Милостта на Калр

5

Станция Атоек би била съвсем незначителна, ако планетата, около която обикаляше в орбита, не произвеждаше ча ѝ. Както и други неща, разбира се — планетите са големи. А когато са тераформирани, планетите с умерен климат са изключително ценни сами по себе си — те са, на практика, резултат от столетни, дори хилядолетни инвестиции, търпение и много работа. Ала не Анаандер Мианаай плащаше тази цена—не, тя оставяше коренните жители да свършат цялата работа, после пращаше своите флотилии от бойни кораби, своите армии от второстепенни и ги завладяваше за себе си. След две хиляди години упражнения от този сорт лордата на Радч се бе сдобила със сериозна колекция от чудесни обитаеми планети, затова в съзнанието на повечето радчаи те не бяха нито особено редки, нито особено ценни.

Но Атоек имаше няколко дълги планински вериги с множество езера и реки. Имаше и мрежа за контрол на климата, която атоеките бяха изградили само век преди анексирането. Новопристигналите радчаи трябваше само да засадят чай и да чакат. Сега, шестстотин години по-късно, Атоек произвеждаше десетки милиони метрични тона чай годишно.

Монотонното, умопомрачително черно на порталното пространство се отвори към звездите и се озовахме в системата на Атоек. Седях в командната зала, лейтенанта Екалу стоеше права до мен. Две от нейните Етрепи бяха с нас, всяка на конзолата си. Самото помещение беше малко и оскъдно обзаведено, в него нямаше нищо освен празна стена, в случай че корабът реши да ни покаже някакво изображение (или в случай че дежурните го помолят да го направи, вместо да разчитат само на числовите данни), въпросните две конзоли и едно кресло за капитаната или за дежурната офицера. Скоби по стените за онези моменти, когато ускорението на кораба изпреварва способностите му да внася промени в гравитацията. Командната зала бе едно от малкото места на кораба, които капитана Вел бе посещавала често, без да ги боядиса или украси по друг начин, ако не броим една табелка над вратата, която гласеше: „Заостреното внимание към задълженията е дар за боговете“. Обикновена баналност, но ме дразнеше, затова бях наредила да я свалят и да я приберат при останалия багаж на Вел.

Нямаше нужда да присъствам в командната зала. Където и да бях, достатъчно бе да затворя очи, за да видя как мракът отстъпва пред слънцето на Атоек, да почувствам внезапния прилив на частици, да чуя фоновата врява на безчетните комуникационни сигнали в системата и автоматичните предупредителни маяци. Самата планета още беше далеч и приличаше на блестящ малък диск в синьо и бяло. Образът, който виждах, вече бе остарял с три минути.

— Намираме се в системата на Атоек, флотска капитана — каза една от Етрепите на лейтенанта Екалу. След миг-два корабът щеше да ѝ съобщи онова, което аз вече виждах — че около станция Атоек има много кораби, доста повече, отколкото „Милостта на Калр“ смяташе за обичайно; че извън това всичко изглежда наред или поне е било така в интервал отпреди две до десет минути, откогато датираха светлината и сигналите, които стигаха до настоящото ни местоположение; и че макар около планетата да има три бойни кораба, само един от тях се вижда в момента, близо до един от четирите портала на системата. Или поне е бил там преди две и половина минути. Подозирах, че е „Мечът на Атагарис“, макар че не можех да съм сигурна, докато не скъсяхме разстоянието или той не се идентифицираше.

Мислех си за онзи далечен кораб. Къде бяха другите два и защо този стоеше на пост при един от четирите портала на Атоек? И то при най-незначителния от четирите, като си помислиш — отвъд него имаше празна система, без други портали освен входния, където атоеките са смятали да се разширят преди анексирането.

Мислих за това няколко секунди. Лейтенанта Екалу се намръщи леко на образа, който ѝ показваше корабът — същия образ на системата Атоек, който гледах и аз. Не беше нито изненадана, нито разтревожена. Само смътно озадачена.

