Милостта на Калр

19

Когато обясних на Сейварден, че искам да направи ревизия на склада, където държат на съхранение транспортираните, тя моментално схвана какво имам предвид.

— Ти сериозно ли мислиш — каза тя на глас, приседнала на койката в каютата си, и гласът ѝ прозвуча в ухото ми в Долната градина, — че някоя е успяла да открадне тела? — Направи пауза. — И защо им е да го правят? И как биха могли? Тоест, по време на анексиране — махна многозначително с ръка — всичко може да се случи. Ако ми беше казала, че някоя продава на роботърговци по време на анексиране, не бих се учудила особено.

Но след като човек е етикетиран, индексиран и заведен в инвентарните списъци, нещата се променяха напълно. Знаех не по-зле от Сейварден какво се случва с някои хора по време на анексиране — хора, които не са радчаи. Знаех също, че случаите на продадени по този начин хора са изключително редки — радчайските воини не можеха и дъх да си поемат, без корабът им да научи за това.

От друга страна, през последните няколко века лордата на Радч редовно посещаваше кораби и променяше кодовете им за достъп; подозирах освен това, че е предоставяла кодове за достъп на хора, които е смятала за свои поддръжници, така че те да действат тайно, невидими за кораби и станции, които в противен случай биха ги докладвали незабавно на властите. На „другата“ Анаандер Мианаай.

— Ако ти трябват второстепенни — казах тихо, сама в дневната си на станция Атоек, след като бях изпратила губернатора Жиарод, — тези тела може да са ти от полза.

Сейварден мълчеше, обмисляйки думите ми. Изводът, до който стигаше, явно не ѝ беше по вкуса.

— Другата страна има мрежа тук. Това се опитваш да ми кажеш.

— Ние не сме на ничия страна — напомних ѝ. — Но иначе да, мрежа има. Където е едната страна, там е и другата. Защото са едно и също нещо. Не е чудно, че въпросната част от тираната има свои агенти тук. — Анаандер Мианаай беше вездесъща, беше навсякъде в радчайския космос. — Но трябва да призная, че не очаквах такова нещо.

— Само тела не са достатъчни — изтъкна Сейварден. Облегна се на стената. Скръсти ръце. Побърза да ги отпусне. — Трябва да се инсталира оборудване. — После добави извинително: — Но ти това го знаеш, разбира се.

— Може да са се снабдили с необходимото оборудване. Или пък използват войскови кораб. — Един войскови кораб разполагаше с всичко необходимо за процеса, при наличие на достатъчно време и материали. Част от Мечовете и Милостите все още държаха малки количества второстепенни на склад като резерв. На теория тези кораби бяха единственият източник на необходимите материали и оборудване. Други източници вече не съществуваха. Това беше една от причините за проблемите, които лордата на Радч беше срещнала при обработката на Тизаруат — не бе могла да се снабди с необходимото оборудване и се бе наложило да модифицира своето. — Или пък проверката ти ще покаже, че всичко е наред.

Сейварден изсумтя. После каза:

— Не са много хората тук, които биха могли да организират подобно нещо.

— Така е — съгласих се.

— Предполагам, че губернатората не е замесена, иначе нямаше да ти даде кодовете за достъп. Макар че едва ли би могла да ти откаже, от друга страна.

— И това е вярно.

— А ти — каза Сейварден — няма да ми кажеш кого подозираш, сигурна съм. Брек, ще бъдем на дни път от станцията. Освен ако не минем през портал.

— Където и да си, не би могла да ми се притечеш на помощ, ако нещо се случи.

— Е — каза Сейварден. — Ами... — Напрегната и нещастна. -Предполагам, че следващите няколко месеца ще са много скучни. Винаги става така. — И двете го знаехме от личен опит. Трескави действия, последвани от дълги периоди на изчакване, месеци, понякога години дори. — А дори ако те дойдат на Атоек... — под „те" имаше предвид онази част от лордата на Радч, която беше загубила битката при Палата Омоу и чии- то поддръжници унищожаваха портали с все корабите в тях, — няма да дойдат веднага. Атоек едва ли е първата система в списъка им. — А пътуването между системите можеше да отнеме седмици, месеци, дори години. — Предполагам, че дълго време нищо няма да се случи. — И тогава ѝ хрумна нещо. — Защо не използваш „Мечът на Атагарис“? И без това бездейства в момента. — Не отговорих веднага, но нямаше и нужда. — Ох, на Аатр циците. Естествено. Трябваше да се сетя веднага, но не мислех, че онази персона... — Изборът на дума, възможно най-безличната, изразяваше презрението на Сейварден към капитана Хетнис. — Не мислех, че е достатъчно умна да спретне нещо такова. — Мнението на Сейварден за капитаната на „Мечът на Атагарис“ се беше сринало окончателно след смъртта на преводача Длик. — Но като се замисля сега, не е ли странно, че „Мечът на Атагарис“ толкова държеше да прибере онази снабдителна капсула? Може би трябва да проверим какво има от другата страна на Призрачния портал.

