Тринайсета глава

След като платих сметката в хотела, тя ме откара до кръчмата на Ник да си прибера колата. „Мустанг Фастбек“ от 1967 година. Черна, с бяла тапицерия. В състояние е да изпревари почти всеки друг автомобил от колоната на прав участък. Не само че не бяха повредили колата ми — бяха я лъснали. Долових остатъчната миризма на пот, смесена със свежия почистващ препарат. Хубаво е да внушаваш страх.

Беше изумена, че никой не бе пипнал колата ми в квартал като този, затова й казах за разговора ми с Джоко.

— И наистина щеше да го направиш. Нали? — Прекипяло кафе, кипяща вода с едва доловим нюанс на карамфил.

— Абсолютно — отвърнах твърдо. — Заплахата няма ефект, ако не покажеш желание да я изпълниш.

Урокът й бе необходим, ако искаше наистина да се опълчи на семейството си.

— Ясно… — Не можах да подуша настроението й.

Първата ни спирка бе нейната банка. Изуми се, когато й казах да изтегли към четвърт милион. Накрая склони на пет хиляди. Каква загуба при такава хубава възможност да се поразвихриш на хазарт.

Потеглих пред нея към дома си, за да оставя колата. Живея в голяма, наподобяваща ранчо къща в тих квартал в покрайнините. Сградата е огромна. По-голяма е, отколкото ми е нужно, но обичам да ми е просторно. Жилището е с размера на половин хотелски етаж и въпреки това ми се струва тясно. Докато паркирах, отново се запитах какво ме е прихванало, че й позволявам да навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в живота ми. Само момчетата са идвали в дома ми. Редуваме се да сме домакини на покера. Случва се веднъж на няколко месеца, затова съседите не мрънкат. Много. Бодигардовете и явното оръжие изнервят хората.

Отключих и я поканих да влезе.

— Ти поогледай — казах й. — Трябва ми минутка. Действително ми се иска да сваля тези дрехи.

По миризмата й разбрах, че май съм засегнал чувствата й.

— Не ти ли харесват?

Усмихнах се и бързо я целунах по бузата.

— Много ми харесват. Но ги нося от два дни.

— О! — Долових облекчение в реакцията й. Ароматът й отново бе слънчев. Май ще трябва да си меря думите пред нея, докато кожата й поне малко не загрубее.

Влязох в спалнята си и чух гласа й, докато се събличах:

— Наистина е прекрасно! Сам ли го обзаведе?

Готвех се да взема бърз душ.

— По-голямата част. Някои от картините са подарък от татко.

Извърнах се и я видях застанала на прага на спалнята.

— Мислех, че баща ти е умрял, преди да се родиш.

— Не, казах ти, че баща ми е умрял, преди да се родя. Татко е човекът, който ме отгледа.

Вирна глава в недоумение.

— Баща ми е бил бодигард на Патроне — обясних й аз, като използвах италианското произношение. — Навярно си чувала наименованието „Кръстник“. Буквално Патроне не се превежда като „кръстник“. Всъщност е „наставник“. Фигуративно казано, „дядо“. Глава на семейството, закрилник. Както и да е, татко не е имал семейство и когато се преместих в голямата къща, аз също нямах. На татко му станало жал за мен, защото винаги е искал да има деца. Така че се обърнал към Патроне и той му позволил да ме отгледа.

Усмихна ми се и замириса на топли канелени кифлички.

— Добре се е получило. Хубаво е, че сте се намерили един друг.

Влязох под душа. Говорех по-силно, за да надвикам шума на водата:

— По-скоро е семейство по избор, не по кръвно родство. Но и двете са важни.

Чух гласа й да се приближава. Усетих, че е застанала точно на прага.

— Имаш ли останали някакви роднини? Баща ти и майка ти имали ли са семейства?

— И да е било така, никога не съм ги виждал. Дори не знаех истинското име на майка ми. Тя си бе избрала да я наричат Амбър.

Излязох от душа и отидох при нея в спалнята. Кърпата около кръста ми служеше само за изсушаване. Не съм чак толкова скромен.

В съзнанието си усетих, че се надяваше да види снимка. Имах, но беше стара и измачкана от носенето с години в портфейла ми. Въпреки това прерових квитанциите и визитките да я открия. Извадих я и й я подадох.

Сю се втренчи във фотографията, докато си бършех косата.

— Но тя е истинска красавица! — възкликна изненадано.

Хвърлих поглед към снимката. Не я гледам често.

Майка ми имаше гъста черна коса, която съм наследил, и сапфиреносини очи, каквито аз нямам. Бледата й кожа и деликатните черти я правеха хубава като модел. Тялото съответстваше на лицето. Ако се беше опитала, можеше да стане нещо повече от курва, но не я познавах достатъчно дълго да чуя историята й. Едно десетгодишно дете не се замисля за подобни неща.

Посочи усмихнатото малко момченце на напуканата, избеляла хартия.

— Ти ли си с нея?

— Да. Тук съм на пет. Точно преди сифилисът й да се влоши сериозно. Когато умря, не изглеждаше толкова хубава. Такива гледки не са за очите на малко дете.

Погледна ме и видя краткия проблясък на болка да се появява, а после да изчезва от погледа ми при промъкналия се спомен.

— Съжалявам — и наистина го чувстваше. Усещането стегна гърдите ми. Свих рамене.

— Хайде, стига. Миналото не може да се промени. Така се е случило.

— Да-а. И аз мога да кажа нещо за невъзвратимото минало. — Стоеше, взираше се в лика на отдавна отишлата си жена, която изобщо не познаваше, и изпитваше мъка. Горещите сълзи бяха готови да рукнат. Върна ми снимката, без да каже и дума.

Прииска ми се да се приближа към нея и да я прегърна, да я утеша. Но не можех. Вместо това бързо облякох дрехи, подходящи за Вегас. Гледаше ме как се обличам със собственическо изражение на лицето. Докато минавах напред-назад, тя се пресягаше и докосваше ръката или крака ми. Сякаш все още всичко не бе напълно реално за нея. Веднъж й се усмихнах и тя ми отвърна.

След като се облякох и приготвих багажа си за ден-два, аз се пресегнах към нишата зад дрехите и рафтовете. Пръстът ми откри малката издатина в стената. Част от ламперията се отмести и слепешком напипах дръжката на дипломатическо куфарче. Типично куфарче с твърдо покритие от черна кожа и две ключалки с шифър отгоре. Не го отворих. Нямаше нужда. Знаех какво има вътре. Към него бяха прикрепени белезници и аз ги закопчах около китката си.

Сю ме наблюдаваше с интерес. В дъното на погледа й искреше любопитство.

— Какво има в куфарчето?

— Нещо, което трябва да доставя на някого. Няма да ми отнеме много време — тонът ми бе лек, но неутрален.

Сви рамене, но надушвах любопитството й. Бях доволен, че не зададе въпроси, на които не исках да отговарям.

Оставихме колата под наем на Сю на паркинга на летището. Беше лесно да си купим билети. Следващият полет беше само след двайсет минути.

Обиколихме магазините на летището и купихме няколко тоалета за Сю. Бях малко изненадан, че носи трийсет и шести номер. Обикновено ме бива повече в преценките. Освен това й купихме чанта за пътуване, козметика и тоалетни принадлежности.

