Милостта на Калр

20

На следващия ден Уран отиде в импровизираната канцелария на лейтенанта Тизаруат. Не защото така ѝ бе казано — Тизаруат не беше отворила повече дума за това. Уран просто влезе — предния ден се бе осмелила да надникне няколко пъти, но нищо повече, — и пре- подреди чаената посуда по свой вкус. Тизаруат не каза нищо.

Това продължи три дни. Знаех, че присъствието на Уран дава категорично положителен резултат — тя беше валскааиани, идваше от планетата, следователно не можеше да бъде обвинена, че заема едната или другата страна в местните спорове, а и нещо в сериозното ѝ изражение — скромно и без излишни усмивки — очевидно допадаше на местните, които се отбиваха в канцеларията. Сред тях имаше и такива, които откриха в мълчанието ѝ отлична публика, която да чуе за проблемите им със съседи или със станционната администрация.

В продължение на въпросните три дни никоя не каза нищо по въпроса. Тизаруат се тревожеше, че съм научила и че няма да одобря, но също така се надяваше, че успехите ѝ досега ще се разпрострат и над това последно дребно нещо.

На третия ден, докато вечеряхме в мълчание, казах:

— Граждана Уран, уроците ви започват вдругиден.

Уран вдигна поглед от чинията си, изненадана, как- то ми се стори, после отново погледна надолу.

— Да, флотска капитана.

— Флотска капитана — каза Тизаруат. Прикриваше добре тревогата си, гласът ѝ беше спокоен и премерен. -Ако ми простите...

Махнах с ръка, в знак че знам какво ще каже.

— Да, лейтенанта, по всичко личи, че граждана Уран се справя отлично във вашата чакалня. Не се съмнявам, че ще ви е полезна и за в бъдеще, но няма да допусна това да се отрази на образованието ѝ. Уроците ѝ ще бъдат следобед. Преди това може да прави каквото иска. Граждана — обърнах се към Уран, — предвид това, че живеем в Долната градина, уредих да вземате уроци по расуар, език, който говорят местните ичана.

— Е, това е значително по-полезно от изучаването на поезия — каза Тизаруат, облекчена и доволна.

Вдигнах вежда.

— Изненадвате ме, лейтенанта. — Това, по някаква причина, повиши степента на обичайното ѝ фоново униние. — Кажете ми, лейтенанта, какво мисли станцията за случващото се?

— Според мен се радва, че ремонтните работи напредват, но знаете как е със станциите. Никога не казват направо, ако са нещастни.

Имахме посетитела. Калр Осем отиде да отвори вратата.

— Станцията иска да вижда всички, постоянно — каза Уран. Неочаквана смелост от нейна страна. — Казва, че не било същото като да те шпионират.

— На станция не е като на планета — казах аз, до- като Осем отваряше вратата. На прага стоеше Сирикс Одела. — Станциите обичат да знаят, че обитателите им са добре. Липсата на информация ги прави нещастни. Вие често ли си говорите със станцията, граждана? — Чудех се защо е дошла Сирикс. Не я бях виждала, откакто Осем я беше засякла да говори с капитана Хетнис.

В трапезарията Уран казваше:

— Тя ми говори, граж... флотска капитана. Превежда ми разни неща и ми чете табелите.

— Радвам се да го чуя — казах аз. — Добре е станцията да ти е приятел.

В антрето граждана Сирикс се извини на Осем, че идва в такъв неудобен час, точно по време на вечеря.

— Но земедела Баснааид държеше непременно да разговаря с флотската капитана — каза тя, — а има неотложна работа в Градините.

Станах, игнорирайки нещо, което Тизаруат каза в отговор на моите думи, и излязох в антрето.

— Граждана Сирикс. С какво мога да ви помогна?

— Флотска капитана — каза Сирикс и кимна отсечено. Чувстваше се неловко. И нищо чудно предвид последния ни разговор отпреди три дни и появата ѝ сега, по никое време. — Земедела Баснааид иска да говори с вас, по личен въпрос, доколкото разбрах. Би дошла сама, но както казах, задържаха я в Градините.

— Граждана — отвърнах аз. — Вероятно ще си спомните, че при последния ми разговор със земеделата тя съвсем ясно ме помоли повече никога да не разговарям с нея. Ако е променила решението си, аз, разбира се, съм на нейните услуги, но трябва да призная, че съм изненадана. А и не мога да си представя какво е толкова спешно, че не може да изчака по-удобен за нея час.

