Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (10–14)

… Това не беше така, съвсем не беше така.

10. Йоханаан Богослов се родил в една и съща година с Назаретянина. Всъщност не се родил само той, родили се близнаци. Втория близнак нарекли Яков Стария, защото се бил появил на света няколко минути преди Йоханаан. Между другото, Йоханаан (Йоан, Йохан, Иван, Ян, Жан) означава „Милост божия“ („Яхве е милостив“). Трябва да проверя какво означава Яков (Джейкъб Якоб, Жак).

Името на рибарското селище, разположено на брега на Галилейското езеро, където са се родили близнаците, не се е запазило, а също и самото селище, което било разрушено до основи от римляните по време на Юдейската война. Затова пък се е запазило името на щастливия баща. Той бил рибар и търговец на риба и се наричал Заведей. В семейството на Заведей имало още девет дъщери, но в нашия разказ те не играят абсолютно никаква роля.

В детството си Йоан и Яков били хулигани и пакостници. Според легендата прякора Боанергес, („Синове на гърма“), им дал Назаретянинът, когато и тримата вече били минали тридесетте. Това не е истина. Така ги нарекли съседите им по времето, когато двамата млади пройдохи влизали в периода на половото си съзряване. Веднага трябва да отбележим, че само в съвременното си значение преводът на малко страшното прозвище „Боанергес“ звучи нещо като благородно-страховито. А за съседите си те били не Синове на гърма, ами истински кучи синове, бичове божии и коцкари-разбойници.

Размирни били тогава времената — времената, когато се очакват големи промени, времена на велики пророчества и малки бунтове. Боанергес, както и всички галилейски младежи по онова време, не желаели да вървят по пътя на покорството. Те не искали да ловят риба и смирено да предават доходите си на митаря28. Те изобщо не искали да работят. Че от какъв зор? Искали да живеят буйно, весело и рисковано — да се забавляват с ножове, да прелъстяват момичета, да танцуват с блудници и да пият спиртни питиета. И в същото време искали да извършат велики подвизи в името на своя древен бог и на своя древен народ — в ушите им звучали гласовете на могъщи пророци и блестящи военачалници, грохотът от падащите стени на Ерихон и воплите на умиращи друговерци. Накратко, те представлявали великолепен материал, от който една опитна ръка би могла да направи всичко, каквото пожелае — от фанатични убийци, до фанатични мъченици.

След срещата им с Йоан Кръстител обаче пътищата на братята Боанергес се разделили. След като изслушал първата лекция на знаменития проповедник, Яков плюнал от скука в праха, затегнал колана с окачения на него римски меч и спокойно попитал: „Е, какво? Отиваме ли в бардака?“ Но Йоан не отишъл в бардака. Той останал. Парадоксалната идея за любовта между хората и всеобщото братство някак странно го запленила.

Казвали му: „Не ставай досаден! Остави го този изкуфял дядка и давай да вървим да пийнем ефеско вино!“ „Вие сте изкуфели! — отвръщал той. — Само в косата на този изкуфял дядка има сто пъти повече ум, отколкото във всичките ви празни приказки.“ Обяснявали му: „Та това учение е съвършено безсмислено! Как можеш да вярваш на подобни глупости?“ „Вярвам, точно защото е безсмислено.“ — отговарял той и така изпреварил с няколко века Августин Блажени29. Внушавали му: „Сам разбираш, че това учение противоречи на здравия разум“. Киш мири ин тухес със своя здрав разум — озъбил се той — унд зай гезунд! — (Разбира се на армейски език звучало по друг начин, но смисълът бил същият: „Целунете ме отзад със своя здрав разум и много ви здраве!“

Сетне се появил Назаретянинът (този, когото и тогава и после всички наричали Назаретянина) и Йоан му отдал цялата си душа. Той станал негов ученик, и телохранител, а и снабдител, когато било необходимо. С други думи — станал негов апостол, един от дванадесетте и един от двамата любими. Вторият любим бил Петър.

