Натоварени със зло

Дневник, 12 юли

… Това е примерно на около петнадесет километра от града. На десетия километър по североизточното шосе се завива на ляво по един черен път. Пътят извива ту наляво, ту надясно между хълмове, но през цялото време почти успоредно на Ташлица, която тук тече между високи и стръмни брегове от червена и бяла глина. Заоблените хълмове са покрити с прегоряла на слънцето, къса, твърда и бодлива трева. Зад колата се вдига прах до небето. На около два километра след завоя, вляво от пътя се вижда древно гробище за животни. Огромна страшна планина от конски, овнешки, телешки черепи, гръбнаци, плешки и ребра, кости бели като прах и черни очни ямки. Впечатляващо. Г. А. казва, че това гробище трябва да има над сто години, а може би, и над двеста.

От гробището за животни са точно три километра, и попадаш в райско кътче. Това е тясна долина между хълмовете — сянка, големи дървета, мека зелена трева, на места висока над кръста. Ташлица прави тук извивка, разлива се и образува залив. Гладка черна вода, листа на водни лилии, камъш и сини водни кончета. Парадиз. Изгубеният и възвърнат рай.

Впрочем катунът на Флората със своя вид доста нарушава това впечатление. Май са намерили отнякъде обвивката на стар аеростат, метнали са я върху младите дървета и високите храсти, и се е получило нещо като огромна нескопосана шатра с някакъв неопределен мръсен цвят, сякаш боята е текла на ручейчета. Явно под този навес цялата тълпа се спасява от дъжда. Тревата наоколо е изпотъпкана и е станала жълта. Огромно количество смачкани хартийки, опаковки, разни полиетиленови пликове, фасове, консервни кутии и празни бутилки. Миризми, мухи. Много черни петна — стари огньове. Честна дума, гади ми се, като гледам всичко това.

Между храстите са опънати върви. На вървите се сушат разни парцали: потници, поли, комбинезони от защитна материя, някакви подозрителни долни гащи… На други върви се суши риба. Оказва се, че в Ташлица имало много риба, ама кой да предполага такова нещо! Няколко огъня димят, над пламъка къркорят опушени котелки. Четиридесет хиляди години преди новата ера. А малко по-далеч са се скупчили и са кръстосали рога цяло стадо мотоциклети.

Флоровете се заинтересуваха от нашето пристигане, но пасивно. Който седеше — остана седнал, който лежеше — остана легнал, а от изправеностоящите, или изправеноходещите нямаше нито един. Много лица се обърнаха към нас и много ръце се вдигнаха, но не за поздрав, а да предпазят очите си от залязващото слънце. По движението на устните пролича, че последва множествен обмен на тихи реплики. И толкова.

Маймунско сборище беше най-доброто сравнение. Там имаше около двеста екземпляра. Г. А. беше разказвал, че те се събират тук всяко лято от целия Съюз, изкарват по около две седмици и се прехвърлят в други райони, а на тяхно място идват нови. Десетина процента, обаче, са местни, Ташлински. Главно ученици. Оглеждах се за познати лица, но не открих нито едно.

Г. А. извади кошницата от багажника на колата и тръгна косо през катуна към най-населения огън, разположен на десетина метра от брега. Около него седяха към петнадесет души. Когато приближихме, те се размърдаха, така че се освободи място и за трима ни. Г. А. седна, измърмори: „Ще ни приемете ли…“ и започна да вади продуктите от кошницата. Измъкваше пакетите един по един, без да бърза — брашно, консерви, бонбони, шпеков салам — и, без да гледа, ги подаваше на „дамата“, която седеше вдясно от него. Тя ги поемаше, казваше „благодаря“ и ги предаваше по кръга. Флоровете се раздвижиха, оживиха се. Един огромен младеж, обраснал целия (от темето до пъпа), с черни къдрави косми и облечен с десантен комбинезон със спуснато горнище, пое поредния пакет, отвори го, погледна вътре и изсипа съдържанието му във врящата котелка. Беше натрошено фиде. Флоровете мърдаха, настаняваха се по-удобно и аз ловях някои одобрителни погледи, насочени към мене. Чуваха се думи, повечето от които не разбирах. Това беше някакъв съвършено непознат жаргон, ужасна смесица от изкривени руски, английски, немски, японски думи, произнесени със странна интонация, подобна на китайската — някакво слабо, пискливо повишаване на тона в края на всяка фраза. Няколко пъти си повторих наум: „Всеки човек е човек, докато със своите постъпки не докаже обратното“ — и погледнах Микаел. Моят Микаел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне направо върху гърба на Г. А. Разбрах защо Г. А., го беше взел с нас. Нашият Микаел е гнуслив, а нали ние нямаме право да бъдем гнусливи. Гнусливостта е несъвместима с любовта.

