Лунен ловец

Петнайсета глава

Докато тичах, вдигнах чантата на Сю. Майчице! Сигурно тежеше десет кила! Подадох й я и тя я преметна през рамо със значително усилие, както препускахме надолу по стълбите към чакащата ни кола. Сложих си фуражката на шофьора и очилата, които лежаха върху арматурното табло. Не можех да скрия откъснатия десен ръкав на ризата си. Оставаше ми да се надявам, че охраната няма да забележи. Сю легна отзад. Щом вратата се вдигна, допрях пръст до фуражката, притиснах ръка плътно до тялото си и се усмихнах. Пазачът направи същото. Тъмните стъкла прикриваха очертанията на Сю отзад. Горкият човечец, щеше да си го получи, че ме е пропуснал!

— Колко мило от страна на Боби да ти върне куфарчето — каза Сю след няколко минути. Хвърлих изненадан поглед назад, като почти ударих някаква кола в съседното платно.

— Така ли?

Сю повдигна куфарчето и… по дяволите, ако не приличаше на моето!

— Моля те, опитай се да го отвориш! Комбинацията е двайсет и едно деветдесет и две.

Чух металическо прищракване, докато въртеше циферблата и едно по-остро, когато ключалките се отвориха.

— Всичко ли е там? — попитах.

— Май не знам какво точно означава всичко — отвърна тя.

— Вътре трябва да има около милион долара. Главно по двайсет и сто.

Откъм задната седалка се разнесе мирис на изненада и неверие.

— Не. Няма пари. Само документи и карти. — Дочух шумоленето на хартия.

Започвах да се безпокоя, че продължавам да не спазвам зелените светлини. Нямаше къде да паркирам, но и без това не можех да си го позволя. Трябваше бързо да се отърва от тази кола. Насочих се към предградията да се опитам да свия кола от паркинга пред някой магазин. Наистина мразя да крада автомобили. Аз съм над тези неща. Пък и за втори път в продължение на месец! Лошото планиране е сериозен удар върху самолюбието ми.

— Има скица на къща и цял куп работи, предназначени за някакъв тип на име Кармине Леоне.

— Моля? — извърнах глава, но побързах да погледна напред, тъй като един клаксон изрева точно до мен. Пресегнах се назад с дясната си ръка. — Дай ми скицата.

— Не можеш да я разглеждаш, докато караш! — интонацията с миризмата на вкиснато мляко.

— Просто го направи, Сю. Може да се окаже важно.

Подаде ми я и й хвърлих един поглед, докато шофирах.

Не трябваше особено да се съсредоточавам. Незабавно разпознах какво съдържа. Беше подробно разпределение на къщата на Кармине, включително и на алармената система. Бях помогнал да я инсталират. Какво, по дяволите, му ставаше на Лео? И защо тези неща бяха в моето куфарче?

Звукът на поднасящи гуми ме върнаха към автомобила. Погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах черен седан, който бързо се залепи зад нас. По дяволите! Нищо в този град не привлича толкова внимание, колкото черна лимузина. Предназначението им е да бъдат забелязвани. Дадох яко газ и леко потръпнах, като чух как Сю се стовари на пода от ускорението.

— Ох! — Раздвижи глава наляво-надясно и чух как ставите й се наместват. Точно сега нямаше време за съчувствие.

— Прибери всичко обратно в куфарчето и го заключи! — наредих й аз. — Трябва да огледам каквото има вътре. Провери отзад дали няма и други документи.

— Не може да го вземем! — гневът й ощипа носа ми. Почна да ми писва от миризмата на прекипяло кафе.

Точно обаче в този момент не ми пукаше дали е ядосана, или не.

— Куфарчето е мое, Сю. Трябва да има някаква причина моето куфарче с моите отпечатъци навсякъде по него да съдържа документи, които разкриват как да се проникне в дома на моя шеф. Не ти ли се струва малко подозрително?

Очите й в огледалото се разшириха и тя погледна документите в ръката си.

— Да не искаш да кажеш, че този тип Лео се опитва да те уличи в нещо?

— Така ми изглежда. Но няма да разбера в какво, докато не прегледам всичко.

Мирисът на гнева бавно се разтвори, за да отстъпи на замислено смущение. Стрелнах я с поглед в огледалото. Беше се затворила в себе си. Не я последвах. Бях прекалено зает да си пробивам път през движението. Прелетях точно когато светофарът светна червено, преди насрещното движение да е стигнало до пешеходната пътека. Успях! Черният седан заби нос, щом спирачките заковаха да избегнат сблъсъка. Направих широк завой и спрях в най-близката алея. Почти трябваше да ударя колата в отсрещната страна на улицата, за да завия. Вратите се отваряха точно колкото да можем да излезем в тясното пространство между контейнерите за смет. Извадих ключа и го извих на две. Хвърлих го на седалката. Както каза Боби, няма какво да му мисля. Лео трябва да има и друг ключ. Взех куфарчето от стиснатите пръсти на Сю и я дръпнах за ръката. С другата бе стиснала чантата си в смъртоносна хватка.

