Кръстопътища по здрач

Глава 7Ковашка главоблъсканица

Когато смехът секна, Ейрам се подсмихна хитро и предишният му страх моментално се изпари. Човек можеше да помисли, че той самият вече е видял дирите и знае всичко, което има да се знае. Никой обаче не обърна внимание на усмивчицата му, нито на нищо друго, освен на огромните кучешки стъпки, отпечатани на камъка, дори на обясненията на Перин, че Черните хрътки отдавна са си отишли. Разбира се, не можеше да им каже как го е разбрал, но никой не забеляза липсата. Един от сипещите се косо лъчи на ранното утро падаше точно върху сивата плоча и я осветяваше съвсем ясно. Стъпко вече беше привикнал с чезнещата миризма на изгоряла сяра — само пръхтеше и изопваше уши, — но другите коне се дърпаха от килнатия камък. Никой от хората освен Перин не можеше да долови миризмата и повечето заръмжаха недоволно заради боязливото поведение на животните и занадничаха към странно белязаната плоча като към нещо особено любопитно, показвано от пътуващо позорище.

Пълничката слугиня на Берелайн писна, щом видя дирите, и така залитна, че за малко щеше да падне от кобилата си, но Берелайн само помоли разсеяно Анура да се погрижи за нея и се вторачи в отпечатъците толкова безизразно, сякаш тя самата беше Айез Седай. Ръцете й обаче така стиснаха юздите, че тънката червена кожа се впи в ръкавиците й. Бертаин Галин, капитанът на Крилатата гвардия, с крилатия червен шлем с три тънки пурпурни пискюла, който тази заран лично командваше охраната й, подкара високия си черен кон към камъка, скочи от седлото в дълбокия до коленете сняг, смъкна шлема си и изгледа намръщено с едното си око каменната плоча. Червено парче кожа покриваше празната дупка на другото, а ремъкът минаваше през дългата до раменете посивяла коса. Гримасата му подсказа, че вижда голяма неприятност, но той винаги пръв обявяваше най-лошата възможност. Според Перин за един войник това беше по-добре, отколкото винаги да виждаш най-добрата.

Масури също слезе от коня си, но щом стъпи на снега, спря и погледна колебливо към трите мургави айилки. Неколцина от майенските войници замърмориха, макар че трябваше да са свикнали вече. Анура извърна лицето си, сякаш изобщо не искаше да погледне към скалата, и грубо разтърси слугинята на Берелайн; жената я изгледа опулена. Масури на свой ред зачака до кобилата си с привидно търпение, само дето я издаде нервността, с която заоправя кафявите поли на копринената си рокля. Мъдрите се спогледаха мълчаливо, безизразни досущ като Сестри. Кареле стоеше от едната страна на Неварин, слаба зеленоока жена, а от другата беше Марлайн, с тъмносини очи и тъмна коса, рядкост сред айилците, с полусмъкнат шал. И трите бяха високи, по-високи от доста мъже, и никоя не изглеждаше много по-възрастна от Перин, ала никой не можеше да обясни тази тяхна хладна самоувереност освен с доста повече години, отколкото издаваха лицата им. Въпреки дългите гердани и тежките гривни от злато и кост, които носеха, дебелите им тъмни поли и тъмните шалове, почти скриващи белите им блузи, можеха да минат за облекло на селски жени, но все пак нямаше съмнение кой командва между тях и Айез Седай. Всъщност понякога като че ли нямаше съмнение кой командва между тях и Перин.

Най-сетне Неварин кимна. И устните й се разтвориха в топла, одобрителна усмивка. Перин не я беше виждал да се усмихва така. Неварин не че ходеше винаги намръщена, но сякаш винаги търсеше кого да укори.

