Лунен ловец

Двайсета глава

Докато карахме към офиса ми, обясних подробностите по договора за охрана. Щеше да покрива всички обстоятелства, но да съдържа и специално изключение в случай на самоубийство. Такъв е стандартът. Можеш да опазиш хората от света, но не и от самите тях. Затова смъртта й трябваше да изглежда като самоубийство. Кимна нервно. Страхът и безпокойството я обгърнаха като облак.

— Колко ще струва? — попита тя, щом приключих с изброяването на условията.

Въздъхнах. Достатъчно тежко ми бе да си представям, че ще гледам как умира. Можех да го направя — бях виждал и други мои близки да си отиват, — но никак не ми харесваше.

— Един милион.

Не гледах лицето й, докато го изричах. Не отклонявах поглед от пътя пред нас. Възцарилата се в колата тишина ми се стори безкрайна.

Най-после я стрелнах с очи, но не успях да разгадая погледа й. Когато отново я погледнах, по лицето й се стичаха сълзи. Не разбирах дали е щастлива, ядосана или натъжена. Миризмите се бяха смесили. Затова зачаках да го чуя от собствената й уста.

— Разбрахме се.

Заплака, прикрила лице с ръцете си. Страхотно. Все още не знаех какво изпитва. Сигурно не трябваше да се изненадвам от сълзите. В момента е емоционална развалина. Би могла да поговори с някого, който не е толкова замесен.

Аха. Познавах точно който ни трябваше.

Обадих се през слушалките на мобилния телефон. Наистина ненавиждам хората, които карат със залепен до ухото си телефон. Женски глас отвърна:

— Добър ден. Кабинетът на доктор Корбин.

— Здравей, Карен — поздравих я аз. — Там ли е синчето, Джон?

Долових сподавен смях, но после тя сигурно чу плача на Сю. Тонът й стана по-сериозен и загрижен:

— Може ли да му предам кой го търси?

— Да. Отец Гуидо Сардучи — опитвах се да не обръщам внимание на хлипанията на Сю. В нея бушуваха гняв, благодарност и болка. Разкихах се и почти излязох от пътя.

По дяволите, какъв коктейл! Дори не знаех има ли някаква връзка с мен. Обърнах внимание на мъката й, като й подадох кърпичка от кутията под седалката ми. Прие я с бегъл поглед в моята посока и чух как си духа носа. Завих по първата улица на изток към предградията.

— Доктор Корбин на телефона — долетя приятен тенор. — Кой ме търси?

— Белята. С главно „Б“. Как си, Синко Джон?

Въздишката бе толкова дълбока, че я чух през слушалките.

— Наистина мразя да ме наричаш така, Тони.

— Я стига — свих рамене автоматично, макар да знаех, че не може да ме види. — Ти започна.

— Бяхме деца! Аз вече пораснах.

Можехме да продължим със закачките цял ден, но ме вълнуваха други проблеми.

— Да, добре… както и да е, имам нужда от час за нов пациент.

Доктор Джон Корбин е един от най-блестящите психиатри в града. Освен това ми е приятел от детинство. Можех да му се доверя: той ще помогне на Сю в превъзмогването на някои от проблемите й. Не лъжа. Не съм нито терапевт, нито социален работник. Джон е. Сю имаше нужда някой да й помогне да се ориентира в тази каша с майка й и с мен. Ако успееше да преодолее част от болката си, може би нямаше да се стигне до финала на представлението.

Искрено ми се искаше да вярвам в това.

— След толкова години най-после се реши да ти прегледам главата, а? Крайно време беше.

Джон много добре знае с какво си изкарвам хляба. Той също е от Фамилията.

— Главата ми си е наред — отвърнах. — В пълна хармония съм със себе си.

Настъпи пауза. Тонът му стана изключително сериозен:

— Иска ми се да ти повярвам, Тони.

Не отвърнах на забележката му. Хармонията е състояние на духа. Всеки един — майка, проститутка, учител, счетоводител, убиец — може да се чувства удобно в ролята си. Аз поне се чувствам.

— Става дума за една приятелка. Има нужда да си поговори с някого.

— Добре — неясен звук, който можеше да бъде и уморен смях, долетя през слушалките. Настъпи мълчание. Шумолеше хартия. — Мога да я вмъкна другия месец, някъде към двайсети.

— Ние сме на минута път от кабинета ти, синко Джон — от хумора почти не бе останала следа.

— Тони! Божичко! Мислех да приключвам за днес.

Спрях на отсрещната страна на паркинга.

