Кръстопътища по здрач

Глава 25Кога се носят накити

Перин крачеше нервно по цветните килими, застлани в шатрата, свил неловко рамене в тъмнозеленото копринено палто, което рядко обличаше, откакто Файле поръча да му го ушият. Тя твърдеше, че изкусното сребърно везмо много отивало на раменете му, но широкият бял колан, крепящ брадвата на хълбока му, най-обикновен като нея, само изтъкваше, че е глупак, който се прави на нещо повече от това, което е. От време на време той подръпваше ръкавиците си или поглеждаше с яд обшитото с кожа наметало, проснато на гърба на стола. На два пъти, без да спира да крачи, извади листа от ръкава си и го разгъна, за да огледа набързо нахвърляната карта на Малдън — градчето, където държаха Файле.

Джондин, Гет и Хю бяха настигнали бягащите жители на Малдън, но единственото полезно нещо, до което се бяха добрали, беше тази карта, а да задържат някого достатъчно дълго, за да я нахвърлят, се беше оказало трудна задача. Онези, които се бяха оказали достатъчно силни, за да се бият, или бяха мъртви, или носеха бялото на гай-шайн при Шайдо; оставени да напуснат бяха старците и най-младите, болните и сакатите. Според Джондин само мисълта, че някой може да ги принуди да се върнат и да се бият с Шайдо, ускоряваше крачките им на север към Андор и към спасението. Картата беше главоблъсканица — лабиринт от улици, замъкът на господарката и огромната щерна в северната част. Човъркаше го с възможностите, които предлагаше. Възможности в случай, че решеше по-голямата главоблъсканица, която не беше показана на картата, огромната маса Шайдо, обкръжили укрепения със стени град, да не говорим за четиристотинте или петстотинте Мъдри на Шайдо, които можеха да преливат. Тъй че картата се върна в ръкава му, а той продължи да крачи.

Бялата шатра на червени ивици го дразнеше също като картата, а също така и обзавеждането й — столовете с позлата по ръбовете, които се сгъваха за пестене на място, и покритата с мозайка маса, която не се сгъваше, огледалото на стойка и умивалникът с огледало, и даже сандъците с меден обков, подредени покрай стената. Навън беше почти тъмно и всичките дванайсет лампи бяха запалени, пламъците блещукаха в огледалата им. Беше се разпоредил дори да развият и окачат на пилоните две от копринените пана на Файле, с извезани на тях птици и цветя. Беше позволил дори на Ламгвин да подреже брадата му и да обръсне бузите му и врата; беше се умил и си беше навлякъл чисти дрехи. Беше наредил да подредят шатрата все едно, че Файле всеки момент ще се върне от езда. Така, че всеки, като го погледне, да види в него един проклет лорд, да го види и да се почувства сигурен. И всяко нещо му напомняше, че Файле няма да се върне от езда. Смъкна ръкавиците си, бръкна в джоба на палтото и пръстите му пробягаха по каишката. Вече трийсет и два възела. Не беше нужно да си го припомня, но понякога лежеше по цяла нощ буден в постелята, в която я нямаше Файле, и броеше възлите. По някакъв начин те се бяха превърнали във връзка с нея. Тъй или иначе, незаспиването беше по-добро от кошмарите.

— Ако не седнеш, толкова ще се умориш, че няма да можеш да стигнеш до Соу Хейбор дори с помощта на Неалд — каза му с лека насмешка Берелайн. — Само като те гледам, се уморявам.

Той едва се сдържа да не я изгледа с яд. В тъмносинята си рокля за езда, с широкото златно колие, обсипано с огнекапки, на шията и с коронката на Майен, със златния ястреб в полет над веждите й. Първата на Майен бе седнала върху пурпурното си наметало на един от сгъваемите столове, сгънала ръце върху ръкавиците си в скута. Изглеждаше сдържана като Айез Седай и миришеше… търпеливо. Перин не можеше да разбере защо бе престанала да му мирише, сякаш той е тлъсто агънце, изпечено в малинки за вечерята й, но почти изпитваше благодарност за това. Добре беше, че има някой, с когото да поговори колко му липсва Файле. Тя го слушаше и миришеше на съчувствие.