— Имам известни предположения какво може да намерим там — признах аз. — Но да караме поред. И не се тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Да, флотска капитана — каза Сейварден.

На закуска следващата сутрин сестрата на Куетер стоеше мълчаливо и със сведени очи, докато с лейтенанта Тизаруат казвахме ежедневната молитва. „Цветето на справедливостта е мир“. Мълча, докато изреждахме имената на покойните. Остана права, след като двете с Тизаруат седнахме.

— Седни, дете — казах ѝ аз на делсиг.

— Да, радчаи. — Седна послушно. Все така със сведени очи. До тази сутрин се беше хранила заедно с моите Калр.

Тизаруат седеше до нея. Стрелна я с бърз любопитен поглед. Чувстваше се спокойна, или най-малкото твърде заета с мисълта за задачите си, за да се тревожи излишно. Определено чувстваше облекчение, задето не съм я смъмрила — засега — за нещата, които бе свършила по своя инициатива, докато отсъствах. Калр Пет ни сервира закуската — риба и плодове в синьо-виолетовия сервиз „Бракт“, разбира се, който толкова ѝ бе липсвал по време на престоя ни долу. И на който още се радваше като малко дете.

Беше и леко нащрек в същото време — снощи бе разбрала за апартаментите надолу по коридора, които Тизаруат бе присвоила за целите си. Не знаех какво се случва там — никоя от онези, които можех да разчета, не беше надниквала в тези помещения, — но можех да се хвана на бас, че поне половин дузина жители на Долната градина вече са се събрали там, седят на импровизирани столове и чакат лейтенанта Тизаруат. Оплаквания от започналите ремонти, молби строителните работи в даден район да започнат по-рано или по- късно от предвиденото по график.

Пет ни наля чай — не „Рибна щерка“, забелязах аз, — и Тизаруат се съсредоточи върху закуската си. Сестрата на Куетер не докосна своята, седеше, забила поглед в скута си. Очевидно не се чувстваше добре. Но ако я измъчваше носталгия по дома, само бих влошила нещата, ако я подканя да сподели чувствата си.

— Ако предпочиташ попара, Уран — казах аз, все така на делсиг, — Пет ще ти донесе. — После ми хрумна друго. — Няма нужда да плащаш за храната си, дете. — Това предизвика реакция, пък била тя и едва доловимо трепване на главата. — Онова, което ти се сервира тук, се покрива от полагащата ти се дажба. А ако искаш нещо друго или допълнително, ще го получиш, без да плащаш за него. — Беше на шестнайсет, а това означаваше, че е гладна кажи-речи постоянно.

Тя вдигна поглед почти без да вдига глава. Изви очи към Тизаруат, която вече бе преполовила рибата си, и посегна колебливо към плодовете в своята чиния.

Преминах на радчаи; знаех, че Уран говори езика.

— Ще минат няколко дни, докато намерим подходящи учители, граждана. Дотогава си свободна да разполагаш с времето си както прецениш. Разчиташ ли предупредителните знаци? — Животът на станция е много различен от живота на планета. — Индикаторите на секционните врати?

— Да, граждана. — Всъщност не четеше добре на радчайски, но предупредителните знаци бяха простички и в ярки цветове, а аз знаех, че Пет и Осем са ѝ обяснили какво означават по пътя насам.

— Ако внимаваш за предупредителните знаци, граждана, и винаги слушаш какво ти казва станцията през ръчното ти устройство, можеш да се движиш спокойно и навсякъде. Мислила ли си за тестовете?

Току-що бе лайнала хапка от рибата. Сега застина паникьосана, а после преглътна хапката несдъвкана, за да ми отговори:

— Аз съм на ваше разположение, граждана — каза със слаб глас. Примижа, или заради онова, което беше казала, или заради парчето риба, с което едва не се бе задавила.

