Милостта на Калр

11

Стоях на колене до трупа на преводача Длик. Босите ми крака, коленете ми, ръцете, с които още притисках раната, маншетите на ризата ми, всичко беше в кръв. Не за пръв път подгизвах в чужда кръв. Кръвта не ме плашеше. Двамата второстепенни от „Мечът на Атагарис“ стояха пасивни и неподвижни, след като бяха оставили на пода пашкула, който напразно бяха домъкнали отдалеч. Капитана Хетнис стоеше намръщена и озадачена, сякаш не разбираше докрай случилото се. Изправих се да направя място на двете медики, които се заеха без бавене с преводача Длик.

— Граж... флотска капитана — каза едната от тях след минутка. — Съжалявам, но нищо не можем да направим.

— То пък кога ли сте могли — обади се собственицата на чайната, която още стоеше на прага на заведението си. Лозунгът се мъдреше на няколко метра от нея. Това беше проблем. Но не, подозирах, проблемът, за който го мислеше капитана Хетнис.

Свалих ръкавиците си. Бяха напоени с кръв, ръцете ми лепнеха. Скъсих разстоянието до капитана Хетнис с няколко бързи крачки, по-бързо, отколкото тя би могла да се дръпне, и стиснах предницата на униформата ѝ с окървавените си ръце. Довлякох я до трупа на преводача Длик, двете медики се разбягаха като пилци, и преди Хетнис да е възстановила равновесието си или да ми е оказала някаква съпротива, я съборих върху тялото. Обърнах се към Калр Осем.

— Доведи жреца — казах ѝ. — Не ми пука коя, стига да извършва пречиствания и погребални ритуали. Ако ти каже, че не ходи в Долната градина, уведоми я, че може да дойде по свое желание, или по принуда, но във всички случаи ще дойде.

— Да, капитана — отвърна Осем и тръгна на бегом да изпълни заповедта.

Междувременно капитана Хетнис бе успяла да се изправи с помощта на един от своите второстепенни.

— Как се стигна до това, капитана? Предупредих ви да не използвате насилие срещу граждани, освен ако не е крайно необходимо. — Преводача Длик не беше граждана, но второстепенните не го бяха знаели, когато я простреляха.

— Флотска капитана — каза Хетнис. Гласът ѝ трепереше, било от гняв, задето съм я съборила върху трупа, било от нерви. — „Мечът на Атагарис“ е изпратил запитване до станцията и тя е отговорила, че няма информация за тази персона, че тя няма проследяващо устройство, следователно не е граждана.

— И това е достатъчно основание да се стреля по нея, така ли? — попитах аз. Само дето, в интерес на истината, и аз бях следвала абсолютно същата логика безброй пъти. Логика толкова желязна за някой като „Мечът на Атагарис“ — за някой като мен, — че сегашното ми аз не бе допуснало и за миг възможността „Мечът на Атагарис“ да стреля тук, на цивилна станция, станция, която от векове беше част от Радч.

А би трябвало да го допусна. Носех отговорност за всичко, което се случваше в рамките на юрисдикцията ми.

— Флотска капитана — отвърна капитана Хетнис, възмутена дотолкова, че дори не полагаше усилия да скрие възмущението си. — Неоторизирани персони представляват потенциална опасност за...

— Това — казах аз бавно, с натъртване на всяка дума, е пресгерската преводача Длик.

— Флотска капитана — каза станцията в ухото ми. Бях оставила връзката си със станцията отворена и тя бе чула разговора дотук. — С цялото ми уважение, грешите. Преводача Длик е в апартамента си в резиденцията на губернатора.

— Провери отново, станция. Изпрати някоя да погледне. Капитана Хетнис, считано от настоящия момент нито вие, нито второстепенните ви, нито членовете на екипажа ви имате право да носите оръжие на територията на станцията, при никакви обстоятелства. Нито ще влизате в Долната градина без мое изрично нареждане. Вар от „Мечът на Атагарис“ и тяхната лейтенанта ще се върнат на „Мечът на Атагарис“ с първата възможна совалка. Не искам — отворила бе уста да възрази — да чувам и една дума от вас. Вие съзнателно сте прикрили от мен жизненоважна информация. Застрашихте живота на всички тук. Ваши воини причиниха смъртта на дипломатическа представитела на пресгер. Опитвам се да измисля някаква причина защо да не ви застрелям тук и сега. — Всъщност имаше поне три основателни причини — двамата въоръжени второстепенни до Хетнис, както и фактът, че в бързането си бях оставила собственото си оръжие в квартирата, три нива по-долу.

Обърнах се към собственицата на чайната.

— Граждана. — Коства ми допълнително усилие да не прибягна до равния си глас на второстепенен. — Ще ми донесете ли чаша чай? Още не съм закусила, а днес очевидно ще трябва да постя.

Тя се обърна мълчаливо и влезе в чайната.

