Кръстопътища по здрач

Глава 15Усилващ се мрак

Вечерното слънце — кървава топка, кацнала над върховете на дърветата — хвърляше мрачна светлина над лагера, широко пространство, заето от коневръзи, покрити с платнища фургони, товарни коли с високи колелета и палатки с всевъзможни размери и форма, снегът между тях беше утъпкан и на места кишав. Нито подходящото време, нито място, където Еления щеше да пожелае да бъде на конски гръб. Миризмата на варящото се говеждо, лъхаща от големите черни котли, бе достатъчна, за да се обърне стомахът й. Студеният въздух смразяваше дъха й и вещаеше още по-студена нощ, а вятърът режеше през най-доброто й наметало въпреки дебелата бяла кожена подплата. Кожата от бяла лисица уж трябваше да е по-топла от всичко, но тя така и не можеше да го усети.

Като придържаше плътно наметалото с облечената си в ръкавица ръка, тя бавно яздеше и много се стараеше, макар и неуспешно, да не трепери. Предвид късния час, най-вероятно щеше да изкара нощта тук, но засега все още нямаше представа къде ще спи. Несъмнено в палатката на някой по-дребен благородник, като лордът или дамата щяха да се разшават, за да си намерят подслон някъде другаде, и щяха да се постараят да покажат удоволствието си, че са удостоени, но Аримила обичаше да я оставя на тръни до последния момент, за спането, както и за всичко останало. Тъкмо се свършеше едно напрежение, започваше друго. Тази жена явно си мислеше, че постоянната несигурност ще я накара да заскимти и може би да се постарае да я удовлетвори. И това не беше единствената грешна преценка на Аримила, като се започнеше с убеждението й, че ноктите на Еления Саранд са подрязани.

В ескорта си имаше само четирима мъже в наметалата с двата Златни глигана — и слугинята й, разбира се, Джани, загърната в наметалото си като вързоп зелена вълна, скупчен на седлото — и не беше видяла нито един друг човек из лагера, за когото можеше да е сигурна, че проявява трошица вярност към Дома Саранд. Тук-там сред групичките хора, струпани около огньовете, се виждаше Червената лисица на Дома Аншар, а покрай нея в обратна посока в бавен тръс премина двойна колона конници с Крилатия чук на Барин, все мъже с корави лица. С времето щеше да се докаже, че няма голяма полза от тях. Карайнд и Лир се бяха опърлили лошо заради забавянето си, когато Мургейз взе трона. Този път Аншар и Барин щяха да минат на онази страна, където щеше да е изгодата в мига, в който я видят ясно, и щяха да изоставят Аримила с такава охота, с каквато бяха скочили да се присъединят към нея. Когато му дойдеше времето.

Повечето мъже, тътрещи се по разкаляните пътеки или надничащи нетърпеливо в отвратителните котли, бяха мобилизирани фермери и селяци, прибрани във войската когато техният господар или господарка е тръгнал на поход, и малцина от тях изобщо носеха знака на своя Дом по козинявите си палта и кърпените наметала. Да се отделят предполагаемите войници от налбантите, стреларите и други такива, беше почти невъзможно, защото почти всички бяха окачили на коланите си по някакъв меч или брадва. Светлина, дори много от жените носеха ножове, достатъчно големи, за да минат за къси мечове, ала беше трудно да се различи жената на мобилизиран селянин от някоя коларка. Носеха една и съща дебела аба и имаха едни и същи груби ръце и лица. Не че беше толкова важно, впрочем. Тази зимна обсада беше ужасна грешка — ратниците щяха да започнат да гладуват много преди града, — ала тя предлагаше на Еления възможност, а открие ли ти се удобен случай, удряш. Отметнала качулката достатъчно, за да се виждат ясно чертите й въпреки смразяващия вятър, тя кимваше благосклонно на всеки простак, който случайно погледнеше към нея, и се стараеше да не обръща внимание на изненаданите зяпвания, с които някои отвръщаха на снизходителността й.

Все пак повечето щяха да запомнят нейната любезност, щяха да запомнят Златните глигани на нейния ескорт и щяха да знаят, че ги е забелязала самата Еления Саранд. На такава основа беше изградена властта й. Един Върховен трон също като кралица стои на върха на кула, съградена от хора. Вярно, тези на дъното бяха тухли от най-простата глина, но ако тези тухли се пропукаха като опора на целия градеж, кулата падаше. Това Аримила като че ли беше забравила, ако изобщо го беше знаела. Еления се съмняваше, че Аримила разговаря с някой по-низш от стюард или от личните й слуги. Ако беше… благоразумно… самата тя щеше да се спре и да размени някоя дума край всеки лагерен огън, може би да стисне от време на време по някоя мазолеста ръка, да си спомни хора, с които се е срещала преди, или поне да се попреструва, че си ги е спомнила. Чисто и просто на Аримила й липсваше ум, за да бъде кралица.

Лагерът покриваше повече пространство от едно средно голямо селище — представляваше по-скоро сто пръснати безразборно станове с различна големина, отколкото един, тъй че тя можеше свободно да обикаля, без да се притеснява, че ще се озове при външните му граници, но все пак проявяваше предпазливост. Стражите на пост щяха да са учтиви, освен ако не се окажеха пълни глупци, но без съмнение си бяха получили заповедите. По принцип тя одобряваше хората да правят каквото им е наредено, но щеше да е най-добре да избягва смущаващи инциденти. Особено предвид възможните последствия в случай, че Аримила си помислеше, че се е опитала да напусне. Вече се беше принудила да изтърпи една мразовита нощ в някаква мръсна войнишка палатка, която трудно можеше да се нарече подслон, с паразитите и зле закърпените дупки, да не говорим, че я нямаше Джани да й помогне с дрехите и да я постопли малко под окаяните завивки, а това не беше нищо друго освен загатнато унижение. Е, беше си чисто унижение, но тя не мислеше, че Аримила е достатъчно умна, за да го схване. Светлина, като си помислиш само, че тя беше длъжна да стъпва предпазливо около тази… тази тъпачка с мозък колкото грахово зърно! Придърпа наметалото си и се постара да си внуши, че потръпването й е само реакция срещу вятъра. Съществуваха и по-хубави неща, за които можеше да помисли. По-важни неща. Кимна на един младеж с ококорени очи и тъмен шал, вързан на челото, и той се сви, сякаш го беше изгледала с гняв. Глупав селяк!

Дразнещо й стана, като си помисли, че само на няколко мили оттук онова момиченце Елейн си седи уютно и на топличко, сред удобствата на кралския дворец, заобиколено от грижите на стотици добре обучени слуги и най-вероятно без да мисли за нищо друго, освен какво да облече за вечерята, приготвена от дворцовите майстори готвачи. Според слуховете момичето носеше дете, сигурно от някой гвардеец. Беше напълно възможно, Елейн не се отличаваше с повече благоприличие от майчицата си. Мозъкът там беше Диелин, остър и опасен ум, независимо от жалката й липса на амбиции, съветвана вероятно от някоя Айез Седай. При всички тези абсурдни слухове трябваше да има поне една истинска Айез Седай.

Толкова приказки се разнасяха от града, че да различиш истината от абсурда ставаше трудно — жени от Морския народ правели дупки във въздуха! Абсолютни глупости! — но все пак Бялата кула определено имаше интерес да постави на трона някоя от своите. Как иначе? Все пак Тар Валон като че ли проявяваше прагматизъм в тези неща. Историята ясно сочеше, че която и да се добере до Лъвския трон, скоро се оказва, че Кулата през цялото време е подкрепяла точно нея. Айез Седай никога нямаше да изгубят връзката си с Андор поради липса на гъвкавост, особено сега, когато самата Кула се беше разцепила. Еления беше толкова сигурна в това, колкото в собственото си име. Всъщност, ако половината от това, което бе чула за положението с Кулата, се окажеше вярно, самата следваща кралица на Андор щеше да може да настои за каквото си поиска, в замяна на запазването на тази връзка непокътната. Така или иначе, никой нямаше да постави короната на Розата на главата й по-рано от лятото, а дотогава можеха да се променят много неща. Твърде много.

Правеше втората си обиколка из лагера, когато гледката с една малка група пред нея, пробираща си бавно пътя между пръснатите лагерни огньове в предвечерната светлина, я накара да се намръщи и рязко да дръпне юздите. Жените бяха загърнати и криеха лицата си под дълбоки качулки — едната беше с тъмносиня коприна, обшита с черна кожа, другата в обикновена сива вълна, но големите сребърни Три ключа, извезани на плащовете на придружаващите ги ратници, ясно показваха кои са. Можеше да изреди дълъг списък на хора, с които би предпочела да се срещне, вместо с Неан Араун. Така или иначе, макар Аримила да не беше забранила изрично да не се срещат без нея — Еления не само усети, но дори чу как изскърцаха зъбите й и насила изглади лицето си — засега най-благоразумно изглеждаше нещата да не се насилват. Особено след като не виждаше възможна изгода от една такава среща.