Според традицията Петър представя екзотеричната, всенародната страна на християнството — изповядването на вярата, дадено на всеки и на всички. Докато Йоан представя езотеричната страна, тоест мистическия опит, открит само за малцина, само за избраните. Затова църквата винаги се е стремила да съчетае и допълни представяното от Петър с представяното от Йоан, а еретиците — гностиците от втори век и катарите от единадесети — тринадесети век — всячески противопоставят Йоан на Петър. Всичко това са сетнешни измислици и всичко това съвсем не е важно. Главното и единственото зърно тук е противопоставянето.

Те наистина не се обичали. Йоан не обичал Петър, защото не му вярвал (и както показали събитията — справедливо). Петър пък просто ревнувал — никак не можел да разбере защо Учителят поставя на един кантар с него — смирения, просветления, безгрешния Петър — този буен злоезичен грешник, който никога не се разделял с оръжието…

Петър бил солиден и спокоен. Йоан бил дързък и рязък.

Петър бил красноречив и многословен. Йоан говорел остро и грубо.

С Петър Учителят се чувствал леко. С Йоан се чувствал сигурно.

Именно Йоан се бил облегнал на гърдите на Учителя по време на онази последна вечеря и това съвсем не било сантиментална проява, а просто изведнъж му се помислило, (т.е. явило му се предчувствие), че всеки миг тънко ще звънне тетива и стрела ще прониже сърцето на любимия човек. Той поставил себе си като щит пред това сърце и докато го слушал да бие, изведнъж с ужас усетил как страшното знание за предстоящите мъки се прелива в него, Йоан, като мъчително предчувствие, което му отнема всички сили и го оставя без никаква надежда.

Точно Йоан, единствен от всички, застанал с меч в ръка пред вратата и се сражавал с войниците, целият в кръв, с отсечено ухо, но без да отстъпи нито крачка, въпреки че едва се крепял, защото подът бил станал хлъзгав от кръвта, която шуртяла от него и от повалените врагове, чак докато Учителят, който бил останал без глас, изтичал изотзад към него и му изтръгнал меча. Тогава той с голи ръце си пробил път към свободата и избягал без да пожелае да види какво ще стане по-нататък, защото вече знаел, знаел какво ще стане по-нататък.

Би трябвало той да умре още същата нощ, просто от загуба на кръв, но добри хора го прибрали от крайпътната канавка и по някакво чудо оживял. В случая думата чудо не е употребена за красота на стила. Той бил съвършено уверен, че го е спасило именно чудо — мистична намеса — първата мистична намеса в неговия живот. (Традицията винаги е свързвала с Йоан мистични мотиви. Византийските автори използват като приложение към името му думата „мист“, чието църковно-славянско съответствие е „тайник“.)

Два месеца след гибелта на Назаретянина, когато Йоан за пръв път едва-едва бил изпълзял на четири крака да се погрее на слънце, го намерил Яков Стария. „Край — рекъл старият разбойник. — Стига си се занимавал с глупости! Да вървим, ей там съм спрял една каруца.“ От този момент Йоан за известно време престанал да бъде християнин. Сигурно би трябвало да го наречем отстъпник, но всъщност това не било никакво отстъпничество в строгия смисъл на думата. Просто от мъка и отчаяние той бил изгубил всякаква перспектива и затова съвсем му отпуснал края.

Няколко години по-късно, един ден, когато братята Боанергес се наслаждавал на заслужената си почивка в един вертеп някъде в покрайнините на Александрия и проливали „авантата“ в компанията на дребни занаятчии и проститутки, Яков изведнъж сръгал брат си в ребрата.

— Я виж кой е дошъл — казал той.

Йоан погледнал и видял, че до вратата стоял някакъв беден скитник, дълъг и сух като върлина, който бързо и лакомо ядял неапетитната си храна, като я вадел с мръсни пръсти от нащърбена глинена паница.

— Ами че това е оня същия Ахасфер! — казал Яков. — Ботадеус, „Който удари бога“!

