Никога преди залез

Затова по образ ще бъдат черни като цигани, когато пак дойдат да погнат с ноктите си земните обитатели, дето но­сят кръст на гърдите си. Ала онези от Манала са като гор­ски демони, които вият като вълци, щом надушат мириса на кръв, а някои се смеят като блудници, когато дяволът ги отклони от пътя им.

ПАЛОМИТА

Шум. Стъпки по стъпалата. Вцепенявам се.

Надежда. Внезапна болка.

Качват се нагоре.

Микаел!

Втурвам се към вратата, стъпвам на табуретката и залепям лице за шпионката.

Коремът ме свива от разочарование: да, някакъв млад мъж, не ми е познат, тъмен и очилат. Отива у Микаел, ала не знае, че той не си е у дома.

Все още го няма, но скоро ще си дойде.

Никога не отсъства задълго.

Днес чаках на стълбите заедно с покупките толкова време, че жената от входа дойде и ме видя, сякаш слу­чайно. Не ѝ убягнаха шоколадът и ягодовото вино най- отгоре в торбата, та се зае да ме разпитва ласкаво. А аз, със задъхан глас, ѝ пошушнах като на приятелка, че днес очаквам гост. Важен, прекрасен гост.

Видях как ѝ светнаха очичките.

АНГЕЛА

Още с влизането във входа се залавям да ровя из чантата си за ключовете. Търся отново. Спирам и про­верявам всички джобове.

Няма ги.

Трябва да стигна до Песи. Трябва да вляза веднага.

Никога през живота си не съм безпокоил за нищо тази домакинка, ала сега търча нагоре по стъпалата към втория етаж като паникьосан заек и звъня на вратата ѝ разтреперан: бъди си у дома, бъди си у дома, бъди си у дома.

ПАЛОМИТА

Още стъпки, забързани, сега вече е той, сега той из­пълва малкия объл свят на шпионката.

Още преди да съм успяла да сляза от табуретката, виждам, че не се качва нагоре, а натиска звънеца на жената с ролките. Звъни ли, звъни, изглежда нервен, после вратата се отваря и забелязвам как коленете му се подвиват, когато онази излиза на прага с цигара в ръка. Микаел обяснява нещо, с едната си ръка се е оп­рял на рамката на вратата и докато говори, нетърпели­во почуква по нея. Жената се скрива от поглед, но след миг се връща с връзка ключове, която подава на Мика­ел, обяснявайки му нещо натъртено, с просветена усмивка, а той кима, та целият се тресе.

Скачам от табуретката, сега сега сега, точно сега, отварям вратата, Микаел не е съумял да направи и две забързани крачки по посока на горния етаж, когато го викам по име, казвам му, че имам за него много много много важна работа. Той спира и мръщи вежди, после обаче идва и пита „е?“, а аз го хващам за ръка и го въ­веждам в апартамента.

Знам си, че жената от входа е видяла всичко.

EKE

He е намерил друг ключ - звънецът изпиуква приг­лушено вече четвърти път иззад вратата. Може дори още да не е успял да се добере до дома, или да не е по­търсил ключовете. Толкова по-сочна ще е изненадата, понеже те вече го очакват тук, а с тях и отличен бонус. Решавам да застана зад вратата, за да бъда готов, ко­гато чуя стъпките, да отворя отривисто и да възкликна пред слисания и възрадван Ангел: „Изненада!“.

Освен това вече е крайно време - по някаква непо­нятна ми причина никога не ме е канил у тях. Едва ли ще последват някакви френетични изблици на ярост, ако взема да се вмъкна без разрешение? Ако проникна в ангелските покои?

Ама разбира се, сега си спомням. Густаф Еурен и Едрите хищници по финландските земи в цветни илюстрации. Имам си адски основателна причина да вляза и да си взема книгата. Ангела не ми я върна, ма­кар вече да го питах няколко пъти.

Брутално ценна е.

Вадя ключовете му от джоба си и ги претеглям в ръка.

Имам право. Нали?

ПАЛОМИТА

Вижда ми се угрижен и някак разсеян, но нали все пак е при мен със златните си къдрици, очите, един­ствените, способни да прозрат отвъд гърдите, отвъд черната коса.

Пита какво ме безпокои. Поглеждам го и се усмих­вам, трябва да прочете по лицето ми колко много го харесвам. Защото това е последният миг, в който ще му го покажа. Защото вече няма връщане назад.

И точно както си мислех, тъкмо в подходящия мо­мент се случва онова, което трябва, развръзката.

В ключалката се завърта ключ.

EKE

Ключът се завърта в ключалката.

