Лунен ловец

Двайсет и осма глава

Пълнолунието наближаваше. Усещах го като призрачно присъствие, стаено зад слънцето. Оттук нататък, докато луната се налее, винаги, когато погледна наситеносиньото небе, ще усещам привличането. Още малко, казва вълкът. Още малко и ще бъдем свободни.

След скандала онази вечер Сю прекарваше все по-дълго време в срещи с Джон. Нарочно държеше съзнанието си затворено. Дразнех се от собственото си съжаление, задето не ме иска в мислите си, докато в същото време и аз не исках да присъствам в нейните. Явно бе по-умела в прекъсването на връзките от мен. Навярно защото й се е налагало често, приема го като реалност и затова може да се справя по-добре.

Почувствах тръгването й сутринта. За разнообразие преспах там и след като си взех дълъг, бавен душ, реших да обядвам в бара на Ник. Кабинетът на Синчето Джон ми е на път. Докато минавах оттам, заседнах на светофара. Забелязах малката зелена кола на Сю на паркинга. Да, естествено.

Но докато мислех за нея, отново се случи. Не като миналия път. Сега бе различно. Чух гласа й, сякаш говореше по радиото.

Седях си в задръстването, когато внезапно започнах да чувам разговора ясно, като че ли бях там. Странно, защото кабинетът на Джон е звукоизолиран, а аз бях седем етажа по-долу от него, на улицата.

Трябваше просто да продължа напред, но не го направих. Отбих в паркинга, намерих място, разположих се и се заслушах. За да изглежда малко по-естествено, разгърнах върху волана вестника, който възнамерявах да прочета, докато обядвам.

— Благодаря ви, че пак ме приехте, доктор Корбин. Наистина съжалявам, че толкова ви досаждам.

— Чувал съм го поне пет пъти досега. Престани да се извиняваш. Направо казвай каквото има за казване.

— Непрекъснато се връщам към нападението. Като че ли не мога да го преодолея. Не разбирам защо му бях толкова ядосана. Беше абсолютно прав. Знам какъв човек е.

Джон не каза нищо. Разбира си от работата. Сю замълча.

— Преди да се запозная с Тони, животът ми беше толкова… подреден. Но ненавиждах всяка секунда от него. Исках да умра. Сега се запознах с гангстери и техните съпруги, със стриптийзьорки, наемни убийци и детективи. Този тип хора са нещо нормално за Тони, но са нещо ново за мен.

Отново бях всмукан вътре. Дочух усмивката в гласа й.

— Никога не съм познавала по-прекрасен човек от Линда. Никога не съм си представяла, че могат да съществуват толкова извратени хора като Лео. — Долових вълната страх, която премина през нея, но не можех да я подуша добре. — Ходих на места и върших неща, за които повечето хора само са чели — последва моментна пауза, докато тя потъна в размисъл. — Майка ми направи постановка на Тони, но ако беше истина? Какво щеше да стане, ако беше намерила доказателство за нещо, което действително е извършил? Знам с какво се занимава Тони. Може да попадне в затвора и това ме плаши. Но някаква част от мен вярва, че е справедливо да отиде в затвора.

Виж, взе да става интересно! Инстинктивно отгърнах страница от вестника. Никой не чете вестници, без да прелиства страниците.

— Друга моя част обаче е съгласна с него. Хората умират, така или иначе. Всеки ден умират хора. Защо трябва да ми е мъчно за тях? Наистина не искам Тони да се промени. Поне не мисля, че искам.

Последва пауза.

— Не. Не искам. Това, което върши, го прави такъв, какъвто е. Той е умен, забавен, грижовен. Но може да бъде и студен, безмилостен. Притежава чувство за… завършеност — думите й бяха тихи и топли. — Не го разбирам, но ми се струва, че повече харесвам това, което е той, отколкото каквото съм аз… — Изведнъж се спря. Гласът й прозвуча странно: — Веднъж ми каза, че всъщност не съм влюбена в него. Че е само възбуда от постоянното напрежение.

В действителност никога не бях го вярвал.

— Така ли е всъщност? — запита Джон.

Навярно бе поклатила глава. Усетих допира на мека коса по врата си. Прекалено е абсурдно.

— Не. Той греши. Привлечена съм от него. Той е част от мен, която не съм осъзнавала, че ми липсва. Има ли някакъв смисъл в думите ми?

Настъпи мълчание.

— Сю, това, което изпитваш, е напълно обичайно. Не че Тони е обикновен, в никакъв случай. Тони танцува на музика, която само той чува. Но твоето объркване между дълга ти към себе си и ролята ти като човешко същество е абсолютно нормално. Трябва ли да предотвратиш смърт или болка, щом можеш? — Добре познавам Джон. Сега сигурно свива рамене. Водили сме този разговор и преди. — Задавал съм си този въпрос многократно. Всички ние трябва да се справяме с момента, когато теглим чертата на връзката ни с останалия свят. Някои хора избират да станат активисти. Ролята им като човешко същество е по-значима от самите тях. Други поемат в обратната посока. Оставят света да се оправя сам и се съсредоточават единствено върху собствения си живот. Нито един от подходите не е осъдителен.

Отново пауза.

— При други обстоятелства бих посъветвал човек като теб да не се увлича по човек като Тони…

Браво, благодаря ти, Джон! И аз те обичам.

— Но ние говорим за Тони. Аз го разбирам. Той притежава ценности. Израснал съм в неговия свят. Безмилостен е, но има морал. Например никога не би убил дете. Способен е да обича. Повечето убийци не са. Не мога да кажа, че може да бъде спасен, защото не се нуждае от спасение. Ако мислех така или бях преценил, че изолацията ще му помогне, самият аз щях да го сторя преди години. Трябва да решиш дали можеш да се откажеш от онова, което считаш за своя роля в света, и да обичаш Тони.

— Не мога да имам и двете, нали?

