Натоварени със зло

Дневник, 19 юли (сутринта)

Лем има един разказ как са измислили препарат, под действието на който човек при съвкупление изпитва нетърпими мъки. Идеята на изобретателя е: половият акт трябва да има изключително функционално значение. Как се нарича разказът? Не помня. И Мишел също не помни.

Сутринта позвъни треньорът ни: днес занятията по субакс се отменят. Изобщо за днес всички тренировки и Дома на спорта се отменени. Въпрос: „Защо?“ Отговор: „Вие не можете ли сами да съобразите?“.

Във вестниците продължават писанията от вчера. Както и преди — гняв, стонове, сърцераздирателни факти. Като допълнение се появиха и някои опити за теоретическа обосновка.

„Градски известия“. В. Кривошапкин — началник на отдела за трудови ресурси. „По принцип ние не сме против така наречените неядяки, които все пак би било по правилно да наричаме лица с доброволно редуцирани потребности (ДРП). Ние сме достатъчно богати и можем да ги облечем, да ги обуем и дори да им осигурим жилища. Особено като имаме предвид, че нивото на техните потребности е от три до пет пъти по-ниско от средното за града ни и най-вече факта, че по голямата част от групата с ДРП, все пак, взема участие в общественополезния труд, при което поема (макар и само понякога) най-непривлекателните и непрестижни дейности. Да не споменаваме пък и нелишения от интерес експеримент на някои семейства ДРП, които напълно са се посветили на възпитанието на своите деца, експеримент, който не може да не привлече нашето най-сериозно и добронамерено внимание. Ние обаче решително се обявяваме против каквито и да било крайности. А Флората, каквото и да казват нейните мекосърдечни и сантиментални защитници, е именно тази най-отвратителна крайност, с която не можем да си позволим да се примиряваме…“

„Университетски вестник“. Професор Н. Микава представя предварителните резултати от първото социологическо проучване на Флората в нашия регион. Лицата от мъжки пол във Флората са повече отколкото лицата от женски. Петнадесетгодишните са повече от шестнадесетгодишните. (Е, и какво от това?) Поне един път са опитвали наркотици 96.2% от анкетираните. (Това и бездруго всички го знаят). Употребяват алкохол примерно 30%. (Е, и какво от това?)

Никакви изводи, никакви препоръки, с една дума — нищо. Само едно гордо признание в края: така де, проспали сме значи онези сложни обективни процеси в социума, довели до възникването на Флората и сега ние, социолозите, трябва да изкупим своята вина, като се заемем сериозно с това поразително социално явление. В същия вестник — дописка от група студенти: какво сте се заяли с тях? Спомнете си хипитата, спомнете си битниците „металите“, „краканарите“, „акутагуерите“, „шлемниците“… Ще се налудуват и ще се върнат към нормалния живот. Двама от авторите на дописката са бивши флорове. Обаче статията на заместник-ректора е направо връх! Оказва се, че Флората била виновна за наркотиците, които са правили в мазетата на университета. С нажежено желязо! С желязна метла! С ДДТ да ги унищожим!

„Ташлински агропром“. Пълен мрак. Средновековие. Нощ. И пожар на градското сметище.

„Кооператор“. Всички автори, без изключение, призовават гражданите да не се поддават на екстремизма — главно да не правят пикети пред предприятията — бият се в гърдите на тема „Не съм виновна аз!“ и като доказателство за пълната лоялност на частните кооператори и арендатори предлагат да се пусне срещу Флората кавалерия. Освен това всички те категорично настояват да не се смесва Флората с мирните неядяки, като привеждат примерно същите аргументи, които привежда и „Градски известия“.

