Кръстопътища по здрач

Глава 8Цветни въртопи

Перин сам не усети кога е пришпорил коня. Беше се присвил над шията на Стъпко и с все сила препускаше след Арганда. Снегът не беше по-малко дълбок, теренът не беше станал по-гладък, нито светлината по-ярка, но Стъпко препускаше през сенките, за да не остави дорестия пред себе си, а Перин го пришпорваше да затича още по-бързо. Приближаващият се ездач беше Илиас, с широката му брада, спускаща се над гърдите, с шапката с широка периферия, засенчваща лицето му, и с обшитото с кожа наметало, провиснало на гърба му. Айилецът се оказа една от Девите, с увита около главата й тъмна шуфа и с бяло наметало, за да я крие в снега, заметнато над палтото и панталоните й на сиви, кафяви и зелени петна. Илиас и една Дева без останалите значеше, че Файле е намерена. Така трябваше да е.

Арганда пришпорваше коня си, без да го е грижа дали ще счупи неговия врат, или своя, прескачаше скалните грамади, ореше през снежните преспи почти в галоп, но Стъпко го догони тъкмо когато стигна до Илиас.

— Видя ли кралицата ми, Мачира? — викна прегракнало Арганда. — Жива ли е? Кажи ми, човече!

Девата, Елиенда, с безизразно мургаво лице, вдигна ръка към Перин. Можеше да е поздрав или израз на съчувствие, но така и не спря плъзгането си по замръзналия сняг. Илиас щеше да докладва на Перин, а тя трябваше да отнесе вестите на Мъдрите.

— Намерили сте я, нали? — Гърлото на Перин изведнъж пресъхна като пясък в пустиня. Толкова дълго беше чакал за това. Арганда се озъби беззвучно зад стоманените пръчки на предпазителя на шлема си — знаеше, че Перин не пита за Алиандре.

— Намерихме Шайдо, които преследвахме — предпазливо отвърна Илиас. Дори той, прословутият Дълъг зъб, който бе живял и тичал с вълци, показваше умора от многото мили езда и недостатъчния сън. Златножълтите му очи блестяха под шапката, на хлътналото от изнемога лице. Гъстата му брада беше посивяла, както и дългата до раменете коса, която носеше стегната с кожена каишка на тила, и за пръв път, откакто го познаваше Перин, изглеждаше състарен. — Вдигнали са стана си около едно градче, което са взели, в хълмиста околност на около четиридесет мили оттук. Сериозни външни постове нямаха, а тези по-навътре като че ли се грижеха повече да не им избягат пленниците, отколкото за нещо друго, тъй че успяхме да се приближим достатъчно и да огледаме добре. Но, Перин, там има повече, отколкото мислехме. Поне девет или десет септи, според Девите. Ако се броят и гай-шайн, или хората в бяло, все едно — в тоя лагер може да има хора поне колкото в Майен или в Ебу Дар. Не знам колко са бойците им с копия, но по това, което видях, ще да са най-малко десет хиляди.

Стомахът на Перин се усука и се стегна на възел от отчаяние. Устата му толкова беше пресъхнала, че нямаше да може да проговори дори самата Файле изведнъж да се бе появила пред него. Десет хиляди алгай’д’сисвай, а дори тъкачите и майсторите на гривни от ковано сребро, прекарващи времето си в леност, щяха да вдигнат копие, ако ги нападнеха. Разполагаше с по-малко от две хиляди пиконосци, които щяха да бъдат надвити от същия брой айилци. По-малко от триста мъже от Две реки, които щяха да посеят хаос с лъковете си от разстояние, но нямаше да могат да възпрат десет хиляди. Толкова много Шайдо щяха да смажат дрипавата тълпа на Масема, както котка избива мише гнездо. Дори да се брояха ашаманите и Мъдрите, и Айез Седай… Едара и другите бяха твърде сдържани в подробностите за Мъдрите, но той знаеше, че в десет септи може да има около петдесет жени, можещи да преливат, а навярно и повече. Може би и по-малко — този брой не беше изрично постановен, — но недостатъчно малко, за да е от значение.

С усилие той удуши надигащото се в него безсилие, усука го и го удуши, докато от него не останаха само гърчещи се пипала, които да подхранят още повече яростта му. В един чук нямаше място за отчаяние. Десет септи или целият клан на Шайдо, те все пак държаха неговата Файле и той все пак трябваше да намери начин.

— Какво значение има колко са? — сопна се Ейрам. — Когато тролоците дойдоха при Две реки, бяха хиляди, десетки хиляди, но все пак ги избихме. Шайдо не може да са по-лоши от тролоците.

Перин примига изненадан от това, че младежът е зад него, да не говорим за Берелайн, Галин и Айез Седай. В бързането си да стигне до Илиас беше изключил всичко. Смътно очертани между дърветата, мъжете, които Арганда беше довел срещу хората на Масема, продължаваха да стоят твърдо в раздърпания си строй, но охраната на Берелайн бе образувала отворен кръг с център към Илиас и обърнат навън. Мъдрите стояха извън кръга и слушаха с гробовни лица Елиенда. Тя им говореше много тихо и от време на време клатеше глава. Нейното виждане за нещата явно не беше по-оптимистично от това на Илиас. Изглежда, беше изгубил кошницата в бързината, или пък я беше хвърлил да не му пречи, защото сега тя висеше от седлото на Берелайн. На лицето й се беше изписало… съчувствие, нима бе възможно? Огън да го гори, изгубил бе способността си да мисли целенасочено. Само че сега повече от всякога трябваше да мисли в една посока. Следващата му грешка можеше да се окаже последна за Файле.