Докато чаках чая си, пристигна губернатора Жиа- род. Хвърли един поглед на мъртвата преводача Длик, премести го за миг върху капитана Хетнис, която стоеше онемяла и омазана с кръв до своите второстепенни, пое си дълбоко дъх и каза:

— Флотска капитана. Мога да обясня.

Погледнах я. После се обърнах към собственицата на чайната, която излезе с голяма чаша чай и я остави на пода на метър от мен. Благодарих ѝ и пристъпих да си взема чая. Отпих, стиснала чашата с голи окървавени ръце. По лицата на капитана Хетнис и губернатора Жиарод пробяга отвращение.

— Ето какво ще стане — казах аз, след като изпих половината от гъстия чай. — Ще има погребение. И да не чувам, че трябвало да го запазим в тайна, или че, ако се разчуе, ще предизвика паника по коридорите. Погребение ще има, с приношения и всичко останало, както си му е редът, плюс период на траур за всички служители в администрацията на станцията. Ще запазим тялото в пашкул, така че когато пресгер дойдат за своята преводача, да си я вземат и да правят с трупа каквото там правят със своите мъртви. Междувременно „Мечът на Атагарис“ ще ми каже кога за последен път е видял тази стена без надписа, а станцията ще ми даде списък на всички, които са спирали тук след това. — Станцията не би могла да види коя е написала лозунга на стената, но лесно можеше да проследи движението на всички обитатели на станцията, а едва ли много хора бяха спирали на това конкретно място в краткия интервал от време, за който ставаше въпрос.

— Ако флотската капитана ми прости — осмели се да ме заговори капитана Хетнис, което бе проява на истинска смелост от нейна страна. — Това вече е направено и службата за сигурност е задържала извършителата.

Вдигнах вежда. Изненадана. И скептична.

— Службата за сигурност е задържала Рогд Денче?

Беше ред на капитана Хетнис да се изненада. Дълбоко.

— Не, капитана! — протестира тя. — Не знам как сте стигнали до извода, че граждана Рогд би направила нещо такова. Не, капитана, може да е била единствено Сирикс Одела. Тя е минала оттук на път за работа тази сутрин и е спряла до стената, съвсем близо до нея, за петнайсетина секунди. Предостатъчно да надраска това.

Щом беше минала оттук на път за работа, значи живееше в Долната градина. Повечето обитатели на Долната градина бяха ичана, а споменатото име бе са- мирско. И познато освен това.

— Въпросната граждана работи в Градините горе, нали? — попитах аз. Капитана Хетнис кимна в знак на потвърждение. Помислих си за гражданата, която бях срещнала при пристигането си в Долната градина. И която след това бях видяла да стои до колене в езерото горе, в Градините, и която не бе в състояние да даде воля на гнева си. Не беше възможно тя да е направила това. — Защо една самири ще пише ксайски лозунг с радчайски букви? Защо не го е написала на лиост, как- то би направила една самири, или на расуар, така че повече хора тук да го разберат?

— От историческа гледна точка, флотска капитана... — започна губернатора Жиарод.

Прекъснах я.

— Исторически, губернатора, страшно много хора имат сериозно основание да мразят анексиранията. Но тук и сега никоя от тях не би съзряла смисъл и полза от глупави бунтове. — Нещата стояха по този начин вече от няколко века. Никоя в Долната градина, която ценеше живота си (да не споменавам живота на всички останали в този нелегален участък на станцията), не би написала този лозунг на стената, дори да не знаеше как ще реагира на това станционната администрация. А аз бях готова да заложа състоянието си, че всички в Долната градина знаят точно как ще реагира администрацията.

— Появата на Долната градина е била без съмнение неочаквана и непланирана — продължих аз, докато „Милостта на Калр“ ми показваше как Калр Осем говори строго с някаква младша жреца, — но понеже сте имали полза от нея, сте си казвали, че това положение на нещата е също справедливо и в рамките на приличието. — Тази вездесъща троица — правда, приличие и полза. На теория никое от трите не можеше да съществува самостоятелно. Онова, което е справедливо, не може да е неприлично; полезното не може да е несправедливо.

— Флотска капитана — започна губернатора Жиарод. С възмущение. — Определено не мисля, че...

— Всяко нещо поражда нуждата от своята срещуположност — прекъснах я отново аз. — Как може вие да сте цивилизовани, ако не съществуват други, нецивилизовани? — Цивилизован. Радчаи. Една и съща дума за двете неща. — Ако някоя няма полза от това положение на нещата, ако то не ѝ е изгодно по някакъв начин, тук щеше да има водопровод и канализация, осветление, вратите щяха да работят и медиките щяха да се отзовават при нужда от бърза помощ. — Преди губернатората да е отворила уста за отговор, аз се обърнах към собственицата на чайната, която още стоеше на прага на заведението си. — Коя прати да ме повикат?

