Ръкопис „ОЗ“ (23–25)

23. Сега при нас бяха вече трима. И всеки си имаше отделен кабинет. В него спеше, хранеше се и приемаше посетители, а също така пишеше меморандуми, докладни, инструкции, препоръки, бележки и предложения. Освен това всеки си имаше свой кът в кухнята.

Кабинетът на Колпаков беше светъл и чист и изглеждаше малко празен. Пьотр Петрович беше аскет. Канцеларско бюро, а върху него две акуратни купчинки брошури и справочници. Отдясно на бюрото малка желязна каса. В ъгъла, зад скромен параван — скромно походно легло, застлано със сиво вълнено одеяло. До леглото — обикновено нощно шкафче, а върху него — Библията в издание на Московската патриаршия. Обикновен, дори най-обикновен стол зад бюрото и още два такива най-обикновени стола до стената срещу него. Стените голи: нито портрети, нито картини. Скромност и достойнство. Трезвост и целеустременост. Умереност и акуратност. И куфар с най-обикновените неща под походното легло.

Парасюхин пък беше апологет на неограничения разкош. Той бързаше да живее. Нахвърляше се лакомо върху живота. От моята приемна Марк Маркович отмъкна (сам, лично, като се обливаше в пот, задъхваше се, и дори понякога пукаше от нечовешко напрежение), следното: половината от невъобразимото, чудовищно легло; два цветни телевизора; два шкафа със стъклени витрини и неясно предназначение; библиотечката с фалшиви книги; едно от дебелите рула с тегло около тон и половина (оказа се, че това са килими и аз си мислех, че ще умре под тях, но той оживя); картината със Сузана, старците и пениса. Искаше да отмъкне и креслото за посетители, но аз не му разреших и той отнесе онова със стоманения шип. От гардероба бяха иззети и отнесени пак от него: шлифер-дъждобран (изкалян), мъжки костюм с жилетка (нов, с три номера по-малък от тези, които носеше), мъжко палто от мъхест плат (едно), мъжки долни фланелки различни номера (дванадесет, една дузина), сутиени женски, различни номера (седем)… Отнесе още толкова много неща, че ми омръзна да ги записвам и гледах само да не свие нещо от работния ми инвентар.

Като резултат от всичко това кабинетът на Парасюхин е разкошен и блестящ като магазин за комисионна търговия. Килими. Разкошни кувертюри. Огромно писалище с огромен писмен прибор. (Нямам представа от къде е приборът). На едната стена е окачена Сузана в тежка позлатена рамка, на другата — портретът на свети Адолф, украсен с дъбови листа и черна лента от моаре в знак на вечен траур за великия човек, а над леглото — безсмъртното творение на четката на великия човек „Дас моторрад унтер дем фенстер ам зонтаг мортен“. Креслото с шипа е пригодено за посетители: върху шипа е сложена седалка за тоалетна чиния с капак, а върху нея — бродирана възглавничка с надпис: „Който рано става и Бог му помага“. В далечния ъгъл на стаята има огромно старинно огледало, вече потъмняло на места, пред което Марк Маркович репетира своите бъдещи речи. Патос и вярност. Нордическа леност и непоколебима увереност. Славянска широта и арийски гемютлихкайт46. И тънък мирис като в публичен дом.

А пък кабинетът, или по-скоро обиталището на Матвей Матвеевич Гершкович (Мордохай Мордохаевич Гершензон) представяше типичния интериор на пенсионер от районен мащаб. Тук постоянно и силно миришеше на капки за сърце и на вчерашно ядене. Широкият перваз на прозореца беше вечно отрупан с тенджерки, съдчета и специални бурканчета — Матвей Матвеевич никога нищо не оставяше в кухнята от страх да не би някой да му сложи в супата нещо, което не е в съответствие с религиозните норми спрямо храната. (Не че бил чак толкова религиозен, но бил прекарал целия си живот по комунални квартири, а това, знаете ли, оставя своя отпечатък).

Ако влезете и видите, че в лявата половина на помещението подът е излъскан до блясък, че по шкафчето на аптечката няма нито прашинка, и всички шишенца с лекарства са подредени строго по големина, че огледалото на гардероба току-що е почистено, а фикусът в ъгъла е грижливо полят и даже листата му са напръскани със специален пулверизатор, то в дясната половина непременно ще има едно безобразно разхвърляно легло, столът ще бъде обърнат с краката нагоре върху масата, огромният старовремски сандък ще бъде неапетитно разтворен и от него ще са провиснали някакви светлолилави бархетни неща, подът ще е покрит със смачкани хартийки, разпилени кабарчета и празни пълнители за химикалки, а сред всичко това ще видите Матвей Матвеевич, възторжен и разрошен, да седи на столчето за баня и с наслада да препрочита романа „Во имя отца и сина“.