Г. А. даде съвет да накълцат в котелката салам. Една остригана до голо мадама (лицето й не беше от най-чистите, а на голите си рамене беше метнала огромен шал-боа от водни лилии), послушно започна да кълца салам. Г. А. посъветва да не слагат в котелката консервирани скариди и скаридите бяха оставени настрани. Голямата готварска лъжица вече беше в ръцете на Г. А., той бъркаше, гребваше, духаше, опитваше и всички го наблюдаваха и чакаха неговите решения. Той каза: „Сол“ — веднага хукнаха за сол. Каза: „Пипер“ — но пипер Флората нямаше.

Аз ги наблюдавах и честно се опитвах да формулирам, за себе си, отговор на въпроса: какво всъщност представляват те? (Съвсем не се чувствах учител, чувствах се като етнограф или, в краен случай, като лекар.) Момчетата си бяха момчета, момичетата — момичета. Да, някои от тях бяха неумити. Други бяха неприятно мръсни. Но такива бяха малко. Множеството лица, които видях, бяха млади, приятни и чисти — никаква патология, никакви циреи, трахоми или разни кожни болести, за които толкова много приказват върлите противници на Флората. И, разбира се, всички те бяха различни, както впрочем би трябвало и да бъде. Все пак между тях има и нещо общо. Може би това е общият израз на лицата (ако се вгледаш, откриваш, че имат много бедна мимика), или общият израз на цялото тяло, ако може така да се каже. Някаква сякаш нарочно търсена отпуснатост във всички движения. Никой няма просто да сложи нещо на земята. Непременно ще разтвори вяло пръсти и ще го изпусне. И не от където го е взел, а някъде по-близо, сякаш вече не са му останали сили да протегне ръка…

Друга обща черта — непредсказуемост на постъпките. Не бих се наел да предсказвам дори най-обикновените им действия. Ето, един от тях седя, седя, облегнат на една страна, а когато свалиха котелката от огъня и стана време за ядене, изведнъж стана, запъти се към един огън в другия край на катуна и седна там. На негово място дойде пък друг — слаб и дълъг като върлина, в десантен комбинезон, препасан с широк колан, на колана — манерка, а на краката — онези техни знаменити „коренища“ — огромни, подобни на цървули обуща, плетени ръчно от пух и боядисани в зелено. Дойде, седна, поля коренищата си с водица от манерката и обяви без да се обръща към никого: „Враствам тука.“ После присви очи и се зае да наблюдава Г. А.

Беше около двадесет и пет годишен, гладко избръснат и нормално подстриган, а през разтворената яка на комбинезона, върху неокосмените му гърди се виждаше верижка с някаква малка емблемка на нея. Живи очи с цвят на орех, голяма уста и вдигнати нагоре ъгълчета и отлични бели зъби. Веднага се виждаше — техният предводител. Нуси. И нито в едното, нито в другото му ухо нямаше някоя от онези дяволски музикални запушалки — казваха им функове — от които всички те изглеждат някак сънливи и сякаш не от мира сего. Този беше напълно от мира сего, независимо от комбинезона, коренищата и другите аксесоари. И явно познаваше Г. А. (Подозирам, че и Г. А. го познава, вече са се срещали някъде и не се обичат много. Това, обаче, си е чиста интуиция. Мойша смята, че съм си го измислил.)

В този момент една почти гола девица, която седеше вляво от мен, се оригна тънко, изпухтя, облиза лъжицата си и удовлетворено произнесе:

— Филизѝ — дах.

(По-късно Мишел ми обясни какво значи това. На руско-японски е и значи „да дам, да пусна филизи“. Ако живееше в по-стари времена, щеше да каже „изкефих се“, а сега — „дадох филизи“. Флора!)

След яденето всички се раздвижиха, за да се настанят удобно за храносмилане. Някои запушиха. Други започнаха шумно да дъвчат бетел и да плюят оранжева слюнка. Някой захрупа бонбони. Започна зеленият шум. Ясно е, че аз не разбирах и половината от това, което се говореше, но, според мен, нямаше кой знае какво за разбиране. Някой изведнъж заявява: „Гъдел ме е. Лазят ми червеи по корените.“ Друг веднага откликва: „Личинките съвсем ме изядоха. Няма ли кълвачи за тях? И да се почешеш не може.“ Трети се включва: „Влагата е малко. Сухо ми е, храсти. Ех, да имах повечко влага…“ И така нататък, и няма край. Вижда се, че това им харесва. На всички, без изключение. Усмихват се блажено и даже очите им блестят.

След това изведнъж някакво момче с пъстри плувки и фланелка на райета стана от земята, избра си едно по-равно място на няколко крачки встрани и започна да се чупи на различни страни в някакъв бавен, почти ритуален танц. Той сигурно танцуваше под звуците на своя функ, така че музиката чуваше само той, а ние виждахме само ритъма на тази музика. И това ни харесваше, и докато танцуваше, зеленият шум притихна, и всички гледаха танцьора, а когато той се умори, седна и легна, сякаш всички си поеха дъх и моята съседка отляво отново произнесе: „Филизи — дах“.