— Както съм слушал, Калайджийо — кротко отвърна Илиас, — тролоците са ви налетели при Две реки и вие сте успели да ги заклещите в менгеме. Случайно да имаш някакъв хитър план как да спипаме Шайдо в менгеме? — Ейрам го изгледа с яд. Илиас го беше познавал преди да хване меча и Ейрам не обичаше да му се напомня за онова време, въпреки пъстрите му дрехи.

— Десет септи или петдесет — изръмжа Арганда, — трябва да има някакъв начин да освободим кралицата. И останалите, разбира се. И останалите. — Коравото му войнишко лице се беше навъсило от гняв, но той миришеше на паника, като лисица, готова да си откъсне крака, само и само да се спаси от капана. — Ще… Ще приемат ли откуп? — Геалданецът се озърна и погледът му се спря на Марлайн, закрачила през кръга на Крилатата гвардия. Крачеше отривисто въпреки дълбокия сняг, без да залитне нито веднъж. Останалите Мъдри вече не се виждаха зад дърветата, нито пък Елиенда. — Тези Шайдо дали ще приемат откуп… Мъдра? — Почетната титла прозвуча малко позакъсняло. Арганда вече не вярваше, че айилците с тях са знаели за отвличането, но все още хранеше съмнения.

— Не мога да кажа. — Марлайн сякаш не забеляза тона му. Скръстила ръце на гърди, стоеше и гледаше Перин, вместо Арганда. Беше един от онези погледи, с които една жена ще те претегли, ще ти вземе мярката и ще ти скрои дрехи, или пък ще ти каже кога за последен път си си изпрал гащите. Поглед, който щеше да го накара да се почувства неловко преди време, когато му оставаше време за подобни неща. Когато заговори отново, в тона й нямаше и помен от съвет: просто изреждаш факти. Сигурно точно така го мислеше. — Вашето влагоземско плащане на откуп е против нашите обичаи. Гай-шайн може да се дадат в дар или да се разменят срещу други гай-шайн, но все пак те не са животни, за да се продават и купуват. От друга страна, изглежда, че Шайдо вече не спазват джи-е-тох. Те правят влагоземците гай-шайн и взимат всичко, а не само петината. Трябва те да определят цена.

— Бижутата ми са на твое разположение, Перин — намеси се Берелайн без колебание. — Ако потрябва, Грейди или Неалд може да прескочи до Майен и да вземе още. И злато, също така.

Галин се окашля.

— Алтарците са свикнали с мародери, милейди, било то съседни благородници или разбойници — бавно заговори той, пляскайки с юздите в шепата си. Колкото и да не обичаше да противоречи на Берелайн, този път явно бе решен да го направи. — Толкова далече от Ебу Дар закон няма, освен каквото каже местният владетел или владетелка. Знатни или простолюдие, свикнали са да плащат на всеки, срещу когото не могат да се опълчат с оръжие, и бързо ги различават. Необяснимо е, че никой от тях не се е опитал да си откупи сигурността, но ето, че виждаме по пътя на Шайдо само руини, за нищо друго не сме чули досега, освен за грабеж и разруха. Те може да приемат едно предложение за откуп и да го вземат, но може ли да им се вярва, че ще дадат нещо в замяна? Самото предложение ще ни лиши от единственото ни предимство — това, че те не знаят, че сме тук. — Анура леко поклати глава, едва забележим жест, но Галин го засече с крайчеца на окото си и се намръщи. — Не сте ли съгласна, Анура Седай? — учтиво попита той. И с нотка на изненада. На моменти Сивата беше почти стеснителна, особено за една Сестра, но никога не се колебаеше да заговори, когато не е съгласна със съвет, предлаган на Берелайн.

Този път Анура обаче се поколеба и се постара да го прикрие, като грижливо заоправя гънките на полите си. Доста тромаво от нейна страна — Айез Седай можеха да пренебрегнат когато си поискат и зной, и студ, да останат незасегнати, когато всички наоколо им са плувнали в пот или се мъчат да престанат да тракат със зъби. Една Айез Седай, която обръща внимание на околната температура, просто печелеше време, мъчейки се да измисли обикновено как да скрие това, което мисли. Тя погледна леко намръщена към Марлайн, накрая взе решение и тънката бръчица на челото й се заличи.

— Преговорите винаги са по-добро нещо от боя — заговори хладно. — А при преговорите доверието винаги е въпрос на предпазливост, нали? Трябва внимателно да обмислим предпазните мерки, които трябва да се вземат. Открит е въпросът и кой трябва да се обърне към тях. Мъдрите може би не са повече неприкосновени, след като участваха в битката при Думайски кладенци. Една Сестра или може би група Сестри ще са по-доброто решение, но дори и това трябва да се уреди много внимателно. Аз лично съм готова да…

— Никакъв откуп — заяви Перин и всички го зяпнаха, повечето — втрещени, само Анура с неразгадаемо лице и той повтори, този път по-твърдо: — Никакъв откуп. — Нямаше да плати на тези Шайдо за това, че бяха причинили страдания на Файле. Сигурно беше преживяла страх и те щяха да платят за това, а не да се облагодетелстват. Освен това Галин беше прав. Нищо от онова, което Перин беше видял, в Алтара или в Амадиция, не съдържаше и най-малкия намек, че на Шайдо и в най-малка степен може да се повярва. Все едно да повярваш на плъховете в хамбарите или на червеите, когато зазрее плодът. — Илиас, искам да видя стана им. — Като момче познаваше един слепец, Нат Торфин, с набръчкано лице и бяла коса, който можеше да разглоби една ковашка главоблъсканица само като я опипа. Години наред Перин се беше мъчил да разбере как да повтори това постижение, но така и не можа. Той самият трябваше да види как се наместват едно към друго парчетата, преди да ги разгадае. — Ейрам, намери Грейди и му кажи да дойде при мен колкото може по-скоро, на терена за Пътуване. — Така бяха започнали да наричат мястото, където пристигаха в края на всеки свой скок и откъдето потегляха за следващия. За ашаманите беше по-лесно да изтъкат Портал на място, където вече бе имало такъв.

