Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (19–22)

19. В действителност остров Патмос се оказал доста оживено местенце. Явно по онова време той е бил пресечна точка на няколко каботажни, ако не пътя, то поне пътеки. Почти всяка седмица в неговото удобно южно заливче хвърлял котва някой плавателен съд, за да попълни запасите си с прясна вода, да се снабди със сушено козе месо, а понякога и да стовари на брега нов заточеник.

Оказало се, че Патмос е препълнен със заточеници. Те се наричали с жаргонната думичка прикахти, което примерно съответства на нашето понятие „кръщелник“. Там имало кръщелници на Калигула, кръщелници на Клавдий и кръщелници на Тиберий. Сред тях били възгордели се сенатори, провинили се артисти, чуждоземни князе, майстори и любители на острите думички, неугодни реформатори — някои със семействата и покъщнината, а други без уши, без език, понякога и без гениталии.

Всички те, даже и тези без гениталии, били елит. Били социално близки. А полуголият изварен в кипящо масло професионален бандит с обелена кожа бил социално чужд. Строго погледнато той дори не бил достоен за заточение — щом маслото не било стигнало за него, то мястото му без всякакво съмнение било на кръста, а не в светското общество. По тази причина първите седмици от пребиваването му на острова били помрачени от инциденти.

Впрочем, по-правилно би било да се каже, че тези седмици били помрачени от гледна точка на прикахтите. Те се стремели да поправят грешката на властите, но не преуспели в това си начинание.

Отначало били убити три кучета: опитали се да го гонят с кучета, които той убил, и заедно с Прохор ги изпекли на огъня и ги изяли. След това били осакатени четирима роби на сенатора Варон, които той изпратил да отмъстят за кучетата. Бандитът ги лишил от гениталии, за да не могат в бъдеще с нищо да превъзхождат своя стопанин.

Тогава му устроили истинска хайка, която ръководели изпаднали в немилост офицери от Четиринадесети легион. Хайката завършила без резултат: изгорили опустялата вече развалина, в която те с Прохор се подслонявали, строшили единственото му гърне с остатъците от вчерашното ядене и заловили няколко кози, които се случили наблизо и едва ли били негови.

Същата нощ пламнало селището на прикахтите, запалено от четирите края от пастирите-фригийци, а бандитът и неговия Прохор отишли в планината, натоварени с имуществото на сенатора Варон. Така веселото приключение на измъчваните от скука кръщелници на тримата императори се превърнало в тежка и безсмислена война с аборигените, която завършила чак след месец с капитулация при доста унизителни условия.

Йоан-Ахасфер заживял в планината. От гледна точка на страничния наблюдател това било едно чисто растително съществуване. Той не правел нищо друго освен да яде и да спи. Прохор бил този, който носел вода и търсел храна. Понякога при тях идвали пастирите. Без да поздравят, сядали край огъня и пиели кисело вино, донесено в мехове с опадала козина. Тогава Йоан се напивал. Понякога имал нужда от жена. На острова нямало свободни жени. Той се задоволявал с козите. Нямал никакви други желания. Всъщност бил най-щастливият човек на своето време: нямало нужда да работи и всичко, което желаел, му било подръка.

Около него не се случвало нищо.

Затова пък вътре в него ставали наистина поразителни неща и той с тревога и изумление ги попивал в съзнанието си в течение на дълги часове, докато се търкалял върху кожите в бедната си колиба. Всичко това без съмнение започнало от римската отрова, когато плувал като труп в онова, което самият той бил повърнал на пода на залата за изтезания. То продължило през непоносимата болка, когато го варели близо до Латинската порта. И от тогава не преставало. Дали това са били гласове, които сега вече ясно и разбираемо му говорели за принципите и законите на битието? Възможно е. Възможно е да са били именно гласове. Дали това са били видения, ярки и огромни видения за това, което е било, което ще бъде, и за това, което е? Да, много е вероятно. Той виждал. Той виждал, възприемал мирис, той осезавал, той изпитвал ужас и възторг. Но той не участвал.