— Искам да съм тук, ако… когато Гаул и Девите доведат пленници. — Изтърваната дума го накара да се намръщи, както и запъването. Все едно, че се съмняваше. Рано или късно те щяха да пленят няколко Шайдо, макар че явно не беше лесна работа. Взимането на пленници щеше да е безсмислено, ако не можеха да ги изведат, а Шайдо бяха небрежни само в сравнение с останалите айилци. Сюлин също бе проявила търпение, докато му го обясни. Само че за него ставаше все по-трудно да проявява търпение. — Защо се бави Арганда? — изръмжа той.

Сякаш произнесеното име на геалданеца го повика — Арганда се шмугна през процепа, с изнурено лице и хлътнали очи. Имаше вид на човек, който е спал по-малко и от Перин. Дребният мъж беше навлякъл посребрената си гръдна броня, но беше без шлем. По брадичката му бе набола сива четина. Дебелата кожена кесия, висяща от металната му ръкавица, издрънча, щом я постави на масата до другите две.

— От сандъка на кралицата — рече той кисело. През последните десетина дни каквото и да речеше, все беше кисело. — Покрива нашия дял и оттатък. Трябваше да разбия катинара и да сложа трима души да го вардят. И най-добрите от тях ще се полакомят при счупен кофар.

— Добре, добре — прекъсна го Перин, като се мъчеше да прикрие нетърпението си. Беше му все едно дали Арганда е трябвало да остави трима или сто стражи да вардят хазната на кралицата му. Собствената му кесия беше най-малката от трите, а беше събирал всяка жълтица или сребърник, които можеше да намери, за да я напълни. Загърна наметалото на раменете си, взе кесиите и излезе навън в сивото утро.

Дразнеше го, че станът се бе установил като за дълъг престой, но просто нищо не можеше да се направи. Мнозина от мъжете от Две реки вече спяха в шатри, светлокафяви кърпени платнища, а не на червени ивици като неговата, но всяка побираше по десетина души, с разнородните им оръжия, струпани отпред, а другите бяха превърнали временните си заслони в малки колиби от сплетени борови клонки. В най-добрия случай шатрите и колибите образуваха криволичещи редове; изобщо не приличаха на изпънатите редици при геалданците и майенците, но все пак наподобяваха донякъде на село, с пътеки и улички през снега, утъпкани до замръзнала кал. Всеки лагерен огън беше заграден от спретнат каменен кръг и около огньовете стояха мъже, загърнати в наметала, в очакване на закуската.

Това, което раздвижи тази сутрин Перин, беше тъкмо съдържанието на тези черни котли над огньовете. При толкова много излизащи на лов хора дивечът из околностите оредяваше, а всичко останало бе на изчерпване. Стигнали бяха дотам, че да търсят запасите на катериците, за да подсилват овесената каша, а толкова късно през зимата това, което намираха, в най-добрия случай се оказваше изсъхнало. Вкисналата смес донякъде пълнеше корема, но човек трябваше да е много гладен, за да я яде. Доколкото можеше да види, повечето хора гледаха гладно котлите. Последната от колите изтрополи през отвора, направен в кръга от изострени колове около лагера; кайриенските колари, загърнати до ушите, се бяха свили на каприте като черни вълнени чували. Всичко докарано от колите беше струпано в центъра на лагера. Опразнени, те подскачаха по коловозите, оставени от колите пред тях, и дългата колона потъваше в околната гора.

Появата на Перин с Берелайн и Арганда по петите му предизвика разбъркване, но не и между гладните мъже от Две реки. О, неколцина от тях кимваха крадешком към него — един-двама глупаци чак се прегънаха в кръста! — но повечето все още избягваха да поглеждат към него, когато наблизо се въртеше Берелайн. Идиоти. Безмозъчни идиоти! Имаше обаче и много други хора, скупчени малко встрани от неговата бяло-червена шатра, по пътеките между другите шатри. Един майенски войник в сива куртка и без оръжие притича, повел бялата кобила на Берелайн, поклони се и се наведе да задържи стремето. Анура вече беше яхнала тънкокраката си кобила, черна почти колкото тази на Берелайн беше бяла. С плитките й с мънистата, увиснали до кръста от качулката на наметалото й, Айез Седай сякаш почти не забелязваше жената, която уж трябваше да съветва, а се взираше с присвити очи към ниските айилски шатри, където не се движеше нищо, освен треперливите резки на пушека, излизащ от димоотводите. Едноокият Гален обаче, с червения си шлем, нагръдник и превръзка на окото, компенсира незаинтересоваността на тарабонската Сестра. Още с появата на Берелайн той изрева команда, която вкочани петдесетината Крилати гвардейци като статуи — дългите им, с червени ленти и увенчани със стомана пики щръкнаха нагоре, а когато и тя яхна кобилата си. Гален изрева нова команда и те като един се метнаха на конете.