В тази ситуация се проявява целият Матвей Матвеевич. Никога не му достига издръжливост и целеустременост, за да подреди стаята си от алфа до омега. Той е теоретик. Велик моралист-теоретик. Ако се съди по теорията му, той е безпощаден, жесток, непреклонен и безкрайно отмъстителен. Като самия Йехова. Око за око, зъб за зъб. Който вдигне меч, от меч умира. Ако врагът надигне глава, унищожават го. На мен и само на мен е дадено да отмъщавам… Човек би казал, че ако му се даде свобода на действие, половината от света на злото ще бъде превърната в димящи развалини. Но не му достига целеустременост, да я вземат дяволите… Пречи му природната му незлобливост, да я вземат дяволите, а също и вроденото му убеждение, че двама души, двама възрастни, винаги могат да се споразумеят. Затова Матвей Матвеевич никога не преминава от теория към практика. Мисля, че ако му се наложи дори веднъж в живота си да превърне в реалност един от своите страшни лозунги, той би се разхълцал от страх, а може и да умре от огорчение, че се е получило толкова неприятно.

Той е от онези знаменити евреи, които могат да предизвикат остър пристъп на антисемитизъм у самия Меир Кахане и дори у теоретика на ционизма господин Теодор Херцл. Сутрин пристига в кухнята и започва да досажда на недоспалия и злобен Парасюхин с доклада си, че още малко и почти се е договорил с вдовицата, която живее отсреща, тя да му готви. Е, какво като струва пет рубли? Това не е скъпо. Само обед и вечеря, а ще закусва тук, защото винаги има възможност да си намери пресни яйчица и други млечни продукти. В края на краищата, ако му се види недостатъчно, винаги може да си купи и нещо допълнително. Нека другите да купуват яйцата по рубла и тридесет. Ето, виждам, че и вие винаги ги купувате по рубла и тридесет. Аз пък мога да ги вземам по деветдесет копейки и ще бъдат по-хубави от вашите. Вашите са напукани, а моите ще бъдат хубави цели яйчица. Вие сте млад човек и затова не разбирате, че най-важното е човек да си осигури храната…

Кой би могъл да издържи това? Може би само Пьотр Петрович Колпаков. Той стои полуизвърнат към Матвей Матвеевич, усмихва се вежливо и най-коректно си вари млякото. Явно той задълбочено и подробно обмисля въпроса: къде да причисли Матвей Матвеевич. Към зърното или към плевелите? Дали е невинен агнец или козел отпушения? Да го изтреби ли в планирания армагедон или пък напротив — да го възвиси?

Недоспалият, а освен това и зъл антисемит Парасюхин, разбира се, не издържа. В кухнята става от черно по-черно, както в известното писмо на известен писател до известен историк.

За разлика от известния историк обаче Матвей Матвеевич (Мордохай Мордохаевич), не разбира нито от евфемизми, нито от алюзии, нито от литературни реминисценции. Той схваща само общата идея — че светът е пълен с лоши и користни хора и всичко става с връзки, че ако имаш познати можеш да намериш всичко, а без познати човек е нищо, особено пък ако не е успял да си уреди както трябва въпроса с храната.

Идеята веднага е подхваната и развита и тогава Марек Парасюхин, който е прикован към газовата печка от необходимостта да разбърква овесената си каша, за да не загори и по тази причина е лишен дори от възможността да избяга, запушва уши и от устата му излиза осветеният от вековете дълбоко изстрадан, гневен и жален вик: „Боже господи! Никъде няма спасение от тях! Те са навсякъде, където и да идеш!“

Простодушният Матвей Матвеевич вече кима с глава, предварително готов да се съгласи с това твърдение, но в този момент в кухнята се появява Ахасфер Лукич в леко повишено след току-що взетия душ настроение. В дясната си ръка държи чашка кафе, в лявата — бисквитка и си пее безсмъртната частушка: „Няма ли у нас вода, всички викат с дружни сили: «Жидове са я изпили…»“47

Избухва двоен взрив. Парасюхин избухва, защото съзира в глупавата частушка на Ахасфер Лукич злобен удар срещу изпитаните през вековете, теоретически дълбоко обосновани и животрептящи постановки и изводи по известен въпрос. Матвей Матвеевич пък избухва, защото е напълно лишен дори от най-елементарно чувство за хумор и в глупавата частушка съзира недвусмислено и очевидно оскърбление на своето национално достойнство.

Дует:

— В това няма нищо смешно, Ахасфер Лукич! Много е странно, че въпреки вашия опит и знания, се мъчите да минете с шегички, когато става дума за заплаха срещу цялата славянска цивилизация! Та нали и вие сте руски човек! Какво смешно намирате? Да, изпили са я! Ако няма вода, значи именно те са я изпили! В прекия или преносния смисъл! И няма нищо смешно!…

— Какво значи това жидове? Какво общо имат пак жидовете? Защо на вас винаги и за всичко са ви виновни жидовете? Ахасфер Лукич, как не ви е срам? Нали и вие самият сте древен евреин? И откъде пък ви дойде на ум, че няма вода? Вода има! Моля, пийте! Отворете чешмата и пийте!…

Пьотр Петрович Колпаков се усмихва неопределено — явно размишлява към коя група да причисли Марек Парасюхин. Ахасфер Лукич е доволен. Кухнята се изпълва с аромата на загоряла овесена каша и тогава влизам аз и като сдържам с последни сили яда си, пожелавам да се осведомя:

— Слушайте, кой от вас постоянно забравя да пусне водата в тоалетната? Само да го спипам, ще го хвана за яката и ще му напъхам носа в тоалетната чиния! Право в чинията!…

Наближава двадесет и първи век. Комунална квартира. Пълна скръб. И над всичко това — с черен флумастер по белите кахлени плочки на кухнята — едно напомняне:

„Lasciate ogni speranza“48

Какво ме задържа тук? На какво още се надявам? Защо не съм избягал още преди много време?