— Не го познавам — отвърнал Йоан, — пък и не искам да го знам. Мисля, че него го е ударил бог, а не обратното.

Тогава Яков много живо му разказал за срещата между Учителя и Ахасфер в деня на разпятието по пътя към Голгота в същото време, когато Йоан умирал от загубата на кръв в дома на добрите хора.

Йоан внимателно изслушал цялата история от начало до край. Той изведнъж изпитал огромно облекчение. Значи нищо не е забравил. Значи през всичките тези години напразно се е измъчвал от мисълта, че Юда е съумял да избегне възмездието. Кафа също отдавна е станал храна на червеите. Пилат е недосегаем. Има и още хиляди. Те не са Го убили. Те само са Го оскърбявали. Те са хиляди и са безименни. Но ето че се появява един, който е назован. Дълъг, слаб, унил, такъв, който се храни с отпадъци. Който е ударил бога.

— Този човек трябва да бъде наказан строго! — казал Йоан високо. Той не знаел, че човекът вече е наказан достатъчно строго — толкова строго, колкото никой от смъртните не може да наказва. И, разбира се, в никакъв случай не би могъл да се досети, че като наказва това унило същество, което се храни с отпадъци, безвъзвратно нарушава волята на единствения човек, когото е обичал — единствен и сред живите и сред мъртвите.

Никой не обърнал внимание на думите му, а той избутал от коленете си разнежената елинка, станал бързо, приближил се плътно до скитника и със същия нож, с който до преди малко кълцал овнешката плешка, мушнал под нащърбената паница. Мушнал силно и от долу нагоре.

Exit Ахасфер, наречен още Еспера Диос или Ботадеус или Който удари бога.

Сетне животът понесъл братята Боанергес по границите на Великата империя и вече полицаите на двадесет града и шестнадесет провинции имали имената им в своите списъци „листид едн уонтид“30, три пъти събирали те и три пъти пропилявали грамадни състояния, четири пъти участвали в метежи против римските власти и нямали брой и чет нападенията, които извършили срещу търговци, земевладелци, лихвари, срещу митари и случайни минувачи, а веднъж дори и срещу база на морски пирати, докато попаднали в Рим и били заловени за една съвсем дребна работа.

Понеже работата наистина била дребна (те заклали един пийнал гражданин, който се връщал от банята и били заловени ин флагранти31), делото било приключено още на първото заседание на съда. Разбира се, братята се нарекли с чужди имена. Яков Стария се представил за беглец от Пергам32, а Йоан, сякаш по интуиция, се нарекъл Ахасфер, грънчар от Ерусалим. На господин районния съдия, който бил заклет юдофоб, а освен това от сутринта страдал от тежък махмурлук, всичко това му било напълно безразлично. „Пергамец бил! — казал той със злобен сарказъм. — И с такава физиономия! А кажи бързо: «Риби и раци, раци и риби…»“33 Работата била съвсем ясна. Двама скитници от колониите дръзнали да лишат от живот римски гражданин. Да бъдат осъдени мерзавците на смърт чрез отравяне.

През нощта преди изпълнението на присъдата един глупав въпрос, кой знае защо измъчил Йоан до крайност: защо изведнъж му хрумнало да се нарече именно Ахасфер от Ерусалим? Какво всъщност било това? Пристъп на бандитска смелост, една дръзка предсмъртна шега? Или пък добре пресметнат ход? Я аз да се нарека с името на мъртвеца, а те нека си търсят. Или, може би, проява на подсъзнателното желание да опозори отново позорното име?

Много по-късно му било съдено на Йоан да се досети, че всъщност това е било предопределение.

След като погълнал отровата, Яков умрял доста бързо, макар и да се мъчил малко време — точно толкова, колкото било предвидено от имперското правосъдие. Йоан обаче не умирал. Вързали го и три пъти му наливали в устата смъртоносното питие, а той три пъти се превивал в спазми и повръщал всичко. Макар и рядък, случаят съвсем не бил единствен и в съответствие с прецедента Йоан трябвало да бъде доварен в кипящо масло.