Чак след това кимване Масури се осмели да подаде юздите на един от войниците. Стражника й го нямаше и това също трябваше да е дело на Мъдрите. Роваир обикновено беше залепен за нея като люспа. Тя надигна полите си, нагази в снега, който ставаше все по-дълбок към камъка, и започна да маха с ръце над отпечатъците — явно преливаше, макар че Перин не можа да забележи, че става нещо особено. Мъдрите не я изпускаха от поглед — но за тях сплитовете й бяха видими. Анура не прояви интерес. Краищата на тънките плитки на Сивата сестра помръдваха, сякаш клатеше глава под качулката, и тя подкара коня си назад от слугинята, по надалече от редицата на Мъдрите, макар че това я отдалечи и от Берелайн, която може би точно сега най-много имаше нужда от съвета й. Анура наистина гледаше колкото може да стои настрана от Мъдрите.

— Приказките край огнището оживяват — измърмори Галин и изгледа накриво Масури. Зачиташе Айез Седай, но малцина искаха да са близо до една Айез Седай, когато прелива. — Макар че не знам какво толкова ме изненадва след всичко, което видях, откак напуснах Майен.

Съсредоточена върху дирите, Масури не му обърна внимание.

Пиконосците по конете се размърдаха нервно, сякаш не бяха повярвали на очите си, докато командирът им не го потвърди, и някои от тях замирисаха на тревога и страх, все едно очакваха всеки момент Черните хрътки да скочат от сенките. Перин не можеше лесно да отличи мириса на отделните хора, но беше толкова силен, че не можеше да идва само от един.

Галин сякаш усети това, което надушваше Перин; имаше си някои недостатъци, ала от дълго време беше командвал войници. Той окачи шлема си на дръжката на дългия си меч и се ухили. Превръзката на окото му придаваше малко мрачен вид, като на мъж, който вижда шегата в лицето на смъртта и очаква, че и другите ще я видят.

— Ако Черните псета ни обезпокоят, ще им посолим ушите — обяви той високо и сърцато. — Така прави човек в приказките, нали? Пръснеш сол на ушите им и изчезват. — Неколцина пиконосци се изсмяха, макар че вонята на страх не се смали кой знае колко забележимо. Приказките край огъня бяха едно, но да ги видиш оживели беше съвсем друго.

Галин поведе черния си жребец при Берелайн и отпусна ръка на шията на дорчото й. Погледна замислено Перин, но той му отвърна равнодушно, отказвайки да приема какъвто и да е намек. Ако имаше да казва нещо, да го каже пред него и Ейрам. Галин въздъхна.

— Няма да изпаднат в паника, милейди — тихо заговори той, — но положението ни е рисковано при толкова врагове от всички страни, а запасите ни са на привършване. Тварите на Сянката могат само да влошат нещата. Дългът ми е към вас и Майен, милейди, и при всичкото ми уважение към лорд Перин, може би все пак ще промените плановете си.

В гърдите на Перин припламна гняв — този човек искаше да изостави Файле! — но Берелайн проговори преди да се е намесил.

— Промяна няма да има, лорд Галин. — Понякога бе лесно да забрави човек, че е владетелка, колкото и малка държавица да беше Майен, но тонът й беше царствен като на кралица на Андор. С изправен гръб, сякаш седлото й беше трон, тя заговори толкова високо, че всички да чуят решението й, и достатъчно твърдо, за да разберат всички, че това решение е взето. — Щом сме обкръжени от врагове, тогава да се продължи напред е толкова безопасно, колкото да обърнем назад или да свърнем встрани. Но дори обръщането назад или встрани да беше десет пъти по-безопасно, пак щях да продължа напред. Решена съм да видя лейди Файле спасена, дори да потрябва с бой да си пробием път през хиляда Черни хрътки и тролоци в добавка. Това съм се заклела да сторя!

