Двайсет и пета глава

Изминаха няколко дни. Отношенията ни със Сю се развиваха прекрасно. Постепенно започнах да прекарвам все повече време с нея и да я опознавам. Предишния ден вечеряхме с Кармине и Линда. „Карлин“ предлага най-добрата италианска кухня в града. Естествено. Всички ядохме повече, отколкото трябва, а после останахме до късно и играхме покер у нас. Човек би си помислил, че съм се наситил на играта, но не, обичам да играя. Най-много ми харесва американският покер.

Установих, че не преспивам често в къщата на Сю. Опитах. Прекарах няколко нощи там, заключен долу. Но Сю изобщо не можеше да се отпусне достатъчно, за да направим нещо повече от това да се гушнем. Копнееше за секс и не можеше да спи. Вариантът не ми се нравеше. Бях оставил дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности, но нищо за постоянно. Нямам достатъчно доверие в Мира, за да държа оръжието си там. А където съм аз, там е и оръжието ми. Знам, че Сю се дразни, но това е положението.

Като стана дума за оръжие — най-сетне сглобих новата си играчка. Пистолетът „Анкор“ на фирмата „Томсън Сентър Армс“ меко проблясваше на флуоресцентното осветление над работния ми тезгях. Току-що бях приключил смазването му с последния слой масло. Пакетът, който Мери ми бе предала, съдържаше направеното по поръчка оръжие. Имаше цев от неръждаема стомана и пълнител за шестмилиметрови патрони с покритие от хромов оксид. Не можеш да си купиш подобна цев от магазина. В края на краищата кой би пожелал да има синкава неръждаема цев? Аз. Харесва ми, че неръждаемата стомана е устойчива на атмосферните влияния, но прекалено се забелязва през нощта.

Дълго и упорито бях спорил със себе си за оптическия мерник и най-сетне се спрях на „Черния диамант“ от титан на фирмата „Бърис“ с балистична характеристика 4Х-16Х — 50 милиметра. Доста е голям за пистолет, но „Анкор“ могат да се приспособяват: служат и като пистолети, и като пушки. Рамата поддържа оптиката, така че бих могъл да използвам цеви с всевъзможен калибър и дължина. Все още не бях сигурен в уверенията на „Бърис“, че лещата не просто е устойчива, а изобщо не подлежи на надраскване. Следователно не се налага да използваш дори чист сух парцал за почистване. Ако се окаже истина, ще бъде изключително полезен в действие. Освен това харесвам оптиката на „Бърис“. Някои хора биха спорили, че вече има много по-добри вносни оптически изделия. Сигурно е така. Но човек, който напуска работата си като първокласен проектант и създава собствена компания, защото бившата му фирма извършва масови съкращения, заслужава уважението ми.

Очаквах с нетърпение да отида на полигона и да настроя далекомера, но нямаше да е днес. Докато си вземах душ, на мобилния ми телефон се бе получило интересно съобщение. Второто странно обаждане в продължение на няколко дни. Първото беше от Лео. Беше ми трудно да предположа откъде се е сдобил с номера ми, но обаждането не ме изненада, след като шпионинът му не бе успял да намери документите. В деня след играта се бях сетил за куфарчето отзад в колата ми и отидох да го прибера. Багажникът бе отворен, а куфарчето зееше разбито. Можеше да бъде единствено някой от хората на Кармине или ако трябва да бъдем точни, от хората на Лео.

На съобщението, записано в гласовата ми поща, Лео ръмжеше: „Върни ми това, което ми принадлежи, Джодоне. Върни го или ще стане лошо.“

Вече бе станало достатъчно лошо. Бях бесен, че трябваше да закарам „Мустанга“ на ремонт, за да поправят ключалката на багажника. По време на вечерята съобщих на Кармине за обаждането. Прекъсна предположенията на Линда с една-единствена рязка дума: „Престани!“, и продължи да се храни. После разговорът бе леко напрегнат, но след няколко минути успях да разведря настроението.