Арганда изгледа навъсено най-напред айилските шатри, после се намръщи към майенците и накрая закрачи към струпаните от другата страна също толкова геалдански пиконосци в бляскава броня и конични зелени шлемове и заговори тихо на един, който, изглежда, ги командваше. Беше длъгнест мъж, казваше се Кирейн и Перин подозираше, че е със знатно потекло, заради надменния поглед иззад забралото на посребрения му шлем. Арганда беше толкова нисък, че Кирейн трябваше да се наведе, за да чуе какво му говорят, от което лицето на по-високия мъж се смрази още повече. Един от мъжете зад Кирейн носеше червено знаме с трите шестолъчи Сребърни звезди на Геалдан вместо пика със зелена лента, а един от Крилатата гвардия носеше майенския Златен ястреб на синьо поле.

Ейрам също беше тук, макар да стоеше малко настрана и да не беше готов за езда. Загърнат в отвратителното си зелено палто, с дръжката на меча, щръкнала над едното му рамо, той пък се въсеше завистливо ту към майенците, ту към геалданците. Щом забеляза Перин, лицето му стана мрачно и той се забърза, бутайки се между чакащите закуската си мъже от Две реки. Не се спираше да се извини, щом бутнеше някого. Ейрам напоследък ставаше все по-докачлив, ръмжеше и се зъбеше на всекиго освен Перин заради това, че дните си течаха, а те си седяха на едно място и чакаха. Предния ден едва не се сби с двама геалданци заради нещо, което никой от тримата не помнеше, след като ги разтърваха, само дето Ейрам каза, че геалданците нямали капка уважение, а те пък — че имал мръсна уста. Точно затова бившият Калайджия се държеше тази заран по-назад. Работите в Соу Хейбор бездруго щяха да се окажат много неприятни, нямаше нужда и Ейрам да се сбие пак, когато Перин не го гледа.

— Дръж под око Ейрам — промълви той на Данил, когато му доведе дорчото. — И си отваряй очите за Арганда — добави той, докато пъхаше кесиите в дисагите и затягаше здраво каишките. Тежестта на дяла на Берелайн много добре балансираше неговия принос и този на Арганда. Какво пък, тя си имаше причина да бъде щедра. Нейните хора май бяха най-гладните. — Арганда ми прилича на човек, готов да направи някоя глупост. — Стъпко подскочи и замята глава, щом Перин хвана юздите, но бързо се укроти под спокойната му, но твърда ръка.

Данил потърка дебелите си като бивни мустаци с почервенял от студа пръст и изгледа накриво Арганда, а после тежко въздъхна и дъхът му излезе на облак пара.

— Ще го наблюдавам, лорд Перин — измърмори той и подръпна наметалото си, — но каквото и да казвате, че уж аз командвам, щом ви няма, изобщо не ме слуша.

За съжаление, беше прав. Перин по-скоро щеше да вземе със себе си Арганда и да остави тук Гален, но и двамата не искаха да го приемат. Геалданецът беше съгласен, че мъжете и конете ще започнат да гинат от глад, ако не намерят храна и фураж от друго място, но не можеше да се насили да се отдели от кралицата си и за един ден повече. В някои отношения той изглеждаше по-обезумял и от Перин. Ако го оставеха, всеки ден щеше да се приближава все повече до Шайдо, докато не се озове под носовете им. Перин беше готов да умре за Файле. Арганда беше просто готов да умре.

— Направи каквото можеш да му попречиш да направи някоя глупост, Данил. — И след малко добави: — Стига да не се стига до бой. — Можеше само да се надява, че Данил би могъл да го принуди да се сдържа. На всеки трима геалданци се падаха по двама мъже от Две реки и той никога нямаше да освободи Файле, ако започнеха да се избиват. За малко не отпусна глава на хълбока на Стъпко. Светлина, колко беше уморен, а място не можеше да си намери.