Джон се разсмя.

— Не и ако не получиш раздвоение на личността. Онова, с което Тони си изкарва хляба, не е „редно“ според определението на човечеството в религиозните трактати. Явно то е причината за вътрешния ти конфликт. Но също така не е зло, ако вземеш предвид намерението.

Отново почувствах кимането на Сю.

— Той не желае смъртта на другите. Казвал ми го е.

— Точно така. Това, което прави, винаги е съществувало. Не се шегува, като казва, че ако не е той, ще е някой друг. Познавам няколко души, които незабавно биха поели работата му.

— Ще се спре ли някога? Какъв ще бъде, ако го направи?

— Когато се умори от гонитбата и от пушилката, с които се сблъсква всеки ден, ще се спре. Тони не се нуждае от адреналин като някои други. За него това е просто работа. Някой ден ще сложи край. Татко му се справя чудесно, откакто се пенсионира. Разбрах, че е станал почтен гражданин някъде във Флорида.

Чух как Сю се изкиска.

— Много „почтени граждани“ в историята преди са били разбойници — продължи Джон. — Ще можеш ли да изчакаш Тони? И струва ли си, ако никога не се промени?

Настъпи поредната пауза.

— Аз съм тази, която трябва да реши, нали?

— Да, и можеш да вземеш решение. Напълно си способна на това. Не мисли за майка си и нейните желания. Не мисли за сестрите си или децата им. Не мисли дори за Тони. Мисли за Сю. Кое е най-доброто за теб?

— Ще помисля по този въпрос. Или трябва да го приема и да го обичам, или…

— Или не. Но дори без него ти притежаваш собствена стойност. Само трябва да откриеш своето място.

Почувствах, че приема това, вярва му. Хареса ми.

— Но какво ще стане, ако моят избор ме промени? Ами ако Тони е с мен само заради сегашната ми личност? Ще ме напусне ли, ако моето място се окаже нещо различно?

Хм! Добро попадение. Трябваше ми минута да го обмисля. Дали я искам такава, каквато е сега? Или се опитвам да я моделирам според представата ми за нея? Като че ли и двете. Защо ще й помагам да се изясни пред себе си, ако исках да си остане такава, каквато е? А ако мястото й е някъде другаде, така да бъде. Така или иначе, вече се опитвам да свикна с чувството, че бих могъл да я загубя.

— Иска ми се да мога да ти отговоря, Сю. Не знам какво мисли Тони. Но мога да ти кажа как е реагирал в подобни ситуации в миналото. Тони разбира и дори желае хората, както и самият той, да се развиват. Всеки ден предизвиква ума си. Постоянно чете. Глупостта и мързелът го дразнят. Изобщо не би те търпял, ако не си умна. Мисля, че колкото повече израстваш, толкова повече подкрепа ще ти оказва. — Гласът му леко се промени и си представих как свива рамене. — Може и да греша, разбира се. Случвало се е и преди. — Смени темата: — Но какво ще стане на срещата със сестра ти днес? Защо трябва да се виждаш с нея? Мислех, че след скандала, който имахте…

Сгънах вестника и запалих двигателя. Щяха да разговарят още няколко минути. Чух това, което ми беше нужно. Тя бавно се възстановяваше. Но ми се искаше да не усещам присвиване в стомаха, когато Джон каза „без него“. Мамка му!

Дадох мигач и се включих в движението. Докато се отдалечавах, очаквах, че разговорът в съзнанието ми ще бъде заглушен. Не стана така. Нямаше начин да се отърся от гласовете им. Сякаш бяхме заедно в колата или говореха по радиото. Беше сетивно усещане, не умствено.

— Спомняте си скандала? — в гласа на Сю прозвуча изненада.

Определено дочух мъжки смях.

— Имам добра памет, Сю. Да, помня скандала. Стана заради уроците по езда.

— Не мога да се начудя на самообладанието й! От къде на къде Бекки си е втълпила, че само защото имам пари, трябва да издържам семейството й до края на живота си? Парите са си мои. Аз купих билета. Бекки казваше, че лотарията е пилеене на средства. Данък за глупаците. И изведнъж започна да смята, че заслужава дял от състоянието ми? — Усетих в главата си горчивината и злобата.

Усмихнах се. Почти виждах как жестикулира с ръце, и Линда го прави.

— Основах тръст, като се опитах да бъда загрижена. Сега, когато се превърнаха в новобогаташи — с моя помощ, — изведнъж решиха, че не им стига това, което им отпуска тръстът. Животът на Бекки и Робърт е обезпечен до края на живота им, но се предполага, че аз трябва да плащам уроците по езда на Синди и Майк? Защото новите приятели от клуба им се смеят, а те просто не могат да си позволят „допълнителни разходи“? Не го разбирам. Как й идва наум дори да попита? Защо си мислят, че имат право върху моите неща? Наистина не разбирам!

— Не е толкова необичайно, Сю. Разбирам, че ти е трудно да го осъзнаеш, но такъв е общоприетият начин на мислене. Имаш повече пари, отколкото ти трябват. Трябва да даваш с радост, защото са ти близки.

Сю въздъхна раздразнено.

— Мога само да ти обясня мотивите им, Сю. Не мога да ги променя. Тогава защо пак искаш да говориш с нея? Защо искаш да си причиниш още болка?

— Направих нещо, преди да дойда тук. Възнамерявам да й го съобщя лично — в гласа на Сю имаше решимост и съвсем мъничко страх.

Щом отворих вратата на колата и слязох на тротоара, гласовете внезапно изчезнаха. Сякаш колата бе нещо като антена и щом се отдалечих, сигналът се разпадна. Изведнъж пак си бях аз. Защо трябва да се тревожа, че ми липсва?

Почти бях готов да се върна в автомобила, за да проверя дали ще чувам гласовете им отново, но не го направих. Колкото и да бях любопитен да разбера какво е направила Сю, ако тя искаше да науча, щеше да ми каже.