Когато се прибрах, позвъних на Лео и оставих своето съобщение на гласовата му поща: „Майната ти.“

Днешното съобщение беше изненадващо. Разпознах гласа, но само защото си бях дал труда да го следя известно време. Явно ме беше надушил, което леко ме обезпокои. Малкото копеле действително си го бива. „Трябва да се видим — бе казал Скоти. — Разполагам с информация, която ти е нужна. Търговският център в Саутсайд, пред сергията за гевреци. Точно в дванайсет.“

Нямах особено доверие в хлапето, но преди никога не ме беше търсило. Това разпали любопитството ми. Ала в никакъв случай не можех да се срещна с него на обществено място. Ако не е капан, ще ме разбере.

Пътьом се отбих в един магазин. Стигнах рано до търговския център и го обиколих, като се вмъкнах в магазин за подаръци, откъдето купих картичка и бонбони за Сю. Пликът в ръцете ми ме правеше по-незабележим. Не разпознах нито едно цивилно ченге и никой от охраната на центъра не прояви интерес към мен. Нищо чудно. Днес бях рус, имах мустаци и носех спортна шапка.

Когато Скоти се появи, аз го проследих от разстояние. Беше изнервен — поне това бе очевидно. Не бях достатъчно близо да подуша емоциите му, но жестовете му недвусмислено издаваха напрежение.

Извадих късмет. Спря се да завърже връзката на маратонката си и подпря крак на една пейка. Чудех се как да осъществя плана си. Беше се наредил на опашката пред сергията за гевреци, купи си топъл осолен геврек и го удави в кетчуп, преди да седне.

Запътих се директно към него и го потупах по рамото. Подскочи цял метър.

— Ей, хлапе, забрави си мобилния телефон. — Поставих върху масата телефона с предплатена карта, който бях купил в града, с дисплея надолу.

Внезапно подуших миризмата му — болезненият първичен страх се примеси с карамфил, когато позна гласа ми. Шокът от изненадата бе достатъчен да ми каже, че не е изнервен заради възможен капан, а защото се боеше да се срещне с мен лично. Толкова го бях впечатлил. Добре де, почувствах се леко поласкан.

Не изчаках отговора му. Отдалечих се, докато стреснато зяпаше телефона. В отражението на една от витрините наоколо забелязах, че го взема и го върти в ръцете и. Видя жълтото листче с трите печатно написани думи. „Тръгвай. Пет минути.“

Излязох от търговския център. Момчето е умно. Прецених, че ще разбере. И двамата сме в един бизнес. Не можем да си позволим среща.

Отидох до „Камарото“, което бях заел от Кармине, настаних се вътре и зачаках. Когато часовниковата стрелка отброи последната секунда от петминутния срок, натиснах скоростомера, който щеше да включи телефона му.

Гласът му бе предпазлив, когато отговори:

— Ало?

— Какво може да е толкова важно, че налага да си говорим, Скоти? — На фона долавях усилващ се и затихващ рев. Заслушах се внимателно. Ясно. Беше на площадката за скейтборд. Добър избор. Там можеше незабавно да разпознае цивилно ченге.

Запалих колата и подкарах по магистралата.

— Човече, това беше яко, господин Джодоне! — възкликна той. — Отначало дори не ви познах! Харесва ми идеята с мобилния.

— Радвам се, че я одобряваш. Щом свършим разговора, унищожи апарата. Аз ще сторя същото — обясних безизразно, но бях доволен, че не се обърна към мен с „Тони“. Още не го беше заслужил. — Какъв е проблемът?

Заговори за работа. Такъв си е Скоти — не може изведнъж да превключи или изключи.

— Появил се е нов талант. Говори се, че поръчката е шефът ти.

Това привлече вниманието ми. Откъде, по дяволите, Скоти ще знае за нов наемен убиец, при това по следите на Кармине?

Навярно бе приел мълчанието ми като знак за недоверие, защото продължи:

— Имам приятелка, която работи по улиците. Новият тип си пада по агнешко, а тя изглежда малка, така че прекарва известно време с нея. И аз също. Онзи говори насън и тя чула думите му.