Ейрам изсумтя, съвсем преднамерено, после обърна сивия си кон и бързо препусна към лагера, но Перин долови възраженията, въпросите и съмненията, изписани по лицата на околните. Марлайн продължаваше да го оглежда, сякаш изведнъж загубила увереност какво точно е той, Галин се мръщеше на юздите в ръцете си, явно убеден, че работите отиват на зле въпреки усилията му, Берелайн изглеждаше смутена и в очите й се четеше несъгласие, а пък устата на Анура се беше стегнала на тънка резка. Айез Седай мразеха да ги прекъсват и колкото и да беше колеблива за една Айез Седай, тя изглеждаше готова да изрази недоволството си. Арганда, с почервеняло лице, отвори уста с ясното намерение да закрещи. Арганда често крещеше, откакто отвлякоха кралицата му. Нямаше смисъл да чака повече и да ги слуша.

Перин подкара Стъпко през редицата на Крилатата гвардия, обратно към потъналите в сянка дървеса. Не бежешком, но и без да се мае — бърз тръс през високите лесове, с ръце здраво стиснали юздите и с очи, вече претърсващи сиво-кафявия сумрак за Грейди. Илиас безмълвно го последва на сивия си кон. Перин беше сигурен, че у него не е останало място и за трошица страх повече, но мълчанието на Илиас само укрепи увереността му. Старецът намираше изход от всяко препятствие. Мълчанието му говореше гръмко за непреодолими планини. Но трябваше да има и изход. Щом стигнаха до гладката скална издатина, Перин подкара Стъпко напред-назад през косите лъчи на слънцето около рухналите дървета и между оцелелите. Не можеше да спре. Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да има начин. Умът му се мяташе като плъх в капан.

Илиас слезе от коня, клекна и намръщено загледа прерязания камък, без да обръща внимание на коня си, който дърпаше юздите да избяга. До камъка, дебелият ствол на един бор, издигал се доскоро на цели петдесет стъпки, се беше опрял с единия си край на пръсналите се останки от прерязания си пън, толкова висок, че човек можеше да мине прав под ствола. Ярките слънчеви лъчи, пробили през короните на дърветата наоколо, сякаш правеха почти черна сянката около белязаната от дирите скала, но това не го притесни повече от Перин. Носът му се сбръчка от миризмата на сяра, която още се носеше във въздуха.

— Усетих тая миризма, докато идвах насам. Предполагам, че си го забелязал, ако не си имал други неща в ума си. Голяма глутница. По-голяма от всичко, което съм виждал или чувал.

— Така каза и Масури — отвърна разсеяно Перин. Какво толкова задържаше Грейди? Колко ли хора имаше в Ебу Дар? Нали такава беше големината и на лагера на Шайдо. — Каза, че е изучавала седем глутници, но тази не е срещала досега.

— Седем? — промърмори изненадано Илиас. — Дори една Айез Седай трябва да е била доста път, за да срещне чак толкова. Повечето приказки за Черни хрътки са просто от хора, наплашени от тъмното. — Той отново се намръщи над дирите, пресичащи гладкия камък, поклати глава и в гласа му се прокрадна тъга. — Някога те са били вълци. Поне душите на вълци, хванати и извратени от Сянката. Това е ядката, използвана за направата на Черните хрътки, или Братята на сянката. Мисля, че точно затова вълците трябва да ги има в Последната. Или може би Черните хрътки са направени, защото вълците ще са там, за да се бият с тях. Пред Шарката дантелата на Совара понякога прилича на тънък конец. Все едно, било е отдавна, по време на Тролокските войни, доколкото мога да преценя, и на Войната на Сянката преди това. Дълга памет имат вълците. Това, което знае един вълк, всъщност не се забравя, докато остават други живи вълци. Те обаче избягват да говорят за Черните хрътки и избягват и тях също така. Сто вълка могат да загинат, опитвайки се да убият един Брат на сянката. По-лошото е, че ако се провалят, Черната хрътка може да изяде душите на онези, които още не са съвсем умрели, и след около година ще се появи нова глутница Братя на сянката, които вече не помнят, че са били вълци. Дано наистина не го помнят, впрочем.

Перин дръпна юздите, макар да го сърбеше да продължи да се движи. Вълчето име за Черните хрътки им придаде още повече чернилка.

— Могат ли да изядат и човешка душа, Илиас? Да речем на човек, който говори с вълци?

Илиас сви рамене. Доколкото знаеха двамата, едва шепа хора го можеха. Отговорът на такъв въпрос можеше да дойде едва на ръба на смъртта. По-важното в момента беше, че ако тези твари наистина някога са били вълци, трябваше да притежават достатъчно разум, за да могат да донасят какво са намерили. Това Масури го беше намекнала. Глупост бе да се надява човек, че няма да е така. Но кога щяха да го сторят? Колко време му оставаше да освободи Файле?

Чу се тропот на копита от приближаващи се ездачи и той набързо обясни на Илиас, че Черните хрътки са обиколили лагера и че ще известят за него на оногова, комуто известяват.