Влязох в заведението на Ник и се разположих на високия стол пред бара. Дочух пищене откъм кръста си и осъзнах, че пейджърът ми звъни от известно време, а аз не съм го чул. Откачих го от колана и погледнах дисплея. Три нови обаждания. Не ми е ясен този скок в бизнеса. Случвало се е да минат дни без нито едно позвъняване. Сега ми се струва, че всеки час пристига по някое.

Прекарах следващите деветдесет минути на монетния автомат в коридора. Отказах дванайсет поръчки. Абсолютен рекорд. Препратих ги на Скоти. По дяволите! Не прехвърлих нито една на Джери. Не и преди Кармине да ми нареди.

Чаках двойната си порция пържени скариди и картофи. Когато при ремонта Джоко премахна кухнята в полза на дансинга, все пак остави фритюрника. Постави го в малко помещение до хладилника при входа. Не е кой знае какво, но доста неща могат да се приготвят във фритюрник. Като бонус, пържените храни правят мазен слой в стомаха и хората не се напиват толкова бързо, а тийнейджърите могат да се отбият за нещо безалкохолно и да послушат музика на живо.

Джоко беше притичал до банката и бе оставил Марни да пази бара. Тъкмо поставяше пред мен кошничката със скариди, когато Джоко влезе. Можах да го подуша и да го наблюдавам в огледалото зад бара. Стресна се, когато ме забеляза. Миризмата му се промени, издаваше тревога, дори страх.

Спря се до мен и нервно се огледа.

— Какво търсиш тук, Тони?

Погледнах го в огледалото. Сбърчих чело от смущение.

— Обядвам. Защо?

— Съмърс беше тук по-рано, търсеше те.

Думите му ме наостриха до краен предел.

Прилепите запърхаха в стомаха ми.

— Някаква представа за какво?

Направи ми знак да го последвам до сепарето отзад и аз взех със себе си скаридите и бирата. Ако се наложеше да си плюя на петите, исках да е на пълен стомах.

Седнах и той се наведе към мен.

— Не знам със сигурност, но изглеждаше доста настръхнал. Джанис чула партньора на Съмърс да споменава на излизане, че изгаря от нетърпение да ти сложи белезниците.

Да, определено бяха прилепи.

— Имаха ли заповед? Ти какво им каза? — Отхапах една скарида до опашката. Нямаше време да поръчам сос.

Джоко сви рамене.

— Казах им истината — че не съм те виждал дни наред. Почакаха малко и поговориха с някои от клиентите, преди да си тръгнат. Разпитаха и Джанис. Тя попитала защо те търсят. Не й казали, но подочула нещо за жена, която те разпознала в албум със снимки.

Мамка му! Знаех си, че не трябва да я оставя да си тръгне. Трябваше да елиминирам и двамата.

Чух скърцането на автомобилни гуми отпред, хвърлих поглед през витрината и видях колата на Съмърс, следвана от три полицейски автомобила. Вратите се отвориха. Бяха извадили оръжието си.

— Има ли заден изход? — Вече знаех отговора.

Кимна. Преглътнах с усилие остатъка от скаридата и си изгорих езика. Докато се изправях, изпих глътка бира.

Точно тогава ме завладяха мисли, които не бяха мои. Кой си ти? Какво искаш? Силата на неподправения ужас на Сю ме помете. Внезапно се озовах на колене и не можех да си спомня как се озовах там. Не можех да си поема дъх от страх.

Джоко се извърна, щом чу тупването. Виждах го като в мъгла. Отново бях на две места едновременно. Бях Сю. Груби ръце ме дърпаха. Около нас имаше стени. Метал. Микробус. Чух женски писък на фона и разбрах, че е на Бекки. Отвличаха Сю и аз участвах в произшествието. Подуших позната миризма, но не успях да я определя. Връзката все още не беше перфектна. Получавах само откъслечни образи. Пот. Страх. Заплаха. Още нещо. Не. Не мога да се сетя.

Джоко ме разтърсваше.

— Те са отпред, Тони. Съмърс е там! Какво ти става?

Опитах да се съсредоточа. Осъзнах, че не бях си поемал дъх, докато бях със Сю. Вдишването изгори белите ми дробове. Обзе ме паника за самия мен. Трябваше да се измъкна оттук. Връзката се разпадна за момент.

Извадих „Зига“ от колана си, когато вратата на бара се отвори.

— Ще ми благодариш по-късно.

Изправих се и леко минах зад него, като сграбчих опашката му, за да го извадя от равновесие. Доближих пистолета до главата му.

— Да не откачи? — Не помръдна. Добър ход. В пълнителя имаше един патрон.

— Хвърли оръжието, Джодоне! — възкликна Съмърс, докато влизаше заедно с трима души от екипа си и се построяваха. Всички пистолети бяха насочени към мен.

— Ще дръпна спусъка, Боб — отвърнах спокойно. Все още не бях изцяло на себе си. Все още нищо нямаше значение. — Свалете оръжието.

Никой полицай не обича, когато има заложници. Клиентите обикновено или лягат на земята за прикритие, или са прекалено уплашени и се вцепеняват. Един от униформените — изглеждаше новак — помръдна пръст към петлето на револвера си. Вкарах куршум в стената до главата му със свръхестествена бързина. Пистолетът незабавно зае предишното си положение до главата на Джоко.

Всички застинаха.

— Казах да свалите оръжието — все още бях изненадващо спокоен, защото бях доста далеч, за да се уплаша. Надявах се да не осъзнаят, че не мога да убия Джоко. Беше по-добре да ги оставя да мислят, че съм превъртял. Мамка му, може пък и наистина да съм превъртял!

Съмърс пръв свали оръжието и като вдигна другата си ръка, даде знак на останалите да последват примера му.