Нещо ме задържа. На нещо се надявам. Все още чакам нещо.

Въобще в последно време с мен стават странни неща. Явно така съм свикнал с всички тези хора и толкова съм се проникнал от атмосферата на нашите долнокачествени чудеса, че мога, едва ли не със собствените си очи да наблюдавам всеки от тях във всеки момент и през всякакви прегради.

Ето, например, сега. Моля, заповядайте. Аз пиша в своята стаичка, но съм сигурен, че четири стени по-нататък Парасюхин седи в разкошната си постеля заедно с проститутката, която е довел от „пиацата“. Не чувам думите му, но отнякъде знам, че й разказва за преимуществата на истинския арийски и особено — славяно-арийски полов апарат пред този на всеки унтерменш, независимо дали е някой азиатец с дръпнати очи или пък (особено) някой пършив семит. Не особено младата и уморена проститутка пуши дълга цигара и го слуша с половин ухо. Тя знае всичко за половите апарати.

Днес е шестнадесети ноември. Отново. По улиците пак е същата киша и от небето отново пада нещо средно между сняг и дъжд.

А може би Свръхзнанието започва да кълни в мен и да ме превръща в нов Ахасфер?



24. Разговорът започна от там, че Ахасфер Лукич се появи пред мен, целият сияещ като блюдо с червен хайвер под ярък полилей и ми подаде едно списание с познати корици. Това беше последният „Астрофизикъл джърнъл“, поне половината от който беше посветена на моите „звездни гробища“.

Ханн, Майер и Исикава, независимо един от друг, поднасяха своите извинения за неточностите, допуснати в по-ранните им публикации и един през друг съобщаваха за наблюдения, потвърждаващи най-различни следствия от ефекта, предсказан от доктор Манохин. Изстреляният в началото на ноември „Еол“ беше извършил своята работа.

Без ни най-малко да изостава от тях, на базата на данните от нашия „Лъч“, Семьон Бирюлин потвърждаваше моите „гробища“ в диапазона на милиметровите радиовълни и теоретически предсказваше как ще изглеждат те в субмилиметровия обхват. Карпентър веднага потвърждаваше, че в субмилиметровия всичко изглежда именно така. Освен това, една голяма методологическа статия на Де Паргес. И още две писма от някакви непознати китайци…

Чудно е, но останах съвършено равнодушен. Сякаш нямам и никога не съм имал никакво отношение към всичко това. Сякаш никога не са ме измъчвали угризения на съвестта, срам и ужас от публичен позор и сякаш навремето не приех една нелепа унизителна и странна служба, фактически само за да разгърна един такъв брой на „Астрофизикъл джърнъл“ или поне на „Астрономикл летърз“.

Колко пъти съм си представял как жадно ще го прелиствам, ще впивам очи във всеки ред и ще се опивам от злорадо облекчение и утолена гордост, а сега го разлиствах равнодушно, с пълно безразличие и мисълта ми се занимаваше повече с това, че копчето на ръкава ми се скъса и падна в умивалника и ще трябва само за едно копче да ходя в тая киша до магазина „Кинкалерия“…

Когато вдигнах очи към Ахасфер Лукич, забелязах, че банкетното сияние по лицето му е намаляло значително. „Ама какво става с вас, гълъбче?“ — запита той с обида и упрек в гласа и веднага започна да ме мъмри.

Известно ли ми е колко и какви усилия е трябвало да вложи той, Ахасфер Лукич, за да убеди едно известно ми лице да изпълни този мой научноизследователски каприз? Известно ли ми е какво свръхестествено напрежение е вложило известното лице, за да може отначало да разбере поставената задача, а след това и да се справи с всички детайли от тази моя механика, която му е съвършено чужда и съвсем не му е интересна? Колко упреци са били струпани върху него самия, колко ядни изблици е трябвало да понесе и въобще — колко от драгоценното с нищо незаменимо време на известното лице е било изгубено? И накрая — дали ми е известно, че лицето е трябвало да стигне съвсем близо, почти на косъм от оная граница, след която започва абсолютното небитие? И защо е било всичко това? Само за да се овеществи, да се превърне в реалност заплетеното бълнуване, излязло изпод пакостливото перо на един капризен, разглезен теоретик!…

