Милостта на Калр

18

Откакто излязохме от гостната на Фосиф, Сирикс бе напрегната и мълчалива и не каза нито дума почти по целия път до станция Атоек. Внушително по своята продължителност мълчание, защото — заради нараняването на „Мечът на Атагарис“ — ни трябваше повече пространство на пътническата совалка от асансьора до станцията, отколкото беше предвидено, и се наложи да изчакаме цял ден за полет с достатъчно свободни места.

Бяхме на совалката, оставаше ни още час до скачването със станцията, а Сирикс още не бе казала и дума. Седяхме овързани в креслата си, Пет и Осем седяха зад нас, насочили вниманието си най-вече към сестрата на Куетер, която не понасяше добре полета — сама сред непознати, откъсната от дома, объркана и измъчвана от пристъпи на гадене заради микрогравитацията. Отказа да вземе лекарства обаче, а начинът, по който сълзите лепнеха по клепачите ѝ или се понасяха като мънички сфери, щом избършеше очи, я разстройваше допълнително. Преди малко най-сетне беше заспала.

Сирикс беше взела лекарствата, които ѝ предложиха, и благодарение на тях се чувстваше сравнително добре физически, но нещо друго я терзаеше дълбоко още откакто бяхме напуснали плантацията. А и отпреди това, ако питаха мен. Знаех, че не харесва Рогд, нещо повече — имаше сериозни основания да я ненавижда, но ми се струваше, че единствена тя сред присъстващите онзи ден наистина е разбрала как се е почувствала Рогд, когато майка ѝ бе обявила така спокойно и на всеослушание, че я лишава от наследство. Само тя бе разбрала импулса, накарал Рогд да разбие на парчета древния чаен сервиз, с който майка ѝ толкова се гордееше. Граждана Фосиф не беше променила решението си — нито за дъщеря си, нито за чаения сервиз. Калр Пет беше взела кутията от боклука, събрала бе фрагментите от чашките и термоса, оцелели непокътнати повече от три хиляди години. Досега.

— Въздаване на справедливост ли беше? — попита Сирикс. Каза го тихо, сякаш не говореше на мен, макар че никоя друга не би могла да я чуе.

— А какво е справедливост, граждана? — отвърнах на въпроса с въпрос. — На чия страна беше правдата в онази ситуация? — Сирикс не отговори, или защото беше ядосана, или защото не знаеше как. И двата въпроса бяха трудни. — Говорим за правдата като за нещо елементарно и простичко, сякаш е единствено въпрос на благоприличие, сякаш е просто следобеден чай и трябва да се реши коя ще вземе последното кексче. Нищо повече. Виновната да понесе вината си.

— А не е ли такова, простичко? — попита Сирикс след няколко секунди мълчание. — Има правилни действия и неправилни действия. Аз обаче мисля, че на мястото на магистратата вие щяхте да освободите граждана Куетер.

— Ако бях на мястото на магистратата, нямаше да съм това, което съм сега, а нещо съвсем различно. Но вие със сигурност не съчувствате на граждана Рогд повече, отколкото на граждана Куетер.

— Моля ви, флотска капитана — каза тя, след като три пъти си пое бавно дъх. Бях я ядосала. — Не ми говорете, сякаш съм глупава, моля ви. Вие прекарахте нощта в работническото общежитие. Очевидно познавате добре валскааианите и говорите делсиг. И въпреки това е удивително, че отидохте там и на следващата сутрин се върнахте с Куетер. Тихо и кротко. А после, преди още да сме напуснали къщата — преди магистратата да си е тръгнала. — полските работници връчиха на Фосиф списък с искания. Точно когато Фосиф не можеше да разчита на безспорната подкрепа на магистратата.

В първия миг не разбрах какво има предвид. После попитах:

— Мислите, че аз съм ги подучила?

— Не вярвам да е съвпадение, че необразовани и не- цивилизовани полски работници, които толкова години не са намерили сили да протестират, го направиха точно сега.

— Не е съвпадение. И макар наистина да са необразовани, едва ли можем да ги наречем нецивилизовани. Съвършено способни са да планират подобно нещо сами. Да се досетят за неприятностите на Фосиф не по-зле от всяка друга. Всъщност по-добре от повечето.

— А Куетер? Просто е дошла с вас, ей така, без това да е част от някаква сделка? Без да сте ѝ обещали, че ще се отърве с леко наказание? А в същото време животът на граждана Рогд е напълно разрушен.