Имам заповед, Джодоне. Дори и да успееш да се измъкнеш оттук, едно обаждане ще блокира пътищата в радиус от седемдесет километра. Сега свали оръжието и ще забравим, че си оказал съпротива при ареста.

Усмихнах се, но никак не ми беше забавно. Нямах време за тази помия. Трябваше да се добера до Сю. Започнах да се изтеглям и задърпах Джоко със себе си. Трябва да му се признае, че не се съпротиви. Нито се наведе, нито се препъна. Друг би го направил.

— Тръгваме си — обявих аз. — Ако ни последвате, ще намерите труп на пътя си. Навярно повече от един. Нямам какво да губя.

Джоко ме прикриваше, докато отстъпвах зад бара през стаята на служителите до задния вход. Надникнах да проверя има ли някой и се плъзнахме през вратата в прилежащото здание. От другата страна на сградата всъщност няма задънен изход — само заключена врата. Джоко има ключ от нея и силно се съмнявам, че ченгетата го знаят. Внезапно се озовахме в тапицерската работилница. Видях вдигнати към нас лица, но по-късно нямаше да мога да си ги спомня.

В нормален случай щях, но отново бях със Сю.

Точно в момента настойчивостта й не ми помагаше. Вълната на разпознаването ме удари като оловна тръба. Ох, мамка му! Лео я беше пипнал. Лоша работа. Много, много лоша! Трябваше да стигна до нея.

Опитах се да разбера къде се намира. Опитах се да й внуша колко е важно да ми подскаже как да я намеря.

Усетих как центърът на съзнанието й бавно се разтваря, когато ме разбра. Отвори се за мен и аз я последвах, като забравих собствения си страх. Бавно се огледа. Стараеше се да свърже хората с имена. Не познаваше повечето от тях. Познаваше Лео. Боби също беше там. По дяволите! А аз му имах доверие! Трябваше да съм по-умен.

Посока?, запитах я мислено. Микробусът нямаше задно стъкло. Погледна през предното тъкмо когато с Джоко излизахме от тапицерската работилница. Никой не ни чакаше отпред. Опитах се да сравня разположението на слънцето на небето според това как го виждаше тя и как го виждах аз. Извъртях глава, докато накрая проблесна искрица на разпознаване. Изток. Да! Изток, но и леко на север. Пътуваше в микробус — черен микробус, — който се насочваше в североизточна посока.

— Пак ли се отнесе, Тони? — попита Джоко. Отново трябваше да се справям с две неща едновременно.

— Североизток — прочистих гърло и гласът ми укрепна. — Трябва да тръгнем на североизток. Сю е в опасност. — Погледнах го в паника. — Можеш ли да ме откараш на североизток?

Радвах се, че Джоко има запазено място. Отворих вратата на светлосиния „Линкълн“ отляво и седнах вътре. Автоматично се пресегнах към предпазния колан, но си спомних, че колата е доста стара и коланът минаваше през коленете. Той зае шофьорското място и включи двигателя. Хвърли ми зъл поглед, в който се смесваха притеснение и гняв.

— Какво, по дяволите, беше това? Щях да ти помогна! Защо пистолет?

Опитах се да се съсредоточа върху въпроса му. Непрекъснато примигвах. Езикът ми бе надебелял и едва го движех.

— Заложник — втренчих се в него с надеждата да го накарам да разбере хода на мислите ми. — Сега си заложник, не си съучастник. Нищо няма да ти направят, след като ме оставиш при Сю.

Вдигна вежди, а челюстта му увисна.

— Едва ходиш, не можеш да говориш и измисли всичко това, когато ченгетата влизаха? Искам да кажа, знам с какво се занимаваш, ама това си е… леле!

Отдели се от бордюра и даде газ. Хвърляше чести погледи към огледалото за обратно виждане.

— Ще ни проследят, нали разбираш?

— Тогава трябва да се отървем от тях. Познаваш ли Лео Скаполо?

Погледна ме, сякаш съм се смахнал.

— Само съм чувал за него. Не е цвете за мирисане.

— Пипнал е гаджето ми. Трябва да си я върна.

— Твоето гадже? Онази, за която ми разказа? Мамка му! — Замисли се за момент и поклати глава с разтревожен вид. — Човече! Лео Скаполо — изруга под носа си. — Абсолютно вярно! Аз съм заложник. Никой не стреля по заложниците. — Поредният поглед в огледалото предизвика поредица псувни. Изви рязко по някаква алея. — Къде трябва да отидеш? Знаеш ли къде е тя?

Поклатих глава. Не знаех. Път, запитах аз. Какъв е пътят? Магистрала? Черен?

Усетих как Сю се изправя, сякаш се намира в колата при нас. Изведнъж страхът изля адреналин в кръвта ми. За кратък миг успях да погледна през очите й. Разпознах още един от мъжете. Както и Сю. Вини се бе завърнал и се радваше, че се намира там. Готов съм да се обзаложа, че когато Лео е търсил местен талант, Вини е подскочил от радост. Вини е такава курва, когато опре до пари. Видях го с нейните очи. Погледна я предпазливо, щом осъзна, че е доста оживена. Забелязваше прекалено много.

— Лео — чух го да казва, — мисля, че трябва да я светнем.

Усетих паниката на Сю, докато двамата гледахме как Лео извръща грозната си глава и спира мънистените си очички върху нея.

Обади се един от мъжете в микробуса:

— Още не. Искам си куфарчето. Къде е то?

Сю поклати глава и видях през очите й как Лео вири нос и души.

— Не знам. У Тони е.

— Не искам да наранявате момичето, докато не си върнем документите, Скаполо.

Лео се озъби:

— Не ми казвайте как да си гледам работата. Грешката е колкото моя, толкова и ваша.

— Господин Преца не е доволен от досегашната ти работа, Скаполо. Изпратиха ме, за да сме сигурни, че няма да омажеш и тази.