Дълго време си мислел, че това са боговете, които говорят с него, че те го подготвят за някакво велико дело, като го даряват с нечовешко знание — щедро го даряват с всезнание. Но с течение на времето, докато съзнанието му все повече се изпълвало, докато вселената около него и в самия него ставала все по-огромна, все по-разбираема, все по-ясна със своите неизброими връзки с миналото и в бъдещото, все по-проста в своята неизказана сложност — докато ставало всичко това, той все повече се убеждавал, че няма никакви богове, и демони няма, и магове и чародеи няма, че няма нищо, освен човека, света и историята и всичко това, което сега го озарява, идва не отвън, а от вътре, от него самия и че никакви особени дела не му предстоят, а му предстои просто да живее вечно с цялата вселена вътре в себе си.

Трябва да отбележим, че в минутите на бодърстване докато ядял печена риба, гълтал кисело мляко или се промъквал към някоя похотлива коза, той си оставал предишния Йоан-Ахасфер и дори не Йоан-Ахасфер, а просто Йоан Боанергес — див, хищен и простодушен галилеянин, който не знае да чете и пише и живее само с пет чувства и три желания. Дори споменът за Учителя избледнял и оставил след себе си само смътно усещане за неопределена ласкава топлина.

Той никога не се бил отличавал с добра памет, ако не се отнасяло за отмъщение и ненавист. В часовете на бодърстване свръхзнанието спяло в него като Левиатан41 в морската бездна и ако тогава някой го бил попитал, например, защо изгряват и залязват небесните светила, той просто нямало да разбере въпроса. Или пък ако на него самия му било дошло на ум да се запита, например, защо децата приличат на родителите си, той само щял да се учуди на неочакваната игра на мисълта си, която е съзряла въпрос в естествения ред на нещата и дори нямало да се опита да търси отговора.

Знанието се събуждало в него неочаквано и винаги независимо от волята му. Обикновено това се случвало в минути на силно раздразнение, когато го обхващали пристъпи на нетърпимост към хората, към тяхната глупост, към самоуверената им бъбривост, към тяхното робско наслаждение от собственото им нищожество пред висшите сили — богове, жреци, власт — към животинското в тях.

За пръв път това се случило една гореща лятна вечер, когато слънцето вече било залязло и край тлеещия огън се водел специфичен чисто мъжки разговор, подправен с младо домашно вино. Съвсем нормално от жените разговорът се прехвърлил на козите и пастирите, които били добре запознати с въпроса, се заели да обясняват на Йоан и Прохор всички тънкости на това приятно занимание: по какви признаци трябва да се избира животното; как трябва да се подготви за употреба; и главното какви мерки трябва да се вземат, за да не бъде изгубено нищо от удоволствието и едновременно с това, да не се случи нещо скверно — да не се зачене чудовище.

Йоан Ахасфер нямал нищо против мъжкия разговор, нито против неговия завой към козите. Но когато пастирите взели да говорят глупости за козлочовеците, за ужасния им вид и кървави привички, когато започнали да трупат лъжа след лъжа, когато взели да се обръщат към авторитета на боговете и дедите и заедно с пращенето на кози кожи, които се разкъсват на гърдите в знак на честност, се заредили примери на очевидци и непосредствени виновници, точно тогава Йоан-Ахасфер не издържал. Той заговорил. Той казал на тези глупави кресльовци, че не е възможно козите да имат потомство от хората. (Току-що бил разбрал съвършено ясно, че го знае и освен това знае съвсем точно защо е невъзможно.) Опитал се да им обясни защо е невъзможно. За пръв път в живота си усетил колко е мъчително, когато разбираш всичко, но не ти достигат думи. Лингвистично задушаване.

Те не го разбрали. Той започнал да вика. Блъскал с юмруци каменистата земя. Сплитал и разплитал пръсти, като се силел да им покаже механизмите. Запъвал се като паралитик. Намокрил със слюнка цялата си брада. Ужасени от всичко това пастирите се разбягали и той останал сам — само Прохор седял наблизо и с привична сръчност работел със стилото върху един измачкан и зацапан пергамент. Йоан заплакал, замерил го с една главня и се тръшнал по очи на земята.

Наложило му се да се учи да разказва. Оказал се способен разказвач. И много скоро открил, че в него се е появило и четвърто желание — жаждата да споделя своите знания. Това било нещо като любовта. Тук също не трябвало да се бърза, а трябвало да бъдеш (ако искаш да получиш максимална наслада) солиден, да напредваш крадешком, да бъдеш ласкав и нежен със слушателя. Неговите внезапни пристъпи на раздразнение от човешката тъпота, самодоволство и невежество не престанали, но неговото свръхзнание не се нуждаело от тях, за да може да се излива съвсем свободно. Сега му била достатъчна само коректна опозиция. Това карало Йоан да търси партньори.