— След минута съм при теб. — Сю ме гледаше с изумление. — Чакай малко, черният „Мерцедес“ твой ли е?

— Да… — отвърна той провлечено. — Защо?

Беше единствената кола в северния край на паркинга. Паркирах напряко зад нея.

— Току-що те блокирах. Вече имаш време да ни приемеш.

Сю се разсмя, но горещите солени сълзи можеха да рукнат всеки момент. Отново дочух страдалческа въздишка. Ето така му действам аз.

— Да разбирам ли, че пациентката ми е до теб в колата?

— Сузи Линет Куентин. Помоли Карен да й направи картон.

— Чакай, чакай. Чувал съм това име. Не бе ли по първите страници миналата година? Печалбата от лотарията?

— Същата. Виждаш ли, дори ти водя клиенти, които могат да си те позволят. Не съм ли истински приятел?

Смееше се, когато прекъснах разговора. Сю слезе от колата. Когато вдигна поглед към мен, по лицето й се четеше печал.

— И ти ли мислиш, че съм луда?

Усмихнах й се и се опитах да си представя топла мъгла, която се надявах да достигне до нея.

— Не си луда. Само си набила в главата си неща, за които не мога да ти помогна. Според мен трябва да получиш реален избор дали искаш да приключиш, или не. Джон ще ги помогне в избора.

Миришеше на изненада. Нищо повече.

Влязохме в сградата и се регистрирахме при охраната. Размахах куриерската си карта и показах оръжието си. Охранителят не пожела да го задържи, но записа името ми и номера на разрешителното.

— Защо му викаш „Синко Джон“, щом не му харесва? — попита тя, докато влизахме в асансьора.

Усмихнах й се.

— Името му е Джон Уолтън Корбин. Второто е моминската фамилия на майка му. Продължава семейната традиция, нали разбираш? Значи, Джон Уолтън? Джон — синчето Уолтън? — усмихнах се с надежда.

Разбра шегата, но не й беше толкова смешна, колкото все още е за мен. Свих рамене.

— Какво да ти кажа? Беше страшен купон, когато бяхме деца. Освен това той пръв започна.

— Вече го каза. В какъв смисъл е започнал?

В гласа й най-сетне се бе промъкнал малко хумор. Спряхме на седмия етаж. Беше ми приятно да знам, че наистина слуша какво говоря.

— Помниш ли как ме нарече Вини, когато се изправих пред него?

Придоби смутено изражение.

— Всъщност не. Бях много загрижена.

— Тони Носа. Удостоен съм с този прякор от трийсет години.

За миг ме зяпна, после се разсмя.

— Тони Носа? И доктор Корбин го е измислил?

Свих рамене, но се усмихнах.

— Ей, като дете имах голям нос. Положението се оправи, когато пораснах, но прякорът остана.

— Тони Носа… — повтори тя и безуспешно се опита да прикрие усмивката си. Мирисът й говореше за притеснение, примесено със смях. Хубаво. По-добре притеснена, отколкото обидена.

Стигнахме до кабинета на Джон. Вратата бе оставена открехната. Внимателно я бутнах, като прикривах Сю с тялото си. Беше се съгласила с хонорара. И аз можех да го спечеля.

Джон Уолтън Корбин, доктор по медицина и доктор на хуманитарните науки, се бе разположил зад рецепцията и редеше пасианс на компютъра. Сладникавата миризма на диетичен шоколад достигна до мен. Не изразява определено чувство. Джон просто си мирише на шоколад.

— Мисля, че в някои щати се счита за углавно престъпление да вземеш лекар за заложник — отбеляза той вместо поздрав, но в очите му проблясваше пламъче.

— Ще го имам предвид.

Изключи компютъра.

— Казах на Лора, че следващия път ти черпиш, след като отмени резервацията за вечерята.

Изпръхтях.

— Винаги аз черпя. Много си евтин.

Усмихна се и се обърна да поздрави Сю.

— Здравей, Сю. Аз съм доктор Корбин. Приятно ми е да се запозная с приятелка на Тони. Приятелите му са сред най-добрите ми клиенти. Самият той не е побъркан, но от години подозирам, че е латентен.

Сю се усмихна широко и шоколадът се смеси с цитрус. Добре.

— Е, не е съвсем зле — хвърли усмихнат поглед към мен.

Джон винаги го е бивало да кара хората да се чувстват непринудено. Поведе Сю към кабинета си, а аз останах в приемната и се приготвих за дълго чакане. Бях доволен, че се представи като „доктор Корбин“. Искаше ми се отношенията им да си останат професионални. Знам, че не трябва да ревнувам, но проклет да бъда, ако не усетих пробождане.