— Не това те попитах — изтъкнах аз. — Няма да искам от теб нищо, което не желаеш да направиш. Ако решиш да не се явиш на теста за пригодност, ще си отрежеш пътя към всякакво назначение, било то цивилно или военно, но ще продължиш да получаваш — помощи.Уран примигна изненадано и почти вдигна глава да ме погледне, но бързо се спря. — Да, това правило бе прието неотдавна, специално заради валскааианите. Уви, твоите сънародници, онези, които са далече от родната система, рядко се възползват от него. — Правило, на което всяка от валскааианските полски работници бе могла да се позове по всяко време. И което не би променило нищо. — Разбира се, длъжна си да приемеш всяко назначение, което ти наложи администрацията. Но и с това не е нужно да бързаш.

По-добре би било да подаде молба за работа, след като премине поне един курс на обучение. Аз я разбирах, когато говореше на радчайски, но надзирателите в плантацията на Фосиф до една се бяха държали така, сякаш речта на валскааианските работници е напълно неразбираема. Причината вероятно беше в акцента — аз съм свикнала да разговарям с хора с всякакви акценти, а и добре познавам акцента на валскааианите, чийто майчин език е делсиг.

— Но все още нямате назначение, нали, граждана? — попита лейтенанта Тизаруат. Нетърпеливо някак. — Можете ли да правите чай?

Уран си пое бавно дъх. Опитваше се да скрие паниката си, реших аз.

— Ще се радвам да правя онова, което гражданата поиска от мен.

— Лейтенанта — казах остро. — Няма да искаш нищо от граждана Уран. Свободна е да прекара следващите няколко дни както тя иска.

— Исках само да кажа, флотска капитана — побърза да обясни Тизаруат, — че граждана Уран не е ксаи. Или ичана. Когато местните... — И изведнъж си даде сметка, че е на път открито да признае онова, което е намислила. — Бих помолила станционната администрация да ми назначи няколко помощници, но жителите на Долната градина... ами, основната причина да говорят що-годе спокойно с мен е, че ние сме нови тук. — Всъщност бяхме тук достатъчно отдавна, за да си създадем репутация, която жителите на Долната градина познаваха добре. — На гражданата може да ѝ хареса. И ще натрупа полезен опит. — Не уточни опит в какво.

— Граждана Уран — казах аз. — Освен когато става въпрос за безопасност, не сте длъжна да се съобразявате с онова, което ви казва лейтенанта Тизаруат. — Уран все така се взираше надолу, забила поглед в празната си чиния, където не бе останал и помен от закуската. Погледнах многозначително лейтенанта Тизаруат. — Ясна ли съм, лейтенанта?

— Да, флотска капитана — отговори Тизаруат. И добави, прикрила притеснението си: — Тогава дали бих могла да ползвам още няколко Бо, флотска капитана?

— След седмица, лейтенанта. Току-що изпратих кораба да направи една инспекция.

Не можех да прочета мислите на Тизаруат, но можех да се досетя за тях по емоционалните ѝ реакции — кратка изненада, смущение, заместено за миг от силно чувство на увереност, после прилив на нервно колебание — дала си бе сметка, че Сейварден все още би могла да изпрати поисканите Бо със совалка, ако ѝ наредя. А после стигна до извода, че и сама бих предложила това, ако исках.

— Да, флотска капитана. — Умърлушена, но и донякъде облекчена в същото време, задето още не съм я смъмрила за импровизираната канцелария и преговорите ѝ с жителите на Долната градина.

— Сама се забъркахте в това, лейтенанта — казах ѝ кротко. — Само се постарайте да не влизате в конфликт със станционната администрация. — Едва ли би го допуснала, но все пак. С Пиат вече бяха първи приятели, а социалният им кръг включваше служители на администрацията, на службата за сигурност и дори хора, които работеха за губернатора Жиарод. Именно от тези хора би ѝ изпратила станционната администрация, ако Тизаруат бе отправила молба за съдействие, но както самата тя бе споменала, за разлика от нас, те не бяха нови тук.

— Да, флотска капитана. — Изражението ѝ не се промени — научила беше това-онова от своите Бо, — само в люляковите ѝ очи се мярна следа от облекчението ѝ, че съм реагирала по този начин. И зад всичко това, разбира се, обичайната сянка на тревожност и униние. Можех само да гадая на какво се дължи, но знаех, че не е свързано с дейността ѝ тук, в Долната градина. Значи беше утайка от пътуването ни към системата, от случилото се в онзи период. Тизаруат се обърна отново към Уран.