Той силно изменил отношението си към интелигенцията. Започнали да му харесват хора, които четат и са изпълнени с любопитство към обкръжаващия ги свят. Разбира се, от неговата висота тяхната начетеност представлявала само едно систематизирано незнание, един повече или по-малко сложен комплекс от неверни, погрешни или неточни представи за света, но образованието пък ги било въоръжило с логика, скептицизъм и разбиране на вечната невъзможност да се обхване необхватното.

Той станал свой човек в колонията на прикахтите.

А Прохор все записвал.

Неправилно би било, обаче, да твърдим, че Прохор записвал всяка дума на своя любим пророк, макар самият той да бил уверен съвсем искрено, че нито една-едничка дума не е пропаднала напразно. Започнал да записва още пред Латинската порта. Продължавал да записва и на галерата, която откарвала на Патмос него и бълнуващият Йоан, чиято кожа се лющела като на змия. Вече на Патмос Йоан говорел насън, докато свръхзнанието зреело в него. Прохор записвал и тези думи — жарките беседи на Йоан с въображаемите богове.

Той записвал и когато вбесеният Йоан изливал знанията си пред изплашените пастири. Записал и диспута на Йоан с Плиний Старши, слязъл за малко на Патмос, за да вземе помилвания вожд на германите. Също и диспута с Юст Тивериадски, който дошъл на Патмос специално за да се срещне с удивителния учен. Още много и много диспути записал той, докато се научи сам с умело зададени въпроси да събужда за изригване вулкана от знания на своя пророк.

Така се раждал АПОКАЛИПСИСЪТ или „Откровението на Йоан Богослов“ — знаменитият паметник на световната литература, който самият Йоан-Ахасфер наричал винаги само кешер (думичка от арамейския жаргон, която означавала примерно същото, каквото и днешната дума „ро̀ман“ — история, която си разказват на наровете заклетите престъпници за утоляване на сензорния глад. (Защото между това, което разказвал Йоан и онова, което в крайна сметка се появявало изпод стилото на Прохор, нямало нищо общо, освен, може би, страстното желание да разкаже и да убеди.

Естествено, Йоан-Ахасфер говорел, бълнувал и разказвал на арамейски. Прохор знаел арамейски не повече от необходимото за разговор на пазара. Той пък естествено пишел и мислел на гръцки, а по-точно — на класическо койне42.

По-нататък. На Йоан-Ахасфер постоянно не му достигали думи да предаде понятията и образите от своето свръхзнание и се налагало през цялото време да прибягва до жестове и междуметия. Неговото съзнание било побрало цялата вселена от плюс до минус безкрайност в пространството и времето и как можел той да обясни на един млад (пък било то и стар!) човек, роден в Херонея, син на освободен роб и иберийска робиня, какво представляват такива неща като: мускет, гравилет, ТВЛ-и, питекантроп, мутант, хомункулус, партеногенеза, линия за доставка, протуберанс, многомерно пространство, инкунабула, Москва, брониран влак, хартия, капитализъм, нула-Т, римокатолическа църква, магнитно поле, облачен град, лазер, инквизиция… И самият Йоан-Ахасфер не умеел не само да обясни, но дори просто да назове тези понятия, предмети и явления. Той само ЗНАЕЛ за тях, имал само представата за тях и за връзките помежду им. Прохор обаче бил велик писател и като велик писател бил роден за творец на митове. Въображението му било превъзходно развито и той с неописуемо простодушие и увереност запълвал според собствените си разбирания всички дупки, които зеели в разказите и обясненията на пророка.

По-нататък. Още от самото начало Прохор бил убеден, че има пред себе си действуващ пророк от плът и кръв. Йоан-Ахасфер споделял знания, а Прохор записвал пророчества. Неясните, неразбираеми и несвързани разкази на Йоан само укрепвали неговото убеждение, че просто няма начин това да не са пророчества. Своята задача той виждал в това да ги разтълкува, да ги систематизира, да ги постави по местата им и да ги свърже в едно цяло. Той отделял главното, безжалостно отрязвал второстепенното, търсел и намирал образи достъпни за всички, разкривал и изяснявал смисъла или пък го скривал, ако сметнел за нужно, строял сюжета, изковавал ритъма, той предизвиквал ужас, извиквал благоговение, довеждал до отчаяние, дарявал надежда…

В резултат на всичко това Прохор създал литературно произведение със своя съвършено самостоятелна литературно-художествена стойност. Както и повечето крупни литературни произведения, то няма нищо общо със стимулите, предизвикали автора да го напише. Затова полученият кешер може да бъде тълкуван по много и различни начини в зависимост от идейните стереотипи и дори от естетическите вкусове на тълкувателя.