Голяма част от всичко това не ми беше известно, защото не ме бяха посвещавали в нищо, така че аз останах съвсем равнодушен под градушката от упреци и диатриби49, които той изсипа върху мен. Оказа се, че вече почти съм забравил откъде започна тази моя история. Всички предишни чувства увехнаха, горчилката се изпари, отровата изсъхна, както казваше сър Ръдиард Киплинг50. Гигантският товар от нови впечатления, нови впечатления и нова отговорност буквално беше изхвърлил, изстискал, изпарил от мен предишния С. Манохин с неговите дребни амбиции, детски капризи и съвсем миниатюрни желания. Всъщност аз отдавна бях престанал да бъда С. Манохин. Сега бях малък лемур, който безотказно служи на едно загадъчно чудовище, но за разлика от лемурите на Фауст, бях запазил съзнанието си и все още се опитвах да анализирам това, което става, да го опростя до степен, когато бих могъл да го разбера и, следователно, — хоррибле дикту51! — да му повлияя…

Разбира се, Ахасфер Лукич бързо се ориентира в тези мои мисли и веднага насочи огъня на своите упреци към другия фланг.

Става ясно, че от доста дълго време той определено се безпокои за мен. Аз не се храня достатъчно. Почти не се усмихвам. Престанал съм да се шегувам. Опитът с жената, който направил, понеже бил загрижен за моето душевно и физическо здраве, завършил по-скоро неудовлетворително…

Той, Ахасфер Лукич, много добре разбирал причините за този духовен и физически упадък. Аз съм бил загубил ориентирите си, изгубил съм бил представа за крайните цели. Всичко това станало, защото още от самото начало и вече в течение на много месеци аз съм се намирал в състояние на хронично неведение относно света, който ме обкръжава.

Отначало аз съм си въобразил (набързо и без да обмисля), че съм станал секретар, майордом и лакей на Антихриста, който най-сетне се е явил на земята, за да подготвя процедурата, наречена в литературата Страшния съд. Тази колкото безумна, толкова и примитивна идея силно травмирала моята психика на закоравял атеист, защото проникнала в съзнанието ми след ожесточено сражение между цялата съвкупност от моите предварително изградени материалистически представи и желязната логика на наблюдението. Това бил моментът, когато моето душевно здраве се намирало в най-голяма опасност, защото последователният материалист не може дълго да пребивава безнаказано в света на обективния идеализъм.

За щастие, по-нататъшното натрупване на данни от наблюденията (да речем, появата на такива перли на мирозданието като Марек Парасюхин, участъковия милиционер Спиртов-Водкин и неописуемата Селена Благая), благополучно разрушило първоначалната апокалиптична хипотеза. Разумът ми бил спасен, но не за дълго.

Оформила се нова хипотеза. Известното лице се трансформирало от съвършено митичен Антихрист в някакъв Космократ — фантастично могъщ, фантастично вездесъщ, фантастично надчовешки и въобще — фантастичен, но фантастичен научно. Този Космократ е стоварил цялото си внимание върху Земята с цел да извърши над човечеството някакъв, сами разбирате, грандиозен експеримент, чиято същност, сами разбирате, по принцип е непонятна за съвременния земен жител. И ето, той събира тук, в този апартамент без номер, хора и хорица, които имат съвсем конкретни идеи как най-добре да потиснат, да оскърбят и да наранят нещастното човечество. Защо? За да може Космократът в бъдеще да им даде свобода, а самият той да наблюдава как човечеството ще реагира на това потискане, оскърбление и нараняване.

Точно това мъчително видение за нещастното човечество, захвърлено на торището, обречено на неописуеми страдания и подложено на безпощадни и равнодушни вивисекции, ме било довело на границата на отчаянието и безнадеждността, зад които отново се надигал призракът на лудостта.

Причината е в това, че, независимо от всичко, аз все пак обичам човечеството. Независимо от глупавия стремеж на тази огромна маса хора към самоунищожение. Независимо от глупавия стремеж на тази маса хора да получат най-низките удоволствия с цената на най-висшата наслада за духа. Независимо от потока глупости, мерзости, подлости и предателства, които вече от хилядолетия изригва от себе си и върху себе си тази огромна маса хора. И накрая — независимо от абсолютната несъизмеримост на моята отделна личност с това грандиозно явление на природата, частица от което аз продължавам да бъда, независимо от всичко.

Както е известно, любовта е зла. Тя поражда странни намерения и провокира този, който обича, към постъпки, които са противоестествени и благородни, благородни до неестественост и дори до извратеност. Ако тук изобщо може да става дума за логика, то моята (според Ахасфер Лукич) е следната: ако на Космократа толкова му се иска да прави гигантски експеримент над милиони, то може би ще благоволи да се задоволи да извърши милиони експерименти върху един? Нали от научна гледна точка това е едно и също, т.е. от научна гледна точка двете ситуации са инвариантни? Нещата опират само до изкуството на експериментатора, а в него не можем да се съмняваме. Що се касае до опитния материал, той е тук пред вас! Погледнете и започнете!