Отвърна й рев от възторжени викове — Крилатата гвардия дереше гърла и бойците надигнаха пиките и развяха червените ленти. Миризмата на страх си остана, но мъжете изглеждаха готови по-скоро да си пробият път през безчет тролоци, отколкото да се изложат в очите на Берелайн. Галин беше командирът им, но изпитваха силна обич към владетелката си, въпреки приказките й за безразборни връзки с мъже. А може би и заради това донякъде. Берелайн беше успяла да попречи на Тийр да глътне Майен, като бе кокетничила с някой мъж, който я харесва, срещу друг. Перин едва се сдържа да не зяпне от изненада. Тя беше не по-малко изпълнена с решимост от него! Не само говореше, тя миришеше на решителност! Галин сведе покорно сивата си глава, а Берелайн кимна доволно. После отново насочи вниманието си към Айез Седай при каменната плоча.

Масури беше престанала да размахва ръце, гледаше вторачено отпечатъците по камъка и потупваше замислено устните си с пръст. Беше симпатична жена, макар и не красива, въпреки че това можеше да се обясни с айезседайската й липса на възраст, с чар и елегантност, които също можеха да се обяснят с това, че е Айез Седай. Често се оказваше трудно човек да отличи Сестра, родена в порутена ферма, от родената в голям палат. Перин я беше виждал почервеняла и разгневена, изтощена и на ръба на силите си, но въпреки тежкия път и живота й в айилските шатри тъмната й коса и облеклото й изглеждаха така, сякаш и за нея се грижеше лична слугиня. Все едно че си стоеше в някоя библиотека.

— Какво разбра, Масури? — запита Берелайн. — Масури, ако обичаш? Масури!

Последното прозвуча малко по-рязко и Масури се сепна, сякаш се изненада, че не е сама. Възможно беше това да я е стреснало; в много отношения тя приличаше по-скоро на Зелената Аджа, отколкото на Кафява, по-склонна към действие, отколкото към съзерцание, винаги пряма и съсредоточена, и никога унесена в размисъл, и все пак беше в състояние да се унесе напълно в онова, което е завладяло интереса й. Тя отвори уста, но вместо да заговори се поколеба и погледна въпросително към Мъдрите.

— Хайде, момиче — нетърпеливо я подкани Неварин, сложи юмруци на кръста си и многобройните гривни по ръцете й издрънчаха. Навъсеният й поглед й беше напълно присъщ, но и другите две до нея не гледаха по-одобрително. И трите навъсени, като светлооки врани, кацнали на плет. — Не ти го разрешихме само за да си начешеш любопитството. Хайде. Кажи ни какво разбра.

Масури се изчерви, но заговори, без да откъсва очи от Берелайн. Едва ли й харесваше да я хокат пред хора, нищо, че всички тук знаеха какви са отношенията й с Мъдрите.

— За Черните хрътки се знае сравнително малко, но аз донякъде съм ги проучвала. През годините съм се натъквала на пътеките на седем глутници, на пет от които по два пъти, а на две — по три пъти. — Червенината на бузите й поспадна и тя постепенно заговори все едно, че чете лекция. — Някои древни автори твърдят, че съществуват само седем глутници, други говорят за девет или тринайсет, или споменават друго число, което според тях има особено значение, но Сорелана Алсахан е писала по време на Тролокските войни за „сто глутници от хрътките на Сянката, тръгнали на лов в черната нощ“, а още по-рано, както се твърди, Ивонел Баратия е писала за „хрътки, родени от Сянката безчет, като в най-ужасните кошмари на човечеството“. Въпреки че най-вероятно твърденията на Ивонел са недостоверни. Така или иначе… — Тя съпроводи думите си с жест, сякаш искаше да улови подходящата дума. — Миризма не е най-подходящата дума, нито вкус. Усещането за всяка глутница е уникално и мога да заявя със сигурност, че тази не съм срещала никога, тъй че вече знаем, че числото седем е погрешно. Дали точното число е девет, тринайсет или друго, приказките за Черните хрътки са много по-обичайни, отколкото самите Черни хрътки, а толкова далече на юг от Погибелта те се срещат изключително рядко. Втората рядкост: в тази глутница трябва да са поне петдесет. Обичайният брой е десет до дванадесет. Една полезна максима: съчетаването на две рядкости изисква изрично внимание. — Тя замълча, вдигнала пръст, за да наблегне на последната фраза, но след като се увери, че Берелайн е схванала, кимна и отново скръсти ръце. Поривът на вятъра смъкна жълтеникаво-кафявото наметало от едното й рамо, но тя като че ли не усети студа.