Доколкото е известно, нито един от тълкувателите не е взел под внимание този забележителен и, може би решаващ факт, че по-голямата и плодотворна част от живота си (все пак това са четиридесет години) Прохор прекарал в обкръжение на прикахтите, в котела, където кипели опозиционерски страсти, където един до друг се варели и тези, които яростно ненавиждали Рим и тези, които прекалено го защитавали, тези, които смятали Рим за тъмница на народите, и тези, които смятали, че е време най-сетне решително да се приключи с гнилия либерализъм. В този кипящ котел врели и се преварявали най-новите слухове, клюки, теории, предсказания, опасения, анекдоти и надежди, а Прохор безусловно е бил добре запознат с целия този кипеж. Той, както и всеки велик писател, не би могъл да не изпита върху себе си най-дълбокото въздействие на това обкръжение.

Така се появява още едно възможно тълкувание на Апокалипсиса, този път като остро съвременен свръхзлободневен политически памфлет, в който елементите на пророчество трябва да се разглеждат само като литературен похват, с помощта на който до съвременника се довеждала идеята за небрежността на трудния и със страшен край на Римската империя. Съвременникът трябвало най-много да се кефи, когато разпознава познатите атрибути на римската йерархия, на римската персоналия и инфраструктура в образите на Звяра, на железните скакалци и всичко останало. Във всеки случай, в края на шестдесетте години, когато Прохор превеждал на Йоан-Ахасфер направо от ръкописа избрани откъси от своя Апокалипсис, пророкът с въодушевление се праскал по коленете и казвал през смях: „Браво, синко, тук здравата си ги чукнал, няма какво да се каже…“ А когато четенето приключило и след като направил няколко чисто стилистични забележки, той предрекъл: „Имай предвид, че това нещо, дето си го написал, ще има дълъг живот и ще накара много хора да си бият главата над него…“

Разбира се, сега, след две хиляди години, никой не би могъл да възприема Апокалипсиса на Прохор като политически памфлет, но нали и друго велико явление на световната литература — „Божествената комедия“ на Данте — също не се възприема като политически памфлет, макар да е била и замислена и написана точно в този жанр.

Много години по-късно, когато вече ги нямало нито Прохор, нито прикахтите, нито самата Римска империя, на Йоан-Ахасфер му хрумнала странната мисъл, че Апокалипсисът на Прохор не бил нито мистично пророчество за съдбата на ойкумена43, нито политически памфлет, а грандиозен план за всеобщо въстание на всички колонии-провинции против Рим, щателно и гениално зашифрован като литературно произведение, една гигантска диспозиция от типа „ди ерсте колоне марширт…“, в която всичко имало своя точен и еднозначен смисъл — и тръбенето на всеки ангел, и цветът на конете, с които ездачите влизат в историята, и Девата, която убива Дракона… Тази диспозиция за пръв път била използвана (само известна част от нея) по време на Йудейската война и в пълно съответствие с казаното от Л. Н. Толстой, при сблъсъка с реалността показала своята абсолютна несъстоятелност.

20. Най-трудното беше да замъкна тази проклета картина до нашия етаж. Откъснах си ръцете, седем пъти се потих, два пъти ми пада шапката и цялата стана само прах и мръсотия. Одрах си и бузата на позлатената й рамка. Нейде по средата на пътя стъклото изпращя и сърцето ми щеше да спре от ужас, но всичко свърши благополучно. Като се задъхвах от умора, аз с последни сили примъкнах картината по коридора и я подпрях на стената на Стаята: метър и половина, на метър и половина в тежка остъклена рамка.

Докато си оправях дишането и с откъснатите си ръце, които едва мърдаха, си изтривах потта и си почиствах шапката, от столовата излезе Ахасфер Лукич. Той сигурно ставаше направо от масата, защото още дъвчеше нещо и примляскваше апетитно, а от него лъхаше на пържен лук, оцет и кориандър.

