Лунен ловец

Втора глава

Оставих я зашеметена в сепарето. Върнах се в коридора отзад. В ъгъла, близо до вратата на мъжката тоалетна, има обществен телефон. Бе стар, но работеше.

Набрах номера и мъжки глас отговори:

— Хотел „Плаза“, с кого бихте желали да ви свържа?

Използвах агресивно-професионалния тон на бизнесмен:

— Обажда се Антъни Джодоне. Бих ли могъл да говоря с Макс?

— Добър вечер, господин Джодоне. Макс е на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

Хвърлих поглед към часовника и забелязах пукнатината през кристалното стъкло. По дяволите! Трябва да го занеса на поправка. Обичам този часовник. Но все пак още не беше три часът на единайсети. Остават три дни до промяната.

— Макс, разбирам, че е необичайно, но се надявам апартаментът ми да е на разположение.

— Винаги се стараем да помагаме на редовните си клиенти, господине — дойде съответният отговор. — Кога ще желаете да ползвате апартамента си?

— Веднага. — Преди да успее да продължи, добавих: — Разбирам, че е необичайно и не съм предупредил навреме, но имам неотложна бизнес среща.

Усетих колебанието му.

— Не, предупреждението е напълно навреме, господине. Кога бихте желали да дойдете?

— След трийсет минути?

— О! — в гласа прозвуча облекчение. — Ясно. Разбира се, незабавно ще подготвим апартамента. Очакваме ви с нетърпение след няколко минути, господин Джодоне.

Затворих телефона. Обаждането бе решило проблема с къде. Сега — навън, на среща с кого.

До бордюра тихичко мъркаше яркожълт „Мустанг“, последен модел. Е, допускам, че ако бях ударил най-големия натрупван досега джакпот на държавната лотария, и аз щях малко да му отпусна края. Двеста шейсет и осем милиона долара. Леле! Получавам малко повече от милион годишно, но дори и след като се платят данъците, ще ми трябват около сто и осемдесет години да натрупам онова, което тя бе придобила с билет от един долар. Май това доказва, че не можеш да си купиш щастие с пари. Сюзън Куентин бе най-окаяното човешко същество, което съм срещал от известно време насам.

Все още беше с перуката и с шалчето, което и бездруго щях да й препоръчам да стори. Отворих вратата и се плъзнах на меката седалка от бяла кожа. Имаше си всичките екстри. CD плейърът въртеше нежна рок балада, която бях чувал по радиото. Вятърът носеше мириса й право към мен. За секунда спрях да дишам. Почувствах, че ноздрите ми пламват, докато охотно се насищаха с нейния аромат. Гледаше ме, докато се качвах в колата. Не беше просто някакъв небрежен поглед. Каквото и да се случваше между нас, тя също го усещаше. Очите й се бяха разширили. Долових възбудата й — смесица от желание и страх. Зной, поради липсата на по-точна дума.

Извърнах се към нея, след като се бях настанил и затворил вратата.

— Е?

Отново впери поглед напред и се изчерви.

— Нищо. Извинявай.

Лесно се изчервяваше. Можеше да се окаже забавно.

— Тръгвай — наредих й аз.

Тя даде газ.

— Къде отиваме? — попита, след като бяхме отминали една-две преки.

Вече й бях измислил прикритие.

— Карай към хотел „Плаза“. Остави ме на една пряка преди хотела. Паркирай. Изчакай десет минути. Ни повече, ни по-малко. Ти си Джесика Торнтън, брокер.

Дискът още си свиреше. Пресегнах се да го изключа, за да не ни разсейва. Тя се пресегна в същия миг. Ръцете ни се докоснаха. Дръпна се рязко назад, сякаш се беше опарила. Аз също го усетих. Електричество. Както ако докоснеш метал, след като си тътрил крака по килима. Но бе дълбоко в нас, не просто шок от повърхностен допир. Толкова ми бе хубаво, че някои части от тялото ми реагираха спонтанно.