Така спечелил още един ден живот. Явно част от отровата все пак проникнала в организма му, защото чак до сутринта виждал разни образи и чувал някакви гласове. Това било истинско страдание. Той изобщо не можел да разбере кой говори с него и какво точно му казва. Не, това не бил Назаретянинът. Това бил някой равен Нему, но той не внушавал любов и не дарявал радост. Думите му били непонятни за Йоан. Йоан разбрал само, че отново го осъждат и отново го наказват.

Като уби Ахасфер, ти наруши волята на Учителя. — Така сякаш му било казано.

Като прие името на Ахасфер, ти сам определи наказанието си — така сякаш му било казано.

От днес чак до Страшния Съд ти ще скиташ по света — така му било казано.

И ще правиш нещо, нещо и нещо — така му било казано.

Но какво е това „нещо“ през онази нощ Йоан така и не разбрал.

Сутринта го извели близо до Латинските порти и пред една не много голяма тълпа го пуснали с краката напред в огромен казан с кипящо масло. Болката била непоносима и Йоан изгубил съзнание, но отново не умрял.

Когато се свестил, разбрал, че лежи на каменния под в познатото помещение на съда, а над него с пет цели гърла спорят членовете на римската юридическа колегия. Оказва се, че никой престъпник не може да бъде наказан три пъти за едно и също деяние. Оказва се също, че да бъде наказан трети път означава да се подлага на изпитание дълготърпението на боговете. Да изпитва дълготърпението на боговете не искал никой освен господин районния съдия, който в случая останал в малцинство. От друга страна обаче, нито един престъпник не трябвало да остане ненаказан. Затова юридическата колегия отсъдила: Ахасфер от Ерусалим да бъде заточен за вечни времена в една от най-затънтените римски колонии, Азия, а именно — на малкия остров Патмос. Така и било направено.

(СПРАВКА: Патмос — малък остров в Егейско море на четиридесет километра южно от линията, свързваща островите Икария и Самос. В описваното време бил населен от няколко десетки напълно диви фригийци, които имали речников запас от две дузини думи и се хранели с козе сирене, сушена риба и водорасли. От по-едрите млекопитаещи, освен фригийците и козите, там се срещали също и заточени.)

Йоан прекарал на Патмос четиридесет години.

Трябва да отбележим извънредно важното обстоятелство, че през цялото това време заедно с него и неотлъчно от него на острова живял и неговият ученик и слуга Прохор. Този Прохор е фигура във висша степен забележителна. В утрото на кипящото масло, край Латинските порти той бил на шестнадесет години. Бил грък по произход и таен християнин по убеждения. На мястото на наказанието попаднал случайно, но докато гледал и слушал как главата, която стърчала от бълбукащото масло с избелени очи изрича думите на Учението, примесени със странни откровения и описания на чудни явления, възторгът и обожанието му постоянно нараствали. И когато палачите, отчаяни, че не могат да изпълнят дълга си, вече били изхарчили всичкото отпуснато масло, а около казана се бил събрал половината Рим, Прохор разбрал, че този човек не е от мира сего. През тази сутрин съдбата му била решена и той последвал Йоан на Патмос, изпълнен с предчувствие за подвиг. Със себе си носел голям запас от пергамент и мастило, а също и торба сушени смокини за храна на първо време. Всичко това той, разбира се, откраднал от собственика на дюкяна, където работел като ученик на писаря.

Така завършва предисторията на Йоан-Ахасфер. На остров Патмос започва неговата история.

11. В пълно мълчание ние се изкачихме до нашия дванадесети етаж и спряхме пред вратата без номер. Леко задъхан, Миша каза:

— Сега, Серьожа, да се разберем. Ще говоря аз, а ти си трай.