— Капитана, мисля, че онова там е „Мечът на Атагарис“, при Призрачния портал — каза тя. — Не виждам „Милостта на Фей“, нито „Милостта на Илвес“.

— Призрачния портал?

— Така го наричат тук, капитана. — Усетих, че е леко смутена. — Системата от другата страна уж била обитавана от призраци.

Радчаите вярваха в духове и призраци. Или, по-точно, голяма част от радчаите вярваха в тях. След толкова много анексирания и след като Радч бе погълнал толкова много народи и техните вярвания, самите радчаи далеч не бяха на едно мнение какво се случва с душата на човек, след като тялото му умре. Повечето граждани, ако не друго, таяха смътното подозрение, че насилствената или несправедлива смърт, или липсата на правилните погребални приношения, стават причина духът на покойната да се задържи в света на живите, неканен и потенциално опасен. Но сега за пръв път чувах за цяла система, обитавана от призраци.

— Цялата система? Как така?

Все така смутена, лейтенанта Екалу сви рамене.

— Има различни истории.

Замислих се върху думите ѝ,

— Добре. Кораб, нека се представим. Изпрати любезните ми поздрави на капитана Хетнис от „Мечът па Атагарис“. — Както лейтенанта Екалу, така и „Милостта на Калр“ смятаха, че корабът при Призрачния портал вероятно е „Мечът на Атагарис“, и най-вероятно бяха прави. — И докато чакаме отговор — който щеше да пристигне след около пет минути, — нека си направим портал по-близо до станция Атоек. — Напуснали бяхме порталното пространство ненужно далеч, по моя заповед, защото исках да се ориентирам в ситуацията, преди да сме се приближили твърде много.

Но от това разстояние пътят ни до Атоек можеше да трае дни и дори седмици. Бихме могли, разбира се, да прескочим през портал много по-навътре в системата. На теория дори бихме могли да се появим непосредствено до станцията, макар че това би било изключително опасно. За да изпълним успешно подобна маневра, трябваше да знаем къде ще се намират всички кораби, совалки и плавателни капсули в мига, когато напускаме порталното пространство. Самото отваряне на портал можеше да унищожи всичко попаднало в обсега му, а самият кораб щеше да се сблъска с всеки съд, оказал се на пътя му при излизането от портала.

Правила бях такива маневри преди, когато бях кораб. По време на анексирания, когато допълнителните жертви и разрушения не се гледат под лупа. Но не и в радчайска система, пълна с цивилен трафик.

— Капитана, ще пиете ли чай? — попита лейтенанта Екалу.

Вече бях насочила вниманието си навън, към звездата с нейната светлина и топлина, към далечната ѝ планета. Към вкуса на прах по корпуса на „Милостта на Калр“. Отворих уста да откажа, но после си дадох сметка, че на самата Екалу ѝ се пие чай — не беше пила чай, откакто наближихме изходния си портал, и сега, когато всичко бе минало нормално, се надяваше аз да поискам от ободряващата напитка. Ако аз не поръчах чай, тя нямаше да го направи. Всъщност, като за нея, фактът, че изобщо ме е попитала, беше проява на необичайна дързост.

— Да, благодаря, лейтенанта.

Малко след това, почти точно една минута преди да изтече минималното забавяне на отговора от „Мечът на Атагарис“, една Етрепа ми донесе чай, а корабът, от който чакахме отговор, изчезна.

Следяла го бях неотлъчно. Наслаждавала се бях на гледката, която като никога почти успя да смълчи безпокойството, с което реагирах неизменно, когато корабът ме засипваше с данни. Данни, които не успявах да обработя докрай, гладна за още, но неспособна да ги поема с единичния си мозък — копнеж да видиш в целостта му нещо, което ти убягва на косъм.

Но в онези кратки минути ме бе обзело необичайно спокойствие и аз почти успях да забравя, че вече не съм кораб. Затова, когато „Мечът на Атагарис“ изчезна, реагирах мълниеносно, без да се замислям.