Сграбчих ръката й с бързо, но нежно движение и реакцията бе същата. Електрически искри пропълзяха нагоре по мен и космите по цялото ми тяло настръхнаха. Не беше болезнено. Беше усещане за нещо необуздано. Плашеше и опияняваше. Почти като пристрастяване. На ръката имаше пръстен с малък опал в изящен обков. Сигурно беше нов. Деловият маникюр бе поддържан, макар и не професионално.

Когато се докоснахме, проникнах в съзнанието й. След промяната понякога долавям чуждите мисли. Макар и единствено щом докосна човека. Слухът ми също съвсем се е побъркал. През определени дни, ако застана напълно неподвижен, мога да чуя съседите да си говорят през една-две къщи. По време на пълнолуние шумът от хладилника ми причинява болка. Купих си тапи за уши.

Защо прави това? Дали ще ме нарани? Престани. Не спирай. Не е редно да ми харесва. Какво става с мен?

Стрелна ме с поглед. Не беше страх. Или не съвсем. Обърнах ръката й и се загледах в дланта. Заставих гласа си да остане студен и рационален:

— Няма да уточнявам дали се занимаваш с имоти или с ценни книжа. На хората от хотела не им влиза в работата. Ще се обадя на рецепцията да попитам дали си дошла. После ще отида в апартамента си и ще ги помоля да те упътят към стаята, когато се появиш.

Караше мълчаливо и слушаше напрегнато, докато с палец следвах линиите и загрубелите места по дланта й. В ума й не се появяваше завършена мисъл. Видях как потръпва въпреки жегата.

Искаше ми се да поднеса ръката й до устните си. Да целуна кожата, да се насладя на вкуса в устата ми. Мамка му! Това е съвсем нелепо. Пуснах ръката й и тя я отдръпна съвсем бавно, сякаш тъкмо бе започнало да й харесва. Още веднъж разтърсих глава да я проясня и изключих музиката.

— Когато стигнеш в хотела, попитай служителя на рецепцията за Антъни Джодоне. Това не е истинското ми име, така че не си прави труда да го запомняш. Той или ще ти покаже пътя, или ще те придружи до стая деветстотин трийсет и пет. На последния етаж. Ще съм поръчал вечеря от румсървиса. Как обичаш пържолите?

Понеже мълчеше, я погледнах в очакване на отговор.

— Забележително! — обади се тя най-сетне.

— Кое?

— Изрече всичко това на един дъх. Впечатлена съм. А пържолата я обичам препечена.

Почти се засмях, но се овладях.

— Ще кажа на сервитьора.

До хотел „Плаза“ има около трийсет и пет километра по магистралата. Той е много приятен и уютно свеж. Освен това е адски скъп. Когато го построиха, се срещнах със собственика, за да обсъдим възможността да наема апартамент за постоянно. Около пет месеца след промяната осъзнах, че ми е нужно място, където да се скрия за три дни в пълна безопасност. Бях опитал да се заключа у дома, но винаги успявах да се измъкна. Събуждах се и намирах прозореца счупен, както и окървавени пера или козина, разхвърлени по леглото ми. Имате ли някаква представа какво е усещането, когато отново преминаваш от тази страна? Веднъж намерих вратата на хладилника отворена. Из цялата къща имаше разпиляна храна. Положих много усилия да почистя.

Клиентката внезапно превключи на пета скорост и отново дочух деликатното подрънкване на метал. Трябва да беше гривна. Не можех да я видя под ръкава на сакото.

Хотелът вече се виждаше. Трябва бързо да напазарувам. Винаги си нося храна, когато ходя там. После заключвам вратата и прекарвам три дни в стаята. Оставят ме на мира — не идва камериерка, не приемам телефонни обаждания, нищо. Когато дойда на себе си, почиствам бъркотията или плащам всичко, което съм повредил. Досега вършеше работа, защото никога никому не бях казвал, че съм там.