В това време започна да се мръква и луната се яви над дърветата. Явиха се и комарите. Над залива се надигна мъгла и започна да обгръща крайбрежните храсти. Изведнъж изреваха мотори, гръмна с пълна сила огромна музика, блеснаха фарове и дузина ездачи на мотоциклети отпраши нанякъде. Превалиха близкия хълм и пак стана тихо.

От другата страна на огъня някакво момченце (явно още новак, защото не знаеше жаргона), започна да разказва за някакъв съдебен процес, състоял се вчера в града. Трима хомозяки от спецтеха, дето цяла година спокойно тарашили коли и въртели търговийка с части, били осъдени на година изправтруд, щото ръцете им били златни и всички ги характеризирали от горе до долу положително. А един флор — Костя от Хабаровск, дребничък, с червеникави коси и без преден зъб — бил осъден цял месец да мие безплатно клозетите на Трийсетачката, на месокомбината, само защото свил два хляба от магазина, докато разтоварвал един фургон.

Флората замълча, докато усвояваше информацията. Някой промърмори: „Тия пипат яко“. Почнаха въпросите. Фамилията на съдията? Колко са били заседателите? Защо не са били шест? Имената им? Кой е завел делото? Момченцето не знаеше нищо. Не знаеше даже, че в съда има адвокати. Упрекнаха го: „Много си тих, храстче“ — и го оставиха на мира.

Някой започна да разказва за друг процес, в Челябинск, но това вече си беше чист жаргон и аз не успях да разбера дори това, дали съдът в Челябинск е бил добър или лош. Нито кого и защо са осъдили. „Не съдете, за да не бъдете съдени“12 — почти пропя в мрака женски глас. Тези думи прозвучаха с пронизителна сила, ясно и отчетливо като висша истина, на фона на шумовата неубедителност на жаргона.

И тогава заговори Нуси.

Това беше проповед. На прекрасен литературен език. Ако понякога преминаваше на жаргон, то беше само за да подчертае и да разтълкува на тези, които не разбираха, някоя своя особено важна формулировка.

Той говореше за Флората. Говореше за особения свят, в който никой на никого не пречи и където мирът, в смисъл на свят и Вселена, се слива с мира, като покой и дружба. Където няма принуда и никой не е задължен на никого. Където никой никога и за нищо не обвинява. И затова е щастлив, щастлив с щастието на покоя.

Ти идваш в този свят и светът те прегръща. Той те прегръща и те приема такъв, какъвто си. Ако те боли, Флората ще поеме твоята болка. Ако си щастлив, Флората с благодарност ще приеме от теб твоето щастие. Каквото и да се случи с тебе, каквото и да направиш, Флората ти вярва и знае, че си прав. Флората на никого не натрапва своето мнение, а ти си свободен да говориш когато и да е, за каквото и да е и Флората ще те изслуша внимателно. Извън Флората ти си дивеч сред ловци, а тук си клон от дървото, лист от храста, част от цялото.

Той говореше за законите на Флората. Флората има само един закон: не пречѝ. Но ако искаш да бъдеш истински щастлив, трябва да следваш няколко добри и мъдри съвета. Никога не искай много. Флората ще ти дари всичко, което наистина ти трябва, останалото е излишно. Колкото повече искаш, толкова повече пречиш на другите, значи на Флората, значи и на себе си. Говори само това, което мислиш. Прави само това, което желаеш да правиш. Единствено ограничение: не пречи. Ако не искаш да говориш, мълчи. Ако не искаш, не прави нищо.

Трионът е силен, но стволът е винаги прав.

Намерил си портмоне? Пази се! Ти си в голяма опасност.

Можеш да искаш само това, което искат да ти дадат.

Можеш да вземеш. Но само това, което не е нужно на другите.

Помнѝ винаги: светът е прекрасен. Светът е бил прекрасен и ще бъде прекрасен. Само не трябва да му пречим.

(По-късно Г. А. каза по този повод: „Стани сянка на злото, нещастни сине на Тума, и страшният Ча няма да те хване“ — и попита — „Откъде е това?“)

В разгара на проповедта вниманието ми беше привлечено от странни звуци. Вгледах се през дима и замрях от учудване. Онзи същият, брадато-косматият (напълно окосменият), обладаваше съседката си с остриганата глава.

Стана ми нетърпимо срамно. Наведох очи и повече не можах да ги повдигна. Особено много се измъчвах, като знаех, че и Миша, и Г. А. виждат всичко това. Беше ме срам и заради флоровете, но точно пък тях гледката съвсем не ги шокираше. Виждах как някои поглеждаха към съвъкупляващата се двойка с любопитство, и даже с одобрение.

„Внезапно иззад храстите се раздаде странно стакато, звук, който досега не бях чувал, няколко силни и отривисти О-О-О; първият звук О беше подчертан, с ударение и отделен от следващите с ясна пауза. Звукът се повтори отново и отново, и след две или три минути разбрах каква беше причината за него. Ди Джи се чифтосваше със самката.“

Въпрос: от къде е това? Отговор: Д. Б. Шалер — „Година на горилата“.