Изръмжа ниско и дълбоко и за момент си представих как момчето на Вито леко пребледнява.

— Добре. Ще й поставим една инжекцийка, за да се поразговори. Това ще зарадва ли шефа ти?

Очите на бияча още бяха широко разтворени. Преглътна със затруднение и кимна.

Лео направи знак на Вини. Сю се извърна, докато Вини вадеше спринцовка от една черна чанта. О, не! Не и игла. В никакъв случай! Махна предпазното капаче сякаш в забавен кадър. Ръце сграбчиха Сю. Две от тях принадлежаха на Боби. Предателско копеле!

— Няма страшно, красавице. Ще си вземем куфарчето от приятелчето ти. Но преди това малко ще се позабавляваме!

Нечия ръка издърпа нагоре ръкава й, за да оголи кожата. Паниката ми се прибави към нейната. Не можех да допусна иглата до нея — трябваше ми будна и нащрек, ако исках да я открия.

Започнахме да се борим и ръцете затегнаха хватката си. Пръстите стискаха достатъчно силно да причинят синина. Не ми пукаше. Никакви игли! С мъка си поемах дъх. Адреналин обля мускули, които не бяха моите, и ме обзе свръхестествена сила. Усетих, че връзката между нас разтвори друга заключена врата.

Силата ми се прибави към нейната и Сю се изтръгна от нападателите си. Риташе, блъскаше и се биеше като дива котка, а аз я насърчавах. Изби иглата от ръката на Вини и толкова силно цапардоса Боби, че усетих как кокалчетата на малкия й пръст се чупят сред остър проблясък на болка.

Микробусът рязко зави, за да я извади от равновесие. Лео крещеше нареждания, като през цялото време се държеше далеч от нея. Боби се зае със задачата, но имах усещането, че дълбоко в себе си не му харесваше какво прави. Посегна към нея и пропусна. Вини беше този, на когото му писна, след като острият й маникюр одра бузата му. Кръвта закапа по чистата му бяла риза. Докосна лицето си и ръката му почервеня.

— Мръсна кучко! — изрева той. Видяхме как замахва с юмрук. Уменията ми не можеха да я накарат да се отклони от траекторията на удара право в лицето й. Тялото й не бе обучено да се бие.

Болка прониза съзнанието Ни. Главата й се люшна назад и се удари в стената на микробуса. Сю припадна. Връзката се прекъсна.

Отново бях в колата на Джоко. Целият се тресях. Обливах се в пот. Той караше съсредоточено и се опитваше да не ме поглежда.

— Някакъв пристъп ли, човече? Трябва ли да те водим на лекар?

Сега, когато Сю беше в безсъзнание, отново можех да дишам. Поклатих глава и се опитах да разбера къде се намирам.

— Имаме ли опашка? — запитах с треперлив глас. — Колко време се бях отнесъл?

— Проверявам внимателно. Май че ни загубиха. — Стрелна ме с поглед. Миришеше на любопитство и лек страх. — Беше се „отнесъл“, както се изразяваш, за около пет минути. Какво става с теб? Познавам те от години и никога не съм те виждал такъв.

Несъмнено. Аз самият не се бях виждал такъв. Проблемът бе, че не можех да му обясня, без да навляза в подробности.

Мобилният ми телефон иззвъня. Неочакваният звук стресна и двама ни. Втренчих се в номера на дисплея. Познах кода на областта, но не трябваше да издавам информацията си.

— Тони на телефона — заставих се поне първите няколко думи да прозвучат нормално.

— Здрасти, Тони! — Лео преливаше от дружелюбие. — Тук в колата ми е една твоя приятелка. Бих й дал да си поговори с теб, но в момента е нещо в безсъзнание. Ако искаш отново да се пробуди, трябва да ми донесеш онова, което ми принадлежи.

— Къде се намираш, гадино? — вече можех да крещя. Иначе щеше да разбере, че блъфирам.

— Ще ти кажа. — И затвори.

Известно време зяпах телефона, после се обърнах към Джоко.

— Много е сложно да ти го обясня. Ще го преживееш ли?

Исках да се съсредоточа и да върна Сю в съзнание. За първи път аз бях този, който установява връзка.

В гласа и миризмата му пролича раздразнение.

— Добре. Ще си държа устата затворена и ще карам. Но щом всичко свърши, искам да разбера какво, по дяволите, ти става.

Не отговорих. Не знам дали някога бих могъл да му кажа. Дори не бях сигурен как може да се обясни.

Шепот. Побутване. Мислено се пресегнах към Сю и се опитах рязко да установя връзката. Пробвах по-силно. И още по-силно.

Внезапно почувствах биенето на сърцето й. Сякаш бе част от мен. Сякаш можех да го контролирам. После прозрях с вътрешното си зрение. Нишка, не по-дебела от паяжина, се носеше в мрака. Проблясваше меко като малка неонова лампа и пулсираше с всеки удар на сърцето й. То биеше бавно. Беше в безопасност. Не бяха я упоили. Радвах се за това, но изпитвах вина, че личната ми фобия бе станала причина за нараняването й.

Усещах как тече кръвта й, болката в ръката й. Усещането бе абстрактно. Знаех, че болката не е в моето тяло, но като че ли беше там. Дясната ми ръка запулсира, сякаш бях участвал в кръчмарско сбиване.

Прошепнах в съзнанието й, но не бе достатъчно. Не успях да я пробудя. Опитах по-силно и внезапно получих сетивно възприятие. За микробуса, където надушвах кръвта на Вини и изненадата на Боби. Бях в главата й, но сам. Тя все още не бе в съзнание.

Не можех да я накарам да се раздвижи. Притежавах едно-две от сетивата й. Можех да виждам и да мириша, но не и да чувам.

— Тръгни по междущатската — наредих на Джоко. Собственият ми глас долетя до мен. Някак отдалеч и смътно осъзнавах, че още сме в колата и той ме чува.

Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане.

— Ченгетата са зад нас, Тони. Първо трябва да се отърва от тях. Дръж се здраво! — Даде газ толкова рязко, че ме залепи за седалката.

В същото време тялото на Сю потръпна, когато микробусът отби по някакъв силно изровен черен път, забави ход и зави да избегне по-дълбоките дупки. Но кой черен път? Извън града има хиляди подобни. Затворих очи, за да прекъсна потока на информация от мястото, където се намираше моето тяло. Усетих, че Сю започва да идва на себе си и знае, че съм там. Помолих я мислено да седи мирно и да ми позволи да се съсредоточа.

Вече в пълно съзнание, сетивата й се прибавиха към моите. Информацията заля мозъка ми. Звуци. Вече можех да чувам. Миризмите бяха по-осезаеми. Миришеше на храна. Сю се стресна, щом тази мисъл прекоси съзнанието й. Преборих се с това усещане и тя се успокои. Подуших внезапната реакция на Боби, почувствах изненадата му, удоволствието му. Удоволствие?

Дочух нещо с ушите на Сю.

— Спри колата.

— Точно сега не мога. Още не съм се отървал от тях. Взехме следващия завой на две колела. Част от мен искаше да наблюдава и да се увери, че ченгетата ги няма, но за това трябваше да се доверя на Джоко. Внезапно почувствах, че колата забавя и се движи с по-умерена скорост.

— Откопчихме се — някаква част от съзнанието ми чу думите му. Друга част продължаваше да бъде със Сю. Очите ми там, в онази кола, се отвориха и Сю беше с мен. Досега не се беше оказвала в тялото ми, освен онази нощ у Линда и тя не знаеше как да реагира.

Видях как изкачихме рампата към междущатската магистрала и се понесохме на север.

Мислено отместих Сю и се взрях напред. Джоко понечи да отвори уста, но аз вдигнах ръка и му направих знак да мълчи. Безмълвно стисна челюсти. Слушах през две съзнания и чувах звуци и чрез двете. Единият звук бе някаква непрекъсната висока пулсация. Незабавно го познах. Имахме проследяващо устройство. Ченгетата ни бяха пуснали да си вървим, но как после успяха да ни проследят? Сигурно бяха преценили, че ще станем невнимателни, ако решим, че сме се отървали от тях.

Джоко рязко смени платната да заобиколи влекач. Отворих вратата и се приведох напред. Вятърът разроши косата ми, докато се напрягах да се пресегна под колата.

Когато Джоко чу отварянето на вратата, хвърли поглед в моята посока.

— Какво, по дяволите, правиш?

Не му обърнах внимание. Трябваше да се наведа още по-ниско, за да пъхна ръка под колата. Предпазният колан се врязваше в корема ми. За миг кокалчетата на пръстите ми забърсаха високоскоростната лента. Почувствах камъчетата да се набиват в кожата ми. Джоко отби вляво на платното и протегна ръка да ме сграбчи за колана.

По дяволите! Чувах сигнала, но къде беше предавателят? Опипах цялото дъно на колата и най-сетне го открих. Здравото лепило не бе пречка за силата ми. Върнах се в колата, облегнах се и затръшнах вратата.

Джоко ме погледна гневно.

— Да не си откачил! И двамата ли искаш да убиеш?

Протегнах плячката си. Погледна малкото електронно устройство в пръстите ми и изруга.

— Добре. Няма нищо. Махни проклетата машинка!

Смазах прибора в юмрука си, свалих прозореца и го метнах в срещуположното платно. След като въпросът бе решен, отново се заех да намеря Сю. Затворих очи и потърсих съзнанието й.

Опитвах се да определя един нов звук. Бучене, вой. Двигател. Но какъв? Трябваше да се доверя на инстинкта си. Дълбоко и бавно поех дъх и оставих звука да проникне в главата ми, за да може съзнанието ми да го разпознае, да го определи.

Бяха нужни повече усилия, за да филтрирам звуците от двете места. Фучащите коли по междущатската магистрала, дрънченето на метал откъм друсащия се микробус. Отпуснах съзнанието си и се зареях. Сю също се отпусна и ме остави да водя. Отново чух звука. Туп, туп, туп, после вибрации и ръмжене, което прерасна в рев. Витло! Самолет!

Кимнах към Джоко, който ме следеше с ъгълчето на окото си и изглеждаше уплашен.

— Старото летище! В покрайнините на града! Можем ли да стигнем дотам?

По някакъв начин бе започнал да схваща какво правя и да го осъзнава. Едва-едва. Продължи да си мърмори под носа:

— Това е пълен абсурд, мамка му! Никой няма да повярва!

Не коментирах монолога му. Съсредоточавах се върху себе си. Страх ме е, Тони, дочух умолителен глас в съзнанието си.

Знам, Сю. Скоро ще бъда при теб.

Опитах се да я утеша, за да не разберат, че е в съзнание, но сърцето й биеше по-бързо. Подуших Боби. Беше наясно, че тя се е свестила. Усетих как поставя ръка на рамото й. Лек натиск. Правил го е с мен поне няколко пъти. Стой мирно, наредих й аз.

Сю се плъзна по пода, когато микробусът се разтресе и спря сред облак прах. Подуших праха, който погъделичка носа на Сю, раздразни изострените ми сетива и тя кихна, преди да успея да я спра.

— Добре — изрече мазният глас на Лео, преди тя да отвори очи. — Свестила си се. Искам да си в съзнание. Искам да те е страх.

Слезе от микробуса и отвори плъзгащата се странична врата. Очите на Сю се разтвориха и видях лицето му. Черните му очи проблясваха, докато я гледаше втренчено.

— Ще се наложи да ми кажеш всичко, което знаеш, момиченце. После аз ще ти разкажа всичко, което възнамерявам да направя с теб. Преди да го направя — наведе се към Сю.