Само че сега водех клиентката в скривалището си. Иди разбери. Още по-нелепа е радостта ми, че стаята ще бъде приготвена.

Чух я да преглъща и забелязах, че нервно барабани по волана. Въртеше се неспокойно на седалката си.

— Е, как се сдоби с телефона ми?

Отпусна се. Изпусна напрежението като въздух от балон. Миришеше на благодарност. Топло, с примес на плесен като въздуха, който излиза от сешоар.

— Няма да повярваш колко е трудно да се намери човек с твоята професия.

Не отвърнах. Не би трябвало да е лесно. Така се пазим да не попаднем в затвора.

— Искам да кажа — не е като да отвориш телефонния указател.

Постави ръце върху волана, отпусна китки и се престори, че прелиства страници.

— Да видим сега, а, ето, убийци. Виж, наемни убийци — по гласа й пролича, че се забавлява.

Ухилих се. Толкова за притеснението ми, че ще се разреве.

— Спомних си, че преди години бях чела в онова списание от Колорадо… а… знаеш за какво става дума. Не мога да си спомня името му.

— Знам го — отвърнах. — Продължавай.

— Амии спомних си, че здраво го бяха закъсали, защото пускаха обяви за наемни убийци.

Кимнах.

— Четох за това. Тези, които са пускали обявите, трябва също да са били доста задръстени.

— Е, надявах се, че макар да ги сринаха, може още да го правят.

Вдигнах вежди.

— Така ли?

— В известен смисъл — призна тя. — Нямаше точно обяви, но когато се обадих в списанието и говорих с отдела по рекламата, служителят имаше списък на хора, чиито обяви не могат да бъдат публикувани.

Промъкване откъм задния вход. Хареса ми. Ухилих се.

— Навярно е бил личен списък. Започна да ми чете, но сигурно шефът му е влязъл, та ми затвори. Опитах се да звънна по-късно, но не ми отговори.

— Какво направи тогава?

— Отидох в библиотеката и прегледах няколко стари броя. Онези, в които имаше обяви.

— Умно момиче.

Изчерви се и се усмихна. Беше умна. Спечели си още няколко точки. Почти компенсира кинаджийската шпионска маскировка от шейсетте години. Интелигентна, с черен хумор. И, знаете ли, никак не изглеждаше зле. Огледах я от горе до долу. Прилична фигура, страхотна коса под перуката, хубава усмивка. Биваше си я. Да-а, бих могъл да я прекарам. И то с радост, ако този лек вкус от по-преди е точен. Тя хвърли поглед към мен и сигурно се досети за какво си мисля. Очите й се разшириха, главата й се приведе напред. Кокалчетата на пръстите й върху волана побеляха. Усетих остротата на внезапния й страх и мускусния аромат на желанието.

— Е, както и да е — сега гласът й леко потреперваше. — Обадих се на един-два номера, които бях открила, но и в двата случая те бяха „заминали на дълга почивка“. Навярно означава, че са в затвора.

— Или се укриват.

— Може и това да е — съгласи се тя. — Но една жена ми даде телефон на някой, който според нея е „добър“. Нейният „човек“ — така го каза — бил „уважаван“.

— И така ме намери?

Поклати глава.

— Не, номерът беше на друг. Беше най-абсурдната среща в целия ми живот — потръпна. — Получих съобщение да се срещнем в една зала за видеоигри, там имаше и кафене. Настаних се на масата, на която ми бяха казали, и ето на, задава се момче с торбести дънки и раирана тениска. С тъмноруса коса, оставена дълга отпред, за да пада върху очите, и обръсната отзад. Обикновен тийнейджър, нали разбираш.

Ясно. Онзи. Кимнах и не можах да сдържа усмивката си.

— Както и да е, прецених, че детето ще се опита да изврънка пари. Не му обърнах внимание с надеждата, че ще се разкара. Искам да кажа — погледна ме някак жалостиво, — очаквах да се срещна с някого.