— Не мога да повярвам, че го правя! — възкликна тя, докато плащахме на касата. — Толкова е…

— Толкова… какво?

— И аз не знам! Порочно? Екстравагантно?

Пак това чувство, че няма право да бъде щастлива. Обърнах я да ме гледа право в лицето. Поставих ръце на раменете й и задържах погледа й. Повторих нещо, което й бях казал още първия ден:

— Имаш право да се радваш, Сю.

Очите й ми благодариха с думи, които не можеше да изрече. Усмивката й доизрече останалото и тя ме прегърна.

Когато стигнахме до охраната, придружих единия от служителите до отделно помещение, след като размахах карта, която ме легитимираше като куриер на силноохраняеми пратки. Не беше лесно да се сдобия с карта за такава самоличност и се гордеех с нея. Притежавах големи пълномощия и можех да транспортирам огромни суми и бижута из цялата страна като ръчен багаж. Трябва да декларирам оръжието си, но мога да го нося скрито, щом кацнем. Единствената ми грижа е пистолетът да не е този, с който си върша работата. Оръжието, което използвам, е или „Зиг Зауер“, или трийсет и осемкалибров „Таурус“ с къса цев. Днес бях взел тауруса. Сладък пистолет. Дава пет изстрела един след друг.

Кучетата, които търсят наркотици, представляват пречка. Напълно пренебрегнаха куфарчето и ме подушиха от горе до долу. После се снишиха по корем в знак на подчинение и бясно размахаха опашки. Една женска от ловджийска порода се просна по гръб и зави. Явно съм голямо куче. Беше ми се случвало и преди, но охраната не знаеше как да реагира на реакцията им. Накрая трябваше да издърпат кучетата през тълпата смеещи се пътници и да претърсят багажа ми ръчно.

Когато се върнах, тя ме чакаше от другата страна на рентгена. Сега горната част на куфарчето ми бе облепена със защитна лента. Огледа го с неприкрито любопитство, но не зададе никакви въпроси. Умница.

Трябваше малко да побързаме, за да стигнем до изхода за пътници две нива над нас. Беше се задъхала леко, но се засмя радостно, щом се плъзнахме през вратата и подадохме бордните си карти. Стюардесата се опита да ми каже, че трябва да оставя куфарчето. Неохотно отстъпи, когато й показах белезниците и защитната лента. Хубаво де. Настроенията й не бяха мой проблем.

Времето бе идеално за полет. Свикнал съм да летя, но бе очевидно, че Сю не е. Миризмата й премина в почти неистов ужас. Ужасът надминава по сила амонячния мирис на паниката. Прилича на вонята, която се разнася от непочиствана цяла седмица котешка тоалетна — ако хората можеха да я доловят, щеше да свали боята от стените. Докато ускорявахме за излитане, кокалчетата на пръстите и бяха побелели върху подлакътниците на седалката. Долових как сърцето й бие все по-яростно, докато стигна пърхането на колибри.

— Не обичаш ли да летиш, любима?

— Никога досега не съм го правила — отвърна ми тя със затворени очи. — Току-що ми хрумна мисълта, че вися в консервена кутия три километра над земята. Имам чувството, че ще повърна.

Реших за по-разумно да не споменавам, че всъщност ще се окажем на доста повече от три километра. Опитах се да хвана едната й длан, за да я успокоя, но тя отказваше да пусне седалката, затова отпуснах своята върху й и нежно погалих кожата. Обикновено излитането е най-ужасният момент за несвикналите да летят. Усещах как пулсът и се ускорява там, където пръстите ми докосват китката й. Изскимтя. От този звук ми се прииска да я целуна лекичко, да я утеша.

— Скоро ще свърши — вместо това утешително я потупах по ръката.

Внезапно разтвори очи в паника.

— Защо казваш това?

Засмях се тихичко.

— Нямам предвид, че ще се разбием. След като самолетът приеме хоризонтално положение, ще видиш, че не е толкова лошо.

Ускорението намаля и усетих как самолетът се успокоява. Пилотът се обади по микрофона да поздрави пътниците и да ни уведоми, че атмосферните условия са идеални за краткия полет до Вегас. Щеше да продължи по-малко от час. Самолетът бе претъпкан и стюардесите се щураха напред-назад. Попитаха ни дали желаем кафе или безалкохолно. Сю леко пребледня, когато си поръчах портокалов сок.

— На теб не ти прави впечатление, нали? — попита тя.

— Всъщност обичам да летя — признах й аз. — Даже съм вземал часове по пилотиране, но така и не успях да получа разрешително за пилот. Необходими са доста летателни часове. Животът ми бе много напрегнат.

Почти бяхме преполовили пътуването, когато Сю се осмели да се пусне от седалката. Помислих си, че няма да е лошо да й се пораздвижи кръвта. Отначало ръцете й бяха сковани и ледени, но аз ги разтрих и помогнах кръвообращението й да се оправи.

— Сигурно ме мислиш за някаква лигла — изрече тя жално.

— В никакъв случай — отвърнах й с лека усмивка. — Хиляди хора не обичат да летят. Не си нито първата, нито последната. Познавам няколко много яки типове, които стават на желе в самолет. Всеки си има някаква фобия.

— И каква е твоята? — запита тя. Любопитство изпълни компресирания въздух и изчезна през някакъв отвор.

Позасмях се.

— Няма да повярваш.

— Моля те! — настоя тя. — Ще ми е по-леко, ако разбера за притесненията на другите.

— Добре — съгласих се аз, — но е нелепо. Страх ме е от игли.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Игли? За инжекции или за шиене?

— За инжекции — уточних. — Как да ти кажа. Знам, че от тях има полза, но всичко в спринцовката ми изглежда по един и същи начин. Може да е лекарство, може да е отрова. Готов съм да пребия до безсъзнание човек, който приближи игла към мен. Веднъж почти щях да се разболея от тетанус, защото не исках да отида в болницата. Накрая татко трябваше да ме удържи, и то с помощта на още трима санитари, за да не се наложи да ми отрежат стъпалото.

Тя се засмя дрезгаво.

— Игли! Само си представи! Такъв огромен, силен… — почувствах, че се готви да произнесе думата убиец, но се усети — мъж като теб.

Усмихнах се саркастично.

— Радвам се, че ти е смешно. Но аз не ти се присмях, нали?

Думите ми леко я отрезвиха.

— Извинявай — каза тя, но смехът още звучеше в гласа й. — Предполагам, че не се ваксинираш срещу грип, а?

— Да — потвърдих. — Ваксините не са на първо място сред приоритетите ми. Мисля, че ако всички около мен го правят, ще съм в безопасност. Но виж какво ще ти кажа — веднага съм готов да се подложа на инжекция, ако приемеш да летиш с мен. Само двамата в чистото синьо небе. Бихме могли да правим лупинги и да летим надолу с главата. — В погледа ми проблясваше искрица, която разкриваше, че я дразня. Точно в този миг самолетът попадна във въздушна яма и слязохме един-два метра надолу. Тя леко пребледня и миризмата на паниката й защипа обонянието ми.

— Добре, предавам се — отвърна бързо. — Извинявай, че ти се присмях. Много, много извинявай.

Разсмях се с глас, докато накрая и тя се присъедини към мен.

