Лунен ловец

Двайсет и девета глава

Куршумът попадна в дясната лопатка на Сю и я завъртя. Загуби равновесие. Шокът и болката ме накараха да се препъна. Свлякох се на земята сред облак прах и козина. Усещах раната й като собствена. Въздухът се изпълни с металния мирис на медна сплав. Лео оголи зъби в хищна усмивка. Тръгна наперено към мен, вирнал нос към миризмата. Езикът му се стрелна и облиза муцуната. Знаеше, че бях негов. Беше само въпрос на време.

Не можех да си поема дъх. Болката на Сю измести всичко останало от съзнанието ми. Кръв. Когато погледнах към гърдите си, видях кръв. Дупката от куршума на рамото й бе с размерите на юмрук, а плътта бе отнесена от мощта на изстрела. Опитваше се да не губи съзнание. Борех се заедно с нея. От шока сърцето й заби по-бавно. Миризмата надделяваше над всичко. Повдигна ми се.

— Край на играта, Тони — дочух гласа на Лео откъм оплесканата му с пяна муцуна. Зад свитите му назад уши стърчаха кичурчета твърди косми. Здравото, мускулесто тяло на кафяви ивици бе потънало в пот. Господи, колко беше грозен!

— Трябваше само да ми върнеш куфарчето, Джодоне.

Преди не бях говорил във вълчи вид. Но трябваше да отвърна:

— Какво? Да ти позволя да ме съсипеш и после да накараш някой да ме убие, както направи с баща ми? Дори не ти стиска да го извършиш сам, скапана мършо!

Погледът му се изпълни с омраза и във въздуха се разнесе лютивата миризма на мексикански пипер. Оголи зъби. Действително бе дошъл краят на играта. Опитах да помръдна, напрегнах цялото си тяло да се изправя на крака. Няма да се дам така лесно. Не можех да позволя Сю да умре неотмъстена. Разбирах, че ще умра заедно с нея. Сърцето ми щеше да спре да бие едновременно с нейното. Толкова силна бе връзката между нас.

Дори е хубаво, че се получи така. По-добре да умрем заедно, отколкото да живея без нея. Но, проклет да съм, ако той не умре заедно с мен.

Нахвърли ми се, преди да съм готов. Както винаги — нащрек да се възползва от нечестното предимство. Но пък какво общо може да има една хиена с честния бой? Беше във въздуха, когато чух първия изстрел и усетих миризма на пресен барут. Тялото му отхвръкна настрани. Изкряска и падна на едната си страна. Видях раната на мястото, където го беше засегнал куршумът. Плътта по краищата бе разкъсана. Не заздравяваше като ухапванията.

От раната се надигнаха кървави мехури и разбрах, че куршумът е засегнал белите дробове. Така. Вдигна глава и миризмата на изкипяло кафе, на яростта му, изпълни ноздрите ми и надделя над мириса на кръв. Започна да се изправя. Дори и смъртно ранен, бе в по-добра форма от мен. Втори остър звук разцепи въздуха и главата му се удари в земята. Лявото му око изчезна сред взрив от козина и тъмна каша.

Извърнах глава и видях как от стоманеното дуло на деветмилиметровия пистолет на Боби още се издига дим.

Вини беше толкова потресен, колкото и аз. Вдигна своя „Браунинг“ и започна да стреля. Боби бе гъвкав като живак и намери прикритие. Отвърна на огъня и тялото на Вини потръпваше при всеки куршум, който го засегнеше.

Куршумите свистяха над мен. Повлякох тяло към Сю. Беше почти в безсъзнание. Не я усещах.

Затворих очи и потърсих тънката нишка. Лъскавата проблясваща нишка енергия, която беше Сю. Открих я, но бе угаснала и отпусната. Едва просветваше.

— Сю?

Клепачите й затрептяха и тя ме погледна. Едва доловимата й усмивка стопли сърцето ми.

— Май… не трябваше да стане така, нали? — гласът й бе дрезгав шепот.

— Ще се оправиш. — И двамата разбирахме, че лъжа.

Внезапно се възцари тишина. Отсъствието на звуци ме стресна. Вдигнах поглед. Боби беше сам. Вървеше към нас. Извърнах се към него и изръмжах. Няма да му я дам. Въпреки че бе убил Лео.