— И не разбра, че всъщност той е човекът, с когото е трябвало да се срещнеш?

Изгледа ме шокирано.

— Искаш да кажеш, че го познаваш?!!!

— Продължавай.

— Е, очевидно той беше онзи, с когото бях дошла да разговарям. — Веждите й бяха покрити от кичурите на перуката, сякаш още бе изумена. — Седна на масата и попита аз ли съм Сю. Подходи много професионално. Много делово. Беше адски притеснително.

— Скоти оказва такова въздействие върху хората — съгласих се аз.

Погледна ме, сякаш отново я бях изненадал.

— Ти наистина го познаваш.

Кимнах.

— Той е почти бебе!

Разсмях се с глас.

— Госпожо, Скоти не е бил бебе дори когато се е родил!

Неодобрението й имаше остра кисела миризма, но същевременно бе пропито с влажна, гъста като речна мъгла скръб.

— Не би могъл да е на повече от… колко… дванайсет? — Раздвижи пръсти, докато държеше волана с долната част на дланите си. Беше толкова смутена заради детето, че не можеше да стои спокойно. — Но той е само няколко години по-голям от племенника ми, който още си играе с видеоигри и се срамува от момичетата.

Кимнах в знак на съгласие.

— Тъкмо навърши тринайсет. Вече има два удара зад гърба си, затова трябва да се снишава. Следващия път ще бъде съден като възрастен. И наистина още играе видеоигри и се срамува от момичетата.

— Искаш да кажеш, че е бил залавян? За убийство? Тогава защо още е навън и…

— Разговаря с хора като теб? — попитах подигравателно. — Защото е малолетен. Получи максималните пет години в изправителен дом за първото. За второто трябваше да прекратят делото. Свидетелите започнаха да изчезват.

Погледна ме с ужас.

— Но ако е бил в изправителен дом за пет години, тогава…

Довърших мисълта й:

— Извърши първия си удар, макар и малко непохватно, на крехка шестгодишна възраст.

Очите й се разшириха.

— Горкото дете!

Поклатих глава.

— Не го съжалявай. Прави това, което му харесва. Проверил съм го. Няма данни за насилие в семейството. Хлапето просто си е психопат. Изглежда си като всяко нормално дете. Това му е запазената марка. Никой не го очаква от него, така че лесно може да се промъква. — Реших, че се досещам, но все пак попитах: — Защо той не прие работата?

Поклати глава и лекичко се засмя.

— Каза, че няма да е никак забавно да ме „обработи“, защото ще знам, че идва. Каза, че работи „отблизо“, каквото и да означава това, и няма да може да се промъкне до мен.

— Означава, че използва нож или друго оръжие, което се държи в ръка. Бръснач, стик за голф, каквото и да било. За Скоти е невероятно удоволствие да гледа как човек умира. Наистина се опиянява. Може би дори изпитва сексуално удоволствие — свих рамене. — Всеки е различен.

— Но това — тя потръпна — е толкова… чудато! Истински ме изплаши.

Погледнах я с насмешка.

— А аз не те плаша, така ли?

Замълча.

— Не по същия начин — отвърна замислено. — На него болката му доставя радост. Личи си от погледа му. Ти би го направил, но за теб е просто работа.

Не и по пълнолуние. Въпреки това кимнах в знак на съгласие. Известно време гледах втренчено профила й и внезапно реших, че й трябва порция реалност. Възхищавам се на работата на момчето. Талантливо е. Не ми се искаше да проявява гражданската си съвест спрямо него и да го предаде на полицията „за собственото му добро“.

— Виж какво, трябва да се радваш, че го прави за пари.

— Защо, за бога, трябва да мисля така? — Веждите й се вдигнаха високо на челото. Хвърли ми ужасен поглед, преди отново да се съсредоточи върху движението по магистралата.

— Защото, докато продължава да го прави, за да си изкарва хляба, ще задоволява потребностите си и не би го вършил за забавление. — Тя ме погледна изумена. — Разбираш ли ме? Много по-малко мъртви хора. Няма лесно да се остави да го пипнат. Ако престане да е наемен убиец, ще стане сериен убиец.