— Сирикс — отвърна тя. — И ето какво получава за награда.

— Граждана — започна капитана Хетнис, строго и възмутено.

— Млъкни, капитана. — Тонът ми беше спокоен, но свърши работа. Капитана Хетнис си затвори устата.

Радчайските воини, докоснали се до трупове, се очистваха от съприкосновението с нечистотата им посредством баня и кратка молитва — не съм виждала воина да се къпе след битка, без да си мърмори молитвата под душа. Самата аз не го правех, но всичките ми офицери — когато бях кораб — го правеха. Предполагах, че цивилните медики имат някакъв подобен ритуал.

Въпросните баня и молитва често бяха достатъчни и можеха да заместят почти всичко, с изключение на храмовото приношение. Но за повечето цивилни радчаи близкият контакт със смъртта е нещо съвсем различно.

Ако бях в малко по-злобно настроение, можех нарочно да обиколя малкия импровизиран булевард или дори цялото това ниво на Долната градина, да докосвам разни неща с окървавените си ръце и да влача кървавите си боси стъпала по пода, така че жреците, които дойдат тук, да имат работа за дни наред. Но опитът ми показваше, че излишната злоба не носи полза никому, а и Долната градина бе достатъчно нечиста от ритуална гледна точка дори без моя помощ. Щом медики не стъпваха тук, значи преводача Длик не беше първата, умряла в Долната градина, а щом и жреците страняха от това място, то нечистотата на смъртта се напластяваше по стените от години. Стига да приемем, че обитателите на този злополучен сектор вярваха в ритуалното пречистване. Ичана едва ли вярваха. Което беше още една причина да ги смятат за чужди елементи, недостойни за елементарните комунални услуги, които всяка радчаи приемаше за даденост.

Появи се старша жреца, придружена от две асистенти. Спря на няколко метра от трупа на преводача Длик, който лежеше в локва кръв, и взе да мести ужасен поглед между тялото и нас.

— Какво правят с труповете тук? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Отговори губернатора Жиарод:

— Изнасят ги в някой коридор извън Долната градина и ги оставят там.

— Отвратително — измърмори капитана Хетнис.

— А какво друго да направят? — попитах аз. — Тук нямат необходимото оборудване. Медики не идват, нито жреци. — Погледнах старшата жреца. — Права ли съм?

— Тук не би трябвало да има хора, флотска капитана — отвърна тя надменно и хвърли поглед към губернатората.

— О, как можах да забравя. — Обърнах се към Калр Пет, която се бе върнала заедно с жреците. — Този пашкул функционира ли?

— Да, капитана.

— Тогава с капитана Хетнис ще сложим преводачата в него. След това вие — посочих жреците с жест, който, предвид голата ми ръка, беше изключително обиден, — ще направите каквото е необходимо.

Двете с капитана Хетнис двайсет минути се михме със светена вода, казвахме молитви, пръскаха ни със сол и ни опушваха с три вида тамян. Това не ни изчисти напълно от нечистотата, само я отстрани в достатъчна степен, за да ходим по коридорите или да пребиваваме в стая, без някоя да се развика за жреца. Воинската баня с молитва можеше да свърши същото, че и повече, откровено казано, но едва ли би задоволила мнозинството от жителите на станция Атоек.

— Ако започна пълния традиционен траур — изтъкна губернатора Жиарод, след като аз и капитана Хетнис приключихме с пречистването и се облякохме в чисти дрехи, — две седмици няма да мога да влизам в кабинета си. Същото важи и за останалата част от администрацията. Но иначе съм съгласна, че за някои хора пълен траур се полага. — Докато ритуалът с нашето пречистване течеше, губернатората бе овладяла страховете си и отново изглеждаше сравнително спокойна.

— Да — казах, — вие и подчинените ви ще влезете в ролята на далечни братовчеди. Аз и капитана Хетнис ще се правим на близки роднини. — Капитана Хетнис никак не изглеждаше доволна от тази перспектива, но не беше в положение да възрази. Пратих Калр Пет да донесе бръснач — с Хетнис трябваше да си обръснем главите за погребението, — както и да поръча мемориални игли при някоя бижутера.

— Така — казах на губернатора Жиарод, след като Пет се отдалечи, а капитана Хетнис тръгна към квартирата ми да се подготви за предстоящия пост, — искам да знам всичко за преводача Длик.

— Флотска капитана, това едва ли е най-подходящото място да...

— Не мога да дойда в кабинета ви. — Би било истинско богохулство да го направя толкова скоро след като смърт на близка ме е поставила в пълен траур, който изискваше да постя в дома си. Погребението на пресгерската преводача трябваше да мине по всички правила. — А и тук сме сами в момента. — Собственицата на чайната се беше прибрала вътре и не я виждахме. Жреците се бяха омели в първия възможен момент. Второстепенните от „Мечът на Атагарис" бяха оставили на мен поддържането на реда в Долната градина. Двете ми воини от „Милостта на Калр“, които стояха наблизо, не се брояха. — А и именно идеята да пазите в тайна присъствието на преводачата доведе до тази катастрофа.