Ахасфер Лукич ме гледаше с някаква смесица от отвращение и възхищение, пляскаше с късите си лапички и повтаряше: „Какво нелепо простодушие! Каква благородна нищожност! Каква невъобразима и неуместна мизинтерпретация на великия образец! Срам! Фанатизъм! Какъв безпомощен фанатизъм!…“

Признавам, че все пак успя да ме накара да се раздвижа вътрешно. Беше извънредно неприятно да усещаш как цялата ти личност е изложена на показ и то пред един опитен микропсихолог. В същото време изпитвах и голямо облекчение — приличах на болен, чиято болест най-сетне е назована и призната, може би за тежка, срамна и неприлична, но излечима. Търсех думи, за да отговоря достойно и вече усещах енергетичните и раздразнени удари на пулса в слепоочията си, целебната злоба вече се разбуждаше в мен, но не намерих нужните думи и Ахасфер Лукич продължи да говори.

Откъде се е взела у мен тази презумпция за зло? Откъде е този натрапчив стремеж да трупам ужас върху ужас и страдание върху страдание? Откъде е този инфантилен мазохизъм? Той, Ахасфер Лукич, разбира от къде се е появило у мен всичко това. Но аз все пак съм научен работник и би следвало самата ми професия, самата ми идеология да изисква от мен да имам по-широк поглед, да анализирам добросъвестно и да се опитвам с особена предпазливост към онова, което лежи на повърхността и е достъпно за всеки полуграмотен идиот.

Той разбира, че моят начин мислене ме кара да строя хипотези за всичко, което ме заобикаля. Аз не обичам и не умея да мисля без хипотези. За бога, нека да е така! Но щом съм почнал да строя хипотези, защо непременно трябва да бъдат толкова ужасни, че да докарат до лудост и самия мен? Защо не предположа нещо мило и приятно, нещо, което радва душата? Защо, например, не предположа, че известното лице напълно отчаяно от невъзможността да залее Вселената с добро, е решило поне да я избави от злото? Как бих възприел следната идея: да се съберат в апартамента без номер всички най-отвратителни, безапелационно непоправими и упорити носители на всякакъв вид зло и след това да бъдат удавени в Тускарорската падина52? „Удавете всички!“ Фауст. Пушкин.

Аз в никой случай не трябва да си въобразявам, че тази хипотеза има нещо общо с истината. По своето ниво и дълбочина тя е също толкова жалка, колкото и първите две. Но нима аз не мога да видя, че тя има поне едно предимство — предимството на оптимизма?

Никак не е трудно да се досети човек какво ми е попречило да предпочета оптимизма пред всички други хипотези, които ме карат да затъвам в мрачното блато на апокалиптичните и псевдонаучни ужаси. Още самият външен вид на известното лице ни най-малко не спомага за появата на каквито и да са светли чувства. Освен това и неговата неприятна метаестественост. Неговата грубост. Неговата гнусливост от подобните на мен. Неговите истерии. И накрая — навикът му да блещи очи, който навик предизвиква дори у Ахасфер Лукич рефлекторно треперене.

Всичко това е така. Но въпреки всичко аз не съм могъл да не забележа неговата постоянна изтощителна заетост. Неговото мъчително, но неутолимо любопитство. Неговите лутания. Не съм могъл да не забележа, че върху тези осакатени рамене лежи невидим и неразбираем за мене, но явно тежък кръст. Да не забележа неговата разсеяност, странните му езикови грешки и неразбираеми нареждания… Дали изобщо биха ми стигнали силите да разбера какво значи това да бъдеш едновременно във всичките осемдесет и отгоре измерения на нашето пространство, във всичките четиринадесет паралелни свята, на всичките девет места от където като вулкан изригват човешки съдби! В състояние ли съм да разбера, че Вселената е твърде голяма дори за него, а времето все така си минава, то само отминава — и за него, и през него, и покрай него…

Ахасфер Лукич се развълнува. Никога преди не бях го виждал такъв. Стори ми се, че това беше възторгът на самоунижението. Слушах го със затаен дъх, но в най-патетичния момент над нас прогърмя познатият глас, изпълнен с познатото ядно презрение:

— Ей, в кухнята! От четвърти котел има утечка! Пак ли си чешете задниците?



25. Не бях чул звънеца на входа. Впрочем сигурно никой и не е звънял. Събудиха ме гласовете, които боботеха наблизо и ставаха все по-силни. Отначало не разбирах нито дума, дори не разбрах кой у нас боботи така посред нощ — гърлено, яростно, с придихания, на език, който ми е напълно непознат. Впрочем, доста бързо ми стана ясно, че единият от боботещите е Ахасфер Лукич, а после, както обикновено става, започнах да долавям и за какво боботят — в началото само общия смисъл, а по-късно — и отделни думи.

Това, което долових, съвсем не ми хареса — нито общия смисъл, нито отделните думи, а най-малко пък тона, който постоянно се повишаваше и затова бързо си нахлузих панталоните, свалих от стената тежкия шестопер53 и изскочих в коридора.