Сирикс застина за миг, внезапно напрежение, което — при друга — бих взела за гняв.

— Намекнах ѝ същото, флотска капитана. Тя каза, цитирам: „Както се е изразила поетата: Съжаление, лигаво и студено като допир на маринована риба“.

Въпросната поета беше Баснааид Елминг, на възраст девет и половина години. Трудно бих могла да си представя по-точно премерена атака срещу чувствата ми — Баснааид знаеше, че лейтенанта Оун ми е чела всичките ѝ стихотворения.

Не отвърнах веднага и Сирикс добави:

— Каза, че сте щели да познаете стиха.

— Така е.

— Не е любима класика, надявам се?

— Не обичате маринована риба? — попитах аз, спокойно и сериозно. Тя примигна смутено. — Не е класика, но земеделата знае, че ще позная стиха, както сама казахте. Лично е.

— И толкова по-добре — кисело отвърна Сирикс. — А сега, ако ме извините, флотска капитана, денят беше дълъг и вече закъснявам за собствената си вечеря. — Поклони се и си тръгна.

Останах сама в антрето, ако не броим Осем, която стоеше неподвижна и любопитна зад мен.

— Станция — казах на глас, — какво е положението в Градините?

Отговорът на станцията се забави едва доловимо.

— Нормално, флотска капитана. Както винаги.

На девет и половина Баснааид Елминг беше амбициозна поета, без особен усет към езика, но с изобилие от мелодрама и прекомерна емоционалност. Стихът, цитиран от Сирикс, беше част от дълга поема за предаденото приятелство. Незавършена поема. Целият куплет гласеше: „Съжаление, лигаво и студено като допир на маринована риба по гърба. О, как повярвала е тя на ужасните лъжи?“

„Каза, че сте щели да познаете стиха“ — бе казала Сирикс.

— Сирикс към дома си ли тръгна, станция? Или се връща в Градините?

— Граждана Сирикс е на път към дома си, флотска капитана. — Без забавяне този път.

Отидох в стаята си и взех пистолета, който станцията не можеше да види. Пистолета, видим само за човешки очи. Прибрах го под куртката си така, че лесно да стигам до него. Казах на Осем, докато я подминавах в антрето:

— Лейтенанта Тизаруат и граждана Уран да довършат вечерята си без мен.

— Да, флотска капитана — отвърна Осем, озадачена, но не и разтревожена. Добре.

Може би реагирах прекомерно. Може би Баснааид наистина беше променила решението си да не говори с мен. Може би тревогата ѝ за подпорите на езерото бе станала достатъчно силна, за да преодолее предразсъдъците ѝ. И беше използвала собствената си поезия — окастрена или позабравена — с надеждата да ми напомни (сякаш имах нужда от напомняне!) за връзката ми с отдавна мъртвата ѝ сестра. Може би наистина бе решила, че трябва спешно да говори с мен сега, когато повечето граждани вечеряха, и наистина не можеше да зареже работата си. Да ме повика с помощта на станцията би било прекалено грубо, затова бе изпратила Сирикс да предаде съобщението. Със сигурност знаеше, че ще отида, когато и да ме повика.

Сирикс също го знаеше. А Сирикс бе говорила с капитана Хетнис.

Замислих се — съвсем за кратко — дали да не взема своите Калр и дори лейтенанта Тизаруат. Не се притеснявах, че може да съм сгрешила. Ако се окажеше, че съм сгрешила, щях да ги пратя обратно в Долната градина и да проведа със земедела Баснааид разговора, заради който ме беше вдигнала от масата. Но ако не грешах?

Капитана Хетнис имаше двама второстепенни тук, на станцията. Не би трябвало да имат оръжие, освен ако не бяха престъпили изричната ми заповед да се разоръжат. Което не беше изключено. Но дори така лесно щях да се справя с капитана Хетнис и двама второстепенни. Нямаше нужда да занимавам други.

А ако не беше само капитана Хетнис? Ако губернатора Жиарод също ме лъжеше, тя или станционна администратора Целар, и сега в Градините ме чакаше службата за сигурност? С това не бих могла да се справя сама. Но не бих могла да се справя дори с помощта на лейтенанта Тизаруат и четирите си Калр. Значи по- добре да не ги замесвам.

„Милостта на Калр“ беше нещо друго.

— Да — каза корабът, сякаш прочел мислите ми. — Лейтенанта Сейварден е в командната зала, екипажът е готов.

Нямаше какво повече да направя, така че се съсредоточих върху непосредствения си проблем.