АНГЕЛА

Обръщам се и о, Боже, та това е Койстинен, собст­веният амбулантен търговец на Паломита.

Койстинен е нисичък и шкембестичък, и червендалестичък, и плешивичък - от всичко по малко, но нищо както си му е редът. По кожата на слепоочията му бле­щукат няколко капчици пот.

- И таз добра.

Гласът му е до голяма степен спокоен и малко аро­гантен. Сякаш през цялото време е очаквал нещо тако­ва, та сега всичките му предчувствия са били оправ­дани.

- Курва с курва - блъсва Паломита с длан и тя зали­та към стената, бълвайки бързоструен поток от думи, примесил английски, фински и някакъв език, който не разбирам.

- Стига си се обяснявала, кучко. Я този Дон Жуан да ми каже.

Събирам остатъците от достойнството си.

- Микаел Хартикайнен, тук от горния етаж, добър ден.

Правя опит да поздравя, ала Койстинен зяпа про­тегнатата ми ръка като кокоши крак, престоял три сед­мици в хладилника.

- Тук очевидно само чакат да си обърна гърба и се почва.

- Това сега е недоразумение, ясно е като бял ден. Изгубил съм си някъде ключовете, и когато се от­бих отсреща, за да взема нови, госпожата искаше да ме пита нещо, а тъй като бегло се познаваме отпре­ди, то...

По изражението на Койстинен познавам, че съм оп­лел конците.

- Отпреди значи. Аз обаче съвсем ясно съм ѝ обяс­нил как стоят нещата по този параграф. Никакви историйки с непознати.

- Тук не е имало никаква... историйка. Поздравили сме се два-три пъти, така се и опознахме и...

Тъкмо да кажа „ходихме си на гости“, ала в послед­ния момент осъзнавам как ще го разтълкува този бо- зав неандерталец.

- Така, а доколко са се опознали младите?

Койстинен говори като в някой финландски филм, той е селският свещеник, който разпитва с назидате­лен глас слугиня и ратай, заподозрени в полово сноше­ние без брак, и цялата ситуация е тъй комична, че щях да избухна в истеричен смях, ако не бях доловил чувството, пламнало в очите на Паломита - страх и нещо друго, нещо неузнаваемо, но ужасяващо.

Същевременно право изотгоре се чува шум. Сякаш нещо тежко е било преобърнато, например мебел. Шу­мът е от горния етаж. От собствения ми апартамент.

Песи прави нещо, което не бива да върши.

Налага се да стигна там, слагайки край на този фарс час по-скоро. Койстинен е издал брадичка подобно на булдог; решен е да превърне антрето си в съдебна зала, като чепка нещата със сладострастническа мно- гословност. Той е върховният съдия, той е всички съдебни заседатели; в паниката си решавам да играя из­ненадващия ключов свидетел.

Разпервам ръце, вирвам задник, свивам рамене, от­мятам перчем, нацупвам устни. Придавам на гласа си носов хленч.

- Джийзъс, виж го ти - изписквам. - Ама тук съв­сем сигурняшко няма как да е ставало нищо. Койсти­нен, не схващаш ли, че съм... хмм! Божке!

Извивам ханш.

- Е, от онези момчета!

Койстинен ме стрелва с поглед, а аз увенчавам представлението си с намигване.

Юмрукът му ме застига като мълния, улучвайки ме в скулата, втори ме блъсва в корема, а аз тупвам по задник на стълбището през открехнатата врата, която се затръшва. Щом се изправям, чувам сподавен писък, който секва внезапно.

EKE

В антрето се процежда светлина от дъното на апар­тамента. Божичко, през вратата на гостната най-на- пред ми се набива в очите крайчецът на бял кожен ди­ван. Всичко, което съзирам, пращи от стил. Стъкло и хром, естествено дърво, бяло, сиво и черно. По стени­те - литографии.

Настръхвам. Аз съм повече от безмерно вулгарен и лишен от вкус за пич, притежаващ подобен дом. Аз съм скот.

Поне да си събуя обувките.

Когато се навеждам, за да ги изхлузя от краката си, долавям, че апартаментът е изпълнен със сипна, пар­лива миризма на гора, същото зашеметяващо ухание, което от време на време се разнася около Ангела. Афтършейвът му? Инстинктивно подушвам подмишница­та си. Ох, проклетият му синтетичен пуловер вече е носен цяла седмица и му личи.

Подреждам старателно обувките си под закачалка­та и хвърлям поглед към огледалото в антрето. Дръп­вам гребена от задния си джоб и се залавям да приведа в донякъде приличен вид плачещата си за подстриж- ка кичара.