Там беше тъмно и пусто, защото цялата ни кантора спеше, но в антрето светеше и аз видях Ахасфер Лукич, който стоеше в профил към мен и с лице към предполагаемия си събеседник. Събеседникът му не се виждаше заради чупката в стената — можеше да се предположи, че той не го пуска да престъпи прага.

Можеше да се предположи също, че Ахасфер Лукич току-що е станал от леглото: беше с бежовото си бархетно бельо с щрипките54, което помнех още от хотела на обсерваторията, под фланелката му се подаваше краят на черния вълнен шал, с който нощем си опасваше кръста, понеже предчувстваше приближаващия радикулит и дори не си беше сложил изкуственото ухо, а го беше оставил да си лежи в ръбестата водна чаша с агар-агар55.

Невидимият за мен посетител извика нещо гърлено в смисъл, че на демоните на злото и падението е дадена голяма власт, но не им е разрешено да преграждат пътя на този, който търси милостта на Милостивия, понеже е казано: не е дадено на роба да се сражава, неговата работа е да дои камилите и да привързва вимето им. В отговор на това странно съобщение Ахасфер Лукич проговори, но вече съвсем ясно и разбираемо за мен и с леко напевен глас, като явно цитираше:

„Нивите си отбранявайте, на търсещия милост давайте убежище, а дръзкия прогонвайте“. Защо не ми каза тези думи, о Муджа ибн-Мубара? Или мръсният ти език не се обръща в устата, за да ги повтори след онзи, когото ти предаде?

Аз излязох в антрето и застанах до него, като държах шестопера така, че да се вижда. Сега вече виждах абитуриента. Това беше един пълен, бих казал дори тлъст старец, обут в сини копринени шалвари, които падаха върху бродирани със злато чехли с извити нагоре върхове. Шалварите едва се крепяха на бедрата му, огромен корем, обраснал със сиви косми и с дълбоко хлътнал пъп висеше над тях, гърдите му, космати и тлъсти, бяха провиснали като на жена, заоблените рамене блестяха от пот, кръглата му прясно избръсната глава беше омазана със сажди, следи от сажди се виждаха по цялото му тяло, като черни линии, оставени от черните пръсти, почернялото от слънцето лице също беше в сажди, по разбърканата бяла брада личаха следи от мръсни ръце, а кървясалите му черни очички шареха насам-натам, сякаш не знаеха на какво да се спрат.

Входната врата на апартамента липсваше. Вместо нея зееше огромен триъгълен отвор и от него се подаваше разкошен килим на едри цветя, единият ъгъл на който лежеше върху линолеума на нашето антре (по същия начин както тия дни, когато заедно с Балдур Дългоносия в антрето влезе огромна пряспа полуразтопен сняг). Абитуриентът стоеше на килима си. Не разбрах дали Ахасфер Лукич не го пускаше по-навътре или пък той самият се страхуваше да стъпи на гладкия зелен линолеум. След кратко мълчание абитуриентът заговори гръмко и тържествено:

— Демоне на злото и падението Абу Сумама, отново и отново те заклинам: пред теб е смъртният, който е нужен на Рахман!

Ахасфер Лукич му отвърна със същия тържествен тон, като явно го пародираше:

— Муджа ибн-Мурара, ти най-нищожен сред смъртните, който предаде учителя и благодетеля на своето племе Маслама Йемамски, отново и отново ти казвам: ти не си нужен на Рахман!

Муджа ибн Мурара облиза несъзнателно пресъхналите си устни и хвърли бърз поглед над мазното си рамо към тъмния триъгълен отвор зад себе си, сякаш очакваше оттам да му подскажат нещо.

Трябва да спомена, че мракът там не беше напълно непроницаем. Тлееше някакъв червеникав огън — може би от огнище, или от мангал — и пламъчета на светилници се полюшваха от течението, а и нещо метално проблясваше — като че ли по невидимите стени имаше накачено оръжие. И в тази мъждива светлина ми се струваше, че виждам някакво белезникаво лице, на което вместо очи и уста има черни дупки, изпълнени с ужас.

След като не получи никаква подкрепа от мрака, шишкото извика с дрезгав глас:

— Аз заявявам, че ти лъжеш, Абу Сумама! Рахман има нужда от мен! Стига само той да поиска и в негово име аз ще залея Египет с кръв!

— Той няма да поиска — каза Ахасфер Лукич равнодушно. — И Омар ибн ал-Хатаб също ще мине без тебе. Той ще завладее Египет с меча на Амр. И, между другото, ще го направи без много кръв…

— Омар ибн ал-хатаб е жалък пес и син на роб! — изпищя шишкото. — Той стана халиф само защото Пророкът, по грешка на Рахман, спря благосклонния си поглед върху неговата малокръвна дъщеря! Кълна се в тъмната нощ, в черния вълк и в планинския козел, че освен тази малокръвна дъщеря, Омар не е имал и няма да има нищо друго, нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето!

— Кълна се в мрачната нощ и в смелия вълк — отвърна Ахасфер Лукич, — че ти, Мужда, нямаш дори дъщеря, да не говорим пък за синове, защото Рахман е справедлив. Върви си, Рахман няма нужда от теб.

