятелен, който все някой ден, когато му дойде времето, прос­то ще си отиде?

Или какво?

Питам се, без да си дам отговор.

Протягам се и грабвам следващата книга.

БРУС ЧАТУИН: НЕВИДИМИТЕ ПЪТЕКИ, ПРЕВ. ЛЕНАТАМИНЕН, 1987

Прадедите на хората били „универсални жители“, жила­ви и изобретателни същества, по всяка вероятност съумели да изклинчат от не един тесен капан при всяка превратност в обособяването им като вид. Вследствие на това, ако у чо­векоподобните екземпляри бъде установено значително из­менение в конструкцията, то безспорно се обяснява с няка­къв стихиен външен натиск.

След края на миоцена на практика са се случили само два подобни значими „скока напред“, като промеждутъкът им наброява около четири милиона години: първият е свър­зан с австралопитека, а вторият - с човека:

1. Структурата на таза и ходилото се изменя така, че от придвижващата се посредством четири крайника горска маймуна се развива ходещо по равнинни терени същество, от четириногото - двуного, от животното, вървяло с помо­щта на предните крайници - създание, чиито ръце са сво­бодни за други дейности.

2. Ускорено уголемяване на мозъка.

АНГЕЛА

Изложен е в музея на долния етаж на библиотека­та, зад стъклена витрина, подобен на буреносен облак с аеродинамична форма. Козината му е загубила мно­го от черния си гланц през годините, прекарани под стъкления похлупак. За компания и модел на среда­та му на живот са надонесени какви ли не клонки, ли­шеи и камъни от стиропор с изтъркан вид. Поставен е в леко приведена поза, дългите и сръчни пръсти на предните лапи се протягат към стъклото, та който се доближи до витрината, инстинктивно отскача по-назад. Муцуната е изкривена в гримаса, а внушителните по размери зъби са тъмножълти - навярно вследствие на продължителната консервация. Забелязвам, че пре­параторът е разполагал с погрешни сведения за очите на трола: стремежът да бъде изобразен яростен и за­страшителен звяр е предаден по трогателен начин чрез стъклени кафяви очи, на вид заблудени, които навярно биха подхождали, да речем, на мечка, ала ни най-бегло не наподобяват истинските: големи, скосени огне­ни очи, чиито ириси представляват вертикални цепки. Притискам ръка, нос и устни о стъклото. Замъглява се около устата ми, когато прошепвам:

- Помогни ми.

БРУС ЧАТУИН: НЕВИДИМИТЕ ПЪТЕКИ, ПРЕВ. ЛЕНАТАМИНЕН, 1987

Преди около десет милиона години предполагаемият ни прадядо, маймуната от миоцена, навярно е прекарвал дните си из високите върхари на дъждовните гори, които по оно­ва време са покривали по-голямата част от територията на Африка.

Подобно на шимпанзето и горилата, той трябва да е но­щувал винаги на различно място, ограничавайки обаче аре­ала си на придвижване до няколко безопасни квадратни ки­лометра, където храната е била гарантирана, дъждът се е стичал на вадички по стволовете на дърветата, а след това слънцето е шарело листата с точици, и където, прехвърляй­ки се по лианите, той е бил в състояние да се избави от деб­нещите по земната повърхност заплахи.

С края на миоцена обаче дърветата започват да намаля­ват. По неизвестни досега причини Средиземно море из­глежда е погълнало близо шест процента от морската сол по света. Поради понижената солна концентрация, обкръ­жаващите южния полярен континент морета започват да замръзват. Обемът на континенталния ледник се удвоява. Морското равнище спада; а Средиземно море, образувало виадукт над Гибралтар, се превръща в огромна солна рав­нина.

Африканските дъждовни гори се свиват до отделни гнезда - където и до днес се подвизават маймуни, обитава­щи дърветата - като по източното протежение на континен­та растителността се превръща в мозаечна савана: комби­нация от открити гори и тревни площи, в които се редуват влажни и сухи периоди, обилие и недостиг, потопи и пресу­шени езерни дъна. Това е домът на австралопитека.