— Не изпитвате ли съчувствие към Куетер? Рогд е действала от злоба и наранена гордост и ако планът ѝ беше успял, щяха да пострадат мнозина, не само аз. Куетер е била изправена пред невъзможен избор. Изходът неизменно е щял да бъде от лош по-лош, без значение кой път е щяла да избере.

Кратко мълчание. После:

— Трябвало е просто да отиде при магистратата.

Замислих се над думите ѝ, опитвах се да разбера защо точно Сирикс вярва, че Куетер е можела и е трябвало да направи това.

— Нали си давате сметка — казах накрая, — че граждана Куетер не би могла да се доближи и на километър до районната магистрата, ако аз не бях настояла изрично за това? Спомнете си какво е ставало при предишните провинения на граждана Рогд.

— Да, но ако се беше постарала, сигурно са щели да я изслушат — отвърна упорито Сирикс.

Убедена бях, че Куетер с право не е очаквала помощ от районната магистрата.

— Тя е направила своя избор и ще понесе последствията от него. И никак не ми се вярва, че ще ѝ се размине с леко наказание. Но не мога да я виня. Готова е била да жертва себе си, за да защити сестра си. — Поне това Сирикс би трябвало да разбере. — Мислите ли, че ако беше тук, лордата на Радч щеше да прозре всичко, да отсъди вярно всяко действие и всяко намерение? Да въздаде съвършената справедливост? Според вас възможно ли е човек да получи точно това, което заслужава, ни повече, ни по-малко?

— Нали точно това е правдата, граждана? — попита Сирикс, външно спокойна, но аз чух напрежението в гласа ѝ, онова допълнително контролиране на тона, което говореше, че вече наистина се е ядосала. — Ако Рогд или Куетер реши да обжалва присъдата си, няма как да го направи, понеже сме откъснати от Палатите. Вие, на практика, сте най-висшата представитела на Анаандер Мианаай, с която разполагаме в момента, но не сте безпристрастна, ни най-малко. А и няма как да не забележа, че всеки път, когато се озовете на ново място, отивате право при най-долното стъпало на стълбицата и започвате да печелите съюзници там. Да, нормално е една дъщеря на Мианаай да се забърка в политиката. Но като виждам как насъскахте валскаа- ианите срещу Фосиф, се чудя срещу кого смятате да насъскате ичана.

— Не съм насъсквала валскааианите срещу никого. Полските работници са напълно в състояние сами да си планират живота и точно това се случи, уверявам ви. Колкото до Долната градина, вие живеете там.

— Знаете какви са условията, знаете и че отдавна е трябвало да бъдат подобрени.

— Сигурно сте говорили насаме с магистратата. За валскааианите.

— Всъщност да, разговаряхме по този въпрос.

— И — продължи Сирикс, все едно не бях казала нищо, — много от проблемите на ичана биха намерили своето разрешение, ако те станат по-добри граждани.

— Колко точно добра трябва да е една граждана — попитах, — за да има нормален достъп до вода, въздух и медицинско обслужване? И знаят ли съседите ви колко лошо мнение имате за тях? — Не се съмнявах, че също като валскааианските полски работници, знаят.

До края на пътуването Сирикс не каза нищо повече.

Лейтенанта Тизаруат ни посрещна на дока за совалки. Беше облекчена да ни види, очакваше с нетърпение... нещо. И с известна тревога в същото време. Докато другите пътници слизаха от совалката, аз погледнах през очите на Пет и Осем и видях, че за второстепенния от „Мечът на Атагарис“ се грижат медици и друг сегмент на кораба, а трети второстепенен от „Мечът на Атагарис“ вече е заел мястото си на крачка зад капитана Хетнис.

Лейтенанта Тизаруат се поклони.

— Добре дошла, флотска капитана.

— Благодаря, лейтенанта. — Обърнах се към Хетнис. — Капитана. Ще се видим утре рано сутринта.

Тя се поклони, а аз махнах на своите хора да ме последват и тръгнах към асансьора, който щеше да ни свали в Долната градина. Фестивалът на гениталиите беше приключил отдавна — по коридорите нямаше гирлянди от миниатюрни пениси в ярки цветове, а обвивките от бонбони отдавна бяха сметени за рециклиране.