Подуши тялото й от косата надолу и се спря до слабините. Усетих потръпването й. Той се засмя подигравателно.

— Миришеш на онази гадина Тони. Ще се погрижа за това. — Наведе се и бавно облиза бузата й. Тя изпищя, а той се разсмя.

Червена мъгла затъмни зрението ми и изръмжах ниско и дълбоко, докато завивахме по пътя към изоставеното летище. Джоко се суетеше на волана, защото не беше сигурен дали да спре, или да кара по-бързо.

Последният проливен дъжд бе издълбал дълбоки улеи по черния път. Джоко се видя принуден да забави колата до пълзене, за да не загуби масления резервоар. Почувствах как Лео вдига Сю и я изнася от микробуса. Тя се съпротивляваше, но дори с моя помощ силите й не бяха достатъчни. Лео я държеше без никакво усилие, после я положи на земята. Пусна я и остана встрани в очакване. Очите му се усмихваха. Забавляваше се. Другите от охраната понечиха да се приближат, но той ги възпря с жест.

Бягай!, изкрещях в главата й. Тя се подчини, извърна се и хукна с всички сили, но усилието се оказа напразно. Както в един момент Лео си стоеше на мястото, в следващия се озова пред нея. Като по магия. Тя попадна точно в протегнатите му ръце. Движението му бе толкова мълниеносно, че погледът не можеше да го долови.

— Здрасти, бебче! — Зашлеви я силно през лицето с опакото на дланта си. Тя се свлече върху прашната земя. Беше изумена. — Искаш да си поиграем ли? Наточил съм всички ножове. — Наведе се и с произнасянето на всяка дума докосваше носа й. — Специално… за… теб.

Усмивката му бе зловеща.

Усетих, че лицето ми пламти там, където Лео бе ударил Сю. Вълна на ярост премина през вените ми.

— Подкарай проклетата кола! — изревах злостно на Джоко. — Ще я убие!

Вече виждах летището в далечината, но нямаше да стигнем навреме, ако не ускорим ход.

Беше ред на Джоко да се вбеси.

— Ако подкарам проклетата кола по-бързо, ще счупим ос. Тогава изобщо няма да стигнем дотам. Ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре, върви пеша.

Разбирах, че не трябва да си го изкарвам на него. Кашата не бе забъркана по негова вина. Опитваше се да помогне. Но това не спасяваше Сю. Усещах как краката й се влачат по земята. Ритна и се сви, но Лео продължи да я притегля все по-близо към металната съборетина в края на пистата. Главата й се удари в камък и пред погледа Ни пробягаха искри.

— Не ни чакайте, момчета — извика Лео през рамо, докато я влачеше по земята.

Видях останалите мъже през погледа на Сю. Боби определено изглеждаше вбесен, а останалите бяха уплашени, но никой не се помръдна да спре Лео. Никой не искаше да се намеси.

Нямаше да стигна навреме. Щях да я загубя. Да усетя мъките й. Кракът ми нервно потупваше по пода на колата. Не можех да се съсредоточа върху нищо, освен сградата в далечината.

Точно тогава усетих спазъм в крака, който движех. Неконтролируемо. Стана ми горещо. Бях като трескав. Усещането беше познато. Но до пълнолунието оставаше повече от седмица! И посред бял ден!

Трябваше да сляза от колата.

— Спри! — изкрещях, но Джоко продължи да кара, като внимаваше да заобиколи следващата голяма дупка. От моята страна на колата дъното й не се виждаше.

Обзет от паника, аз се пресегнах и завъртях ключа. Двигателят загасна и кормилото блокира. Джоко дори нямаше време да ми се озъби. Предната лява гума незабавно се озова в дупката, която той се опитваше да избегне. Точно до оста. Металът застърга по спечената почва — непреодолима сила срещна неподвижен обект. Чух как резервоарът за масло се откача и рамата се изви, когато оста се счупи. Носът ми се изпълни с миризмата на нагорещено масло. Слава богу, не и на бензин.

Джоко се удари във волана. Главата му отскочи назад и се тресна в облегалката. Тялото му тежко се отпусна напред. Бе изгубил съзнание. Не си беше сложил предпазния колан. Аз бях. Винаги бе говорил против предпазните колани. Ето до какво води това.

Знаейки, че тази мисъл ще е последната преди промяната, аз се пресегнах да се уверя, че не е мъртъв. Не исках смъртта му да ми тежи на съвестта наред с всичко друго. Пулсът му бе равномерен. На челото му бе започнала да се образува цицина. Добре че не бе карал по-бързо.

Джоко щеше да побеснее, когато се свести. Много харесваше колата си — единствената, достатъчно просторна да побере едрото му тяло. Нямаше да е лесно да намери резервни части.

Блъснах вратата и паднах на земята, сгърчен от болка. Не изкрещях. Не трябваше да разберат, че идвам. Когато усетих как Лео и горилата му престават да влачат Сю, за да отворят вратата на бараката, пред погледа ми разцъфнаха бели цветя. Сю бе ужасена и не можеше да застави мускулите си да помръднат.

Усетих раздирането на плат, когато предишното ми тяло започна да изчезва и се появиха други мускули, които не бяха подходящи за риза. За пръв път осъзнавах промяната. Виждах как цветовете се отляха от света и бяха заменени от отчетливо черно и бяло с всички възможни нюанси на сивото. Долових хиляди светли точици, по кожата ми премина гореща вълна и гъста козина покри тялото ми.

Промяната стана за миг. В следващия вече бях хукнал с пълна скорост. Тичах толкова бързо, че не виждах пейзажа наоколо. Размазваше се и профучаваше покрай мен. Озовах се на пистата на летището, преди ръката на Лео да натисне бравата на металната врата. Погледна Сю и самоувереното му изражение се замени от изумление.