На стълбището се вдига врява, но идва някъде изотдолу; все още не е Ангела.

Влизам в гостната, царството на светлите тонове, вълшебната страна на прецизната преценка. Страница от интериорно списание.

В този миг от лявата ми страна изотзад се чува дра­щене.

Черна стрела на белия фон.

После всичко се оцветява в червено.

АНГЕЛА

Изкачвам стъпалата с пронизвана от болка буза. Едва ли ще се образува нещо повече от синина, а нея мога да прикрия с фон дьо тен.

През цялото време стисках ключа в юмрука си. Вече е горещ и влажен от пот. Отваряйки вратата, усе­щам миризма.

Металическа и остра. Примесена с вонята на прес­ни изпражнения.

Отварям вратата, прекосявам антрето и влизам в гостната. Повдига ми се. Само дето не мога да повър­на, понеже всеки мускул по тялото ми е изпаднал в пълно вцепенение.

Еке.

Еке. Долу до ръката му се мъдри връзката ми клю­чове.

Еке лежи на пода, навсякъде е омазано с кръв. Бе­лият кожен диван прилича на гротескова мухоморка. Върху гърлото на Еке е зейнала втора голяма и о, кол­ко червена уста. Червата му са се изпразнили в джин­сите.

Когато усещам порива, изпитвам облекчение.

Приклякам и повръщам на паркета.

Еке, Еке, Еке, какво си направил, човече.

Защо си дошъл тук, ти, който едновременно прите­жаваше тъй остър ум, толкова хаплив език и немалка преситеност от удоволствия, при все това бе момчен­це с такава свенлива усмивка, някак смутено от живо­та.

Ти, който в леглото беше находчив, готов на всичко и пъргав като риба.

Ти, чиято мъжкарска миризма на пот и сперма по­някога вибрираше около мен, удряйки черните, чувст­вителни ноздри като талаз, като заплаха, като сигнал за чуждо стадо.

Песи подскача неспокойно, но някак сковано, сякаш на краката му са прикрепени пружини, гледа към тяло­то, гледа към мен, отново и отново. Горд е за трима и все пак леко тревожен. Не знае как да реагира, трябва ли да изяде или да предостави плячката си на мен, в ка­чеството ми на единственото останало му стадо.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Застанали са в кабинета ми тъмносини, излъчващи авторитета си с известно неудобство.

- Затова се нуждаем от ветеринарен лекар - да кон­тролира анестезирането.

- Едър хищник? В нечий дом? - питам и вдигам вежди, придавайки си изключително стъписан вид в опит да печеля време, макар още да не знам за какво бих го използвал, а сърцето ми препуска. Ангеле, Ан­геле, къде си стъпил накриво?

- Отначало и ние не се отнесохме съвсем сериозно към това обвинение в бракониерство, но след като ви­дяхме няколко особено убедителни снимки и извест­ни телесни повреди, установихме, че си струва да про­учим случая. Да, слабо вероятно е подобно диво жи­вотно да бъде държано в апартамент в жилищен блок, но с оглед на безопасността, а и на въпросната зако­нова разпоредба, следва да вземем с нас и ветерина­рен лекар. Ако се случи нещо по-неприятно, животно­то може да бъде...

Правят половинсекундна пауза, а аз знам точно за какво става въпрос.

- Приспано.

- Да.

- А в противен случай какво... ще стане с него?

Полицаите се споглеждат, този въпрос не са го оч­аквали.

- Навярно за учените то е особено рядък екземпляр.

Работният ми ден клони към своя край, светлината на пролетната вечер позлатява прозореца. Ангеле.

Полицаят трепва невротично.

- В този кабинет положително разполагате с всич­ко необходимо... вашата асистентка каза, че сте правил такива неща и преди.

Приспивал съм болни кучета, да. И по-едри кучета.

- Ей сега ще бъда готов. Само две минутки.

Полицаят кимва.

- Мога ли да ви помоля да излезете в чакалнята за момент? - казвам им и усещам прилив на облекчение, когато се обръщат охотно, оттеглят се точно както се бях надявал. За щастие, на лекарите - дори на ветери­нарите - се подчиняват инстинктивно, безапелацион­но, дори полицаят не сяда да се чуди защо точно сега се налага да изчака отвън.

Вдигам слушалката с потни ръце. Докато слушам пиукането на телефонния сигнал, мълком ломотя изре­чения; тръгвай, тръгвай веднага, отведи някъде Песи, върви, преди да са дошли те... А телефонът пиука ли, пиука и най-сетне - облива ме вълна от страхотно облекчение - най-сетне Ангела вдига.