За съжаление Неан я забеляза преди да успее да свърне настрана и заговори припряно на ескорта си — и докато ратниците и слугинята продължаваха да се кланят в седлата си, пришпори черния си кон към Еления и иззад копитата му захвърчаха буци разкалян сняг. Светлината да я изгори тази глупачка! От друга страна, това, което бе подтикнало Неан към безразсъдство, може би си заслужаваше да се научи, и може би беше опасно да не го узнаеш. Сигурно, но научаването създаваше опасности.

— Стойте тук и запомнете, че не сте видели нищо — сопна се Еления на жалката си свита и заби пети в хълбоците на Утринен вятър, без да дочака отговор. Не й бяха нужни усърдни поклони и реверанси всеки път, щом се обърнеше, не повече от това, което изискваше благоприличието, а нейните хора бяха достатъчно разумни, за да изпълняват заповедите й. Тези, които я притесняваха, бяха останалите, всички да ги изгори дано! Щом дългокракият дорчо се понесе напред, тя изтърва краищата на наметалото и то се развя зад нея като пурпурното знаме на Саранд. Отказа да го прибере и задържи плътно, да се суети пред селяците и Светлината знае още кого, така че вятърът я прониза като бръснач през роклята — нов повод за раздразнение.

Неан поне прояви благоразумието да забави и да я срещне на повече от средата на разстоянието, между две тежко натоварени коли затънали в торта. Най-близкият огън беше на двайсетина крачки, а най-близките палатки — още по-далече, здраво затворени заради студа. Хората около огъня бяха забили алчни погледи в големия железен казан, който вреше над пламъците, и макар вонята от него да бе достатъчна, та на Еления да й се доповръша, вятърът поне, който разнасяше тази воня, щеше да отвее думите на двете настрана от ушите на селяците. Дано тези думи да бяха важни.

С бледото й като слонова кост лице, обкръжено от черната кожа на качулката, някои щяха да нарекат Неан красива въпреки сурово присвитата й уста и студените като лед сини очи. Външно съвсем спокойна, тя изглеждаше незасегната от събитията. Дъхът й, излизащ на бели валма, беше спокоен както винаги.

— Знаеш ли къде ще спим тази нощ, Еления? — хладно попита тя.

Еления дори не направи усилие да се сдържи да не я изгледа с яд.

— Това ли те интересува? — Да рискува негодуванието на Аримила заради такъв безмозъчен въпрос! Мисълта, че рискува да си спечели негодуванието на Аримила, мисълта, че негодуванието на Аримила бе нещо, което трябваше да избягва, я накара да изръмжи. — Зная толкова, колкото и ти, Неан. — Дръпна юздите и вече бе готова да го пришпори, когато Неан проговори отново, този път с много лека нотка на жар.

— Не ми се прави на глупачка, Еления. И не ми казвай, че не си също толкова готова като мен да изгризеш собствения си крак, само и само да се отървеш от този капан. Е, не можем ли да си поиграем поне на малко вежливост?

Еления задържа Утринен вятър и я изгледа накриво. По този начин можеше да държи под око и мъжете, скупчили се около най-близкия огън. Не се виждаше гербът на нито един Дом. Можеха да са на когото си щеш. От време на време някои от тях, мушнали ръце под мишниците си, поглеждаха към двете благороднички на конете, но явно ги интересуваше по-скоро как да се присламчат по-близо до огъня, за да се стоплят. Това, както и ще се свари ли най-сетне говеждото достатъчно, за да заприлича на нещо като яхния. Тази паплач, изглежда, беше готова да яде каквото й падне.

— Мислиш ли, че наистина можеш да се измъкнеш? — тихо запита тя. Това с вежливостта добре, но не и на цената да остане тук, пред очите на всички, повече от нужното време. Но ако Неан все пак виждаше някакъв изход… — Как? Клетвата, която си подписала в подкрепа на Марн, вече е разпратена до половината Андор. Освен това едва ли си въобразяваш, че Аримила ще допусне да си заминеш проста така. — Неан потръпна и Еления не можа да сдържи усмивката си. Жената пред нея не беше толкова невъзмутима, колкото се преструваше. Успя обаче да запази хладнокръвен тон.

— Вчера видях Джарид, Еления, макар и отдалече. Приличаше на буреносен облак и препускаше така, сякаш му беше все едно дали ще скърши врата на коня си, или своя. Доколкото познавам мъжа ти, той вече умува как да те измъкне от това. Заради теб е готов да се изплюе и в окото на Тъмния. — Беше вярно. — Сигурна съм, ще разбереш, че ще е по-добре да бъда включена в тези планове.

— Съпругът ми подписа същата васална клетва като теб, Неан, а той е човек, който държи на честта си. — Прекалено много държеше на глупавата чест, за да му е от полза, но Еления искаше да я напътства още преди да си разменят брачните клетви. Джарид беше подписал клетвата, защото тя му написа да го направи, не че имаше някакъв избор, и дори щеше да откаже, макар и с неохота, ако го беше помолила да го направи. Разбира се, винаги беше трудно да му покаже какво наистина иска в даден момент. Аримила много се стараеше да не се приближава на повече от миля от него. Държеше всичко в ръцете си — доколкото бе възможно при сегашното положение, — но трябваше да накара Джарид да го разбере, макар и само за да не се опита да я „измъкне от това“. Да се изплюе в окото на Тъмния? И двамата можеше да съсипе, вярвайки, че й помага, а можеше да го направи, макар и да съзнаваше, че това ще е крахът й.

Струваше й огромно усилие, за да не позволи на безсилието и яростта да се надигнат в нея и да се изпишат на лицето й, но тя прикри напрежението с усмивка. Много се гордееше с това, че може да докара усмивка при всяко положение. Сегашната съдържаше нотка на изненада. И на пренебрежение.

— Нищо не замислям, Неан, нито Джарид, убедена съм. Но и да замислях, защо да включвам и теб?

— Защото ако не влизам в плановете ви — грубо отвърна Неан. — Аримила може да научи за тях. Може да е заслепена глупачка, но ще види, щом някой й покаже къде да гледа. А на теб ще ти се наложи да делиш шатра с благоверния си всяка нощ, да не говорим, че ще бъдеш пазена от ратниците му.

Усмивката на Еления се стопи и гласът й стана леден също като замръзналата топка, изведнъж запълнила стомаха й.

— А ти внимавай какво говориш, да не помоли Аримила своя тарабонец пак да си поиграе с теб. Всъщност мисля, че мога да ти го гарантирам.

Уж не беше възможно лицето на Неан да пребледнее повече, но пребледня. Тя дори залитна и се хвана за ръката на Еления, за да не падне. Усилилият се вятър развя наметалото й и тя го пусна. Допреди миг студените й очи се разшириха. Дори не се опита да скрие страха си. Гласът й излезе задъхан и изпълнен с паника.

— Зная, че двамата с Джарид сте намислили нещо, Еления. Знам го! Вземете ме с вас и… и ще ви обрека Араун веднага щом се освободя от Аримила. — О, наистина беше уплашена, за да предлага чак това.

— Достатъчно внимание привлече, още ли искаш? — сряза я Еления и дръпна ръката си. Утринен вятър и черният кон затанцуваха нервно, уловили настроенията на ездачките си, и Еления дръпна рязко юздите. Двама от мъжете край огъня побързаха да сведат глави. Нямаше съмнение какво мислят — две благороднички, каращи се в предвечерния здрач, които никак не искат да си навлекат на главите нечий гняв. Само това трябваше да е. Можеше да се разприказват, но щяха да проявят благоразумие да не се месят в спора на две знатни особи.

— Нямам никакви планове за… бягство. Никакви — заговори тя, вече малко по-спокойно. Придърпа наметалото си, извърна се и кротко огледа колите и най-близките шатри. Ако Неан беше достатъчно изплашена… Ако й се предоставеше възможност… Нямаше наблизо никой, който да ги чуе, но въпреки това тя продължи тихо. — Нещата може да се променят, разбира се. Кой знае? Ако стане така, обещавам ти следното, в името на Светлината и в надеждата ми за прерождение, няма да си тръгна без теб. — Лицето на Неан просветна обнадеждено. А сега — въдицата. — Но само ако разполагам с писмо, написано лично от теб, подписано и подпечатано, в което изрично отхвърляш подкрепата си за Марн, по своя воля, и се заклеваш, че Домът Араун ще подкрепи мен за трона. В името на Светлината и в твоята надежда за прерождение. Ни повече, ни по-малко.

Неан я изгледа стъписано и облиза устни. Очите й зашариха, сякаш търсеше изход, помощ някаква. Враният кон не спираше да цвили и да пристъпва нервно, но тя едва стегна юздите, колкото да не побегне, а и това го направи несъзнателно. Да, беше уплашена. Но не толкова, че да не разбере какво иска Еления. Твърде много примери имаше в историята на Андор, за да не го разбере. Докато нямаше нищо черно на бяло, й оставаха хиляда възможности, но самото съществуване на такова писмо щеше да постави мундщука между зъбите на Неан, а юздите — в ръцете на Еления. Оповестяването му означаваше крах за Неан, освен ако Еления не беше толкова глупава, че да признае, че я е принудила. След такова разкритие можеше да се опита да се задържи, но дори някой Дом с много по-малко противоречия от Араун, с много по-малко братовчеди, лели и чичовци, готови на мига да скочат едни срещу други, щеше да се разпадне. По-малките Домове, от векове обвързани с Араун, щяха да потърсят закрила другаде. Само за няколко години, ако не и по-скоро, Неан щеше да остане Върховен трон на дребна и изгубила всякакво доверие негова останка. О, да; случвало се беше и по-рано.