Шишкото дръпна брадата си с две ръце и облещи очи.

— Не моля за служба — изхриптя той. — За милосърдие моля… Не мога да се върна назад. Няма да преживея тази нощ, съвсем сигурно знам… Нека Рахман ми разреши да остана при нозете му!

— Няма за тебе място при нозете на Рахман, Муджа ибн-Мурара, предателю. Върви при салуките, ако пожелаят да те приемат, защото е казано: ти имаш семейство по-близко от нас — вечно гладният; петнистият с късата козина и вонящата с гривата… Само че салуките няма да те приемат и дори таридите няма да те приемат, защото си станал прекалено стар и тлъст за да можеш да накараш някого да трепери…

Аз не разбирах почти нищо от това, което ставаше. През цялото време ми се струваше, че Ахасфер Лукич тормози този дебел старец, така да се каже, от педагогически съображения, че първо иска да му набие малко обръчите, а после ще се направи, че се е размекнал и все пак ще го допусне на аудиенция. Много скоро обаче разбрах, че няма да го допусне. За нищо на света. Никога.

Изглежда и старият дебел Муджа също да го разбра. Облещените му очи се присвиха и спряха да шарят, за да изпепелят с ненавист. Той впери тежък поглед в лицето на Ахасфер Лукич и прохриптя:

— Ти, който си лишен от срам и позволи да те наричат с името на Абу Сумама, познах те! Познах те по отсеченото ухо, Нахар ибн-Унфува, наречен Рахал! Кълна се в горещия самум и безумната камила, че сега ще ти отсека и другото ухо с моята йеменска сабя!

Късите му пръсти нервно зашариха по лявото бедро, но там сега нямаше нищо освен шнура, който крепеше полусмъкнатите му шалвари. Без да се изплаши ни най-малко, Ахасфер Лукич отвърна с подигравателна усмивка:

— Кълна се в празната кана и оглозганата кост, че ти, Муджа ибн-Мурара, няма на никого нищо да отсечеш. Това тук не ти е Йемама, така че внимавай да не би на теб да ти отсекат последното дето виси. Махай се, или ще заповядам на своите ифрити и джинове да те изхвърлят като някой крастав, влязъл в чужда шатра.

Някой започна да диша учестено в ухото ми. Погледнах назад. Ифритите и джиновете се бяха явили като по поръчка. Цялата бригада в пълен състав. Сигурно и те се бяха събудили и бяха дотичали да видят какви са тези викове. Всички бяха неглиже, дори и Селена Благая.

Само Пьотр Петрович Колпаков беше сметнал за нужно да нахлузи спортен екип с надпис „Адидас“.

От гледна точка на един арабин от средните векове всички ние, вероятно, представлявахме доста страшно и, при всички случаи, фантастично зрелище. Обаче Муджа или не беше от страхливите, или пък вече се беше отказал от всичко, беше се прежалил, и сега мислеше не как да запази живота си, а само как да спаси достойнството си. Той не ни удостои дори с един бегъл поглед. Дишаше тежко, обилно се потеше, но не отместваше поглед от Ахасфер Лукич и все повече се привеждаше напред, като разтваряше все по-широко дебелите си ръце. След малко отново заговори.

— Ти самият, Рахал — той се задави, — си келяв скитник и бездомен пес. Ти смееш да ме наричаш предател. Ти, който предаде самия пророк Мохамед и премина на страната на презрения Мусейлима!…

— Аз пък помня времена, когато ти наричаше този презрян човек милостивия Маслама! — допълни Ахасфер Лукич, но Муджа не обърна внимание на думите му и продължи да говори:

— Ти си страхливец и човек без чест, който заповядва да разсекат на четири един мирен посланик! Спомняш ли си Хабиб ибн-Зейд, когото дори презреният Мусейлима остави да си тръгне без да му стори нищо, за да не наруши справедливостта и обичаите? Хабиб ибн-Зейд беше посланик на Пророка, а ти нареди да го хванат, когато той спокойно си тръгваше, и да му отсекат двете ръце и двата крака, ти Рахал, дано зъбите ти да горят по-силно от огъня на планината Оход!

— Празни приказки говориш — каза снизходително Ахасфер Лукич, — и напразно ме обвиняваш за неща, които самият ти отлично знаеш: презреният Хабиб умъртвяваше невръстни деца, отравяше водата в кладенците и оскверняваше нивите. Отравяше всичко, което Маслама е благословил, защото искаше всичко, получило благословията му, да загине. Аз само заповядах да отрежат краката, носили негодника и ръцете, сипвали отрова.

— Твърдя, че ти лъжеш! — отчаяно извика Муджа и с трепереща ръка изтри пяната, избила по ъглите на устата му. — Знаеш по-добре от мен, че тъкмо благословиите на лъжливия Мусейлима бяха като отрова за децата, за земята и водата на Йемама! Рахал, робе на лъжливия пророк, когото също предаде, спомни си сражението край Акраба! Може би най-сетне срамът ще те изгори? Тебе, който изостави войската си в навечерието на битката, напусна най-добрите сред добрите — племето Бену-Ханифа и ги остави да умират под сабите на жестокия Халид! Ти ги изостави и те всички паднаха там край Акраба, всички освен теб!