И сега чаках да чуя разговора им. Напълно нормално, като се има предвид слухът ми. Затова останах. Обичам да съм наясно с нещата. Но от друга страна, беше много странно.

Не бях очаквал, че ще изпитам всички нейни емоции. Всички чувства, които умея да разпознавам, и няколко, които не мога, ме заливаха в продължение на повече от час. Не само миризми — истински чувства. Преминах през сълзи, смях, потиснатост, приповдигнатост. Не знаех какво да мисля, когато му разказа за мен.

Отначало не мислеше да го прави, ала той я прекъсна, докато търсеше думите и се опитваше да не произнесе истинската — „убиец“.

Долових усмивката в гласа му, докато й отговаряше:

— Всичко е наред, Сю. Известно ми е, че на Тони му плащат да убива хора.

Нейният глас почти не се чуваше, едва доловимо възкликна: „О!“

Тогава започна да се разкрива. Премълча за вълка. Дори не бях се сетил за това, когато дойдохме, а трябваше, по дяволите. Ще трябва да й кажа, че темата е табу. Не съм сигурен дали Джон ще й повярва, или не. Но можеше и да повярва и работата щеше да стане дебела.

Ала тя се бе почувствала предадена, когато действително назовах цената на работата. Усетих го, помирисах го. Беше ли очаквала да откажа? Нямаше ли реакцията й да бъде същата? Искаше ми се да знам какво иска от мен.

Джон обмисли думите й за няколко минути и мълчанието се проточи. Най-после тихо попита:

— Разбираш ли защо е постъпил така, Сю?

Отговорът й прозвуча след шумолене и духане на носа.

— Не.

Не можех да не се съглася. Мислех, че съм назовал произволна цифра. Безспорно доста височка, но случайна.

— Знам обичайната цена на работата на Тони, Сю. Фактът, че е необичайно висока, означава две неща: първо, че означаваш много за него. Не иска да те види мъртва, но е бизнесмен. Ти си потърсила услугите му. Ще го направи — не се заблуждавай за това. Но е определил достатъчно висока цена, за да те накара да се откажеш.

Емоциите на Сю рязко се промениха. Чух как сърцето й пропусна удар. Но можеше да е и моето сърце. По дяволите! Мразя го, когато ме поставя на място.

— Второ, нуждае се от много пари, за да се покрие някъде след това. Някъде, където ще може да се отдаде на пиене, на хазарт или да бъде сред множество хора, за да няма възможност да мисли. Знае какво му е нужно да преодолее загубата ти. Той е умен, Сю. Разбира от психология на почти професионално ниво — добави Джон с нотка на горчивина в гласа. — Оценките му в колежа определено бяха по-добри от моите.

— Той има академична степен? — Сю бе изненадана. Почувствах се малко обиден. Явно не разбира, че става дума за избор на кариера, а не че мога да правя единствено това.

— Да, така е — по икономика, с втора специалност психология. Трябваше това да учи с неговия талант. Аз просто продължих образованието си. Той тръгна… да кажем, в друга посока. Не бих ти препоръчал обаче да се опитваш да го манипулираш. Никога. Бъди откровена с него и той ще бъде откровен с теб. Освен ако не те лъже, което също прави по-добре от всички, които познавам.

Не. Лъжите остават за работата. Прекалено усложняват личния живот. Предпочитам да си държа устата затворена, но не и да лъжа. Джон би трябвало да го знае, то е рядко изключение. Обикновено не ги смесвам.

Когато най-сетне вратата се отвори, Джон ми махна да вляза. Разминах се със Сю. Упорито гледаше в пода. Знаеше, че бях участвал в сеанса. Миришеше на вина и лек страх. Докато се разминавахме, докоснах рамото й и тя отскочи крачка встрани. Погледна ме стреснато. Задържах ръката си върху нейната и й намигнах. Усмихна се свенливо, но вината остана.

Джон затвори вратата зад гърба ми. Разположих се на стола за гости и разгледах стената на неговата гордост. Кариерата му е впечатляваща: бивш президент на Националния съвет по психиатрия, „Джон Хопкинс“, „Нотр Дам“. Абсолютно истински отличия и напълно заслужени. Обичам да имам интелигентни приятели. Държат ума ми нащрек.

Седна и известно време мълчаливо ме зяпаше. Върнах му погледа. Преметнах крак върху крак и се облегнах на стола. Ако ще си играем на „кой ще издържи по-дълго“, трябва да се настаня удобно. Мирисът му говореше за озадачаване и слабо раздразнение.