АНГЕЛА

Взирам се в тялото на Еке, долепил мобилния теле­фон до ухото си.

- Всъщност и аз вече обмислях да замина - отвръ­щам спокойно на Доктор Спайдьрмен.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

И тъй, аз, Йори Хямяляйнен, скоро безработен спе­циалист по ветеринарна медицина, вървя към поли­цейската кола, където вече чака специалният отряд.

АНГЕЛА

Кръвта бушува в ушите ми, а в главата ми ечи няка­къв безсловесен и непокорен марш; ритъмът му съв­пада по такт с паниката - кънти кухо и мощно, и съд- бовно, като ударите на сърцето ми, когато изключвам мобилния и го хвърлям в тоалетната чиния. Навличам си пуловера гортекс в горско зелено, онзи лекия, из­дръжлив и водоустойчив, дето си го набавих, когато с Паули се канехме да прекараме седмица в Лапландия, ала съм го обличал само тогава. На краката си връзвам обувки за походи с подсилени подметки, поддържащи глезена и непромокаеми, които купих, за да впечатля Йенс, и така се старах, че отвътре са износени.

Навярно ще ми се наложи дълго време да се спра­вям в гората, но сега не мога да се бавя. Малка ра­ница, швейцарско джобно ножче, вода, напълнена на­бързо от чешмата в празна бутилка от Евиан, пласт­масова запалка, вълнен пуловер и втори чифт чорапи. В хладилника няма кой знае какво, освен вакуумиран метвурст с ниско съдържание на мазнини. Не бих могъл да взема много дрехи, но пролетта засега е изуми­телно топла - около двайсет градуса от средата на ап­рил насам. Песи подскача наоколо нетърпеливо, наду­шил е студената ми, кисела пот, страха и паниката.

Вечер е, но не се е стъмнило, проклетият му април; дръпвам вълненото одеяло от дивана, увивам Песи в него и го вземам в обятията си; ах, тролчето ми все още си е леко като перце, ах, колко е крехък и слаби­чък, доста е пораснал и все пак си е същият като преди половин година, когато животът ми се промени - при­ех в дома си сменено дете.

ПАЛОМИТА

Контузената ми скула сякаш изгаря в пламъци, ко­гато я долепям до вратата, за да зърна Микаел поне за миг през шпионката. И ето че го виждам; взима по две стъпала наведнъж в странни дрехи, сграбчил продъл­говат вързоп. Търчи тъй неудържимо, че нямам време дори да отворя и да му викна, затова още не ми е чак толкова тежко, задето Пенти здраво е залостил врата­та.

После идват полицаите, две минути след изчезва­нето на Микаел. Сега вече съм убедена, че Пенти е изпълнил заканата си, повикал е полицаи, които да ме отведат. Пенти ми каза, че във Финландия жените, които мамели мъжете си, отивали в затвора. Щяла съм да гния там до края на дните си, роднините ми щели да се принудят да му върнат всички пари, които е пропи­лял за мен, а аз ще тъна в срам и мръсотия. Те обаче не спират пред нашата врата и в този миг осъзнавам, че съм се надявана на пристигането им. Надявах се да ус­пеят преди Пенти да се върне от кръчмата.

Полицаите се качват на горния етаж, взели са го­ляма мрежа и голямо куче с намордник, чиито нокти дращят и се хлъзгат по каменните стъпала, а единият носи някакво особено на вид оръжие с дълга цев. Чу­вам звънеца, чувам как някой вика през процепа за по­щата, после шум от разбиване на врата. За миг е съв­сем тихо, сетне единият тръгва да слиза с тежки стъпки, мъж с тъжно, кучешко лице и дълго, жълтеникаво палто, не униформа. Сяда на стъпалата и притиска гла­ва с ръце, а миг по-късно се появяват двама други, помъкнали нагоре носилка.

Макар ръката да ме боли зверски, започвам да блъс­кам по вратата и крещя тъй, че няма как да не ме чуят.

АЛЕКСИС КИВИ: СЕДМИНАТА БРАТЯ, 1870

Юхани: Преследвахме мечка - опасен звяр, който скоро щеше да разкъса и вас, и стоката ви. Убихме стръвницата и по този начин допринесохме за всеобщото благо на родния край. Нима не е полезно да бъдат изтребени всички хищни­ци, духове и дяволи?[20]

АНГЕЛА

Никой не ми обръща внимание. Разбира се, хора в необичайни одежди с огромни вързопи от мохер го­нят таксита през цялото време. Вярно, шофьорът вди­га вежди, но не ме разпитва. Слава на Бога, Песи съв­сем е притихнал в обятията ми, през тънката тъкан до­лавя странни шумове, надушва непознати миризми.

