Милостта на Калр

13

След закуска — плодове и хляб, които слугите на Фосиф бяха оставили на бюфета уж са просто остатъци от вечерята, — според обичая двете с капитана Хетнис трябваше да прекараме деня в покой, да се молим на равни интервали, да се храним оскъдно и с простичка храна. Затова седнахме в голямата стая долу. През следващите дни можехме постепенно да се отдалечаваме от къщата, без това да се сметне за неприлично — можехме да седнем например под асмата отвън. Традицията позволяваше и повече движение за онези, които не можеха да понесат скръбта си в покой — именно от тази подробност се бях възползвала аз, за да потичам и да се накисна в банята. Но така или иначе по-голямата част от следващите дни щяхме да прекараме в къщата за гости и да се наслаждаваме на взаимната си компания, освен ако съседи не се отбиеха да ни утешат.

Капитана Хетнис не беше с униформа — при траур не беше длъжна да я носи. Свободно падащата ѝ риза беше в тъмнорозово, панталоните — в маслиненозеле- но. Малкото цивилни дрехи, които имах аз, или бяха прекалено официални и следователно неподходящи, или датираха от годините, които бях прекарала извън пределите на Радч, следователно бяха още по-непод- ходящи. Затова се бях спряла на униформените си риза и панталони в кафяво и черно. Строго погледнато, не трябваше да нося никакви бижута, но не исках да се разделям с мемориалната игла на лейтенанта Оун, затова я закачих от вътрешната страна на ризата. Поседяхме мълчаливо известно време, Калр Пет и „Мечът на Атагарис“ стояха неподвижни зад нас, в случай че ни потрябват. Капитана Хетнис се напрягаше все повече, макар да криеше успешно чувствата си, поне докато Сирикс не слезе по стълбите и не дойде при нас. Тогава капитана Хетнис се изправи рязко и почна да крачи напред-назад. Не беше продумала и дума на Сирикс по време на пътуването, снощи — също. Явно и сега не смяташе да говори с нея. Но това не беше в противоречие с правилата на траура, които позволяваха на опечалените някои крайности в поведението.

По обяд слугите ни донесоха табли с храна — още хляб, който на станциите често минаваше за лукс, но все пак се смяташе за обикновена, простичка храна, и различни пастети за мазане, всичките овкусени много малко или никак. Въпреки това и обядът, като снощната вечеря, се движеше по ръба на идеята за аскетична и оскъдна храна.

Една от слугите отиде при стената и за моя изненада я изтегли встрани. Оказа се, че почти цялата стена представлява серия от подвижни панели, които се отварят към засенчената от асмата веранда и пускат в стаята приглушена слънчева светлина и приятен уханен ветрец. Сирикс занесе обяда си на една от пейките отвън — макар че отварящата се стена превръщаше границата между вътре и вън в нещо твърде неясно.

На станция Атоек лейтенанта Тизаруат седеше в чайна — ниски удобни фотьойли около ниска маса, отрупана с празни и полупразни бутилки арак. Не можеше да си ги позволи със заплатата си, значи или ги беше купила на кредит, или ѝ бяха подарък, вдъхновен от поста ѝ. Или от моя. Една от двете ни трябваше да намери начин да върне жеста, но това едва ли щеше да представлява проблем. Граждана Пиат седеше до Тизаруат, неколцина други младежи седяха около масата. Всички се смееха на нещо.

На борда на „Милостта на Калр“ медиката вдигна вежда, чула как войната Калр, която ѝ помагаше в лазарета, си пее под нос:

Коя е обичала само веднъж?

Коя се е заричала, че повече не ще обича

и обещанието си е спазила?

Не съм била аз.