— Между другото, граждана, няма да е необходимо наистина да правите чай. Бо Девет се занимава с това, или най-малкото носи водата всяка сутрин. Всъщност ще трябва единствено да поднасяте чай на хората и да бъдете любезна с тях.

Уран, която от първата ни среща постоянно и мълчаливо се притесняваше да не засегне някого (или бе мълчаливо нещастна), сега вдигна глава, погледна Тизаруат право в очите и каза на простичък радчайски:

— Не мисля, че ще се справя добре с това.

Лейтенанта Тизаруат примигна озадачено. Явно не можеше да повярва на ушите си. Усмихнах се.

— Радвам се да видя, граждана Уран, че и у вас има огън, а не само у сестра ви. — Не добавих, че е чудесно, дето Рогд не е успяла да го угаси напълно. — Внимавайте, лейтенанта. Няма да ви съчувствам, ако пак се опарите.

— Да, флотска капитана — отговори Тизаруат. — Ако ме извините.

Уран побърза да сведе отново поглед към празната си чиния.

— Разбира се, лейтенанта. — Избутах стола си назад. — Имам свои неща, с които да се заема. Граждана. — Уран вдигна поглед за миг, преди отново да сведе глава. — Ако още сте гладна, помолете Пет да ви сипе допълнително. Не забравяйте за предупредителните знаци и си вземете ръчното устройство, ако решите да излезете от квартирата.

— Да, флотска капитана — отговори Уран.

Изпратила бях да повикат капитана Хетнис. Тя мина покрай вратата на импровизираната от лейтенанта Тизаруат канцелария и надникна през прага. Поколеба се, после смръщи чело. Продължи напред и отвърна на поклона на лейтенанта Тизаруат — наблюдавах я през нейните очи. Тизаруат потръпна злорадо при вида на смръщената ѝ физиономия, но с нищо не показа задоволството си. Силно подозирах, че капитана Хетнис се е обърнала да проследи с поглед Тизаруат, но лейтенантата влезе в канцеларията, без да се обърне на свой ред, така че не разбрах дали съм познала в предположението си.

Осем въведе капитана Хетнис в дневната ми. След предсказуемата чаша чай (в розовия стъклен сервиз, сега, когато Хетнис знаеше за безценния „Бракт“ и Калр Пет можеше да е сигурна, че капитаната ще усети завоалираната обида, задето не ѝ сервират в него) попитах:

— Как е вашият Атагарис?

Капитана Хетнис застина за миг, изненадана, както ми се стори. После каза въпросително:

— Флотска капитана?

— Второстепенният, който пострада. — В момента на станцията имаше само трима Атагарис. Заповядала бях сегментите Вар от „Мечът на Атагарис“ да се върнат на кораба си.

Тя се намръщи.

— Възстановява се добре, флотска капитана. — Леко колебание. — Ако флотската капитана ми прости. — Дадох знак да продължи. — Защо наредихте второстепенният да бъде лекуван?

Отговорите, които бих могла да дам на този въпрос, едва ли биха се сторили смислени на капитана Хетнис.

— Противното би било прахосничество, капитана. А и корабът ви щеше да страда. — Все същата намръщена физиономия. Познала бях. Не беше в състояние да разбере. — Размишлявах как най-добре да използваме ресурсите си.

— Порталите, флотска капитана — каза веднага капитана Хетнис. — Позволете да ви напомня, че всяка може да мине през порталите.

— Не — казах аз, — никоя няма да мине оттам. Порталите са лесни за наблюдение и отбрана. — И аз със сигурност щях да ги минирам, по един или друг начин. Не бях сигурна дали капитана Хетнис е мислила върху тази възможност, или е сметнала, че аз няма да се сетя за нея. И двете бяха еднакво вероятни. — Но със сигурност никоя няма да дойде през Призрачния портал.

Едва доловимо потрепване на мускулите около очите и устата ѝ, промяна в изражението, която изчезна толкова бързо, че не успях да я разчета със сигурност.