Рамото на Боби кървеше. Заздравяваше пред очите ми като пролука във времето. На земята лежаха тела. Всичките помощници на Лео. Всички с множество огнестрелни рани — една или повече в гърдите и контролен изстрел в главата.

Въпреки че бе участвал в мъченията на Сю, все още му бях длъжник за помощта, която ни оказа във Вегас, за да се измъкнем. Явно знаеше какво представлявам и като че ли нямаше значение.

Изкашлях кръв. Това ме разтревожи.

— Снимачен екип… до кулата. Всичко… е заснето.

Повече не можех да стоя прав. Свлякох се на земята и усетих бавното биене на сърцето си, докато животът на Сю изтичаше. Подуших изненадата му. Виждах движенията му като в мъгла, когато забеляза телевизионния микробус и репортерите. Скоро в прахта щяха да лежат още две тела. Не ми пукаше. Интересуваше ме единствено жената на земята пред мен. Моята женска умираше.

— Не си отивай — усетих, че очите ми се навлажняват. — Не искам да си отиваш.

Сю промълви с все още затворени очи:

— Надявах се, че ще можем да отидем на някое екзотично място — дишаше на пресекулки и тялото й потръпваше, докато се опитваше да изрече думите. — Някъде с бели пясъци и палми.

Трескаво прокарах ръка по кожата й.

— Непременно ще отидем! Обещавам ти, че ще те заведа. Само не си отивай!

Усмихна се ослепително и за момент отвори очи.

— Обичам те!

Очите й се затвориха и престанах да я чувствам.

Потънах в дълбините на съзнанието си. Търсех нишката. Плахо се пресегнах да я докосна, да открия какво не е наред.

Съзнанието ми приличаше на фокусираща се леща на обектив. Внезапно се озовах редом с нишката. Ала като че ли не беше нишка, а нещо като въже с дебелината на ръката ми, изплетено от съединени и усукани по-малки нишки. Беше живо. Веднага се разбираше. Но бе повредено. Забелязах, че някои от тези нишки бяха оръфани или прекъснати. Докато наблюдавах, се скъсаха други. Проблясването избледня още повече. Не знаех какво да правя. Страхувах се да го докосна, за да не влоша състоянието й. Нараненото й сърце биеше все по-бавно и по-бавно.

Изведнъж нишката се прекъсна. Инстинктите надделяха. Пресегнах се с бързината на мълния и сграбчих единия край, преди да потъне в мрака.

Надигна се вятър, който за частица от секундата прерасна в ураган. Нишката в ръцете ми се опитваше да се изплъзне. Притежаваше тежест, сякаш подсилвана от бурята. Удряше се напред-назад, като че ли искаше да ме притегли в мрака със себе си. Потърсих да се хвана за нещо и видях другия й край.

Случи се в мига, в който се пресегнах и го сграбчих. Силата на контакта ме помете. Всяко косъмче по тялото ми настръхна. Почувствах как електричество, енергия, каквото и да беше, набираше мощ между нас. Енергийни светкавици прескачаха от мен към нея.

Бях част от Сю. Усещах как силата ми преминава през тялото й. Стори ми се, че изкрещях. Магията докосваше всяка клетка, всеки неврон, търсеше… нещо. Всеки път, когато енергията попаднеше на това, което търси, задействаше превключвател. Изненадана светлина проблесна в отдавна затъмнени пространства. Видях нишки от въжето да се изпъват и удължават. Свързваха се със съответствията си в моето тяло. Усещах, че нейната плът започва да се лекува. Сама се възстановяваше.

„Не ме изоставяй.“ Вятърът понесе думите и ги запрати в мрака, опита се да разкъса възстановените нишки. Шепотът се превърна във вопъл, пронизал и затоплил мразовитата нощ. С усилването на вихрушката усетих болката и безпомощността й. Борех се, като изпращах повече енергия, повече топлина, повече… любов… към нея. Повече превключватели се задействаха. Повече рецептори се съживиха с всеки нов изблик на енергия.

Всяко човешко същество притежава латентна ДНК. От памтивека у нас се намират неизползвани източници. Някои хора, онези, чиито неизползвани рецептори са задействани, притежават екстрасензорни способности — телепатия, съпреживяване и други подобни. Не знам дали да вярвам в това. Известно ми е, че според изследванията, част от тази латентна ДНК има нещо общо с човешката сексуалност.