— Да вървим!

Гласът й бе замислен и тя упорито държеше на своето.

— Защо Лео те мрази толкова, че да прави всичко това?

Не му беше времето сега! Съвсем наблизо изскърцаха гуми.

— Ще се размърдаш ли, ако обещая да ти разкажа всичко по-късно?

Кимна и се впуснахме в бяг.

Озовахме се на съседната пряка в центъра на група възрастни туристи. Опитахме се да ги заобиколим, но те не искаха да бъдат карани да бързат. Опитахме се да завием и попаднахме на друга група комарджии, които се трупаха отзад. Казиното пред нас също бе претъпкано. Бяхме оставени без изход. Погледнах назад към алеята. Лимузината препречваше пътя, ключът бе безполезен и двете горили трябваше доста да се потрудят, докато стигнат до нас. Разполагахме само с няколко секунди отдих. Внезапно кихнах, защото обонянието ми бе атакувано от различните миризми в тълпата. Основният мирис бе на ананас. Бог знае защо. Отново кихнах и се опитах да пробия път през групата.

— Я по-бавно! Порадвайте се на деня! — каза ни усмихната жена с бастун и яркорозова козирка срещу слънце, върху която пишеше „Родена да залага!“, на оредяващата сребриста коса.

— Я гледай, Ленърд! — възкликна друга възрастна дама. — Дай да вземем маршрутката.

Потърсих с поглед горилите. Единият се катереше през покрива. Извърнах се, щом чух думите на старицата. Перфектно! Днес нямаше да крадем коли.

Почакахме в тълпата, докато микробусът се приближи и спря. Когато вратите се отвориха със съскане, точно отсреща забелязах, че друг микробус се готви да тръгне. Това беше! Отиваше в нужната посока. Сграбчих ръката на Сю и го посочих. Тя се обърна при шумотевицата, предизвикана от момчетата на Вито. Очите й се разшириха и се стрелнахме през улицата. Микробусът тъкмо се отделяше от бордюра и се наложи да се втурна и да заудрям с куфарчето по вратата. Заклати се и спря. Вратите се отвориха. За наш късмет още не се бе включил в движението.

Сю се задъхваше, когато се качихме на стъпалата. Пресегнах се за портфейла си с надеждата да открия няколко банкноти по един долар, но тя извади абонаментна карта от чантата си. Подаде я на шофьора със замах.

Погледнах я изненадан. Тя сви рамене.

— Продаваха ги в магазина на казиното. Реших, че така ще ни е по-лесно да обикаляме.

Обхванах лицето й с двете си ръце и запечатах целувка на устните й.

— Умницата ми!

Сю грейна, докато шофьорът й връщаше картата и клатеше глава при странностите ни.

Извърнах се да видя какво става, докато Сю се настаняваше на мястото до мен. Сърцето й още биеше учестено и осъзнах, че мирисът на ананас се разнася от нея. Все още не мога да разгадая тази емоция. Но можеше и да е от опиата. Вгледах се в нея. Краищата на ноздрите й бяха зачервени, а погледът — малко кривоглед.

— Добре ли си? Не знам какво ти е дало хлапето. Изглеждаш пораздрусана.

Обърна се към мен.

— Наред съм. Едва ли беше повече от помирисване — обясни тя. — Малко ме боли глава, но скоро ще ми мине.

Не усетих мириса на пипер. Само на ананас.

Двамата типове най-сетне стигнаха улицата и останаха да зяпат след микробуса, докато се вливаше в движението. Единият свали бейзболната си шапка и в отчаяние я запрати към стената.

Сю забързано пъхаше абонаментната карта в чантата си.

— Какво има в тази чанта? — попитах я. — Тежи цял тон!

Погледна ме гузно. Мирисът на горещ пясък се примесваше с уханието на карамфил. Добави се нюанс на мандарина заедно с ананас. Плодова салата в пустинята. Странно.

— Нямах възможност да върна всичко. — Пресегна се към чантата си и извади шепа големи медни жетони. Сетих се, че бе ударила хлапето по главата. Засмях се — неочакван изблик, който накара хората да се озърнат.

— Ти си опасна жена, Сю — очите ми искряха от смях и гордост.

Ала доброто ми настроение не продължи дълго. Бях ядосан на себе си, че отидох в „Лъки Страйк“. Почти бях позволил да отвлекат Сю и загубих цял шибан милион. Но поне го бях заменил с куфарче с динамит. Единственото, което още не знаех, бе какво ще се взриви.