— На твое място не бих се притеснявал толкова, момче — отвърна старецът и се загледа изпитателно към идващите конници. После се отдръпна от камъка и започна да се протяга, за да раздвижи схваналите се от дългото седене на седлото мускули. Илиас много внимаваше да не го забележат, че се взира в нещо, което щеше да остане скрито в сенките за очите на другите. — Изглежда, са тръгнали за нещо по-важно от тебе. Ще продължат така, докато го намерят, дори да им отнеме цяла година. Не се безпокой. Ще измъкнем жена ти преди Черните хрътки да са съобщили, че си тук. Не казвам, че ще е лесно, но ще го направим. — В гласа му имаше решителност, както и в миризмата му, но не много надежда. Всъщност почти никаква.

Надмогнал отчаянието си, отказвайки отново да му се поддаде, Перин подкара Стъпко, щом Берелайн и охраната й се появиха между дърветата. Марлайн яздеше по дамски зад Анура. Щом Айез Седай дръпна юздите, тъмнооката Мъдра се смъкна на земята и тръсна дебелите си поли да покрият тъмните й чорапи. Друга жена сигурно щеше да се изчерви, че са се видели краката й, но не и Марлайн. Тя, видите ли, просто си оправяше дрехите. Тази, която изглеждаше разстроена, беше Анура, с недоволна, кисела физиономия, от която носът й съвсем бе заприличал на клюн. Мълчеше, но устата й бе готова да захапе. Трябваше да е била сигурна, че предложението й да преговаря с Шайдо ще се приеме, особено след като я подкрепи Берелайн, а пък Марлайн привидно поне не възрази. Сивите бяха силни в дипломацията и посредничеството, в решаването на спорове и в сключването на примирия. Може би това беше мотивацията й. Или нещо друго? Проблем, който Перин трябваше да остави настрана, но без да го забравя. Не биваше да изпуска от внимание нищо, което можеше да попречи в освобождаването на Файле, но проблемът, който сега трябваше да разреши, се намираше на четиридесет мили на североизток.

Докато Крилатата гвардия се строяваше в защитен кръг около терена за Пътуване, Берелайн доближи дорестия си кон до Стъпко и се опита да въвлече в разговор Перин, може би дори да го съблазни отново с остатъка от печената кокошка. Миришеше на неувереност, съмняваше се сякаш в правилността на решението му. Може би се надяваше да го уговори да опита с откупа. Той продължи да обикаля със Стъпко — отказваше да я слуша. Този опит щеше да означава да заложи всичко на зара. Не можеше да играе хазарт, щом залогът беше Файле. Методично като работата в ковачница, това беше начинът. Светлина, колко уморен беше само. Той още по-плътно се загърна в собствения си гняв, за да го укрепи жарът му.

Галин и Арганда пристигнаха скоро след Берелайн, с двойна колона геалдански пиконосци с лъскави ризници и високи конични шлемове — смесиха се с майенците между дърветата. С нотка на раздразнение в миризмата, Берелайн остави Перин и подкара коня си към Галин. Двамата останаха на място, опрели колена, и едноокият се наведе леко да чуе какво има да му каже Берелайн. Говореше тихо, но Перин знаеше за какво си шепнат, поне отчасти. От време на време някой от двамата поглеждаше към него, докато той обикаляше със Стъпко. Арганда спря пъстрия си кон и се загледа на юг през дърветата към лагера, замръзнал като статуя, но излъчващ нетърпение, както огънят излъчва зной. Беше самото олицетворение на воин, с пискюлите, меча и посребрената си броня, с лице, кораво като камък, ала миришеше на ръба на паниката. Перин се зачуди как ли мирише той самият. Човек не може да улови собствената си миризма. Освен на затворено. Не мислеше, че мирише на паника, само на страх и на гняв. Всичко щеше да тръгне добре, след като си върнеше Файле. Всичко щеше да се оправи.

Най-сетне се появи и Ейрам, с прозяващия се още Джър Грейди на един кафяв кон, толкова тъмен, че белите петна на муцуната го правеха почти черен. Зад тях, но не съвсем плътно, яздеха Данил и десетина от мъжете на Две реки, зарязали за момента копия и алебарди в полза на дългите лъкове. Набит мъж с грубовато лице, по което вече се бяха появили бръчки, макар все още да не беше достигнал средна възраст, Грейди приличаше на сънлив селяк въпреки меча с дългата дръжка на кръста и черното палто с иглата със сребърния меч на високата яка, но фермата я беше изоставил завинаги, а Данил и останалите винаги му отваряха път. Те и на Перин отваряха път, отдръпваха се назад и забиваха погледи в земята, като понякога бързо, и смутено някак, се озъртаха към него или към Берелайн. Все едно. Всичко щеше да се оправи.

Ейрам понечи да поведе Грейди към Перин, но ашаманът знаеше за какво са го повикали. Въздъхна, слезе и отиде при Илиас, който клечеше под сноп слънчева светлина и драскаше в снега скица, за да му обясни разстоянието и посоката; описваше подробно мястото, където искаше да го отведат, поляна на някакъв склон, обърнат почти на юг, с планински хребет отгоре, прорязан на три места от клисури. Разстоянието и посоката бяха достатъчни, стига да бяха точни, но колкото по-подробна беше картината в ума на ашамана, толкова по-близо можеше да ги отведе до точното място.

— Тук няма място за грешка, момче. — Очите на Илиас бяха блеснали от напрежение. Каквото и да мислеха другите хора за ашаманите, него те не плашеха. — Там има много ридове, а главният лагер е само на около миля от другата страна на този. Ще има постове, малки патрули, които лагеруват на различно място всяка нощ, може би на по-малко от две мили оттатък. Ако ни отдалечиш много, със сигурност ще ни видят.