Губернатора Жиарод сведе глава в знак на поражение.

— Пристигна с първата вълна пренасочени кораби. — Кораби, които съседните системи бяха пратили тук било с надеждата, че така корабите ще намерят алтернативен маршрут към оригиналните си дестинации, било защото собствените им възможности да ги приютят се бяха изчерпали. — Пътуваше сама в миниатюрен едноместен куриерски кораб, не по-голям от совалка. Не знам даже къде е складирала достатъчно въздух да ѝ стигне за пътуването. А онзи момент беше... — Размаха ръце да опише безсилието си. — Не можех да се свържа с палатата за съвет. Хвърлих личбите. Насаме. Резултатът беше смущаващ.

— Разбира се. — Всички радчаи приемаха съвпаденията с голяма доза съмнение. Нищо, дори най-дребните неща, не е резултат единствено на случайност. Следователно всяко събитие е потенциален знак за божествени намерения. Същото, но в много по-голяма степен, важи за необичайните съвпадения. — Разбирам тревогата ви. Бих казала дори, че до известна степен разбирам желанието ви да ограничите движението на преводачата и да скриете присъствието ѝ от жителите на станцията. Не това ме притеснява. Притеснява ме, че скрихте от мен тази тревожна и потенциално опасна ситуация.

Губернатора Жиарод въздъхна.

— Флотска капитана, до мен стигат всякакви слухове. Всичко, което се говори на тази станция, а и в цялата система, рано или късно стига до моите уши. Когато поех губернаторския пост, още от първия си ден на тази позиция, чувам слухове за диверсия, за външно въздействие.

— Не съм изненадана. — Радчаите открай време мрънкат, че транспортираните от анексираните светове и „пресните“ граждани носят със себе си нецивилизовани обичаи и светогледи, които подкопават основите на истинската цивилизация. Самата аз слушах тези дивотии вече две хиляди години. Положението в Долната градина несъмнено бе наливало масло в тези слухове.

— Неотдавна — каза губернатора Жиарод с унила усмивка — капитана Хетнис намекна, че пресгер внедряват свои агенти по високите места с цел да ни унищожат. Логичните заподозрени бяха пресгерските преводачи, защото не се различават съществено от истинските хора, а преводаческата служба е в постоянен контакт с тях.

— Губернатора, вие сте разговаряли с преводача Длик, нали? Лично?

Тя махна с ръка.

— Знам какво имате предвид, флотска капитана. Но от друга страна, преводачата очевидно е успяла да се измъкне незабелязано от заключена и охранявана стая в моята резиденция, сдобила се е с дрехи и се е разхождала свободно под носа на станцията. Да, от разговор с нея те заболява главата, достатъчни са няколко изречения, за да разбереш, че е различна, че не може да е радчаи. Но очевидно е била много по-способна и съобразителна, отколкото даваше да се разбере. А част от уменията ѝ са доста стряскащи. Никога не съм давала ухо на слуховете, че пресгер, които не ни закачат вече толкова време, от договора насам, и които са толкова различни от нас, сега изведнъж са започнали да проявяват интерес към делата ни. Но после преводача Длик се появи непосредствено след сриването на порталите, а ние бяхме загубили връзка с Палата Омоу, а...

— А капитана Хетнис е говорила за внедряване на пресгерски агенти по високите места. На най-високото място. После се появявам аз, братовчеда на Анаандер Мианаай, появявам се тук и ви разказвам как лордата на Радч се сражава сама със себе си за бъдещето на Радч, а официалното ми досие видимо не съответства на истината. И изведнъж на вас ви става трудно да пренебрегнете иначе крайно налудничавите слухове за пресгер.

— Нещо такова.

— Губернатора, можем ли да приемем, че каквото и да се случва другаде, единственото нещо, което ние с вас следва да направим и което имаме силите да направим, е да осигурим безопасността на хората в тази система? И че без значение дали лордата на Радч е раздвоена, или не, това би била единствената смислена заповед, която бихте очаквали от нея?

Губернатора Жиарод размишлява върху думите ми в продължение на шест секунди.

— Да. Да, права сте. Само дето, флотска капитана, ако се наложи да внесем медицински консумативи, това вероятно би означавало да си имаме работа с външни източници. Като пресгер.

— Сега вече разбирате — казах с хладен тон — защо е било лоша идея да криете преводача Длик от мен. — Тя кимна в знак на потвърждение. — Вие не сте глупава. Или поне така смятах доскоро. Признавам, че след като разбрах за присъствието на преводача Длик, вече не съм толкова сигурна. — Тя мълчеше. — Така, преди да започна официално траура си, има нещо друго, за което трябва да се погрижа. Искам да разговарям със станционна администратора Целар.