Долових въздишка. Следващата пряка бе нашата. Включи сигнала за завиване и смени платната. Очите й примигваха в такт със звука.

— Сигурно е така.

Опрях лакът на прозореца.

— Все още не си ми казала как ме намери.

Известно време мълча, после пое дълбоко дъх. Поклати глава и се изправи на седалката.

— Той ме насочи. Отказа да свърши работата, но ми даде твоя номер. Каза, че си най-добрият, стига да мога да си го позволя.

Брей! Дори не знаех, че копеленцето има телефонния ми номер. Може би ще трябва да му върна услугата, когато изникне работа за нож.

Тя спря колата, както я бях инструктирал, на една пряка преди хотела и паркира до бордюра. Изведнъж прозрях всички причини идеята ми да не е никак добра. Не бях канил жива душа в апартамента си. Твърде късно. Всъщност ми харесваше да разговарям с нея. Да я гледам. Разтревожих се. Когато се върнах към деловата част, тонът ми бе по-рязък, отколкото бях възнамерявал:

— Преди да продължим, искам да видя хилядарка. Спомняш ли си?

— О! — Май наистина бе забравила и не се опитваше да ме мине. Отвори чантата портмоне. Очите ми щяха да изскочат. В черната чантичка имаше огромна бала пари! Това обясняваше защо я бе стискала с такава сила.

Извади навитите на руло банкноти и всеки, който минаваше наблизо, можеше да ги види. Отброи десет стотачки. Поклатих отчаяно глава, докато ги вземах. Тя направо си просеше някой да я обере.

— На твое място не бих размахвал така купчина пари — предупредих я аз. — Дори колата е достатъчна да те набележат, все едно на гърба ти е нарисувана мишена. Не е нужно да привличаш внимание.

Изглеждаше унизена и бързо напъха рулото обратно в чантичката.

— Не бях сигурна колко ще искаш, но прецених, че ще ги искаш в брой.

Усмихнах се.

— Тези няма да ти стигнат. Освен ако банкнотите не са по хиляда долара. Началната ми цена е петдесет хиляди и после се пазарим.

Прочисти гърлото си.

— Петдесет. Разбирам. Имам само десет.

— Както вече ти казах, дори приблизително не стигат. Но щяха да са достатъчни като израз на добра воля. Щях да те придружа до банката за останалите. Ако се бях съгласил да приема работата.

— Всъщност не си отказал категорично, нали така — погледна ме тя лукаво.

— Почти съм го направил. — Прибрах парите в джоба си и слязох от колата.

Докато вървях към хотела, чух зад гърба си звука от меки подметки. След секунди ме подмина човек, който тичаше за здраве. Слушалките в ушите му изолираха заобикалящия го свят. Мускулите на краката ми незабавно се напрегнаха в готовност да хукна в бяг, да се впусна в преследване. Заставих се да продължа да вървя. Чувах как бие сърцето на човека въпреки музиката. Долових лекото изпотяване по челото и струйките, които се стичаха по гърба му от жегата. Опияняващият аромат накара кръвта ми да кипне. Борех се с желанието да изръмжа, да се спусна след бегача и да го съборя на земята. Да заситя глада.

За мен това е голям проблем. Усложнява тичането в парка. На хората май не им харесва да ги преследваш. Иди разбери. А аз трябва да тичам. Трябва да преследвам. Вече е част от мен. С наближаването на пълнолунието става все по-трудно и по-трудно да се владея.

Щом стигнах хотела, портиерът побърза да ми отвори вратата.

— Добър ден, Майк — поздравих го сърдечно. Работи тук, откакто са отворили хотела.