И — макар че вече го бях видяла през очите на Тизаруат и Бо Девет — вратата към Долната градина вече не беше подпряна със счупена маса. Беше поправена и отворена, а индикаторът ѝ показваше, че вратата функционира нормално и от другата ѝ страна няма вакуум. Имаше нормален въздух и добре осветен коридор. Усетих — чрез „Милостта на Калр“ — гордостта, изпълнила лейтенанта Тизаруат. Това бе чакала с нетърпение да ми покаже.

— Всички секционни врати, водещи към Долната градина на това ниво, са поправени, флотска капитана — каза Тизаруат, когато влязохме в коридора. — Напредват и с вратите на второ ниво. На трето и четвърто също предстои да бъдат ремонтирани.

Вървяхме по малкия импровизиран булевард на Долната градина. Беше добре осветен и фосфоресциращата боя около входа на чайната почти не се забелязваше, макар още да беше там, както и следите по пода. Край пейката в центъра на отвореното пространство имаше две растения в големи саксии, гроздове от месести, източени като остриета листа, устремени нагоре, някои високи близо метър. Лейтенанта Тизаруат ме следеше неотклонно и очакваше с тревога реакцията ми при вида на растенията. Те несъмнено се бяха появили в резултат на разговора ѝ с Баснааид. Сега, когато бе ярко осветено, пространството изглеждаше още по-малко, сигурно и заради многото хора, не само местни обитатели, а и служители от поддръжката на станцията със сиви работни комбинезони.

— А водопроводът и канализацията? — попитах аз. За растенията не споменах нищо.

— Тази част от нивото вече има вода. — Задоволството да ми съобщи тази поредна добра новина почти затъмни страха ѝ, че съм се досетила за взаимодействието ѝ със земеделската служба. — Работят в другите секции, започнаха и на второ ниво. На места върви много бавно, флотска капитана, а колкото до четвърто ниво... боя се, че там още нищо не е направено в това отношение. Местните решиха, че е най-добре да се започне от секторите, които са най-гъсто населени.

— И с пълно право, лейтенанта. — Аз, разбира се, вече знаех доста за ремонтите, държала бях под око Тизаруат, Бо Девет и Калр Десет, наясно бях какво се случва на станцията.

Зад мен и Тизаруат Сирикс спря, принуждавайки Пет и Осем — които водеха умърлушената сестра на Куетер — също да спрат, и попита:

— А с местните какво? Аз още ли имам дом, лейтенанта?

Тизаруат се усмихна — добре отрепетирано дипломатично изражение, до което бе прибягвала често през последната седмица.

— Всички, които живееха в Долната градина по времето, когато започнаха ремонтите, получиха официална регистрация по настоящ адрес. Стаята ви си е ваша, граждана, само е по-добре осветена и скоро ще има по-добра вентилация. — Обърна се към мен. — Имаше известни... затруднения относно инсталирането на камерите. — Всъщност имало бе една доста напрегната среща със станционна администратора Целар, тук, на този малък булевард — по онова време асансьорите още не работеха, — която Тизаруат беше уредила с цената на удивително упорство, комбинирано с количества чар, които бяха изненадали дори мен, а аз вече подозирах, че младата лейтенанта е от хората, които не се спират пред нищо. Без представители на службата за сигурност, само Тизаруат и станционната администратора. — В крайна сметка се реши, че камери ще бъдат инсталирани само в коридорите, а не в жилищата, освен ако обитателите им изрично не го поискат.

Сирикс изсумтя презрително.

— За някои дори камерите в коридорите ще са неприемливи. Но аз май по-добре да ида вкъщи и да видя какво сте направили.

— Мисля, че ще останете доволна, граждана — каза Тизаруат, все още на дипломатичен режим. — Но ако имате някакви проблеми или оплаквания, непременно уведомете мен или някоя воина от „Милостта на Калр“.

Сирикс не каза нищо, само се поклони, обърна се и си тръгна.

— Можеш да насочваш хората директно към станционната администрация — казах аз. Досещах се какво притеснява Сирикс. Тръгнах отново, а с мен тръгна и цялата ни малка процесия. Завихме зад един ъгъл и вратите на асансьора пред нас се отвориха. Станцията ни наблюдаваше.

На „Милостта на Калр“ Сейварден стоеше гола във ваната, обгрижвана от една Амаат.

