Милостта на Калр

9

Макар Долната градина да имаше ужасна вентилация, а леглото ми да представляваше няколко одеяла на пода, спах добре. Не пропуснах да го спомена на Калр Пет, когато тя дойде да ми донесе чай, защото се виждаше с просто око, че както тя, така и останалите мои воини от „Милостта на Калр“ се гордеят с онова, което бяха свършили, докато аз съм седяла на маса при граждана Фосиф. Успели бяха да почистят няколко от стаите до почти военна безукорност, включили бяха осветлението, поправили бяха вратите, така че да се отварят и затварят нормално, подредили бяха багажа ни и разни кутии в подобие на елементарна мебелировка. Пет ми донесе закуска — още от гъстия чай, дори по-гъст от онзи, който ми бяха сервирали в чайната, безвкусен, но засищащ, — и двете с лейтенанта Тизар- уат се нахранихме в мълчание. Себеомраза изпълваше Тизаруат, чувство, което тя не успяваше да прикрие добре. Доловила го бях още на кораба, но много по- слабо. Задълженията ѝ там, както и изолацията ни по време на пътуването през порталното пространство, ѝ бяха помогнали да не мисли за онова, което ѝ бе сторила Анаандер Мианаа ѝ. И какво аз бях сторила на Ана- андер Мианаа ѝ. Ала сега, на станция Атоек, след като кризата с чистенето и подреждането беше приключила, Тизаруат несъмнено я измъчваха мрачни мисли, не на последно място какво е смятала да направи лордата на Радч след като пристигнем тук.

Бих могла да я попитам. Вече знаех каква е оценката на Анаандер Мианаай за системната губернатора, за постоянно пребиваващите тук кораби и техните капитани. Знаех, че според нея повечето плантаторски къщи мислят основно за чая си и не са пострадали от промените, които лордата на Радч беше наложила през последните сто години. В крайна сметка новоиздигнатите вследствие на политиката ѝ къщи пиеха чай също като старите аристократични фамилии, същото се отнасяше и за човешките воини (освен онези, чиито капитани настояваха воините им да се държат като второстепенни).

Следователно Атоек едва ли би посрещнал с отворени обятия другата Анаандер. А и повечето сражения вероятно щяха да се концентрират около палатите, поне на първо време. От друга страна, една планета винаги е ценен ресурс. Ако войната се проточеше, Атоек рано или късно щеше да привлече нежелано внимание. В игра с толкова големи залози никоя Анаандер не би пропуснала възможността да заложи и тук няколко чипа. Калр Пет излезе от стаята, а лейтенанта Тизаруат вдигна очи от попарата си, сериозни люлякови очи.

— Тя ви е много ядосана, капитана.

— За кого става въпрос, лейтенанта? — Е, имаше предвид Анаандер Мианаай, разбира се.

— Другата, капитана. Тоест, и двете са ви ядосани. Но другата... Ако на някакъв етап си спечели предимство, ще направи и невъзможното да тръгне след вас. Много е ядосана, много. А...

А ставаше въпрос за онази част от Анаандер Мианаай, която се справяше с реакцията си на Гарседдайския геноцид, настоявайки, че е била в правото си да избухне по този екстравагантен начин.

— Да, благодаря ви, лейтенанта. Вече и сама бях стигнала до този извод. — Колкото и да ми се искаше да разбера какво е намислила лордата на Радч, решила бях да не питам Тизаруат за това. Но ето, че тя сама беше повдигнала темата. — Правилно ли предполагам, че имаш кодове за достъп до всички ИИ в системата?

Тя бързо сведе поглед към паницата си. Ужасена и засрамена.

— Да, капитана.

— Кодовете обвързани ли са с конкретни ИИ, или би могла да контролираш чрез тях всеки изкуствен интелект, който ти попадне?

Това я стресна. И по някаква причина я изпълни с разочарование. Тя вдигна поглед, лицето ѝ бе изопнато от силни чувства.

— Капитана! Тя не е глупава.

— Не ги използвай — казах с приятен глас. — Или ще си имаш неприятности.

— Да, капитана. — Правеше всичко по силите си да запази неутрално изражение и да скрие чувствата си — болезнен коктейл от срам и унижение. И нещо като облекчение също така. Пореден прилив на себеомраза и униние.

Това беше една от причините за решението ми да не я разпитвам за плановете на Анаандер. Досещах се как ще реагира, а не исках да затъне още по-дълбоко в настоящите си емоции.