— Много дълго се задържахме заедно. — Еления подръпна юздите. — Не ми се ще да им развързваме езиците. Може би ще имаме друга възможност да поговорим преди Аримила да е взела трона. — Отвратителна мисъл! — Може би.

Неан издиша тъй, сякаш целият й дъх излезе, но Еления продължи да обръща коня си, без да бърза, но и без да се спира, докато Неан не възкликна:

— Почакай!

Погледна я през рамо и направи точно това. Изчака. Без да каже дума. Каквото трябваше да се каже, се каза. Оставаше само да се види дали Неан е толкова отчаяна, че да се остави в ръцете на Еления. Трябваше да е. Тя си нямаше Джарид, който да действа за нея. Всъщност всеки в Араун, който допуснеше, че Неан трябва да бъде спасявана, най-вероятно щеше да й докара затвор за престъпване на изрично изразената й воля. Без Еления тя щеше да остане пленничка, докато остарее. Ала с писмото пленът й щеше да е от друго естество. С писмото Еления щеше да й позволи всякаква привидна форма на пълна свобода. Беше достатъчно умна, за да го разбере. Или пък достатъчно наплашена от тарабонеца.

— Ще ти го пратя при първа възможност — най-сетне отрони тя примирено.

— Очаквам да го видя — промърмори Еления; едва прикриваше задоволството си. И едва не добави: „Но не се бави много“. Неан можеше и да е победена, ала един победен зложелател може да ти забие ножа в гърба, ако го предизвикаш прекалено. А и тя самата се боеше от заплахата на Неан точно толкова, колкото Неан се боеше от нея. Може би и повече. Но докато Неан не го знаеше, ножът беше без връх.

Върна се при своите ратници. Настроението й беше по-бодро, откакто… Със сигурност откакто нейните „избавители“ се оказаха хора на Аримила. Може би отпреди да я плени Диелин в Арингил, въпреки че там не бе изгубила надежда. Затворът й беше домът на управителя, съвсем удобен, въпреки че трябваше да обитава едни и същи покои с Неан. Връзката й с Джарид не беше проблем, а смяташе, че е утъпкала и няколко пътечки към гвардейците на кралицата в Арингил. Толкова много от тях бяха новодошли от Кайриен, че се… колебаеха… на кого дължат лоялност.

Сега тази непредвидена среща с Неан повдигна духа й дотолкова, че се усмихна на Джани и й обеща да й купи цял куп нови рокли, щом влязат в Кемлин. Което предизвика благодарната усмивка на жената с пълните бузки. Еления винаги купуваше на слугинята си нови рокли, когато беше доволна, всяка — като за преуспяваща търговка. Това бе един от начините да си осигури нейната лоялност и дискретност, а от двайсет години Джани й се отплащаше и с двете.

Слънцето вече се бе стопило на тънка червена резка над дърветата и беше време да намери Аримила, за да й се каже къде ще спи тази нощ. Дано Светлината да благоволеше постелята да е прилична, в затоплена шатра, в която да не е много димно, с прилична храна преди това. Повече засега не можеше да иска. Но дори и това не развали настроението й. Не само кимваше на групичките мъже и жени, покрай които минаваха, но им се усмихваше дори. Още малко и щеше да започне да им маха. Нещата се развиваха по-добре, отколкото бяха от доста време. Неан не само че беше отстранена като възможна съперничка за трона, тя бе окаишена и сега кротко щеше да стъпва по петите й, а това би могло — трябваше! — да е достатъчно, за да доведе Карайнд и Лир. Можеше да разчита и на тези, които бяха готови да приемат която и да е на трона, стига да не е поредната Траканд. Елориен например. Мургейз бе заповядала да я набият с камшик! Елориен никога нямаше да подкрепи Траканд. Емлин, Арател и Абеле също бяха възможности, с тяхната стара неприязън, която можеше да се използва. Навярно Пеливар или Луан, също така. Пуснала си беше пипалата. И нямаше да прахоса предимството на Кемлин като тази мъжкарана Елейн. Историята показваше, че държиш ли Кемлин, това от само себе си ти осигурява поне четири-пет Дома.

Намирането на точния момент за всеки ход беше ключът, разбира се, иначе всички предимства щяха да останат за Аримила, но Еления вече се виждаше седнала на Лъвския трон, а Върховните тронове — коленичили, за да й се закълнат във васална вярност. Съставила си беше вече списъка на Върховните тронове, които трябваше да се подменят. Нямаше да позволи на нито един от противопоставилите й се да й създава неприятности в бъдеще. Няколко нещастни случая щяха да уредят въпроса. Жалко, че не можеше сама да посочи тези, които да ги подменят, но „нещастните случаи“ можеха да се случват с невероятна честота.

Щастливият й унес рухна с появата на кокалестия мъж с трескави очи, яхнал нисък сив кон, който изведнъж се появи до нея. Неясно защо рядката му бяла коса беше пълна със зелени иглички. Все едно че се беше катерил по дърво. А червеното му палто беше извезано с толкова пъстри цветя, че можеше да мине за иллиански килим. Беше нелеп. И също така се явяваше Върховен трон на най-могъщия Дом в Андор. И освен това беше съвсем луд.

— Еления, съкровище скъпо мое — заломоти той, пръскайки слюнки. — Как дивен е ликът ти в моите очи. Медът пред тебе е горчив, а розата безцветна.

Без да мисли, тя рязко дръпна юздите на Утринен вятър, като остави кафявата кобила на Джани между себе си и него.

— Не съм ти годеница, Нейсин — сопна му се Еления, кипнала, че трябва да го каже на глас пред всички. — Аз съм омъжена, стари глупако! Стой! — добави и вдигна ръка.

Заповедта и жестът бяха за ратниците й, които вече бяха сложили ръце на дръжките на мечовете си и гледаха Нейсин с гняв. Следваха го около четиридесет мъже с Меча и звездата на Дома Керен и те нямаше да се поколебаят да посекат всеки, комуто хрумнеше да заплаши Върховния им трон. Някои вече бяха извадили оръжията си до средата. На нея нямаше да посегнат, разбира се. Нейсин щеше да заповяда да обесят този, който й причинеше дори една драскотина. Светлина, не знаеше да заплаче ли, или да се разсмее.

— Още ли те е страх от онзи простак Джарид? — извика той. — Той няма право да ти досажда. Спечелил е по-добрият, и той е длъжен да го признае. Ще го предизвикам! — Едната му ръка зашари за меча, който сигурно не беше вадил от двайсет години. — Ще го посека като жалко псе, щом те плаши!

Еления подкара ловко Утринен вятър и двамата заописваха кръг около Джани, която зареди извинения на Нейсин — преструваше се, че се опитва да се дръпне от пътя му, като в същото време му се пречкаше, и Еления си отбеляза наум, че ще добави и малко везмо към роклята, която щеше да й купи. Какъвто беше изкуфял, Нейсин можеше като нищо да зареже сладките думи и да посегне като на най-долната слугиня в някой хан. Виж, това тя нямаше да може да понесе, не и за втори път, не и пред хора. Насила изкара на лицето си притеснена усмивка, макар че усмихването й отне повече усилие, отколкото притеснението.

— Знаеш, че не понасям мъже да се бият заради мен, Нейсин. — Гласът й беше задъхан и неспокоен, но тя не се и опита да го овладее. Задъхан и неспокоен си беше съвсем на място. — Как мога да обичам мъж с кръв по ръцете?

Нелепият мъж пред нея се навъси и дългият му нос толкова клюмна, че тя се притесни да не би да е прекалила. Луд беше като див заек напролет, но не във всичко. Не винаги.

— Не бях помислял, че си толкова… чувствителна — каза накрая той. Без да престава с опитите си да заобиколи Джани. Старческото му лице светна. — Но вече ще знам. Ще го запомня. Джарид може да живее. Но само ако те остави на мира. — Като че ли забеляза Джани чак сега и с раздразнена гримаса вдигна юмрук. Пълната жена видимо се стегна да понесе удара, без да се дръпне, а Еления стисна зъби. Копринено везмо. Съвсем неподходящо за слугиня, но Джани си го бе заслужила.

— Лорд Нейсин, търсих ви навсякъде — доехтя до ушите им превзет женски глас и кръженето спря.