Най-лесно би било да вляза в Градините оттам, от- където бях влязла първия път, малко след като пристигнахме на Атоек. Едва ли имаше някакво значение — знаех за два входа и за двама второстепенни, които евентуално да ги наблюдават. Но залагайки на слабия шанс, че някоя очаква появата ми и е решила, че ще дойда по най-прекия път, и на слабия шанс, че станцията по навик ще премълчи всичко, за което не са я попитали изрично, сметнах, че си струва да мина по дългия път.

Входът се намираше при скалния корниз над езерото. Вдясно от мен водопадът се пенеше устремно по скалите. Пътеката водеше наляво, надолу към водата, покрай гъста туфа декоративна трева, висока близо два метра. Място, край което да мина с крайна предпазливост.

Висок до кръста парапет предпазваше разхождащите се. Под него, както и тук-там в езерото долу, стърчаха скали. На малкия остров с декоративния камък стоеше капитана Хетнис, стискаше Баснааид над лакътя, опряла нож в гърлото ѝ, обикновен кухненски нож, от онези, с които се почиства риба. Малък, но достатъчен за целта. На същото островче, но при моста, стоеше „Мечът на Атагарис“ — единият от сегментите — с оръжие в ръка.

— Станция — казах безмълвно. Станцията не ми отговори. Лесно можех да си представя защо не ме е предупредила, защо не е повикала помощ. Несъмнено ценеше живота на Баснааид повече от моя. По това време повечето хора вечеряха, затова Градината беше празна. Или пък станцията бе отклонявала под някакъв претекст желаещите да се разходят.

Високата туфа трева потрепна. Без да мисля, извадих пистолета и активирах бронята си. Трясък на изстрел, удар по тялото ми. Която и да се криеше в тревата, се беше прицелила в онази моя част, която бронята бе покрила най-напред, а цялостното активиране завърши преди да има време за втори изстрел.

Второстепенен със сребриста телесна броня изскочи от тревата с нечовешка скорост и посегна да ме сграбчи, решил, без съмнение, че пистолетът в ръката ми не представлява заплаха. При други обстоятелства бихме били равностойни в ръкопашна схватка, но аз стоях на крачка от пропастта, а инерцията беше на негова страна. Стрелях точно когато той ме преметна през парапета.

Радчайската броня е на практика непробиваема. Кинетичният заряд на куршума, който „Мечът на Атагарис“ беше изстрелял срещу мен, се беше оттекъл по бронята, преобразувайки се в топлинна енергия. Не изцяло, разбира се, иначе изобщо нямаше да усетя, че куршумът е попаднал в целта. Така че когато рамото ми се удари в щръкналия камък в основата на осемметровата каменна стена, болката, която усетих, не беше прекалено силна. Уви, върхът на камъка, в който се ударих, беше тънък, тялото ми се усука около рамото и продължи надолу, дърпано от инерцията. Рамото ми се изви назад, болезнено и под неестествен ъгъл, и аз пльоснах в езерото. За щастие водата не беше много дълбока тук, на три-четири метра от островчето.

Изправих се. Водата ми стигаше до кръста, болката в лявото ми рамо беше остра и силна. Нещо се беше случило междувременно — нямах време да питам „Милостта на Калр“ за подробности, но лейтенанта Тизаруат очевидно ме беше последвала, докато бях твърде погълната от собствените си мисли, за да забележа. Сега тя стоеше от другата страна моста, на брега на езерото, с активирана броня и насочено оръжие. „Мечът на Атагарис“ стоеше от своята страна на моста, насочил своето оръжие към Тизаруат. Защо корабът не ме беше предупредил, че лейтенантата ме е последвала?

Капитана Хетнис се обърна към мен. Беше активирала бронята си. Вероятно знаеше, че второстепенният, причакал ме на скалния корниз, е ранен или дори мъртъв, но явно не беше стигнала до логичния извод, че и нейната броня ще е безполезна срещу моето оръжие. Макар че пресгер едва ли си бяха направили труда да включат и непромокаемост към останалите характеристики на пистолета.

— Виж ти, флотска капитана — каза Хетнис, гласът ѝ приглушен от бронята. — Явно все пак не си лишена от човешки чувства.

— Тъпа патка — извика лейтенанта Тизаруат откъм брега и дори бронята не успя да скрие гнева в гласа ѝ. — Ако не беше толкова лесно да те манипулират, никога нямаше да ти дадат кораб.