И по-точно не със самия секс, а с чувствата към партньора. Брачната институция съществува сравнително отскоро. Какво е свързвало хората преди нейната поява? Езикът на тялото или химията? В състояние ли сме да помиришем и усетим онова, което не можем да видим?

Всеки възстановен превключвател още повече увеличаваше близостта ми със Сю. Усещах го. „Двете тела ще бъдат едно.“ Възможно ли е да не е само на думи?

Вложих още повече усилия. Енергията откриваше всяка частичка от мозайката и я наместваше. Усетих, когато и последната зае мястото си. Очите ми бяха затворени — и в действителността, и в съзнанието ми. Най-сетне вятърът утихна.

Настъпи внезапна тишина. Абсолютен покой.

Когато отворих вътрешното си зрение, въжето бе цяло. Меко проблясваше в ръцете ми. Пуснах го и незабавно потъмня. Докоснах го и засвети; пуснах го и потъмня. Тя все още беше в опасност. Нуждаеше се силата ми да я застави да оцелее. Приближих се до въжето. То се пресегна и се уви около мен.

Отворих очи в реалния свят и погледнах бледото й, изпито лице. Опитвах се да не поглеждам към раната в гърдите й. Беше смъртоносна и не исках да мисля за това.

Дългите черни мигли се бяха спуснали върху бледите бузи и лекият ветрец развяваше косата й. Устата й бе леко отворена и дори устните бяха загубили цвета си. Бе в безсъзнание заради загубата на кръв. Не можеше да ме чуе, но знаеше, че съм там. Докоснах студената порцеланова кожа и се изненадах, че отново съм в човешки вид. Не си спомням прехода.

Както винаги, през мен преминаха искри. Дори сега не можех да се въздържа да не я докосвам.

Дочух шум и извърнах глава. Бях коленичил гол до Сю. В главата ми беше мъгла. Едва успявах да задържа Сю жива. Един мъж клекна на коляно до мен. Познах го — Карл Дженкинс. Доктор Карл Дженкинс, известен невролог и стар приятел на Фамилията.

— Господи! — Отвори черното куфарче и извади инструменти и превръзки. — Загубила е поне половината си кръв. Не проумявам как още е жива! Трябваше да си е отишла.

Бях много уморен, за да му отговоря. Единственото, което успях да промълвя, беше:

— Ще можеш ли да й помогнеш?

— Раната е лоша — гъстата мъгла на тревогата се смеси със сериозността му. — Но ако живее достатъчно да понесе операцията, мисля, че ще мога да я спася. Цяло чудо е, че още е на този свят.

Щастлив съм да науча, че правя чудеса. Но той облече проблема в думи. Можех ли да я задържа достатъчно дълго „на този свят“, за да успее Карл да я закърпи?

Отново я погледнах. Карл бе започнал да почиства рамото, за да установи вътрешните наранявания. Той е невероятен хирург, но не знам дали е достатъчно добър да я спаси в полеви условия. Нямаше време да стигнем до болница.

Мирисът на озон погали ноздрите ми и във въздуха отекна далечен тътен. Сякаш от нищото излезе вятър. Карл паникьосано погледна нагоре и рязко съблече ризата си, за да предпази раната на Сю от надигналия се пясък.

— Трябва да я отнесем някъде на закрито. Господи, никак не ми се иска да я местя, но… Кармине! — Наведе се над Сю да предпази раната.

Видях Кармине, Джери и Майк да се запътват към нас. Откъде бяха изникнали? Кой ги е повикал?

— Трябва да я преместим в хангара — нареди Карл. — Внимателно. Състоянието й е тежко.

Наблюдавах ги от мястото си, докато пясъкът се вряза в кожата ми. Джери и Майк хванаха краката на Сю, а Кармине плъзна големите си, деликатни ръце под гърба й. Лицето му бе на едно ниво с моето и той ме погледна за първи път.

— Господи, Тони, изглеждаш ужасно! Какво ти е сторил Лео?

Не отговорих. Не можех да отговоря. Втренчи се в мен твърдо и продължително.

— Ще се погрижим за приятелката ти. Карл ще я оправи.

Бръкна в джоба на панталоните си и пусна връзка ключове за кола на пясъка пред мен. Мозъкът ми регистрира действието, но не се пресегнах да ги вдигна. Изискваше се прекалено голямо усилие.