Еления въздъхна облекчено при появата на Аримила с антуража й в сумрака на настъпващата вечер — и й се наложи да потуши изблика на гняв от това, че е изпитала облекчение. В богато извезаната си зелена коприна, с дантела под брадичката и на китките, Аримила беше закръглена, всъщност почти дебела, с глупава усмивка и кафяви очи, които винаги бяха ококорени с превзет интерес, дори когато нямаше какво да я заинтересува. Не й стигаше умът да отличи интересното, но й стигаше да съобрази, че все трябва да има неща, които да я интересуват, и не искаше някой да си помисли, че ги е пропуснала. Единствената й грижа бяха удобствата и приходите, които да ги осигурят, а единствената причина да иска трона беше, че кралската хазна щеше да й осигури повече комфорт от доходите на който и да било Върховен трон. Антуражът й бе по-голям от този на Нейсин, макар че само половината ратници носеха Четирите луни на Дома й. По-голямата част от останалите бяха храненици и ласкатели, по-дребни благородници и дами от по-незначителни Домове, и други, които бяха готови ръцете да ближат на Аримила заради някое местенце близо до властта. А тя обичаше да я ласкаят. Неан също беше там, в края на групата, с нейните ратници и със слугинята си, явно отново възвърнала самообладанието си. Но се държеше настрана от Джак Луналт, мършав мъж с едно от онези смешни тарабонски була, покриващо големите му мустаци, и с конична шапка, която избутваше нелепо качулката на плаща му нагоре. И той се усмихваше прекалено. Не приличаше на човек, способен да докара някого до просешка тояга.

— Аримила — изломоти смутено Нейсин и изгледа намръщено юмрука си, като че ли изненадан, че го вижда вдигнат. Свали ръката си и се ухили широко на глупачката. — Аримила, скъпа моя. — Каза го топло, но не с топлотата, с която често се обръщаше към Еления. Изглежда, по някакъв начин почти беше повярвал, че Аримила му е дъщеря, и при това любимата. Веднъж Еления беше чула да си говори надълго и широко с нея за „майка й“, последната му жена, умряла преди трийсет години. Аримила също успяваше да поддържа разговора, въпреки че никога не бе виждала Мейдел Керен, доколкото знаеше Еления.

Все пак въпреки топлите усмивки към Аримила очите му затърсиха из конната тълпа зад нея и лицето му се отпусна, щом видя Силвейс, своята внучка и наследничка — едра и кротка млада жена, която срещна погледа му, без да се усмихне, и придърпа над главата си тъмната, обшита с кожа качулка. Тя никога не се усмихваше, нито се мръщеше, нито изразяваше каквото и да било чувство; лицето й беше неизменно безизразно, като на крава. Явно, че и умът й беше колкото на крава. Аримила държеше Силвейс още по-изкъсо от Еления или Неан, а докато беше така, нямаше начин да принудят Нейсин да се оттегли от почетната си титла. Луд беше несъмнено, но и хитър.

— Надявам се, че се грижиш добре за малката ми Силвейс, Аримила — промърмори той. — Има едни, дето си търсят късмета навсякъде, и искам скъпото ми момиче да не пострада.

— Разбира се, че се грижа — отвърна Аримила и подкара прехранената си кобила покрай Еления, без дори да я погледне. Тонът й беше кух и ужасно сладникав. — Знаеш, че я пазя повече от себе си. — Усмихна се с празноглавата си усмивка и заоправя плаща на Нейсин на раменете му все едно, че оправя шала около врата на някой многообичан инвалид. — Много е студено за теб тук навън. Знам какво ти трябва. Топла шатра и горещо подлютено винце. С радост ще кажа на слугинята си да ти ги приготви. Арлийн, моля те, придружи лорд Нейсин до шатрата му и му приготви хубаво греяно вино.

Една слаба жена в антуража й потрепери, като чу името си, после бавно подкара коня си напред и свали качулката си, за да открие хубавото си лице и плаха усмивка. Изведнъж всички тези блюдолизци заоправяха наметала и ръкавици, като се стараеха да не поглеждат слугинята на Аримила. Особено жените. Със същата лекота можеше да бъде избрана някоя от тях, и те го знаеха. Странно, Силвейс не извърна очи. Невъзможно беше да се види лицето й в сенките на качулката.

Нейсин се ухили така, че се видяха всички му зъби, и още повече заприлича на стар пръч.

— Да. Да, греяно вино ще е добре. Арлийн значи? Хайде, Арлийн, добро момиче си ти. Не си много студена, нали? — Момичето изписука, щом той заметна края на плаща си през раменете й и я придърпа така, че тя се килна от седлото. — В шатрата ми ще се стоплиш, обещавам ти. — И без да се обръща, той подкара коня си, кискаше се и шепнеше на младата жена. Ратниците му поеха след него. Един се изсмя, сякаш някой бе казал нещо много смешно.

Еления поклати глава отвратена. Да избуташ някоя хубавелка пред Нейсин, за да го отвлечеш, беше едно — не се налагаше дори да е хубава; всяка жена, която старият глупак можеше да сгащи, беше в опасност — но да използваш собствената си слугиня беше гнусно. Не толкова гнусно колкото самия Нейсин обаче.

— Обеща ми да го държиш настрана от мен, Аримила — рече тя тихо: Старият побъркан похотливец можеше и да е забравил временно за съществуването й, но щеше да си го спомни следващия път, щом я срещнеше. — Обеща ми да го държиш зает.

Лицето на Аримила помръкна и тя раздразнено придърпа ръкавиците си. Не бе получила това, което искаше. Според нея това беше голям грях.

— Щом искаш да се пазиш от обожатели, трябва да стоиш край мен, а не да обикаляш насам-натам. Като привличаш мъжете, какво да направя? И освен това аз те отървах. Не съм чула още благодарностите ти за това.

Еления стисна зъби толкова силно, че чак я заболя. Преструвките, че поддържа тази жена, й стигаха, за да й се прище да захапе някого. Изборът й беше съвсем ясен: пиши на Джарид или ще изтърпиш удължен меден месец със своя „годеник“. Светлина, можеше дори да го приеме, ако не беше сигурна, че Нейсин ще я заключи в някое крайпътно имение и след като се примири с ухажванията му, щеше за момент да забрави за нея. И да я остави там. Аримила обаче държеше на преструвките. На ужасно много неща държеше тази жена, някои от които — съвсем непоносими. Но трябваше да се понесат. Засега. Може би, когато нещата се оправеха, господин Луналт щеше да предложи вниманието си на Аримила за няколко дни.

Тя измъкна отнякъде извинителна усмивка и преви врат като някоя от онези лизачи на подметки, които сега я гледаха така жадно. В края на краищата, щом тя пълзеше пред Аримила, това само доказваше, че са прави. Да ти се докъпе само погледите им като усетиш. Пищеше й се от това, че го правеше пред Неан.

— Поднасям ти цялата благодарност, която имам, Аримила. — Е, това не беше лъжа. Цялата благодарност, която имаше, бе почти равна на желанието да я удуши. Много бавно. Но трябваше да вдиша дълбоко, преди да добави останалата част. — Моля те да ми простиш за мудността. — Горчива дума. — Нейсин много ме смути. Знаеш как би реагирал Джарид, ако разбере за поведението му. — На последното гласът й се изостри като бръснач, но глупачката се изкикоти. Изкикоти се!

— Разбира се, че ти е простено, Еления — изсмя се тя високо и с грейнало лице. — Трябва само да ме помолиш. Гореща глава е Джарид, нали? Трябва да му напишеш и да му кажеш колко си доволна. Доволна си, нали? Можеш да го издиктуваш на секретаря ми. Аз самата мразя да си цапам пръстите с мастило, а ти?

— Разбира се, че съм доволна. Как иначе? — Този път усмивката не изискваше никакво усилие. Тази жена се мислеше за много умна. Използването на секретаря й изключваше всякакви тайни мастила, но тя можеше съвсем открито да каже на Джарид да не предприема нищо, без да се е посъветвал с нея, а безмозъчната гъска щеше да помисли, че тя просто й се подчинява.

Аримила кимна доволно и опъна юздите, а цялата й котерия повтори жеста й. Гърне да си сложеше на главата и да го наречеше „шапка“, всички щяха да тръгнат с гърнета.

— Става късно — заяви тя, — а искам утре заран да започнем рано. Готвачът на Едел Барин ни е приготвил чудесна вечеря. Двете с Неан трябва да дойдете с мен, Еления. — Прозвуча все едно, че им оказва висока чест, а те нямаха друг избор, освен да се правят, че е точно така, и подкараха от двете й страни. — А, и Силвейс, разбира се. Хайде, Силвейс.

Внучката на Нейсин доближи кобилата си, но не съвсем до Аримила. Подкара малко назад, а ласкателите на Аримила поеха отзад, защото не бяха поканени да яздят с нея. Въпреки поривите на ледения вятър, развяващ наметалата им, няколко жени и двама-трима мъже се опитаха неуспешно да завържат разговор с девойката. Тя рядко отвръщаше с повече от една дума. Все пак, щом нямаше наоколо Върховен трон, когото да поухажват, и една наследничка вършеше работа, а може би някой от нещастниците се надяваше на добър брак. Вероятно един-двама от тях бяха просто за охрана, или поне шпиони, които се грижеха да не заговори с някой от своя Дом. Да се докосне до краищата на властта, изглежда, беше доста възбуждащо за тази сган. Еления обаче си имаше собствени планове по отношение на Силвейс.

