Натоварени със зло

Дневник: Вече 20 юли. 1.30 през нощта

Към единадесет от партера се обади Ваня Дроздов и предложи да се срещнем. Спешно. Срещнахме се в „Кръчмичката“ и той още в движение започна: „Сега вече край. Насадихте се с вашия Носов“. Беше изнервен до крайност и аз чак се изплаших. Оказа се (според неговите думи), че статията на Г. А. е предизвикала в града необичайно враждебна възбуда. Сега всички искат кръвта му, а заедно с това искат да изтрият от лицето на земята и нашия лицей. Като разсадник и гнездо. Утре сутринта чакайте пикети и можете да се радвате, ако са от нашия млекозавод, защото при нас няма чак такива шемети като в едропанелния или, да кажем, в „трийсетачката“. В никой случай не пускайте Г. А. сам в града — с него винаги да има поне трима души, ама по-ячки, не като тебе…

Да си призная, по едно време ме беше изплашил за малко, но аз не се предадох: „Какви ги приказваш, ние с Г. А. цял ден ходихме из града и каква е тая паника, паникьор такъв?“ „Днес сте ходили — каза той, — ама утре вече няма да ходите. Ти изобщо знаеш ли какво става в града? Знаеш ли за детската демонстрация?“ Казах, че знам, защото си помислих, че става дума за дечурлигата от специнтерната. Оказа се, че съвсем не е това.

Оказа се, че онези гадове от управлението на пионерските лагери качили около триста дечица на автобуси, закарали ги на площада пред градския съвет и там устроили отвратителен цирк. Това впрочем с пълното одобрение на огромна тълпа родители-идиоти. Напъхали в ръцете на децата някакви тъпи лозунги, заставили ги да скандират някакви глупави искания, а наоколо беснеели нашите доблестни „юнаци“ и се мъчели да трошат стъклата на съвестта. Всичко това Ваня видял със собствените си очи докато бил в отцепление и всячески успокоявал „юнаците“.

Този пандемониум продължил около двадесет минути. След това със своята „нула четиридесет и тройка“ долетяха като ураган красавицата Беки и моментално разгонила всеки. Дечицата за две бройки били откарани в Ташлинския Център да гледат най-новата серия на „Термократор“, родителите били разсредоточени и разпръснати, а останалите Беки уволнила още там. Останало само отцеплението. То постояло, постояло пък тръгнало на работа.

Когато чух този разказ изпитах много неприятно чувство. От една страна, силите на разума, разбира се, побеждават, но пък от друга — дивотия някаква, сякаш сме двадесети век! И най-главното — въобще не разбрах защо е била нужна тази демонстрация? Какво са искали да постигнат? И кой всъщност го е искал? Иван твърди, че градът е недоволен от кмета. Целият град вече се е подготвил да си устрои „съботник“, а кметът все протака и протака. Трябва някой да го позасили, страхливеца му със страхливец. И ето, засилват го.

„Ами ти какво чакаш? — налетя ме изведнъж неописуема злоба. — И ти ли си се настроил за съботник? Аз пък те имах за свестен човек.“ И караницата избухна.

Не можах да го убедя в нищо. Може би, защото и аз самият не можех да се ориентирам. Все пак доста нелепа ситуация се получава — ти казваш: „Не трябва да се прави така“. — А когато те попитат: „Ами как трябва?“ — ти отговаряш: „Не зная.“

В края на краищата Иван каза мрачно: „Добре. Не съм дошъл тук да спорим. Ти си знаеш твоето, аз — моето. Нали разбра всичко, което ти казах за твоя Носов?“ Отвърнах, че не вярвам на всички тези глупости. Г. А. е човек номер едно в града и това не се нуждае от потвърждение. Иван възрази, че до вчера Г. А. може и да е бил номер едно, а днес авторитетът му едва стига и за келнер. Накрая заключи в същия мрачен тон: „Е, аз те предупредих, глупако, а по-нататък правете каквото знаете“.