— М-м-м — рече той като спря пред картината и извади от джобчето на жилетката си клечка за зъби. — Не е лошо, никак не е лошо… Знаете ли, Серьожа, това може и да го заинтересува… Много ли дадохте за нея?

— Нито копейка — изпухтях аз. — От къде на къде? Ами ако не е подходяща?

— И как се нарича всичко това?

— Не си спомням… Някакъв мотор… Там на гърба си пише. На немски, естествено…

Ахасфер Лукич бързо се пъхна зад картината. Напъха се целият, така че само задните му части останаха да блестят в изтрития от употреба панталон.

— Аха… Разбрах всичко… — промърмори той докато се измъкваше обратно. — „Дас моторрад унтер дем фенстер ам зонтаг морген“. — Изгледа ме сякаш бях на изпит. Аз измънках:

— Ами мотоциклет… в слънчево утро… Под вратата, струва ми се…

— Не — отговори Ахасфер Лукич. — Това произведение на живописта се нарича „Мотоциклет под прозореца в неделя сутрин“. — Не спорих с него. Известно време ние мълчаливо разглеждахме картината.

Картината изобразяваше стая. Прозорецът е отворен. През него влиза светлината на утринното слънце. В стаята са нарисувани: вляво — неоправено легло с ненормално количество възглавници и завивки; вдясно — чудовищен скрин с едно отворено чекмедже, а върху скрина — маса порцеланови дреболии. В средата — човек по долни дрехи. Той е в странна поза — явно се промъква към прозореца. В дясната си ръка, която е изтеглена назад, към зрителя, стиска граната. Това е всичко. В общи линии: алегорична картина на тема „Пазете съня на своите граждани“.

— Най-много трябва да му хареса гранатата — проговори най-сетне Ахасфер Лукич убедено, като продължаваше с всички сили да работи с клечката за зъби.

— „Лимонка“ — допълних аз, но не бях особено уверен. — Според мен, те от много години не са на въоръжение у нас.

— Правилно, „лимонка“ — потвърди с удоволствие Ахасфер Лукич. — Освен това й казват и „фенка“. В Америка пък я наричат „пайн епл“, което означава — какво?

— Не зная — отвърнах аз и се заех да си свалям палтото.

— Което означава „ананаска“ — продължи той. — А китайците й казваха „шоулюдан“… Не, „шоулюдан“ това е граната въобще, а как ли наричаха Ф–1? Не си спомням. Забравил съм. Май много взех да забравям… Обърнете внимание, даже запалката й е сложена… Много талантлив художник… И картината е хубава…

Оставих го да се любува на живописното произведение и отидох в антрето да си закача палтото, а после се преоблякох в домашни дрехи. Когато се върнах в Стаята, Ахасфер Лукич продължаваше да стои пред картината и да я разглежда вдигнал ръце пред очите си, така както децата изобразяват бинокъл. Той заговори, сякаш продължаваше предишната си мисъл:

— Обаче, първо… Първо, не виждам мотоциклета. Той може да се пише „дас моторрад“, а всъщност там да има, да речем, латернаджия. Или пък, страшно е дори да го кажа, младежи с китара… Това първо. А второ… — Той вдигна очи нагоре, а гласът му стана страдалчески. — Всичко е статично! Статично! Има въздух, има и светлина, долавя се пространството, но къде е движението? Движението къде е? Кажете ми вие, Серьожа, къде има движение?

— В киното има движение — казах аз колкото да се отърва. Бях много гладен.

— Киното… — повтори той. По гласа му звучеше, че не е доволен. — Вярно, че в киното, но… Я дайте да видим как, според него, се развиват по-нататък нещата там!

Човекът на картината се раздвижи. Той хищно се прокрадна до прозореца, метна с плавно движение „лимонката“ навън и се хвърли по корем на пода под широкия перваз на прозореца. Отвън нещо светна. Някакви боклуци се посипаха от тавана върху нас. Звъннаха стъкла — на нашия прозорец. А зад онзи прозорец на картината се издигна дим, издигнаха се някакви парчета, и като блестеше весело със спиците си към небето излетя колело от мотоциклет.