Аримила беше една от многото, които нямаха нищо против да побъбрят по време, в което всеки благоразумен човек щеше да се свие дълбоко под качулката си, а бъбренето й, докато яздеха през гаснещата светлина, прескачаше от това, което щяла да им предложи за вечеря сестрата на Лир, до плановете й за коронясването. Еления я слушаше само колкото да промърмори одобрително, когато й се стореше уместно. След като глупачката искаше да предложи клетвено опрощение на всички, които й се бяха противопоставили, то Еления Саранд щеше да е последната, която ще й каже, че е глупачка. Достатъчно неприятно беше да се… подсмихва, без да я слуша. Но след малко едно нещо, което каза Аримила, я прободе като шило.

— Двете с Неан няма да имате нищо против да спите в едно легло, нали? Тук свестните шатри май са ни в недостиг.

И продължи да бърбори, но в първия миг Еления не можа да чуе и една дума. Чувстваше се все едно, че кожата й е натрита със сняг. Извърна леко глава и срещна стъписания поглед на Неан. Беше невъзможно Аримила да е научила за случайната им среща, все още, а и да беше, защо ще им предлага такава възможност да заговорничат. Капан? С шпиони, които щяха да слушат какво си говорят? Слугинята на Неан или… Или Джани? Светът сякаш се завъртя около нея. Черни и сребристи звезди полетяха пред очите. Стори й се, че ще припадне.

Изведнъж осъзна, че Аримила се е обърнала към нея и очаква отговор. Мръщеше се все по-нетърпеливо. В паника, тя размърда ума си. Да, спомни си го.

— Позлатена каляска ли, Аримила? — Каква нелепост. Все едно да се возиш в калайджийски фургон! — О, великолепно! Имаш такива чудесни идеи!

Доволната усмивчица на Аримила пооблекчи дишането й. Тази жена наистина беше глупачка. Добрите шатри може би наистина бяха в недостиг. По-вероятно бе тя да си мисли, че двете вече са й в ръцете. Укротени. Еления също се усмихна престорено. Но засега се отказа от мисълта да накара тарабонеца да „позабавлява“ тази жена, макар и за един час. С подписа на Джарид на онзи оброк имаше само един начин да разчисти пътя си към трона. Единственият въпрос беше дали Аримила или Нейсин да загине първи.

Нощта притисна Кемлин с жесток студ, донесен от режещите ветрове. Тук-там смътна светлинка от някой горен прозорец говореше, че има още будни хора, но повечето кепенци бяха затворени, а тънкият лунен сърп ниско в небето само подчертаваше мрака. Дори снегът, затрупал покривите и натрупан покрай стените, изглеждаше сив като сянка. Самотният мъж, загърнат от глава до пети в тъмно наметало, крачещ по замръзналата киша, останала по уличната настилка, се отзоваваше с еднаква лекота и на Давед Ханлон, и на Дойлан Мелар; какво толкова е едно име, освен наметало, а човек си сменя наметалото, щом се наложи. През последните години той беше сменял доста. Него ако питаха, щеше да предпочете да изпружи крака пред някой пращящ огън в Кралския палат, с халба в ръка и кана с бренди от едната страна, и някое дашно слугинче на коляното, но сега трябваше да изпълни чужди желания. Добре поне, че тук, в Новия град, теренът под краката му беше по-добър. Не чак добър с тази замръзнала кал, на която човек можеше да се пльосне при една невнимателна стъпка, но тук ботушите по-лесно се измъкваха, отколкото горе по стръмните хълмове на Вътрешния град. Освен това мракът тази нощ го устройваше.

Когато тръгна, хората по улиците вече се бяха поразредили, а на смрачаване намаляха още повече. Паднеше ли нощта, умните хора си стояха вкъщи на топло. От време на време в дълбоките сенки пробягваха смътни фигури, но след като мернеха набързо Ханлон, те се шмугваха по ъглите наоколо или се оттегляха в преките улички, мъчейки се да заглушат стъпките си из преспите сняг, недокосван от дневната светлина. Едър не беше, на ръст бе малко по-висок от среден, мечът и бронята му бяха скрити под наметалото, ала нощните скитници търсеха слабост и колебание, а той се движеше с явна самоувереност, явно без да се плаши от дебнещите крадци. Самоувереност, подкрепена и от дългата кама в дясната му ръка.

Оглеждаше се за патрули на градската стража, но не очакваше да ги срещне. Ако тук обикаляха стражи, побойниците и скитниците нямаше да се навъртат. Можеше, разбира се, с една дума да отпрати душещите стражи, но не искаше никой да го забележи и не искаше никакви въпроси защо е излязъл сам и пеш толкова далече от двореца. Стъпките му се поколебаха, когато две закачулени жени се появиха на пресечката далече напред, но те продължиха, без да поглеждат в неговата посока, и той задиша по-спокойно. Твърде малко жени щяха да се осмелят да излязат навън в толкова късен час, без някой мъж до тях да държи меч или кривак, и макар и да не видя лицата им, беше готов да заложи цяла шепа злато срещу една спаружена ябълка, че са Айез Седай. Или някои други от странните жени, заели повечето легла в двореца.

Мисълта за тази сган го накара да се намръщи и да усети пощипване между плешките като опарване от коприва. Това, което ставаше в двореца, го побъркваше. Стигаха му само ония от Морския народ, и не само защото люшкаха бедра по коридорите толкова изкусително, а после ти вадеха нож. Не беше и помислил да потупа някоя по задничето, след като разбра, че те и Айез Седай се блещят едни срещу други като котки в сандък. И явно, колкото и невъзможно да изглеждаше, жените от Морския народ бяха по-големите котки. С другите обаче беше още по-зле, в известен смисъл. Каквото и да разправяше мълвата, той поне знаеше как изглеждат Айез Седай и видът им не включваше бръчки. Но някои от тях все пак можеха да преливат и той имаше досадното чувство, че преливат всички. Което беше пълна безсмислица. Морският народ може би си имаше някакъв ред, но колкото до тези „Родственички“, както ги наричаше Фалион, всеки знаеше, че ако три жени, способни да преливат, и които не са Айез Седай, седнат на една маса, то някоя Айез Седай ще се появи преди да са допили и една кана вино и ще им каже да се разкарат и повече да не говорят помежду си. И ще се погрижи точно така да стане, между другото. Това си беше даденост. Но ето че тези жени си седяха в двореца, при това над сто, събираха се насаме, ходеха си между Айез Седай без нито една да им се намръщи даже. Поне до днес. И каквото и да ги беше накарало да се свият като наплашени кокошки, Айез Седай бяха също толкова наплашени. Никак не му харесваха всички тези странности. Почнат ли Айез Седай да се държат странно, е време човек да се погрижи за собствената си кожа.

Изруга се наум и бързо се измъкна от унеса. В нощ като тази човек трябваше да си пази кожата, а разсеяността не беше най-добрият начин да го постигнеш. Добре поне, че не беше спрял, нито се беше забавил. След още няколко крачки се усмихна и опипа с палец острието на камата си. Вятърът въздъхна по улицата и затихна, изсвири през покривите и заглъхна. В кратките мигове тишина между поривите му той чуваше тихото поскърцване на ботушите, пристъпващи след него още откакто бе излязъл от двореца.

На следващата пресечка зави надясно със същата спокойна и отривиста крачка, после изведнъж долепи гръб до стената на конюшнята на самия ъгъл. Широките врати бяха затворени и сигурно залостени отвътре, но миризмата на коне и конска тор бе надвиснала тежко в ледения въздух. Ханът от другата страна на улицата беше затворен, прозорците му бяха тъмни, със спуснати кепенци, а единственият звук освен вятърът беше скърцането на полюшващата се табела, чийто знак не можеше да се различи в тъмното. Нямаше никой, който да види това, което не биваше да се види.

Само след миг скърцането на ботушите се ускори заради усилието на притежателя им да не го изпуска дълго от погледа си, сетне една закачулена глава надникна предпазливо иззад ъгъла. Не достатъчно предпазливо обаче. Лявата му ръка се шмугна в качулката, за да докопа гърло, и в същото време дясната в добре заучен жест удари с дългата кама отдолу нагоре. Почти беше очаквал да се натъкне на броня или на ризница под палтото на преследвача си и се бе подготвил за това, но камата с лекота проникна под гръдната кост. Не разбра защо това сякаш парализира дробовете на непознатия така, че не можа да извика, докато не се удави в собствената си кръв, но така стана. Все едно, нямаше време за губене. Това, че наоколо в момента не се мяркаха стражи, съвсем не означаваше, че ще остане така задълго. Бързо извъртя главата на преследвача си и я натресе в каменната стена с такава сила, че черепът изпука, после заби камата си до дръжката и усети как острието изстърга, забивайки се в гръбнака на окаяника.