Открих също, че съм готова да потърся сестрата на лейтенанта Оун. Погледнах последната лъжица попа- ра и казах:

— Лейтенанта — хайде да се поразходим в Градините.

Успях да я изненадам, дотолкова, че почти да я отвлека от мрачните мисли.

— Ако флотската капитана ми прости. Нямате ли среща с капитана Хетнис?

— Калр Пет ще я помоли да изчака.

Долових уплаха. Както и... по-надълбоко... наистина ли беше възхищение? И завист. Интересно.

Рогд Денче беше споменала, че Градините са туристическа атракция и вече виждах защо. Те заемаха голяма част от горните нива на станцията, разположени на площ от над пет акра, огрени от слънцето, открити и без междинни стени под висок прозрачен купол. След голямата леха с дъхави червени и жълти рози при входа тази гледка беше първата, която окупира изцяло вниманието ми — високото черно небе, разделено на шестоъгълници с деликатни очертания, и Атоек, увиснала като скъпоценен камък от другата му страна. Възхитителна гледка, но и толкова близо до открития вакуум, че следваше пространството да е разделено на по-малки помещения със секционни врати. Такива нямаше.

Теренът се спускаше надолу. Пътеката минаваше покрай голямата леха с рози и лъкатушеше сред храсти с лъскави зелени листа и гъсти гроздове лилави плодчета, около лехи с някакво силно ароматно растение, листата му сребристи и с формата на иглички. Нататък пътеката минаваше покрай още храсти и малки дървета, имаше дори скали, разхвърляни тук-там, а на моменти хоризонтът се отваряше и ни показваше водна повърхност, полазена от големи лилии, бели и наситено розови. Беше топло, но се усещаше лек ветрец тук проблеми с вентилацията нямаше, но аз бях все така напрегната, очаквах всеки миг да доловя спад в налягането, инстинктивно притеснена от това гигантско открито пространство. Пътеката мина над малко поточе, което се спускаше устремно по стръмно каменисто легло. Ако не беше черното небе, всичко останало създаваше илюзията, че се намираме на планета.

Лейтенанта Тизаруат вървеше зад мен и не личеше да се бои от дебнещия вакуум. Тази станция функционираше нормално вече няколкостотин години. А и ако нещо се случеше, ние двете нямаше какво да направим. Така че да се тревожим беше излишно. При следващия завой стигнахме до горичка от ниски дървета с чворести и разкривени клони, а под тях — малко езеро със спокойна вода, която се процеждаше на тънка струйка в друго малко езеро, едно ниво по-надолу, и така ниво след ниво и езерце след езерце до по-голяма водна площ в ниското, покрита с цъфнали лилии. Лейтенанта Тизаруат спря, примигна и се усмихна на миниатюрните кафяви и оранжеви рибки, които се стрелкаха в прозрачната вода пред нас. Внезапен и стряскащ миг на чиста наслада, който угасна веднага щом тя вдигна глава да ме погледне, изместен от познатото униние и мрачни мисли.

Следващият завой на пътеката ни изведе пред голямо езеро с площ почти три акра. Нищо особено за планета, но нечувано на станция. Водната повърхност покрай брега беше обсипана с лилиите, които бяхме зърнали по пътя насам. На няколко метра вляво имаше изящно извито мостче, което свързваше брега с малък остров в езерото с голям камък в центъра — цилиндър с разширяващ се силует, висок метър и половина и горе-долу толкова широк. Камъни стърчаха и от самата вода. А от другата страна на езерото, точно до стената — точно до вакуума на открития космос, напомних си, — имаше водопад. При това не тънките струйки, които бяхме видели по-рано, а истинска каскада от вода, шумна и бърза, която се лееше по скалното лице, пенеше се, обвита в пръски, и вълнуваше иначе спокойната вода на езерото. Скалната стена се издигаше по целия далечен бряг на езерото, неравна, с издатини и корнизи. Там имаше още един вход с пътека, която следваше корнизите, спускаше се до брега и се виеше покрай езерото.