Нищо не му отговорих, защото имах силна треска. Едва преди минута докато вървяхме по стълбите осъзнах, че забърквам своя стар приятел в история извънредно опасна за него. Съвсем не ме оправдаваше фактът, че на него, видите ли, службата му е такава и че той сам настоя за това посещение. Много ми се искаше да му кажа: „Слушай Миша, дай да оставим това! Да вървят по дяволите всичките!“ Но нали не можех да постъпя така! Все някак трябваше да разкъсам проклетия омагьосан кръг…

В антрето помогнах на Миша да си свали шлифера, сложих го на закачалката, а мократа му шапка оставих под огледалото. Без да бърза Миша сресваше пред него пооределите си руси къдри. Според мен, беше напълно спокоен, сякаш е отишъл на гости у някое семейство да си пийва коняк и да замезва с лимонче.

— Накъде сега? — попита той тихо, духна върху гребенчето си да го почисти и го прибра.

— Ей сега, чакай малко — казах аз.

Не исках моят приятел Миша да води разговора седнал в креслото за разни келяви посетители. Въобще, нека да види всичко със собствените си очи.

— Всъщност какво толкова има да чакате? Да вървим — и тръгнах направо към Стаята.

— Спокойно Серьожа, спокойно — измърка Миша зад мене. — Всичко е нормално…

Стаята беше празна. Дръпнах се да направя път на Миша, за да може да види всичко: и глупавия нар, и двете метални ленти от прозореца до вратата на Кабинета, и вратата на Кабинета отворена както винаги към плътната бездънна тъмнина, пронизвана от мътни пулсиращи блясъци. Миша бързо огледа всичко това и лицето му придоби израз, какъвто не бях виждал преди. Той сякаш леко се натъжи, все едно че ей сега трябва непременно да изпие чаша рициново масло.

Демиургът изтрещя:

— Клиентът — в Приемната! Какви са тези волности?

Аз стиснах зъби и злобно процедих:

— Това не е клиент. Бих ви помолил да излезете и да поговорите с него.

— Правете каквото ви се казва!

Миша ме хвана здраво за лакътя и каза по посока на Кабинета:

— Казвам се Михаил Иванович Смирнов. Аз съм майор от Държавна сигурност и бих искал да побеседвам с вас.

Явно Демиургът никак не се учуди.

— Да побеседвате или да ме разпитате? — осведоми се той.

— Аз съм тук неофициално — отвърна Миша. — Искам просто да ви задам няколко въпроса.

— Защо точно на мен?

— Бих искал да си изясня дали вашата дейност представлява интерес за моята служба. Уточнявам: сега вие имате право да не отговаряте на въпросите ми.

— Можете да не уточнявате. Аз винаги имам това право… Сергей Корнеевич, хич недейте се надява, все едно аз няма да изляза. Поканете госта да седне.

— Не се безпокойте — каза Миша. — Днес цял ден съм седял. Не, честно казано, наистина бих искал да ви видя.

— А, има си хас… Добре, ще обмисля тази идея. Ще видим как ще се държите. А засега можете да задавате вашите въпроси.

От напрежение чак кракът ми се схвана. Докуцуках някак до нара, седнах и започнах да го масажирам. Онези двамата вече подхванаха разговора, ама така живо и бодро, сякаш са се познавали цял живот или се забавляват с някаква детска игра на въпроси и отговори.

— Кой сте вие?

— Имам много имена. Наричат ме Грънчаря, Ковача, Тъкача, Дърводелеца, а също и Хефест, Ху, Илмаринен, Хнум, Вишвакарман, Птах, Яхве, Мулутгу, Моримо, Мукуру… Толкова стигат ли?

— Не питам за името ви. Аз питам какъв сте.

— Аз съм грънчар, ковач, дърводелец, тъкач… Малко ли е това? Най-сетне, аз съм Демиург.

— Предполагам, обаче, че вие все пак сте човек, така ли?

— Разбира се! В това число съм и човек.

— А друго какво сте?

— Вие да не искате да кажете, че не знаете какво е това Демиург? Ами погледнете тогава в речника!

— Добре, ще погледна. И отдавна ли сте тук?

— Повече от половин година… Макар че… всъщност, всичко зависи от мерките. Слушайте, а на вас не ви ли е все едно откога сте тук?