— По следите на Черните хрътки винаги се долавя едно усещане за припряност, но то варира в зависимост от много фактори, не за всички от които съм сигурна. При тази е налице известна силно доловима смесица от… мисля, че можем да го наречем нетърпение. Думата не е достатъчно точна — все едно да наречеш рана от пробождане „боцване с игла“, — но ще свърши работа. Бих казала, че ловът им продължава от доста време и че плячката им по някакъв начин им се измъква. Каквото и да се твърди в приказките… между другото, лорд Галин, солта ни най-малко не вреди на Черните хрътки. — Значи в края на краищата не беше се унесла съвсем в размисъл. — Та въпреки приказките, те никога не ловят напосоки, въпреки че убиват, стига да имат възможност и стига това да не пречи на същинския им лов. За Черните хрътки най-същественото е основната цел на лова. Тяхната плячка винаги е важна за Сянката, въпреки че понякога ние не можем да разберем защо. Известни са случаи, когато те са подминавали велики и могъщи личности, за да убият някоя селска жена или прост занаятчия, или влизат в някой град или село и го оставят, без да убият никого, макар да е явно, че са дошли по някаква причина. Първата ми мисъл за това, което ги е довело тук, следва да се отхвърли, след като са продължили. — Погледът й пробяга към Перин толкова бързо, че той не беше сигурен дали някой друг го е забелязал. — Предвид това силно се съмнявам, че ще се върнат. О, да: освен това те вече са на един час път оттук, или повече. Това, опасявам се, всъщност е всичко, което мога да ви кажа.

Неварин и останалите Мъдри кимнаха одобрително, след като тя завърши и на бузите й отново изби лека червенина, макар че тя бързо се стопи, заменена от маската на айезседайска невъзмутимост. Полъхът на вятъра донесе до Перин миризмата й на изненада и на удовлетвореност, както и на притеснение от това, че е изпитала доволство.

— Благодаря ви, Масури Седай — заяви официално Берелайн с лек поклон от седлото си, а Масури отвърна с късо кимване. — Успокоихте ни.

И наистина, миризмата на страх сред войниците беше започнала да заглъхва, въпреки че Перин чу как Галин измърмори под носа си:

— Това последното можеше да ни го каже най-напред. Ушите на Перин доловиха и още нещо покрай тъпченето на конските копита и тихия, облекчен смях на мъжете. Някъде от юг пропя синигер, толкова далечен и тих зов, че никой друг тук нямаше да го чуе, последван от сврачи зов. После отново се чу синигер, по-отблизо. И отново му отговори сврака. В Алтара можеше да има синигери и свраки, но той знаеше, че тези „птици“ носят в ръцете си дългите лъкове на Две реки. Синигерът означаваше, че насам идат хора, доста внушителна група, и вероятно враждебни. Свраката, която у дома наричаха „крадливата птица“ заради навика й да краде лъскави предмети, от друга страна… Перин прокара палец по острието на секирата си, но изчака да чуе още два зова, вече достатъчно близо, за да се чуят и от други.

— Чухте ли? — рече той и погледна на юг, уж че го е чул току-що. — Постовете са забелязали Масема. — При думите му мнозина вдигнаха глави и се заслушаха, а няколко мъже закимаха, след като сигналите се повториха, вече още по-отблизо. — Идва насам.