На Атоек капитана Хетнис спря да крачи и сложи обяда си на масата. Сирикс, на пейката отвън, сякаш изобщо не забеляза. Една от слугите мина покрай нея, спря и каза нещо толкова бързо и тихо, че не можах да го разбера, или пък я бе заговорила на лиост. Сирикс вдигна глава към нея, погледна я сериозно и отговори на радчайски: „Аз съм само съветница, граждана“. Без следа от озлобление или враждебност. Стори ми се странно след изблика на недоволство по-рано същата сутрин и острото чувство за несправедливост.

Горе, в чайната на станция Атоек, някоя каза:

— Сега, когато капитана Хетнис и онази страховита флотска капитана са долу, на Тизаруат се пада да ни пази от пресгер!

— Да бе — отвърна Тизаруат. — Ако пресгер ни нападнат, нищо не можем да направим. Но мисля, че ще мине много време преди пресгер да стигнат до нас. — Слухът за раздвоението на Анаандер Мианаай още не беше плъзнал и проблемите с порталите минаваха, официално поне, за „непредвидени затруднения“. Донякъде логично, онези, които не вярваха на официалната версия, намираха варианта с чуждата намеса за по-правдоподобно обяснение. — Всичко ще е наред.

— Да, ама както сме отрязани... — започна друга.

Граждана Пиат я прекъсна:

— Добре сме си. Дори да се окажем откъснати от планетата —тук някоя измърмори: „Да не дават боговете“, — пак ще сме добре. Ще можем да се изхранваме.

— А ако не — каза друга, — може да отглеждаме скел в езерото в Градините.

Смях.

— Това ще натрие навирения нос на онази земедела! Нали, Пиат?

Тизаруат беше понаучила това-онова от своите Бо. Успя да удържи гласа и лицето си забележително безучастни.

— За коя земедела говориш?

— Как ѝ беше името... Баснааид? — отговора онази, която се бе засмяла най-силно. — Тя всъщност е пълна нула. Обаче, ако можеш да си го представиш, една Оуер от Палата Омоу отишла да ѝ предложи клиент- ство и тя отказала! Семейството ѝ е нищо и никакво, самата тя не е първа красавица, ама била прекалено добра за Оуер, представяш ли си!

От едната страна на Тизаруат седеше Пиат, от другата — млада персона, която, по данни от „Милостта на Калр“, беше братовчеда на Скааиат Оуер, макар самата тя да не носеше фамилията Оуер. Не била част от групичката, добави корабът, но дошла по покана на Тизаруат.

— Скааиат не се обиди — каза братовчедата. И се усмихна, с което почти успя да смекчи впечатлението от острия си тон.

— Е, да, естествено, че няма да се обиди. Но не е прилично да отказваш такова предложение. Това просто показва що за човек е земеделата.

— Така е, да, показва — съгласи се братовчедата на Скааиат.

— Добра е в работата си — каза Пиат така, сякаш през последните няколко секунди беше събирала смелост да го каже. — Има основание да се гордее със себе си.

Миг на смутено мълчание. После:

— Ще ми се Рогд да беше тук — каза онази, която бе повдигнала темата. — Не знам защо и тя замина. Винаги е много забавно, когато Рогд е тук. Винаги се смеем до сълзи.

— Но не се смеете на нея — изтъкна братовчедата на Скааиат.

— Е, не, разбира се — отвърна поддръжницата на Рогд. — Но пак е забавно. Тизаруат, трябва да я видиш как имитира капитана Хетнис. Направо да се напикаеш от смях.

На Атоек, в къщата, Сирикс стана и се качи горе. Погледнах Пет, видях, че се поти в униформата си и че вече се е отегчила да ни наблюдава с капитана Хетнис. Мислеше си за храната на бюфета — можеше да я подуши от мястото си. Добре би било скоро и аз да се кача горе, да се престоря, да речем, че искам да подремна, така че Пет да си почине и да хапне заедно с „Мечът на Атагарис“. Капитана Хетнис, която не подозираше, че току-що са я обсъждали на станцията, излезе да седне на верандата — сега, когато Сирикс се беше махнала оттам.