— ’бър ден, господин Джодоне — отвърна той с широка усмивка. Майк е австралиец, както се казва, току-що слязъл от кораба. От него винаги се носи ухание на евкалипт, мента и цитрусовият аромат на щастието, натрапчив и свеж като усмивката му. Ароматът му прогони мириса на мускус от клиентката и усещането за дивеч от бегача. Дадох му обичайния бакшиш. Шумолящата двайсетачка прави усмивката му искрена.

Макс Холком ме посреща в средата на фоайето с лек поклон. Той е Главният — висок, слаб и винаги безупречно облечен. В други времена вероятно щеше да бъде иконом или главен камериер. Притежава необходимия темперамент. Покорен и надежден, с аромат на добре поддържана морава, с нюанс на подправки за сладкиши. Успокояваща миризма. Още веднъж поех дълбоко дъх и спокойно изминах останалата част от пътя.

— Добър ден, господин Джодоне.

— Казвал съм ти и преди, Макс, можеш да се обръщаш по име.

— Вижте, господин Джодоне — отвърна той с известен укор. — Не би било твърде пристойно.

Усмихнах се. Същата игра всеки път, когато вляза.

— Да, предполагам, че е така. — Огледах фоайето, все едно търся някого. — Трябваше да се срещна със своя брокер. Тук ли е вече? Казва се Джесика Торнтън.

Стисна устни, сякаш съобразяваше. Браво на него. Познаваше всички без изключение в сградата и знаеше къде се намират.

— Не, господине, никой с това име не е идвал. Бихте ли желали да я почакате във фоайето?

Обмислих го за миг.

— Не, просто й покажете стаята ми.

Кимна и ми подаде магнитната карта ключ. Запътих се към асансьора, но спрях и се извърнах.

— А, бих искал да ви помоля да донесете в апартамента бутилка „Капитан Морган“ и диетична кола за дамата. Кранът зареден ли е с наливна бира?

Макс вдигна вежди и до мен достигна полъх на изненада.

— Разбира се, господине. Пожелахте стаята да бъде готова. Изпълнено е.

Думите му ме накараха да се усмихна.

— Ще желаете ли още нещо?

Напомних си да поръчам вечеря, преди да се кача на асансьора за последния етаж. Пред моята врата вече ме чакаше хоп с поръчката. Дадох му пет долара. Взе банкнотата и бързо си тръгна. Такъв персонал обичам.

След като се скри, отключих и хвърлих картата върху мраморния плот на масата вътре. Силният хладен повей ме приветства като скъп приятел. Точно както го помнех. Каменната камина с дърва, които се палеха с природен газ, бе готова в случай на нужда. Завесите бяха дръпнати и откриваха прекрасна гледка. Лазурно небе се простираше до хоризонта, а планината сякаш бе готова да промени цвета си. Другия месец по това време гледката ще бъде изумителна.

Изхлузих обувките си и се отправих към мокрия бар с два крана на мое разположение срещу камината. Черна „Гинес“ и каквото друго имаха. Днес беше „Бъд“. Устройваше ме.

Извадих халба от малкия фризер под бара и я напълних. Върху външната й страна се образува тънък пласт скреж и отпих с благодарност. Навън действително бе горещо. Мразя жегата. Винаги съм обичал студа. Нека е пет градуса по всяко време на денонощието, без палто, без дълъг ръкав, и аз съм щастлив. Откакто станах вълк, жегата ми действа още по-зле. Сякаш дори в човешки вид имам козина.

Седнах на един от двата фотьойла срещу канапето и вдигнах крака. От няколко дни не съм се наспивал достатъчно. Седмицата беше тежка. Отново погледнах часовника. Намръщих се, щом забелязах, че стрелките не са мръднали, откакто излязохме от кръчмата на Ник. Почуках по стъклото. Минутната стрелка неохотно се премести с едно деление напред и пак спря. По дяволите! Бях пукнал не само стъклото! Целият часовник бе счупен! Кога ли бе станало?