Бавното потропване на конски копита възвести пристигането на Масури и Сеонид, с тримата им Стражници плътно зад тях, увити в плащовете, под които повечето от мъжете, както и от конете, изчезваше. Двете Айез Седай бяха облечени в лъскава коприна, а под ръба на тъмното наметало на Масури се показваше тежък златен гердан. На челото на Сеонид от златна верижка, стегната в косата й, се полюшваше малък, бял на цвят скъпоценен камък. Анура се поотпусна и се намести удобно на седлото. При айилските шатри, застанали в редица, насам гледаха Мъдрите, шест високи жени, увили главите си в тъмни шалове. Хората на Соу Хейбор сигурно щяха да се зарадват на айилци точно толкова, колкото се бяха зарадвали жителите на Малдън, но Перин никак не беше сигурен, че Мъдрите щяха да пуснат някоя от Сестрите сама. Това беше последната причина за чакането. Слънцето прозираше като червено-златна резка над върховете на дърветата.

— Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще се върнем — каза той и яхна Стъпко. Веднага щом излязоха през пролуката, отворена за кервана, мъжете от Две реки започнаха да връщат извадените колове на мястото им, загрижени от близостта на хората на Масема.

До края на леса имаше повече от сто разкрача, но очите му доловиха движение — конник, който потъна в по-дълбоките сенки зад високите дървета. Някой от съгледвачите на Масема, несъмнено — бързаше да предупреди Пророка, че Перин и Берелайн са напуснали стана. Но колкото и бързо да препуснеше, нямаше да му стигне времето. Ако Масема искаше смъртта на Берелайн или Перин, трябваше да изчака за друга възможност.

Гален обаче нямаше никакво намерение да рискува. От двамата ловци на крадци на Берелайн, Сантес и Джендар, нямаше и помен от деня, в който трябваше да се върнат от стана на Масема, и Гален беше толкова сигурен, че са убити, колкото ако им бяха изпратили главите в торба. Още преди да стигнат дърветата, зорките му пиконосци се развърнаха в плътен кръг около Берелайн. И около Перин, също тъй, но това беше между другото. Ако зависеше от него, Гален щеше да поведе всичките си около деветстотин Крилати гвардейци, или още по-добре — според него — да убеди Берелайн да не тръгва. Перин се бе опитал да направи същото, но безуспешно. Тази жена имаше навика да те изслуша много внимателно, а след това да направи точно това, което тя иска. Впрочем Файле беше същата. Човек понякога просто трябваше да се примири. Повечето пъти, след като нищо друго не ти остава.

Грамадните дървета и скалите, показващи се от снега, поразвалиха строя, разбира се, но все пак гледката беше живописна, макар и на смътната светлина на леса — разветите от лекия полъх червени ленти под косите слънчеви лъчи, конниците в червена броня, току изчезващи за миг зад масивните дъбове. Трите Айез Седай яздеха зад Перин и Берелайн, следвани от своите Стражници, които бдително оглеждаха околните дървета, след тях — знаменосецът на Берелайн. Малко по-назад идеха Кирейн и с него — знамето на Геалдан, и неговите воини, в стройни, бляскави редици, или поне толкова стройни, колкото позволяваше теренът. Широкото пространство между дърветата беше подвеждащо и непригодно за параден строй и ярки знамена, но като се добавеха пищно извезаните коприни, накити и корона, и Стражниците в тези техни преливащи от цвят на цвят плащове, гледката ставаше много впечатляваща. Перин още малко и щеше да се разсмее, макар че не му беше никак до смях.

Берелайн като че ли долови мислите му.

— Когато идеш да си купиш чувал брашно — каза тя, — се обличаш като бедняк, за да си помисли продавачката, че не можеш да си позволиш повече от необходимото. Искаш ли да купиш цял фургон брашно, си носиш накитите, за да помисли, че можеш да се върнеш за още.