Една от слугите се приближи към Калр Пет. След кратко колебание — вероятно се чудеше как да се обърне към войната — каза:

— Ако обичате.

— Да, граждана — отвърна Пет.

— Това пристигна сутринта — каза слугата. Подаде ѝ малък пакет, увит в мек виолетов плат, кадифе сякаш. — С изрична молба да бъде предадено лично на флотската капитана. — Не обясни защо го дава на Пет вместо на мен.

— Благодаря, граждана — каза Пет и взе пакета. — Коя го изпраща?

— Куриерата не каза. — Но аз си помислих, че знае или най-малкото се досеща.

Пет разви плата. Отдолу имаше семпла кутия от светло дърво. В кутията имаше триъгълна филия от плътен хляб, доста стар, както ми се стори; имаше и игла — сребърен диск с диаметър два сантиметра на верижка от сини и зелени стъклени мъниста; а под хляба и иглата — малка картичка, гъсто изписана с букви, които приличаха на лиост. Бързо запитване до станция Атоек потвърди догадката ми и ми помогна да разчета част от написаното.

Калр Пет затвори капака.

— Благодаря, граждана.

Станах, без да кажа и дума, отидох при Пет, взех кутията с все опаковката ѝ, качих се горе и минах по тесния коридор към стаята на Сирикс. Почуках на вратата. Когато Сирикс ми отвори, казах:

— Граждана, струва ми се, че това всъщност е за вас. — Подадох ѝ кутията, меката виолетова опаковка сгъната отдолу.

Тя ме погледна въпросително.

— Тук няма никоя, която да ми изпраща неща, флотска капитана. Сигурно грешите.

— Определено не е за мен — казах, все така с кутията в ръце. — Граждана — подканих я.

Осем се приближи зад нея да вземе кутията, но Сирикс я отпрати с жест, погледна ме и каза:

— Няма как да е за мен.

Вдигнах капака на кутията, за да ѝ покажа какво има вътре. Тя изведнъж застина, спря да диша дори.

— Съжалявам за загубата ви, граждана — казах. Иглата беше мемориална, а името на покойната — Одела. На картичката имаше подробности за живота на покойната и за погребението ѝ. Нямах представа какво е предназначението на филията стар хляб, освен че е някакъв символ, който очевидно значеше нещо за онази, която бе изпратила кутията. И определено значеше нещо за Сирикс. Не можах да преценя обаче дали реакцията ѝ се дължи на скръб, или на стрес от гнева, който не смееше да изрази.

— Казахте, че нямате семейство, граждана — продължих, след като мълчанието се проточи неприя тно. — Явно някоя Одела мисли за вас. — Явно бяха чули, че Сирикс е тук с мен.

— Тя няма право — каза Сирикс. Външно изглеждаше спокойна и безучастна, но знаех, че това е по принуда, че е въпрос на оцеляване. — Никоя от тях няма право. Искат хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, а така не може. — Пое си дъх, стори ми се, че ще каже още нещо, но вместо това тя вдиша отново. Накрая каза: — Върнете го, моля. То не е мое, не може да е мое. Сами са си виновни.

— Ако това искате, граждана, ще го направя.

Разгънах плата и го увих около затворената кутия.

— Какво? — попита Сирикс с горчивина. — И няма да ме убеждавате, че трябва да съм благодарна, че те все пак са мое се... — Гласът ѝ секна. Показателно бе за самоконтрола ѝ, че не ми затръшна вратата в лицето, за да страда самичка. Или просто си даваше сметка, че Осем още е в стаята, следователно не би могла да остане сама, далече от чужди очи, без значение как ще постъпи.

— Бих могла да измисля нещо по въпроса, ако това желаете, граждана, но аргументите ми ще са неискрени. — Поклоних се. — Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ми кажете. Аз съм на вашите услуги.

Сега вече затвори вратата. Бих могла да я наблюдавам през очите на Осем, но не го направих.

