Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (28–29)

28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути, чак докато стана време за обяд.

Когато се прибрах вкъщи, той вече седеше в кухнята и ядеше от една емайлирана паница югославска супа на прах от тази в пакетчетата. Беше мършав, нелеп, ъгловат и костелив с люспести от мръсотия огромни крачища с плоски стъпала. Тънка пъпчива шия, гигантски подсмърчащ нос, опулени сълзящи очи, оскъдно чело под разбърканата коса, из която на петна се виждаха по-светли и по-тъмни кичури. Едно дрисливо пате. Сигурно нямаше повече от шестнадесет години, защото гласът му мутираше, а унилата му физиономия беше покрита с „бутон д’амур“63.

Когато влязох в кухнята, той ме стрелна с един панически поглед, но явно не съзря в мен никаква опасност, защото прокара пръст под носа си и се върна към яденето. Още щом зърнах неописуемия му бурнус, веднага разбрах къде е бил източникът на онази странна миризма, която усетих в антрето. Този бурнус не беше пран. Никога. Не беше и свалян. Само го бяха носили. Ден и нощ. С него сигурно никой дори не се беше давил.

— Кой е този? — попитах аз страшно.

Моята бригада, която съчувствено беше наобиколила носителя на бурнуса, мълчеше, както ми се стори, страхливо и виновно.

— Кой го е пуснал? — продължих аз, като вдигнах с един тон. — Защо не сте му направили санитарна обработка? Инструкцията не е ли писана за вас? Да не ви е скучно без холера?

Така си остана неизвестно кой го е пуснал. В края на краищата, може и никой да не го е пускал, а просто да се е появил в антрето и толкоз. Вече имаше такива случаи. И то не е един път. А пък със супата на прах (зеленчукова, с подправки, тридесет и седем копейки пакетчето, сметката е приложена) го нахранил милозливият Марек Парасюхин, който, както е известно, винаги е съчетавал в себе си нордическото милосърдие и славянската широка душа.

Той изсърба супата до последната капка, дори облиза паницата, ама така бързо и ловко, че докато протегнем ръце, тя вече беше като нова. След това започна да говори. Говореше така, както преди малко ядеше — лакомо гълташе звуците, задавяше се и пръскаше.

В началото не разбирахме нищо, освен постоянните молби да го оставим при нас и да го скрием. Бяха някакви оплаквания. Нещо било станало с родителите му — майка му ли умряла при неговото раждане, или пък той самият едва не умрял… Баща му бил богат, но не давал никакви пари да го издържа… И всички го биели. Винаги. Докато бил малък го биели децата. Като поотраснал с това се заели възрастните. Наричали го всякак: смрадльо, гърло ненаситно, дърт кокал, идиот, лайночист, лайнограб, лайнояд, сирийска риба, воняща римска смазка, египетски котак, псе, помияр и лепка, пън, дърво и върлина… Момичетата не искали да си имат работа с него. Никаква. Никога. Даже и проститутките от Киликия. И постоянно бил гладен. Веднъж, на шега му дали развалена риба, той я изял и едва не умрял. Ако искате да знаете, дори и свинско е ял… В този свят за него нямало нищо. Нито храна, нито жени, нито дружба. Нямало даже просто една добра дума…

Тогава се появил Рабби.

Рабби положил върху главата му своята тясна и чиста ръка, ръка без пръстени и гривни, и той неизвестно как изведнъж разбрал, че тази ръка няма да го хване за косите и да блъсне лицето му в издаденото си коляно. Тази ръка излъчвала добрина и любов. Оказало се, че в света все още съществуват добро и любов.