Подобна е и съдбата на неговия особено далечен родни­на - развилата се в джунглите на Югоизточна Азия котеш­ка маймуна фелипитек. И тя се принуждава да изостави високите клони на дърветата, приспособявайки се към един нов на вид, променлив терен. Липсата на храна я заставя да се насочи към нов дом, към равнините на Източна Азия, а в крайна сметка и Сибир.

Както австралопитекът, така и фелипитекът са били животни, които са ходели, а навярно и пренасяли товари; изправеният вървеж, с който е свързано развитието на дел- товидните мускули, изглежда е резултат от пренасянето на тежести, вероятно плячката и потомството, от едно място на друго. Следователно техните широки рамене, дълги ръце и леко прилепващите пръсти на краката подсказват, че те, поне в праформите си, отчасти са живели по дърветата или са търсели там сигурни убежища.

ПАЛОМИТА

Стълбището е огромно ухо, в което звънецът зън- зън-зън става все по-слаб, докато съвсем не заглъх­ва. Стоя на вратата на Микаел, ала той не си е вкъщи. Забелязах, че последния път го срещнах в същия час, но въпреки това го няма. Не смогнах да погледна през шпионката дали се прибира, понеже трябваше да чис­тя и изпера много дрехи, а шумът от пералнята заглу­шава стъпките на стълбището.

Сега обаче изотдолу долита звук, извръщам се, а сърцето ми мигом затрептява — не знам дали е страх или напразна надежда. Онази дружелюбна жена, дето говори бързо и живее срещу нас, се качва по стълбите, макар да не е от този етаж. Бих се събрала само в еди­ния ѝ крачол. Веднъж Пенти я повика да отвори врата­та, понеже си бе загубил палтото заедно с ключовете в джоба му. Жената вечно ходи с един и същ гащеризон, обшит със заоблени парчета плат, и големи, поклаща­щи се обеци. Пита ме каква работа имам при Микаел, накривила усмихната глава, сякаш ѝ се ще да си при­даде истински дружелюбен вид, макар същевременно въпросът ѝ да звучи леко сърдито.

Микаел е пъхнал в процепа за писма доста скъпо испаноезично списание с цветни снимки. За щастие, Пенти не е бил у дома, когато го е донесъл. Към кори­цата Микаел е прикачил с кламер картичка, на която е написал на английски и смехотворен испански „благо­даря за помощта“ заедно с името си. Микаел, не Мигел. Сигурно си е помислил, че говоря испански добре, ала успявам да разчета едва някоя и друга дума. Вече не се намират кой знае колко филипинци, които да владеят испански. Всъщност не умея да чета осо­бено гладко и на английски. Картинките в списанието обаче са красиви и лъскави.

Разбира се, не споделям всичко това, само ѝ показ­вам консервата котешка храна и вратата. Не може да мине през процепа за писма, твърде обемиста е. Око­ло нея увих хартия, на която написах на английски „За котката ти, благодаря за списанието, Паломита“, пристягайки я с ластик. Жената се навежда като карирана планина. Заговаря на съвършено бавен фински, вни­мателно криви уста на всяка дума. Разбирам я да каз­ва, че се налага да дойда друг път, освен ако не предпо­читам тя да предаде пакета. Протяга ръка със стегнати пръстени. Клатя глава, не желая да го давам. Дълго ми отне да събера парите за консервата.

Списанието скътах в коша за пране. Пенти никога не го докосва.

Жената си тръгва с великодушно смигване. Бързам към апартамента. Налага се да скрия и котешката хра­на в очакване на нова възможност.

АНГЕЛА

И аз не знам какво разчитах да открия в библиоте­ката. Справочник с красива, лъскава корица и загла­вие Изхранване на диви зверове в домашни условия? Само щях да прегледам азбучния показалец: росомаха, пор, рис, мечка, бялка, о, виж ти, трол. После прос­то щях да напазарувам от халите.