Вечерята дойде, а с нея дойдоха Фосиф и Рогд. Сирикс не слезе, не беше слизала от обед. Никоя не отбеляза отсъствието ѝ — търпяха я само защото беше с мен.

Нахранихме се и седнахме досами стената-врата към верандата, все така широко отворена. Езерото тънеше в сиви сенки, само върховете на планинските възвишения зад него все още се къпеха в светлината на залеза. Въздухът стана хладен и влажен, слугите донесоха горещи напитки в чаши с дръжки. Вкусът беше хем сладък, хем горчив.

— По ксайски — информира ме Фосиф. В отсъствието на Сирикс Фосиф седеше от едната ми страна, Рогдот другата. Капитана Хетнис седеше срещу мен, завъртяла леко стола си, за да вижда езерото.

На „Милостта на Калр“ отговорът на въпроса, който бях излъчила сутринта към флотска капитана Уеми, най-после беше пристигнал. Корабът пусна записа в ушите на лейтенанта Екалу. „Искрено благодаря за топлия привет, лейтенанта Сейварден. Моля предайте поздравите ми на флотска капитана Брек и ѝ кажете, че не сме вземали попълнения в екипажа си от Палата Омоу".

Бях оставила инструкции и за такъв случай.

— Флотска капитана Брек благодари на флотска капитана Уеми за търпението — каза лейтенанта Екалу, точно толкова озадачена като Сейварден преди няколко часа. — Дали някоя от екипажа на „Мечът на Инил“ е прекарала ден или два на палатната станция, без през това време да поддържа връзка с кораба и колегите си?

— Е, флотска капитана — каза Фосиф в спускащия се мрак край езерото, — надявам се, че денят ви е бил спокоен.

— Да, благодаря ви, граждана. — Нищо не ме задължаваше да влизам в подробности. Всъщност с пълно право бих могла да игнорирам всеки опит за разговор през следващата седмица и половина.

— Флотската капитана става много рано — каза Рогд.

— Самата аз станах едва ли не призори, за да ѝ покажа банята, а тя вече ме бе изпреварила с много.

— Е, граждана — каза с усмивка капитана Хетнис, — явно вашата представа за ранно ставане не съвпада с нашата.

— Военна дисциплина, Рогд — каза Фосиф. — Въпреки интереса, който проявяваш напоследък-Фосиф ме стрелна с кос поглед, — тази професия не е подходяща за теб.

— Ами, не знам — каза небрежно Рогд. — Никога не съм я пробвала все пак, нали?

— Тази сутрин видях работниците ви — отбелязах аз, понеже темата за военната пригодност на Рогд не ми беше интересна.

— Дано успеете да прибавите някоя нова песен към колекцията си, флотска капитана — отвърна Фосиф. Наклоних съвсем леко глава, което едва ли можеше да мине за отговор, но друг тя нямаше да получи.

— Не знам защо просто не са ги направили второстепенни — включи се Рогд. — Със сигурност щеше да им е по-добре. — Усмихна се превзето. — Трюмовете на войсковите кораби са пълни с тела. Дори миниатюрна част от складовите им наличности би ни свършила отлична работа.

Фосиф се засмя.

— Рогд разви внезапен интерес към флотата! Събира всякаква информация. Кораби, униформи, всичко.

— Униформите са толкова привлекателни — съгласи се Рогд. — Радвам се, че носите своята, флотска капитана.

— Второстепенните не могат да получават статут на нови граждани — казах аз.