Галин изруга, нахлузи шлема си и се метна на седлото. Анура хвана юздите на коня си, а Масури закрачи обратно към своя дорчо. Пиконосците се занаместваха на седлата и почнаха да издават миризма на гняв, отново примесена със страх. Крилатата гвардия имаше да получава кръвен данък от Масема според тях, но никой не изгаряше от желание да го събере само с петдесет души, след като Масема идваше поне със сто мъже.

— Няма да бягам от него — заяви Берелайн. Загледа се на юг хладно навъсена. — Ще го изчакаме тук.

Галин отвори уста и я затвори, без да проговори… на нея поне. Вдиша дълбоко и зарева команди за престрояване на гвардейците. Не беше много лесна работа — горите бяха неудобни места за пиконосците. Всеки щурм щеше да се разпръсне още в началото, а да се порази човек с пика беше трудно, след като той можеше да се шмугне зад близкия дънер и да ти изскочи зад гърба. Галин се опита да ги построи пред Берелайн, между нея и приближаващите мъже, но тя го изгледа рязко и едноокият промени командите си и подреди пиконосците в крива линия, издадена напред между дърветата, но с нея в центъра. После изпрати един от войниците в лагера и той препусна колкото може по-бързо, въпреки снега и каменистия терен. Берелайн повдигна вежда, но не възрази.

Анура беше подкарала кафявата си кобила към Берелайн, но спря, щом Масури я извика. Кафявата сестра продължаваше да стои в снега до Мъдрите, и трите толкова високи, че в сравнение с тях изглеждаше недорасла. Анура се поколеба. Масури я извика отново, по-рязко този път, и на Перин му се стори, че чу как Анура въздъхна тежко, преди да отиде при тях и да слезе. Каквото и да имаха да й казват айилките, с толкова тихи гласове, че и Перин не можеше да ги чуе, струпани около Анура с надвесени над нея глави, тарабонката май никак не го харесваше. Лицето й си остана скрито под качулката, но тънките й плитчици се разлюляха още по-бързо от тръскането на главата й, а накрая тя рязко се обърна и сложи крак на стремето на седлото. Дотук Масури беше стояла кротко, оставяйки Мъдрите да си кажат своето, но сега сложи ръка на ръкава на Анура и й прошушна нещо, при което раменете на Анура се смъкнаха, а Мъдрите закимаха. Анура пусна качулката да падне на раменете й, изчака Масури да се метне на коня си, преди и тя да се качи на своя, и двете Сестри се върнаха при редицата на пиконосците заедно с Мъдрите, в другия край срещу Перин. Широката уста на Анура се беше извила мрачно и тя нервно потриваше палци.

— Какво сте намислили? — попита Перин, като се мъчеше да не издава подозрението си. Сигурно Мъдрите бяха разрешили на Масури да се среща с Масема, но все пак твърдяха, че според тях ще е по-добре да е мъртъв. Айез Седай не можеха да използват Единствената сила като оръжие, освен ако самите те не са застрашени, но тази възбрана не важеше за Мъдрите. Той се зачуди дали не са се свързали. За Единствената сила вече знаеше повече, отколкото му се искаше да знае, а за Мъдрите — предостатъчно, за да е убеден, че ако са оформили кръг, ще го контролира Неварин.

Анура отвори уста, но рязко я затвори след предупредителния поглед на Кареле, и се озърна с гняв към Масури. Кафявата сестра облиза устни и леко поклати глава, което, изглежда, не умилостиви Анура. Ръцете й стискаха юздите толкова силно, че трепереха.

Неварин погледна към Перин иззад Берелайн, сякаш прочела мислите му.

— Намислили сме да ви върнем невредими в лагера, Перин Айбара — рязко каза тя, — тебе и Берелайн Пейерон. Намислили сме се да се погрижим днес да оцелеят колкото може повече хора, както и в бъдеще. Да имаш възражения?