Започнахме да споделяме вкусовете си. Оказа се, че и двамата можем цял живот да живеем на италианска храна, но не обичаме зеленчуци в пицата. Тя не понасяше миди, но й допадаха калмарите, които аз не харесвам, обаче обожавахме скаридите.

— Страшно ще ти харесат коктейлите със скариди в казината — уведомих я аз.

— Добри са, така ли?

— Нещо повече. Безплатни са.

Веждите й се скриха под падналите на челото кичури.

— Раздават безплатни коктейли със скариди? Страхотно!

— Там е евтино — отвърнах със свиване на раменете. — Безплатната храна задържа хората около масите и ги кара да харчат повече.

Сю продължаваше да хвърля нервни погледи през прозореца, затова се пресегнах и пуснах щората. Мирисът издаде, че се стресна, но всъщност я поуспокои. Говорихме си за книги. Оказа се, че имаме огромни различия във вкусовете.

— Най-ми допадат истинските неща — каза тя. — Не биографии, но, да кажем, истории, основани на действителни престъпления. Както и драмата на хора, които са вършили интересни работи. А ти?

Общо взето, успях да я разсея с разговор, поне през по-голямата част от полета.

Ала когато започнахме да се спускаме към Вегас, попаднахме в турбуленция. Вече препускахме по пистата, когато успях да разтворя безкръвните й пръсти и да освободя ръката си. Ако спирането на кръвообращението й продължеше, може би щеше да се наложи да ампутираме крайника.

Щом пристигнахме, трябваше да мина през охраната, за да освободят пистолета ми, да махнат лентата от куфарчето и повторно да преброят парите. Щракнах белезниците около китката си и сключих пръсти около дръжката.

Сю ме чакаше до багажната лента. Чантите бяха на пода до нея и тя широко се усмихваше.

— Доволна ли си? — попитах я, макар че миризмата й бе красноречив отговор.

— Никога не съм вършила такива работи. Толкова се забавлявам!

— Още не сме започнали да се забавляваме.

Тъкмо се готвеше да каже нещо, когато мобилният ми телефон иззвъня. Настроил съм го наистина да звъни. Звънът му се различава от чуруликанията и тъпите мелодийки на всички останали телефони. Погледнах дисплея. По дяволите! Все пак щеше да е по-разумно да отговоря.

Сара щеше да звъни нонстоп, докато не се свърже с мен. Вдигнах пръст да възпра репликата на Сю, натиснах бутона и притиснах телефона до ухото си.

— Тони е.

— Тони, обажда се Сара. Толкова те търсих!

— Бях в самолет, Сара.

В гласа й се промъкна паника.

— Това значи ли, че не си в града?

— Да, Сара. Ще отсъствам няколко дни. Какво има?

— Но аз искам да се отбиеш. Алармената система не работи.

Въздъхнах. Алармената система никога не работи, когато Сара управлява магазина. Имам чувството, че машините не я обичат.

— Какво прави?

— Пак онези скапани сензори на вратата! Пищят винаги, когато някой клиент излезе.

— Винаги ли, Сара? — Трябва да получа достатъчно информация за проблема, за да мога да го разреша.

— Не, ами не всеки път. Но само през последния час пищя шест пъти! Ето пак, чуваш ли?

Беше права. Дочух отдалеч характерния сигнал за кражба в магазина.

— Да е минал клиент? Или служител? Разкажи ми какво става, Сара.

— Клиент. Човекът току-що бе платил на касата, но въпреки това сигнализира.

— Купил ли е нещо, което трябва да бъде анулирано? Служителят махнал ли е етикета?

— Да, Том работи на тази каса.

Това е добре. Познавам го. Доста е внимателен. Значи може да е от сензорите.

— Клиентът още ли е в магазина?

Гласът й прозвуча обидено:

— Разбира се. Стоя точно до него. Какво трябва да направя?

Чух как прикри микрофона с ръка да обясни на купувача, че разговаря с компанията по поддръжка на алармената система. После се заприказва с него и забрави, че съм на телефона.

Днес нямах нито време, нито настроение да си играем игрички.

— Сара? Сара!

— О, извинявай, Тони! Какво да направя сега?

— Вземи плика на клиента и се отдалечи от сензорите. После прекарай плика през сензорите и ми кажи какво става.

— Добре. Момент. — Чух как остави слушалката и помоли купувача за плика. Онзи възрази, което ме накара да наостря уши. Вслушах се по-внимателно, като напрягах целия си вълчи слух.

— Това е безсмислено! — каза мъжът. — Нямам време да ви помагам да си оправяте оборудването. Дайте ми плика. Имам си друга работа за вършене.

Аха. Хрумна ми нещо.

— Сара! Вдигни слушалката!

Дочу се дращене и после се разнесе гласът й:

— Кажи, Тони?

— Пликът у теб ли е?

— Да, ето го — гласът й заглъхна. — Извинете, господине. Ще ни отнеме само минутка. Ще получа порицание, ако не докладвам за тези грешки, щом възникнат.

— Сара? Прекара ли плика?

— Да. Този път не реагира.

— Направи ми една услуга: помоли човека отново да мине през сензорите. Но този път ти ще държиш покупките, докато преминава.

— Но…

— Просто го направи, Сара. Довери ми се. — Клиентът отказваше да мине и знаех защо.

— Тони? Не иска да премине. Не мога да го заставя. Какво да правя?

— Извикай охраната, Сара. Човекът е крадец.

— О, стига, Тони. Пликът е у мен. Видях го да си плаща.

Сю ме наблюдаваше внимателно с вдигнати вежди. Знаех, че слуша. Беше й интересно, макар и да чуваше само част от разговора.

— Купил е някои неща, но не е платил всичко. Не изпускай този плик. Ако човекът се дърпа, проследи го до колата му и запиши номера. Обзалагам се, че каквото и да е скрил в джоба си или под ризата, струва много повече от съдържанието на плика. Но най-вероятно няма да си тръгне без онова, за което е платил. Обади ми се, след като охраната го претърси.

Затворих, без да изчакам отговор.

Вдигнах пръст към Сю да почака и дори не погледнах дисплея, когато телефонът отново иззвъня.

— Тони.

— О, господи! Тони, оказа се прав. Този тип си е зашил джобове от вътрешната страна на панталоните. Открихме няколко много скъпи батерии за мобилни телефони, луксозни дамски парфюми и няколко компактдиска. Мислиш ли, че и останалите сигнали също са означавали кражби?

— Поне няколко от тях. Но навярно системата действително се нуждае от настройка. Ще се отбия, като се върна. Дотогава накарай няколко служители да застанат до изхода и прекарай покупките на хората. Ще разбереш дали причината е в човека или в багажа. Това ще помогне, докато се видим.

— Толкова съм ти благодарна, Тони! Нищо чудно, че Керъл толкова настоява да ползваме услугите на твоята компания.

— Няма защо, Сара. Ще се видим след няколко дни.

Прекъснах разговора и установих, че Сю ме наблюдава с любопитство. Плътният, сладък мирис на антифриз изпълваше въздуха. Поне на мен така ми мирише.

— Как можа да разбереш по телефона, че клиентът краде?

Свих рамене.

— Повечето хора намират алармените системи за досадни, но всъщност добре разбират нуждата от тях. Когато отказа да даде плика, прецених, че нещо не е наред. Човек се учи да ги разпознава.

— Значи имаш охранителна фирма? С това ли си изкарваш хляба?