— О! — възкликна Ахасфер Лукич и картината застина отново. — Ето сега вече всичко е както трябва. Ясно е, че е мотор. Не някакъв си латернаджия, а точно мотоциклет. — Той отново вдигна към очите си въображаемия бинокъл. — И то, Серьожа, не какъв да е мотоциклет, а марка „Цюндап“. Хубави мотоциклети бяха някога… — Той извиси глас. — Ковачо! Илмаринен! Елате за минутка! Вижте, тук сме ви приготвили нещо… Насам, насам, по-близо… Какво ще кажете, а? „Мотоциклет под прозореца в неделя сутрин“. Реализирано с граната тип Ф–1, същата — „лимонка“, същата — „ананаска“. За съжаление гранатата не е запазена. Сами разбирате, че няма как, трябва да се избере едно от двете: или гранатата, или мотоциклета. Ние със Серьожа се посъветвахме и решихме, че мотоциклетът ще ви е по-интересен… Картината е забавна, нали?

Демиургът помълча още малко и най-сетне заговори с кисел тон:

— Можеше да бъде и по-лошо. И защо ли всички казват, че той е пейзажист? Добре. Вземам я. Сергей Корнеевич, платете му двеста… Не, сто и петдесет райхсмарки и бъдете любезен с него. Занапред не ме безпокойте, просто вземайте всичко, което ви предложи… Как изглежда той?

Аз свих рамене.

— Бледен… пъпчив… с отпуснато лице. Млад с черен перчем над челото…

— Има ли мустаци?

— Мустаци няма. Няма и брада. Много обикновено лице.

— Лицето му обикновено, живописта му обикновена… Само фамилията му е необикновена.

— Как му е фамилията? — трепна Ахасфер Лукич и се наведе почти до пода, като се мъчеше да прочете подписа в долния десен ъгъл. — Тук има само инициали, о мой Птах. Латински A и C…

— Адолф Шиклгрубер — измърмори Демиургът. Той вече се беше отправил обратно към своя мрак. — Впрочем, това име едва ли ви говори нещо.

Ние с Ахасфер Лукич се спогледахме. Той направи скръбна физиономия и печално разтвори ръце.

21. — … Трудно ми е да ви разбера, Ахасфер Лукич — казах аз най-сетне на този застрахователен лъжеагент. — Вие постоянно говорите за вашето всезнание, а каквото и да ви попита човек, все не помните. Кои са дванадесетте апостоли поименно — не помните. Къде е стоял запасният полк на Дмитрий Донски — не помните, а пък твърдите, че лично сте участвали… Били сте библиотекар на Иван Грозни, а не можете да покажете къде се е намирала библиотеката. Как да разбирам това?

Ахасфер Лукич изду долната си устна и доби важен вид.

— Какво не можете да разберете? Да знаеш е едно, а да помниш — друго. Това, което зная, го зная. И аз действително зная всичко. Виж това, което съм видял, чул, усетил с обонянието и осезанието си, това мога да го помня или да не го помня. Ето ви една преднамерена груба аналогия. Блокадата на Ленинград. Вие знаете, че тя е била реалност. Знаете кога е била. Знаете колко хора са загинали от глад. Знаете за Пътя на живота. При това вие самият сте били там, вас са ви извеждали по този Път. Е, добре, много ли неща си спомняте? Вие, който така се надувате с вашата млада памет пред един, меко казано, стар човек!

— Добре, добре, разбрах, не се горещете — опитах се да го успокоя аз. — Само че пак се объркахте. Аз не съм бил в блокадата. Тогава още не съм бил роден.

22. В плитчините на топлите морета, а също и в чистите северни реки се срещат добре известните по описание на всички молюски от клас двучерупести (бивалвия). Става дума за така наречените бисерни миди или бисерни раковини. Някои морски бисерни миди стават огромни — до тридесет сантиметра в диаметър, и с тегло до десет килограма. Сладководните са много по-малки, но затова пък живеят до сто години.

Най-общо казано това са доста невзрачни мекотели, доста обикновени. Не се препоръчват за храна, освен в краен случай. От тях не би имало никакво полза, ако от черупките им не се правеха копчета за наполеонки и в тях не се намираше понякога така нареченият бисер (в раковините, разбира се, не в наполеонките). Ако трябва да бъдем пределно точни, то ползата от бисера не е голяма, дори е много по-малка, отколкото от копчетата, но така е тръгнало открай време, тези бели, розови, жълтеникави, а понякога и матовочерни топченца калиев карбонат да се ценят извънредно много и да се смятат за съкровища.