Рабби го погледнал в очите и му заговорил. Той не си спомня думите му. Рабби говорел прекрасно. Говорел винаги приятно, гладко и красиво, но той никога не разбирал за какво става дума и не можел да запомни дори и една дума. А може би изобщо е нямало думи? Може да е имало само музика, която настойчиво напомня, че и в този свят има, има и добрина, и приятелство, и доверие, и красота…

Разбира се, той бил най-слабият от слабите ученици, затова всеки гледал да му намери някаква работа. Изпращали го ту на пазара, ту за вода, ту при лихваря, ту при старейшината. Прекопай градината на човека, който ни подслони. Измий краката на жената — тя ни нахрани. Помогни на робите на този търговец — той ни даде пари… Опасният Йоан с вечния страшен кинжал на кръста му хвърля сандалите си — до утре да са поправени! Отровният като развалена риба Тома за развлечение му задава глупави гатанки, а ако не познае му „показва Йерусалим“ — хваща го за ушите и го вдига от пода. Високомерният и досаден Петър го тормози със своите постоянни нравоучения, също така неразбираеми, както и думите на Рабби, само че Рабби никога не се сърди, а Петър винаги е сърдит и досаден. Случвало се е понякога, седне по голяма нужда, сложи го пред себе си и досажда, досажда, досажда… напъва се, пъшка и досажда.

И все пак, това било щастие. Та нали Рабби бил винаги наблизо — само протегни ръка и ще го докоснеш. Подръпне те понякога на шега за ухото и ти цял ден си щастлив като птичка.

… Но когато отишли в Йерусалим, нещата се влошили. Той не разбирал какво е станало, виждал само, че всички са недоволни, а на челото на Рабби лежи сянка на грижа и тревога. Нещо не било както трябва. Нещо лошо се било случило. Какво можел да направи? Щял да се пръсне от усърдие. Стараел се да услужи на всеки. Мъчел се да отгатне желанието му още по очите. Хуквал още при първата дума. Въпреки това тупаниците валели като град и никой вече не си правел шеги с него, дори предишните болезнени и глупави шеги, а Рабби станал разсеян и съвсем не го забелязвал. Всички, неизвестно защо, чакали Пасхата. И ето, тя настъпила.

Всички се преоблекли с чисти дрехи (освен него, защото той нямал нищо чисто) седнали на вечерната трапеза. Разговаряли спокойно и един след друг топели залъци от пасхалния хляб в блюдото с мед, на масата царял мир, всички се обичали един друг, а Рабби мълчал и бил печален. После изведнъж заговорил и думите му били изпълнени с мъка и тежки предчувствия. В тях нямало нищо за любовта, доброто и щастието, а имало нещо за предателство, недоверие, злоба и болка.

Всички зашумяли — отначало плахо и с недоумение, а сетне все по-силно, с обида и дори с възмущение. „Кой е той? — питали те. — Кажи ни! Назови го тогава!“ — а опасният Йоан зашарил с дивия си поглед по лицата и вече бил хванал дръжката на страшния си нож. В това време той пресегнал крадешком, защото не било негов ред, да топне залък в блюдото, а Рабби изведнъж казал за него: „Може да бъде даже и той“, — и настанала тишина, всички го гледали, а той от уплаха изпуснал хляба си в меда и си дръпнал ръката.

Пръв се засмял Тома, след него вежливо захихикал Петър, като прикривал културно с ръка косматата си паст, а след това и Йоан се засмял оглушително и толкова силно отметнал глава, че едва не паднал от пейката. Засмели се всички. Нещо им станало смешно и дори Рабби се усмихнал, но усмивката му била бледа и печална.

Само той не се смеел. Отначало решил, че ще го накажат, защото посяга към меда без да му е ред. После съобразил, че никой не е забелязал нарушението. И веднага разбрал, че в момента става нещо, което не е смешно, а страшно. От къде и как разбрал? Неизвестно. Може би по бледната и печална усмивка на Рабби? Или, може би, почувствал бедата, така както я чувстват животните?

Те се насмели до насита, вдигнал се весел шум и всички се радвали, че от една седмица време Рабби за пръв път се е пошегувал и шегата била толкова сполучлива. Дояли пасхата, наредили му да прибере, а те взели да се приготвят за сън. Той излязъл в малкото дворче да мие съдовете и точно тогава Рабби дошъл при него там, навън, под звездите, седнал на един обърнат казан и му заговорил.