— В багажника има гащеризон — каза той. — Не е кой знае какво, но ти трябва някаква дреха. Бурята ще се разрази всеки момент.

Погледнах се. Изглеждах смачкан, но се чувствах още по-зле. Бях почти пред вцепенение. Единственото, върху което можех да се съсредоточа, бе виртуалната първа помощ. Ритъм, ритъм, дишане. Ритъм, ритъм, дишане. Нищо друго нямаше значение. Продължавай да вливаш кислород в мозъка й, запази я жива, докато лекарят си свърши работата. Беше съзнателно усилие.

Вдигнаха я с едно общо премерено движение, сякаш бяха репетирали. Когато я понесоха, усетих, че очите ми се разширяват. Кръвта се изтегли от лицето ми от усилието да я държа спокойна. Можеше да чувства и изпитваше болка. Велики боже, как само болеше! Не трябваше да изпитва нищо. Но щом аз можех да я усещам, какво ли получаваше тя от мен?

— Идва в съзнание — прошепнах. Погледнах умолително Карл. — Дай й нещо за болката, преди да започнеш, а?

Очите му се разшириха, светна с фенерче в зениците й и изруга. Хукна към хангара с бясна скорост.

Докато я отнасяха, се наложи да си задам въпрос. Промъкна се в съзнанието ми, преди да мога да го спра. Готов ли бях да рискувам живота си за тази жена? Защото точно това правех. Ако Карл не успееше да я излекува, щеше да ме пресуши. Да ме повлече със себе си в черната бездна. Дишах вместо нея, карах сърцето й да бие, сякаш съм животоподдържащ апарат в болница. Усилието щеше да ме изчерпи малко по малко. Вече бе започнало.

Едва я познавах. Само трябваше да я пусна. Да задържа дишането си и да не карам сърцето й да бие. Щеше да отнеме няколко минути. Ако оцелеех, можех да се върна към предишния си живот.

Не. Не искам да вземам решението точно сега. Не и преди Карл да има възможност да се заеме със Сю.

Останах коленичил, докато те се отдалечаваха с нея. Можех да се съсредоточа единствено върху биенето на сърцето й. Не исках да се разсейвам с допълнителни движения. Но с отдалечаването й усилието ставаше по-голямо. Близостта й улесняваше поддържането на живота. Изправих се в горещия пясък. Краката ми трепереха и усетих пробожданията на болката, когато нагорещеният кварц помете тялото ми. Нямаше значение.

Боби ме наблюдаваше мълчаливо, докато се влачех изнурено към хангара, и ме следваше като куче на каишка.

Момчетата сложиха Сю на маса, която Карл бе забърсал с ръка. В металната сграда бе прашно, но прохладно и защитено от горещия вятър. Странно, че беше хладно. Сигурно стените са изолирани, иначе щеше да е като в пещ.

Карл незабавно се залови за работа. Разкъса останките от ризата на Сю върху раната и се обърна към наобиколилите го мъже. Снежнобелият й сутиен бе подгизнал от алена кръв. Никой не гледаше. Беше прекалено интимно.

— Джери, поздравления! Повишен си в медицинска сестра. — Ритна черната чанта на пода към мъжете. — Кармине, намери вода. Чиста, ако може. Намери някакъв начин да я затоплиш. Майк, донеси принадлежностите ми от колата. Джери — продължи той, докато се свличах на пода в ъгъла, — извади два чифта ръкавици от чантата и един от големите тампони със спирт.

Никой не възрази. Карл е лекарят. Той отговаря. В противен случай следващия път, когато някой от тях имаше нужда да бъде закърпен, Карл ще стои и ще ги гледа как умират. Хипократовата му клетва съдържа елемент на отмъстителност.

Той коленичи и извади малко стъклено флаконче от черната чанта. Вмъкна спринцовка през капачето. Обърна флакона и бавно изтегли прозрачната течност с иглата. Сърцето ми заби по-бързо и Сю реагира на паниката ми, опитвайки се да дойде в съзнание. Гледах как Карл изтегля въздуха от спринцовката, като изпръска капчица от течността. Едната му ръка държеше спринцовката, докато другата се пресегна в очакване към станиоленото пакетче — Джери го постави в ръката му като истинска сестра. Разкъса пакетчето със зъби и усетих внезапния полъх на спирт. Грабна салфетката и отърси обвивката. Когато почисти свивката на ръката на Сю, извърнах поглед. Продължавах да се увещавам, че това е полезна прозрачна течност. Познавах Карл и му имах доверие. Но стиснах здраво юмруци и притиснах крака към гърдите си.