Пътуването до Каупи отнема едва няколко минути, шофьорът не говори много, само от време на време по­глежда към огледалото и се чуди на капките пот по че­лото ми. Дръпвам една банкнота от джоба си и я муш- вам в ръката му, дори не забелязвам каква е, но със сигурност е достатъчна. Започвам да се препъвам от ръба на шосето към гората. Вече съм нагазил навътре в гъсталака, когато чувам сърдитото ръмжене на по­теглящото такси. Ако все още си спомням добре, про­дължавайки да вървя през гората на Каупи с гръб към залязващото слънце, би трябвало да стигнем района на природен резерват Халимасярви; това е единственият маршрут, по който няма да се натъкнем на твър­де много жилища, а отвъд ни очакват горите на Тейско.

На няколко пъти замалко да се просна на земята и Песи се дразни, гърчи се и шава под одеялото. Реша­вам, че сме се отдалечили достатъчно от пътя, смък­вам го долу и го размотавам. В очите му искри възбу­да, ушите потрепват, ноздрите тръпнат сред безумния хаос от горски миризми, а опашката е напрегната ан­тена камшик, на която не убягва нищо.

Тогава долавям шум, какъвто не би трябвало да се чува по това време на годината, ала безжалостно пред­вещава настъпващата пролет и знам, че сега Песи може да ме напусне необратимо и завинаги. Звукът е печално монотонен, повтарящ се като камбана за опе­ло.

Кука кукувица.

АНИ СУОН: КОПРИНЕНОНЕЖНА И ТРОЛОВЕТЕ, 1933

- Който е пил нектар от тролска чаша, никога няма да се измъкне от тролската пещера.

Крехкото създание изпищя от ужас при вида на двете страшилища.

- Не се бой - прошепна младият трол. - Нищо лошо няма да те сполети.

Погледна момичето и се примоли:

- Остани тук, аз единствен от тролското племе копнея и тъгувам като хората. Когато бях малък, майка ми ме разме­нила с човешко дете. Искало ѝ се да заприличам на тях по мъдрост и умения. Ала татко не траеше хората. Взел ме обратно и отвел смененото дете. Аз обаче седем дни и нощи бях лежал в люлката на човешкото бебе, заслушан в люлчините песни на човешката майка. Оттогава съм само на­половина трол, другата половина копнее да се завърне сред хората.

ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН

Наистина прекрасно е усещането да си пиян.

И най-болезнените, най-тежките и мъчни неща на определен етап ти се струват съвсем, така де, да ка­жем поносими.

Можеш да ги анализираш като през кафенееща стъклена стена. Можеш да ги нищиш, без да се налага целият да се оплиташ в тях. Размишлението в нетрез­во състояние е като да наблюдаваш отровни насеко­ми в буркани с дебели стени и плътни капачки, но уму­ваш ли на трезва глава, все едно вървиш през гъстак, гъмжащ от същите създания, където могат да напъ- плят оголения ти врат или да те ужилят по крака, ако и за секунда измениш на напрегнатата си бдителност.

Не мисля за трупа на младежа.

Не мисля къде ли може да е Ангела сега.

Мисля си за приказни самодиви, за трепкащи, шеп­тящи сенки, дето подмамвали младежите да се откло­нят навътре в гората, омотавали ги в нишките си и те никога не се завръщали.

Какво в крайна сметка ги е отвело натам? В ника­къв случай мяркащата се из пустите борови гори изящна ръчица, нито пък косата, отметната иззад някоя канара, а носещият се из въздуха трепетен еротичен заряд, пътеката на феромоните.

Трябва да е миризма, свързана по някакъв начин със запазването на целостта на микрообществото. Може например да влияе само на мъжките екземпля­ри, може да е средство по-младите членове на стадото да засвидетелстват подчинението си пред алфа-мъжкаря и способността си за съвместна работа. Напри­мер. Понеже това би обяснило и защо тролът на Анге­ла не е атакувал него, не се е опитал да го убие, а е за­щитавал територията му винаги, когато е имал случай. Подчинявал се е. Не е прегризал кабелите на компю­търа, нито е раздрал тапицерията на дивана в сгоден момент. Ангела е бил неговият алфа-мъжкар.

Това би обяснило и много други неща.

Феромони отвъд границите на вида? Не е невъз­можно. Мускусът например влудява както овцебика, така и султана в неговия харем.

Феромон, който влияе само на мъжките екземпля­ри? Очевидно. А феромон, който въздейства само на определени мъжкари? Онези, за които е особено важно да направят впечатление на други мъжки индиви­ди?