— Какво й пука на нея, че може да се случи нещо на Кармине? Пък и на теб?

— Не й пука. Каза ми, защото знае с какво се занимавам, а онзи е конкуренция. Предполагам, че тя ме харесва.

Опита се да ми го пробута като обяснение. Лошо.

— Ти какво печелиш от цялата работа?

За момент се възцари мълчание. Чувах дишането му. Искаше ми се да мога да го помириша. Гласът му премина в шепот:

— Онзи ден се провалих. Мишената хукна да бяга, защото се уплаши. Не е редно хората да се плашат от деца — беше разтревожен и малко стреснат от факта.

Вече не е дете. Тийнейджърите ужасно стряскат хората. Скоти навлизаше в нов период от живота си.

— Както и да е — продължи той, — надявам се, че ако информацията е полезна, в замяна ще ми покажеш това-онова. Нови методи.

Ясно. Искаше да научи за пистолетите. Трябваше да престане да действа отблизо.

— Е, и? — притиснах го аз.

— И… — призна той неохотно — ако Леоне е мъртъв, не може да ми предостави работа. Той е единственият печен в този град със скапани хленчовци, които всъщност не искат добре свършена работа.

Хубаво. Хлапето се гордее с работата си. Право е. Много хора не позволяват на наемния убиец да си изпълни задачата. Искат съдействие. Това води до грешки.

— Да речем, че ти вярвам — казах му, докато завивах напосоки в някаква улица. — Може ли приятелката ти да ни каже къде да го открием?

— Хм! Опитах няколко пъти — отвърна той нервно. — Тъкмо щях… както и да е, нямаше начин. Не мога да го ликвидирам. Прекалено е добър. Разпозна ме за секунда. Едвам се отървах. Но съм го подготвил. Сали вече си е определила среща с него утре. Той искаше по-рано, но тя все отказваше. Ще отиде у тях или поне там, където си мисли, че живее тя. Отсреща има гараж, който затваря в десет часа. Уговорката й е за полунощ — прекъсна, но щом не получи отговор, побърза да продължи: — Ще проверя. Обещавам. Кажи една добра дума за мен. Знам, че ще ме намериш, ако пожелаеш да ме обучиш. Благодаря.

Затвори. Помислих отново да му се обадя, но ако бе изпълнил инструкциите ми, телефонът вече не съществуваше. Извадих батерията от този в ръката ми — щеше да работи и на моя телефон. Сключих пръсти около апарата. Стиснах и усетих как пластмасата поддава. След миг се разпадна в дланта ми. Сбогом на стоте кинта. Явно новите ми мускули вършат отлична работа. Хвърлих парчетата в плик за отпадъци, окачен на скоростния лост. Ще ги разпилея из няколко различни автомивки в града. Завих към кръстовището. Следващата ми спирка бе къщата на Кармине.

Не се забавих там дълго. Нямаше да повярва на информацията, без да е говорил със Скоти „лице в лице“. Не можех да го виня. На улицата нямаше хора, поставени да следят Кармине. Проверихме. Затова сега карах черен седан. Майк седеше до мен, а Кармине — на задната седалка.

Обичайно беше Нико да седи до мен, а не Майк, но Нико не бе… на разположение. Понастоящем обитаваше дъното на едно езеро. Момчетата на Кармине бяха свалили доста добри отпечатъци от един от документите в куфарчето. Нико не би трябвало да има никакъв достъп до този документ и да остави отпечатъци върху него. След известна обработка призна, че е претърсил колата ми.

Кармине все още не бе сигурен, че е запушил всички дупки. Приемаше случилото се твърде лично и съвсем сериозно. Бяхме си сложили бронирани жилетки, а той сменяше жилищата, в които отсядаше.

Трябва да си призная, че бях изненадан от Нико. Бих заложил най-любимата част от тялото си, че информацията изтича от Джери. Но Кармине се кълне, че той не е имал възможност да го направи. Може би трябва да му вярвам. Все пак, ако бях на негово място, много щях да си пазя гърба.