Рабби говорил дълго и бавно, като търпеливо повтарял отново и отново все едно и също: къде трябва да отиде, кого да потърси и когато го отведат при търсения какво да разкаже и какво да прави след това. Когато свършил, Рабби поискал той да повтори казаното, за да запомни всичко точно: къде, кого, какво да разкаже, какво да прави след това.

На сутринта, когато той за трети път повторил без грешка това, което му било наредено, Рабби го похвалил и го повел към помещението. Там с висок глас, за да чуят и будните и тези, които до тогава спели, му наредил да вземе кошницата и да отиде на пазара, за да купи продукти за утре, или по-точно, за днес, защото утрото вече било настъпило. Дал му и пари, които взел от Петър.

Той тръгнал по улиците на града, по тях все още било прохладно, и за четвърти, пети, шести път си повтарял наум: къде, кого, какво да разкаже, какво да прави после. Повтарял си и вървял, но не към пазара, а натам, накъдето му било наредено, и се учудвал защо, макар че отива да изпълни нареждането на Раби, онова черно животинско чувство за приближаваща беда не само че не затихва, а като че ли напротив — усилва се с всяка крачка и в синкавите улични сенки му се привиждали дивите очи на опасния Йоан и му се мяркал смразяващият блясък от острието на неговия дълъг нож…

Стигнал там, където му било наредено, и потърсил този, когото трябвало да потърси. Отначало не го пуснали при него и го оставили мъчително дълго да чака в огромно помещение едва осветено от една-единствена факла, толкова дълго, че краката му замръзнали на каменния под, а после го повели нанякъде и той се явил пред човека, пред когото трябвало да се яви и без да се запъне, без никаква грешка (о, какво щастие), изговорил всичко, което му били наредили да изговори. Видял как по добре гледаното лице на богатия човек, пред когото стоял, се разгаря странна, неестествена радост.

Когато свършил, го похвалили и му пъхнали в ръцете кесия с пари. Всичко станало точно така, както предсказал Рабби: ще го похвалят, ще му дадат пари и ето — той вече води войниците.

Слънцето вече е високо, по улиците е пълно с народ, а всички му правят път, защото след него вървят войниците. Всичко е точно така, както е предсказал Рабби, а бедата е все по-близо и нищо не може да се направи, защото всичко става точно според предсказанието на Рабби, а това значи, че всичко е правилно.

Оставил войниците пред вратата, както му било казано, а той влязъл в къщата. Всички седели край масата и слушали Рабби, а опасният Йоан се бил облегнал на гърдите му, сякаш искал да го прикрие с тялото си.

Още щом влязъл, той казал както му било наредено: „Аз дойдох, Рабби“ — а Рабби се освободил ласкаво от ръцете на Йоан, станал, приближил се до него, притиснал го до себе си и го целунал, така, както баща целува сина си.

В този момент войниците нахлули в помещението, а насреща им, направо през масата, с ужасен рев и вдигнат меч се хвърлил Йоан и боят започнал. Него самия още в началото го повалили, изпотъпкали го и той изпаднал в безсъзнание без да чуе и да види нищо повече. Когато се свестил, разбрал, че лежи в ъгъла като безпомощна купчина кости и всяка кост го боли, че край него е приклекнал Петър и в помещението няма никой друг, а всичко наоколо е покрито с парчета от глинени съдове, с изпочупени мебели, с изпотъпкана храна и обилно е опръскано с кръв, като в кланица.

Петър го гледал право в лицето, но сякаш не го виждал, хапел конвулсивно пръсти и говорел, но думите му не се разбирали добре. „Ами сега какво? — бъбрел той и пулел объркано очи. — Какво да правя аз сега? Къде да отида?“ — а когато, най-сетне, забелязал, че се е съвзел, го стиснал с две ръце за шията и закрещял с всичка сила: „— Ти сам ли ги доведе тук, козя барабошко, или ти беше наредено? Казвай!“ „Беше ми наредено.“ — отвърнал той. „А това от къде е?“ — изкрещял Петър още по-силно и му тикнал в лицето кесията с парите. „Наредено ми беше“ — изрекъл той отчаяно. Тогава Петър го пуснал, изправил се и се запътил навън, като пъхнал в движение кесията с парите в пазвата си, но на прага се спрял за миг, обърнал се към него и казал така, сякаш го заплюл: „Ти си вонящ предател и юда!“