— Значи флотската капитана се е прибрала по живо, по здраво — каза Сейварден.

— Да, лейтенанта — отговори Амаат от името на кораба.

На станция Атоек, в Долната градина, влязох в кабината на асансьора заедно със своите Калр и сестрата на Куетер. „Милостта на Калр“ ми показа пристъпа на колебание, обзел лейтенанта Тизаруат при мисълта — която я измъчваше не за първи път, — че не е изключено да съм наясно какви ги е вършила тук в мое отсъствие.

— Знам, че би трябвало да ги насочвам към станционната администрация, флотска капитана. Но повечето местни биха предпочели да не ходят там. Ние сме по-близо. Ние започнахме всичко това, а и живеем тук. За разлика от служителите в администрацията. — Кратко колебание. — Не всички местни са доволни от промените. Доста контрабандни стоки минават оттук. Крадени неща, забранени медикаменти. Хората, които се занимават с това, никак не са доволни, че станцията наблюдава Долната градина, пък макар и само коридорите.

Отново си помислих за Сейварден. Тя съвсем ясно бе изразила решимостта си никога повече да не посегне към кеф — наркотика, към който бе пристрастена, когато я намерих, — и засега спазваше обещанието си. Но преди това бе демонстрирала невероятна способност да си намира източници, без значение къде се намира. Добре, че я бях оставила да командва „Милостта на Калр", а не я бях довела тук, на станцията.

Все още във ваната, Сейварден скръсти ръце. После ги отпусна отново. Жест, който познавах добре, но не бях виждала през последните месеци. Жестът изненада войната Амаат, която помагаше на Сейварден да се изкъпе, макар изненадата ѝ да се ограничи — външно — до две кратки примигвания. Думите „Тревожили сте се“ се появиха пред погледа на Амаат.

— Тревожили сте се — каза тя от името на кораба.

В асансьора в Долната градина на станция Атоек гордостта на Тизаруат от напредъка на ремонтните работи бе внезапно помрачена от пристъп на тревога и себеомраза, които бяха дебнали на заден план през цялото време.

— Виждам, флотска капитана — обърна се към мен „Милостта на Калр“, преди да съм казала нещо. — Нещата са под контрол. Според мен завръщането ви я поставя под напрежение. Тревожи се, че няма да одобрите.

На борда на „Милостта на Калр“ Сейварден не бързаше да отговори на кораба. Дала си бе сметка за неволния си жест и се срамуваше, че го е допуснала.

Е- стествено, че се тревожех — каза накрая. — Опитаха се да взривят моята капитана.

Амаат изля кана вода върху главата на Сейварден и тя вдигна ръце да я избърше от очите и носа си.

В асансьора в Долната градина Тизаруат каза:

— През последните дни има оплаквания извън Долната градина. — Успяваше да запази външното си спокойствие, гласът ѝ остана почти безучастен. — Има такива, които смятат, че не е честно ичана изведнъж да се сдобият с луксозни жилища, без с нищо да са го заслужили.

— Каква мъдрост само — отбелязах сухо. — Де и аз да бях толкова мъдра и да знаех коя какво точно заслужава.

Лейтенанта Тизаруат бе залята от нов пристъп на вина. Понечи да каже още нещо, но се отказа.

— Простете, че повдигам въпроса — каза корабът на Сейварден през устата на войната Амаат. — Разбирам защо покушението срещу флотската капитана ви е разтревожило. То разтревожи и мен. Но вие сте воина, лейтенанта. Флотската капитана — също. Винаги има риск. Мислех, че сте свикнали с това. Сигурен съм, че флотската капитана е свикнала.

Нова вълна на тревога откъм Сейварден, която се чувстваше двойно уязвима сега, във ваната, разкрита. Разкрита от въпроса на кораба.

— Не би трябвало да е изложена на риск, когато седи на двора и пие чай, кораб. — После, мълчаливо, пръстите ѝ помръднаха лекичко: „И ти не искаш да я загубиш“. Корабът щеше да разчете посланието, но Амаат нямаше да го чуе.

— Абсолютна сигурност няма никъде, лейтенанта — каза корабът през Амаат, а после изписа пред погледа на Сейварден: „С цялото ми уважение, лейтенанта, може би трябва да се консултирате с медиката“.