„Младежки новости“. Също демонстрират гордото признание на своята вина. Това не само е наша беда, това е също и наша обща вина. Къде е гледал градският комитет на Комсомола? Къде са гледали комсомолските организации на предприятията и учебните заведения? Ето това са плодовете от една страна на прекалената организираност в комсомолската работа и от друга страна — на прекалена снизходителност към най-невзискателните вкусове. С една дума — Какво Направи Лично Ти За Да Не Отиде Твоят Другар Във Флората? Забележителен вестник. Ти комсомолец ли си? Да! Кога ще поумнееш ти, кога?

Впрочем всичко, което споменах досега, може да се смята за дреболии в сравнение с написаното в „Ташлинска правда“. Цяла страница. Три статии. Така да се каже — дискусия.

Инициатор е някой си К.П. Плюхин. От текста става ясно, че той няма никакви лични впечатления от Флората и сведенията му за нея идват от слуховете и от разказите на негови познати, така че целият патос на статията му се опира на отвращението от външния вид на флоровете, които е срещал случайно по улицата, а също и на съвсем разумната теза, че трудът е превърнал маймуната в човек, а мързелът обръща процеса обратно. Днешните младежи съвсем не познават истинските трудности на живота. Те в много отношения отстъпват на онези, които разработваха Тюмен и Сургут, строиха БАМ и изпълняваха своя интернационален дълг. И макар в голямата си част нашите младежи да имат „здрава закваска“, ние нямаме никакво право да си затваряме очите пред уродливите отклонения, които се проявяват сред тях.

Някой може да си помисли, че точно тук е моментът да се чуе викът: „С огън и меч!“ — но ще сгреши. Оказва се, че трябва да използваме само всички начини за възпитателно, идеологическо и политическо въздействие, които се основават на препоръките на нашите педагози и социолози. Комсомолът трябва да застане начело на движението за превъзпитание. Правозащитните органи са длъжни да бъдат на висока и нито за миг да не намаляват своята бдителност. Що се отнася до отделните екстремистки тенденции, които в последно време се проявяват в града, те могат да се окачествят като паникьорски и волунтаристични и са също толкова опасни, колкото и тенденциите към пасивно приемане на съществуващото положение. Социалната пасивност и социалната агресивност са двете страни на вече изтритата от употреба монета на евтино политикантство.

Та това е значи пътят.

По-нататък на две колони следва нашият Г. А. Горчива и блестяща статия. Много негова, много лична. Четеш и през цялото време сякаш чуваш гласа му.

(ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА. Тази статия не се е запазила. Не я намерих дори в Публичната библиотека в Ленинград. Мога само да съжалявам, че през онази юлска нощ не я преписах в дневника си, а се ограничих само да изложа някои тезиси, които ме впечатлиха най-силно.)

Флората била разновидност на престъпния свят. Глупости. Нямат нищо общо. Престъпният свят паразитира върху нашата цивилизация, а Флората гради своя собствена цивилизация. Въобще, престъпникът е по-близо до нас, отколкото Флората — и по системата си от материални ценности и по йерархията на външния престиж. Цивилизацията на Флората е съвършено различна по дух. Нашите ценности за тях са нула. Техните ценности пък са извън пределите на нашата способност за разбиране, както например езикът на котките.

Флората, това били диваци, недорасли до нашата цивилизация. Не е вярно. Флората изникна върху нашата цивилизация като върху хумусен слой. Да, това са диваци, но диваци от съвсем особен вид — племе, вкусило плодовете на нашата цивилизация и повърнало с отвращение онова, което е вкусило. Същността на събитията е в това, че никой не разбира Флората. А бедата идва от там, че никой така и не се опитва да разбере Флората, защото на всички им се струва, че няма нищо за разбиране и всичко е ясно от само себе си.

Флората не е нещо отделно от нас — някакъв отвратителен и опасен звяр от джунглата, който трябва или да бъде унищожен или изгонен на края на света. (Между другото, къде се каните да го прогоните? В съседната област или в съседния регион? Или, може би в съседната република?)

Флората е нашата болка, нашето страдание. Може и да е болест. Може би е гнойна рана. Тогава за лечението е нужен лекар, професионалист, изпълнен със знание и милосърдие. Никакво самолечение! Никакви шамански танци! Няма нужда от знахари — с водка вместо наркоза и трион вместо скалпел.