В този момент нашето пате внезапно прекъсна разказа си на половин дума, разтрепера се цялото и се втренчи във вратата с очи, изпълнени с ужас. Цялата ни бригада също погледна натам. Нямаше нищо особено. Само Ахасфер Лукич се беше изправил там със своята чанта под мишница и с някакъв неопределен израз на лицето (нещо като съжаление или печално презрение, а, може би и някаква носталгична тъга), гледаше към патето и го викаше с пръст. То струпа с грохот всичките си кокали на пода и запълзя на четири крака към него, като викаше пискливо:

— Наредено ми беше! Наредено! Самият той ми нареди! И каза да не споменавам на никого! Аз щях да ти кажа, Опасния, ама той нареди на никого да не казвам!…

— Ставай, дрисльо — отвърна му Ахасфер Лукич. — Изтрий си сополите. Всичко отдавна е минало, всичко е забравено. Да вървим. Той иска да те види.

29. Днес най-сетне настъпи седемнадесети, но не седемнадесети ноември, а седемнадесети юли. Слънцето грее ослепително. Калта под прозорците изсъхна и стана една сива и напукана част от земната гръд. Тополите по Проспекта на труда са целите в зелено и ресата им вече опада. Горещо е. Не знам с какво да изляза на улицата. Най-летните ми дрехи са силонова спортна фланелка и гащета.

Още от сутринта Парасюхин се стегна в черния си кожен мундир на есесовец от специалните велосипедни части (а също и на патрона на „синята стрида“) и започна да досажда на Демиурга с настоятелната си молба да бъде откомандирован в Света на Мечтата. Света с главна буква и Мечтата — също. Три пъти Демиургът с подчертана настойчивост и служебно-дидактичен тон го пита: Светът на чия именно Мечта има предвид? Дори и аз, макар вътрешно да се забавлявах и да се присмивах на всичко това, усетих в настойчивия му въпрос някаква заплаха, някакъв подводен камък, някакъв неприятен спомен се мярна смътно в главата ми и аз дори почувствах нещо като страх за нашия Парасюхин. Обаче този розовобузест глупак, въпреки цялата си знаменита нордическа интуиция и широко афиширания си вътрешен глас, не усети нищо. Той пердашеше направо. Възможен е само Светът на една-единствена Мечта. Всичко останало са или миражи или съзнателни лъжи… Мечта чиста като кристалния извор, който блика от чистите недра на чистата родина на народа… неговата лична парасюхинска мечта, която е мечта и на народните родове…

След което беше откомандирован. Наближава вече обед, а него все още го няма.

Яви се двойка абитуриенти. Младеж и девойка — горещи комсомолски сърца. И двамата в избелели зелени комбинезони, изпъстрени с надписи: БАМСТРОЙ, ТУКСТРОЙ, ТАМСТРОЙ, и някакви години (между тях и 1997, което доста ме учуди). Лицата им червенеят от смущение и пламтят от ентусиазъм.

Пред височайшите нозе е положен проект „За избавяне на човечеството от страха“. Страхът е основа и баща на нашата цивилизация… В много случаи съвестта също се основава на страха… и така нататък. Изобщо, целият проект е построен върху микроскопичен жизнен опит и върху една прочетена някъде фраза: „Поизтъркайте което и да е от лошите качества на човека, и на повърхността ще се появи неговата основа — страхът“. (Казано е по маниера на Бърнард Шоу, но не от Бърнард Шоу.) Страхът сковава и потиска: чувството за справедливост, прямотата, честността и откровеността, а също и гордостта, чувството за собствено достойнство, принципността…

Много лесно, просто като на шега, Демиургът ги накара да се забъркат в собствената си теория. Не бихме могли да отречем, обаче, че страхът сковава и потиска също така: садизма и мазохизма, стремежа за лесни печалби, склонността към лъжесвидетелство, отмъстителността, агресивността, потребителското отношение към живота на другите, склонността към писане на анонимки, идиотската принципност…

Освен това, ако поизтъркаме и някои ДОБРИ качества на някои хора, на повърхността доста често излиза същият този страх… Впрочем идеята сама по себе си не е лоша, има над какво да се помисли, но се нуждае от сериозна и всестранна допълнителна разработка. Да се изпратят! Да се почерпят с нашия плодов сок! Да им се подадат палтата!