— Тихо, Тизаруат — казах аз. Щом лейтенанта Тизаруат беше тук, значи и Бо Девет не беше далече. Ако болката в рамото не замъгляваше мислите ми, щях да разбера къде е.

— Но, флотска капитана! Тая тъпачка няма никаква представа...

— Лейтенанта! — Не исках Тизаруат да подхваща темата. Изобщо не би трябвало да е тук. „Милостта на Калр“ не ми казваше какво е състоянието на рамото ми — дали е изкълчено, или счупено. Не ми казваше как се чувства Тизаруат, нито къде е Бо Девет. Насочих мислите си, но не открих Сейварден, която бях видяла за последно в командната зала и която, преди много дни, беше казала на Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“: „Следващия път, когато отправите заплаха към този кораб, най-добре бъдете готови да я изпълните“. „Мечът на Атагарис“ явно бе направил своя ход, докато бях падала от скалата. Едва ли бе успял да изненада моя кораб обаче. Но корабите от клас „Меч“ бяха по-бързи и по-добре въоръжени. По някаква причина „Милостта на Калр“ не беше на линия, значи на мен се падаше да изпълня негласното обещание и завоалираната заплаха на Сейварден.

Капитана Хетнис стоеше с лице към мен на острова, все така сграбчила Баснааид, която се беше вдървила и ме гледаше с широко отворени очи.

— На кого ги продаде, капитана? — попитах аз. — На кого продаде транспортираните? — Хетнис не отговори. Трябваше да е много глупава, много отчаяна, или и двете, щом бе дръзнала да заплаши Баснааид. — Това е причината за безумния ви и прибързан ход, нали? — Губернатора Жиарод беше допуснала нещо да ѝ се изплъзне или пък директно беше казала на Хетнис. Така и не бях споделила с нея кого подозирам, иначе сигурно би била по-предпазлива. — Имала си съучастница в склада, натоварила си „Мечът на Атагарис“ с консервационни пашкули и си ги транспортирала през Призрачния портал. На кого ги продаде? — А че ги е продала нямаше съмнение. Онзи нотайски чаен сервиз. Сирикс не беше чула историята как капитана Хетнис го е продала на Фосиф и не би могла да направи връзката. Но Хетнис си бе дала сметка, че аз съм я направила. Постарала се беше да научи кое е слабото ми място, къде съм уязвима и след като две седмици бяхме живели в една и съща къща, без дори да разтоваря със Сирикс, Хетнис се беше досетила как да я използва. Или пък „Мечът на Атагарис“ ѝ беше подсказал този подход.

— Каквото направих, го направих от лоялност — каза троснато Хетнис. — Не че ти знаеш какво означава това. — Ако рамото не ме болеше зверски и ако ситуацията не беше толкова сериозна, сигурно щях да се изсмея. В неведение за този факт, Хетнис продължи: — Истинската лорда на Радч никога не би лишила корабите си от второстепенни, никога не би разпуснала флотата, която защитава Радч.

— Лордата на Радч — изтъкнах аз — никога не би проявила глупостта да ти даде онзи чаен сервиз като отплата, която уж трябва да е по-дискретна от пари в брой. — Някъде от средата на езерото дойде бълбукащ звук. Предполагах, че там водата е най-дълбока. За миг помислих, че нещо е паднало във водата или че риба е изплувала. Стоях до кръста в езерото, насочила пистолета си към капитана Хетнис, лявото рамо ме болеше непоносимо и точно тогава, с периферното си зрение, видях онова, което съпровождаше бълбукащия звук — мехур се издигна на повърхността и се спука. Мина част от секундата, докато осъзная какво съм видяла.

Паника изопна лицето на Баснааид — тя също беше видяла мехура и знаеше какво означава той. Въздух, извиращ от дъното на езерото, можеше да идва единствено от Долната градина. А щом въздух се движи отдолу нагоре, значи отгоре надолу се движи вода.

Играта беше свършила. Просто Хетнис още не го беше разбрала. Станцията щеше да запази мълчание, за да спаси живота на Баснааид, щеше дори да блокира евентуалните обаждания оттук до службата за сигурност. Но не би го направила, ако с това рискува цялата Долна градина. Единственият въпрос без отговор беше дали Баснааид — или някоя друга от присъстващите — ще оцелее след това изпитание.