И открих, че съм парализирана. Данните, които поисках, не дойдоха достатъчно бързо, а корабът — който беше „Милостта на Калр“, разбира се, а не самата аз — не реагира мълниеносно на желанията ми, не го направи, както би го направило собственото ми тяло. Върнах се рязко в реалността, в собственото си единично тяло, което седеше в командната зала.

Но корабът знаеше какво искам и защо. Лейтенанта Екалу попита:

— Капитана, добре ли сте?

А после „Милостта на Калр“ се раздвижи, една идея по-бързо, отколкото можеха да компенсират гравитационните му генератори. Чашата падна от ръката ми и се счупи, чай се разплиска по ботушите и панталоните ми. Лейтенанта Екалу и Етрепите залитнаха и посегнаха да се хванат за най-близките скоби. И ние внезапно се озовахме обратно в порталното пространство.

— Отворили са портал — казах аз. — Веднага щом са ни видели. — И със сигурност преди да получат съобщението ни, преди да разберат кои сме. — Видели са ни и след трийсет секунди са си отворили портал.

Трусът, полял краката ми с чай, бе събудил лейтенанта Тизаруат и нейните Бо. Една от Амаат на Сейварден беше паднала и си бе изкълчила китката. Други щети нямаше, ако не броим няколко счупени чинии — всичко беше предварително прибрано и прикрепено, в случай че стане някаква беля на излизане от саморъчно направения ни портал.

— Но... но, капитана, ние сме „Милост". Приличаме на „Милост“. И не е като да сме се промъкнали в гръб. Защо им е да бягат от нас? — А после направи връзката между техния ход и нашия. — Вие не мислите, че бягат.

— Не исках да рискувам — потвърдих. Една Етрепа побърза да събере парчетата порцелан и да избърше чая по пода.

— Ще напуснем порталното пространство след четирийсет и пет секунди — каза корабът в ушите на всички ни.

— Но защо? — попита лейтенанта Екалу. Дълбоко разтревожена и озадачена. — Няма как да знаят за случилото се на Омоу. Порталите, които свързват двете станции, се сринаха преди новините да преминат. — В неведение за раздвоението на Анаандер Мианаай и разнопосочните лоялности на офицери и бойни кораби, които бе предизвикало то, капитана Хетнис и „Мечът на Атагарис“ нямаха причина да реагират на появата ни като на заплаха.

Дори онези граждани, които вярваха, че Радч е корумпиран и под чуждо влияние, че някои държавни служители и капитани са потенциални врагове, нямаха представа, че битката е излязла на открито.

— Или са научили нещо — казах аз, — или нещо се е случило тук.

— Готови за излизане — каза корабът на всички ни.

— Капитана — продължи лейтенанта Екалу, — като излезем, как ще разберем къде е „Мечът на Атагарис“?

— Няма как да разберем, лейтенанта.

Тя си пое дъх. Понечи да каже нещо, но си замълча.

— Едва ли ще се натресем в „Мечът на Атагарис“ — добавих аз. — Космосът е голям. А и поличбите от тази сутрин бяха добри.

Екалу явно не можа да прецени сериозно ли говоря, или я поднасям.

— Да, капитана.

Върнахме се във вселената. Слънце, планета, портали, фонов шум от информационен поток. И нито помен от „Мечът на Атагарис“.

— Къде е? — попита лейтенанта Екалу.

— Десет секунди — отговорих аз. — Дръжте се.

Десет и половина секунди по-късно във вселената се отвори непрогледна черна дупка и „Мечът на Атагарис“ се появи на няма и петстотин километра от предишните ни координати. Започна да предава още преди да е излязъл от портала си:

— Непознат кораб, представи се или ще бъдеш унищожен.

— Ще ми се да видя как си пробва силите в това — каза корабът, но само на мен.

— Това не е капитана Хетнис — каза Екалу. — Мисля, че е лейтенанта на нейната декада Амаат.

— „Мечът на Атагарис“ — казах аз. Корабът щеше да излъчи думите ми и без да издавам изрична заповед. — Тук флотска капитана Брек Мианаай, командваща „Милостта на Калр“. Обяснете действията си.