Грейди срещна погледа му, без да мига. После кимна, прокара дебелите си пръсти през косата си и вдиша дълбоко. Изглеждаше изтощен колкото Илиас. Изтощен до кости, както се чувстваше и Перин. Да правиш Портали, да ги задържаш достатъчно дълго, за да могат през тях да преминат хиляди хора и коне, беше изнурителна работа.

— Отдъхна ли си достатъчно? — попита го Перин. Уморените правеха грешки, а една грешка с Единствената сила можеше да се окаже гибелна. — Дали да не повикам Неалд?

Грейди го изгледа замаяно и поклати глава.

— Фейгър не е по-отпочинал от мен. Може би дори по-малко. Аз съм по-силен от него. По-добре аз да го свърша. — Обърна се с лице на североизток и без с нищо повече да ги предупреди, до белязания с дирите камък във въздуха се появи вертикална сребристосиня резка. Анура дръпна кобилата си настрана и ахна, щом сияещата резка се ушири в отвор, дупка във въздуха, отвъд която се виждаше огряна от слънцето поляна на стръмен терен между дървета, много по-малки от тези около тях. Прерязаният бор потръпна, изскърца болезнено и се срина с приглушен тътен, от който конете зацвилиха и нервно застъпваха на място. Анура изгледа навъсено ашамана и лицето й потъмня, но Грейди само примига и рече: — Това ли е мястото? — Илиас намести шапката си и кимна.

Това кимване беше очаквал Перин. Сниши глава и поведе Стъпко през снега, стигащ над глезените на животното. Поляната беше малка, но покритото с бели облаци небе я правеше да изглежда много по-открита след леса зад гърба му. В сравнение с гората светлината тук беше почти ослепителна, въпреки че слънцето все още оставаше скрито зад обраслия с дървета рид нагоре. Лагерът на Шайдо се намираше от другата страна на билото. Той се загледа с копнеж нагоре по склона. Едва успя да се удържи да не препусне и най-сетне да види къде е Файле. Насила обърна Стъпко към Портала в мига, в който през него пристъпваше Марлайн.

Без да го изпуска от очи, отвличайки ги само колкото да погледне снега пред себе си, за да не се спъне, тя се отдръпна встрани, за да могат да минат Ейрам и мъжете от Две реки. Вече свикнали с Пътуването, макар и все още не с ашаманите, те съвсем леко сведоха глави под горния край на отвора, и то само по-високите. На Перин неволно му хрумна, че Порталът е по-широк от първия, направен от Грейди, през който бе минавал. Тогава трябваше да слезе от седлото. Тази мисъл бе някак разсеяна, почти като бръмчене на муха. Ейрам спря до Перин. Миришеше на нетърпение да продължи. След като Данил и останалите се отдръпнаха от пътя, слязоха от седлата и спокойно почнаха да опъват лъковете си, оглеждайки околните дървета, се появи и Галин — оглеждаше навъсено дърветата, сякаш очакваше враговете всеки миг да се втурнат от тях. Последваха го десетина майенци с пики.

Последва дълга пауза, в която Порталът оставаше отворен, но тъкмо когато Перин реши да се върне, за да види какво, задържа Илиас, брадатият мъж се появи на коня си, с Арганда и шестима геалданци по петите му, с изписано на лицата им негодувание. Бляскавите им шлемове и ризници ги нямаше и се бяха намръщили, сякаш са ги накарали да си смъкнат гащите.

Перин кимна мълчаливо. Разбира се. Лагерът на Шайдо се намираше от другата страна на височината, както и слънцето. Блестящите им доспехи щяха да са като огледала. Трябваше да се сети за това. Все още позволяваше на страха да го тласка към припряност и да замъглява мисленето му. Сега повече от всякога умът му трябваше да е бистър. Малката подробност, която му се бе изплъзнала, можеше да го убие и да остави Файле в ръцете на Шайдо. Но по-лесно беше да си каже, че трябва да се освободи от страха, отколкото да го направи. Как можеше да не се страхува за Файле? Трябваше да го постигне, но как?

За негова изненада Анура премина през Портала малко пред Грейди, повел за юздите тъмнокафявия си кон. Като всеки път, когато я беше виждал да минава през Портал, тя се беше прилепила на гърба на кобилата си и поглеждаше подозрително ръбовете светлина на отвора, направени от покварената половина на Силата, а щом излезе от него, подкара коня си колкото може по-надалече нагоре по склона, без да навлиза сред дърветата. Грейди остави Портала да се затвори рязко и в очите на Перин остана утайка — като пурпурна резка във въздуха, а Анура потръпна и изгледа сърдито Марлайн, после Перин. Ако не беше Айез Седай, човек щеше да помисли, че кипи от гняв. Берелайн трябваше да й е казала да дойде, ала тя не винеше Берелайн затова, че се налага да е тук.

— Оттук продължаваме пеш — обяви тихо Илиас. Думите му едва се чуха от тъпченето на конски копита. Казал бе, че Шайдо са небрежни и че нямат постове, или почти нямат, но говореше тъй, сякаш може да са на двайсет крачки по-натам. — Човек изпъква на кон. Шайдо не са слепи, само са по-слепи от другите айилци, което ще рече, че виждат два пъти по-добре от всеки от вас, тъй че като стигнем билото, не се показвайте. И гледайте да вдигате колкото може по-малко шум. Не са и глухи. Рано или късно ще намерят следите — в снега нищо не може да се направи, — но не можем да позволим да разберат, че сме тук, преди да сме се махнали.