Усетих как иглата пробожда кожата й. Вече чувствах всичко, което ставаше с нея. Връзката бе укрепнала. Съсредоточих се върху усилията да поддържам сърдечния ритъм и дишането на Сю, докато иглата впръскваше съдържанието си в тялото й. Усетих, че ме залива топла успокояваща вълна, докато опиатът, какъвто и да беше той, започваше действието си. Край на болката. Сънят понечи да завладее съзнанието ми и с огромни усилия успявах да задържа очите си отворени.

Потупване по рамото ме накара да подскоча. Извърнах се и видях стена. Свит на кълбо в ъгъла. О, да! Едър, силен и жилав мъж, такъв съм аз. Срещнах погледа на Майк, който се взираше в мен. В ръцете си държеше купчина предмети.

Все още ми беше трудно да дишам и Майк го забеляза.

— Не изглеждаш никак добре. Нека Карл ти даде нещо да поспиш.

Трябва да призная, че малко сън щеше да ми дойде доста добре в този момент. Но не с игла.

— Не! — раздаде се отдясно дрезгаво възклицание. Обърнах се и видях приближаването на Боби. В ръцете му имаше телевизионна камера с логото на Канал седем.

Боби напъха камерата под масата, върху която лежеше Сю.

— Никакви успокоителни за Тони — изгледа ме, сякаш ме виждаше за първи път. Сбърчи чело, докато погледът му се местеше от мен към Сю и обратно. Изумено поклати глава. — Трябва ти кафе. Имам малко в колата. Ела с мен.

Поклатих глава.

— Не мога да дойда. Наистина не мога.

Не знаех дали разбира причината, но знаех, че ще подуши истинността на думите ми.

Майк забеляза изражението на Боби и сви рамене. Пусна товара си и излезе навън на вятъра.

Карл вдигна поглед от работата си и за момент ме изгледа.

— Знаеш ли кръвната група на дамата? Трябва да й се прелее, иначе няма да се справи. Нося плазма, но кръв ще е по-добре.

Свих рамене. Не знаех. Не можех да попитам Сю дори в съзнанието си. Беше изключила. Но беше прав. Тя щеше да умре.

— Моята е нулева отрицателна — универсален донор. — Протегнах голата си ръка към него. — Само ми обещай, че няма да ми се разсърдиш, ако те ударя, докато вкарваш иглата.

Внезапно Боби ме грабна за ръката и с един замах ме изправи на крака. Притегли ме настрани.

— Да не си се побъркал? — попита той с напрегнат шепот. — Не можеш да даряваш кръв!

— Защо? Групата ми е универсална. Тя ще умре, ако не й се прелее кръв!

Много добре. Щом той можеше да бъде ядосан, можех и аз.

Издиша рязко и нервно. Изсъска думите към мен:

— Не си нулева отрицателна, глупако. Ти си „Б“ положителна, ако разбираш какво искам да кажа.

Хвърли поглед към Карл, който не ни обръщаше внимание и бе започнал да почиства инструментите си. Почти бях забравил. Ритъм, ритъм, вдишване. Ритъм, ритъм, вдишване.

Вълча положителна група. Дори не ми беше хрумвало. У мен се надигна надежда. Кръвта ми можеше да й спаси живота. Погледнах я. Опитах се да си я представя в съзнание, отново засмяна.

Но тогава щеше да стане същата като мен. Нечовек. Вярвам в това. Не съм повече от човек. По-малко съм. Можех ли да я оставя да умре, щом имаше надежда да я спася? Дали това спасение щеше да се окаже проклятие или лек?

Проклятие или лек? Проклятие или лек? Поклатих глава, докато Боби следеше вътрешната ми борба. Не, не можех да го направя. Дори и за да спася живота й. Ако имам право на избор, бих предпочел аз да умра. Беше проклятие.

В гласа ми прозвуча болка:

— Значи ще умре. Няма да й сторя това. Няма да я превърна в животно.