— Само не правете нищо, освен ако аз не ви кажа — отвърна той. Отговор като този можеше да означава много неща. — Нищо.

Неварин поклати възмутено глава, а Кореле се изсмя, сякаш беше пуснал някоя страхотна шега. Мъдрите, изглежда, решиха, че тази реакция е повече от достатъчна. Уж им беше заповядано да му се подчиняват, но тяхната представа за подчинение изобщо не съвпадаше с неговата. По-скоро на прасетата щяха да им поникнат крила, отколкото от тях да получи по-добър отговор.

Можеше да прекрати това. Знаеше, че трябва. Каквото и да си бяха наумили Мъдрите, срещата с Масема толкова далече от останалите в лагера, след като той трябваше да знае кой е откраднал сеанчанския му документ, беше все едно да се надяваш, че ще успееш да дръпнеш ръката си от наковалнята преди чукът да удари. Колкото до изпълнението на заповеди, Берелайн не беше по-добра от Мъдрите, но според него щеше да го послуша, ако заповядаше да се оттеглят в лагера. Така мислеше, защото каквото и да говореше миризмата й, беше готова да пришпори коня си. Оставането беше безсмислен риск. Беше сигурен, че ще може да я убеди в това. Но и той самият не искаше да бяга от Масема. Част от него говореше в главата му, че е глупак. Друга, по-голямата, кипеше от гняв, който трудно можеше да удържи. Ейрам застана до него намръщен, но поне не бе извадил меча си. Размахването на меч можеше само да хвърли горещия въглен в плевника, а моментът за сблъсък с Масема още не бе дошъл. Перин отпусна ръка на секирата си. Още не.

Въпреки косите лъчи на светлината, проникващи през дебелите клони отгоре, гората като цяло все още бе загърната от сумрачните сенки на ранното утро. Дори по пладне тук щеше да е сумрачно. Най-напред до него стигнаха звуци, приглушено тъпчене на копита в снега, тежкият дъх на подкарани в бърз бяг коне, а после се появи и множеството конници — безредна тълпа, понесла се на север между грамадните дървета почти в галоп. Не сто, бяха поне два или три пъти повече. Един кон се спъна, изцвили и рухна върху падналия си ездач, но никой от останалите не забави дори за да го погледне. На седемдесет-осемдесет крачки от тях мъжът, който яздеше начело, вдигна ръка и ездачите изведнъж дръпнаха юздите и заковаха на място сред фонтани от сняг, с едва дишащи, плувнали в пяна коне. Тук-там се виждаше по някой пиконосец. Повечето бяха без броня, а мнозина — само с нагръдник или шлем, но от седлата им висяха мечове, брадви и боздугани. Слънчевите лъчи открояваха лицата им — лица на мрачни, сурови мъже, които сякаш никога в живота си не се бяха усмихвали и никога нямаше да го направят.

Перин си помисли, че може би беше допуснал грешка, като не се бе наложил над Берелайн. Ето до какво водеха прибързаните решения, когато позволеше гневът да завладее мисълта му. Всички знаеха, че тя често излиза да язди сутрин, а Масема може би държеше на всяка цена да си върне сеанчанския документ. Въпреки Айез Седай и Мъдрите, една битка в тази гора можеше да се окаже кървава, битка на живот и смърт, в която мъже и жени можеха да загинат, без дори да разберат кой ги е убил. Ако не останеха свидетели, винаги можеше да се припише на разбойници или дори на Шайдо. Вече се беше случвало. А пък ако останеха свидетели, Масема лесно можеше да избеси няколко десетки от собствените си хора и да заяви, че виновните са наказани. Той обаче най-вероятно предпочиташе да остави Перин Айбара жив още малко, а и едва ли очакваше да види Мъдрите и още една Айез Седай. Слаби аргументи, за да рискуваш живота на над петдесет души. Много слаби аргументи, за да се рискува живота на Файле. Перин охлаби брадвата в халката на колана си. Берелайн до него миришеше на хладно спокойствие и каменна решимост. Никакъв страх, странно. Нито трошица. Ейрам миришеше… възбудено.