Перин се изсмя, колкото и да не му беше весело. Думите й много му напомниха за нещо, което майстор Люхан му беше казал веднъж, като го бе сръгал в ребрата да покаже, че е шега, но с много сериозен тон. Облечи се бедно, когато искаш малка услуга, и богато, когато търсиш голяма. Много го зарадва, че Берелайн вече не миришеше на тръгнала на лов вълчица. Една грижа по-малко на главата му.

Скоро настигнаха последната кола от кервана — дълга колона, която вече бе спряла при терена за Пътуване. Брадвите и много мъжка пот бяха разчистили дърветата, за да се отвори малко сечище за Порталите, но то вече беше запълнено, преди Гален да развърне в кръг своите пиконосци. Фейджър Неалд също беше пристигнал — мурандийското конте с намазаните с восък тънки мустачки. Куртката му можеше да мине и за палто пред хора, не виждали досега жив ашаман; добре поне, че беше се сетил да свали иглите от яката, които щяха да го отличат. Снегът не беше дълбок, но двайсетимата от Две реки, водени от Уил ал-Сийн, също бяха на конете си, вместо да стоят в снега, докато им замръзнат краката в ботушите. Изглеждаха много по-корави от хората, тръгнали с него от Две реки, с опнатите на гърбовете им дълги лъкове, пълните колчани и всевъзможните по форма и направа мечове. Перин се надяваше, че скоро ще може да ги прати да се върнат у дома. Или още по-добре, сам да ги върне.

Повечето от тях държаха дълги бойни тояги, но Тод ал-Каар и Флан Барстер носеха знамена — Червената Вълча глава на Перин, както и Червения орел на Манедерен. Тод беше вирнал упорито широката си брадичка, а Флан — висок мършав мъж от Стражеви хълм, изглеждаше някак посърнал. Сигурно никак не му харесваше тази работа, а може би и на Тод. Уил погледна Перин със същата подкупваща невинност, с която подлъгваше толкова момичета из Две реки — Уил много си падаше по пъстрото везмо по палтото на празници и просто обичаше да язди под тези знамена, може би с надеждата някоя жена да го види и да помисли, че са негови — но Перин си замълча. Другите трима не беше очаквал да види на сечището, също както и знамената.

Плътно загърнат в наметалото си, сякаш лекият ветрец беше виелица, Балвер мудно подкара пъстрия си кон да посрещне Перин. Двама от хранениците на Файле подкараха храбро след него. Сините очи на Медоре изглеждаха непривично на мургавото й тайренско лице, ама то и палтото с бухналите ръкави на зелени ивици не изглеждаше привично на гърдестата й фигура. Дъщеря на Върховен лорд, тя си беше благородничка от главата до петите, а мъжкото облекло просто не й отиваше. Латиан, светлокожият кайриенец, в тъмно почти колкото на Неалд палто, макар и нашарено с четири червени и сини ивици през гърдите, не беше много по-висок от нея, а и както подсмърчаше от студа и потъркваше острия си нос, май не беше и по-подготвен от нея. И никой от двамата не носеше меч — още една изненада.

— Милорд; милейди Първа — поздрави ги хрипливо Балвер и се поклони в седлото като врабец, поклащащ се на клонка. Очите му за миг се стрелнаха към трите Айез Седай, но това беше единственият знак, че е забелязал Сестрите. — Милорд, спомних си, че имам един познат в Соу Хейбор. Ножар, продава си изделията от село на село, но може да си е вкъщи, а не съм го виждал от няколко години. — За пръв път споменаваше, че има приятел някъде, и то в такова затънтено градче някъде в северна Алтара. Странно. Но Перин кимна. Подозираше, че около този приятел има нещо повече от това, което споделя Балвер. Започваше да подозира, че и около самия Балвер има нещо повече.

— А спътниците ви, господин Балвер? — Лицето на Берелайн си остана невъзмутимо под обшитата с кожа качулка, но тя замириса насмешливо. Тя много добре знаеше, че Файле използва младите си поклонници като шпиони и че Перин напоследък прави същото.

— Просто поискаха да се поразходят, милейди — сухо отвърна дребосъкът. — Гарантирам за тях, милорд. Обещаха да не ни създават неприятности, пък и могат да научат нещо. — Той също замириса насмешливо — малко мухлясала миризма естествено, от човек като него — макар и с нотка на раздразнение. Балвер знаеше, че тя знае, и това никак не му харесваше, но тя никога не го беше споменавала открито. У този Балвер определено се криеше нещо повече.