— За Долната градина? — предположи губернатора Жиарод.

— И за това, и за други неща.

В хола на апартамента ми, на четвърто ниво в Долната градина, след като отпратих своите Калр и с Тизаруат останахме сами, ѝ казах:

— Ще трябва да прекарам следващите две седмици в траур. Което означава, че ръцете ми ще са вързани, няма да мога да върша никаква работа. През това време лейтенанта Сейварден ще поеме командването на „Милостта на Калр“. А ти ще отговаряш за нещата тук, в домакинството.

Събудила се бе с тежък махмурлук. Чаят и лекарствата бяха облекчили страданията ѝ, но само отчасти.

— Да, капитана.

— Тя защо е оставила това така?

Тизаруат примигна. Намръщи се. После разбра какво я питам.

— Капитана. Не е чак толкова голям проблем. Освен това е добре да имаш място, където... където можеш да правиш разни неща и те да останат в тайна. — Вярно. Такова място би било от полза за всяка част от лордата на Радч, помислих си, но премълчах извода си. Тя така или иначе беше наясно. — А и в действителност, капитана, хората тук са се справяли доста добре, преди да се появи капитана Хетнис.

— Справяли са се добре, така ли? Без вода, без бърза помощ и без власти, които да дръпнат юздите на Хетнис?

Тя сведе очи към пода. Засрамена. Унила.

После вдигна глава.

— Намират вода отнякъде, капитана. Отглеждат гъби. Има едно ястие, което...

— Лейтенанта.

— Да, капитана.

— Какво е планирала да направи тук?

— Да ви помогне, капитана. Предимно да ви помогне. Освен ако не направите нещо, което да ѝ попречи да... да възстанови целостта си, след като всичко това приключи. — Не отвърнах веднага и тя добави: — Тя смята, че това е възможно, капитана.

— Ситуацията в Долната градина е неприемлива и трябва да се промени. Точно за това смятам да говоря със станционната администратора. От вас искам да използвате контактите си — тя несъмнено ви е пратила тук, въоръжена с контакти, — за да бъде осъществена тази промяна. След като погребението приключи, аз, както казах, ще съм с вързани ръце, но ще ви наблюдавам зорко.

Тизаруат си тръгна и Калр Пет въведе станционна администратора Целар в хола. Днес Целар беше облечена със светлосиньото на администрацията — върху едрата ѝ снага дори стандартната униформа стоеше елегантно. Изчаках я да седне, преди да седна и аз. Не ѝ предложих чай, както бих направила при нормални обстоятелства. Бях в траур, следователно никоя не можеше да се храни или да пие в мое присъствие, освен членовете на собственото ми домакинство.

— Ситуацията в Долната градина е нетърпима — казах без встъпление, без опит да смекча думите си. Без да ѝ благодаря, че е дошла тук, нарушавайки комфорта си. — Искрено съм удивена, че не са взети никакви мерки. Но не ви поканих тук, за да търся обяснение. Искам подобренията да започнат веднага.

— Флотска капитана — каза станционна администратора Целар, настръхнала от думите ми, макар да ги бях изрекла със съвсем спокоен тон, — не можем да направим много, предвид...

— Ами направете онова, което можете да направите. И не ми казвайте, че тук не би трябвало да има хора. Тук очевидно има хора. Освен това — продължих аз, навлизайки в деликатна територия, — не виждам как е могло да се стигне до настоящата ситуация без участие на станцията. Убедена съм, че станцията крие разни неща от вас, при това от доста време. Имате сериозен проблем, проблем, който сте си създали сами. — Станционната администратора се намръщи, явно не разбираше напълно какво ѝ казвам, но се бе почувствала засегната. — Съветвам ви да видите положението от гледната точка на станцията. Немалка част от нея е била повредена. Пълното ѝ възстановяване е невъзможно, но не са били направени никакви усилия ситуацията да се облекчи дори с малко. Просто сте запечатали повредената част и сте се опитали да забравите за нея. — Не беше изключено, помислих си, присъствието на хора в Долната градина да е по-приемливо за станцията, отколкото ако секторът се бе превърнал в една празна мъртва дупка. От друга страна, хората тук постоянно ѝ напомняха за тежката рана. Но едва ли бих могла да обясня защо и как съм стигнала до това заключение. — А хората в Долната градина са жители на станцията все пак, хора, за които тя би трябвало да се грижи. За това е създадена. Вие не се отнасяте добре с тях и подозирам, че станцията има какво да каже по въпроса, мисля, че това не ѝ харесва. Но не би могла да ви го каже директно, затова просто... си затваря очите. Прави и казва само онова, което изрично поискате от нея. И преди съм срещала нещастни ИИ. — Не споменах къде, кога и защо, нито че самата аз съм била ИИ. — И вашият е един от тях.