Вкиснат, че е трябвало да се лиши от доспехите и пискюлите си, Арганда почна да възразява, че Илиас се разпорежда. Тъй като не беше пълен глупак, го правеше тихо, но беше войник от петнайсетгодишен, беше командвал войници в битка с Бели плащове, с алтарци и амадицийци, и както обичаше да изтъква, се беше сражавал и в айилската война и беше преживял Кървавия сняг при Тар Валон. Знаеше за айилците и не беше нужно някакъв си небръснат горянин да му казва как да стъпва. Перин го остави да мърмори. Наистина не беше глупак, просто се боеше за кралицата си. Галин остави всичките си хора отзад — и той мърмореше, че без коне пиконосците били безполезни и че сигурно щели да си строшат вратовете, ако ги накарали да вървят пеш. Той също не беше глупак, но виждаше най-напред черната страна на нещата. Илиас поведе и Перин се забави само докато премести дебелата бронзова тръба на далекогледа си от дисагите на Стъпко в джоба на палтото си, преди да го последва.

Храсталаците растяха на туфи под дърветата, главно бор и ела, с групи от други, посивели от зимата и с голи клони, а теренът, който не беше по-стръмен от Пясъчните хълмове в родния край, не създаваше никакви проблеми за Данил и останалите мъже от Две реки, които се катереха по склона тихи като призраци, с изпънати лъкове и бдителни погледи, тихи като мъглата от дъха им. Ейрам, също тъй свикнал с гората, не се отлепяше от Перин с извадения си меч. Понечи да отсече няколко заплетени дебели кафяви лози, но Перин го спря с ръка на рамото; и все пак не издаваше много повече шум от Перин — само тихо поскърцване на кожените ботуши в снега. Не беше изненада и че Марлайн се придвижваше през дърветата все едно, че беше отраснала в гората, а не в Айилската пустош, където всичко, което можеше да се нарече дърво, бе рядкост и където снегът бе нещо нечувано, колкото и да изглеждаше, че всички тези гердани и гривни по нея трябваше да издават някакъв шум, както се поклащаха. Анура се катереше почти също без усилие и ловко избягваше острите тръни на сухия котешки нокът, на глоговете и шипките. Айез Седай все намираха начин да изненадат човек. При това тя успяваше да държи под око Грейди, въпреки че самият аша’ман сякаш се бе съсредоточил единствено върху това да мести единия си крак пред другия. Галин и Арганда не бяха младежи, не бяха свикнали и да вървят пеш, когато могат да яздят, и дъхът им взе да излиза все по-тежко нагоре по стръмното; хващаха се за дърветата и се поглеждаха почти толкова често, колкото поглеждаха терена пред себе си — никой от двамата не искаше да се остави другият да го изпревари. Четиримата геалдански пиконосци пък непрекъснато закачаха ножниците си в сплетените лози и сипеха тихи ругатни, щом се спънеха в някой камък или се набодяха на трънаци. Перин се замисли дали да не ги прати обратно при конете. Или за по-лесно да ги удари по главите и да си ги приберат на връщане.

Изведнъж от храстите пред Илиас се изправиха две айилки, с тъмните була, скрили очите им, в бели наметала, провиснали на гърбовете им, и с копия и щитове в ръце. Ако се съдеше по ръста им, трябваше да са Деви на копието, което не ги правеше по-безопасни от всеки друг алгай’д’сисвай. Само миг след това девет дълги лъка се изпънаха и стрелите се насочиха право в сърцата им.

— Така може да пострадате, Туанда — измърмори Илиас. — Що за глупости, Сюлин? — Перин махна на мъжете от Две реки да свалят лъковете, а на Ейрам — да прибере меча. Уловил беше миризмата им едновременно с Илиас, още преди да излязат на открито.

Девите се спогледаха стъписано, но отвиха булата си и те се смъкнаха на гърдите им.

— Добре виждаш, Илиас Мачира — каза Сюлин. Жилава, с изпънато като щавена кожа лице и с белег през едната буза, тя имаше остри сини очи, които можеха да пронизват като шила — но сега изглеждаха изненадани. Туанда беше по-висока и по-млада, трябваше да е била и хубавица, преди да изгуби дясното си око и да получи широкия белег, минаващ нагоре от брадичката й под тъмната шуфа. Той изпъваше ъгъла на устната й в нещо като полуусмивка — единствената усмивка, която човек можеше да види на лицето й.

— Палтата ви са други — каза Перин. Туанда изгледа намръщено палтото си на сиви, зелени и кафяви петна, а после — и това на Сюлин, също като нейното. — И наметалата ви. — Илиас наистина беше уморен, да се издаде така. — Още не са тръгнали, нали?

— Не са, Перин Айбара — отвърна Сюлин. — Шайдо, изглежда, са се подготвили да поостанат тук. Снощи накараха хората от града, които искат, да си заминат, на север. — Поклати леко глава, все още притеснена, че Шайдо принуждават хората, които не искат да следват джи-е-тох, да стават техни гай-шайн. — Твоите приятели Джондин Баран, Гет Айлия и Хю Марвин заминаха след тях да видят дали не могат да научат нещо. Нашите Сестри на копието с Гаул отново обикалят стана им. Ние изчакахме тук Илиас Мачира да се върне с вас. — Рядко допускаше чувство в гласа си. И сега такова нямаше, но миришеше на тъга. — Ела, ще ти покажа.

Двете Деви тръгнаха нагоре по склона и той забърза след тях, забравил за всичко друго. Малко преди билото се присвиха, после запълзяха на четири крака. Той постъпи като тях, изпълзя последните няколко разтега през снега и надникна иззад едно дърво на самото било. Тук гората свършваше, смаляваше се надолу по склона в редки храсти и дребни дръвчета. Беше достатъчно високо, за да види на няколко левги напред, над полегатите голи хълмове, чак докъдето отново започваше тъмната ивица на леса. Можеше да види всичко, което поискаше да види, и много по-малко от това, което му трябваше.