Връщам се на компютъра в библиотеката, за да про­веря дали не съм пропуснал някоя книга. Една от пре­пратките е особена: детският музикален отдел? Въз­дишам и тършувам за по-ясни сведения. Ето ги и тях - песничка и текст.

Само при вида на откъса той зазвучава в ума ми. Знам го наизуст, както и всеки друг, макар никога да не съм го слушал. Никога до този миг, когато оставям познатата мелодия и думите да мелят в мозъка ми като джубокс.

Би ли взел си тролче,

стига само да го хванеш?

В кошче да го сложиш,

вкъщи да го занесеш...

Сърцето ми бие щуро в такт с ужасяващия рефрен „тиу тау“, а откъсът припка напред.

Мама никому не дава

тролче у дома да вземе.

Сякаш можеш да си гледаш

там змийче или пък плъхче.

Tuy may muy may тилиталититан...

Музиката в главата ми секва внезапно. Хващам се, че размишлявам над змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче... И в този из­раз, скрил нещо познато, нещо логически свързано, при това по точно определен начин... намирам реше­нието.

СЕЛМА ЛАГЕРЛЬОФ: СМЕНЕНОТО ДЕТЕ. ИЗ СБОРНИКА „ТРОЛОВЕ И ХОРА“, 1915

- Не знам с какво да нахраня смененото дете - рече же­ната на мъжа си една сутрин. - Не иска това, дето му го сла­гам на масата.

- Нищо чудно - отвърна той. - Не си ли чувала, че тро- ловете не поглеждат друго, освен жаби и мишки?

- Та ти не можеш да очакваш от мен да изляза на гьола, че да му диря храна - каза жената.

- Не ще и дума да искам това от теб - отговори мъжът ѝ. - Най-добре, чини ми се, да го оставим да умре от глад.

АНГЕЛА

Отварям вратата на магазина. Звънчето издрънчава. Вратата се затваря.

Поздравявам продавачката. Посочвам едно. Тя ми задава въпроси, които не чувам добре, клатя глава, безразлично ми е, няма значение. Продавачката вдига вежди. Няма значение?

Накамарява пред мен странични предмети, все пак съм се нуждаел от тях, трябвало ми това и онова. От­казвам безпомощно, вземам кутията и пъхам в ръката ѝ банкнота, прибирам си рестото и касовата бележка.

Звънчето издрънчава.

К. Б. ГАУНИЦ - БУ РОСЕН: КНИГА ЗА ЖИВОТНИТЕ. ГРЪБНАЧНИ. 1962

Животните, които се ловуват взаимно, се нуждаят от умението да хапят и да си служат с нокти. Трябва също така да бъдат бързи, хитри и изключително търпеливи.

Лисицата е известна с лукавите си ловни подходи, въл­кът пък е упорит преследвач, способен да гони жертвата си мили наред. Рисът дебне с невероятна издръжливост, тро- льт се придвижва по-безшумно от сянка, а видрата е бърз и умел плувец.

Колкото по-централно място заема месото в диетата на дадено животно, толкова по-остри са неговите предни кът­ници и толкова по-безжалостно е по природа. Невестулката разсмива с любопитството си, но същевременно е тъй не­поколебима, че се случва да нападне и по-едри животни от нея самата, а не се страхува и от човека, ако се натрапи в леговището ѝ.

Язовецът и късоопашатата мечка са придирчиви: за тях са достойни само деликатесите от растителното и живо­тинското царство; като същински чревоугодници те обичат храна с особено изявен вкус, дори развалено месо. Потай­ният трол също понякога налита на леш, но поначало под­хожда по-избирателно към храната си.

АНГЕЛА

Отварям кутията и пускам морското свинче на пода.