Бисерите се образуват в телесните гънки на мекотелото, в най-интимната, така да се каже, част на неговия организъм, когато там по някакви причина или нещастна случайност попадне дразнител, чуждо тяло — прашинка, песъчинка с остри ръбове или, още по-страшно, някакъв кърлеж-паразит. За да се защити, мекотелото обвива дразнителя слой след слой със своя бисер. Така се появява и расте перлата. По груба сметка един бисер се пада на хиляда раковини, а ценните перли — още по-рядко.

Някъде в края на осемдесетте години, в процеса на непрестанното увеличаване областите на своето титанично свръхзнание, Йоан-Ахасфер изведнъж открил, че между двучерупестите раковини от вида П. маргаритафера и съществата от вида хомо сапиенс съществува определено сходство. Само че това, което у П. маргаритафера се наричало бисер, сред хомо сапиенсите от онова време било прието да се нарича сянка. Харон превозвал сенките от единия бряг на реката Стикс на другия. Завинаги. Те постепенно запълвали деснобрежието (или левобрежието?) и бродели там сред стонове и оплаквания, потънали в сладостни спомени за левобрежието (или деснобрежието?). Те били безкрайни във времето, но тази безкрайност не била за завиждане и затова ценността на сенките като стока по онова време не била особено голяма. Честно казано, тя била равна на нула. За разлика от тази на бисерите.

Тогавашните хора си въобразявали, че всеки от тях притежава своя сянка. (Може би и раковините П. Маргаритафера също си въобразяват, че всяка от тях носи в себе си бисер. (Йоан-Ахасфер много бързо открил, че това е едно заблуждение. Да, всеки хомо сапиенс наистина носел в себе си потенциалната възможност да има сянка, но рядко някому се падало щастието тя да се осъществи. Е, разбира се, не чак един на хиляда, а по-често. Примерно един на седем-осем души.

Известно време Йоан-Ахасфер се забавлявал с тази нова за него реалност. Изведнъж бил обхванат от страстта да колекционира и класифицира. Сенките били забележително разнообразни и в същото време в това разнообразие се долавяла удивително стройна и красива схема, една прекрасна структура — многомерна и променлива. Наложило му се да създаде онова, което много по-късно щяло да бъде наречено теория на вероятностите, математическа статистика и теория на графите. (Той открил за себе си света на математиката. Това откритие му подействало потресаващо).

Отначало се зарадвал много като открил находища на сенки, както се радва златотърсачът, открил златна мина. Още нямал представа на кого и как ще пласира тези сенки, но понеже бил безжалостен и практичен човек, много се радвал, че единствен в ойкумена притежава една рядка стока. Започнал да обмисля организацията на търговска кампания. Предизвикване търсенето на сенки в обществото. Масово изкупуване на стоката. Организиране на бази за пласмент в Рим, Александрия, Дамаск… Излизане на Пътя на коприната и оттам през Партянското царство44, към Китай… Много скоро това му омръзнало. Той изживял своя меркантилизъм, както се изживява романтичната любов.

Тогава изведнъж разбрал, че е открил нещо важно за него самия — открил с какво да запълни необозримата вечност, която му предстояла. Той ще търси, ще открива и ще придобива все нови и нови бисери. Бавно и задълбочено ще изучава механизмите на тяхното привличане и отблъскване, начините за тяхното образуване и развитие, ще овладее закономерностите на тяхното формиране и може би, ще се научи да се слива и да се сраства с тях и така ще вникне в тяхната същност. Той ще се научи да подрежда и да формира историята на вида хомо сапиенс така, че да отглежда точно тези видове и сортове бисери, които в дадения момент, в дадените условия, най-силно го привличат и импулсират. Мечтаел вече за тяхната селекция и — кой знае? — за синтетичното им отглеждане извън раковините. Обхванал го ентусиазъм и бъдещето му се осмислило. Тогава бил млад и простодушен и затова му се струвало, че всички тези планове са грандиозни, неописуемо привлекателни и обещават да му дадат всичко на света. Така в наши дни някое малко момченце мечтае за щастието да бъде шофьор на колата за смет.