— Е, то... — проточи Фосиф. — Ако питате мен, и валскааианите не стават за тази работа. Доколкото знам, проблеми има и на самия Ваалкаай, нали? С онази тяхна религия. — Всъщност в системата на Валскаай имаше няколко религии със съответните им деноминации. Но Фосиф имаше предвид религията, която се изповядваше от повечето местни и която всички наричаха ..валскааианска". Тя представляваше вариант на строгия монотеизъм, нещо, което за повечето радчаи беше непонятно като идея. — Макар че не знам дали изобщо можем да я наречем религия. Повече прилича на... на сбор от суеверия и някои изключително странни философски идеи. — Ставаше все по-тъмно, дърветата и обраслите с мъх каменни плочи изчезваха в сенките. — А и религията е най-малкият проблем. Те имат предостатъчно възможности да станат граждани. Вижте самирите! — Махна широко с ръка, вероятно имаше предвид слугите, които ни бяха поднесли вечерята. — Започнали са като валскааианите. Валскааианите имат куп възможности, но възползват ли се от тях? Не знам дали сте видели общежитието им — чудесна сграда, бивш хотел, не по-лоша от сградата, в която живея самата аз, само дето е в ужасно състояние. Изобщо не ги интересува как и къде живеят. Но са готови да задлъжнеят до уши за нов музикален инструмент или ръчно устройство.

— Или казан за варене на алкохол — с възмущение добави Рогд.

Фосиф въздъхна с дълбоко огорчение.

— Използват порционите си да правят алкохол, представяте ли си? А после задлъжняват още, за да си купят храна. Повечето не са виждали и петак от надницата си. Нямат никаква дисциплина.

— Колко валскааиани са били изпратени в тази система? — попитах Фосиф. — След анексирането им. Знаете ли?

П- редстава нямам, флотска капитана — отвърна Фосиф. — Аз просто вземам работниците, които ми се полагат.

— Тази сутрин видях деца да работят на полето — отбелязах. — Тук нямате ли училище?

— Няма смисъл — каза Фосиф. — Не и когато става въпрос за валскааианите. Децата просто не искат да ходят на училище. Нямат необходимата за това нагласа. Липсва им целенасоченост. О, наистина ми се иска да ви заведа на обиколка, флотска капитана! Може би когато двете ви седмици траур приключат. Искам да се похваля с чая си, а вие без съмнение искате да чуете още песни.

— Флотска капитана Брек — обади се капитана Хетнис, която досега беше мълчала, — не колекционира само песни, както се оказва.

— О? — възкликна Фосиф.

— Останах в квартирата ѝ по време на поста — каза капитана Хетнис — и трябва да кажа, че сервизът ѝ за ежедневна употреба е „Бракт“, в синьо и лилаво. Пълен комплект. И в отлично състояние. — Корабът ми показа самодоволната усмивка на Калр Пет, която стоеше зад мен. Почти не бяхме яли по време на поста, както повеляваше традицията, но Пет се бе постарала да ни сервира малкото храна в споменатия сервиз, а неизползваните съдове явно бе оставила на видно място — съвсем целенасочено, не се съмнявах в това, — така че капитана Хетнис да ги види.

— Виж ти! Отличен вкус, флотска капитана! И се радвам, че Хетнис го спомена. — Привика с жест една от слугите, прошепна ѝ нещо и я отпрати. — Имам нещо, което сигурно ще ви е интересно да видите.

В мрака навън пропя висок нечовешки глас, дълга серия от гласни в един тон.

— А! — извика Фосиф. — Точно това чаках.

Нов глас се присъедини към първия, малко по-нисък, после и трети, по-висок, и още, и още, докато най- малко десетина гласа не се вляха в монотонната мелодия, дисхармонична, но и странно напомняща хорово пеене.

Фосиф очевидно очакваше някаква реакция от моя страна, затова попитах:

— Какво е това?

— Растения — отговори Фосиф, явно доволна от мисълта, че е успяла да ме изненада. — Може да сте ги видели, щом сте ходили на разходка сутринта. Имат нещо като торбички, в които се събира въздух, и кога- то торбичките се напълнят, а слънцето залезе, въздухът започва да излиза и издава звук. Стига да не вали. Точно затова не ги чухме снощи.

— Бурени — отбеляза капитана Хетнис. — Много са досадни всъщност. Многократно са се опитвали да ги изкоренят, но те винаги поникват отново.