— Станция — казах високо. — Евакуирай Долната градина незабавно. — В най-непосредствена опасност се намираше първо ниво, а там само част от конзолите бяха поправени. Но сега нямах време да се тревожа колко граждани ще чуят заповедта за евакуация и ще успеят ли да уведомят останалите. — Съобщи на моите хора, че Долната градина ще бъде наводнена, нека помогнат с евакуацията. — „Милостта на Калр“ щеше вече да ги е уведомил, но „Милостта на Калр“ го нямаше. О, капитана Хетнис щеше горко да съжали за това, тя, както и „Мечът на Атагарис“. Веднага щом отървях Баснааид от ножа, опрян в гърлото ѝ.

— Какви ги говориш? — попита капитана Хетнис. — Станция, нищо такова няма да правиш. — Баснааид ахна, когато Хетнис я стисна по-силно и я разтърси, за да подчертае заплахата си.

Глупавата капитана Хетнис.

— Капитана, наистина ли искаш станцията да избира между Баснааид и обитателите на Долната градина? Възможно ли е да не разбираш последствията? — Колоритното определение на Тизаруат — „тъпа патка“ — наистина се доближаваше до истината. — Нека позная. Планът е бил да ме убиеш, да арестуваш воините ми, да унищожиш „Милостта на Калр“ и да убедиш губернатората, че съм била предатела. — Водата избълбука отново, два пъти, с по-големи мехури. Капитана Хетнис още не бе осъзнала, че е изгубила играта, но много скоро щеше да стигне до този неизбежен извод и тогава щеше да направи нещо отчаяно. Време беше да сложа край на това. — Баснааид — казах аз. Тя гледаше пред себе си ужасена, паникьосана. — Както е казала поетата: „Като лед. Като камък“. — Същата поета, която тя беше цитирала и чиито стихове ме бяха довели тук. Аз бях разбрала посланието ѝ. Можех само да се надявам, че и тя ще разбере моето. „Каквото и да стане, не мърдай“. Пръстът ми се стегна около спусъка.

Трябваше да внимавам повече за лейтенанта Тизаруат. Тя бе наблюдавала неотлъчно капитана Хетнис и второстепенния, който стоеше в края на моста. Премествала се бе бавно, милиметър по милиметър, скъсявала бе разстоянието, без да забележим нито аз, нито Хетнис, нито — очевидно — „Мечът на Атагарис“. И когато ме е видяла да се обръщам към Баснааид, се е досетила какво планирам — за разлика от останалите, Тизаруат знаеше, че бронята на Хетнис не е пречка за моя пистолет. Ала също така си е дала сметка, че „Мечът на Атагарис“ все още представлява опасност за граждана Баснааид. В мига преди да стрелям тя изключи бронята си и нападна с вик второстепенния.

Като видя какви ги върши лейтенантата ѝ, Бо Девет — оказа се, че е клечала зад парапета на скалния корниз — извика и вдигна оръжието си, но не можеше да направи нищо.

Капитана Хетнис чу вика ѝ. Вдигна глава, видя я да стои на корниза с насочено оръжие, трепна и се сви точно когато стрелях.

Оказа се, че пресгерският пистолет е непромокаем, а моят прицел, както можеше да се очаква, беше безпогрешен. Само че куршумът мина над капитана Хетнис и над Баснааид. Продължи напред и удари бариерата между нас и вакуума на открития космос.

Куполът над Градините бе направен от материал, който издържа на удар. Ако беше стреляла Бо Девет, или „Мечът на Атагарис“, куршумите нямаше дори да го одраскат. Но куршумите на пресгерския пистолет прогаряха всичко, без изключение, на дълбочина 1,11 метра. А куполът беше дебел по-малко от половин метър.

Моментално се разпищяха аларми. Всички входове към Градините се затвориха с трясък. Ние попаднахме в капан, а въздухът излиташе през дупката от куршума. Пространството беше много голямо, така че щеше да мине време, докато въздухът се разреди опасно, а и сега службата за сигурност несъмнено щеше да ни обърне внимание. Но водата, която изтичаше от езерото, означаваше, че няма реална бариера между Градините (с пробойната в купола им) и Долната градина. Логично бе секционните врати в Долната градина (поне онези, които работеха, а те без изключение бяха на първо ниво, точно под нас) също да се затворят, като уловят в капан онези граждани, които още не са успели да се евакуират. И ако дъното на езерото поддадеше още, всички тези граждани щяха да се издавят.

Това беше проблем на станцията. Тръгнах към острова, газейки през водата. Бо Девет хукна надолу по пътеката. „Мечът на Атагарис“ с лекота бе надвил Тизаруат и тъкмо вдигаше ръка да стреля по Баснааид, която се беше измъкнала от хватката на капитана Хетнис и тичаше към моста. Прострелях „Мечът на Атагарис“ в китката и той изпусна оръжието.