— Как е възможно един ИИ да е нещастен, щом прави онова, за което е създаден? — попита станционна администратора Целар. Е, поне не попита какво значение има дали един ИИ е щастлив, или не. А после, сякаш да покаже, че е получила поста си и заради други свои качества, а не само заради красивата си външност, станционна администратора Целар каза:

— Но вие споменахте, че вината е у нас, че ние сме попречили на станцията. Точно това казахте, нали?

— Въздъхна. — Когато дойдох да поема поста, предшественицата ми обрисува Долната градина като център на престъпност и мизерия, който не подлежи на цивилизовано разчистване. И всичко, което виждах, потвърждаваше думите ѝ. А и тази ситуация датираше толкова отдавна, че изглеждаше невъзможно да се промени. Всички смятаха така. Но това едва ли е извинение. Отговорността е моя.

— Поправете секционните врати — казах аз. — Осветлението. Водопровода и канализацията.

— И въздухообмена — каза станционна администратора Целар, като размаха ръка пред лицето си.

Кимнах.

— Регистрирайте обитателите по настоящ адрес. И това ще е само началото. — Осигуряването на медицинска помощ и патрули на службата за сигурност, които да разрешават повече проблеми, отколкото да създават, щеше да е следващата и доста по-трудна стъпка.

— Не знам, флотска капитана, звучи лесно, но едва ли ще е така.

Вярно. Но.

— Не мога да кажа. Но нещо трябва да направим. — Забелязах, че не остана глуха за множественото число. — А сега искам да поговорим за дъщеря ви Пиат. — Станционна администратора Целар смръщи озадачено чело. — Двете с граждана Рогд любовници ли са?

Тя се намръщи още по-озадачено.

— Близки са още от деца — обясни след кратка пауза. Рогд израсна долу, на планетата, и Пиат често слизаше там да си правят компания. По онова време Рогд беше кажи-речи единственото дете на тази възраст в семейството. Особено в планината.

На планетата. Където станцията не виждаше друго освен проследяващите устройства.

— На вас Рогд ви харесва — казах аз. — Семейството ѝ би ви предоставило полезни връзки, а самата тя е много чаровна, нали? — Станционна администратора Целар махна в знак на съгласие. — Дъщеря ви е мълчаливо момиче. Не си говорите много. Тя прекарва повече време в други семейства, отколкото у дома с вас. Сигурно си мислите, че губите връзка с нея.

— Накъде биете, флотска капитана?

Дори станцията да виждаше как се държи Рогд с Пиат, когато плантаторската щерка си мисли, че никоя не я гледа, едва ли бе докладвала пряко за това. Когато живееш на станция, правото на личен живот и усамотение е едновременно — макар това да е парадоксално — хем несъществуващо, хем крайно необходимо. Станцията вижда и най-интимните моменти на своите обитатели. Но хората знаят, че станцията никога няма да каже на никого какво е видяла, знаят, че тя не клюкарства. Станцията докладва за престъпления и спешни случаи, но за всичко останало си мълчи, най-много да намекне тук и да насочи внимателно там. Едно живеещо на станция домакинство може да е — в някои отношения — много самостоятелно и много потайно въпреки голямата гъстота на населението. И въпреки че постоянно живее под всевиждащото око на станцията.

Често намеците се оказват достатъчни. Но ако тази станция беше нещастна, може би се въздържаше дори от намеци.

— Рогд е очарователна само когато иска да бъде очарователна — казах аз. — Когато я гледат. Насаме и към определени хора е много различна. Ще помоля „Милостта на Калр“ да ви прати запис на нещо, което се случи тук, в Долната градина, снощи.

Пръстите ѝ помръднаха, отваряйки файла. Тя при- мигна, после очите ѝ се раздвижиха по начин, който ми подсказа, че вижда как Рогд, Пиат и другите пият арак, излегнати на възглавниците. По лицето ѝ разбрах кога записът стигна до момента, в който граждана Рогд казва: „Пиат, понякога си толкова тъпа, да ти го напукам“. Лицето ѝ се изопна, отначало в изумление, после с все по-силен гняв при агресивната реакция на Рогд, когато лейтенанта Тизаруат, макар и пияна, се опита да отдалечи Пиат от нея. Станционна администратора Целар махна с ръка да затвори файла със записа.

— Права ли съм — попитах, преди тя да е казала нещо, — в предположението си, че граждана Рогд никога не е полагала тест за пригодност? Защото вече е била обявена за наследница на граждана Фосиф? — Станционна администратора Целар кимна утвърдително. — Тестът несъмнено би показал склонността ѝ към подобно поведение и би я насочил към някакво лечение или към назначение, където подобна агресивност би била от полза. Случва се, когато е комбинирана с други неща, такава агресивност да подпомогне нечия военна кариера, а дисциплината учи на контрол и по-приемливо поведение. — Боговете да са на помощ на екипажа, подчинен на такава персона, повишена до властова позиция, без да се е научила да контролира поведението си. — Такива хора могат да са изключително чаровни. Толкова чаровни, че никоя да не се досети какво представляват в действителност. Повечето не биха ви повярвали, ако им кажете.