Обзе ме печал. Без кръвта и ако по чудо някой от другите нямаше универсална група, Сю щеше да умре. Седнах на пода, както си бях гол. Отново притиснах колене към гърдите си. Щеше да умре, а аз не можех да я спася.

Добре. Тогава ще тръгна с нея. Ще минем през черния тунел ръка за ръка. Можех да живея без нея, но не исках.

Внезапно получих прозрение. Сякаш цял живот си могъл да виждаш, но не в цветове. Черното и бялото винаги са ти вършели добра работа, преди да получиш радостта от червеното, жълтото и зеленото. Сивото вече е абсолютно недостатъчно. Не на залезите, на коледните лампички. Сега Сю бе в такова състояние. В съзнанието си бях усетил вкуса на нещо невероятно. Безкраен обагрен залез. Някаква магия, която принадлежеше само на мен. Единствена по вида си.

Не обръщах внимание на Боби и се съсредоточих върху поддържането на жизнените й функции. Правя каквото мога. Предоставям на Карл шанса, който му е необходим, за да я спаси. До самия край. Боби свиваше и разпускаше огромните си юмруци, но проблемът не беше негов. Само мой. Моето решение. Моят избор.

Майк се появи отново. Ръцете му бяха пълни с кутии. Спря се и подхвърли син гащеризон в моята посока.

— Облечи някакви дрехи, Джодоне. Сред нас има дами — усмихна ми се уверено. Опитах се да му отвърна по същия начин.

Боби ме погледа известно време, пое си дълбоко дъх и го изпусна. Остави ме на пода. Не направих движение да облека гащеризона. Изискваше прекалено много усилия. Ритъм, ритъм, дишай!

С ъгълчето на очите си забелязах, че Боби се приближава до Карл. Заговори тихо, но чух думите му. Явно слухът ми още беше добър. Просто всичко наоколо забавяше движението си. Стиснах зъби от изтощение. Ритъм, ритъм, вдишване.

Карл бе зает да разопакова кутии и да дава нареждания на Джери и Майк. Подреждаха табли и инструменти, сякаш разбираха какво правят. Може и да разбираха. Кармине стоеше встрани. Изглеждаше нормално. Нито разтревожен, нито раздразнен. Просто спокоен. Явно бе намерил топла вода. Чакаше да му възложат следващата задача.

— Вярваш ли в чудеса, Карл? — попита Боби.

Лекарят се извърна към него и го изгледа продължително. Вдигнах глава, която бях опрял на коленете си, и се втренчих в тях. Джери и Майк сякаш усетиха, че става нещо, и тихо се отдалечиха.

— Да кажем само, че съм виждал неща, които съвременната медицина трудно може да обясни. Ако съществуват чудеса, тъй да бъде.

— Някои от тях случвали ли са се в твое присъствие?

Накъде биеше?

Карл се подсмихна, без да престане да подготвя Сю за операцията.

— Забелязвал съм, че чудесата не обичат публика.

— Тогава ми направи една услуга.

Леденото му спокойствие ме изнервяше.

— Излез от тук. Пусни една вода. Пийни кафе. Върни се след пет минути.

Думите му накараха Карл да се вцепени.

— Ще умре, Боби. Тези пет минути са ми нужни. — Продължи работата си. Поклати глава: — Не. Не мога.

— Тогава само минута, Карл. Само минута за чудото — постави голямата си черна ръка на рамото му. — Моля те.

Карл погледна Сю, после Боби. Накрая се обърна към мен, но задържа погледа си най-дълго. Отвърнах му. Умоляваше ме с паника в очите. Искаше разрешението ми. Аз съм закрилникът на Сю. Изборът е мой. Боби не ме погледна, продължаваше да се взира в Карл.

Изборът принадлежеше на Карл. Той е лекарят. Кимнах кратко и отново подпрях брадичката си на коленете. Една минута не беше от значение, но Карл не го знаеше. Навярно мога да издържа още десетина минути, преди да се изчерпам. Ритъм, ритъм, вдишване.

Затворих очи. Толкова бях уморен. Ритъм, ритъм, вдишване. Чух, но не видях как Карл, Джери, Майк и Кармине напускат хангара. Двамата с Боби останахме сами със Сю. Каквото и да бе намислил, нямаше да му позволя да отнеме живота й. Можех да му попреча.