Захилих се.

— С това си запълвам времето. Вече знаеш с какво си изкарвам хляба.

Телефонът в ръката ми ме подсети нещо друго. Взех чантата си и направих знак на Сю да стори същото. Натиснах бутона на менюто и прегледах списъка с имена. Щом стигнах до Сал, позвъних.

— Казвай — Сал винаги отвръща на обажданията по този начин.

— Сал? Тони е. Как върви бизнесът?

— Ей, Тони! К’во става, приятел? В града ли си?

— Да. Надявам се да успеем да свършим малко работа. Пък имам и малко пари за харчене. — Това беше вярно, но същевременно е достатъчно невинно, ако някой подслушва. Сал знаеше какво искам да направя.

Бяхме стигнали до гишето за коли под наем и подадох на служителката членската си карта с необходимата информация, така че не бе необходимо да говоря с нея.

Отговорът на Сал ме разочарова.

— Съжалявам, Тони. Тече седмицата на ревизии. Не мога да ти помогна.

Мамка му!

— Някакво предложение?

— Май не. Инспекторите по хазарта са из целия град. А, почакай! Вече свършиха с „Лъки Страйк“. Можеш да се пробваш там.

Направих гримаса.

— Не бих казал, че е добър избор, Сал.

— Точно сега това е единственият ти избор, Тони. Освен ако не искаш да дойдеш пак другата седмица.

Не. Веднъж вече прецаках нещата. Ако не се погрижа навреме, щях да имам затруднения с парите. Онова скапано ченге ме дебне като орел. Няма да успея да ги превъртя през бизнеса. Без парите не мога да си позволя почивката, която исках.

Ала честно казано, никак не изгарях от нетърпение да отида в „Лъки Страйк“. Лео Скаполо може да беше от Фамилията, обаче не е приятел. Той е начело на списъка с враговете ми. Но беше необходимо.

— Добре. Както и да е, благодаря ти, Сал.

— При всички случаи се отбий, Тони. Ще ти запазя стая. Поне това мога да направя.

— Ще се възползвам. След малко сме там.

— Ясно. Имаш гост. — Той се изкиска. — Мога да отгатна пола. Смесваме работата с удоволствието, а? Ще ви настаня в хубав апартамент.

— Винаги е удоволствие да се работи с теб, Сал. — Затворих и грабнах ключовете, които чиновничката бе плъзнала по плота с усмивка.

— Къде отиваме? — попита Сю.

— Ще прекараме нощта на Южния булевард. Но после ще се наложи да се настаним за известно време в центъра. Става ли?

Сви рамене и свежият аромат на мандарини изпълни въздуха.

— Не ме интересува къде ще ходим. Само кажи и тръгваме.

Щом пристигнахме в хотела, предложих да обиколим пеша няколко казина по Булеварда, тъй като колата вече бе паркирана. Сю бе изпълнена с благоговение пред светлините навсякъде. Впечатляващи са дори през деня.

Регистрирахме се. Сал ни посрещна топло и лично занесе куфарчето ми в сейфа за през нощта. Не се безпокоях за него. Казината в Лас Вегас разполагат вероятно с най-усилената охрана в света. Ако за някой хотел се разчуе, че изчезват ценности, ще се окаже вън от играта, докато мигнеш.

Сред приглушената светлина във фоайето се разнасяха тихи разговори, ала се оказах напълно неподготвен за атаката върху сетивата ми, щом прекрачихме прага на казиното.

След промяната и друг път ми се е случвало да се озова сред тълпи. Ходил съм в барове с жива музика. Но високият, писклив звън и дрънчене, които само до преди година възприемах като приятен фон, сега бяха преминали в неистова какофония и почти на мига отключваха жестоко главоболие. Освен това не бях планирал безкрайното разнообразие от емоции, които зашеметиха обонянието ми. Радост. Ярост. Печал. До една бяха прекалено наситени, проникваха навсякъде, плътни като течност, изпълнила атмосферата. За миг сърцето ми бясно заби и не бях в състояние да си поема дъх. Не можех нито да мисля, нито да помръдна. Трябваше да изляза. Исках да избягам от емоционалната лудница. Сю ме наблюдаваше, изражението й говореше за паника. Очите й се стрелкаха напред-назад и се опитваха да открият източника на дискомфорта ми, ала не бе само един.

Постепенно се овладях и забавих биенето на сърцето ми. Стоях неподвижно и дишах дълбоко. Оставих миризмите да се носят покрай мен и не се стараех да ги определя или категоризирам. Това бе проблемът. Опитвах се да различа всяка една, но не можех. Звуците все още бяха прекалено силни. Бръкнах в джоба си и си сложих тапи в ушите. По-добре. Много по-добре. Високите тонове заглъхнаха. Врявата утихна и отново бях в състояние да мисля. Усмихнах се неуверено на Сю, но тя продължаваше да ме дебне, както куче дебне нервния си стопанин.

Обиколихме наоколо, но не играхме кой знае колко. Главоболието още се таеше зад очите ми. Колкото повече места обикаляхме, толкова повече нервите ми се опъваха и Сю започваше да го забелязва.

— Напрегнат си — каза ми тя.

Напрегнат ли? Определението беше странно, но се съгласих с него.

— Хайде да излезем за малко на слънце. Може да помогне. Мислех да отидем да видим язовир „Хувър“ — предложих аз, щом тя най-сетне се обърна към мен.

— Ще бъде страхотно — отвърна Сю и се отправихме към гаража.

След като се озовах навън, вече можех да махна тапите. Колкото повече се отдалечавахме от средата на булеварда, толкова по-лесно ми ставаше да се отпусна. Язовирът е извън града. Отново се заговорихме за онова, което вълнуваше умовете ни. Филми, политика, религия. Тук възгледите ни бяха по-скоро сходни, но имаше няколко съществени разлики. Не можехме да постигнем съгласие за етичността и законността на фоторадара, който сега ченгетата използват, защото бяхме видели един такъв паркиран встрани от пътя при изхода на града. Обикновено спазвам ограниченията на скоростта, така че за мен не е проблем, но смятам, че невъзможността да се опълчиш на обвинителя си нарушава определени права на личността.

Сю считаше, че ограничението се осъществява само поради факта, че останалите шофьори виждат спрялата кола. За това помагат и яркоцветните светлини, които се виждат от километри разстояние.

— Значи според теб проблясващите светлини не са само за да осигурят безопасност и видимост за спрялата кола, ами същевременно правят спектакъл за останалите?

— Точно така — отвърна тя и усетих полъх на цитрусови плодове и карамфил. — Затова проблясващата синя светлина на полицейската кола сама по себе си е същата спирачка, ако не и по-добра. Хората винаги „вдигат непозволена скорост“, докато паркираната полицейска кола не ги последва. Но с фото радара не си сигурен дали са те хванали, докато не получиш акта по пощата. И не увеличават скоростта, защото ги е страх.

Замислих се върху думите й, но след малко леко поклатих глава.

— Съжалявам, ама не става. Навярно това е разумният довод, който се опитват да прокарат, но целият замисъл просто смърди на нарушаване на Конституцията по доста параграфи — обосновах се аз.

Щом разочарованието й с мирис на нажежен метал стигна до мен, по лицето ми се разля усмивка. Беглият поглед потвърди предположението ми. Леко бе стиснала челюст, а ръцете й бяха плътно кръстосани.