Мина половин секунда, докато съобщението ми стигне до „Мечът на Атагарис“, и още четири секунди, докато командващата го лейтенанта събере мислите си да отговори.

— Флотска капитана. Моля да ме извините. — Междувременно „Милостта на Калр" се идентифицира пред „Мечът на Атагарис“. — Ние... бояхме се, че не сте това, на което приличате, капитана.

— И за какви ни взехте, лейтенанта?

-Аз... не знам, капитана. Просто... ами, не ви очаквахме. капитана. Има слухове, че Палата Омоу е била атакувана или дори унищожена, вече близо месец нямаме никакви новини от тях.

Погледнах към лейтенанта Екалу. Влязла бе в характерния за воините на този кораб режим, тоест изтрила бе всякакви емоции от лицето си. Това само по себе си бе красноречиво, но аз, разбира се, виждах и още. Явно нямаше високо мнение за Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ дори без да броим настоящата случка.

— Ако бяхте постигнали своето, лейтенанта — студено казах аз, — щяхте да чакате още дълго за новини от Омоу. Свържете ме с капитана Хетнис.

— Ако флотската капитана ми прости — отвърна лейтенантата. — Капитана Хетнис е на станция Атоек. — Сигурно си даде сметка как звучи това, защото след кратка пауза добави: — На консултации с губернатората на системата.

— И когато я открия там — попитах аз, като вложих минимална доза сарказъм в гласа си, — ще бъде ли тя в състояние да ми даде някакво по-ясно обяснение какви ги вършите тук?

— Капитана. Да, капитана.

— Добре.

Корабът прекъсна връзката и аз се обърнах към лейтенанта Екалу.

— Познавате ли тази офицера?

Все същото безизразно лице.

— Водата е по-силна от камъка, капитана.

Поговорка. По-скоро половин поговорка. „Водата е по-силна от камъка, но няма да ти сготви вечеря“. Тоест, всяко нещо има своята силна страна. Изречена с достатъчно ирония, поговорката можеше да означава, че понеже боговете несъмнено имат предначертания за всички, въпросната персона сигурно я бива в нещо, но говорещата не се сеща какво по-точно е то.

— От добро семейство е — добави Екалу, за да запълни мълчанието ми. — Родословното ѝ дърво е дълго колкото ръката ви до рамото. Майка ѝ е втора братовчеда на внучката на клиента на клиента на самата Мианаай, капитана.

И очевидно лейтенантата не пропускаше случай да изтъкне това.

— А капитаната? — Според думите на Анаандер Мианаай липсата на въображение капитана Хетнис компенсирала със старание и лоялност. — Би ли оставила заповеди да се атакува всеки кораб, появил се в системата?

— Едва ли, капитана. Но лейтенантата не е точно... от най-съобразителните. По-силна е в краката, отколкото в главата. — При последното изречение акцентът ѝ се засили едва доловимо. — Ако флотската капитана ми прости...

С други думи, лейтенантата най-вероятно действаше при заповеди, които намекваха, че всеки пристигащ кораб може да представлява заплаха. Трябваше да попитам капитана Хетнис за това, когато я откриех.

Скачването с дока на станция Атоек беше почти автоматизирано. Когато налягането се изравни и Калр Пет отвори вратата на шлюза, двете с лейтенанта Тизаруат се изтласкахме през неприятната граница между безтегловността на совалката и изкуствената гравитация на станцията. Докът беше сив, мърляв и очукан като всички докове на всички станции.

Чакаше ни корабна капитана, неподвижен зад нея стоеше второстепенен. Видях го и ме прониза завист. Преди бях като него. Никога нямаше да бъда такава отново.

— Капитана Хетнис — казах аз, когато Тизаруат се изравни с мен.

Капитана Хетнис беше висока — по-висока от мен с цели десетина сантиметра, — едра и яка. Косата ѝ беше подстригана много късо, по военному, и сребристосива, в ярък контраст с тъмния цвят на кожата ѝ, Проява на суета може би — със сигурност сама беше избрала този цвят, искаше хората да го забелязват, цвета или късата подстрижка. Не всички игли, с които беше накичила предницата на униформената си куртка, имаха гравирани имена, а дори онези, които имаха, не можех да разчета от това разстояние. Поклони се.