Мигновен пристъп на паника заля Сейварден и тя се напрегна. Реакцията ѝ озадачи Амаат. После войната получи писмено послание от кораба: „Всичко е наред, Амаат. Продължавай“.

Сейварден затвори очи и си пое дълбоко дъх. Не беше казала нито на кораба, нито на медиката за проблемите си с кефа, явно убедена, че това никога повече няма да излезе на дневен ред.

Корабът каза на глас — или по-скоро показа на Амаат какво иска да каже и тя го изрече:

— Не вярвам да се притеснявате, че ако нещо се случи с флотската капитана, командването ще се стовари на вашите рамене. И преди сте командвали кораб. — Сейварден не отговори, само седеше неподвижно във ваната, докато Амаат я миеше. Въпросът бе предназначен колкото за нейните уши, толкова и за ушите на Амаат.

— Не, кораб, не това ме притеснява. — Отговорът ѝ също бе предназначен основно за войната. Мълчаливо Сейварден добави: „Значи ти е казала“.

„Нямаше нужда — изписа корабът пред погледа на Сейварден. — Самият аз имам голям опит и знам много неща, включително за вас“. — На глас каза: — И с право. Когато флотската капитана се забърка в неприятности, последствията винаги придобиват големи мащаби. Би трябвало да сте свикнали вече с това.

— С такова нещо не се свиква лесно — отвърна Сейварден, като се постара репликата ѝ да прозвучи небрежно и дори се усмихна. Но не каза, нито на глас, нито мълчаливо, че ще говори с медиката.

В асансьора в Долната градина на станция Атоек аз казах на лейтенанта Тизаруат:

— Трябва при първа възможност да говоря с губернатора Жиарод. Ако отида в резиденцията ѝ да я поканя на вечеря, дали тя ще е там да приеме поканата ми? — Поради ранга си и видимо високия си социален статут бих могла да заобиколя безнаказано стриктните правила на благоприличието и да привикам без много церемонии дори губернатората на системата, но онова, което имах да обсъдя с нея, изискваше известна деликатност. Бих могла да излъча въпроса към Калр Пет, чиято работа бе да се занимава с такива неща, но знаех, че в същия този момент три граждани (включително братовчедата на Скааиат Оуер) седят в дневната ми, пият чай и чакат Тизаруат. Събиране, чийто характер не беше изцяло социален.

Лейтенанта Тизаруат примигна. Пое си дъх.

— Ще проверя, флотска капитана. — Още едно дълбоко вдишване, плюс смръщена физиономия, която Тизаруат не успя да скрие докрай. — У дома ли смятате да я поканите, флотска капитана? Не съм сигурна, че имаме с какво да посрещнем системната губернатора.

— Тоест — казах спокойно, — поканила си приятели на вечеря и се надяваш, че няма да ви изритам от трапезарията. — Тизаруат би дала всичко да сведе поглед, но се сдържа поруменяла. — Изведи ги някъде. — Разочарование. Искала бе да вечерят у дома по същата причина, поради която аз държах да се видя с Жиарод вкъщи — искала бе да разговаря с тези конкретни хора насаме. Тоест там, където щяха да ги чуят само обслужващите ги воини от „Милостта на Калр“, корабът и евентуално аз. — Обвини мен, ако трябва. Позволявам ти да ме обрисуваш като най-тираничната капитана на света. Така няма да ти се разсърдят.

Вратите на асансьора се отвориха на четвърто ниво. Коридорът бе ярко осветен в първите няколко метра, по-нататък мъждиви светлинни панели все така се редяха подпрени на стените.

Бях се прибрала у дома.

— Да си призная, флотска капитана — каза губернатора Жиарод по-късно, на вечеря, — ичанската храна не ми харесва особено. Или е безвкусна, или е твърде кисела и вони. — Опита отново от храната пред себе си, риба и гъби във ферментирал сос, който бе причината за втората част от недоволството ѝ, онази за възкисе- лата и вонлива храна. В конкретния случай храната бе грижливо подсладена и подправена според радчайския вкус. — Но това е много добро.

— Радвам се, че ви харесва. Моите хора купиха ястията от първо ниво.

Губернатора Жиарод се намръщи.

— А гъбите откъде са?

— Отглеждат ги някъде в Долната градина.

— Ще трябва да спомена за това на земеделската служба.

Преглътнах хапка риба и гъби, отпих от чая.