Защо не.

А дали - задавам си въпроса, обзет от сладостен страх, сякаш пристъпвам по хрущящ еднонощен лед - в цялата тази работа няма и нещо друго, различно от сумата на молекулярни случайности?

Защо са тук?

Защо - съдейки по преданията и приказките често - са имали вземане-даване с хората точно по време­то, когато жилищата им вече сериозно са започвали да никнат из горската пустош? После, в началото на но­вата ера, са били сведени до митове и легенди. Дори и след официалното си откриване, те са останали при­таени. Сега обаче сме свидетели на някакъв подобен пробив, точно както по времето, когато човекът се е опитвал да прокуди троловете от собствените им те­ритории.

Вече се случва.

Завръщат се, устремени към същата онази цел от епохата, за която разказват приказките: историите за тролове, заселили се съвсем близо до хорските обита- ния, въртяли търговия с тях и практикували културен обмен, внедрявайки собствените си малки в човешки­те домове...

Завръщат се, а боклукчийските кофи и бунищата са новите им жертвени камъни.

Пристигат, защото са принудени. Интензивното ле­совъдство, замърсяването и намаляването на дивечо­вите популации са ги притиснали в ъгъла.

Глобалното затопляне.

Разсмивам се с глас и си поръчвам още пиячка. Уис­кито привършва, скръцва капачката на бутилка джин, наливам, вдигам чаша и наоколо ми изниква гора.

Песи. Едва не поглеждам към пода до мен, какво ли прави тук, дали се кани да скочи в скута ми? Тога­ва разбирам и бузите ми пламват. Джинът. Мирисът на гора. Хвойновите плодчета и Келвин Клайн. Кол­ко ефективна и асоциативна била паметта на човешко­то обоняние.

Тъкмо да бутна чашата настрана, ала напрягам мус­кулите на бузите си и я прекатурвам. Потискам потръпване, макар устата ми най-напред да се изпълва с хлад, а сетне стомахът ми - с горещ блуждаещ огън.

Завръщат се, следвайки примера на врабчетата и гълъбите, на плъховете - съжителстват с нас, щем или не щем. Ядат каквото сме сметнали за излишно, кра­дат по малко и спят в нашите изоставени сгради. Ходят като чародеи по плевниците, както повелява традици­ята. Изтикват собствената си територия навътре в чо­вешките поселения, най-подмолно, а ние дори не забе­лязваме, преди да се озоват сред нас.

Дано са доволни.

САМУЛИ ПАУЛАХАРЮ: СПОМЕНИ ОТ ЛАПЛАНДИЯ, 1922

Ала най-сигурното и неопровержимо доказателство за съществуването на земните духове е фактът, че мнозина дори и в наши дни са зърнали със собствените си очи тоя земен народ, даже са говорили и общували с представите­лите му. Не бива да се съмняваме в тях, понеже са стари християни, които не си припомнят врели-некипели.

АНГЕЛА

Внезапно Песи замръзва.

Вече сме съвсем близо до района на Халимасярви и никой не ни е притеснявал. Добре че слънчевите лъчи падат все по-косо, започва да се спуска мрак, лек като паяжина.

Пих вода от потоците и се чувствам щастлив при мисълта, че във всеки един момент бих могъл да зас­пя под някой смърч, в палатката на клоните, които се протягат до земята, върху бакърения кожух на окапа­лите иглички.

Песи върви с мен, макар действително да се откло­нява из храсталаците, като на моменти съвсем се скри­ва от полезрението ми - Боже, как безшумно се при­движва из гората - ала въпреки страха ми не е тръг­нал по свой собствен път под сенките на смърчовете, нанякъде, където знам, че никога не бих съумял да го последвам.

Сега обаче се вцепенява, а опашката му шава по на­чин, различен от когато и да било. Плющи в дъга с ви­соко напрежение и по мое мнение изразява както въз­буда и мъничко боязън, така и...

... силна и дълбока обич.

Тъкмо съм разгадал реакцията на Песи, в полезре­нието ми се изпречва тъмна сянка.

Материализирала се е иззад един ствол, подобно на призрак от кошмар - само преди миг не беше тук, сега е и цялото ми тяло се сковава, внезапно се превръщам в бясно задъхано, не особено вкусно, увито в гортекс парче месо.

Песи обезумява от радост.

Подобно на пале, засилило се към майка си, той ху­ква на подскоци към гигантския мъжкар - спокойно би могъл да се окаже мускулестият, разкошно лъскав по- голям брат на трола от музея. Умилква се, закача се с лапи, скача и ближе с езиче, докато мъжкарят, баща му или алфата без съмнение, небрежно не го избутва зад гърба си с лявата си лапа.