И в същия миг разбра, че представлявам непосредствена заплаха за неговата капитана. Изстреля се към мен с нечовешката си скорост, сметнал, без съмнение, че аз съм просто човек и лесно ще ми отнеме оръжието, макар самият той да е ранен. Връхлетя ме с цялата си тежест. От болката в раненото рамо ми причерня, но не изпуснах пистолета.

В същия миг станцията реши проблема с наводняването на Долната градина, като изключи гравитацията. Вече нямаше горе и долу. „Мечът на Атагарис“ се вкопчи в мен, опитваше се да ми измъкне пистолета. Инерцията от сблъсъка ни беше отделила от земята и се въртяхме счепкани по посока на водопада. Водата вече не падаше, а се събираше в растяща сфера там, където куполът се срещаше със скалната стена.

Някъде на заден план, между болката в рамото и усилията да удържа пистолета, чух станцията да казва нещо за проблем с автоматичната функция за отремонтиране на купола и че щял да мине час, докато се събере ремонтен екип, който да се придвижи със совалка до мястото на пробива и да го закърпи.

Един час беше твърде много. Щяхме или да се удавим, настигнати от растящите сфери вода, която помпата на водопада продължаваше да изтегля от езерото, или да се задушим. Не бях успяла да спася Баснааид. Бях предала и убила сестра ѝ, а сега, след като бях дошла тук с надежда да я компенсирам поне малко, бях причинила и нейната смърт. Не я виждах. Не виждах почти нищо, заслепена от болката в рамото. Виждах само „Мечът на Атагарис“ и сребристочерния блясък на водното кълбо, към което се носехме.

Щях да умра тук. „Милостта на Калр“, Сейварден, Екалу, медиката и целия екипаж ги нямаше. В това бях сигурна. Корабът никога не би мълчал така, ако имаше избор.

В същия миг беззвездната, бездънна чернилка на портал зейна току отвъд купола и „Милостта на Калр“ се появи, безразсъдно близо до станцията, а аз чух Сейварден да ми казва как няма търпение да я смъмря веднага щом се озова в безопасност.

— Изглежда, „Мечът на Атагарис“ се придвижва през портал — продължи бодро тя. — Надявам се да не излезе от него там, където току-що бяхме ние. Възможно е случайно да съм изхвърлила голямо количество мини точно преди да се разкараме.

Бях почти сто процента сигурна, че страдам от сериозен кислороден глад и халюцинирам, поне докато половин дузина обезопасени с кабели Амаат не хванаха второстепенния от „Мечът на Атагарис“ и не ни изтеглиха през дупката, която бяха изрязали в купола, а оттам в една от совалките на „Милостта на Калр“.

Веднага щом се озовахме в совалката зад затворени люкове, побързах да се уверя, че Баснааид е добре. Помогнах ѝ да се върже в едно от креслата и пратих една Амаат да се грижи за нея. Тизаруат също беше добре, ако не броим, че повръщаше от стреса и микрограви- тацията. Бо Девет ѝ държеше торбичката, готова да сложи корективи на разкървавения ѝ нос и счупените ребра. Погрижих се капитана Хетнис и нейният второстепенен да бъдат вързани здраво. Чак тогава позволих на медиката да ми съблече куртката и ризата, да намести с помощта на една Амаат костите в рамото ми и да го обездвижи с коректив.

И чак когато болката утихна си дадох сметка колко силно съм стискала зъби. Колко напрегнати са били всички мускули в тялото ми и колко зле се е отразило това на крака ми. „Милостта на Калр“ не ми беше казал нищо изрично, но и нямаше нужда — показваше ми образи и емоции от моите Калр, които помагаха с последния етап на евакуацията в Долната градина (Уран също се бе включила, възползвайки се от опита си с микрогравитацията, натрупан при пътуването ни от планетата), препращаше ми данни за Амаат на Сейвар- ден и за самата Сейварден. Мрачната загриженост на медиката. Болката, срама и себеомразата на Тизаруат. Изтеглих се тромаво с една обездвижена ръка покрай Тизаруат, докато Бо Девет слагаше корективи на нараняванията ѝ. Нямах си вяра да спра и да говоря с нея.