Следвахме Скоти в продължение на няколко пресечки в търсене на възможност да му пресечем пътя. Забелязах, че се отправя да прекоси улицата към една игрална зала, и предприех ход. Той се огледа в двете посоки и се стрелна между две паркирани коли. Дадох газ и усетих как седанът подскочи напред. Ударих спирачките в средата на пътя точно пред него. Кармине отвори вратата в движение, като едва не му удари крака. Извърнах се на седалката и отместих слънчевите си очила да види лицето ми.

— Скачай вътре, хлапе.

Лицето на Скоти изразяваше изненада, но се подчини. Тресна вратата след себе си и отново потеглихме. Усещах как сърцето му блъска като хидравличен чук. Беше добър, но осъзнаваше, че е далеч от класата на Кармине. Сигурен съм, че го беше разпознал. Кармине често се появява във вестниците, главно в светската хроника. „Карлин“ е любимото сборище на хората от нашия занаят.

Внезапно въздухът се насити с миризмата на лютива и кисела супа. Принуди ме да стисна челюсти и усетих, че в ъгълчетата на устата ми се събира слюнка. По дяволите! Трябваше да се нахраня, преди да отида при Кармине. Стомахът ми щеше да закъркори всеки момент.

Съсредоточих вниманието си върху пътя пред нас, докато Кармине разговаряше със Скоти. И двамата с Майк се правехме на глухи.

— Значи ти си Скоти — отбеляза Кармине. Гласът му бе съвършено равен.

— Да… Искам да кажа, да, сър, господин Леоне.

Добро момче. Отбеляза няколко точки.

— Кажи и на мен това, което си казал на Тони. Искам повече подробности.

Скоти прочисти гърло:

— Добре… Ами имам си приятелка на име Сали и тя…

Кармине го прекъсна:

— Дай определение за приятелки.

В огледалото за обратно виждане видях как свива рамене.

— Мотаем се заедно. Понякога правим секс.

Майк вдигна вежди. Момчето беше наистина много младо.

Зададох въпрос от предната седалка:

— Мислех, че се срамуваш от момичетата. Освен това как се срещате, щом още живееш с родителите си?

Бях предупредил Кармине, че ще се намесвам от време на време, ако стане дума за нещо важно. Връзката му с това момиче можеше да се окаже такава.

— Ами вижте, Сали не е точно момиче. Проститутка е. А и вече не живея с родителите си. Писна ми и си събрах багажа. Живея с още едно момче — сви рамене. — На него не му пука с какво се занимавам, щом си плащам наема.

Кармине зададе следващия въпрос. Гласът му бе остър. Целта му бе да го сплаши.

— Що за човек е тази Сали, някакъв травестит ли?

— Не, не, нищо подобно — отвърна Скоти, чиято миризма издаде притеснението му. — Искам да кажа, че не е… от типа на момичетата, с които излизаш. Просто си е проститутка.

Ясно. Майк ми хвърли разбиращ поглед. Широко разпространено схващане. Дори си имаше име: комплексът на Мадоната. Момичето или е добро — тогава можеш да излизаш, даже да се ожениш за него, или е курва и следователно не е човек. Това разбиране нямаше да му донесе благоразположението на Кармине, който е в почти същото положение. Естествено, не би могло да бъде друго в присъствието на Линда.

— Е, кажи ми какво ти е разказала Сали — гласът на Кармине не преливаше от топлота и нежност, но се придържаше към темата.

— Просто, че има някакъв тип, който я е подбрал. Оправила го и той заспал. Започнал да мърмори името ви и други неща. Наистина не знаела какво да мисли. На следващия ден отново я ангажирал.

Кармине слушаше напрегнато. Беше се облегнал на заключената врата и наблюдаваше изражението на хлапето. Аз правех същото в огледалото, щом можех да отклоня поглед за секунда.