Щом забеляза усмивката ми, завъртя очи и ароматът на мандарини замени разочарованието. Разсмя се и не след дълго се присъединих към нея. Постигнахме споразумение да не се съгласим един с друг, тъй като и двете гледни точки бяха основателни. Доказа, че има ум в главата си и проявява желание да го развива, което наистина е важно за мен. Споровете, стига да не се сведат до лични нападки, са изключително забавни.

Трябваше да изчакаме няколко минути до започването на първата обиколка. И двамата се сетихме, че сме забравили да обядваме. Само бяхме закусили в самолета. Нямаше значение. След екскурзоводната беседа щяхме да се върнем в града. Правил съм обиколката няколко пъти. Беше полезна и интересна както винаги. Тя бе очарована от тунелите под язовира и ми зададе няколко наистина интелигентни въпроса за строителството му. Както вече споменах, имаше ум в главата.

Когато се върнахме на Булеварда, слънцето почти бе залязло и Сю получи възможността да се наслади на пищния спектакъл на нощта, превърната в ден. Луната се бе издигнала в топлия пустинен въздух и можех да усетя притеглянето й, но все още бе като леко дразнене. И все пак на няколко пъти се хванах, че стоя неподвижно и се взирам в небето. Сю докосна ръката ми и през мен преминаха топли вибрации. Господи, пристрастявах се към това усещане.

Прекарахме нощта в обятията си. Не можех да се наситя на вкуса й, на аромата на богата почва и нова растителност, на усещането за вълшебство, което протичаше през нас. Виковете, които издаваше, когато отново и отново я довеждах до върха, спираха дъха ми.

Въпреки това на следващата сутрин се събудих много рано напрегнат и раздразнителен. Бях планирал пътешествието да бъде отпускащо. Посещението при Лео щеше да ме принуди да си пазя гърба през цялото останало време.

— Добре ли си? — попита ме Сю, щом излезе от банята. Бях я обезпокоил. Уханието й премина в острия, рязък мирис на тревогата.

Грабнах пътническия си несесер и отидох да си взема душ и да си измия зъбите.

— Просто трябва да се погрижа за бизнеса си. Не исках да ти развалям настроението.

Сви рамене и се усмихна.

— Тогава да извършим доставката и пак да се забавляваме.

Отвърнах на усмивката й.

Беше едва шест часът сутринта, когато стигнахме центъра и спряхме на паркинга на „Лъки Страйк“. Центърът не е толкова натрапчиво бляскав като Булеварда, но въпреки това изобилства от светлини и движение. Неоновите фигури на каубоя и каубойката още са там, а старият „Юнион Плаза“ все още пази огромния балдахин от светлини.

Сериозно се замислих дали отново да не сложа тапите за уши. Ала не, Лео щеше да ги приеме като признак на слабост. За да се срещна с него, трябваше да бъда на върха на уменията си. Знаех, че вече е буден и работи. Ако изобщо може да заспи нощем, то е само за няколко часа. Нарича „лигльовци“ хората, които спят по осем часа. На мен самия шест часа сън са достатъчни, затова донякъде съм съгласен.

Поех си дълбоко дъх и се стегнах, но докато стигнем до рецепцията, главата ми отново пулсираше. Куфарчето беше закопчано с белезниците за китката ми.

Служителят беше дете. Напоследък всички приличат на деца. Само на трийсет и седем съм, а вече се чувствам стар. От самото начало не го харесах. Едва се сдържах да не изръмжа. Миришеше на кръв, смърт и още по-лошо. Не прилягаше на момчешкото му лице.

— Би ли помолил Лео да дойде на рецепцията? Трябва да говоря с него — използвах най-учтивия си тон. Захарта е по-добра от оцета.

Незабавно изпъна гръб. Като облак от него се надигна миризмата на прекипяло кафе и суха жега. Бях го накарал да побеснее. Чувствително малко лайно.

— Генералният директор е изключително зает в момента. Не мога да го безпокоя.

Куп фъшкии — и аз го знаех. За Лео няма по-важен бизнес от парите. Не бях в настроение да слушам как някакъв сополанко ми казва дали мога да го видя, или не.

— Сю, почакай тук. Офисът му още ли е на старото място? — хвърлих поглед към хлапака, докато се отправях по коридора редом с рецепцията.

Опита се да ми прегради пътя.

— Не може да влизате тук, господине. Входът е само за служители.

Започнах да го изблъсквам встрани, когато Сю докосна ръката ми.

— Тони, моля те — каза ми тя. — Да отидем другаде. Не е кой знае какво.

С удоволствие бих се подчинил, но се извърнах към нея и притиснах пръст до устните й.

— Всичко е наред. Нямам намерение да правя сцени. — Обърнах се да се огледам и погледът ми падна върху висок чернокож мъж, когото познавах. Носеше бяла риза, на която се четеше името му. Усмихнах се. Приближих се към него.

— Боби — казах дружелюбно аз.

Извърна се и щом очите му се съсредоточиха върху мен, черното му лице светна в усмивка, която се открояваше ослепително върху тъмната кожа. Боби е някъде от Южна Африка. Кожата му е почти синьо-черна. Миришеше на скъп одеколон. Кожа и застоял тютюнев дим — но чужд. Ала одеколонът надделяваше истинския му мирис. Ръката му се изстреля напред и аз я стиснах. Хватката му още беше мечешка, но този път можах да му отвърна равностойно.

За миг, докато се ръкувахме, очите му странно просветнаха, но искриците бързо изчезнаха. Предположих, че съм го изненадал.

— Ей, здравей, стари мошенико! — отвърна той сърдечно. — Как я караш, човече? Май тренираш здравата, а! К’ви ги вършиш напоследък?

— Все същият Тони съм си. Бива. — Опипах бялата риза. — Шеф на салон, а? Издигаме се в обществото.

Стисна устни и сви рамене.

— През повечето време усилията не си струват. Но парите са добри.

Усмивката ми се стопи.

— Трябва да видя Лео.

Усмивката на Боби също изчезна и изражението му заприлича на моето. Безстрастно, безизразно.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — Видът му загатваше някакво притеснение, което не можех да подуша.

— По работа е. Нямам друг избор.

Извърна се и заедно се отправихме към рецепцията.

— В живота винаги има избор, Тони. Винаги. — Разбрах, че вярва в думите си.

— Задълженията често надделяват над избора, Боби. Ти го знаеш най-добре.

Спря се и се втренчи в мен. Облиза устни — кратко розово пламъче на фона на тъмната кожа. През лицето му премина облак, а в погледа му се четеше болка. С Боби имахме обща история, която включваше доста гадни неща, извършени в името на задължението. Навярно бях излъгал Сю, когато й казах, че никога не съм бил използван. Кимна бързо.

Служителят замириса на изненада, щом Боби се приближи до рецепцията.

— Всичко е наред, Бен — каза той, докато вървеше по коридора. — Лео ще иска да се види с тези хора.

Служителят ми хвърли мрачен поглед. Гневът му ме удари като горещ повей. Изпратих му въздушна целувка.

Миризмата на Сю издаваше безпокойство, затова вдигнах ръката й и я притиснах към устните си.

— Остави ме да водя — инструктирах я аз.