— Флотска капитана.

Аз не се поклоних.

— Ще се срещна с губернатората на системата сега — казах студено и делово, като подсилих с една идея старовремския акцент, който се очаква от всяка Мианаа ѝ. — А след това ще ми обясните защо вашият кораб ме посрещна със заплаха за нападение.

— Капитана. — Замълча за миг, опитваше се да запази спокойствие. Свързала се бях със станция Атоек веднага след пристигането ни и отговорът гласеше, че системна губернатора Жиарод е ангажирана с религиозни задължения и няма да се освободи скоро. Същото очевидно се отнасяше за всички висши служители на администрацията. Оказваше се, че по календара на атоеките днес е празник. Някакво местно честване, но достатъчно значимо да парализира цялата станция. Капитана Хетнис знаеше какво са ми казали — че губернатората няма да е на разположение през следващите няколко часа. — Посветените би трябвало да излязат от храма след час или два. — Понечи да смръщи вежди, но се спря навреме. — На станцията ли ще останете, капитана?

Зад мен лейтенанта Тизаруат, Калр Пет, Десет и Осем, както и Бо Девет изнасяха багаж от совалката.

Вероятно това бе породило въпроса на капитана Хетнис. Позабавих се с отговора и тя добави:

— Питам само защото квартирите на станцията са пълни към момента, капитана. Трудно ще е да ви намерим подходящо място.

Вече бях съобразила, че сривът на порталите е пренасочил сериозен трафик насам. В системата бяха пристигнали поне няколко десетки кораба, които не бяха планирали да идват тук, а още повече бяха планирали да я напуснат, но се бяха оказали в капан. Забраната за пътуване през оцелелите портали, издадена от Анаандер Мианаай, още не бе стигнала дотук, но капитаните на много от заседналите в системата кораби сигурно се чувстваха твърде несигурни и изнервени, за да рискуват, поне на първо време, с пътувания през порталите. А пътниците с добри връзки и дълбоки портфейли несъмнено бяха заели малкото хубави квартири на станцията. „Милостта на Калр“ вече се бе обърнал със запитване към станцията и бе получил отговор, че освен ако не бъда поканена да гостувам на системната губернатора в нейното жилище, всички подходящи квартири вече са заети.

Фактът, че евентуалното ми оставане на станцията бе смутило толкова сериозно капитана Хетнис, бе почти толкова интересен, колкото факта, че станцията очевидно бе пропуснала да я уведоми за плановете ми. Или пък на нея не ѝ бе хрумнало да попита.

— Имам къде да се настаня, капитана.

— О. Чудесно, капитана. — Но нещо не ми изглеждаше убедена.

Дадох ѝ знак да ме последва, прекосих дока и тръгнах по коридора. Второстепенният от „Мечът на Атагарис“ тръгна след нас трите, рамо до рамо с Калр Пет. Долових — „Милостта на Калр“ ми го показа — суетливата гордост на Пет, задето ѝ се удава да се прави на второстепенен, дори рамо до рамо с оригинала.

Коридорът, също като дока, носеше следи на износване и лоша поддръжка. Очевидно не го чистеха достатъчно често, поне според стандартите на всеки уважаващ себе си боен кораб. Но пък стените бяха накичени с цветни гирлянди. Празнични гирлянди.

— Капитана — казах след десетина крачки, без да забавям ход. — Ако съм разбрала правилно, днес празнувате фестивала на гениталиите. Но когато казвате „гениталии“, това за всички видове ли се отнася, или конкретно за един? — Дотук, а и докъдето ми стигаше погледът, коридорът беше накичен с миниатюрни пениси. Яркозелени, крещящо розови, електриковосини и един особено противен за окото наситено оранжев цвят.

— Капитана — обади се Хетнис току зад мен. — Това е превод. На атоекски език има една обща дума за всички видове.

Атоекски език. Сякаш е имало само един. Значителният ми личен опит показваше, че езикът никога не е само един.