Цялата градина беше замислена с едничката цел внезапно разкрилата се гледка на езерото и водопада да бъде възможно най-красива и драматична, зрелищен финал, след като пътеката надолу ти е позволила да зърнеш тук-там водната шир през клоните на дърветата, а водата се е спускала като намек по ручейчета и малки езерца. И наистина беше драматично. И толкова много вода на открито... на станциите големите количества вода обикновено се съхраняваха в резервоари с няколко отделения, така че при теч пробитото отделение да бъде запечатано лесно. И ако нещо се случи с гравитацията, резервоарите да бъдат затворени без бавене, преди водата да се е изляла от тях. Зачудих се колко ли е дълбоко това езеро, стъпих на разумно предположение и направих няколко бързи сметки, които показаха, че ако стане гаф с изолацията, резултатът ще е катастрофален за нивата отдолу. Какво ли, запитах се, са сложили отдолу архитектите на станцията...

Разбира се. Долната градина.

Човек в зелен комбинезон стоеше до колене във водата в единия край на ивицата лилии и бъркаше под повърхността. Не беше Баснааид. Съсредоточена върху задачата си да намеря Баснааид Елминг, едва не подминах човека във водата без внимание. Да, гражда- ната, която работеше близо до лилиите, не беше Баснааид. Но не беше и непозната. Зарязах пътеката, която продължаваше покрай брега, и поех право надолу към лилиите. Гражданата там вдигна поглед и се изправи, ръкавите и ръкавиците ѝ — кални и подгизнали. Гневът, който помнех от снощи, сега изглеждаше овладян, скрит. Но припламна отново, когато гражданата ме позна. Гняв, примесен, стори ми се, със страх.

— Добро утро, граждана — казах аз. — Каква приятна изненада да ви срещна тук.

— Добро утро, флотска капитана — отвърна тя вежливо. Стараеше се да изглежда спокойна, но едно мускулче на челюстта ѝ потрепваше. — Мога ли да ви помогна?

— Търся земедела Баснааид — казах с най-незаплашителната усмивка, която можех да докарам.

Тя се намръщи леко, замислено. После сведе поглед към единственото ми бижу, златната възпоменателна игла. Не мислех, че може да прочете надписа от такова разстояние, а и иглата беше масово производство, като нея имаше хиляди, милиони дори, ако не броим гравираното име.

— Ще трябва да почакате — каза тя. — Би трябвало да дойде всеки момент.

— Градините ви са много красиви, граждана — казах аз. — Макар че, признавам си, това прекрасно езеро ми се струва и опасно.

— Градината не е моя. — Пак онзи гняв, грижливо потиснат. — Аз само работя тук.

— Не би била толкова красива без хората, които се грижат за нея — отговорих аз. Тя кимна иронично. — Мисля — добавих, — че по онова време сте били твърде млада, за да сте сред водачите на стачката, обхванала чаените плантации преди десетина-петнайсет години. — В радчайския език имаше дума за „стачка“, но тя бе много стара, архаична, и до голяма степен бе изгубила значението си. Вместо нея използвах лиосткия термин, който бях научила от станцията снощи. Транспортираните на Атоек самири говорели лиостки, някои и досега. Гражданата насреща ми беше самири — снощи бях научила от станцията достатъчно, за да стигна до този извод. А от граждана Фосиф бях научила достатъчно, за да знам, че самирските бригадири са били замесени в онези стачки. — На колко сте били тогава, на шестнайсет? Седемнайсет? Ако сте били сред инициаторите, досега да сте мъртва или изселена на друга станция, където не бихте попаднали в плодотворна социална среда, податлива на бунтарската ви природа. — Физиономията ѝ се вкамени, тя дишаше много внимателно, през устата. — Проявили са снизхождение заради крехката ви възраст и незначителната ви роля, но пък са се постарали да послужите за назидание. — Жертва на несправедливост, както правилно бях предположила вчера.

Тя не бързаше да отговори. Смущението и тревогата ѝ бяха много силни и точно това ми подсказа, че съм на прав път. Превъзпитанието, на което я бяха подложили, бе създало рефлекси, превръщащи мисълта за определени действия в нещо крайно неприятно, физически неприятно, а аз току-що ѝ бях напомнила за събитията, довели до въпросното превъзпитание. А и всяка радчаи изтръпваше от погнуса дори при най- смътния намек за този процес.

— Ако флотската капитана е казала каквото има да казва — отвърна най-сетне тя, напрегната, но с по-малко жлъч от обикновено, — аз имам работа.

— Разбира се. Моля да ме извините. — Тя примигна, изненадана, както ми се стори. — Махате изсъхналите листа на лилиите?

— И изсъхналите цветове. — Наведе се, бръкна под повърхността и извади едно лигаво изтъняло стебло.