Боби се появи от врата в дъното на коридора, последван от друг мъж. Лео Скаполо е едър. По тялото му има преди всичко мускули, но около кръста му се бе натрупала сланина. Много хора го вземат за евреин заради тъмната къдрава коса. С годините от косата е останала малка част около плешиво теме. Има голям нос и малки, почти черни очи като копчета. Винаги нащрек, винаги замислени. Винаги опасни.

Долових полъх, щом приближи рецепцията. Не е изненадващо, че Лео мирише на чужда болка. Плътна, влажна миризма, която се процежда от порите му. Мирис на лъжи, омраза и заплаха. Вони на разложение, като развалено месо. Но един нюанс ме накара да го изгледам остро. Миришеше на козина. Като моята. Прииска ми се да заръмжа. Сю долови напрежението между нас. Погледна ме нервно, пръстите й затрепериха върху ръката ми.

Боби отново прокара език по горната си устна. И той изглеждаше малко напрегнат.

Усмивката върху лицето на Лео бе като маска. Не стигаше до очите му. Взираше се в мен с опасно изражение, което ме накара да си помисля, че той някак си знае кой съм, по-точно — какво съм.

— Тони, радвам се да те видя!

Да бе, определено. И аз вярвам в Дядо Коледа.

— Лео — отвърнах му със също такава лицемерна усмивка. — Как върви бизнесът?

— Бива, бива — кимна той. За кратък миг тонът му сякаш се затопли. — Как е татко ти?

Този въпрос е искрен. Те наистина се харесват.

— Добре е. Сега е пенсионер. Живее си живота във Флорида. Запълва си времето, като играе канаста и кегли.

— Винаги душа е давал за добра игра на кегли — смехът на Лео бе дълбок и сърдечен. Осъзна се толкова внезапно, сякаш някой бе натиснал копчето за пауза на видео. — С какво мога да ти бъда полезен?

Вдигнах леко куфарчето да привлека погледа му.

— Имам малко работа с теб.

Няколко дълги секунди ме гледа заплашително. Не мигнах. Погледът на Сю скачаше от мен към Лео. Нервно хапеше устни. Без да каже дума, той се извърна и пое обратно по коридора. Последвах го, но тя грабна ръката ми в паника.

— Имам някакво лошо предчувствие, Тони.

Лекичко я погалих по ръката и й намигнах.

— Не се тревожи. Всичко е наред. Защо не ме изчакаш в ресторанта? Поръчай ми бира и пържола. Алангле. Ще дойда след няколко минути. Боби, би ли я завел?

Боби кимна и застана до Сю.

— Добре — отвърна колебливо тя, но тръгна след него. На няколко пъти се извръща да ме погледне.

Лео ме чакаше пред кабинета си. Приближих се. Отвори врата в дъното на коридора. Върху нея имаше табела с надпис: „Влизането забранено“. Светилището на Лео.

Влязох в стаята, огледах се за бодигардове и камери и затворих вратата зад себе си. Беше потайно гадно копеле.

Наоколо нямаше никого. Заслушах се за момент с вълчия си слух, но не дочух никакъв друг механичен шум, освен лекото съскане на климатика. Преместих крак и усетих кобурът да се притиска в глезена ми. Успокояващо.

Той мина зад дъбовото бюро с дърворезба и се разположи на директорския стол от черна кожа.

— Гледай ти, гледай ти — каза злобно, след като се настани. — Тони Носа. Сигурно разбираш, че се срещам с теб единствено от уважение към татко ти.

Бръкнах в джоба си и измъкнах ключа от белезниците.

— Да, разбирам. Това е единствената причина сега да гледам гадната ти зурла.

Всякакъв намек за учтива усмивка беше изчезнал.

— Какво искаш, Сази?

Моля? Сигурно е някаква нова дума за нещо истински противно. Лео не би се обърнал към мен по-мило.

— Идвам по работа. Става ли, или да вървя другаде?

Отключих куфарчето и го обърнах към него да види спретнато подредените пачки банкноти.

— Колко? — попита той.

— Милион. Какъв е процентът?

Стисна устни и видях очите му да проблясват като мъниста.

— Десет на сто.

Вдигнах вежди и изпръхтях. Затворих куфарчето, докато поклащах глава.

— Сигурно се майтапиш. Заеби. Ще отида на друго място — ревизия или не, все някой в този град трябва да върши работа.

Нагласих ключалките и се приготвих да щракна белезниците около китката си. Пръстите на лявата му ръка барабаняха върху бюрото като някакъв заглушен кълвач. Най-сетне заговори:

— Добре. Пет процента. Плюс един час с гаджето ти.

Мамка му, това пък откъде дойде? Едва ли дори бе погледнал Сю.

— Я се разкарай! — Белезниците щракнаха. Изпитвах желание да се пресегна през бюрото и да разкъсам гърлото му. Но не го сторих. Трябва да благодари на татко, че му се размина.

— Никакви пазарлъци. Не искаш парите ми? Добре. Но само да заговориш приятелката ми и ще ти се наложи да дишаш през нов отвор в черепа.

Размаха ръце пред мен.

— Ооо! Колко ме е страх! — Очите му бяха студени и безжизнени.

Грешката е негова. Трябваше да се страхува.

Показах му среден пръст и пуснах ключа в джоба си. Издиша рязко и дочух бавно да брои под носа си. Тръгнах към вратата. Дръжката бе в ръката ми, когато изрече неохотното си съгласие:

— Шест процента. В този град няма да получиш по-добро предложение.

Спрях и се замислих. Да, шест процента поне се равняваха на онова, което щях да получа на друго място, а от друга страна, щеше да ми спечели точки пред татко. Господи, какво ли само не правя за семейството. Обърнах се да погледна жалката отрепка.

— Дадено. — Повторих представлението с отключване на белезниците и му подадох куфарчето. — Искам разписка.

— Нямаш ли ми доверие? — попита подигравателно той. Острата, неприятна миризма на омразата му се просмука в съзнанието ми.

— Не, защото можеш всякак да ме издъниш, преди да те докопам.

Написа ми квитанция от заведението и взе куфарчето. Каза ми на коя маса да седна и кой ще раздава картите.

Изненадах се, че изобщо не спомена как надушва козината ми така, както аз надушвах неговата. Не му го казах. Сигурно това е начинът, по който става. Бях разбрал обаче, че мога да надушвам себеподобните си. Или пък полудявах.

Напуснах кабинета на Лео с квитанция, но без куфарче. Имах малко пари в брой да купя жетони, а скоро щяха да ми подготвят масата. Намерих Сю в ресторанта. Вдигнах вежди, щом я забелязах да ръфа пържола, от която капеше кръв. Срещу нея в чиния имаше още една.

— Мислех, че обичаш препечени пържоли.

Погледна ме объркано.

— Така е. Защо?

Махнах към чинията й. Погледна късчето върху вилицата си, сякаш го вижда за първи път. Ужас изпълни очите й и с трепереща ръка постави прибора на масата.

— Това е абсурд.

Свих рамене.

— Помоли сервитьорката да я върне.

— Но аз съм яла от нея!

— Е, и? Не е тяхна работа. Ще искаш да ти я сменят.

Почти бях приключил с порцията си, когато донесоха нейната. Полагаше огромни усилия да изяде добре препеченото парче месо. Получих ясно усещане, че го предпочита алангле. Вълкът в мен по някакъв начин бе доволен, но не споменах нищо.