— Може би ще е добре да позволим на хората, които са станали експерти в тази дейност, да продължат да печелят от уменията си. Ако земеделската служба започне производство, те ще си загубят прехраната, не мислите ли? От друга страна, представете си колко доволни биха били, ако губернаторската резиденция започне да купува гъби от тях.

Губернатора Жиарод остави вилицата си и се облегна назад.

— Значи лейтенанта Тизаруат наистина действа по ваши заповеди. — Репликата ѝ имаше основание. През последната седмица Тизаруат упорито бе насърчавала работниците от поддръжката да пробват храната в Долната градина, а ремонтът на водопроводната инсталация на първо ниво бе облекчил значително работата на хората, които приготвяха въпросната храна. За човек като губернатора Жиарод целта на упражнението беше очевидна. — За това ли искахте да говорим?

— Лейтенанта Тизаруат не е действала по мои преки заповеди, макар че аз одобрявам действията ѝ. Вие със сигурност си давате сметка, че по-нататъшната изолация на Долната градина от останалата част на станцията би създала точно толкова проблеми, колкото ако се опитаме да заставим местните да живеят като всички останали. — Балансирането щеше да е... интересно. — Бих била изключително недоволна, ако на Долната градина бъде отнето всичко ценно и предадено в ръцете на други, които да извличат печалба от него. Нека оставим къщите тук да печелят от онова, което са изградили сами. — Отпих отново от чая си. — Бих казала, че са го заслужили. — Губернатората си пое дъх, готова да поспори, без съмнение, относно естеството на „изграденото“. — Но ви поканих за друго. Исках да ви питам за работниците, транспортирани от Валскаай. — Бих могла да задам тези въпроси и по-рано, от планетата, но разговорите по работа, докато си в пълен траур, биха се възприели като проява на крайно неприличие.

Губернатора Жиарод примигна. Остави вилицата си, която току-що бе взела.

— Валскааианските работници? — Очевидно беше изненадана. — Знам, че проявявате интерес към Валскаай, споменахте го още при пристигането си. Но...

Но това не обясняваше спешната покана за вечеря насаме няма и час след като бях слязла от пътническата совалка.

— Ако правилно съм разбрала, те са били пратени почти без изключение да работят в планинските чаени плантации?

— Мисля, че да.

— И част от тях още са на склад?

— Със сигурност.

С което стигахме до деликатния момент.

— Бих искала офицера от моя екипаж лично да инспектира въпросния склад. Бих искала- продължих въпреки тоталното сащисване на губернатората — да сравня официалните инвентарни списъци с реалните наличности. — Ето затова трябваше да вечеряме тук. Не в резиденцията на губернатората и със сигурност не в някой ресторант, без значение колко моден или уж дискретен е той. — Сигурно знаете за слуховете, че в миналото самирски транспортирани са били продавани незаконно на външни роботьрговци.

Губернатора Жиарод въздъхна.

— Това е само слух, флотска капитана, нищо повече. В голямата си част самирите са станали добри граждани, но сред тях все още има такива, които таят отколешно недоволство. Атоеките наистина са практикували заробване заради дългове, ползвали са услугите и на външни роботърговци, но това е приключило с пристигането ни. Изключено е подобна търговия да се е възобновила в по-късни времена. Транспортираните имат локатори, консервационните пашкули — също, всичко е номерирано и индескирано, а в склада се влиза само с код за достъп. Освен това всички кораби в системата също имат локатори и дори някоя да се сдобие незаконно с код за достъп и да извади незнайно как пашкули без разрешение, би било съвсем лесно да се определи кой кораб е бил на място, където не би трябвало да бъде. — Всъщност губернатората знаеше за поне три кораба в системата, които нямаха видими за нея локатори. Един от тях беше моят.

Губернатората продължи:

— Откровено казано, не разбирам защо давате ухо на такъв слух.

— Складът няма ИИ? — попитах аз. Губернатората кимна в знак на потвърждение. Бих се изненадала, ако бе отговорила другояче. — Значи на практика е автоматичен. Приема пашкул и го регистрира в системата.

— Има и служители, които наглеждат нещата. Но напоследък няма много работа.