— А през това време ти, с фалшиви окови на измитите ръце, безгрижно гледаше от шатрата на Халид как те умират — твоите братя по племе.

— Ти лъжеш и пак лъжеш! Желязото на оковите прояде месото на ръцете ми до костите, а сълзите прегориха по лицето ми кървави вади, но когато времето дойде, аз спасих жените и децата на Бену-Ханифа от жестокия Халид — аз го измамих!… Ти, който хвърляш лъжливи обвинения, спомни си защо препусна от Акраба така бързо, сякаш те гонеше черният самум! Гонеше те похот! Кълна се в черния вълк, това беше похот, похот и пак похот! Заради една жена ти изостави всички — и своя лъжепропрок, на когото се кълнеше с всички клетви за приятелство и вярност; и сина му Шурхабил, когото Мусейлима ти повери заради твоята вярност и мъдрост; и приятелите си и войните си, които преди смъртта си викаха: „Рахал! Рахал е с нас!“ Всички тях ти изостави заради една мръсна християнска развратница, която самият ти подложи първо под безсилния козел Мусейлима, като мислеше така да получиш душата му…

— Не те съветвам да говориш за това! — излая Ахасфер Лукич с такъв странен тон, че аз целият потръпнах, сякаш по голите ми гърди премина огромен паяк. Но Муджа вече не чуваше нищо. Той продължаваше да говори.

— … обаче лъжемилостивият се оказа прекалено стар за твоя подарък и ти остана с празни ръце — без душата и без жената, макар че много силно желаеше да имаш и двете! Ти, Рахал, дявол при лъжепророка, който преуспя в злото!

Муджа замълча. Задъхваше се, а брадата му продължаваше да помръдва, като че още не беше спрял да говори и, заклевам се, той се усмихваше, докато жадният му поглед не слизаше от вкамененото лице на Ахасфер Лукич. А самият Ахасфер Лукич заговори със същия страшен тон, който сякаш разкъсваше душата ти със зъби:

— Ти просто чувстваш, че смъртта ти е близо, Муджа. Преди смъртта си хората често говорят това, което мислят. Те вече няма какво да крият и няма защо да се измъчват повече. Виждам, че ти самият вярваш в това, което говориш и затова те уверявам трикратно: нямаше, нямаше, нямаше такова нещо.

Тогава Муджа започна да се смее.

— Бележчицата! — извика той, като се давеше от смях и пяна. — Спомни си бележчицата, Рахал! — Смееше се гръмко, задъхваше се и хлипаше от смях, а увисналите му гърди и огромният му корем се тресяха. — Спомни си бележчицата, която ти предадоха в навечерието на битката… Помниш я, виждам, че не си я забравил! А сега слушай, за да не можеш после да кажеш на никого, че не си чувал за това! Твоята Саджах надраска тази бележчица, докато седеше на могъщия клон на моя човек. Ти го познаваш. Баба ибн-Малилик — пламенен и буен като хавазински жребец, отхранен с печено свинско, и много опитен в изкуството да получава от жените всичко, което му е нужно. А тогава му беше нужно дяволът Рахал, измъчван от похот, да напусне войската на Мусейлима в най-критичния момент, когато всичко е сложено на везните и дори най-дребните неща решават всичко!

И тук веднага, без никаква пауза:

— Ти си позволи непозволеното — изрече Нахар ибн-Унфува, по прякор Рахал. — Трябва да бъдеш строго наказан.

„Милиция!“ — ужасно силно изпищя Матвей Матвеевич съвсем близо до ухото ми. Той разбра какво ще последва сега. Ние всички разбрахме какво ще последва сега. Муджа ибн-Мурара пък разбра особено ясно какво ще последва сега. Ръката му се гмурна в мрака на триъгълния отвор и веднага се върна, стиснала широк назъбен меч, но Рахал пристъпи напред и за миг се мярна дълго тясно острие. Чу се странен мляскащ звук, широкото черно лице над изцапаната брада изведнъж отслабна и посивя… раздаде се нещо като конско цвилене и след него страшен плисък на течност, която пада свободно върху линолеума.

В този момент сигурно съм изключил за известно време.

Цялото антре беше заляно. Матвей Матвеевич крещеше ужасно. Крещеше: „Милиция! Милиция!“. Подпрял глава на огледалото, Марек Парасюхин повръщаше неудържимо. А Ахасфер Лукич, бял като порцелан, правеше отстраняващи жестове с изцапаните си лапички и ни бърбореше успокоително:

— По-тихо, граждани, по-тихо! Няма нищо страшно, всичко ще се оправи. Вървете, вървете, аз сам ще почистя…

Exit Муджа ибн-Мурара, наместник на Йемама.



26. Тази история започнала преди тринадесет века и половина…

Загрузка...