— Колко е дълбоко езерото? — Тя ме погледна, после сведе поглед към водата, в която стоеше. После ме погледна пак. — Да — казах. — Виждам колко е дълбоко тук. Дълбочината навсякъде ли е еднаква?

— Два метра в най-дълбокото. — Гласът ѝ прозвуча стабилно, явно бе възвърнала в голяма степен самообладанието си.

— Има ли разделителни стени под водата? Отделения?

— Не. — Сякаш в потвърждение на думите ѝ риба в лилаво и зелено доплува в свободното от лилии място, където стоеше гражданата — голяма риба с ярки люспи, дълга поне три четвърти от метъра. Увисна под повърхността със зяпнала уста: имах чувството, че гледа нагоре към нас. — Нищо нямам — каза гражданата на рибата и разпери подгизналите си ръце. — Иди да чакаш при моста, все някоя ще дойде. Винаги идват. — Рибата продължаваше да зее. — Ето, виж, вече са тук.

Две деца се появиха иззад голям храст и хукнаха по пътеката към мостчето. Щом стигна до средата му, по- малкото скочи на място. Водата наоколо се развълнува, а рибата в лилаво и зелено се обърна и заплува натам.

— Под моста има хранилка, която реагира на движение — обясни гражданата във водата. — След час тук ще е пълно с хора.

— Значи е добре, че дойдох рано — казах аз. — Ако няма да ви затрудня, бихте ли ми казали какви са мерките за безопасност тук?

Тя се изсмя остро.

— Езерото ви изнервя, флотска капитана? — После посочи купола отгоре. — И това?

— И това, да — признах аз. — И двете.

— Излишно се притеснявате. Не са го строили атоеките, всичко е солидна радчайска конструкция. Без злоупотреби, без подкупи, без подмяна на компонентите с по-евтини материали и присвояване на разликата, без имитация на качествен контрол. — Каза всичко това с видима искреност и без следа от сарказма, който очаквах. Наистина го мислеше. — А и станцията постоянно следи състоянието на конструкцията и би ни уведомила навреме при най-малкия признак за проблем.

— Но станцията не може да види под Градините, нали?

Преди да е отговорила, някоя извика:

— Как върви, Сирикс?

Познавах този глас. Бях го чувала на записи, стари записи отпреди години, когато гласът още звучеше по детски. Приличаше на гласа на сестра ѝ, но не беше същият. Обърнах се да я видя. Приличаше на сестра си, роднинската връзка с лейтенанта Оун се виждаше в лицето ѝ, в гласа ѝ, в Стойката ѝ — леко вдървена в зелената униформа на земеделската служба. Кожата ѝ беше малко по-тъмна от тази на лейтенанта Оун, лицето ѝ — малко по-кръгло. Всичко това не ме изненада. Бях виждала записи на Баснааид Елминг като дете, съобщения до сестра ѝ, Знаела бях как ще изглежда сега. А бяха минали двайсет години, откакто изгубих лейтенанта Оун. Откакто убих лейтенанта Оун.

— Почти приключих, земедела — каза гражданата от чайната, все така до колене във водата. Или поне предположих, че още е там, защото гледах към Баснааид Елминг. — Тази флотска капитана търси вас.

Баснааид ме погледна. Видя униформата в кафяво и черно, вдигна озадачено вежда, после погледът ѝ се спря на златната игла. Веждата ѝ се смъкна, лицето ѝ застина в израз на студено неодобрение.

— Не ви познавам, флотска капитана.

— Така е — казах аз. — Не сме се срещали. Но познавах добре лейтенанта Оун, бяхме приятели. — Думите ми прозвучаха тромаво, човек не говори така за приятелите си. — Надявах се някой път да пием ча ѝ. Когато ви е удобно. — Толкова директен подход беше глупав, груб дори. Но тя очевидно не бе в настроение да стои тук и да си бъбри, а и старша инспектора Скааиат ме беше предупредила, че сестрата няма да ми се зарадва. — Ако ми простите, има неща, които бих искала да обсъдя с вас.

— Нямам какво да обсъждам. — Същото ледено спокойствие. — Ако искате да ми кажете нещо, моля, говорете сега. Как, казахте, ви е името? — Поведението ѝ беше повече от грубо. Но аз знаех защо, знаех откъде идва този гняв. Баснааид владееше с по-голяма лекота заучения си акцент, който толкова тормозеше лейтенанта Оун — първо, започнала бе да го учи на по-ранна възраст и второ, подозирах, че слухът ѝ е по-добър по рождение. Ала и при нея акцентът на високообразована радчаи беше прикритие. Също като сестра си, Баснааид Елминг имаше остро ухо за пренебрежението и завоалираните обиди. И не без добро основание.