А онова, което е стиснал в дясната, е брутално оче­вадно, аз вече до някаква степен го предусещах под­съзнателно, складовете за оръжие в Парола и всич­ки останали невероятни истории, подсказва ми втре­щеното ми същество в мига, в който хийси вдига ръка, замахва с войнишкото оръжие към бедрото си и пред­пазителят изщраква.

МЪЖ ИЗДИРВАН ЗА УБИЙСТВО СУТРЕШЕН ЕЖЕДНЕВНИК 22.04.2000

Полицията е обявила за издирване 33-годишния Ми­каел Калерво Хартикайнен от Тампере, който е заподо­зрян в убийство. Силите на реда, привикани на мястото във вторник, са открили в апартамента на Хартикайнен тялото на млад мъж. По причини на разследването полицията от­казва да даде допълнителна информация за начина, по кой­то е извършено убийството.

Знае се, че Хартикайнен е напуснал жилището си след инцидента, като е взел такси до предградието Каупи, след което няма сведения за действията му.

Хартикайнен е висок 182 см, с атлетично телосложение. Очи - сини, коса - привлича вниманието със светлия си цвят. В момента на бягството е бил облечен в зелен екип за излети на марката Халти с червени декорации по яката и маншетите на ръкавите. Не е изключено да е въоръжен и според органите на реда е особено опасен.

Полицията моли забелязалите Хартикайнен незабавно да оставят сведения на дежурната линия: 219 5013.

АНГЕЛА

Развява цевта с движение, до болка познато от фи­лмите и все пак смразяващо несвойствено, когато вършителят е...

Животно.

Животно?

Посланието обаче е ясно. Тръгваме, а аз съм плен­ник.

ЮРЬО КОКО: ПЕСИ И ИЛЮЗИЯ, 1944

- Виждал ли си някога човек? - попита Илюзия Песи един ден.

- Да, веднъж видях - отвърна Песи.

- Какъв беше той? - продължи въпроса си Илюзия.

- Много приличаше на теб и мен - каза Песи. - Ала аз не го гледах дълго.

- Защо така? - не спираше Илюзия.

- Беше толкова голям. Видях го ей там, край пясъчни­ка, където се къпят птичките. Пиренът тъкмо цъфтеше, синекрили пеперуди най-спокойно си смучеха от нектара му, когато внезапно се изправих лице в лице с човек. Тогава се стъписах.

- Защо се стъписа?

- Той се взря в мен и страхът в очите му бликна право към моите.

АНГЕЛА

Небето белее в посоката на движението ни. Часът е пет.

Вдън гората сме, насред такава девственост, каква­то дори не можеш да си представиш, ако цял живот си обикалял из фалшивите гори в градските покрайнини - онези дребни откъслеци, представяни за природни резервати, дето на практика са по-скоро паркове, извезани с пътечки, очистени от шубраците, осветени и оборудвани с пейки за отмора, натъпкани с приблизи­телно еднакви на възраст дървета. Тази гора обаче е автентична, тя е мрачна и пращи от гъсталак, устремен от мъхестата почва към небето като стихийна лавина, сякаш земята го е изтикала от гърдите си с раздиращо усилие. Гъмжи от битки, всеки вид се е изправил сре­щу друг, храст задушава дървото, клон - мъха, понеже всичко е ограничено: светлината, въздухът, храната.

Насред този зеленикаво-кафяв хаос ние напредваме бързо и почти безшумно; само изтерзаното ми диха­ние и пращенето на непоправимо тромавите ми обув­ки за походи пронизват мрачното утро, докато Песи и едрият мъжкар ме превеждат по невидими пътеки. Това са тролски пътеки, неоткриваеми за човешкото око маршрути, ала и най-непроходимият на вид гъстак, и най-негодната за катерене скална пукнатина, погле­днати отблизо са пряк път. Походът ни напредва, ся­каш дървесата, камъните и шубраците всъщност са мъгла, в която проникваме под формата на тихи, мощ­ни сенки.

Никое човешко същество не би могло да ни хване, не и пеша.

МАРТЕС

Мъж, издирван за убийство.

Виж ти.

Намерението ми не беше точно такова. Разбира се, исках да му създам проблеми, да залепя на челото му престъпното клеймо - сигналът в полицията си беше чиста проба самозащита. Сега обаче изглежда, че ня­каква друга страна съвсем е обърнала каруцата.