Затова продължих напред, към Хетнис и нейния второстепенен, които седяха овързани в креслата си. Наблюдавани от моите Амаат. И капитаната, и сегментът бяха обвити от сребристото сияние на телесна броня. На теория „Мечът на Атагарис" все още можеше да излезе през портал близо до станцията и да ни нападне. На практика, дори да се беше разминал със заложените от Сейварден мини — които биха предизвикали минимални щети по корпуса му и нищо повече, — нямаше начин да ни нападне, без да нападне и своята капитана.

— Изключи бронята си, капитана — казах аз. — Ти също, Атагарис. Знаете, че тя няма да спре моите куршуми, а не можем да лекуваме нараняванията ви, до- като сте с броня.

„Мечът на Атагарис“ изключи бронята си. Медиката се придърпа покрай мен с коректив в ръка и се намръщи още повече, като погледна ранената му китка.

— Да ти го начукам — беше единственото, което каза капитана Хетнис.

Все още държах пресгерския пистолет. Капитана Хетнис беше на повече от метър от корпуса на совалката, а и лесно щяхме да го закърпим, ако го пробиех с куршум. Намерих опора в едно от креслата наблизо и я прострелях в коляното. Тя изпищя, а второстепенният се опита да скъса каишите си, но неуспешно.

— Капитана Хетнис, отнемам ти командването — казах веднага щом медиката ѝ сложи коректив, а моите Амаат уловиха разлетелите се сферички кръв. — Имам пълното право да те застрелям в главата след случилото се днес. Не обещавам, че няма да го направя. Ти и всичките ти офицери сте арестувани. „Мечът на Атагарис“, незабавно ще изпратиш всички хора от екипажа си на станция Атоек. Невъоръжени. След това ще изключиш двигателите си и ще прибереш второстепенните си сегменти в пашкули до следващо нареждане. Капитана Хетнис и всичките ти лейтенанти ще бъдат прибрани в консервационни пашкули на станция Атоек. Ако отправиш заплаха към станцията, към кораб или граждана, офицерите ти ще умрат.

— Не можеш... — започна капитана Хетнис.

— Млъкни, граждана — казах аз. — Говоря с „Мечът на Атагарис“. — Капитана Хетнис не каза нищо. — Ти, „Мечът на Атагарис“, ще ми кажеш с кого е въртяла търговия капитаната ти от другата страна на Призрачния портал.

— Няма — отговори „Мечът на Атагарис“.

— Тогава ще убия капитана Хетнис. — Медиката, която още се занимаваше с коректива върху коляното на Хетнис, ме стрелна с изненадан поглед, но не каза нищо.

— Вие — каза „Мечът на Атагарис“. Гласът му беше безучастен като на второстепенен, но аз можех да се досетя за емоциите, които криеше корабът. — Ако само можех да ви покажа какво е. Ако само можехте да разберете какво е да си в моята позиция. Но това няма как да стане и е поредното доказателство, че справедливост не съществува.

Имаше какво да кажа по въпроса. Имах отговори. Вместо това повторих:

— С кого въртеше търговия твоята капитана от другата страна на Призрачния портал?

— Тя не се представи — отвърна „Мечът на Атагарис“ с все същия равен и спокоен глас. — Приличаше на ичана, но не можеше да е такава, защото никоя ичана не говори радчайски с такъв акцент. Ако се съди по говора ѝ, вероятно идваше от самия Радч.

— С лек намек за нотайски акцент вероятно. — Мислех си за онзи чаен сервиз, който Рогд беше счупила, а Калр Пет — прибрала от боклука и донесла в Долната градина. И за снабдителната капсула.

— Може би. Капитана Хетнис смяташе, че онази работи за лордата на Радч.

— Ще държа капитаната ти близо до себе си, кораб — казах аз. — Ако не ми се подчиниш или ако реша, че си ме измамил, тя ще умре. Изобщо не се съмнявай в думите ми.

— Как бих могъл? — отвърна „Мечът на Атагарис“. Горчивината се долавяше ясно въпреки равния му тон.

Не отговорих. Обърнах се и се изтеглих напред, за да направя място на Амаат, които носеха консервационен пашкул за капитана Хетнис. Зърнах Баснааид, която седеше само на няколко кресла от нас и вероятно бе чула целия ми разговор с „Мечът на Атагарис“.

— Флотска капитана — каза тя, когато се изравних с нея. — Исках да ви кажа нещо.

Сграбчих една скоба и спрях.

— Да, земедела?

— Радвам се, че сестра ми е имала приятела като вас, и ми се иска... Имам чувството, че ако сте били там, когато се е случило онова... когато е загинала... Че може би нещата са щели да се развият другояче и тя още щеше да е жива.