— Според легендата — продължи Фосиф, след като кимна на капитаната, — били създадени от храмова жреца. Растенията уж пеят различни думи на ксай, всичките свързани с храмовите мистерии, и когато другите жреци ги чули да пеят, разбрали, че мистериите им вече са достъпни за всички, че са разкрити. Убили онази, която била създала цветята. Разкъсали я на парчета с голи ръце, поне според легендата, тук, на брега на това езеро.

Не се бях сетила да попитам какво е била сградата преди.

— Значи това е било свещено място, така ли? Храм има ли? — Знаех, че големите храмове по правило се намират в населено място, в град или в село поне, а не бях видяла никакво що-годе голямо поселище, докато летяхме насам. Реших, че или е имало село и храм, които са били изравнени със земята, за да се отвори още място за отглеждане на чай, или че целият район се е смятал за свещен. — Езерото е било свещено, а в тази сграда са отсядали поклонници, така ли?

— Нищо не убягва на флотската капитана! — възкликна Рогд.

— Наистина — каза майка ѝ. — Руините на храма са от другата страна на езерото. Преди време там е имало оракула, но сега е останало само суеверието за риба, която изпълнява желания.

„Останало е и името на чая, който се отглежда сега на свещената някога територия“, помислих си. Запитах се какво ли мислят ксай по въпроса.

— Какви думи пеят растенията? — Знаех много малко ксай и не бях различила никакви думи в многогласа.

— Зависи кого попитате — отвърна с усмивка Фосиф.

— Като малка обичах да излизам в тъмното и да ги търся — каза Рогд. — Ако насочиш фенерче към тях, млъкват.

Дадох си сметка, че не съм видяла никакви деца тук, освен онези, които работеха на полето. Това ми се стори странно, защото мястото беше идеално за отглеждане на деца, но преди да попитам, слугата, която Фосиф бе пратила със задача, се върна с голяма кутия в ръце.

Кутията беше златна или най-малкото позлатена, инкрустирана с червени, сини и зелени стъкълца в стил, който беше по-стар и от мен. По-стар дори от трите хиляди години на Анаандер Мианаай. Виждала бях такова нещо само веднъж, много отдавна, когато самата аз бях на има-няма десетина година, тоест преди две хилядолетия.

— Това, разбира се, е копие — казах аз.

— О, не, флотска капитана — отвърна Фосиф, без да крие задоволството си. Слугата остави кутията на пода между нас и отстъпи назад. Фосиф се наведе и вдигна капака. Вътре имаше чаен сервиз — термос, дванайсет чаши и цедка. Златни, украсени с изящен рисунък в синьо и зелено.

Все още държах чашата с дръжка, от която пиех. Вдигнах я, Пет се притече да я вземе от мен, но не се върна на мястото си. Всъщност точно това целях — да ѝ дам повод да се приближи. Станах и клекнах до кутията.

Вътрешната страна на капака също беше златна, но не изцяло, под и над златната част имаше седемсанти- метрови ивици непозлатено дърво. Златната част беше гравирана. На нотайски. За разлика от останалите присъстващи, аз можех да прочета надписа. Няколко древни къщи (сред тях и тази на Сейварден) и някои по-нови, които намираха идеята за романтична и неустоима, твърдяха, че се потомци на нотайските предци. Някои от тях навярно биха разпознали азбуката, а дори и някоя дума. Ала на пръсти се брояха онези, които си бяха направили труда да научат езика.

— Какво пише? — попитах макар вече да знаех.

— Молитва към бог Варден — каза капитана Хетнис. — И благословия за собственицата.

„Варден е твоята сила — пишеше на капака, — Вар- ден е твоята надежда и твоята радост. Живот и успех за щерката на къщата. Поздравления за щастливия и заслужен празник“.

Вдигнах глава към Фосиф.

— Откъде имате това?

— Аха — отвърна тя. — Значи Хетнис е права, вие наистина сте ценитела? Никога не бих се досетила сама.