— На мен не ми е все едно, но ако ви е трудно да отговорите, нека изоставим този въпрос. От къде сте дошли?

— Вижте какво, майоре, искам да ви предупредя нещо. Ако сега започна да отговарям на въпросите ви относно времето и пространството, уверявам ви, няма да останете нито доволен, нито пък удовлетворен.

— Добре, ще приема вашето предупреждение за сведение. И така, откъде сте пристигнали?

— От никъде не съм пристигал. Аз съм бил тук винаги.

— В тази същата стая ли?

— Тази стаичка, майоре, не е била винаги тук. Аз, обаче, съм бил винаги тук. В известен смисъл. При това и тук, но и не само тук.

— Това е много интересно! Доколкото ми е известно, човек не притежава такива възможности. Значи ли това, че вие все пак не сте човек?

— Човек наистина не притежава такива способности. Това е вярно. Но затова пък аз притежавам способността да бъда човек, а и не само човек.

— Е, какво пък, това си е ваше право. Никакви закони не го забраняват. А сега бих ви помолил да ми разкажете, ако, разбира се, е възможно, каква е целта на вашето пребиваване тук?

— Струва ми се, че сте свикнали да си имате работа с чужденци.

— Защо смятате така?

— Много правилна реч имате. Много свободни маниери. И явно сте свикнали да задавате този въпрос — за целта на пребиваването.

— Между другото, свикнал съм и да получавам отговори на него. И така?

— Търся Човека.

— Кого именно?

— Търся Човека с главна буква.

През цялото време докато трая тази бърза размяна на въпроси и отговори, Миша нито за миг не се задържа на едно място. Дори останах с впечатлението, че въобще не се замисля над въпросите, които задава и почти не слуша отговорите. С безшумни стъпки той обиколи Стаята, като оглеждаше и опипваше много внимателно стените, постоя малко с вирната глава докато изучаваше с внимателния поглед на присвитите си очи черния шнур, провиснал от тавана, сетне се приближи до прозореца и погледна навън, след това приклекна и се зае да изучава металическите ленти. Даже ги почука с нокът — и едната, и другата. Докато го наблюдавах изпитвах само отчаяние и безсилно разочарование, защото виждах как по лицето му все по-ясно се чете съжаление за напразно изгубеното време. Сякаш четях мислите му: защо ли се занимавам с тия глупости ами не взема да звънна в районното да изпратят участъковия…

Като чу за Човека с главна буква, той се изправи, намигна ми и докато се насочваше с безшумни крачки към вратата на Кабинета, каза с комична сериозност:

— Ами ето, вземете мен.

Тук за първи път отсреща не последва ответна реплика. Миша успя да направи още две внимателни крачки… и в този момент от тъмнината срещу него изплува Демиургът, спря се на прага и насочи бесните ябълки на очите си срещу Миша. Аз скочих. Изплаших се почти до припадък. А Миша отстъпи крачка назад и направи странно незавършено движение с дясната ръка — може би искаше да се защити, а може би (независимо от уверенията, които ми даде) нещо все пак е висяло под мишницата на лявата му ръка. Той побеля и челото му изведнъж се покри с едри капки пот. Тогава Демиургът прогърмя:

— Ще обмисля вашето предложение.

Изрече го и се плъзна обратно в мрака.

12. В антрето се опитах да помогна на Миша да си облече шлифера, но той го взе от ръцете ми с думите: „Я стига, дай го тука! Какви са тия китайски церемонии!“ Докато се закопчаваше и си слагаше шапката пред огледалото, аз все си мислех дали още тук ще ми каже нещо или ще поговорим на стълбището. В този момент се чу шум от изтичаща вода, щракна резе и от комбинирания санитарен възел в антрето изскочи Ахасфер Лукич. Той припряно закопчаваше панталона си с две ръце, като едновременно с това се изхитряше с трите пръста на дясната да държи любимата си чанта.