От всички неща, които би могла да каже... От всички неща, които би могла да каже сега, когато току-що бях заплашила да застрелям капитана Хетнис само за- щото знаех какво чувства корабът ѝ към нея. Да ми каже точно това, точно тя и точно сега...

Бях изчерпала способностите си да мълча, да се правя на безразлична.

— Граждана — отвърнах и чух собствения си глас да се изравнява до пълна монотонност. — Аз бях там, когато се случи, и не можах да помогна на сестра ви. Споменах ви, че съм използвала друго име по времето, когато я познавах. Това име беше „Правдата на Торен“. Аз бях корабът, на който тя служеше, и по лична заповед на Анаандер Мианаай застрелях сестра ви в главата. Случилото се впоследствие доведе до собственото ми унищожение и тялото, което виждате сега, е единствената отломка от онзи кораб. Аз не съм човек и вие имахте пълно право да сте груба с мен при първата ни среща. — Извърнах лице преди Баснааид да е видяла малките издайнически знаци за чувствата, които съпровождаха това мое признание.

Всички в совалката ме бяха чули. Баснааид мълчеше шокирана. Сейварден вече знаеше, разбира се, както и медиката. Не исках да знам какво мислят Амаат на Сейварден. Не исках нито да видя, нито да чуя мнението на „Мечът на Атагарис“. Обърнах се към единствената, която не бе реагирала на признанието ми — лейтенанта Тизаруат, съсредоточена изцяло върху мислите за собствения си провал, както в живота, така и в саможертвата.

Наместих се в креслото до нея, стегнах каишите. За миг сериозно се замислих дали да не ѝ кажа точно колко глупаво е постъпила в Градините и какъв късмет бяхме извадили всички, че оцеляхме след глупостта ѝ. Вместо това разкопчах колана ѝ със здравата си ръка — лявата беше обездвижена от коректива на рамото ми — и я придърпах към себе си. Тя се вкопчи в мен, зарови лице във врата ми и започна да плаче.

— Няма нищо — казах и преметнах несръчно ръка около раменете ѝ. — Всичко ще се оправи.

— Сериозно? — попита тя, докато хълцаше във врата ми. Една сълза се откъсна и отлетя като малка лъскава перла. — Как би могло да се оправи? — А после: — Никоя не би дръзнала да успокоява вас с такава изтъркана фраза.

Над три хиляди годишна. Безкрайно амбициозна. И само на седемнайсет.

— Погрешно си разбрала. — Ако се замислеше, стига да беше в състояние да мисли ясно в момента, сигурно би се сетила коя би могла да ми каже нещо такова. И да се беше сетила, не го показа. — В началото е много трудно — продължих аз, — когато те включат. Но останалата ти част е около теб, освен това знаеш, че всичко това е временно, че скоро всичко ще се оправи. А после, когато се оправи, всичко е невероятно, изумително. Да имаш такъв достъп, да виждаш толкова много и на толкова много места едновременно. То е като... — Но истината е, че не може да се опише. Тизаруат би трябвало да го е усетила в някаква степен, макар и само за няколко часа и с притъпени от стреса или медикаментите сетива. — Но тя не ти е позволила да го имаш. Това не е било част от плана ѝ.

— Мислите ли, че не го знам? — Естествено, че го бе знаела. Как би могла да не го знае? — Чувствата ми я дразнеха и тя ме упои при първа възможност. Не ѝ пукаше дали... — Позатихналите хлипове отново набраха сила. Още сълзи се понесоха във въздуха. Бо Девет, която през цялото време бе стояла наблизо, ужасена от моето признание и допълнително притеснена от разговора ми с Тизаруат, ги улови с една кърпа, после я сгъна и я подпъхна между лицето на Тизаруат и врата ми.

Амаат на Сейварден висяха неподвижни, примигващи, дълбоко объркани. Думите ми бяха сринали представата им за вселената и сега те се чудеха как да наместят чутото от мен в реалност, която да им е понятна.

— Вие какво сте увиснали там? — сопна им се Сейварден. Не я бях чувала да им говори толкова сурово, но тонът ѝ сякаш свърши работа и ги извади от унеса. — Я се размърдайте! — И те се размърдаха с облекчение.

Междувременно Тизаруат се бе поуспокоила.

— Съжалявам — казах аз. — Няма начин да върна нещата назад, нито за мен, нито за теб. Но всичко ще се оправи. Все някак ще се оправи.

Не ми отговори, а след пет минути, изтощена от събитията, от отчаянието и скръбта си, заспа.