Хетнис вярваше, че някоя може и да дойде оттам. Все повече се убеждавах, че ме е излъгала, когато каза, че не е срещала никого в онази друга, уж празна система. И че се опитва да прикрие факта, че там е имало някого. В по-далечно или по-близко минало, и дори сега, в този момент. Разбира се, ако е продавала валскааиански транспортирани, би искала да прикрие този факт на всяка цена, за да избегне превъзпитание или нещо още по-лошо. Оставаше въпросът на кого ги е продавала и защо.

Не можех да разчитам на нея. И нямаше да го направя. Щях да я наблюдавам под лупа, нея и кораба ѝ.

— Отпратили сте „Милостта на Калр“, флотска капитана — каза капитана Хетнис.

Заминаването на кораба ми не беше тайна за никого — но не и причината за заминаването му.

— Да, има да свърши нещо дребно. — Нямаше да навляза в подробности, разбира се, не и пред капитана Хетнис. — Ще се върне след няколко дни. Убедена ли сте в способностите на своята Амаат лейтенанта?

Капитана Хетнис се намръщи озадачено.

— Да, флотска капитана.

— Добре. — Значи нямаше причина да настоява, че трябва спешно да се върне на кораба си. Направеше ли го, позицията ѝ — ако изобщо беше в състояние да стигне до този извод — щеше да стане по-силна, от- колкото исках. Можех само да гадая дали ще поиска разрешение да се върне на кораба си.

— Е, флотска капитана — каза тя, все така седнала срещу мен с розовата стъклена чаша чай в ръка, — може би всичко това ще се окаже ненужно и усилията ни ще се окажат напразни. — Пое си дъх. Бавно и спокойно. Добре изиграно спокойствие, реших аз.

Нямаше съмнение, че ще трябва да държа капитана Хетнис близо до мен. И по възможност на станцията, а не на борда на кораба ѝ. Знаех какво означава капи- таната за един кораб. И макар второстепенните никога да не даваха информация за емоционалното състояние на кораба, аз бях видяла с очите си сегмента Атагарис със забитото в гърба парче стъкло. Видяла бях сълзите в очите му. „Мечът на Атагарис“ не искаше да загуби капитаната си.

Знаех какво е да си кораб. Не исках да лишавам „Мечът на Атагарис“ от неговата капитана. Но щях да го направя при нужда. Ако сметнех, че това е необходимо условие за безопасността на системата и нейните обитатели. За безопасността на Баснааид.

След закуска и преди да пусне Уран на разходка, Осем я заведе да ѝ купи дрехи. Би могла да ги получи от складовете, разбира се — всяка радчаи има право на храна, подслон и дрехи. Но Осем не даде и дума да се издума по въпроса. Уран живееше при мен и трябваше да е облечена подобаващо.

Разбира се, бих могла и сама да ѝ купя дрехи. Но в очите на радчаите това би означавало, че или съм я осиновила в къщата си, или съм ѝ предложила клиентство. Подозирах обаче, че Уран и така се чувства разделена от семейството си, и не исках да сипвам допълнително сол в раната, а и макар клиентството да не включва задължително сексуални отношения, често се приема, че такива са налице, когато патроната и клиентата са с различен социален статут. За някои това вероятно няма значение. Подозирах, че Уран не е сред тях. Затова ѝ бях отпуснала издръжка за неща като облекло и прочие. Което не се различаваше твърде от другото, но приличието се крепи на именно такива дребни подробности.

Осем и Уран стояха пред храма на Амаат, на мръсния бял под пред входа, точно под шареното, но прашно изображение на ЕскВар. Осем ѝ обясняваше, поизгубила от обичайното си демонстративно спокойствие, че Амаат и валскааианският бог очевидно са едно и също, следователно няма проблем Уран да влезе в храма и да направи приношение. Уран, наконтена в новите си дрехи, отказваше упорито. Тъкмо щях да излъча към Осем инструкция да престане, когато над рамото на Уран зърнах капитана Хетнис, която вървеше по булеварда, следвана от сегмент на „Мечът на Атагарис“. Вървеше и разговаряше съсредоточено със Сирикс Одела.

Не помнех капитана Хетнис да е заговаряла Сирикс, докато бяхме на планетата. Всъщност се правеше, че не я вижда. Осем също се изненада. Млъкна по средата на изречението, успя да не смръщи вежди и явно се сети за нещо, от което изведнъж се почувства засрамена.

— Моля да ми простите, граждана — каза тя на Уран.

- ... жданите няма да се зарадват на това — казваше ми губернатора Жиарод в кабинета си и аз насочих вниманието си към нея.