Затварям очи, за да си внуша, че в действителност не го правя. Свинчето има гладка и пухкава козина, то­пло е, розовото му носле трепка, мустаците се покла­щат. Бяло, на кафяви петънца. Всъщност е адски, ама адски сладко.

Да го изпапкаш.

МАРТЕС

Телефонът звъни вече незнайно колко пъти, преди Микаел да отговори. Когато най-сетне вдига слушал­ката, той е задъхан, преглъща и кашля.

- Да не би да повръщаш? - закачам го.

- Кой е там? - гласът му е развълнуван.

- Марти.

- Мартес - Микаел издиша думата. Не е вярвал, че ще се обадя. Не ми благодари за последната ни среща, нито се извинява, добър знак, не иска да си спомня за цялата тая работа. Дълго си блъсках главата на кого друг бих могъл да звънна по въпроса, освен на него, но не успях да измисля.

Мразя да се нуждая от някого.

Най-много мразя да се нуждая от някого, с когото не съм имал намерение да разговарям повече. Дейст­вително фактът, че и той има нужда от мен, че съоб­щението ми е важно за него, облекчава това досадно, глождещо чувство, че има вероятност да изтълкува обаждането ми погрешно. Инстинктивно се дистанцирам, тегля стръвта по-отдалеч.

- Бързаш ли? Звучиш припряно. Мога да звънна и по-късно.

- Не, не, нищо ми няма. Карай направо.

На заден план долавям особено, енергично шумоле­не и пращене в неравномерен такт.

- По една случайност имам проект за теб. В състоя­ние ли си да работиш?

Мощно дращене, сякаш някой прокарва метална ви­лица по пода или тапета. Глух удар. Втори.

- Средна работа, два-три ангажимента тази седми­ца, после имам повече място в програмата. Кажи?

Два светкавични дращещи звука.

- Ще успееш ли още за началото на другата седми­ца?

- Ами направо в понеделник. Само да уговорим час...

Дращене, глух удар, пронизителен писък и говорът на Микаел секва в учестено, ужасено вдишване.

- Какво всъщност става там?

На два-три пъти Микаел си поема дълбоко дъх.

- Аз гледам... видео, една такава... експериментална история. С брутални ефекти, наистина.

- Ахаа? В какъв жанр?

- Ами, да речем... хорър.

АНГЕЛА

Прибирайки се у дома с поредната камара книги, изпаднал в еуфория по повод на срещата, тъй близ­ка, о, тъй близка, стъпвам в първото си тролско лайно. Само някой да дръзне да ми се оплаква от безрадост­ните си завръщания вкъщи, когато децата са пригот­вяли карамелени бонбони и са оставили кухнята непо­чистена или пък мъжът лежи на дивана с два проми­ла и половина - във всеки случай на никого от тях не се налага да гази из тролски тор в собственото си ан­тре. Разбира се, нечистотиите са били грижливо укри­ти под изтривалката, така че кракът ми да ги размаже и по паркета, и по килима.

За разнообразие не лежи на леглото ми, а лениво тръска на пода гумената мишка, която му купих и от която не е останало много повече от един сивкав труп. Апатичен е, а очите му са лишени от блясък, макар че определено няма как да е гладен. Естествено, знам, че денем е пасивен, но не се движи кой знае колко пове­че дори и нощем.

Трябваше ли да му даваш твърда храна, пита едно заядливо гласче в главата ми, докато взимам лопата и кухненска хартия, полагайки усилия да не дишам през носа, преди да съм изстъргал акото, за да го изхвърля. Опитвам се да не го гледам, тъй като знам от какво се състои; не искам да виждам дребни костички, нито кафеникаво-бели снопчета козина.

Връщам се в гостната, а гласът ми е неподправено гневен.

- Кой се е изакал на пода!

Тролът ми хвърля бегъл поглед, преди да извърне глава с безразличие; мишката за игра е значително по- интересна. Купих котешка тоалетна и я оставих в ку­тия в ъгъла на банята, но дори не я докосва. По ня­каква причина ходи да пикае на тамошния под, може би заради съвсем първия път - някак си е маркирал мястото, а локвите се изплакват в канала на плочките. Но що се отнася до тази дилема с демонските лайна - здраво съм я закъсал.