— Не съм съвсем сигурен защо доведе Сю при мен — каза той. — Отначало реших, че ти е нужна някаква измислена диагноза…

Изсумтях.

— Не бих те карал да лъжеш, Джон. Никога не съм го правил. Освен това не мисля, че ти се налага да скалъпиш нещо. Какво установи?

Забарабани с пръсти по бюрото и си пое дълбоко дъх. После се облегна на стола си с висока облегалка и преплете пръсти зад главата си. Пружините изскърцаха рязко в тишината. Спря на няколко сантиметра, преди да наруши равновесието и да падне по гръб. Отново си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Тони. Мога да споделя обаче, че има голяма вероятност депресията й да е клинична.

— Я стига. Това и аз можех да ти го кажа.

— Накратко — заключи той сериозно, — склонността й към самоубийство е гранична.

Честно казано, границата отдавна бе премината.

— Знам — отново кимнах в знак на потвърждение.

Рязко се върна в седнало положение и остро плесна длани върху гладкото дърво. Миришеше на плесен и изкипяло кафе. Плесента сигурно бе смайването. Я, научих още една!

В гласа му се прокрадна раздразнение:

— Тогава защо не я доведе по-рано?

Аз се разсмях, а той се намръщи.

— Току-що се запознахме, Джон. Едва сега ми се удава възможност.

Гневът му ми напомни, че трябва да го осветля защо съм я довел. Не исках да остава с погрешни впечатления и да реши, че искам да я лекува.

— Целта не е като при обикновените ти случаи, Джон. Навярно не ти е споменала докъде стига склонността й към самоубийство.

Но знаех, че го бе направила. Гласът ми бе равен, но съдържаше предупредителни остриета. С Джон имаме някои философски различия.

— Разбери, че трябва да умре, ако го желае, Джон. Изборът е неин. Единствената ти задача е да установиш дали наистина го желае. Не ми се иска да пропилее години и да наема човек след човек с надеждата, че един ден ще бъде щастлива. Ако е готова, ще си свърша работата.

След кратко мълчание, по време на което подреди мислите си и миризмата му говореше за размисъл, той ме попита:

— Какво представлява тя за теб, Тони? Защо се опитваш да й помогнеш, вместо да й видиш сметката?

— Това си е моя работа.

Усмивката ми изчезна. Той ровеше да открие потвърждение за догадките си за Сю. Няма начин. Думите ми бяха окончателни. Нямаше да научи нищо по този въпрос.

— Познавам те от години, Тони. Виждал съм това изражение и преди. Само си мислиш, че лицето ти не те издава. Но за мен си като разтворена книга.

Примирих се.

— Направи най-доброто си предположение.

— Влюбен си в нея. — Лицето му беше спокойно.

— Не съм! — Кръвта ми кипна.

Поклати глава. Забавляваше се.

— Винаги си си падал по жени с проблеми.

— Ей! Невинаги. Ами Линда? Тя си е нормална.

— Линда? — изкикоти се той. — Ти мислиш, че жената на Кармине е нормална? — Завъртя очи. — Леле!

Джон се облегна на стола си, отново овладян. Смених темата. Нито приех, нито отхвърлих предишното му твърдение.

— Спомена ли ти, че майка й се друса? — Знаех, че не е, затова вдигнатите вежди на Джон не ме изненадаха.

Взе химикалка и вирна глава.

— Как разбра?

Свих рамене.

— Сестрата ми каза. Рецепти за обезболяващи, но най-вече гълтала „Перкоцет“ като бонбони — изобразих с пръсти кавичките. — Плюс това каза, че има следи по целите си ръце. — Вдигнах пръст и добавих: — На всичкото отгоре е алкохоличка. Усетих го по дъха й.

Добави думите „податливост“ и „допълнителна зависимост“ към списъка в бележника си.

Щом свърши, отново се облегна. Загледах го втренчено, за да се върне към темата.

— Е, можеш ли да я направиш щастлива? Или да подготвям плановете си?

Започна да увърта като всеки лекар. Гримасата му бе толкова недоловима, че повечето хора не биха я забелязали. Приведе се напред, подпря лакти на масата и преплете пръсти пред себе си. Езикът на тялото му и миризмата говореха за искреност и загриженост.

— Знаеш най-добре от всички, че никой не може да е непрекъснато щастлив, Тони. Всички ние изпитваме съмнения, имаме страхове и пристъпи на депресия. Това, което действително мисля, е, че мога да й помогна да вземе мотивирано решение. Мисля, че мога да й помогна да пожелае да живее.