— Казвам се Брек Мианаа ѝ. — Успях да не се задавя с фамилното име, което лордата на Радч ми беше натрапила. — Едва ли ви говори нещо, защото по времето, когато познавах сестра ви, използвах друго име. — Виж, онова име би познала веднага. Но не можех да ѝ го кажа. „Аз бях корабът, на който служеше сестра ви. Аз бях второстепенните, които тя командваше и които ѝ служеха“. За всички тук онзи кораб беше изчезнал преди двайсет години. А корабите не са хора, не са флотски капитани или други офицери, не канят на ча ѝ. Ако ѝ кажех коя съм наистина, тя би се усъмнила в здравия ми разум. И това би било добре, предвид следващата стъпка, която трябваше да предприема — да ѝ кажа какво се е случило със сестра ѝ,

— Мианаа ѝ. — Ако се съдеше по тона ѝ, не ми вярваше.

— Както казах, по онова време използвах друго име.

— Е — остро каза тя. — Брек Мианаа ѝ. Моята сестра беше справедлива и спазваше благоприличието. Никога не ви е коленичила, без значение какво сте си мислели, и никоя от нас не очаква да ни платите. Нямаме нужда от това. Оун не е имала нужда от това, нито го е искала. — С други думи, ако лейтенанта Оун е имала каквито и да било отношения с мен — „колениченето“ намекваше за сексуална връзка, — причината не е била в желанието ѝ да се облагодетелства по един или друг начин. Когато старша инспектора Скааиат е предложила клиентство на Баснааид заради лейтенанта Оун, Баснааид е разчела в това намек, че връзката на Оун и Скааиат е била основана на очакване за размяна — секс срещу социален статут. Търговия от този сорт се срещаше често, а граждани, отбелязали значителен напредък по социалната стълбица, често биваха обвинявани, че са получили повишенията или назначенията си в замяна на сексуални услуги, а не заради личните си качества.

— Напълно сте права, сестра ви никога не е коленичила, нито пред мен, нито пред друга, никога. Ако някоя твърди обратното, моля пратете я при мен и аз ще я освободя от грешката ѝ, — Би било много по-добре да подготвя почвата за този разговор, двете да пийнем чай, да хапнем, да си поговорим любезно за дреболии, а аз да съставя план, да си проправя път, така че предложението ми да не прозвучи толкова глупаво. Но вече ясно виждах, че Баснааид няма да го допусне. Нямах друг избор, освен да изложа офертата си тук и сега. — Дългът ми към вашата сестра е много по-голям, дълг, който не бих могла да изплатя адекватно, дори тя да беше още жива. Остава ми единствено да предложа нещо дребно на вас, като нейната най-близка роднина. Предлагам да ви направя своя наследница.

Тя примигна два пъти, неспособна да намери смислен отговор.

— Какво?

Шумът на водопада от другата страна на езерото беше едновременно далечен и натраплив. Осъзнах, че лейтенанта Тизаруат и граждана Сирикс са застинали и местят изумени погледи между двете ни.

— Предлагам — повторих аз — да ви направя своя наследница.

— Аз си имам родители — каза Баснааид след три секунди сащисано мълчание.

— И те са чудесни родители — казах. — Намерението ми не е да ги заместя. Не бих могла, дори да исках.

-А какво е намерението ви?

— Искам да съм сигурна — казах аз, внимателно, с ясен глас и с пълното съзнание, че вече съм се провалила, нещо повече — че съм заговорила за това с пълното съзнание за предстоящия провал, — в памет на сестра ви, че вие ще сте добре и че ще имате всичко, което поискате.

— Искам — отвърна Баснааид със същия грижлив и бавен изказ — да си тръгнете и повече никога да не говорите с мен.

Поклоних се ниско, като подчинена пред висшестояща.

— Както желае гражданата. — Обърнах се, тръгнах към пътеката, отдалечавайки се от водата, от Сирикс, която още стоеше до колене в лилиите, от Баснааид Елминг, все така вдървена и възмутена на брега. Дори не погледнах дали лейтенанта Тизаруат ме е последвала.