— Ако флотската капитана ми прости... — Махнах ѝ, че прощавам и разрешавам, без да поглеждам към нея. бих могла, ако поискам, да видя гърбовете ни, своя п нейния, през очите на нищо неподозиращата Пет. Хетнис продължи: — Атоеките не били особено цивилизовани. — Не били цивилизовани. Не били радчаи. 1'дна и съща дума, разликата в значението се носеше единствено от контекста и често оставаше незабелязана. — И сега не е много по-добре. Делят хората на такива с пениси и на такива без. Когато сме пристигнали за пръв път в системата им, те се предали веднага. Владетелата им откачила. Решила, че радчаите нямат пениси, и понеже атоеките трябвало да станат радчаи, заповядала всички хора в системата с пениси да си ги отрежат. Но атоеките нямали намерение да си режат разни неща, затова направили макети и ги струпали пред владетелата си, за да кротува, докато я арестуват и подложат на лечение. И сега, в деня на годишнината, децата посвещават пенисите си на своя бог.

— А атоеките с друг вид гениталии? — Стигнали бяхме до асансьорите към вътрешността на станцията. Фоайето беше празно.

— Те не използват истински пениси, капитана — каза капитана Хетнис, без да крие презрението си към цялата история. — Купуват ги в магазините.

Станцията не отвори вратите на асансьора с бързината и готовността, които бях свикнала да получавам от .,Милостта на Калр“. За миг се замислих дали да не си замълча и просто да видя колко време ще ни държи пред асансьорите. Възможно ли беше станцията чак толкова да не харесва капитана Хетнис? Ако забавянето наистина беше резултат от подобна антипатия, само бих влошила нещата, ако повдигна въпроса открито.

Но тъкмо си поемах дъх да поискам асансьор, когато вратите най-сетне се отвориха. В кабината нямаше гирлянди, нито друга украса. Когато всички влязохме вътре и вратите се затвориха, казах:

— Главния булевард, Станция, ако обичаш.

Щеше да мине известно време, докато Осем и Десет настанят багажа ни в квартирата, която бях уредила, а междувременно аз можех, ако не друго, поне да се появя демонстративно в губернаторската резиденция, която със сигурност имаше вход откъм главния булевард, както и да хвърля един поглед на местния фестивал. На капитана Хетнис, която стоеше до мен, казах:

— И тази история ви се струва достоверна, така ли? — Една владетела с контрол над цялата система. „Предали се веднага“. Опитът ми показваше, че никоя система не капитулира веднага. Части от нея — може би. Но никога цялата. Единственото изключение беше Гарседд, но онази капитулация беше фалшива, беше тактически маньовър, опит за удар в гръб. Неуспешен маньовър, разбира се, и в резултат вече нямаше гарседдаи.

— Капитана? — Въпросът ми беше изненадал и озадачил Хетнис, факт, който тя се опита да прикрие, да удържи лицето и гласа си ведри и спокойни.

— Звучи ли ви като нещо, което може да се е случило наистина? Като нещо, което някоя наистина би направила?

Дори след като повторих въпроса си с най-прости думи и ѝ дадох време да помисли, Хетнис продължаваше да се пули.

— Не и ако е цивилизована, капитана. — Вдиша дълбоко, след което, окуражена навярно от разговора ни досега, каза: — Ако флотската капитана ми позволи... — С жест ѝ дадох знак, че позволявам. — Капитана, какво се е случило на Палата Омоу? Чужденците ли нападнаха? Във война ли сме?

Част от Анаандер Мианаай вярваше — или поне твърдеше така, — че вътрешният ѝ конфликт се дължи на външна намеса от страна на чуждата раса пресгер.

— Във война сме, да. Но пресгер нямат нищо общо. Сами се нападнахме. — Капитана Вел, бившата командира на „Милостта на Калр“, бе вярвала на лъжата за пресгер. — Вел Оск беше арестувана за държавна измяна. — Двете, Хетнис и Оск, се бяха познавали. — Не знам какво е станало с нея след това. — Но всички се досещаха какво може да е станало. — Добре ли я познавахте?