- Какво ли ще правя с теб, Песи? - въздъхвам и ми отнема няколко десетки секунди да осъзная, че съм му дал име.

ПРИКАЗКАТА ЗА ТРОЛА И МЕЧКАТА. ФОЛКЛОР ОТ ИНАРИ, ЛАПЛАНДИЯ, СЪБРАН И ИЗДАДЕН ОТ А. В. КОСКИМИЕС И Т. ИТКОНЕН ПОД РЕДАКЦИЯТА НА УГРО-ФИНСКОТО ДРУЖЕСТВО XL, 1917

Един ден, докато се разхождал из гората, тролът се на­тъкнал на мечка, която тъкмо си дълбаела леговище за зи­мата. Тролът я попитал:

- Какво правиш тук?

Мечката отвърнала:

- Бягам от мъжа.

Продумал тролът:.

- Аз пък не мисля, че би се намерил мъж, от когото да се боя.

Мечката казала:

- Трябва да се страхуваш от онзи мъж, който има оръ­жия. Тръгни по главния път и няма как да не срещнеш чо­век, от когото да се пазиш.

Тръгнал тролът да се скита по пътя и ето че пресрещнал младо момче. Попитал го:

- Ти мъж ли си?

Момчето отговорило:

- Не съм мъж, едва започвам да възмъжавам.

Тролът го заобиколил и си продължил по пътя. Тогава съзрял насреща си стар дядо и го попитал:

- Е, а ти да не би да си мъж?

Старецът отвърнал:

- Не съм мъж - бях, ала вече не съм.

Тролът и него подминал, повървял още малко по глав­ния път, ходил що ходил, насреща му - войник на кон. Тро­лът попитал:

- Е, а ти да не би да си мъж?

Войникът отвърнал:

- Мъж ме нарече и мъж съм си.

Тогава тролът извил нокти и понечил да го връхлети. Войникът грабнал пушката си и стрелял по опашката му, та космите ѝ опадали - само пискюлът останал накрая. Тро­лът извърнал светкавично глава, решен да захапе войника, ала онзи извадил сабята си от ножницата и драснал по една права резка върху всяко едно от очите му. Тролът се прину­дил да си плюе на петите, върнал се по същия път, по кой­то бил дошъл, и се натъкнал на мечката. Мечката казала:

- Вярваш ли вече, че трябва да се боиш от мъжа?

Тролът вярвал, та и той се хванал да си построи легови­ще, както прави всяка зима от този ден насетне.

АНГЕЛА

Биологът, с когото разговарям по телефона, се хва­на на обяснението ми, че съм журналист и пиша мате­риал за дресираните животни. Той самият допуска, че темата засяга цирковата етика - страхотна идея, каква­то никога не би ми дошла наум за прикритие - та засега сме обсъдили слоновете, мечките и морските лъ­вове.

- Често се срещат дресирани лъвове и тигри - на­сочвам го. - А домашните диви зверове? Според вас възможно ли е мечката или например... тролът систем­но да бъдат обучавани? - питам го непринудено, ся­каш между другото.

Специалистът ми изнася дълга лекция, от която раз­бирам основно това, че вълците например са особе­но податливи на дресировка, тъй като живеят на глут­ници - някой си проклет Гжимек, чието име този бу­хал ми дешифрира буква по буква с умопомрачително прилежание, подробно е проучвал въпроса - следова­телно се подчиняват на онзи, който има авторитет, пък бил той и човек. Друго е положението с котките, като например лъвовете и тигрите - те поначало са изклю­чително независими и не биха свършили нищо без не­посредствено възнаграждение. В крайна сметка всич­ко зависи от социалния модел на животното.

- Социален модел? - интонацията ми е изкуствено въпросителна, като на лош актьор.