Дъхът му не се учести — убийството бе просто нещо, което трябва да свършиш от време на време, не и повод за възбуда. Той пусна тялото на снега до стената и се присви до него, избърса оръжието си в тъмното палто на мъртвия, а другата си ръка пъхна под мишницата си, за да свали ръкавицата със стоманения гръб. Завъртя глава и огледа уличката в двете посоки, после бързо опипа лицето на мъртвия в тъмното. Наболата четина под пръстите му подсказа, че наистина е мъж, ала нищо повече. Мъж, жена или дете, за него беше без значение — някои глупаци се държаха тъй, че все едно децата нямат очи да видят и езици да разкажат какво са видели — ала все пак съжали, че няма мустаци или месест нос, нещо, което да събуди спомен и да му подскаже кой е този тип. Стисна ръкава на мъртвия и напипа дебела вълна, нито много фина, нито съвсем груба, и жилава ръка, която можеше да е на колар или ратай, с две думи — на кого ли не, също като палтото. Прерови джобовете на непознатия, намери в тях дървен гребен и кълбо връв и ги хвърли до трупа. Ръката му спря на колана на мъжа. На него висеше кожена кания, празна. Никой човек на земята нямаше да може да извади кама, след като оръжието на Ханлон бе намерило дробовете му. Разбира се, човек имаше всички основания да носи ножа си изваден, когато е тръгнал в нощта, но причината, която точно в този момент най се набиваше наум, бе намерението да промуши някого в гръб или да пререже нечие гърло.

Паузата обаче бе съвсем мимолетна. Без да губи времето си в празни разсъждения, той сряза каишките на кесията на жертвата си. Тежестта на монетите, изсипали се в шепата му и натикани набързо в джоба, показваше, че злато няма, нито пък някой сребърник, но срязаната кесия без монети щеше да накара онзи, който намери трупа, да реши, че е заклан от улични разбойници. Изправи се, отново нахлузи ръкавицата си и само няколко мига след като беше забил камата, вече крачеше отново с притиснат до хълбока нож и се озърташе бдително. Поотпусна се чак след като излезе на следващата улица, а и тогава не се отпусна много.

Повечето хора, които щяха да чуят за убийството, щяха да приемат версията за грабеж, която им беше оставил, но не и онзи, който бе изпратил непознатия подир него. Това, че го беше преследвал още от двореца, означаваше, че е бил изпратен, но от кого? Беше напълно убеден, че ако някоя от Морския народ е поискала да бъде наръган, щеше да го направи сама. Колкото и да го безпокояха Родственичките само заради това, че бяха тук, те като че ли се държаха кротко. Вярно, за хора, които се стараят да бъдат по-незабележими, е много вероятно да разчитат на нает нож в нощта, но той не беше разменял с никоя от тях повече от две-три думи и определено не се беше опитвал да опипа някоя. Айезседайките изглеждаха по-вероятни поръчителки, но той не беше направил нищо, с което да събуди подозрението им. Все пак някоя от тях можеше да си има свои причини да поиска смъртта му. С Айез Седай човек никога не можеше да знае. Биргит Трахелион беше глупаво момиченце, което, изглежда, наистина си вярваше, че е героиня от приказките, може би дори истинската Биргит, ако наистина бе съществувала истинска Биргит, но тя като нищо можеше да е решила, че той е заплаха за високия й сан. Можеше и пачавра да е, както кършеше бедра по коридорите с впитите си панталони, но имаше студени очи. Можеше да ти клъцне гърлото, без да мигне. Последната възможност обаче го безпокоеше най-много. Собствените му господари не бяха от най-доверчивите хора, а и не винаги човек можеше да им вярва. А лейди Шиайне Аварин, която в момента му възлагаше задачите, бе тази, която го повика и го прати в нощта. В нощта, в която някакъв непознат тип съвсем случайно го чакаше, за да тръгне след него с нож в ръката. Не вярваше той на съвпадения, каквото и да разправяха хората за този ал-Тор.

Мисълта да се върне в двореца го споходи и си отиде — само за миг. Беше си скътал злато; можеше с подкуп да се измъкне през портите не по-трудно от всеки друг, или просто да се разпореди да му отворят някоя и да я задържат отворена, докато не излезе. Но това щеше да означава да изкара остатъка от живота си озъртайки се непрекъснато, а всеки, който го приближеше на повече от ръка разстояние, можеше да е изпратен, за да го убие. Не че сега живееше много по-различно. Рано или късно някой със сигурност щеше или да сипе отрова в супата му, или да забие нож между ребрата му. Онази пачавра Биргит с очи като камък беше най-вероятната виновничка. Или някоя Айез Седай. А може би беше обидил по някакъв начин тия Родственички. Все едно, струваше си да се пази. Пръстите му се стегнаха отново около дръжката на камата. Животът засега беше нещо добро, с всичките му там удобства и тълпите от жени, впечатлени или пък наплашени от капитана на гвардията, но и животът на беглеца бе за предпочитане пред смъртта, тук и веднага.

Не беше лесно да се намери вярната улица, още по-малко верният дом — когато са загърнати в мрак, всяка пресечка е като всяка друга — но той най-сетне почука на входната врата на висока тъмна каменна грамада, сигурно принадлежала на някой заможен, но дискретен търговец. Само дето знаеше, че не е така. Аварин беше дребен Дом, приключил според някои, но една дъщеря беше останала, а Шиайне разполагаше с пари.

Едно от крилата почна да се отваря и той вдигна ръка да заслони очи в случай, че го заслепи светлина. Лявата ръка. Камата беше в дясната, скрита и в готовност. Примижа зад полуразтворените си пръсти и позна жената на прага — беше с обикновена тъмна рокля на прислужница. Не че това го успокои.

— Една целувчица, Фалион — каза й, след като пристъпи вътре. И посегна към нея ухилен. С лявата ръка, разбира се.

Жената избута ръката му и затвори здраво вратата.

— Шиайне е с един гост в предната дневна на горния етаж — рече тя спокойно, — а готвачката спи в спалнята. Други в къщата няма. Окачи си наметалото на закачалката. Ще й кажа, че си дошъл, но може да се наложи да почакаш.

Похотливата усмивка на Ханлон се стопи и той отпусна ръката си. Въпреки лишеното от възраст лице Фалион в най-добрия случай можеше да се нарече „чаровна“ с леко пресилване, при този неин студен поглед и студен нрав в добавка. Съвсем не беше жена, която би предпочел да гали, но тя, изглежда, беше наказана от някой от Избраните, а от него се очакваше да е част от наказанието и това променяше нещата. Донякъде. Да повъргаля жена, която няма избор, никога не го беше затруднявало, а Фалион със сигурност нямаше избор. Тази проста истина личеше и по слугинската й рокля. Сама вършеше работата на четири-пет жени, слугини, чистачки и перачки, спеше когато можеше и раболепничеше при всяко навъсване на Шиайне. Ръцете й бяха загрубели и почервенели от пране и търкане на подове. Но най-вероятно щеше да преживее наказанието си, а последното, което той искаше, бе някоя Айез Седай, изпитваща лична омраза към Давед Ханлон. Не и след като обстоятелствата като нищо можеха да се променят, преди да му се е отворила възможност да забие нож в сърцето й. Постигането на сговорчивост с нея обаче се бе оказало лесно. Тя явно гледаше на нещата практично. Когато край тях имаше други, той й опипваше задника всеки път, когато му се окажеше подръка, а когато им останеше време, я отнасяше в малката й слугинска стаичка на тавана. Където хубаво омачкваха постелите, после сядаха на тясното легло в студа и си разменяха сведения. Макар че по нейно настояване той й оставяше по някой друг оток на лицето, просто в случай, че Шиайне реши да провери. Надяваше се да помни, че е било по нейно настояване.

— Другите къде са? — попита той, докато сваляше наметалото — метна го на една от резбованите леопардови глави на окачалката. Звукът от ботушите му по пода заотеква от високия таван на преддверието. Беше просторно, с боядисани корнизи и няколко тежки гоблена на резбованата ламперия, излъскана до лек блясък и добре осветена от лампите с огледала, чиято позлата не отстъпваше на тези в кралския дворец, но да го изгори дано, ако беше много по-топло, отколкото навън. Фалион повдигна учудено вежди, щом видя камата в ръката му, и той я прибра в капията с пресилена усмивка. Можеше да я извади отново по-бързо, отколкото би повярвал някой, а и меча почти толкова бързо.

— Нощем улиците са пълни с крадци.

Въпреки студа свали ръкавиците си и ги затъкна в колана си. Всичко друго щеше да създаде впечатление, че се смята за застрашен. Все едно, бронята щеше да свърши работа, стигнеше ли се до най-лошото.

— Не знам къде е Марилин — отвърна тя през рамо, обърнала му вече гръб, за да тръгне нагоре по стъпалата. — Излезе преди залез слънце. Мурелин е в конюшнята с лулата си. Можем да поговорим, след като уведомя Шиайне, че си дошъл.

Давед изсумтя. Якия Мурелин — Ханлон не обичаше да е зад гърба му — го гонеха в конюшнята зад къщата всеки път, когато поискаше да пуши, защото Шиайне не харесваше миризмата на калпавия му табак, а тъй като обикновено си взимаше и по някоя халба ейл, понякога и цяла кана, нямаше да се появи скоро. Повече го безпокоеше Марилин. Тя също беше Айез Седай, явно толкова подчинена на Шиайне, колкото и Фалион или колкото него самия, но с нея той не се беше разбрал. И спорове нямаше с нея, но по принцип не вярваше на нито една Айез Седай, Черна Аджа или не. Къде ли беше отишла? За да направи какво? Нещо, което човек не знае, може да го убие, а Марилин Гемалфин прекарваше твърде дълго време, вършейки неща, за които той не знаеше нищо. Вече стигаше до извода, че в Кемлин стават твърде много неща, за които не знае нищо. Крайно време беше да ги научи, ако държеше да оживее.