Разделихме се и аз веднага хукнах при Г. А. Заварих всички събрани в кабинета му. Докато аз съм разговарял с Иван, той сам извикал всички при себе си. По свои канали беше получил същата информация и сега даваше инструкции как трябва да се държим в създалата се ситуация. Спокойствие, самообладание, достойнство. Излизане в града — само по двойки. Момичетата винаги да бъдат придружени от някое момче. Но! Силови методи — само в краен случай. Субакс да не се използва въобще. Да се говори, да се обяснява, да се спори. Ситуацията, макар и да не е уникална, все пак е достатъчно рядка за нашето време: дискусия с враждебно настроена тълпа — не с колектив, а именно с тълпа. Това е една добра практика. Един рядък случай, който не бива да изпускаме. И така нататък.

Аз станах и повдигнах въпроса за неговата лична безопасност. В края на краищата злобата на града не е насочена толкова към нас и към лицея, а главно лично към Г. А. За мое най-голямо учудване той веднага се съгласи при излизане в града да го съпровожда ескорт. При това обаче добави: ние трябва да знаем и да помним, че не само той, Г. А., но и нашият лицей като тип учреждение отдавна вече е като трън в очите на известна част от градските чиновници. Затова в бъдещите дискусии трябва да сме готови да защитаваме и отстояваме също и правото и необходимостта от съществуването на нашия лицей. „Главната беда не е в това, че в случая под ударите попадам аз, а в това, че някои хора използват ситуацията, за да подложат на атака нашия лицей и въобще цялата система на лицеите.“

(ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА. Напомням, че действието се развива през тридесет и трета година. Следващата година ще се появи печално знаменитото постановление на Академията на педагогическите науки за сливането на системата на лицеите с тази на ППУ45 и в резултат дългосрочната правителствена програма за създаване съвременна база за подготовка на кадри с висша педагогическа квалификация ще се окаже провалена. Тихата подмолна борба, чиято цел беше унищожаването на лицеите, започна още от края на двадесетте години. Ето основното обвинение срещу лицеите: те противоречат на социалистическата демокрация, защото подготвят преподавателски елит. По същество, за антидемократичен се обявяваше самият принцип за постъпване в лицеите — подбор на деца с достатъчно ярко изявени данни, обещаващи, с известна доза вероятност, да се развият в педагогически талант. Ташлинският лицей беше само първата жертва на тогавашната АПН.)

После разговорът се прехвърли върху статията. Стана ясно, че всеки я е възприел по различен начин. Но най-различният се оказа, както винаги, нашият Асколд. Той заяви, че тази статия е една голяма грешка на Г. А. Без да засяга ни най-малко основните положения в статията, с които той е напълно съгласен, държи въпреки това да подчертае, че в нея Г. А. се изказва като поет и социолог, когато от него (по мнението на Асколд) се изисква изказване на педагог и политик. В резултат на това, вместо да усмири разбушуваната стихия, той я е разбунил още повече.

Г. А. възрази, че дори не е и помислял да усмирява когото и да било. Той си е поставял съвсем друга задача — да накара онези, които са способни да се замислят, да го направят.

Самозабравилият се Асколд заяви, че и тази своя задача Г. А. не е могъл да изпълни. Със статията си той е успял да обиди целия град, едва ли не всеки добър гражданин, така че десет човека в града може и да са се замислили, но затова пък всички останали са се настървили до крайност.

Г. А. не започна да спори с него. „Дори и само десет да са се замислили, това съвсем не е толкова малко — каза той примирително. — Дай боже, всеки от вас през целия си живот да накара десет човека да се замислят“. После извиси глас и продължи с иронична тържественост: „Не на народа трябва да говориш ти, но на спътниците. Защото мнозина ще примамиш и ще ги отделиш от стадото и затова си дошъл. От къде е това?“ Никой не знаеше и затова той отговори сам: „Ницше. Той е бил голям поет, но не му е провървяло с поклонниците.“ След това нареди всички да отиват да спят.

Ние сме обсадени.