Сигурно си имаше основание да ги вземе със себе си. По един или друг начин беше успял да впрегне всички млади поклонници на Файле да подслушват и да държат под око геалданците, както и майенците, дори айилците. Според него това, което приятелите ти говорят и вършат, можеше да е също толкова интересно, колкото това, което замислят враговете ти, и то когато си сигурен, че са ти приятели. Разбира се, Берелайн знаеше, че хората й са шпионирани. А Балвер също знаеше, че тя знае. А тя пък знаеше, че той… Много сложно беше всичко това за един селски ковач.

— Губим си времето — каза Перин. — Отваряй Портала, Неалд.

Ашаманът му се ухили и поглади намазаните си с восък мустачки — Неалд май прекаляваше с хиленето, откакто откриха Шайдо; сигурно гореше от нетърпение да ги почне — ухили се и махна с ръка.

— Както заповядате.

И се появи познатата резка от сребриста светлина, и се разшири в отвор във въздуха.

Без да чака никого, Перин смуши Стъпко и се озова на някакво заснежено поле, обкръжено от каменна стена, сред хълмиста околност, която изглеждаше почти гола в сравнение с леса, от който беше излязъл, само на няколко мили от Соу Хейбор, освен ако Неалд не бе допуснал голяма грешка. Окажеше ли се така, Перин щеше да му откъсне тъпите мустаци. Защо трябваше да се хили?

Скоро обаче вече яздеше под сивото облачно небе по някакъв заснежен път, а след него бавно се точеше колоната от коли с високи колелета и напред се простираха хладните сенки на ранното утро. Стъпко опъваше юздите, искаше му се да препусне, но Перин го сдържаше, за да не изостане керванът. Майенците на Гален трябваше да се пръснат в околните ниви, за да поддържат плътния си кръг около Берелайн, а това ги принуждаваше да минават през ниските каменни синори, отделящи една нива от друга. Някои имаха вратници от една нива към друга, сигурно за да минават през тях впряговете, а други те храбро прескачаха, с високо разветите ленти на пиките, излагайки на риск краката и вратовете на животните.

Уил и двамата глупаци, понесли Вълчата глава и Червения орел, яздеха редом с майенския знаменосец зад Айез Седай и Стражниците, но останалите мъже от Две реки се пръснаха от двете страни на колоната коли. Колите бяха много и двайсетимата мъже трудно щяха да ги опазят, но коларите щяха да се чувстват по-спокойно, като ги виждат наоколо. Не че очакваха да се появят разбойници или Шайдо, но никой не се чувстваше сигурен извън защитата на лагера. Тъй или иначе, тук поне щяха да видят заплахата много преди да се сблъскат с нея.

Всъщност ниските хълмове не предлагаха добра гледка, но околността беше селска, с груби каменни къщи със сламени покриви и обори и плевници, пръснати между нивите; не се мяркаше горска пустош наоколо. И най-ниските горички по склоновете бяха изсечени за огрев. Но изведнъж Перин забеляза, че снегът по пътя пред него не е пресен; въпреки че единствените следи по него бяха от авангарда на Гален. Никой не се движеше между тези мрачни къщи; от дебелите им комини не се вдигаше дим. Околността изглеждаше съвършено неподвижна и съвсем пуста. Космите на врата му настръхнаха.

Възклицанието на една от Айез Седай го накара да се обърне и той проследи с поглед пръста на Масури — тя сочеше към нещо във въздуха. На пръв поглед можеше да се вземе за голям прилеп, полетял на изток на дългите си криле, но странен прилеп — с дълъг клюн и с дълга, виеща се след него опашка. Гален изруга и вдигна далекогледа. Перин виждаше достатъчно добре и без далекоглед и можа дори да отличи фигурата на някакво човешко същество, прилепена на гърба на звяра, яхнала го като кон.

— Сеанчанци — промълви Берелайн. И гласът й, както и миризмата й, бяха пълни с тревога.

Перин се изви на седлото и проследи полета, докато слънчевата светлина не го накара да извърне очи.

— Нищо общо нямат с нас.

Ако Неалд беше сбъркал, щеше да го удуши.