Ето, пак тази разлика във философията ни. Разбирането, че да умреш не е мотивирано решение. Но Джон е добър. Ако го държа в пътя, накрая ще свърши онова, което искам.

Насочих пръст към него.

— Без лекарства.

Срещал съм много хора, които превъртаха още повече, щом започнеха да вземат лекарства. В такъв случай решението едва ли щеше да бъде мотивирано.

— Не ги препоръчвам — вдигна ръце той в умиротворителен жест. — Занимавам се с поведенчески проблеми. На Сю й липсва инструментариумът, който е вроден на повечето хора. Тя го нарича „гръбнак“. Приемам го като обяснение. Тя се нуждае от непрекъснати уверения, че има стойност. Мисли си, че е грозна, ненужна, че не заслужава любов. За начало малко постоянно насърчение няма да й навреди. Похвали я, когато прояви решимост по отношение на семейството си.

Не ми казваше нищо ново. Изобщо не бих си правил труда да разговарям с него, но не исках да разбере, че съм чул целия сеанс.

— Не се безпокой, ще имам достатъчно възможности за това, когато се нанеса. Ще бъда сам с нея и майка й.

— Ти ще се нанасяш? — По миризмата му установих, че е намерил какво да предъвква.

Точно така. Сю не го бе споменала. Интересно. Той седеше с леко отворена уста. Въпросът бе на върха на езика му. Отказа се. Примигна, но лицето му не издаваше нищо. За разлика от миризмата. Току-що бе осъзнал, че Сю не е била напълно откровена. Въпросът бе много важен, за да го пропусне просто така по време на сеанса. Думите му прозвучаха тихо и спокойно:

— Е, възможно е това да помогне. Макар всъщност да има нужда да е далеч от членовете на семейството си. Предложих й го, но не бе готова на такава стъпка. Щом си там, може постепенно да се научи да се справя с майка си и останалите, като разполага с достатъчно пространство, за да не се чувства в капан. Ако си в състояние да поддържаш поне малко професионална дистанция и не се набъркаш в кашата, знам, че ще успеем да задвижим нужните колелца.

„Нужните“ е доста относително. Може да се окаже, че окончателната ми диагноза силно се различава от тази на Джон. Ако тънкостите на занаята не предизвикат поврат в желанието й да умре, щеше да се наложи да подготвя плановете си, без да споделям с него. Въпреки това кимнах.

Поприказвахме още малко за общи приятели. Щом свършихме, отидохме при Сю в чакалнята. Тя говореше бодро, но се преструваше:

— Съвсем ли съм откачила? Задържа се доста време.

Усмихнах се.

— Не чух от Джон нищо, което вече да не ми е известно. Според него ти трябва буфер между теб и семейството ти. Каза още, че би желал да продължите да се виждате. Ти какво мислиш?

Премести поглед от мен към Джон, после кимна срамежливо и малко притеснено:

— Приятно ми бе да си поговоря с вас, доктор Корбин. Бих искала отново да го направим.

— И на мен ми беше приятно, Сю — усмивката му бе искрена и сърдечна. — Удобно ли е утре по същото време?

— Лора няма ли да мрънка? — попитах го аз.

Поклати глава. Само шоколад, никакъв черен пипер.

— Не. Ще ходи на някакво месечно събрание. Така или иначе, нямах какво да правя. Намирам, че това е важно — той настойчиво погледна Сю. — Мисля, че ти си важна.

Тя се усмихна, но сведе очи. Май ще се наложи да я науча как да приема комплименти.

Отидохме в офиса ми, за да подпишем договора за консултантските услуги и за бодигарда. Споразумяхме се, че е добра идея да плащам наем за жилището в мазето. Сю изчете внимателно всички документи и номерира всяка страница, преди окончателно да го подпише. Дори поправи печатна грешка във формуляра.

— Наистина ли се налага да напуснеш града? — попита ме тя нервно, след като всички документи бяха подписани. Дадох й екземпляр и запазих един за себе си.

— Ами външната порта? А Вини?

— Да, трябва да замина. Очакват ме. Не бих се тревожил заради Вини. Едва ли ще се върне скоро. Но ако ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да оставя колата си пред вас. Ще взема такси. Вини познава колата ми. Но не смятам, че ще си рискува живота за толкова малко пари.

Не ми се искаше да тревожа Сю, въпреки че самият аз изпитвах леко безпокойство. Веднага се обадих на Гари и му обясних проблема. Съгласи се да поправи оградата като експресна поръчка още същия ден.