Затворих очи и въздъхнах, когато се сетих. Да, разбира се. Знаех точно кога съм го направил. Докато крадях втората кола, трябваше да обърна прегрелия „Мустанг“ в канавката и да се изнижа, преди да дойдат ченгетата. Бях забравил да взема портативния полицейски скенер от предната седалка, след като излязох и вратата се затръшна върху ръката ми, когато колата започна да се търкаля. Да-а, последната работа в Атлантик Сити бе тръгнала много, много зле.

Ако Кармине ми беше дал истинското име на мишената вместо сегашния му прякор, нямаше да приема работата. Няколко пъти бях участвал в рисковани начинания с Джефри. Познаваше ме и щеше да разбере, че идвам за него. Човекът определено трябваше да си отиде. Бе се опитал да отреже парче от баницата на Кармине. Да беше само това, но междувременно бе ликвидирал и едно от нашите момчета. При тези обстоятелства нямаше никакво значение, че е син на една от фамилиите в Атлантик Сити, с която си сътрудничехме. Никой, абсолютно никой не можеше да дърпа чергата изпод краката на Кармине. В мига, в който Джефри ме забеляза, разбра какво ще става и хукна у дома при татко. Нямах друг избор, освен да го последвам.

Кармине се бил обадил предварително. Вито, таткото, казал, че ще оправи работата. Но таткото не ми беше клиент, а Кармине, който искаше работата да бъде свършена на всяка цена. Трябваше да бъде изпратено запомнящо се послание. Тогава Джефри реши да се обърне за закрила към полицията. Не беше най-умното, което можеше да направи, нито пък бе каквото таткото имаше предвид. Тръгнаха да го спрат и да го върнат вкъщи.

Единственият ми възможен шанс да избягна главорезите на таткото и да свърша работата бе, докато детето вървеше по стълбите на полицейския участък. Честна дума, бих предпочел всяка друга възможност. Сега в Атлантик Сити е толкова напечено за мен, че може никога да не успея да се върна. Щяха да са необходими доста сериозни пазарлъци от страна на Кармине да оправи положението с Вито.

Просто от объркване, за нула време полицията отцепи града. Нямах друг избор, освен да сменям крадени коли и да използвам почти неизвестни черни пътища. Отне ми много повече време, отколкото бях предвидил. Колко ми отне да се върна? Мамка му! Загубих представа кой ден е.

Като говорим за време…

Тъкмо пак щях да погледна часовника. Изпсувах. Отидох до електронния часовник на радиото в спалнята. Бяха изминали почти осемнайсет минути, откакто слязох от колата. Вече трябваше да е тук. Отново седнах във фотьойла, пресегнах се наляво, вдигнах слушалката и набрах вътрешния номер, който знаех наизуст. Той и номерът на обслужването по стаите бяха единствените, които някога съм набирал.

— Главен портиер — долетя гласът на Макс. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Макс, обажда се Тони Джодоне. Пристигна ли госпожа Торнтън?

Настъпи пауза, която никак не ми хареса.

— Бихте ли могли да ми я опишете, господин Джодоне?

— Към трийсет и пет годишна, метър и шейсет, тъмна коса, черен костюм „Шанел“ с панталони. Виждал ли си я?

— Да, господине. Дойде, но още не се е отбила на рецепцията. Участва в доста странен разговор с друга жена.

Дявол да го вземе, както се казва. Защо не се бях вслушал в инстинктите си?

— В какъв смисъл „странен“? — попитах и посегнах към обувките си. Шнурът на телефона не бе достатъчно дълъг, та трябваше да се облегна на фотьойла и да се изпъна, за да ги придърпам с крака.

— Явно жената твърди, че познава вашата гостенка. Госпожа Торнтън се опитва да не й обръща внимание, но другата продължава да я спира и да й говори. Бихте ли желали да се намеся?

— Не — отвърнах аз, стиснах слушалката между брадичката и рамото си и набързо завързах връзките на втората обувка. — Слизам долу. Не позволявай на никоя от тях да си тръгне.

Затворих телефона и се запътих към вратата.