Знаела бях. Знаела бях как ще реагира Баснааид Елминг на предложението ми. Планът ми бе просто да я поканя на чай, а конфронтацията да се състои по-късно. Сгрешила бях. А междувременно капитана Хетнис ме чакаше в квартирата ми в Долната градина, потеше се в задушната стая и току-що гневно бе отказала чая, предложен ѝ от Калр Пет. Би било опасно да се явя на този разговор в настоящото си настроение, но не виждах начин да го избегна.

При входа на квартирата, където Бо Девет стоеше на пост зад отворената врата, лейтенанта Тизаруат — съвсем бях забравила за нея — се обади:

— Капитана. Ако флотската капитана разреши...

Спрях, без да поглеждам зад себе си. Пресегнах се към „Милостта на Калр“ и той ми показа неразбираем коктейл от емоции. Лейтенанта Тизаруат беше унила както обикновено, но този път унинието ѝ беше примесено със странен копнеж... по какво? Както и със съвсем ново вълнение, въодушевление почти, каквото не бях долавяла у нея преди.

— Капитана, искам разрешение да се върна в Градините.

Искаше да се върне в Градините? Сега?

Спомних си онзи стряскащ миг на чиста радост, когато младата офицера видя рибките в малкото езеро. Освен това си дадох сметка, че след това напълно бях спряла да я следя. Вниманието ми беше изцяло ангажирано от сблъсъка с Баснааид.

— Защо? — попитах направо. Едва ли бе най-добрата реакция, предвид състоянието на Тизаруат, но в онзи момент нямах сили за повече.

В първия миг тя замълча, залята от нервност и страх, но после все пак каза:

— Капитана, бих могла да говоря с нея. Така де, на мен не ми каза никога повече да не я заговарям. — И докато говореше, онова странно, обнадеждено въодушевление припламна отново в гърдите ѝ, ярко и остро, а с него още нещо, което бях виждала у безчет млади, емоционално раними лейтенанти.

— О, не!

— Лейтенанта. Забранявам да се приближавате до граждана Баснааид Елминг. Не искам да се бъркате в делата ми. Не го иска и граждана Баснааид, уверявам ви.

Все едно я бях ударила. Дори понечи да се дръпне, но се овладя навреме. Остана безмълвна за миг, наранена и гневна. После каза жално и с горчивина:

— И няма да ми дадете никакъв шанс!?

— Няма да ми дадете никакъв шанс, капитана — поправих я аз. Сълзи на гняв се появиха в нелепите ѝ люлякови очи. Ако беше друга седемнайсетгодишна лейтенанта, щях да я отпратя по живо по здраво при обекта на внезапно избликналите ѝ романтични чувства, после щях да я оставя да се наплаче, след като я отхвърлят — да не ви разправям какви количества бебешки сълзи са попили униформите ми, когато бях кораб, — после щях да ѝ налея две-три чашки. Но Тизаруат не беше обикновена лейтенанта. — Идете в стаята си, лейтенанта, стегнете се и си измийте лицето. — Беше твърде рано за арак, но щеше да мине известно време, докато Тизаруат се овладее. — След обяд разрешавам да излезете и да се напиете. Малко секс също ще помогне. Тук има куп по- подходящи партньори. — Граждана Рогд сигурно би проявила интерес, но за това си премълчах. — Прекарахте в компанията на граждана Баснааид цели пет минути. — И като го изрекох на глас, си дадох още по-ясна сметка колко нелепо е това. И не само историята с Баснааид.

Така или иначе, решимостта ми да държа Тизаруат далече от нея се втвърди.

— Вие не разбирате! — извика Тизаруат.

Обърнах се към Бо Девет.

— Бо, заведи своята офицера в стаята ѝ,

— Да, капитана — каза Бо, а аз се обърнах и влязох в антрето на малкия ни апартамент.

Когато бях кораб, имах хиляди тела. Освен при критична ситуация, ако някое от тези тела почувстваше силна умора или стрес, обикновено му давах почивка и използвах друго, така както човек редува ръцете си, когато мъкне тежък багаж. Ако някое от тях пострадаше сериозно или функционирането му станеше неефективно, моите медици го отстраняваха и го заместваха с друго. Много удобна организация на нещата.