Вътрешният ми взор отново се фокусира върху тънката паяжина, която държах. Долавях всеки удар на сърцето й. Всеки неин дъх беше и мой. Нишката продължаваше да просветна, но само поради енергията, с която я захранвах. Живееше, защото й позволявах.

Не се чувствах горд. Не се чувствах Господ. Чувствах се много самотен. Много напрегнат. Съсредоточавах се, но не можех да достигна съзнанието й заради опиатите. Сякаш стоях пред затворена врата. Не заключена. Тя спеше зад затворената врата. Не усещаше болка и това беше добре.

Почувствах Боби. Сякаш бях застанал до лагерен огън. Или прекъснат проводник с високо напрежение. Фокусирах се върху нишката на живота на Сю. Готвех се да я защитя от онова, което Боби възнамеряваше да прави. Нямах физическата сила да се бия с него, но ще бдя над живота й като самия Цербер пред портите на Ада.

Дочух нерадостния смях на Боби.

— Само ти можеш да прецакаш нещата толкова зле, Джодоне. — Говореше тихо, но знаеше, че го чувам. Въздъхна и продължи: — Да се обвържеш с човек. Фиона ще ме наложи здравата с камшика. Не бива да го правя. Господи! Изобщо не е редно да се намесвам. Хубаво е да разбереш, че ми дължиш благодарност.

Нямах представа за кого или за какво говори, така че не отвърнах. Боби докосна Сю. Мен. Нас. Постави ръката си точно върху раната й и я затвори. Усетих натиск, но не и болка. Държах живота й в ръцете си и го пазех. В съзнанието си се превърнах във вълк.

Тогава обвивката се свлече. Сякаш досега Боби се бе сдържал. Да освободи този — или това, — което в действителност представлява. В помещението закипя енергия и накара всяко косъмче от тялото ми да настръхне. Вдигнах глава и зяпнах. Боби бе окъпан в сребрист отблясък, който извираше от него. Внезапно примигнах. Само за миг си помислих, че виждам как се променя. Видях формата, скрита в кожата му, да надзърта и да се плъзва обратно. Не разбрах какво е. Просто проблясък. Но каквото и да беше, каквото и да представляваше, нямаше козина.

Ослепително ярка светлина запулсира около него. Наложи се да стисна клепачите си. Дори и тогава виждах отблясъци в мрака. Образът се бе запечатал в ретината ми.

Жизнената нишка на Сю засия по-ярко. По-ярко дори от първия път, когато я бях докоснал. С всяка секунда пулсираше все по-бляскаво, докато се превърна в пленена звезда. По двама ни се понесе прилив на енергия. Обгърна виртуалното ми тяло, докато не засветих като нова звезда. Почувствах се ободрен, изпълнен със сили. Почувствах, че тялото на Сю започва да оздравява. Щеше да я изцери! Правеше това, което можех и аз, но в сравнение с неговите, моите способности бяха като мравка до булдозер.

Изведнъж спря. Тишината бе оглушителна. Стреснах се и вдигнах поглед. Сю още кървеше върху масата. Но беше малко по-добре. Щеше да се справи. Сърцето й биеше само. Дишаше самостоятелно. Без това напрежение вече можех да помисля за себе си. Но не изпитах благодарност. Бях вбесен.

Мълниеносно се надигнах и закрачих към него. Беше се навел над нея със здрав и напълно свеж вид.

Сграбчих ризата му с ръце и приближих лицето му до своето.

— По дяволите! Защо не довърши? Можеше да я излекуваш. Защо спря?

Пресегна се бързо като змия и стисна врата ми. Рязко го завъртя. Карл и момчетата тъкмо влизаха.

— Ето защо — прошепна той остро. — Това, което направих, е достатъчно нередно! А сега се обличай и ела да се видим отвън. Ще оцелее.

Отърси се от най-здравата ми хватка без никакво усилие и излезе. Заговори, без да се обръща:

— Не ме карай да се връщам да те взема.

Погледнах Сю. По бузите й се беше появил цвят. В гърдите й, където преди не бе имало нищо, се бе образувала локва кръв. Гръдният й кош се надигаше и спадаше самостоятелно и в главата си усетих увереността й. Върви. Ще се оправя. После отново заспа.

Не знаех дали ще се оправи, но сега поне имаше шанс.