— И аз не бих повярвала — призна тя. — Ако не ми бяхте показали... — Махна с ръка. Имаше предвид записа, която ѝ бях позволила да види и чуе.

— Точно затова ви го показах — казах аз, — макар че, строго погледнато, това е в противоречие с благоприличието.

— Справедливото не може да бъде неприлично — отвърна станционна администратора Целар.

— Има и още, станционна администратора. Както вече споменах, станцията крие неща от вас, или ги премълчава по-скоро, освен ако не я запитате изрично. Има поне един случай, когато граждана Пиат е потърсила помощ в медицински център заради охлузвания и отоци по лицето. Обяснила, че е пила в Долната градина, подхлъзнала се и се ударила в стена. Но ако питате мен, нараняванията ѝ не потвърждават тази история. Медиците стигнали до същото заключение, но премълчали, защото не искали да се бъркат в личните ви дела. Вероятно са сметнали, че ако действително има проблем, станцията ще ви уведоми. — А никоя друга не би забелязала. В медицинския център ѝ сложили коректив и след няколко часа от синините и отоците нямало и помен. — По онова време с Пиат е била единствено Рогд. Виждала съм това и преди. Рогд се е извинила и се е заклела да не го прави никога повече. Съветвам ви да изпратите изрично запитване до станцията за всяко посещение на дъщеря ви в медицински център, дори по най-дребния повод. Също така бих запитала станцията колко пъти Пиат с използвала корективи за първа помощ. Аз вече го направих, попитах станцията директно за наличието на инциденти от този сорт, защото съм го виждала и преди и бях сигурна, че е налице и сега. Станцията ми отговори, но чак след като системна губернатора Жиарод ѝ нареди по моя молба.

Станционна администратора Целар мълчеше. Изглежда, ѝ беше трудно да диша. Може би гледаше запис от посещението на дъщеря си в медицинския център. Или не.

— И така — продължих аз след миг. — Без съмнение знаете за недоразумението от тази сутрин, което доведе до смъртта на пресгерската преводача Длик.

Тя примигна, стресната от внезапната смяна на темата. Намръщи се.

— Флотска капитана, тази сутрин за пръв път чух за съществуването на преводачата, уверявам ви.

Махнах с ръка, че това е без значение.

— Към станцията било отправено запитване коя е стояла близо до въпросната стена в предварително уточнен интервал от време, достатъчно дълго, за да напише лозунга. Станцията върнала две имена: Сирикс Одела и Рогд Денче. Службата за сигурност незабавно задържала граждана Сирикс, приемайки, че Рогд никога не би направила такова нещо. Но никоя не е попитала станцията дали по дрехите на някоя от двете граждани е имало боя. И понеже не са я попитали, станцията не си е направила труда да предостави тази информация по своя инициатива. — В момента не бях свързана със станцията, но смятах, че станционна администратора Целар е. — Както казах по-рано, станцията не може да бъде винена за този си стил на поведение.

— Е — каза администратора Целар, — това с лозунга очевидно е било глупава шега. Подпийнали младежи, решили да се позабавляват.

— И какво по-точно забавление са очаквали да си осигурат подпийналите младежи? — попитах с прекомерно спокоен глас. — Да видят как „Мечът на Атага- рис“ арестува невинни граждани? И тези граждани да бъдат подложени на разпит, за да докажат невинността си, или още по-лошо — да не ги разпитат изобщо, а да ги осъдят въз основа на единствения аргумент, че Рогд Денче не би направила такова нещо! — Мълчание. Пръстите ѝ трепкаха едва доловимо, без съмнение разговаряше със станцията. — По ръкавиците на граждана Рогд има боя, нали?

— Личната ѝ камериера — отговори станционна администратора Целар — в настоящия момент се опитва да махне боята от тях.

— Значи... — започнах аз. Това щеше да е дори по- деликатно от проблема със станцията. — Граждана Фо- сиф е известна и богата. Властта тук, на територията на станцията, е във ваши ръце, но е по-лесно да налагате политиката си, ако имате подкрепата на хора като Фосиф. А и тя, без съмнение, е щедра към вас. Подарява ви разни неща. Ценни неща. Романтичната връзка между децата ви също помага. Когато сте изпращали граждана Пиат на планетата да прави компания на Рогд, несъмнено вече сте мислили затова. Сега сигурно се питате дали сте забелязали, че дъщеря ви е нещастна. Или преди колко време сте забелязали първите признаци, но сте си затворили очите, казали сте си, че на всяка се налага до потърпи от време на време в името на фамилните връзки и ползата за семейството. Че ако наистина е ставало нетърпимо, станцията е щяла да каже нещо. На вас поне. Освен това е толкова лесно да караш по инерция. Толкова лесно да си затвориш очите. И колкото по-дълго не виждаш какво става, толкова по-трудно става да го видиш, защото това означава да признаеш, че си се правил на сляп през цялото време. Но сега всичко е пред вас, ясно и еднозначно. Сега сте длъжна да видите какво представлява Рогд Денче. И какво причинява на дъщеря ви. Струват ли подаръците на граждана Фосиф колкото щастието на дъщеря ви? Или политическото удобство? Ползата за къщата ви по-ценна ли е? Вече не можете да отлагате избора си. Нито да се преструвате, че не сте изправена пред избор.