А може би пред очите ни възниква, на пръв поглед стихийно, един съвършено нов елемент на човешката цивилизация, нов начин на живот, нова самостойна култура. В такъв случай кръвта, болките, нечистотиите — всичко това всъщност е едно раждане! Новороденото не е много красиво, дори изглежда малко уродливо, а освен това врещи и папа, но то е обречено да расте и в близко бъдеще да заеме своето място като част от човечеството. И ако е така, то опазил ни бог от нечистоплътни баби-акушерки и делови майстори на абортите!

Кой в нашия град крещи най-силно? Огледайте се наоколо, погледнете внимателно, вслушайте се и се замислете!

Много силно, даже оглушително, крещят (както си е от време оно) хората с най-голяма вина за това, което става, онези, които не са съумели да възпитат, не са съумели да отклонят и да привлекат, не са съумели да създадат привързаност към себе си, а най-вече онези, които са били ЗАДЪЛЖЕНИ да правят всичко това, водели са се за специалисти и са получавали заплати и премии: некадърните педагози в училищата, равнодушните наставници в предприятията, бездарните културно-масовици. Те се скъсват от викане, за да заглушат собствената си съвест и за да оглушат около себе си хората, които се опитват да открият къде всъщност са виновниците.

Мощно реват отговорните хора — онези, които са назначавали, издигали и оформяли споменатите некадърници; сега се опитват да прехвърлят вината върху своите протежета, върху несъществуващите съблазнители и по стар навик — върху зловредното влияние отвън. А редом с тях, но с не по-малка сила реват и онези, които засега все още са само полуотговорни, защото бързо са съобразили, че съвсем скоро ще започнат да се освобождават места и точно това е моментът да посъберат малко политически капиталец, като демонстрират своята обективност, деловитост и готовност да оправят положението с решителни действия. Ах, това вечно племе, което се смята призвано да отговаря за всичко и затова не отговаря за нищо!

Ето че вече се чуха и пресипналите гъргорещи, скърцащи и кашлящи гласове на милите наши ревностни пазители на добрата старина, на гордите свидетели на отдавна отминали дни, които през последния половин век познават живота само от уводните статии на вестниците и от информационните емисии на телевизията, на гвардейците на перестройката, които сега би трябвало да друскат правнуците си и да пазят уюта на семейното огнище, ама не — къде ти! Те тръгнаха напред и развяха старите знамена, по които все още се четат полуизтрити лозунги: „На борба срещу тежкия рок! На борба с чуждопоклоничеството! Да изкореним шарените коси! Да изкореним синхролайтингите! Системките — в помийната яма! Да стъпчем контакторите!“

След тях се чу железният звън от гласовете на пазителите на абсолютния ред, на апологетите на стройните редици, които свято вярват, че за всички социални затруднения има само едно лекарство — строй се, марш, дай тон за песен! Който е извън строя, той е извън закона. А с тези, които са извън закона, трябва да се постъпва само по един начин — да бъдат окачвани по-нависоко и по-накъсо.

С всеки изминал час все по-силно шумят, дюдюкат и крещят скучаещите „юнаци“, викачите, които предвкусват бъдещия весел лов, усещат как наближава златното временце, когато ще могат да се разпуснат, безнаказано да си разпашат пояса, да си начешат юмруците и да му отпуснат края без страх от органите на реда.

Дори и само заради тази глутница не ще има прошка за онези, които сега с изхвръкнали от напрежение очи мятат гръм и мълнии в своите демагогски речи, вместо да млъкнат за малко и да се замислят.