В седем сутринта ни разбудиха дивашки рев, дрънчене и гръм, с една дума — оглушителна какофония. Изтичах към прозореца. Покрай цялата фасада се беше разположила тълпа прилично облечени павиани. Все юнаци. Сигурно около двеста човека. Всички се кривят, размахват крайници и крещят, но думите им не достигат до нас. Всеки от тях носи функен, усилен до край, а освен това са домъкнали и десетина стационарни звукчета, по стотина вата всяко, които също работят с всичка сила. Да се чуди човек, как не ги е мързяло! Не ги е домързяло да мъкнат звукчетата, не ги е домързяло да се надигнат толкова рано, че и плакати не ги е домързяло да се надигнат да наклепят. На плакатите: „Носов, махни се от града!“, „Долу дворянското гнездо!“, „Лицеисти, срамота! Те трябва да сте с нас!“ Мутрите им потни и червени, косите рошави като на диваци, с уста раззинати — крещят, но от музиката не се чува какво.

Между тях и лицея, наредени в рядка верига покрай тротоара, стоят с гръб към нас момчетата от градския патрул. (С удоволствие разпознах между тях Серьожа Сенко, Ренат Хиятулин, Райнхард Хансен от биологическия, а с особено удоволствие — моя скъп Иван Дроздов). Не знам как са се разбрали с юнаците, но онези не приближават на повече от две крачки до тях. Малко по-настрани, така че не ги забелязах веднага, стояха два „лунохода“ и малка групичка милиционери. Изглеждаха мрачни. Явно това, което става, не им харесва. Това са трудностите на демокрацията.

В началото всичко ми се стори по-скоро забавно. После, когато прочетох лозунгите, изпитах много силен пристъп на естествено раздразнение, но точно си спомням, че отначало съвсем не ме беше страх.

Само след пет минути, обаче, се наложи да взема участие в трудната процедура по обуздаването и успокояването на нашия Асколд. Понеже беше истински супермен и шампион на града по субакс, лицето му побеля, челюстта му рязко се очерта и сякаш изхвръкна напред и той като танк се спусна надолу по стълбите — да въвежда ред. Беше изпълнен с желязна твърдост, безпощадна последователност и абсолютна непримиримост. Момичетата увиснаха с писък от двете му страни, но той дори не ги забеляза. Тогава се наложи и аз да си припомня младите години и тримата вече можахме отначало да забавим, а във вестибюла и да спрем неудържимото му движение към изхода. Лицето му възвърна естествената си руменина, той се извини за своята разпаленост и всички заедно тръгнахме към кабинета на Г. А.

Тогава изведнъж нещо ми стана. Без видима причина въображението ми нарисува картината как Асколд се изтръгна от нас, врязва се в тълпата и се започва… Започва се какво? Едва в този момент разбрах, че всъщност това, което става около нас, съвсем не е забавно, че всичко се крепи на косъм, и ако този косъм се скъса, ще ни залее вълна от зверство — и нас, и момчетата от патрула, и милицията — не само в смисъл, че зверовете ще ни разкъсат, но и в смисъла, че самите ние ще се превърнем в зверове.

(Страшно нещо е неуправляемото въображение. Сигурен съм, че точно то е подвело и Асколд. Погледнал е през прозореца, видял е тази глутница зверове и е изпитал страх. Но понеже е супермен, решил е, че клин клин избива, и с всяка крачка срещу зверовете самият той все повече се е превръщал в звяр.)

Докато вървяхме към кабинета ми обясниха, че в зданието на лицея всъщност няма никой друг, освен нас — няма ги нито готвачът, нито библиотекарката, нито дежурният учител. Само Серафима Петровна не се е изплашила. Тайнствено е изчезнал дори нощният портиер. Вероятно се е измъкнал през задния вход.

Г. А. ни пресрещна по стълбите. Той си беше съвсем същият както винаги. Последваха нареждания. Зоя и Асколд да отиват в кухнята да приготвят закуска, а същевременно и обед. Серафима Петровна вече е там, ще й помагате. Останалите да се занимават със своите си работи. Между другото, къде е нашият де Сааведра?

Де Сааведра се появи веднага. Оказва се, че през това време той е стърчал на покрива и е снимал обсадата на видеокасета, но за съжаление, без акустика. Имаше много смешен вид — разрошен, само по гащета, преметнал камерата като автомат. Г. А. го изгледа одобрително и продължи: желателно е да не се приближавате до прозорците. Т.е., ако е много интересно, разбира се, можете да се приближавате, но без да си показвате езика, без да правите дълъг нос, и въобще без никакви алегорични движения. Жал ми е за стъклата.