— Пардон, пардон, пардон! — възкликна той жизнерадостно, докато галеше Миша с професионалния си поглед. — Разрешете да се представя: Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент, на вашите услуги. Не ви подавам ръка поради последното си местопребиваване. Не мога, обаче, да не използвам момента. Уважаеми Михаил Иванович, Застрахователният институт ви предлага…

По-нататък с феноменална скорост, която впрочем никак не се отразяваше на точното произношение и разбираемостта на думите му, Ахасфер Лукич разпръсна пред слисания Миша бисерно разкошния набор от всички услуги, които предлага на добрия и порядъчен гражданин нашата застрахователна система.

Порази ме фактът, че Миша беше забравил абсолютно всичко, което му разказах за Ахасфер Лукич. За него той явно беше един обикновен упорит и досаден застрахователен агент, от когото просто не знаеш как да се отървеш без да го обидиш или нагрубиш. Миша се усмихваше неловко, правеше отстраняващи жестове, слагаше ръце пред гърдите с думите: „Благодаря, аз вече…“, с една дума — държеше се не като Исаев-Щирлиц, а като някой мижав кандидат на науките, хванат на тясно пред милата на душата му каса със заплатата в ръце. Когато най-сетне успяхме да се измъкнем от апартамента и аз хлопнах вратата след себе си, той изтри с комичен жест на облекчение въображаемата пот от челото си и каза:

— Уф-ф… Едва се отървах!

Тръгнахме надолу по стълбите.

— Е, какво ще кажеш? — попитах аз нетърпеливо и с тревога.

От този момент нататък постепенно разбрах нещо, за което и сега си спомням с тръпки между лопатките. Макар че всъщност, какво друго бих могъл да очаквам? Ето как стана всичко.

Докато слизахме първите четири етажа, Михаил говореше неохотно, като че ли насила, не защото има желание да говори, а защото се смята задължен все пак да ми каже нещо. Той ми е много благодарен. Браво на мен. Правилно съм постъпил като съм се обърнал към него. Очертава се сериозна работа. С това ще се заемат тези, които трябва и съвсем не е нужно аз да оставам там. Дори може би е опасно… Всъщност какво те задържа тук? Трябва ли с нещо да ти помогна? Ти само кажи! Най-добре е да си тръгнеш още днес, още сега… Не мисли за жилището, това ще бъде уредено…

На деветия етаж той ме хвана под ръка и доверително започна да ми разказва, че вече е имал аналогичен случай — преди петнадесет години. Трябва да признае, че тези мои мошеници са ловки, но както е известно, няма нищо ново под луната. Още щом видял тези метални направляващи ленти и веднага разбрал всичко. Това не са никакви направляващи, ами шини. В Кабинета пък е генераторът. Вярно, че някои неща не може да обясни даже и сега, но това не е негова работа… Това въобще не е наша работа… Ясно е като две и две, че участъковият милиционер е дремал. В участъка му, разбираш ли, цяла банда аферисти работи почти месец най-малко, а той зяпа гаргите. Едно не мога да разбера: с какво те държат тебе? Толкова ли си наивен? Мале, мале, а уж си кандидат и без малко доктор… Ще я докараш до там, че ще те арестуват заедно с тях! Член еди-кой си, за съучастие в мошенически машинации… Нали не са те купили! Разбирам, разбирам, измамили са те. И аз самият отначало си помислих какви ли не работи, нищо че съм от стара коза яре… Нищо, не се тревожи, аз ти вярвам и ще се застъпя за тебе — да минеш като свидетел по делото… По-добре се връщай в своята Степна обсерватория, залавяй се с любимите си звезди и забрави за всичко това дето кой знае какъв дявол те е накарал да се забъркаш в него!…