„Не съм назовал имена, макар, че бих могъл да ги назова. Бях рязък и, може би, дори груб, но не се извинявам за това. Всичко казано тук е отправено към хора, голяма част от които са мои ученици и ученици на моите ученици. Всичко казано тук се отнася към тях в същата степен, в която го отнасям и към самия себе си. През последните дни ме измъчват срам и мъка, защото аз напълно поемам вината за това, което става и лично върху себе си — в онази степен, в която тя може да бъде поета от отделния човек. Аз моля само за едно: замълчете и се замислете. Защото настана времето, когато, за момента, не може да се направи нищо друго“.

Подборката завършва деканът на социологическия факултет. Статията му е посветена главно на тунеядството и в частност на Флората като социално явление в обществото от началото на втората НТР. Всичко е много разумно, академично и, според мен, безспорно. Той явно е предпочел, (не зная по какви съображения) да не влиза в спор с Г. А., но се чувства, че практически не е съгласен с него по всички точки. Както по съдържание, така и по форма.

Едно от неговите разсъждения, обаче, ми се струва достойно за внимание. След като говори в смисъл, че Флората би била невъзможна, ако бяхме се научили да предоставяме на всеки млад човек работа по негов вкус, той отбелязва: „Засега ние все още нямаме моралното право да осъждаме Флората. Работната ръка не достига, все още има много непривлекателен и непрестижен труд и ние упрекваме Флората, че не желае да се занимава с него, но вече е близо времето, когато НТР ще бъде завършена, (ориентировъчно — след 40–50 години) и непривлекателният и непрестижен труд изцяло ще бъде поет от кибернетиката. Какво ще отговорим тогава на Флората, когато тя каже: «Добре де, давайте вашата работа»? Трябва още от сега да сме наясно, че от днешна гледна точка това ще бъде много странно време — време, когато трудът веднъж завинаги ще престане да бъде обществена необходимост. Може би действително би трябвало да разглеждаме Флората като модел на общата социална ситуация в едно не чак толкова далечно бъдеще?“

Какво разбрах аз от всичко това?

Под публикацията няма бележка на редакцията. Следователно градският комитет все още не е взел решение по повод на предстоящата акция. Въобще, забелязва се, че позицията на градския комитет е по-скоро умиротворяваща, отколкото подбуждаща. Друг момент са подписите. Струва ми се важно, че за К.П. Плюхин всичко е написано подробно: той е ветеран, получава специална лична пенсия, има звание почетен наставник и заслужил работник на РСФСР. Също и за декана: професор, член-кореспондент, лауреат, депутат… А за Г. А. е отбелязано просто и без украшения: Г. А. Носов. Вярно, че това може да се разбира и в смисъл, че всеки в града знае кой е Г. А. Носов и той няма нужда от специално представяне. Но при известно желание може да се открие и някакъв предупредителен намек: днес ти все още си и заслужил учител, и лауреат, и депутат, и градски съветник, но утре може да станеш просто Г. А. Носов и точка. От цялата подборка Кирил направи извънредно оптимистични изводи: градският комитет няма да допусне нещата да стигнат до крайност — ще вдигнат малко шум, ще покрещят и ще се успокоят. Отбележете тона в статията на ветерана, също отсъствието в подборката на материал от преподобната красавица Беки, а също и това, че за арбитър е избран човек от високочелите — учен, а не практик, не администратор.

Той направи тези изводи във вестибюла с куфар в ръка. Говореше много убедено, но пък и в неговото положение би било странно да каже нещо друго, като например: да, братлета, лоша ви е работата, ама все някак ще се измъкнете, а пък аз трябва да тръгвам на пътешествие около Африка.