Ние се разотидохме по постовете си.

Пневмопощата работи. Прегледах вестниците. Признавам си, направих го с отвращение. Все пак, не бях очаквал, че взривът на всеобщо озлобление и неприязън е толкова силен. Само „Ташлинска правда“ спазва известни рамки. Всички останали вестници в града съскат и плюят като котараци, залети с вряла вода.

Дейност, несъвместима с високото звание народен педагог… Проповед на лъжливи твърдения, които противоречат на най-висшите идеали на социализма… Жлъчна проповед на провъзгласяването (проповед на провъзгласяването!) на мир между труда и тунеядството… Претенции за ролята на някакъв гуру, който проповядва нова религия, проповядва възгледи, разоръжаващи идейно строителите на комунизма… Присъди: да му се забрани преподавателската дейност; да бъде изгонен на пенсия; за двадесет и четири часа да бъде изгонен от града чрез принудително заселване по определения ред…

Най-много беснеят, разбира се, нашите обожаеми старци с пресипналите гласове. Но съвсем малко изостават от тях господата от просветата, младежките вождове, заместник-деканите и въобще кадровиците от всякакъв род. Освен тях, няколко работници от „трийсетачката“, двама майстори-наставници от едропанелния, че дори и някакви трима неядяки, явно изплашени до смърт от размаха на събитията. И съвсем ни в клин ни в ръкав — военният комендант.

Нещо за отбелязване: Ребека не се е изказала. Милицията си е затраяла. Градският съвет практически си мълчи. Създава се впечатление, че това ръмжене и рев действително са гласът на народа. Явно със статията си Г. А. е улучил най-болното място, макар че дори не разбирам кое точно е това място. За Флората — почти нито дума. Сякаш съвсем са я забравили. Хрумна ми, че Г. А. може и нарочно да е написал статията, за да привлече огъня върху себе си. Да оставят Флората на мира и да излеят всичко върху него.

В няколко вестника срещнах някакви неясни намеци. Можем ли да поверяваме възпитанието на бъдещите педагози на човек, който се оказва толкова безпомощен да се справи с личните си проблеми? Не трябва ли да предположим, че трогателната грижа за мързелуващата Флора е предизвикана от съвсем лични съображения, които са твърде далеч от философията, социологията и педагогиката? И пак: не следва ли Г. А. Носов да оправи първо своите собствени, лични дела и тогава чак да се захваща с обществените?

Показах тези места на Мишел. Той ме погледна странно и попита:

„Ама ти какво, не знаеш ли?“ Аз не знаех. „Като пораснеш, ще научиш“, измърмори той и аз изведнъж разбрах, че не искам да науча. Сигурно е някаква гадост, така че може да върви по дяволите.

Ура! Най-сетне нашият Ташлинск се споменава в централната преса. Не мога да се откажа от удоволствието да цитирам дословно „Известия“:

„Ташлинск, 19 юли. С два месеца предсрочно заработи с пълна мощност автоматизираната линия за производство на висококачествени видове сирене в Ташлинския млекопреработвателен завод «Емелян Пугачов»…“ и така нататък.

А пък ние, глупаците, сме взели да преживяваме!

Явява се известна еволюция в звуците, които долитат отвън.

Отначало беше просто една шантава какофония. После това им омръзна (сигурно самите те са оглушали) и взеха да си правят весело: четяха пред гърмящите микрофони избрани откъси от днешните вестници. Също им омръзна. Започнаха да се правят на палячовци: „Внимание, внимание! След пет минути зданието на лицея ще бъде вдигнато във въздуха! Предлагаме на всички намиращи се в зданието да капитулират. Излизане без оръжие, през интервал от тридесет секунди с ръце на тила. Пръв да излезе лично Носов…“ На това място дикторът не издържа, избухва в смях и околностите се огласят от гръмоподобно пръхтене и грухтене. Това също им омръзна и сега са пуснали Джихангир. Няколко прицепки танцуват.

Асколд приготви един мегафон и предложи на Г. А. да им каже нещо, „за да не си помислят, че сме се изплашили и се крием.“ Г. А. му отвърна рязко: „Не. Все ми е едно какво си мислят. Сега не ги обичам. Не искам да разговарям с тях.“