Двете групи се гледаха мълчаливо. Най-сетне Масема подкара напред, придружен само от двама мъже. И тримата смъкнаха качулките си. Никой не беше с шлем или доспехи. Също като Масема, Ненгар и Барту бяха шиенарци, но и те като него бяха обръснали теметата си и голите им глави приличаха на черепи. Пришествието на Преродения Дракон бе прекъснало всякакви връзки, включително и онези, които бяха обрекли тези мъже да се сражават със Сянката по границите на Погибелта. Ненгар и Барту носеха по един огромен меч на гърба и още по един, окачен на седлото, а Барту, по-ниският от двамата, имаше и лък и колчан, пристегнати на седлото. Масема не носеше никакво видимо оръжие. Пророкът на лорд Преродения Дракон нямаше нужда от оръжия. Перин се зарадва, като видя, че Галин гледа към мъжете, оставени от Масема назад, защото у Пророка имаше нещо, което привличаше погледа. Навярно беше само от това, че знаеш кой е, но все пак бе повече от достатъчно.

Масема спря рунтавия си дорест кон на няколко крачки от Перин. Пророкът беше мургав и навъсен мъж със среден ръст, с бял белег от стара рана от стрела на едната буза, в износено кафяво вълнено палто и тъмно опърпано наметало. На такива неща като външност Масема изобщо не държеше, най-малко пък на собствената си. Зад него, Ненгар и Барту гледаха трескаво, но хлътналите, почти черни очи на Масема изглеждаха нажежени като въглени в ковашко огнище, сякаш вятърът скоро щеше да ги разгори още повече, а миризмата му бе объркана, лутаща се острота на чисто безумство. Той пренебрегна присъствието на Мъдрите и на Айез Седай с презрение, което дори не се постара да прикрие. Според него Мъдрите бяха по-голяма напаст и от Айез Седай; те не само кощунстваха с преливане на Единствената сила, те освен това бяха айилски дивачки от глава до пети, двоен грях. Крилатата гвардия за него бе просто част от сенките под дърветата.

— Не разходка ли сме излезли? — подхвърли той и погледна към кошницата, окачена на седлото на Перин. Обикновено гласът му беше напрегнат също като погледа му, но сега прозвуча лукаво. Той присви устни и погледът му се плъзна към Берелайн. Беше чул слуховете, разбира се.

Вълна от гняв прониза Перин, но той я овладя. Стегна я здраво в ръце и я скъта при всичко останало. Гневът му си имаше една цел и нямаше да го прахосва, удряйки по друга. Доловил настроението на ездача си, Стъпко оголи зъби към коня на Масема и Перин трябваше рязко да дръпне юздите му.

— Снощи тук е имало Черни хрътки — отвърна той не съвсем кротко, но по-добре от това не можеше. — Отишли са си и Масури не мисли, че ще се върнат, тъй че няма от какво да се безпокоим.

Масема не миришеше на обезпокоен. Той никога не миришеше на нищо, освен на лудост. Дорестият изпъна злобно глава към Стъпко, но Масема го дръпна грубо назад. Добър ездач беше Масема, но с животните си се държеше също като с хората си. Чак сега погледна към Масури. Погледът му може би се нажежи още повече, доколкото беше възможно.

— Сянката човек може да намери навсякъде — заяви той разгорещено, сякаш провъзгласяваше неподлежаща на оспорване истина. — Никой, не бива да се бои от Сянката, щом следва лорд Преродения Дракон, Светлината дано освети името му. Дори в смъртта си следовниците му ще се домогнат до крайната победа на Светлината.