Опасен въпрос. Капитана Хетнис, която не можеше да се мери с моя екипаж в прикриването на емоции, съвсем очевидно съзря опасността.

— Не толкова добре, капитана, че да я заподозра в предателство.

Лейтенанта Тизаруат трепна едва доловимо, когато капитана Хетнис спомена предателство. Капитана Вел не беше предавала никого и никоя не го знаеше по-добре от Анаандер Мианаа ѝ.

Вратите на асансьора се отвориха. Главният булевард на станция Атоек беше доста по-малък от булеварда на Палата Омоу. В пристъп на малоумие проектантите на станцията явно бяха решили, че бялото ще е отличен цвят за дългата, открита и силно натоварена с трафик улица. Като всеки главен булевард на всяка що-годе голяма радчайска станция, и тукашният беше изграден на две нива, с прозорци тук-там на второто, а първото обточено с офиси и магазини, плюс основните храмове на станцията — един посветен на Амаат и вероятно на множество по-малки богове, чиято фасада не можеше да се похвали с божествената шарения на храма на Палата Омоу, а само с изображения на четирите Еманации, в цикламено, червено и жълто и с мръсотия, наслоила се по всички корнизи и вдлъбнатини. До него имаше друг, по-малък храм, посветен, предположих аз, на бога от историята на капитана Хетнис. Входът му беше обкичен с гирлянди като онези на доковете, но по-големи и осветени отвътре, което подчертаваше ярките им цветове.

Около храма, докъдето ми стигаше погледът, граждани стояха на групи, разговаряха на висок глас, облечени с палта, панталони и ръкавици в ярки цветове, зелени, розови, сини и жълти. Празнично облекло. Носеха почти такова изобилие от бижута като потомствените радчаи, но местната мода явно диктуваше иглите да се прикрепват не директно на саката и палтата, а на широк шал, носен диагонално през гърдите, от едното рамо до срещуположния хълбок, вързан и с висящи краища. Деца на разнообразна възраст търчаха между групичките, подвикваха си и току спираха да си изпросят бонбони от възрастните. Хартийки в розово, синьо, оранжево и зелено се валяха с хиляди по пода. Няколко влетяха в кабината на асансьора, когато вратите се отвориха, и така видях, че имат отпечатан текст. Течението ги подмяташе и разчетох само отделни фрагменти от текста. „... благословии... богът, когото... аз не...“

Веднага щом излязохме от асансьора, една граждана се отдели от тълпата и тръгна към нас. Облечена беше в шити по поръчка палто и панталони в толкова бледозелен цвят, че можеше да мине и за бял. Ръкавиците ѝ бяха от същия плат. Нямаше шал, но пък игли имаше много, включително голям скъпоценен камък в малинов цвят, обточен с дантела от тъкано сребро. Гражданата изкриви лице в израз на приятна изненада и се поклони дълбоко.

— Флотска капитана! Едва-що чух, че сте пристигнали, и ето ви и вас! Ужасна история наистина, това със сриналия се портал към Палата Омоу и всички кораби, които се пренасочиха насам, и другите, които не могат да си тръгнат, но сега, когато сте тук, всичко това скоро ще се оправи, сигурна съм. — Акцентът ѝ беше на заможна и добре образована радчаи, макар че в гласните и имаше нещо странно. — О, но вие не ме познавате. Аз съм Фосиф Денче и съм истински щастлива, че се срещаме. Имам апартамент тук, на станцията, много голям, и къща долу, на планетата, още по-голяма. За мен ще е чест да ви предложа гостоприемството си.

Капитана Хетнис и нейният второстепенен стояха до мен сериозни и мълчаливи. Зад мен Пет все така демонстрираше пасивност ала второстепенен, но аз виждах, чрез „Милостта на Калр“, че фамилиарниченето на граждана Фосиф я дразни. Колкото до лейтенанта Тизаруат, ако погледнеше човек зад остатъчните следи от медикаментите против гадене и обичайното ѝ общо униние, щеше да открие, че младата лейтенанта намира случката за забавна, макар и достойна за презрението ѝ,

Помислих си как би реагирала Сейварден на подобна среща, когато беше млада. Кривнах много леко устни.