След като Фалион излезе, от мразовитото преддверие той отиде направо в кухнята в дъното на къщата. Беше празна, разбира се — готвачката беше достатъчно благоразумна да не си показва носа извън килийката си долу в мазето, след като са я пратили да си ляга — и черната желязна печка и фурните бяха студени, но малкият огън в камината превръщаше кухнята в едно от малкото помещения в къщата, където щеше да е топло. Поне в сравнение с всичко останало. Свидлива жена беше Шиайне, освен когато ставаше дума за собствените й удобства. Огънят се поддържаше само в случай, че й се прище греяно вино или горещо мляко.

Влизал беше в тази къща пет-шест пъти, откакто дойде в Кемлин, и знаеше в кои долапи има подправки и в коя стая до кухнята ще се намери буре с вино. Все добро вино. За такива неща Шиайне не беше свидлива. Не и за това, което смяташе да пие сама поне. Докато Фалион се върне, той вече беше поставил на кухненската маса гърне с мед, чинийка с джинджифил и карамфил и кана вино, и беше хвърлил дърва в огъня. Шиайне можеше да каже „ела веднага“ и това да значи „веднага“, ала поискаше ли да накара човек да чака, можеше цялата нощ да изтече преди да го види. Тези повиквания винаги му струваха съня, да я изгори дано!

— Кой е гостът? — попита той.

— Не ми каза името си — отвърна Фалион и подпря вратата към коридора със стол, за да остане отворена. Така част от топлината щеше да излиза, но тя искаше да чуе, ако Шиайне я повика. Или навярно искаше да попречи да ги подслушват. — Слаб мъж е, висок и корав, прилича на войник. Офицер някакъв, или благородник, ако се съди по държането му, и андорец по говора. Изглежда интелигентен и предпазлив. Дрехите му са съвсем прости, макар и скъпи, пръстени и брошки не носи. — Изгледа намръщено масата, обърна се към един от високите долапи до вратата за коридора и добави на масата още една калаена чаша към тази, която той бе извадил за себе си. Изобщо не му беше хрумнало да извади две. Не стига, че сам трябваше да си приготви виното. Айез Седай или не, тя все пак беше слугинята. Но ето че седна до масата и избута настрана чинийката с подправки, все едно че очакваше той да я обслужи.

— Шиайне обаче имаше вчера други двама посетители, по-невнимателни от този — продължи тя, — Единият, заранта, имаше на ръкавиците си Златните глигани на Саранд, Сигурно е мислил, че никой няма да забележи толкова малко везмо, ако изобщо е мислил. Закръглен, жълтокос, на средна възраст. На всичко гледаше изпод нос, похвали виното, сякаш се изненада, че намира в тази къща толкова добра реколта, и поиска Шиайне да заповяда да ме набият, че не съм проявила достатъчно уважение. — Каза го със студен и отмерен тон. Единственият път, в който бе проявила жар, беше когато Шиайне й надяна каишката на врата. Тогава я беше чул да вие здраво. — Селяк, който рядко е стъпвал в Кемлин, но е убеден, че знае как се държат хората над него. Има брадавица на брадичката и белег като лунен сърп до лявото око. Човекът следобеда беше нисък и тъмнокос, с остър нос и шарещи очи, без белези или други отличителни знаци, доколкото видях, макар че носеше пръстен с квадратен гранат на лявата ръка. Пестеше си думите, много внимаваше нищо да не издаде от малкото, което чух, но носеше кама с Четирите луни на Дома Марн на дръжката.

Скръстил ръце, Ханлон се облегна на страничната стена на камината и запази лицето си отпуснато въпреки желанието да се намръщи. Беше сигурен, че планът е Елейн да вземе трона, ала какво предстоеше след това си оставаше загадка. Беше му обещана като кралица. Пет пари не даваше дали щеше да носи корона, или не, когато я вземеше, освен подправката, която щеше да добави — да оседлае това дългокрако парче щеше да е истинско удоволствие дори да беше щерка на някой прост селяк, особено след като момиченцето го отряза днес така пред всички! — но тези срещи със Саранд и Марн май подсказваха, че Елейн е обречена да умре без корона. Може би въпреки всичките обещания, че би могъл да попалува с една кралица, го бяха поставили на мястото му, за да може да я убие в избран момент, когато смъртта й щеше да доведе до някакъв определен резултат, търсен от Шиайне. Или по-скоро от Избрания, който й е дал заповедите — Моридин го наричаха, име, което Ханлон не беше чувал, преди да стъпи в тази къща. Виж, вероятността той самият да се окаже само една кама го безпокоеше. Стига камата да си свърши работата, какво значение има дали междувременно ще се счупи? По-добре беше да е юмрукът на дръжката, а не острието.

— Да се дава злато видя ли? — попита той. — Нещо чу ли?

— Щях да ти кажа — отвърна тя. — И според уговорката ни, мой ред е да ти задам въпрос.

Той успя да скрие раздразнението си и я погледна очаквателно. Тази глупачка винаги го питаше за Айез Седай в двореца или за онези, които се наричаха Родството, или за Морския народ. Глупави въпроси. Коя с коя била приятелка, с коя не била. Кои си говорят насаме и кои се избягват. Какво ги е чул да казват. Сякаш си нямаше друга работа освен да се крие из коридорите и да шпионира. Никога не я лъжеше — имаше голяма възможност да научи истината, нищо че беше затънала тук като слугиня; все пак беше Айез Седай — но му ставаше все по-трудно да й излезе с нещо, което не й е казвал вече, а тя непреклонно държеше да й дава нови сведения, щом очакваше да получава такива. Все пак днес имаше няколко дреболийки за нея — това, че някои от Морския народ си заминават, както и че всички подскачат, все едно че някой им пуска ледунки във врата. Трябваше да й угоди. Виж, това, което той трябваше да знае, беше важно, не някакви си проклети клюки.

Но преди да успее да си каже въпроса, вратата се отвори докрай. Мурелин беше толкова едър, че почти изпълни рамката, но мразовитият въздух все пак лъхна вътре, порив, от който пламъците в камината затрептяха. Грамадният мъж затръшна вратата. С нищо не показваше, че усеща студа, но пък кафявото му палто беше дебело колкото две наметала. Може да беше едър колкото два вола, но умът му беше най-много колкото на един. Тресна дървената халба на масата, пъхна палци под широкия си колан, изгледа Ханлон негодуващо и изръмжа:

— Ти що си седнал с жена ми бе?

Ханлон се стъписа. Не от страх от Мурелин, не и от този тъпак. Това, което го накара да се стъписа, беше Айез Седай, която скочи от стола си и грабна каната с вино. Изсипа джинджифила и карамфила, добави лъжица мед и разлюля каната, сякаш с това всичко щеше да се смеси, после с една гънка на полата си дръпна дилафа от огъня и го тикна във виното, без да провери дали се е нагрял както трябва. Изобщо не погледна към Мурелин.

— Жена ти ли? — промълви предпазливо Ханлон. Здравенякът се подсмихна.

— А бе, почти. Господарката реши, че мога да я използвам, когато те няма. Все едно, с Фали се топлим един друг по нощите. — Мурелин тръгна да заобиколи масата, все така ухилен, но този път към жената. В коридора отекна вик и той спря с въздишка, а усмивката му помръкна.

— Фалион! — рязко извика отнякъде гласът на Шиайне. — Доведи веднага Ханлон! — Фалион тресна каната на масата толкова силно, че виното се плисна от ръба, и закрачи към вратата още преди Шиайне да е свършила. Отвореше ли си устата, Фалион подскачаше.

Ханлон също подскочи, макар и по друга причина. Догони я и я хвана за ръката, докато стъпваше на първото стъпало. Бързо се обърна да се увери, че вратата е затворена. Мурелин може би все пак усещаше студа. Все едно, заговори тихо.

— Какво значи това?

— Не е твоя работа — отряза го тя. — Можеш ли да ми намериш нещо, което да го приспи? Нещо, което да сложа в ейла или във виното му? Ще изпие всичко, какъвто и вкус да има.

— Ако Шиайне мисли, че не изпълнявам заповеди, адски моя работа е и ти също трябва да го виждаш така, ако имаш поне две проклети мисли в главата си, които да отъркаш една в друга.

Тя килна глава и го изгледа изпод дългия си нос, студена като риба.

— Това няма нищо общо с теб. Ако питаш Шиайне, аз все още принадлежа на теб, когато си тук. Виждаш ли, някои неща се промениха. — Изведнъж нещо невидимо го стисна силно за китката и ръката му пусна ръкава. Друго нещо се уви около гърлото му и така го стегна, че не можеше да си поеме дъх. Лявата му ръка безсилно посегна за камата. Тонът й си остана хладен. — Мисля, че и някои други работи ще трябва да се променят, но Шиайне не гледа логично на нещата. Казва, че когато Великият господар Моридин пожелае наказанието ми да се облекчи, ще го каже. Моридин ме даде на нея. Мурелин е нейният начин да се погрижи да го разбера. Нейният начин да се увери, че разбирам, че съм нейно куче, докато тя не реши друго. — Изведнъж тя вдиша дълбоко и натискът на китката и гърлото му изчезна. Въздухът никога не му се беше струвал толкова сладък. — Можеш ли да ми донесеш каквото те помолих? — попита тя толкова спокойно, сякаш не се беше опитала току-що да го убие с проклетата Сила. Само от мисълта, че го е докоснала с нея, кожата му настръхна.