Слязохме долу и докато тя разглеждаше игралните автомати от по двайсет и пет цента, аз й избрах машина.

Повиках я и Сю се настани там, където й бях казал. Когато тръгнах, вдигна поглед към мен:

— Няма ли да останеш?

— Мисля малко да поиграя на масите. Хазартът е самотно занимание. И ти няма да си много общителна, щом машината пред теб те увлече.

— Добре — отвърна тя със свиване на раменете. — Щом казваш. Ти къде ще бъдеш?

Насочих вниманието й към масата за блекджек в края на салона.

— Виждаш ли масата, където раздава червенокосата жена? Ще бъда там. Ако свършиш парите или просто ти се прииска да си тръгнеш, ела да ме вземеш.

Натиснах копчето да завъртя машината. Появи се самотна черешка и тя спечели две точки.

— О, я виж! Вече спечелих! Страхотно! — Отново натисна копчето, но не удари нищо. Докато си тръгна, тя бе потънала в играта, но бе двайсет точки вътре.

Познавах жената, която раздаваше на моята маса. Когато стигнах до нея, имаше един-единствен стол, който ме чакаше. Мардж ми се усмихна и аз отвърнах на усмивката й.

— Радвам се да ви видя отново, господин Джодоне — поздрави тя тихо, докато отместваше малката табела с надпис „Запазено“ от мястото пред стола ми.

Мардж мирише хубаво. Сладко и пухкаво като одеяло, току-що извадено от сушилнята. Тя е нещо като „мамчето“ на етажа. По-възрастна е, отколкото изглежда и мирише. Както и по-зла.

— Нова прическа?

Усмихна се и замириса топло и мъгливо.

— Колко мило от ваша страна да забележите. Ще участвате ли в това раздаване?

Кимнах.

След час вече бях десет хиляди напред и ми вървеше, но се нуждаех от почивка. Докато играех, около масата се бе насъбрала тълпа и щом се изправих и протегнах, откъм групата се раздадоха стенания.

— Ще си почина малко, Мардж. Плати ми.

Подаде ми поднос и наредих шарените, увити в хартия жетони върху него. Хвърлих поглед към мястото на Сю и я видях пред същия автомат. Стресна се, когато застанах зад гърба й.

— Уплаши ме — каза ми тя с тих смях.

Погледнах дисплея. На него пишеше 407. Не беше зле. Двеста нагоре от момента, в който я оставих.

— Добре се справяш — кимнах одобрително аз.

— Сигурно не е зле — мирисът й издаваше леко разочарование. — По-рано имах повече. Щеше да е забавно, ако бяха големи пари.

Погледнах я и сбърчих чело. Не смяташе това за големи пари? После се сетих откъде идва объркването и се усмихнах.

— Сю, колко прави петстотин, умножено по две?

Погледна ме и сви рамене.

— Хиляда, защо?

— Тогава двеста по пет също прави толкова?

— Уф! — бе нейният отговор. — И какво от това?

Посочих цифрата в предната част на машината.

— Тогава предполагам, че си спечелила около хиляда долара, нали?

Изражението на лицето й си струваше чакането. Не ми бе нужно да усетя миризмата й, за да разбера какво мисли. Отново погледна предната част на автомата, а после — съседните.

— Това не е ли машина за пет цента?

Поклатих глава.

— За пет долара.

Пред огромната цифра в предната страна на автомата нямаше знак за долар и тя си бе мислила, че играе за центове.

— По пет долара на игра? — Пак погледна дисплея. — Олеле, господи! Спечелила съм хиляда долара! Ах!

Последвах я, когато избухна в смях. Щастието й отстъпи на удоволствието и носът ми усети повей на цитруси. Подскочи и ме прегърна толкова силно, че почти щях да изпусна подноса в ръцете си. Вибрациите бяха още по-главозамайващи заради вълнението й. Нямаше как да не се усмихна. Притежаваше толкова милиони, а подскача от радост при тази малка печалба. Стоеше и гледаше машината, без да бъде сигурна какво да прави сега.

— Искаш ли да ги осребриш? — попитах я. — Мислех да си починем малко.

Отново се обърна към автомата.

— Не знам как.

Блестящите й, но смутени очи ме гледаха умолително и аз се усмихнах широко. Пресегнах се покрай нея и натиснах бутона „Пари в брой/Кредит“. Машината бясно задрънча, когато големите монети с цвят на мед шумно се изсипаха в подноса. Леко се намръщих. Главоболието се бе завърнало.

Взехме си почивка и обиколихме казиното да погледаме другите играчи. Стояхме недалеч от масите и аз шепнешком й обяснявах всяка игра, за да не пречим на останалите.

— Мислиш ли пак да играеш? — попита ме тя, след като реши, че е разбрала правилата.

В известен смисъл се налагаше. Нямах желание да стоя тук дни наред, докато си „спечеля“ парите.

— Да, решил съм. Искаш ли да гледаш?

Кимна нетърпеливо и понечи да премести стол към масата, близо до която бяхме застанали. Поклатих глава и я поведох обратно към тази на Мардж. Сю се приведе към мен и прошепна:

— Защо точно тази маса?

Свих рамене.

— Там ми вървеше. Приеми, че съм суеверен.

Замисли се за миг и се усмихна. Вярваше ми.

— И двамата ли ще играете? — попита Мардж спокойно. Истинският въпрос всъщност гласеше: „И двамата ли трябва да печелите?“

Размислих за около секунда. Като цяло щеше да бъде по-добре за нас, ако и двамата печелехме, но не исках да накисвам Сю толкова дълбоко. Тя е умно момиче. Прецених, че ще разбере замисъла и защо трябва да изпера парите, но едва ли ще одобри да бъде въвлечена в процеса.

Прането на пари е необходима част от моя бизнес. Трудно се обяснява произходът на големи суми, дори и да имаш няколко действащи фирми. Капоне и Готи никога не са залавяни за убийство или рекет. Пипнаха ги за укриване на данъци. Ето защо най-чинно си плащам данъците — дори и да се наложи да наруша няколко по-маловажни закона с тази цел. Но колкото по-малко хора участват в процеса, толкова по-добре. Не знам как казината го оформят в книгите си. Не че ми пука.

Поклатих глава.

— Само аз.

Сю ме погледна разочаровано, издаде едно „уф“ и се нацупи. Може би трябваше да я включа в плана, но вече бе твърде късно.

Приближих ръката й до устните си и нежно я целунах.

— Ти си ми талисман. Не искам да играя срещу теб с риск да загубя.

— Ласкател! — усмихна се тя. Носът ми долови уханието на подправки за бисквити и цитрус. Пъхна ръка под моята.

Разсякох тестето и играта започна. Сю следеше едновременно и нея, и хората наоколо. Опитваше се да ми прошепне нещо, но с това само ме разсейваше. Дори и когато печалбата е предварително уговорена, трябва да внимавам. Приближих пръст до устните си и тя пошушна нещо. Разбрах, че й се играе. След около час започна да се отегчава. Непрекъснато се въртеше на стола си и се оглеждаше.

— Може ли пак да поиграя на машините? — в гласа й прозираше разочарование.

Кимнах.

— Не се отдалечавай много. Не искам по-късно да ми се налага да те издирвам. Опитай машините за бинго. Сигурен съм, че ще ти харесат.