Когато бях единичен второстепенен сегмент, едно човешко тяло сред хиляди други, част от кораба „Правдата на Торен“, никога не бях сам. Винаги бях сред себеподобни, сред себе си, и останалата част от мен винаги знаеше дали определено тяло се нуждае от нещо — от почивка, храна, милувка, насърчение. Едно второстепенно тяло чувства много неща — може да се почувства изтощено до смърт, изнервено, каквото се сетите, това е напълно нормално, защото телата чувстват разни неща. Но едновременно с това тялото е толкова малко, едничък сегмент сред множеството други, и дори в хватката на силна емоция или физически дискомфорт този сегмент знае, че е един от многото и че останалата част от множеството ще му помогне.

О, как ми липсваше останалата част от множеството. Не можех да пратя едно тяло да си почине и да възложа работата на друго, вече не можех. Спях сама и завиждах на обикновените воини от „Милостта на Калр“, завиждах им за малките койки, където всички спяха заедно, притиснати една до друга, на топло и сигурно. Те не бяха второстепенни, не беше същото, нямаше как да е същото дори ако зарежех всички преструвки и се сгушех при тях. Знаех това, знаех, че ще е толкова неудовлетворително и недостатъчно, че е безпредметно да си го мечтая. Ала сега, в този момент, го исках толкова отчаяно, че ако бях на борда на „Милостта на Калр“, щях да го направя, щях да се сгуша при спящите Етрепи, които корабът ми показа, и да заспя, без значение колко недостатъчно ще е това. Би било нещо поне.

Ужасно е, наистина е ужасно да лишиш един кораб от неговите второстепенни. Да лишиш второстепенен от неговия кораб. Е, навярно не чак толкова ужасно, колкото да убиеш хора, за да направиш от тях второстепенни. Ала все пак е ужасно нещо.

Не можех да си позволя лукса да размишлявам върху това. Нямах друго, не толкова ядосано тяло, което да изпратя на срещата с капитана Хетнис. Нямах час- два за упражнения, медитация или пиене на чай, които да ме успокоят. Имах единствено себе си.

— Всичко ще бъде наред — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми и за миг усещането за кораба ме изпълни догоре. Спящите Етрепи, лейтенанта Екалу, която дремеше щастлива и като никога напълно отпусната; Сейварден в банята, която си тананикаше „мама каза, че всичко се върти“, нейните Амаат, медиката и моите Калр, всички те в един шарен поро ѝ. А после усещането изчезна — не можех да го задържа, не и само с едно тяло, само с един мозък.

Мислила бях, че болката да загубя себе си, да загубя лейтенанта Оун е... Добре де, не че се е изцерила напълно, това едва ли щеше да се случи някога, но... че е намаляла до нещо поносимо и пренебрежимо. Но още щом зърнах Баснааид Елминг, равновесието ми се разклати опасно, а с кратката ни среща се бях справила дори по-зле от очакваното. Впоследствие и в резултат се бях справила зле и с лейтенанта Тизаруат. Познавах добре емоционалните бури, на които ставаха жертви седемнайсетгодишните лейтенанти. Справяла се бях с такива в миналото. И без значение какво е била Тизаруат, без значение каква щеше да се окаже, без значение колко древни бяха спомените ѝ или самосъзнанието ѝ, тялото ѝ все още беше на седемнайсет години и днешната ѝ реакция беше досущ като на човек, разтърсван от последните спазми на юношеството. Разпознала бях признаците и трябваше да реагирам по-разумно.

— Кораб — казах, — самодоволство ли проявих, кога- то подбутнах Сейварден към Екалу?

— Може би съвсем мъничко, флотска капитана.

— Капитана — казал Калр Пет, която току-що бе влязла в антрето с безупречното самообладание на второстепенен, — капитана Хетнис е в трапезарията. — И не добави, че е неспокойна, нито че започва сериозно да се ядосва, задето я карат да чака толкова дълго.

— Благодаря ти, Пет. — Въпреки че им бях дала разрешение да се разхвърлят по ризи в душния апартамент, Калр Пет още беше с куртката си. Тя, както и всички мои Калр, видях аз, след като отправих запитване към кораба. — Предложила си ѝ закуска и чай, предполагам?

— Да, капитана. Каза, че не иска нищо. — Следа от разочарование; несъмнено се чувстваше засегната, че са ѝ отнели възможността да се изфука със сервиза си.

— Добре. Отивам. — Поех си дълбоко дъх, направих усилие да разкарам Баснааид и Тизаруат от ума си и влязох в стаята да изслушам доклада на капитана Хетнис.