— Мога… — почна той хрипливо, спря за да преглътне, и разтри гърлото си. — Мога да ти донеса нещо, от което така ще заспи, че изобщо няма да се събуди. — Да се измъкнеше веднъж, щеше да я изкорми като гъска.

Тя изсумтя подигравателно.

— Аз ще съм първата, която Шиайне ще заподозре, а по-скоро ще си срежа сама вените, отколкото да й се опълча, каквото и да реши. Достатъчно е нещо, от което да спи цяла нощ. Мисленето го остави за мен, така ще е по-добре и за двама ни. — Опря се на резбования стълб и погледна нагоре по стълбището. — Хайде. Когато тя каже веднага, значи веднага. — Жалко, че не можеше и да я овеси като гъска да чака за ножа.

Ботушите му затопуркаха след нея по стъпалата, звукът отекна в голямото преддверие и изведнъж му хрумна, че не беше чул гостът да напуска. Освен ако къщата нямаше някой таен изход, за който не знаеше, оставаше предната врата, тази към кухнята и другата отзад, до която можеше да се стигне само като се минеше покрай кухнята. Тъй че явно щеше да срещне този войник. Може би се очакваше да е изненада. Той скришом измъкна камата от канията.

Както беше очаквал, в широката камина на гостната — от мрамор със сини жилки — пращеше буен огън. В стаята имаше какво да се плячкосва, при толкова порцеланови вази от Морския народ върху масичките с позлатени ръбове и гоблените и килимите, за които можеше да се вземе добра цена. Само един от килимите май вече беше изгубил цената си. Насред стаята лежеше нещо, покрито с одеяло, и ако нещастникът под него не беше оцапал килима с кръвта си, Ханлон бе готов да изяде ботушите, стърчащи от единия край.

Самата Шиайне седеше на един от резбованите столове, хубава жена в извезана със злато синя коприна, с изкусен колан от предено злато и тежка златна огърлица на тънката шия. Лъскавата й кафява коса се спускаше под раменете, изрядно прибрана в дантелена мрежичка. На пръв поглед изглеждаше нежна, ала в лицето й се долавяше нещо лисиче, а усмивката й никога не стигаше до тези големи кафяви очи. Почистваше с дантелена кърпа малката кама в ръката си, оцапана с кръв до дръжката.

— Иди и кажи на Мурелин, че имам един… вързоп… за него, да го изхвърли след малко, Фалион — кротко каза тя.

Лицето на Фалион остана гладко като излъскан мрамор, но тя направи лек реверанс, на който почти не липсваше раболепие, преди да се измъкне от стаята на бегом.

Ханлон изгледа с крайчеца на окото си жената и камата й, после пристъпи до одеялото, наведе се и повдигна крайчеца. Срещу него се оцъклиха две сини очи от лице, което сигурно беше изглеждало кораво, докато е било живо. Мъртвите винаги изглеждаха някак по-смекчени. Явно не беше нито толкова предпазлив, нито толкова интелигентен, колкото го мислеше Фалион. Ханлон пусна одеялото и се изправи.

— Казал е нещо, на което сте възразили, милейди? Кой беше?

— Каза няколко неща, на които възразих. — Тя вдигна камата и огледа острието да се увери, че е чисто, а после я плъзна в обшитата със злато кания на кръста си. — Я ми кажи, детето на Елейн твое ли е?

— Не знам кой е баща на палето — отвърна кисело той. — Защо, милейди? Мислите, че съм се размекнал ли? Последната кучка, която заяви, че е заченала от мен, я натиках в един кладенец да й охладя главата и се погрижих да си остане там. — На една от масичките отстрани имаше поднос със сребърна кана за вино с дълга шия и две сребърни чаши. — Това безопасно ли е? — попита той и надникна в чашите. И двете имаха вино на дъното, но една малка добавка в едната трябваше да е превърнала мъртвия в лесна плячка.

— Катрел Мосенаин, дъщеря на железар от Мероне — каза жената точно толкова гладко, сякаш беше всеизвестен факт, и той едва не трепна от изненада. — Пръснал си й главата с камък преди да я хвърлиш в кладенеца, несъмнено за да й спестиш удавянето. — Откъде знаеше името на пачаврата, още повече за камъка? Той самият беше забравил името й. — Не, съмнявам се, че би се размекнал, но не бих искала да мисля, че целуваш лейди Елейн, без да съм осведомена. Определено не би ми харесало.

Изведнъж тя се намръщи на оцапаната с кръв дантела в ръката й, стана с изящество и отиде до камината, за да я хвърли в пламъците. Остана там изпънала ръце да се стопли, без да поглежда към него.

— Можеш ли да уредиш няколко сеанчански жени да избягат? Най-добре ще е да има и от онези, които се наричат сул-дам, както и от така наречените дамане. — Малко се затрудни със странните думи. — Но ако не можеш и от двете, то поне няколко сул-дам. Те ще освободят от другите.

— Може би. — Кръв и пепел, прескачаше от едно на друго по-ловко и от Фалион тази нощ. — Няма да е лесно, милейди. Всички ги пазят зорко.

— Не съм те питала дали ще е лесно — отвърна тя, взряна в пламъците. — Можеш ли да изместиш стражата по-надалече от хранителните складове? Ще съм доволна, ако някои от тях все пак изгорят. Омръзнаха ми опитите, които все се провалят.

— Това не мога да направя — отвърна той. — Освен ако не очаквате веднага след това да се скрия. Те така усърдно си записват заповедите, че и един кайриенец ще пребледнее. А и все едно, няма с нищо да помогне при тези Портали, през които докарват още и още фургони всеки проклет ден. — Честно казано, не съжаляваше за това. Гадеше му се от начина, по който се правеше, разбира се, но не съжаляваше. Очакваше, че дворецът при всички случаи ще е последното място в Кемлин, което ще изпита глад, но беше преживял обсади от двете страни на бойната линия и нямаше намерение отново да вари ботушите си за супа. Шиайне обаче искаше пожари.

— Още един отговор, за който не съм питала. — Тя поклати глава, все така загледана в пламъците, не към него. — Но може би нещо би могло да се направи. Всъщност колко близо си до… спечелване чувствата на Елейн? — довърши тя превзето.

— По-близо, отколкото в деня, когато дойдох в двореца — изръмжа той, загледан ядосано в гърба й. Стараеше си никога да не оскърбява онези, които Избраният е поставил над него, но тази кучка го предизвикваше. Можеше да скърши тънкия й врат като пръчица! За да не посегне към гърлото й, си напълни една от чашите и я задържа в ръка, без да му се пие. В лявата си ръка, разбира се. Това, че в стаята имаше един труп, съвсем не означаваше, че не е намислила да ги направи два. — Но не бива да бързам. Не мога ей така да я натисна в някой ъгъл и да я погъделичкам под ризката.

— Предполагам — каза приглушено Шиайне. — Едва ли е като жените, с които си свикнал. — Смееше ли му се? Надсмиваше ли му се? Едва се сдържа да не хвърли чашата и да удуши това момиченце с лисиче лице.

Изведнъж тя се извърна и той примигна, щом видя как небрежно пъхна камата си обратно в ножницата. Така и не беше я видял да изважда проклетото нещо! Отпи от виното, без да помисли, и едва не се задави, щом осъзна какво е направил.

— Би ли ти харесало да оплячкосаш Кемлин? — попита го тя.

— И още как, стига да имам добра компания зад гърба си и чист път до портите. — Виното трябваше да е безвредно. Двете чаши означаваха, че е пила и тя, а ако бе избрал чашата на мъртвия, то отровата, останала в нея, нямаше да може да умори и една мишка. — Това ли искате? Изпълнявам заповедите като всеки след мен. — Така беше, когато изглеждаше възможно да ги надживее, или когато заповедите идваха от Избрания. Да не се подчиниш на Избрания бе все едно да умреш като глупак. — Но понякога е добре да знаеш повече от „иди там и направи това“. Ако ми кажете какво целите в Кемлин, сигурно ще мога по-добре да помогна да го постигнете бързо.

— Разбира се. — Усмивката й показа всичките й зъби, но очите й останаха плоски като излъскани кафяви камъчета. — Но най-напред, кажи ми защо имаш прясна кръв по ръкавицата?

Той й отвърна с усмивка.

— Уличен крадец, който не извади късмет, милейди.

Може би тя го беше изпратила, а може би не, но Давед добави и нейното гърло в списъка на тези, които смяташе да среже. А май трябваше да добави и това на Марилин Гемалфин. В края на краищата единственият оцелял щеше да е единственият, който да може да разкаже какво се е случило.