На третия етаж ме прегърна здраво през раменете и вече заговори със съвсем друг тон — на приятел, силно трогнат от моите грижи. Макар че, ако погледнем от друга страна — какво толкова имаше ти в онази Степна обсерватория? Само една хотелска стая, нали? А тук — такава квартирка, че чак ти завиждам. Спалнята ти направо ме довърши. На Варка няма и да споменавам, че жив ще ме изяде… Абе къде намират хората такива гарнитури! Ами книгите от къде ги намираш? Да нямаш връзки на черния пазар? Аз цял живот събирам „Военни мемоари“, но толкова много… Жалко, че твоята Соня е на работа, не съм я виждал от сто години. Слушай, що за маниери са това — да ме каниш на гости посред бял ден? Дай да се съберем като хората, с жените, с децата, хем ще запознаем моя Сашка с твоята Танка… (Тук той шумно се разсмя). Ама как изскочи от банята… Почервеня като мак… Между другото хубаво ти расте момичето. Така си е то, ние стареем, а децата растат. Има-няма пет годинки и ще станат за женене… А конячето ти си го биваше. Ще видиш обаче аз какъв коняк ще те почерпя като ми дойдеш на гости — такъв не си пил никога, а няма и да пиеш ако не съм аз… И така, благодаря ти за поканата, благодаря и за почерпката и за любезността… Не, не, няма нужда да ме изпращаш, знам, че „шестицата“ спира ей там.

Той ме прегърна вече в движение, потупа ме по гърба и изтича по стълбите. Аз останах подпрян на бетонната стена, мокра и ледена от дъжда, да гледам как ловко прескача от тухла на тухла, за да премине през улицата, а после се оглежда наляво-надясно преди да пресече улицата и да тръгне към автобусната спирка.

13. Демиургът каза:

— Имате ли още въпроси?

— Нямам — отговори Миша. — Благодаря ви.

Той вече се беше оправил напълно и лицето му си беше възвърнало нормалния цвят, но потта все още се стичаше от челото по бузите и врата, така, че постоянно трябваше да я изтрива с вече смачканата кърпичка.

— Тогава аз ще ви задам въпрос — каза Демиургът. — Само един. Какво искате вие?

— Сега искам само едно — отвърна Миша с крива усмивка. — Искам да ви няма. И никога да не ви е имало. Искам веднага да се събудя. Събуждам се, а вас ви няма и никога не ви е имало.

— Това е един наистина странен отговор — каза Демиургът. — Не го очаквах от вас… Впрочем аз въобще нямах предвид вас персонално.

— Аха, вие сте имали предвид… Виждате ли, всичко, което искаме ние, е изложено в Програмата на Партията. Прочетете я, там всичко е написано.

Демиургът гръмна:

— Благодаря ви! Свободен сте, майоре. Сергей Корнеевич, моля изпратете майора. Да му се подадат палтото и шапката.

… Когато най-сетне се домъкнах до мястото си в Приемната, като стара кранта, която влачат към скотобойната, той каза:

— Ще ви помоля занапред да не водите своите приятели без специално предупреждение. Тук не е светски салон, а служебно помещение… Впрочем в този конкретен случай аз по-скоро съм ви благодарен. Та нали вашата епоха е епоха на могъщите организации, а пък аз по стар навик все се занимавам с отделни фигури. Благодаря ви, вие ме насочихте към някои мисли.

14. СПРАВКА. От много години вече аз практически не съм женен и се намирам в развод. Моята първа и последна съпруга се наричаше Александра. Миша Смирнов не я е виждал никога. Деца нямам и никога не съм имал. Между моите близки и приятели, а също и между познатите ми, няма и никога не е имало жена на име Соня, София или нещо подобно.

По-късно звънях на Миша Смирнов още два пъти. Единият път ми казаха, че е в продължителна командировка. Другият път поговорихме няколко минути по телефона. Той беше приветлив и съвсем дружелюбен, но отказа да се срещнем, като се оправда с много работа. Преди да затвори той с удоволствие си спомни за „чудната вечер“ която прекарал у нас и ме помоли да поздравя „Сонечка и Танечка“.

Други познати в „могъщите организации“ нямам. Ако се обърна пряко, по официалните канали, като перспектива не виждам нищо друго освен лудницата.

Останах сам. Сега вече — съвсем сам.

15. Беше вече късна вечер. Даже по-скоро нощ. Аз лежах…