— Както и да е, следващия път когато заспал, тя огледала стаята. Открила куфарче и го отворила. Предполагам, че вътре е имало оръжие, което се разглобява и се поставя в отделни гнезда от изолационен материал. Бързо събрала две и две. Каза ми, защото решила, че може да е конкуренция. Не го харесва особено и иска да го разкара. Може да ни го поднесе на тепсия. Пипни го където ти харесва в стаята. Апартаментът е на нейна приятелка. Но ще трябва да платиш всичко, което счупиш.

Кармине мълча дълго. Гледаше момчето. Преценяваше положението. Без да откъсне поглед от Скоти, той попита:

— Тони? Майк?

Разбрах, че иска нашето мнение.

На път към Кармине се бях отбил до единствената сграда в града с платен гараж срещу нея. Всеки апартамент имаше балкон към улицата, на който се излизаше през остъклена плъзгаща се врата. Не беше лош капан, но бе очевидно, че Скоти не знае как да планира работа, свързана с употребата на огнестрелно оръжие. Гаражът бе прекалено близо, за да се измъкнеш, след като прозвучи изстрелът. Комплексът има денонощна охрана. Щяха да разпознаят звука и да проверят или да се обадят на полицията.

Но на мен идеята да използвам гараж ми допадна. За късмет, на една-две преки имаше и друг гараж, откъдето сградата се виждаше ясно. „Томпсънът“ с петдесетмилиметровия снайпер щеше да свърши отлична работа, ако вкарах патроните достатъчно бързо, а тя отвореше стъклената врата. Оръжието произвежда само един изстрел, не е полуавтоматично. С този изстрел можех да счупя стъклото, но нямаше да успея да презаредя, преди той да е намерил прикритие.

— Момичето ще трябва да го изкара на балкона — казах безизразно, което бе намек за Скоти, че вече знаех къде ще свърша работата. — Или поне да отвори вратата. Разполагам само с един изстрел. Мишената ще бъде подозрителна, особено след като вече си опитал да го заковеш. Няма да иска да бъде на открито. Аз в никакъв случай не бих го направил, ако бях по работа. — Признах, че съществува едно неудобство. — Разбира се, ако момичето изпорти нещата, той може да го убие. Има вариант все пак да успея да го сваля, когато излезе на Вайн Стрийт. Това е единственият изход, който може да използва. Задният е в сляпа улица. Ако убие момичето, ще действа импулсивно. Няма да има време да вземе ключ.

Скоти подскочи, щом чу думите ми, защото се сети, че не бе споменавал нищо за местоположението. Мирисът на карамфил и страх се завърна, примесен с изумление.

— Да, може и да е вманиачен като теб, Тони — каза Майк. — Но ти не би отишъл при проститутка, ако имаш работа, и не би й позволил да види оръжието ти. Типчето изглежда доста тъпо. Ще бъде лесна плячка. Викам да повярваме на хлапето.

Правилно. Поех си дълбоко дъх и се опитах да разгранича кои миризми идват откъм Скоти. Основният му мирис бе на горчица — вероятно той бе основният, — но не усещах измама. Бих казал, че вероятно използва момичето, защото не бе замирисал на нежност или загриженост, когато говореше за нея или когато предположих, че може да умре. А и вече се бе опитал да ликвидира човека. Не, щом Скоти казваше, че типът е професионалист, навярно е така. Явно разбира ограниченията си.

Кармине ме наблюдаваше в огледалото и щом кимнах бързо, отново съсредоточи вниманието си върху Скоти. Почти се бяхме върнали до мястото, откъдето го взехме. Спрях колата малко навътре в улицата.

— Ще поддържаме връзка, хлапе — заяви Кармине, докато Скоти слизаше от колата. Това бе единственото, на което момчето можеше да се надява в знак на благодарност. Ако имах успех, можех да поговоря с Кармине за обучение.

Когато оставих Кармине, той ми каза, че ще поразрови и ще се свърже с мен по един или друг начин. Можеше да изминат часове, дори дни. Имах време да занеса картичката и вече разтопения шоколад на Сю.

Загрузка...