Тя кимна радостно и се запъти към игралните автомати.

Измина още час, вдигнах поглед от играта и се протегнах. Мардж отпи глътка вода от една чаша, което бе сигнал да загубя следващото раздаване. Не може винаги да печелиш. Щяха да се усъмнят. Но вече бях напред с трийсет хилядарки. Тълпата около масата бе доста голяма. Огледах салона да проверя къде е Сю. Трябваше да е лесно забележима, защото бе облечена в яркожълто. Не я видях. Е, хубаво.

Когато загубих ръката и Мардж събра чиповете от масата, около мен се разнесе вълна на разтревожен шепот. Подскочих леко, защото тежка ръка се стовари на рамото ми. Сега пък какво?

— Трябва да поговорим, Джодоне — просъска гласът на Боби в ухото ми. — Имаш проблем.

Хвърлих поглед към Мардж, без да показвам никаква реакция на предупреждението на Боби. Изправих се с лекота.

— Търсят ме по телефона, Мардж. Пази ми мястото. — Тя кимна и вдигна пръст. Един от охраната се приближи към нея. Прошепна му нещо и той се настани на мястото ми за заблуда на тълпата. Друг сив костюм се зае да пази и неговия участък.

Отдалечих се с Боби и шепнешком го попитах:

— Какво става?

— Както вече ти казах, имаш проблем — говореше все така тихо и напрегнато.

Не можех да доловя мириса му, за да проверя дали ме лъже, или наистина е разтревожен. Изглеждаше разтревожен. Продължи да се оглежда и да надзърта в огледалата по стените, за да се увери, че никой не ни следи.

Щом стигнахме един участък в казиното, който беше нещо като частен — не че имаше много такива, — аз го спрях.

— Няма да направя и крачка, докато не ми кажеш какво става.

Скръсти ръце на гърдите си и се втренчи гневно в мен.

— Името Джефри Преца да ти говори нещо?

Ох, мамка му!

— Значи си чул, а?

— Да му се не види, Тони! Всички са чували за това. Поне всички, които са от значение. Както и да е, току-що подслушах разговор. Лео ти готви капан. Обади се на Вито Преца и неколцина от момчетата му са на път да те приберат. Затова сега не печелеше достатъчно бързо. Нарочно те бавят. Трябва да се разкараш от тук.

Да. Така. Ала започнах да си задавам въпроса: кой на кого готви капан? Нямаше ли да се окажа право в лапите им, ако тръгнех с Боби?

— На теб какво ти пука? — попитах го и присвих очи. Инстинктът ми подсказваше да не се доверявам на никого, когото не мога да подуша. Бях работил с Боби и преди, затова знаех, че е способен на двойна игра.

Отвърна ми раздразнено:

— Исусе, Тони. Аз съм от добрите. Все още съм ти задължен за живота си от Панама. Като махнем това, си напълно прав. Не ми пука. Със сигурност са нужни здрави топки да пречукаш хлапето точно на стъпалата на полицейския участък, но също така е адски тъпо.

Беше прав за Панама. Онази седмица тогава също бе доста зле.

— Добре, да речем, че ти вярвам. С колко време разполагам?

— С не особено много. Лео се готви да ходи на среща, за да не е тук, когато те докопат. Знам един заден вход. Но ще трябва да намериш момичето и да се размърдаш.

— Не и преди да си получа обратно парите, Боби. Имам у Лео цял куфар.

— Зарежи парите, Тони. Забрави. Ще ти ги дам, ако успея да ги взема, но точно сега трябва да си подвиеш опашката.

Забелязах, че лицето на Боби се втвърдява, докато наднича през рамото ми. Извърнах се и видях един от биячите на Вито да се насочва към масата, до която преди малко седях. Мамка му! Кога им се е обадил Лео? Как е възможно вече да са тук?

Опитвах се да преценя как да открия Сю, когато я видях да се запътва към нас. Коридорът, където бяхме застанали, не водеше никъде. Не можеше да се забележи лесно. Но проклетата вълча интуиция ми подсказа, че точно така трябва да бъде.

— Какво правиш тук? — попита стреснато Боби.

Тя сви рамене, а миризмата й бе смес от най-различни нюанси.

— Не знам със сигурност. Просто изведнъж усетих, че трябва да тръгна в тази посока, затова си оправих сметките. Но ето ви и вас! Не е ли истински късмет?

Да. Късмет. Абсурден, зловещ късмет.

— Трябва да вървим. — Сграбчих я за ръката и я поведох в посоката, откъдето преди това бяхме тръгнали с Боби.

Издърпа ръката си и от кожата й се понесе мирис на прокиснало мляко, типичен за неверието.

— Но ние едва дойдохме! Къде отиваме?

Хубав въпрос. Насочих вниманието си към Боби.

— Къде отиваме?

— В гаража. Да вървим! Веднага!

Последвах го, без да промълвя и дума, като влачех Сю за ръката. Стигнахме до врата в дъното на коридора и Боби използва личните си ключове да я отвори. Зад нея имаше тясно стръмно стълбище. Очевидно не беше за общо ползване.

— Какво става, Тони? Не искам да слизам там — страхът й се беше възвърнал и ме удари в лицето като тухла.

Трябваше да й кажа. Надявах се, че ще успее да го понесе.

— Виж сега, Сю. Горе има няколко типове, които ме търсят. Ако ме хванат — край. Налага се да бягаме, а ти трябва да ми се довериш.

Дишането й се успокои и гласът й бе тих. Миризмата й издаваше нарастващ гняв, който карамелизираше малкото помещение.

— Полицията ли те търси?

Изпръхтях, когато Боби се втурна надолу да ни намери превозно средство.

— Де да бяха те! Не, няма да се наложи да се тревожа от полицията, ако тези момчета ме докопат. Освен това са те видели с мен. Ти също не можеш да си позволиш да останеш — втренчих се в нея продължително и твърдо. — Какво ще правиш, Сю? Колко струвам за теб?

Стисна челюст, щом решението бе взето.

— Да вървим! Но какво ще стане с нещата ни?

— Забрави ги. Ще си купим нови — обърнах се и тръгнах надолу по стълбите. Сю ме следваше по петите. Бързо я изпреварих, за да настигна Боби и да му помогна да намери кола. Озовах се две площадки по-долу с прилична скорост. Почти бях прекосил половината гараж, когато дочух суматоха зад гърба си. Обърнах се и видях, че на една площадка по-нагоре се бе отворила врата и момчето от рецепцията бе изникнало зад Сю. Сграбчи я и се опита да притисне парцал към устата й. Тя се изтръгна и замахна към него с дънковата си чанта. Удари го отстрани по лицето с тъп звук и той залитна. Хубава чанта. Понесох се към тях със свръхестествена скорост.

Той бързо сграбчи ръката й и изтръгна чантата. Тя се стовари на стълбите като олово. Изпищя само веднъж, докато той я влачеше през някаква врата. Парцалът отново покриваше лицето й. За миг усетих, че съзнанието ми се замъглява, и леко се препънах в стената. Какво, по дяволите?! Разклатих глава и примигнах няколко пъти, докато ключалката на вратата изщрака зад тях.

Боби едва успя да ме зърне, когато изръмжах и отново поех нагоре.

Загрузка...