— Колко служители, една-две? — предположих аз. — Работят там няколко месеца, най-много година, после идват други. И понеже от години не е имало интерес към транспортираните на съхранение там, не е имало повод да се прави инвентаризация. А ако складът прилича на трюмовете във войскови кораб, инвентаризацията е сложно нещо. Консервационните пашкули не са подредени в спретнати редици, между които да се разходиш, а са пакетирани плътно и можеш да ги извадиш единствено с машина. Не е невъзможно да влезеш в склада и да извършиш физическа ревизия, но е трудно и никоя не е сметнала за необходимо да го прави.

Губернатора Жиарод ме гледаше мълчаливо, забравила за рибата си, чаят ѝ беше изстинал.

— Защо някоя би направила такова нещо? — попита накрая.

— Ако съществува пазар за роби или телесни части, значи би го направила за пари. Не мисля, че има такъв пазар, макар че може и да греша. От друга страна, има страшно много военни кораби, които вече нямат екипажи от второстепенни, и доста хора, които биха искали това да се промени. — Капитана Хетнис като нищо можеше да е една от тях. Но това не го казах.

— Вашият кораб няма второстепенни — изтъкна губернатора Жиарод.

— Така е, няма — казах аз. — Но наличието или липсата на второстепенни в екипажа на даден кораб не е надежден индикатор за неговото мнение относно официалната политика, която прекрати по-нататъшното производство на сегменти.

Губернатора Жиарод примигна. Стори ми се изненадана и озадачена.

— Мнението на корабите е без значение, нали? Те правят каквото им се нареди. — Не казах нищо, макар че много можеше да се каже по въпроса. Губернатората въздъхна. — А и се чудех защо изобщо повдигате тази тема, когато сме в състояние на гражданска война, която може да стигне и до нас. Сега виждам връзката, флотска капитана, но все още смятам, че позволявате на един обикновен слух да ви подведе. А и не съм чула нищо за проблеми с валскааианите. Знам само за са- мирската стачка, а тя е била отдавна, още преди аз да застъпя на поста си.

— Дайте ми кодовете за достъп. — Бих могла да изпратя „Милостта на Калр“. Сейварден имаше опит с трюмовете на войскови кораби и щеше да знае какво да прави, след като ѝ обяснях какво искам. В момента беше на вахта в командната зала. Неспокойна след онзи свой разговор с кораба. Постоянно внимаваше да не скръсти отново ръце. Една Амаат наблизо си тананикаше „Мама ми каза, че всичко се върти". — Ще се погрижа лично. Не рискувате нищо, особено ако се окаже, че всичко е наред.

— Ами... — Губернатората сведе поглед към чинията си, взе вилицата и понечи да набоде едно парченце риба, но се отказа. — Ами... — каза отново. — Бяхте права за Рогд Денче.

Чудила се бях дали ще спомене това. До ден-два щеше да се разчуе, че Рогд е изпаднала в немилост и е била обезнаследена. Слуховете за останалото също щяха да стигнат до станцията, но никоя не би дръзнала да повдигне открито въпроса, най-малкото пред мен. Но губернатора Жиарод беше единствената с достъп до пълния официален доклад.

— Да, за съжаление — казах аз.

— За съжаление — повтори като ехо губернатора Жиарод и отново остави вилицата си на масата. Въздъхна.

— Бих искала също така — казах аз, преди тя да е продължила мисълта си, — планетарната вицегубернатора да извърши проверка на условията за живот и труд на работниците в планинските чаени плантации. Като обърне специално внимание на начина, по който се начисляват надниците им. Там, струва ми се, има сериозни нередности. — Не беше изключено работниците да получат съдействие за исканията си от районната магистрата, но не исках да разчитам на това.

— Какво се опитвате да направите, флотска капитана? — Губернатора Жиарод изглеждаше искрено смутена. — Пристигате тук и отивате право в Долната градина. Слизате на планетата и изведнъж се появяват проблеми с валскааианите. Мислех, че основният ви приоритет е безопасността на гражданите в тази система.

— Губернатора — отвърнах аз. Много спокойно, много любезно. — Обитателите на Долната градина и валскааианите, които берат чай, са граждани. Не ми хареса онова, което заварих в Долната градина, не ми хареса и онова, което видях в планините.

— А когато искате нещо — отбеляза остро губернатората, — очаквате то да се случи по най-бързия начин.

— Същото важи за вас — отвърнах аз. Сериозно и все още спокойно. — Това върви с поста ви на системна губернатора, нали така? От вашето място е лесно да си затворите очите за неща, които смятате за незначителни. Но тази гледна точка — списъкът с незначителни неща и списъкът с важни неща — е различна, когато погледнеш от друго място.