Тъкмо го бяхме изпратили, когато Г. А. ме извика и каза: „Да тръгваме“. Ние тръгнахме и през целия път аз се опитвах да отгатна къде отиваме, но, разбира се, не можах. Ние отидохме в телевизионния център и се изкачихме право при главния началник. Оказа се, че главният началник е дълъг, прегърбен, потен, космат (несимпатичен) и веднага стана ясно, че той е на границата на истерията. Още щом влязохме, той се развика, а в гласа му се чуваха ридания: „Още какво има, Георгий? Ама какво още искаш?“

Да, той е стар и верен приятел на Г. А. Да, до гроб ще бъде благодарен на Г. А. заради своята дъщеря. Той смята, че неведнъж е доказал своята благодарност и с думи и на практика, но сега нищо не може да се направи. Не е ли изразил достатъчно ясно тази проста мисъл в телефонния разговор? Не, по радиото също не може. Не, няма никакви тайни от никого, никакви тайни пружини, и той не се страхува от никого. Но в момента той издържа буквално с последни сили. На стари години няма никакво намерение да цапа съвестта си, а дори най-малката намеса в това, което става, ще доведе до там, че той неизбежно ще бъде окалян от главата до петите. Не, това „по-лошо не може да бъде, но може би ще стане по-добре“ е едно голямо заблуждение. Точно по-лошо ще стане, и то много по-лошо! Знаем ли ние колко му е било трудно да отклони честта да предостави ефир на началничката на „Просвета“, на председателя на Съвета на ветераните, на главния редактор на „Ташлински агропром“… Ако сега Г. А. излезе в ефир, тогава той (косматият и несимпатичен главен началник), по простата логика на гласността ще трябва да предостави ефир на всички назовани и на още двадесетина неназовани лица, които изгарят от желание да призоват гражданите да грабнат железните ръкавици, железните метли и нажеженото желязо…

Всичко приключи с това, че Г. А. трябваше да утешава него, косматия и несимпатичния, да му трие сълзите, да му припомня някакъв случай, когато всичко е било заплетено много по-сложно, а е завършило благополучно и в края на краищата косматият и несимпатичен човек съвсем се разрида — вече не в преносния, а в буквалния смисъл на думата и затова Г. А. ми направи знак с очи да изляза.

Когато се връщахме, попитах Г. А. какво мисли за подборката в „Ташлинска правда“. Той отвърна: „Можеше да бъде и много по-лошо.“ После помълча малко и добави: „А може би и ще бъде много по-лошо. Ще видим.“ Сетне помълча още малко и промърмори сякаш на себе си: „Във всеки случай, аз повече няма да се обръщам към никого. Късно е.“ Това беше ключовата дума. „Късно е, късно е! — викаше Волф, — издекламира Г. А., като се оживи. — Пяна и кръв се стичаха по брадичката му.“ Както винаги, този цитат му върна доброто настроение. Погледът му беше станал по-весел, когато изведнъж ме запита: „Княже, не ви ли се струва понякога, че ние сега живеем в преломен момент, на хребета на историята? Никога ли не сте имали такова усещане? На хребета на историята е ужасно неуютно: духа, има течение, мирише и е тревожно, страшно и несигурно, но пък, от друга страна, щастлив е който посети тоз свят в минути съдбоносни… Какво ще кажете, а Княже?“

Наистина, как ли се чувства човек, когато живее в преломен момент от историята? Трябва да помисля. Всъщност, какво е преломът в историята? Когато по кръстовищата стоят бронирани коли и димят огньове, това вече не е прелом, вече е започнала новата история. А преломът, това е производна на времето. Казват, че сърдечно болните реагирали не на лошото време, а когато се променя хубавото. Слънцето още сияе наоколо, топло е и се носят аромати, но налягането вече започва да пада и болният се хваща за сърцето. Може би и с историята е така? Може би Г. А. е толкова чувствителен, че реагира на промени, които едва-едва започват? Не бих се учудил, макар че самият аз не усещам никакви промени.

Пикетите са станали повече от вчера. Лозунгите са почти същите. На чуждестранните туристи им е страшно интересно и те непрекъснато бляскат със светкавиците и жужат на всички страни с видеокамерите.

Попитах Михей какво е направил лично той, комсомолецът Михей, за да не отиде във Флората неговият приятел княз Игор, който също е комсомолец? Вместо отговор чух някакви реликтови звуци.