— Вие сте много трудна събеседница, флотска капитана — отбеляза станционна администратора Целар, гласът ѝ беше горчив и рязък. — Навсякъде ли правите такива неща, навсякъде, където отидете?

— Напоследък май да — признах аз.

Калр Пет влезе в саята и застина неподвижна като второстепенен. Явно искаше да ми каже нещо.

— Да, Пет? — Не би ме прекъснала без основателна причина.

— Моля флотската капитана да ми прости. Личната секретара на граждана Фосиф е изпратила запитване дали е възможно гражданата да покани вас и капитана Хетнис да прекарате двете седмици след погребението на преводача Длик долу, в нейното имение. — Подобни покани беше редно да се отправят лично, очи в очи, но пък предварителното проучване, направено чрез подчинени, спестяваше евентуалното неудобство или злепоставяне на канещата и поканената. — Тя има няколко къщи, следователно ще можете да преминете през траурния си период както е редно и при максимални удобства, така е казала.

Погледнах станционна администратора Целар, която се изсмя кратко.

— Да, това и на мен ми се стори странно, когато дойдох тук. Но на Атоек, стига да ти е по джоба, не е задължително да прекарваш двете седмици траур в квартирата си. — След погребението и няколко дни строг пост хората в скърбящото домакинство не ходеха на работа, а си стояха вкъщи и приемаха утешителни визити от свои клиенти и приятели. Сметнала бях, че с капитана Хетнис ще прекараме двете седмици тук, в Долната градина. — Ако си свикнала други да се грижат за теб — продължи станционна администратора Целар, — и особено ако не се храниш от общите столови, а имаш лична готвача, тези две седмици могат да са истинско изпитание. Затова отсядаш на неутрално място, което разполага със слуги, живеещи в съседство, които да ти готвят и чистят. Близо до главния булевард има такава къща, която предлага въпросната услуга, но в момента всичките им стаи са заети от хора, които просто трябва да отседнат някъде, докато трае кризата с порталите.

— И това се смята за благоприлично? — попитах със съмнение.

— Когато дойдох тук да поема поста си, бяха изказани известни съмнения — отговори предпазливо Целар, — че моята неосведоменост за тази практика може би е знак за недостатъчно добро възпитание. Вашата неосведоменост ще бъде за тях шок, от който може и да не се възстановят.

Не би трябвало да се изненадвам. Познавала бях офицери от почти всички провинции на Радч и знаех, че подробностите на погребалната практика (и не само) често се различават според географията. Неща, които се смятаха за задължителни, нерядко бяха по възможностите само на заможните граждани, макар че за това не се говореше публично. Освен това дребните подробности рядко се обсъждаха открито, заради общоприетата максима, че всички радчаи правят нещата по един и същи начин, следователно няма смисъл да се говори за това. Но обикновено ставаше дума наистина за дреболии — какъв вид тамян да се използва, какви молитви да се добавят или изваждат от ежедневното почитание към боговете, чудати ограничения върху това какво може да се яде в периода на траур.

Загледах се в Пет. Тя стоеше външно безучастна, но вътрешно очакваше от мен да видя нещо и губеше търпение, че още не съм го видяла. Явно от нейна гледна точка съобщението, което бе предала току-що, очевидно повдигаше куп въпроси.

— Прието ли е да се плаща за такива услуги? — обърнах се към станционна администратора Целар.

— Обикновено да — отвърна Целар, все така с горчива усмивка. — Макар да съм сигурна, че Фосиф просто се опитва да прояви щедрост.

И да извлече изгода за себе си. Не бих се изненадала, ако Фосиф по един или друг начин бе разбрала за ролята на дъщеря си в епизода, довел до смъртта на преводача Длик. Надяваше се, вероятно, че щедрото предложение да ме приюти по време на траура ми би послужило, ако не като откровен подкуп, то поне като смекчаващо вината обстоятелство, ако на дъщеря ѝ се потърси сметка за стореното. Но можеше да е полезно и от друга гледна точка.

— Рогд би могла да дойде долу с нас, разбира се — подхвърлих. — И да остане там, след като ние се приберем. За доста дълго време.

- Ще се погрижа за това — каза станционна администратора Целар с усмивка, която би ми смразила кръвта, ако бях Рогд Денче.