- Разполагаме с доста оскъдни сведения по въпро­са. Според една от теориите троловете навярно живеят в някакъв вид микрогрупи, подобно на лъвовете, като в тях се наблюдава известно йерархично поведе­ние. От друга страна тигърът например е териториал­но животно, той ловува сам и не търпи други индивиди на своя територия. Разбира се, възможно е и да про­явяват разпределение с мъжки алфа-индивид подоб­но на семействата шимпанзета - сравнително дезорганизирана на вид общност, предвождана например от най-едрия мъжкар. По този начин той се ползва с пре­димство по отношение на чифтосването с женските от групата и т.н. Понастоящем тази хипотеза в изключи­телна степен се основава на предположението, че кон­вергенцията с приматите може да се е проявила и на равнища, различни от външния вид...

Изобщо не се чувствам по-просветен, когато гласът на онзи тип сякаш се разбужда.

- И все пак най-добри резултати се постигат, когато обучението на животните започне още от малки. На­гради и наказания в допустимо съотношение... Спом­ням си, че съм чувал за дресиран трол, показван по па­наирите някога малко преди войните - очевидно същи­ят екземпляр, който в момента е препариран и изложен в Природонаучния музей на Тампере...

Потръпвам при спомена за избледнялата животин­ка в стъклената витрина и тоталното ѝ падение. Дре­сиран трол.

- Та едрите диви зверове са се превърнали в нео­бичайно популярна тема, непосредствено след онези случаи в Йоенсуу и Куопио...

Йоенсуу и Куопио? - питам се, без да проумявам каквото и да било.

- А в кое издание ще излезе материалът? - чуди се той, но дотогава вече съм затворил.

ФИНЛАНДСКА ЕСЕН НА ДИВИТЕ ЗВЕРОВЕ в-к ВЕЧЕРНИ НОВИНИ 30.11.1999

Куопио и Йоенсуу са два от градовете, чиито жите­ли са обезпокоени от зачестилите появи на едри диви зверове в местните покрайнини. През последните сед­мици хищници са били забелязани и в околностите на селища в Централна и Южна Финландия. Освен меч­ките и вълците, които и преди са били засичани чес­то, понастоящем до градовете се приближават и тролове.

По традиция във Финландия тролове се срещат из­ключително рядко. Сега обаче по източната граница, дори в близост до по-големи селища за кратък период от време са направени половин дузина особено сигурни наблюдения на тролове, част от тях в непосредствена близост до човеш­ките поселения.

Тролът, който поначало е известен с навика си да избяг­ва хората, е разширил своя хабитат от незаселените гор­ски и планински региони към градовете. Според една от хи­потезите причината е липсата на храна. Живущите в непо­средствена близост с обширни гористи местности са били посъветвани старателно да затварят кофите за битови от­падъци и да държат по-дребните домашни любимци затво­рени. Тролът като цяло не налита на хора, поради което на­селението няма повод да се чувства застрашено. При това троловете са нощни животни, следователно човек може да се натъкне на тях само и единствено рано сутрин или над­вечер.

Домашните животни стават неспокойни

Немската ми овчарка започна да вие неистово. Никога досега не съм го чувал такъв. Излязох на двора и се опитах да укротя кучето, но не се успокои - споделя Ристо Хутула от Куопио.

Впоследствие Хутула е забелязал по ръба на полето да тичат две двуноги катраненочерни същества. Разбира се, кучето ги е надушило по вятъра още преди да се покажат. Горските са отишли да огледат следите, но по почти оголе­ната от сняг земя не са открити неоспорими доказателства дали скитниците са били тролове, отложили зимния си сън, или хора, които по някаква причина са се придвижвали тай­но през гората.

Живеещият у съседа на Хутула бернски зененхунд през цялата изминала нощ скимтял и неспокойно тъпкал напред- назад. На сутринта кучето отказало да върви по следите на хищниците, независимо от командите.