Опитал се бе да си представи лагера на Шайдо по описанието на Илиас, но реалността засенчи представата. На хиляда крачки надолу се простираха безчет ниски айилски шатри и всякакви още видове палатки, маса от фургони и коли, хора и коне. Простираше се на повече от миля във всички посоки от сивите каменни стени на някакъв град, по средата на разстоянието до следващата височина. Знаеше, че от другата й страна има още толкова. Не беше някой от големите градове като Кемлин или Тар Валон, широк беше по-малко от сто крачки откъм страната, от която го гледаше, и по-тесен от другите като че ли, но все пак си беше град, с високи стени и нещо като цитадела в северния край. Но лагерът на Шайдо го беше погълнал напълно. Файле се намираше някъде там, сред това огромно море от хора.

Той извади пипнешком далекогледа от джоба си и в последния миг съобрази да свие едната си ръка над предния край на тръбата, за да я засенчи. Слънцето беше като златна топка, почти на половината път от най-високата си точка по пладне. Едно косо отражение от лещите щеше да провали всичко. В далекогледа се появиха групи хора, с ясно откроими лица, поне за неговите очи. Дългокоси жени с тъмни шалове на раменете, накичени с десетки дълги гердани, жени с по-малко гердани, доящи крави, жени, носещи кадин-сор и понякога с копия и щит в ръцете, жени, надничащи от дълбоките качулки на тежките си бели халати, докато притичваха по снега, вече отъпкан и разкалян. Имаше и мъже и деца, но очите му трескаво ги прескачаха. Хиляди и хиляди жени, дори само ако се брояха онези в бяло.

— Твърде много са — прошепна Марлайн и той смъкна далекогледа и я изгледа ядосано. Останалите също бяха дошли и бяха налягали в редица в снега покрай хребета. Мъжете на Две реки се стараеха да държат изпънатите си лъкове над снега, без да ги вдигат над билото. Арганда и Талин също оглеждаха сцената долу с далекогледи, а Грейди се взираше надолу, опрял брадичка на ръцете си и също толкова напрегнат като двамата войници. Навярно използваше Силата по някакъв начин. Марлайн и Анура също се бяха вторачили към лагера — Айез Седай хапеше устни, а Мъдрата се мръщеше.

— Ако мислиш, че ще се оттегля само защото има повече Шайдо, отколкото очаквах — почна той разгорещено, но Марлайн го прекъсна.

— Твърде много са Мъдрите, Перин Айбара. Накъдето и да погледна, виждам жена, която прелива. Само по малко тук, по малко там — Мъдрите не преливат непрекъснато, — но са навсякъде, където погледна. Твърде много Мъдри, за да са само десет септи.

Той вдиша дълбоко.

— Колко смяташ, че са?

— Според мен може би всички Мъдри на Шайдо са там долу — отвърна Марлайн спокойно, сякаш говореше за цената на ечемика. — Всички, които могат да преливат.

Всички? Невъзможно! Как можеше всички да са се събрали, след като Шайдо като че ли се бяха пръснали навсякъде? Най-малкото беше чувал разкази за нападения из цял Геалдан и Амадиция, които изглеждаха работа на Шайдо, приказки за набези и тук в Алтара, много преди да отвлекат Файле, и слухове от още по-далече. Защо ще се събират на едно място? Ако Шайдо бяха решили да се съберат целия клан… Не, трябваше да се занимава само с това, което знае със сигурност. Достатъчно неприятно беше.

— Колко? — отново попита той, този път по-кротко.

— Недей да ми ръмжиш, Перин Айбара. Не мога да кажа точно колко Мъдри на Шайдо са останали живи. Някои загинаха при Думайски кладенци. Намерихме трупове, а и трябва да са изнесли онези, които са могли, за да ги погребат, както е редно. Дори Шайдо не може да са зарязали всякакво приличие. Ако всички останали живи са долу, с чирачките, които могат да преливат, бих казала около четиристотин. Може и повече да са, но по-малко от петстотин. Преди да прехвърлят Драконовата стена, Мъдрите на Шайдо бяха по-малко от петстотин, и може би петдесетина чирачки.

— Петстотин? — изхлипа Анура. — Светлина! Половината Кула само от един клан? О, Светлина!

— Можем да се промъкнем нощес — измърмори Данил, — както се промъкна в оня лагер на Белите плащове. — Илиас изсумтя, което можеше да значи всичко, но не прозвуча много обнадеждаващо.

Сюлин също изсумтя.

— Дори ние не бихме могли да се промъкнем в тоя стан с някаква надежда, че ще се измъкнем. А вас ще ви хванат като коза за вимето още преди да сте подминали първите десет шатри.

Перин кимна угрижено. Мислил беше да се промъкне под прикритието на мрака и по някакъв начин да измъкне Файле. И другите, разбира се. Тя без другите нямаше да тръгне. Но така и не си беше повярвал, че ще стане, не и срещу айилци, а размерите на стана им угасиха и последните проблясъци надежда. Можеше с дни да обикаля между толкова много хора и пак да не я намери.

Изведнъж си даде сметка, че вече не му се налага да се бори с отчаянието. Гневът си оставаше, но вече бе станал хладен като стоманата зиме, и той не можеше да улови в себе си нито капчица от онази безнадеждност, която доскоро заплашваше да го удави. В лагера долу имаше десет хиляди алгай’д’сисвай и петстотин жени, които можеха да преливат. — Галин беше прав: приготви се за най-лошото и всички изненади ще са ти приятни — петстотин жени, които нямаше да се поколебаят да използват Силата като оръжие; Файле беше скрита като снежинка в покрита със сняг ливада, но когато си толкова затрупан, просто не остава място за отчаяние. Трябва или да заореш напред, или ще те заровят. Освен това той вече разбираше главоблъсканицата. Нат Торфин винаги твърдеше, че всяка главоблъсканица може да се реши, стига да разбереш къде да натиснеш и къде да дръпнеш.