Още първата година той изчерпал целия материал, до който имал достъп на Патмос. Първите си бисери получил за глътка вино, за парче от ръждясал нож, за забавно разказана история. Стрували му евтино, но и стойността им не била голяма — били дребни, мътни и зацапани и могли да заинтересуват само начинаещ дилетант. Това обаче не било загубено време, за което да съжалява, защото тогава правел първите си малки открития в психологията на раковините и се учел точно да определя цената на стоката без да се докосва до нея. Учел се да вижда бисера през раковината. Няколко пъти допуснал грешки. Опитал и горчивината и радостта от тях.

Той отдавна щял да напусне острова ако не бил Прохор.

По това време Прохор бил станал вече един сух жилест дялка с козя брадичка, който бил плешив и вонял, бил високомерен и налитал на бой, бил предизвикателно небрежен и вечно мърморел — този Прохор носел в себе си бисер с чудна, фантастична красота!

Неговият Апокалипсис под заглавието „Откровението на пророка Йоан“ бил вече много търсен на черно в тогавашния самиздат и познат на много хиляди ценители и познавачи, на фанатици и скептици. Появили се и първите му яростни тълкуватели, а също и първите му мъченици, разпънати на кръстове край пътя или заклани по пазарните площади. Името на Йоан гърмяло. Едва ли не всеки месец на острова се появявал нов адепт, за да коленичи пред пророка, да целуне края на дрипата му и да приеме неговата мъдрост от уста в уши. Всички те като правило били безкрайно фанатични, изобщо не били умни и чували само това, което били способни да възприемат с жалките си мозъчни гънки. По същество те били глухи. Йоан ги изпращал при Прохор.

Отначало Прохор се стеснявал от натрапената му роля. После посвикнал и само строго поправял поклонниците, когато се опитвали да го наричат Йоан. След някое време престанал и да ги поправя. Каквото и да казваме, от двамата именно Прохор повече приличал на пророк. Нали Йоан не остарявал. Той си оставал все същия як четиридесет и пет годишен мъж с очи на разбойник и без нито един бял косъм в брадата. Целият му вид не изразявал нищо друго освен готовност всеки миг и с всеки събеседник да възприеме държание, лишено от всякакви церемонии.

Някъде към деветдесетата си година Прохор изпаднал в старчески маразъм. Гордостта окончателно му размътила мозъка. Когато бил с размътен мозък, той свикнал да нарича Йоан Прохор и даже Прошка и се опитвал да му диктува своето евангелие, което трябвало да стане най-добрия от всички известни до този момент варианти на описание на живота на Учителя и да бъде най-пълното, най-точното и най-съдържателното в идейно отношение. При това се имало предвид, че в крайна сметка по най-естествен начин то ще стане и единствено. В минути на просветление Прохор плачел, опитвал се да склони глава на гърдите на Йоан, проклинал прекаленото си честолюбие и жадно измъквал от него все нови и нови подробности от ученичеството му за званието апостол.

Лесно можело да го разбере човек. Той бил стар. С написването на Апокалипсиса бил извършил огромна и чудесна работа. Свикнал бил да изпълнява ролята на Йоан и повече от всичко на света сега му се искало поне остатъка от живота си да изживее не просто като признат, а и като истински Йоан Боанергес.

Идеята за сделката била на повърхността. Йоан направил внимателно предложение. Предложението било прието веднага. Съвестта на всеки от двамата се усмихвала смутено. Всеки от тях смятал, че е получил кон за кокошка. Всеки бил доволен от себе си и от другия и така се разделили — плешивият и козлолик пророк Йоан тръгнал да посреща поредната делегация поклонници от Ефес, а якият и агресивен Ахасфер понесъл под мишница вързопчето с бисери и се спуснал надолу към пристанището, където си купил място на първия баркас, който се отправял към материка.

Започвал нов скитнически период от живота на Ахасфер, Вечният Евреин, Търсача и Ловеца на Бисери Човешки.

Десетина години по-късно, когато се намирал в Йасриба, тази славна лагуна на човешкото море, пълна с бисери, той научил от Ибн-Кутейба, странстващ поет и новопокръстен християнин, че светият Йоан по прякор Богослов, велик пророк и един от апостолите на Исус Христос е починал на деветдесет и осем годишна възраст в Ефес.

Измъчен от жаждата за посмъртна слава, неутолимият Прохор не си позволил дори да умре обикновено. Той наредил да бъде закопан жив в земята в присъствието на голяма тълпа.

Наистина прав е бил Епиктет като казва: „Човекът, това е душица, обременена от труп“.

23. Сега бяха вече трима. И всеки…