Пулиайнен одобрява „градските животни“

Изследователят на дивите зверове, професор Ерки Пу­лиайнен, смята явлението за временно и не вижда причи­ни за тревога.

- Положението без съмнение ще се нормализира, кога­то мечките и троловете заспят зимен сън с падането на пър­вия сняг. Тогава от напастите за градските хора ще останат само вълците, лакомците и рисовете, които се придвижват в непосредствена близост по чисто лични подбуди, в търсе­не на храна, като в никакъв случай нямат за цел да безпоко­ят хората - подчертава Пулиайнен.

Той самият не вярва в теорията за недостига на храна.

- Напротив, причината за придвижването по-близо до градовете по всяка вероятност е популацията на някакъв вид дребен дивеч, която случайно се е увеличила тъкмо в тези райони. Рисът например с течение на времето се е из­явил като адаптиращ се към културна среда индивид. Рисо­ве отдавна се появяват в покрайнините на Хелзинки, Турку и Тампере, където им се предлага обилно количество хра­на, като например зайци и белоопашати елени, както и бла- гоприятна околна среда, например предоставящи убежище храсталаци и гъсти смесени и борови гори - обяснява Пу­лиайнен.

Местните се страхуват

Далеч от мнението на Пулиайнен е домакинята от Йоен­суу Рийка Весаисто. Според нея едрите хищници са кон­кретна заплаха за овцете и дори за семейството ѝ.

- Преди две седмици синът ми, който е първокласник, разказа за „черен дядо“, който го наблюдавал иззад смър­човете, докато отивал на училище. Принудил се да побегне към училищния двор. Заедно прегледахме книгата с живот­ни и разпознахме създанието като трол. Колко време тряб­ва да мине, преди да се проумее, че възрастният трол е дву­метров хищник, докато малкото дете - просто една хапка?

Съпругът на Рийка Весаисто, Анти, е на същото мне­ние.

- Трябва отново да въведат награди за главите им. Раз­бира се, понастоящем се говори за опазване на природата, но аз искам да видя какво ще правят ония тикви, ако собст­вените им деца попаднат в лапите на вълк или трол на път за училище.

АНГЕЛА

Понеделник. Утре е понеделник.

Можел е да звънне и на други. Не знам колко още да се надявам, аз не смея да направя и крачка. Той обаче се обади, да не повярваш.

Песи се е научил да се пази от вестници, макар ни­кога да не съм го удрял. Само шумоля с тях символично, но той очевидно схваща, че навитият на руло хел­зинкски ежедневник изразява авторитет. Откакто ти­хомълком започна да долавя, че не се радвам на тролските изпражнения под изтривалката, вече ходи по нужда в кутията в ъгъла на банята, където съм надребнил рекламни брошури и други непотребни хартии. Налага се да сменям съдържанието ѝ всеки ден, иначе Песи отказва да я използва повторно. Пробвах с аро­матизирана котешка тоалетна, но по някаква причина изпитва към нея необуздана ненавист.

Освен с навити на руло вестници, ръководя Песи и с помощта на песчанки и бели мишки; тях ги получава, когато се държи като послушно малко тролче, пък и песчанките, за разлика от морските свинчета или хамстерите, не са скъпи и създават по-малко нечистотии.

Макар от време на време да се храни и дори да на­мира сили за лов, никак не е в добро състояние. За­мислям се дали онези начинаещи малолетни престъп­ници не са успели да му навредят. Дали пък няма ня­какви фрактури или, да речем, вътрешни кръвоизливи? От друга страна, щях да позная по движенията му, ако усещаше болки в мускулите или крайниците. Ала просто е апатичен и мълчалив, като свещ, трепкаща на спестовен режим.

В редките случаи, когато се движи, той е гъвкав като живак. Сякаш се противопоставя на гравитаци­ята, капацитетът на мускулите му изглежда невероя­тен с оглед на размерите. Движенията му са като олио, като коприна.

Нощем в очите му бушуват пожари.