На север и юг околността беше разчистена по-надалече от града, отколкото възвишението, на което лежаха. Пръснати надалече една от друга ферми, без дим в комините, осейваха околността, дървени и каменни огради бележеха нивите, заровени под снега, но повече от шепа хора, опитващи се да се приближат от която и да било от двете посоки, все едно щяха да носят запалени факли, знамена, и да надуват фанфари. На юг като че ли се мяркаше някакъв път през стопанските постройки, и още един — на север. За него вероятно щяха да се окажат безполезни, но знае ли човек. Джондин можеше да донесе някакви сведения за града, макар че и през ум не му минаваше каква полза щеше да има от това, след като градът беше по средата на Шайдо. Гаул и Девите, които обикаляха лагера, щяха да могат да му кажат какво има отвъд следващия хребет. Една седловина на този хребет приличаше на път, водещ някъде на изток. Странно, на около миля северно от седловината се издигаха няколко вятърни мелници, дългите им бели криле бавно се въртяха, а на върха на следващата височина като че ли имаше още. Редица арки, наподобяващи дълъг тесен мост, се изпъваше надолу по склона от най-близките вятърни мелници чак до градските крепостни зидове.

— Знае ли някой какво е онова? — попита той и посочи. Огледът през далекогледа не му каза нищо, освен че са направени от същия сив камък като стената. Съоръжението беше твърде тясно, за да е мост. Липсваха му парапетите, а и нямаше над какво да минава, за да е мост.

— То е за докарване на вода — отвърна Сюлин. — Продължава на пет мили и стига до едно езеро. Не знам защо не са си построили града по-наблизо, но повечето земя около езерото, изглежда, ще стане на кал, когато свърши студът. — Не се запъваше вече на странни за айилците думи като „кал“, но в „езеро“ все още беше останала нотка на удивление, в самата представа за толкова много вода на едно място. — Смяташ да спреш водоизточника им? Е, това със сигурност ще ги накара да излязат. — Боят заради вода можеше да разбере. Повечето битки в Пустошта започваха заради вода. — Но не мисля, че…

Цветовете изведнъж избухнаха в главата на Перин, взрив от цветове, толкова силен, че заглуши и взор, и слух. Целия му взор, освен самите цветове. Бяха като огромен прилив, сякаш през цялото време ги беше изтласквал от ума си и те се бяха струпали в яз, който сега бяха разбили в тихия си порив, завихрени беззвучни въртопи, които се мъчеха да го завлекат надолу и да го потопят. Сред всичко това се открои образ, Ранд и Нинив, седнали на земята един срещу друг, образ толкова ясен, че сякаш бяха току пред него. Нямаше време сега за Ранд. Не сега! И той задрапа с ръце и нокти през цветовете, задрапа като удавник към брега и… ги… изтласка!

Взор и слух, светът наоколо, сринал се върху него.

— Това е безумие — говореше угрижено Грейди. — Никой не може да удържи толкова сайдин, че да го усетя от толкова далече! Никой!

— Никой не може да удържи и толкова сайдар, впрочем — промърмори Марлайн. — Но някой го направи.

— Отстъпниците? — Гласът на Анура трепереше. — Отстъпниците. Използват някой ша-ангреал, за който не сме подозирали. Или… или самият Тъмен.

Взираха се назад, на северозапад, и макар Марлайн да изглеждаше по-спокойна от Анура и Грейди, миришеше толкова изплашено, колкото и притеснено. Всички наоколо ги гледаха като хора, очакващи всеки миг да им се извести, че е започнало новото Разрушение на света. Изражението на Илиас бе примирено. Един вълк може да се озъби на свлачище, понесло го към смъртта, но вълкът знае, че смъртта рано или късно идва и че не можеш да се бориш с нея.

— Ранд е — измърмори Перин. Потръпна, щом цветовете отново опитаха да се върнат, и с един удар ги смаза. — Негова работа. Той ще се оправи, каквото и да е. — Всички се бяха вторачили в него, дори Илиас. — Трябват ми пленници, Сюлин. Трябва да изпратят преследващи групи. Илиас каза, че имали постове на няколко мили от лагера, малки групи. Можете ли да ми хванете пленници?

— Слушай ме внимателно — заговори Анура: думите се изляха от устата й на порой. Тя се надигна от снега, колкото да се пресегне над Марлайн и да сграбчи Перин за края на наметалото. — Нещо става, може би нещо удивително или нещо ужасно, но във всички случаи е нещо изключително важно, по-важно от всичко в писаната история! Трябва да разберем какво е! Грейди може да ни отведе там, достатъчно близо, за да го видим. Аз също бих могла да ни отведа, стига да знаех сплитовете. Трябва да разбера!

Перин срещна погледа й, вдигна ръка и тя млъкна с отворена уста. Айез Седай никога не млъкваха толкова лесно, но тя млъкна.

— Казах ви какво е. Нашата работа е точно там долу, пред нас. Сюлин?

Главата на Сюлин се люшна от Айез Седай към Марлайн. Накрая тя сви рамене.

— Едва ли ще научиш нещо полезно дори да ги подложиш на разпит. Те ще приемат страданието и ще ти се изсмеят в очите. И срамът ще е бавен… стига тези Шайдо все още да са способни да се срамуват.

— Каквото и да разбера, ще е повече от това, което знам сега — отвърна той.

Работата му беше пред него. Да реши една главоблъсканица, да освободи Файле и да унищожи Шайдо. Това бе важното на този свят.