— Не е необходимо, граждана.

— О, някоя ме е изпреварила. Така ми се пада! — Маниерът ми явно не я впечатляваше, което беше знак, че се е сблъсквала с такъв маниер и преди, дори че е свикнала с него. А аз, от своя страна, със сигурност имах новини за Омоу, които почти всички тук даваха мило и драго да чуят. — Е, поне елате да вечеряте с нас, флотска капитана! Капитана Хетнис вече е поканена, разбира се. Днес така или иначе няма да имате официални срещи.

Последните ѝ думи звъннаха ясно във внезапна тишина, а миг по-късно чух дузина или повече детски гласове да пеят в унисон. Не на радчайски, мелодията също не беше радчайска, катереше се нагоре през широки интервали, после слизаше на по-малки стъпки, но като цяло се извисяваше и свърши на по-висок тон от началния. Граждана Фосиф спря да дрънка за вечерята, прекъсната по средата на изречението от моята очевидна липса на внимание.

— О, да — каза тя. — Това са храмовите...

— Тихо! — сопнах се аз. Децата подхванаха нов куплет. Все още не разбирах думите. Изпяха още два куплета, докато гражданата пред мен се опитваше да скрие смущението си. Не си тръгваше обаче. Явно бе твърдо решена да говори с мен. Сигурна бе, че ще получи своя шанс, стига да е достатъчно търпелива.

Можех да излъча запитване до станцията, но вече знаех отговора. Фосиф Денче явно бе изтъкната граждана по тези места и вярваше, че името ѝ е ключ, който отваря всякакви врати, а в тази система, на тази станция, това означаваше само едно — ча ѝ.

Песента свърши, последвана от рехави аплодисменти. Погледнах към граждана Фосиф. Изражението ѝ се проясни. Грейна.

— А, флотска капитана, ясно, знам каква сте. Вие сте колекционера! Непременно трябва да ми дойдете на гости долу. Самата аз нямам грам слух, но работниците в провинциалното ми имение постоянно вдигат нецивилизован шум, който, оказва се, бил автентични и екзотични музикални отломки от времето на техните предци. Било почти като музейна сбирка, така твърдят някои хора. Но администратората на станцията може да ви каже всичко за това, докато вечеряме днес. Тя също колекционира, а аз ви знам какви сте вие, колекционерите, без значение какво точно колекционирате. Вечно искате да сравнявате и разменяте. Напълно ли сте сигурна, че имате подходящо място, където да отседнете?

— Вървете си — казах ѝ аз с глас категоричен и равен.

— Разбира се, флотска капитана. — Поклони се ниско. — Ще се видим на вечеря, нали? — И без да изчака за отговор, се обърна и изчезна в тълпата.

— Ако флотската капитана позволи — подхвана отново капитана Хетнис, навела се към мен, за да я чувам, без да вика в шумотевицата. — Почти четвърт от чая, който изнася Атоек, се отглежда в семейните плантации на граждана Фосиф. Апартаментът ѝ е много близо до сградата на администрацията, точно над нея всъщност, на второто ниво.

Ставаше все по-интересно. Само допреди минути смятах, че капитана Хетнис нито е очаквала да остана тук, нито иска да го направя. А сега по всичко личеше, че държи да приема поканата на тази едра земевладела и производитела на ча ѝ.

— Отивам в резиденцията на губернатората — казах аз. Знаех, че системната губернатора не е там. Но въпреки това щях да отида. — А после, докато се настанявам в квартирата си, вие можете да ми докладвате.

— Капитана. Да, капитана. — А после, след като аз не добавих нищо, продължи: — Ако мога да попитам, капитана. Къде сте отседнали?

- Четвърто ниво на Долната градина — отвърнах с равен глас. Хетнис храбро се опита да скрие изненадата и объркването си, но беше повече от ясно, че нито е очаквала този отговор, нито го харесва.