— Това е очевидно, флотска капитана. Но някои гледни точки са по-ограничени от други.

— И откъде знаете, че вашата не е една от тях, щом никога не се опитвате да погледнете на ситуацията от друг ъгъл? — попитах аз. Губернатора Жиарод мълчеше. — Говорим за добруването на граждани.

Тя въздъхна.

— Фосиф вече се свърза с мен. Сигурно знаете, че работниците ѝ заплашват да прекратят работа, ако тя не изпълни всичките им искания.

— Чух за това преди няколко часа.

— Да се съгласим би означавало да ги поощрим, задето ни заплашват. Угодим ли им веднъж, те ще го направят отново. А точно сега нямаме нужда от размирици.

— Тези хора са граждани — отвърнах възможно най- спокойно, макар гласът ми да се доближаваше опасно до мъртвешката безизразност на второстепенен. — Когато се държат прилично, вие решавате, че проблем не съществува. Когато се оплакват, твърдите, че сами са си виновни за проблемите, защото нарушават благоприличието. А когато се видят принудени да прибягнат до крайни мерки, казвате, че няма да поощрите подобни действия. Какво трябва да направят, за да ги чуете?

— Вие не разбирате, флотска капитана, това не е като...

Прекъснах я, игнорирайки правилата на благоприличието:

— Какво толкова ще ви струва да обмислите тази възможност? — Всъщност можеше да ѝ струва доста. Би означавало да признае пред себе си, че не е била толкова справедлива, колкото се е смятала винаги. — Ситуацията тук трябва да е такава, че без значение какво се случва извън системата — дори никога да не чуем нищо от лордата на Радч, дори всички портали в радчайския космос да се сринат, — без значение какво се случва другаде, тази система трябва да е безопасна и стабилна. А това няма как да се случи, ако заплашваме с въоръжена намеса десетки или стотици граждани.

— А ако валскааианите решат да се разбунтуват? Или, боговете да не дават, същото направят ичана в Долната градина, тук, пред собствената ви врата?

Честно, губернатората понякога направо ме влудяваше.

— Няма да издам заповед за стрелба по цивилни. — Всъщност бих дала изрична заповед в обратния смисъл. — Хората не се бунтуват просто така, без причина. Настоящите ви проблеми с ичана са резултат от отношението ви към тях в миналото.

— И трябва да погледна от тяхната гледна точка, така ли? — попита тя, вдигнала вежди и с лека ирония.

— Да — потвърдих. — Или това, или трябва да ги арестувате до последната, да ги избиете или да ги подложите на превъзпитание. — Службата за сигурност нямаше ресурсите да извърши второто, а за първото аз вече бях заявила, че няма да съдействам.

Тя изкриви лице в израз на ужас и отвращение.

— За каква ме вземате, флотска капитана? Как изобщо ви хрумна, че някоя тук би стигнала до подобно решение?

— По-стара съм, отколкото изглеждам — отговорих аз. — Участвала съм в немалко анексирания. Виждала съм хора да правят неща, които биха им се сторили немислими само преди месец или година.

Лейтенанта Тизаруат вечеряше с гостите си — праплеменницата на директората на службата за сигурност; младата трета братовчеда на една чаена плантатора, не Фосиф, а една от онези, чийто чай Фосиф пренебрежително бе нарекла „приемлив“; братовчедата на Скааиат Оуер и граждана Пиат. Тизаруат се оплакваше от упорития ми нрав, който не отстъпвал пред никакви молби. Разбира се, Баснааид не беше там. Тя не се движеше в този социален кръг, а и аз, в крайна сметка, бях забранила на Тизаруат да общува с нея.

Системна губернатора Жиарод, седнала срещу мен на масата в трапезарията на квартирата ми, каза:

— И вие смятате, че и аз мога да се окажа в такава ситуация, така ли, флотска капитана?

— Всяка може да се окаже в такава ситуация, губернатора — отговорих аз. — Добре е да осъзнаем това преди да сме направили нещо, с което после ще ни е трудно да живеем.

А най-добре е да го осъзнаем преди някоя — или десетки „някои“ — да са умрели като един вид нагледен урок.

Но този урок е много трудно да се усвои по друг, безболезнен начин, както знаех от горчив личен опит.