Какви ти палта в средата на юли! Тъкмо ги поведох към кухнята да ги черпя със сок, и се появи Парасюхин.

Струпа се в коридора, сякаш мазилката се смъкна от тавана и изтрополя върху линолеума като чувал с кокали. Докато успея да отворя уста, той вече беше събрал всичките си ръце и крака, беше се прикрил с разперените си длани, лакти и дори колене, и в този си вид се беше притиснал плътно до стената, като че искаше да влезе в нея, а опуленото му око блестеше между пръстите на ръката. По коридора се разля зловонна вълна — не полюбопитствах дали самият той се беше посрал или пък наскоро го бяха топили в някой нужник. Просто извиках бригадата. Бригадата дотърча и аз дадох нарежданията си. Повлякоха Парасюхин на санитарна обработка: Колпаков както обикновено — мълчаливо и старателно, Матвей Матвеевич — с пискливи оплаквания, а Спиртов-Водкин — заливайки цялата околност със сквернословия, сякаш беше обхванат от болестта на Де ла Турет64.

Тогава най-сетне осъзнах смътните си опасения, защото много ясно и подробно си спомних за собствения си печален опит в Света на Мечтата на Матвей Матвеевич Гершкович…

Светът на Мечтата, казах аз назидателно на младежа и девойката, които следяха събитията с трепетно и жадно любопитство, та светът на Мечтата е сложно и дяволски опасно нещо. Разбира се, трябва да се мечтае. Трябва. Но далеч не всички и съвсем не всеки трябва да мечтае. Има хора, на които направо им е противопоказно да мечтаят.

Ясно е, че младежът и девойката не ме разбраха. Пък и аз съвсем не се канех да им втълпявам каквото и да е, а исках просто да ги почерпя със сок, което и направих под съпровода на разнообразните и красноречиви звуци, долитащи ясно от помещението за санитарна обработка.

Ахасфер Лукич се появи едва привечер и при това не беше сам.

„Ессе хомо!“65 — обяви той, като прегръщаше госта през раменете и лекичко го побутваше към мен. Гостът се усмихваше смутено. Не беше много висок на ръст, добре сложен, около петдесет годишен, облечен в някакъв костюм със странна кройка. На дясната си скула имаше нещо като лепенка от розов лейкопласт, но не лейкопласт, а по-скоро остатък от небрежно изтрит грим. Нещо не беше наред и с лявата му ръка — тя висеше неподвижно като камшик и изглеждаше скъсена, защото кранчетата на пръстите едва се подаваха от ръкава.

Ето такъв го видях за пръв път — леко смутен, не съвсем здрав, и много заинтригуван.

— Разрешете ми да ви го представя — продължи Ахасфер Лукич весело. — Това е Георгий Ана…

(ЗАБЕЛЕЖКА НА ИГОР К. МИТАРИН. На това място ръкописът „ОЗ“ прекъсва. Никога не съм виждал продължението и дори не знам дали то изобщо съществува. Най-вероятно целият следващ текст е бил иззет от самия Г. А., например от съображения за скромност. Допускам също, че цялата липсваща част от ръкописа е била посветена главно на него. Възможни са разбира се и други обяснения. Те са дори няколко. Няма обаче никакъв смисъл да ги привеждам тук. Всички те са съвсем неправдоподобни.

Между другото, изразът „вярвам, защото е абсурдно“, според мен принадлежи не на перото на Августин Блажени, а на стилото на достославния Квинт Септимий Тертулиан, един от първите иберийски епископи.)