Вдигна очи точно когато скочих във въздуха и не успя да се отмести. Блъснах го в стената на бараката. Поцинкованата ламарина проскърца и се вдлъбна от удара.

Захапах го и чук викове. Там, където зъбите ми се бяха впили в ръката му до костта, рукна топла кръв. Той изръмжа като животно. Сграбчи ме за ухото и задърпа, докато не пуснах ръката му. Хвърли ме чак зад бараката. Върнах се с намерение да довърша работата. С ъгълчето на окото си забелязах как Боби удари горилата на Вито по главата. Човекът се свлече като чувал.

Вини стигна до Сю, преди тя да успее да избяга. Лежеше неподвижно на земята. Участваше в боя едновременно с мен и сякаш не успяваше да владее тялото си. Яростта и ненавистта й ме разпалваха. Пристъпих предпазливо иззад бараката. Опитвах се да не позволя сърцето ми да надделее над разума.

Никога преди не бях имал човешки мисли, докато бях вълк. Сега можех да измислям стратегии, да планирам следващия си ход. Пристъпих лекичко и надникнах иззад металната стена.

Лео го нямаше. На неговото място стоеше четирикрако животно. Не беше вълк. Виждал съм снимка на животното, но ми трябваше малко време да свържа изображението с думата. Лео оголи нащърбени пожълтели зъби и на муцуната се появи нещо като усмивка. Мозъкът ми щракна.

Хиена! Лео се хранеше с мърша.

Пасваше му.

Раната на ръката му, сега преден крак, бе зараснала. Само бързо избледняващ белег издаваше мястото на ухапването. Подтичваше странично. Разбрах, че и преди е бил в този вид. Мускулите му притежаваха гъвкавост на движението, каквато аз нямах. Почувствах се тромав и непохватен, а не можех да си позволя слабост в боя.

Над пясъка премина горещ повей. Витлото на самолета в далечината бавно се завъртя.

Заобиколихме постройката. Лео отстъпваше заднишком. Бавно го последвах. Кръвта му капеше от муцуната ми и вкусът ми хареса. Облизах я и Лео изръмжа.

Виждах как черните му очи се стрелкат във всички посоки да открият предимство. Когато подминахме стената на бараката, другите отново можеха да ни виждат. Никой не изглеждаше изненадан. Всички ли знаеха какво представлява? Е, може да е довел само хора, които бяха посветени. Имаше смисъл.

Неочаквано скочих към него, но той ме отбягна. Хората бързо отстъпиха, за да не попаднат между нас. Вини бе стиснал в лапите си ръката на Сю. Почти щеше да я изтръгне от рамото й, докато отстъпваха от схватката ни. Усетих остра болка на същото място и за миг се препънах. Лео отново ме удостои с гадната си усмивка. Искрящите му очи гледаха замислено и проницателно.

Скочи към мен и успях да се отместя от пътя му в последната секунда. Целеше се в крака ми, но отхапа само кичур козина. Захапах го и лявата му страна прокърви. Изскимтя. Долових злорадата усмивка на Сю. Вкусваше отмъщението и й хареса.

Лео и аз обикаляхме и се дебнехме един друг върху нагорещения пясък. Витлото на чакащия самолет се въртеше все по-бързо и по-бързо, като вдигна пясъчна буря наоколо.

Мъжете оформиха кръг. Вини извади пистолет и се опита да се прицели. Нямах време да му обърна достатъчно внимание, но успявах да задържа Лео между нас. Мярнах отблясък от светлина в пейзажа близо до старата контролна кула. Мигновеното отклоняване на вниманието ми бе достатъчно за Лео. Нахвърли се върху мен и се оказах по гръб, като се опитвах да отблъсна с крака щракащата му челюст от врата си.

Това, което бях забелязал в далечината, се оказа отблясък от обектив на камера. Оттласнах Лео от себе си и се претърколих да стъпя на крака. Близо до контролната кула бе паркиран репортажен микробус на Канал седем. Усмихни се! Участваш в „Искрено и лично“!

Тогава Лео отскочи и се засили. Но явно целта му не беше да ме нападне. Премина покрай мен, заобиколи Вини, а после и Сю. Не беше от тези, които се спасяват с бягство, но кой знае… всичко ставаше толкова бързо. Не можех да преценя какво прави.

За секунди той направи завой сред облак прах. Насочи се право към Сю. Нямаше начин тя да успее да се махне от пътя му. Прицели се в краката й и я събори. Тялото й изхвърча във въздуха. Приземи се по гръб с глух удар. Изкара ми въздуха толкова внезапно, че се олюлях. Лео не сваляше поглед от мен. Щом забеляза реакцията ми, пак се ухили гнусно. Беше разбрал, че когато наранява Сю, наранява и мен. Болеше ме, когато си поемах дъх, и осъзнах, че може да й е счупил някое ребро. Щом започна да се промъква към мен, се опитах да си внуша, че всъщност не съм наранен.

Вини не обръщаше внимание на Сю. Изцяло се бе съсредоточил върху нашата схватка. Усещах болката, гнева и покрусата на Сю. Лео бе наранил моята женска и щеше да си плати за това.

Нахвърлих се върху него с дълбоко гърлено ръмжене. Захапах го. Разкъсах го, заслепен от ярост. Не бе подготвен за отчаяното ми нападение и падна настрани.

Чух гласа на Лео от озъбената муцуна и се стъписах.

— Застреляй момичето! — нареди той.

Сю изпадна в паника. След това всичко се разви в забавен каданс. Вини се извърна към нея. Усетих, че тя се опитва да побегне, но бе тромава заради предишното нараняване при падането. Нямаше да успее. Опитах се да докопам Вини. Да го съборя или поне да избия оръжието от ръката му. Лео се стрелна към мен и трябваше да отстъпя. Видях как Вини вдига пистолета и се прицелва. Дръпна спусъка и изстрелът изтрещя.