— Откъде — повторих — имате това?

Фосиф се засмя.

— И целенасочена, безспорно, но това вече го знаех. Купих сервиза от капитана Хетнис.

Купила го? Нещо толкова древно и безценно не можеше дори да е подарък. А идеята някоя да приеме каквато и да било сума за него беше абсолютно немислима. Все така приклекнала, аз се обърнах към капитана Хетнис, която отговори на неизречения ми въпрос:

— Собственицата имаше нужда от пари в брой. Не искаше да го продаде сама, защото... ами само си представете, ако се разчуе, че се е наложило да продадеш нещо такова. Затова ѝ съдействах със сделката.

— И си взе комисиона, разбира се — вметна Рогд. Явно ѝ беше неприятно, че чаеният сервиз я е изместил от центъра на вниманието.

— Така е. — Капитана Хетнис кимна.

Дори минимален процент комисиона от стойността на сервиза би възлязъл на шеметна сума. А и такава безценна антика рядко бе собственост само на един човек, освен по документи. Никоя нормална къща, дори да е на ръба на банкрута, не би позволила на отделен свой член да продаде нещо такова. Чаеният сервиз, който бях видяла навремето, не беше лична собственост. Беше част от оборудването на декадна стая на един кораб клас „Меч" и го бяха извадили, за да впечатлят моята капитана, когато тя им отиде на гости. Онзи беше в цикламено, сребристо и перлено, а гравираният надпис беше в прослава на друг бог. Завършваше с изречението: „Поздравления за щастливия и заслужен празник по случай вашето повишение. Капитана Сейморанд“. Имаше и дата — половин век преди Анаандер Мианаай да поеме управлението на Радч и преди сервизът да бъде взет като военна плячка.

Сигурна бях, че долната част на надписа върху капака на кутията пред мен е бил изрязан, че „Поздравления за щастливия и заслужен празник“ е само началото на изречението. Нямаше следи от намесата — ръбовете на позлатената част изглеждаха равни и гладки, дървото отдолу беше непокътнато. Но бях сигурна, че някоя е свалила позлатата, изрязала е ивица от долната ѝ страна, след това е върнала останалата част на мястото ѝ, като я е подравнила спрямо центъра на капака, така че липсата на част от надписа да не се набива на очи.

Сервизът не се бе предавал от хилядолетия в семейството на някоя капитана — потомците ѝ никога не биха изрязали името на предтечата, завещала им нещо толкова ценно и рядко. Единствената смислена причина да отстраниш името — с риск да повредиш антиката — е за да скриеш произхода ѝ. А дори и с повредена кутия сервизът пак беше на практика безценен. Вероятно се бяха опитали да скрият произхода му от срам — всяка, прочела името, лесно би се досетила коя къща е изпаднала дотолкова, че да продаде такова съкровище. Но повечето семейства намираха други, по-добри начини да спечелят пари от подобни неща. Къщата на Сейвар- ден например бе позволила на туристи да разглеждат една древна, пленена от тях нотайска совалка — пускаше ги вътре срещу подаръци и пари.

„Откраднати антики“ — беше казала лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. Но чак такова нещо не си бях представяла.

Като се прибавеше и онази снабдителна капсула... Отломки... Надписът — удобно заличен. Точно като на чаения сервиз.

Капитана Хетнис беше сметнала, че е важно да прати кораба си на пост при Призрачния портал. Отломка, която вероятно датираше отпреди три хиляди години... и която като по чудо се бе озовала точно тук, в системата на Атоек, и то точно през Призрачния портал. Отломка от нотайска совалка.

Капитана Хетнис беше спечелила гигантска сума от продажбата на нотайски чаен сервиз, който вероятно беше почти толкова стар, колкото и онази снабдителна капсула. Откъде го беше взела? Коя беше отстранила името на оригиналната собственица и защо?

Какво имаше от другата страна на Призрачния портал?