Не знам какво е станало, но няма значение. Оттам, където Микаел се намира сега или скоро ще бъде, не се звъни на клиенти, нито се оспорват авторски права, правата за снимките, грижливо укрити на моя хард и записани на диск за всеки случай. Сталкер вече са по­ръчали външна реклама: във всеки финландски град, върху трите различни страни на всеки рекламен стълб ще бъде изложена по една снимка - образът на танцу­ващ трол с похотлива гримаса, беснеещ в скок, стъп­ка или поза, която предполага непостижима гъвкавост, обгърнат от плътно прилепналите Сталкер, като черна мълния, застинала на място пред обектива.

УНО ХАРВА: ДРЕВНИ ФИНСКИ ПОВЕРИЯ, 1933

По аналогия с домашните животни, хората също могат да се изгубят в гората, особено ако се случи да попаднат на „пътеката на горски елф“, „следите на хийси“ или „нивата на хийси“. Чувал съм жителите на Рукаярви да разправят, че онзи, който е „минал по следите на горски демон“, пове­че не намира пътя към дома. В Аунус той върви „по мечеш­ки следи“. Във Вепселя е „изчезнал по следите на горския демон“. Естонците са вярвали, че когато kulmking „студе­ната обувка“, който „най-често броди из гората“, е „изля­зъл на земната повърхност“, може да се случи някой да стъ­пи на неговите следи, и макар собственият му дом да е бил пред очите му, да не може да открие пътя към него. Също­то вярване е било разпространено сред финландските шве­ди: „тръгнал е по самодивски следи“ или „върви по тролски стъпки“. Представата, доминирала например сред руснаци­те, не е била непозната и в Швеция.

Множество примери свидетелстват, че в подобни мо­менти, особено поради факта, че такива неща можели да се случат току под родната стряха, не става въпрос за голямо отклонение в гората, а за изпадане в необичайно състоя­ние, където всичко е по-различно, отколкото в нашия свят.

АНГЕЛА

В сянката на смърч, измежду обраслите с мъх ка­менни блокове, бърлогата ми прилича на тясна, чер­на паст.

Слънцето е изгряло иззад края на гората, косите му лъчи се филтрират през игличките, подобни на златни резки в мъглата, и чертаят жарки точици по мъха.

От скалата мълком се отделят две сенки, тъй неза­бележими, сякаш едва ли не са се разтворили от мра­ка в светлината. Идват съвсем близо, ноздрите им по­тръпват, а силната им животинска миризма е като на Песи, ала по-дива, по-остра и по-мускусна. Едната протяга ноктеста лапа и аз се смразявам, понеже тези кинжали са способни да разпорят корема ми с един за­мах. Само че лапата не дере, а се мушва в джоба на палтото ми и пръстите, гъвкави, сръчни и чувствител­ни, улавят лилавата пластмасова запалка.

Когато трольт извиква пламъка, виждам, че не за първи път си служи с подобен аксесоар.

Слънчевите лъчи започват да обливат просеката като топла течност. Зениците на троловете са тъй сте­снени, почти невидими. Хийсите се обръщат и изчез­ват в гърлото на пещерата. Едрият мъжкар махва с це­вта на оръжието с най-вялото си, икономично движе­ние и аз схващам.

Песи е застанал до мен, опашката му трепка и се гърчи, поглежда ме очаквателно.

Някъде в далечината кука кукувица.

Хващам ръката му и влизам вътре.

ЛЪЧЕСТРУЙНА И ТРОЛ; ТЕКСТ И МУЗИКА РЕЙНО ХЕЛИСМА, 1949

Слънцето си сбра лъчите, изостана от сестрите надалече Лъчеструйна.

Мрак веч пъпли из гората,

Лъчеструйна със крилцата златни в миг напред се втурна,

а насреща си Трол малък зърна; изпълзял току от пещерата.

Че не може Тролът, не и преди залез, наяве да остане на земята.

И спогледаха се двама.

Трол усети как в душа му плам изпепеляващ блесна.

Рече ѝ:

„Очите ми изгаряш,

ала цял живот, да знаеш,

не познал съм хубост тъй чудесна!

Не вреди, че твоят блясък мен ме заслепява:

сред мрака тъй добре би заживяла.

Последвай ме, към пещерата

дом ще ти покажа пътя,

и тебе, обич моя, там ще скътам. “

Отвърна Лъчеструйна:

„ Трол любими, мракът ми

душата взима,

не желая да изтлея.

Тозчас трябва да се вдигна,

ако светлото не стигна,

миг дори не ще живея! “

И литна Лъчеструйна,

но до днес, щом падне мрак

и Трол навън притича,

той пита се:

„Защо единият тук чедо на деня е,

а другият нощта обича? “