Кобилата на Масури се дръпна боязливо пред пламтящия му поглед, но Масури укроти животното с леко дръпване на юздите и срещна взора на Масема с невъзмутимостта на Айез Седай, хладна като замръзнало езеро. Нищо не намекваше, че тайно се е срещала с този човек.

— Страхът е полезна шпора за ума и за човешката решимост, когато е под контрол. Ако не се боим от своите врагове, ни остава само презрение, а презрението води до победа за врага. — Човек можеше да помисли, че говори на някой прост селяк, когото никога не е виждала. Анура я наблюдаваше, леко пребледняла. Дали се боеше, че тайната им ще излезе наяве? Че плановете им за Масема ще се провалят?

Устните на Масема отново се изкривиха в усмивка. — или от злоба. Айез Седай като че ли престанаха да съществуват за него и той отново насочи вниманието си към Перин.

— Някои от следовниците на лорд Дракона са намерили едно градче, казва се Соу Хейбор. — Така наричаше той винаги своите последователи: всъщност те били следовници на Преродения Дракон, не на него. Фактът, че Масема им казваше какво да правят, и кога, беше малка подробност. — Хубаво място с три-четири хиляди души, на около ден път назад, на югозапад. Изглежда, са останали встрани от пътя на айилците, а реколтата им миналата година е била добра, въпреки сушата. Складовете им са пълни с ечемик, просо и овес, и с други нужни неща, мисля. Знам, че храната не ви достига. За хората ви, както и за конете.

— Че защо ще са им пълни складовете по това време на годината? — Берелайн се наведе навъсена към него, тонът й бе настоятелен и откровено недоверчив.

Намръщен, Ненгар опря ръка на дръжката на меча си, прикачен на седлото. Никой не можеше да задава въпроси на Пророка на Преродения Дракон. Нито можеше да се съмнява в думите му. Никой, който иска да живее. Неколцина пиконосци помръднаха на седлата си, но Ненгар не им обърна внимание. Миризмата на лудост от Масема удари Перин в носа. Масема изгледа Берелайн. Сякаш не си даваше сметка, че мъжете всеки момент ще почнат да се избиват.

— Въпрос на алчност — най-сетне отвърна той. — Явно търговците на жито в Соу Хейбор са мислели да вземат по-голяма печалба, като задържат стоката си до зимата, когато цената се вдига. Но обикновено те търгуват на запад, в Геалдан и Амадиция, а събитията там и в Ебу Дар са ги уплашили, че всичко, което изпратят, може да бъде конфискувано. Алчността им ги е оставила с пълни складове и празни кесии. — В гласа на Масема се прокрадна нотка на задоволство. Алчността той презираше. Впрочем презираше всякаква човешка слабост, все едно дали голяма, или дребна. — Мисля, че сега ще се разделят със зърното си съвсем евтино.

Тук Перин надуши капан и за това не му трябваше вълчи нос. Масема трябваше да изхранва собствените си хора и коне, а колкото и да бяха опоскали околните райони, едва ли бяха в по-добро състояние от хората на Перин. Защо Масема не беше пратил няколко хиляди от следовниците си в това градче и да вземат каквото им трябва? Един ден назад. Това щеше да го отдалечи още от Файле и може би щеше да даде време на Шайдо отново да дръпнат напред. Това ли беше причината за странното предложение? Или още малко забавяне, за да се задържи Масема на запад, близо до сеанчанските си приятели?

— Може би ще остане време да посетим това градче, след като освободя жена си. — Ушите на Перин отново доловиха преди всички останали шум от хора и коне, движещи се през гората, от запад този път, откъм лагера. Пратеникът на Галин сигурно беше взел на галоп целия път.

— Жена ви — глухо каза Масема и така изгледа Берелайн, че кръвта на Перин кипна. Дори Берелайн се изчерви, въпреки че лицето й си остана невъзмутимо. — Наистина ли вярвате, че днес ще разберете нещо за нея?

— Да. — Гласът на Перин беше също толкова хладен като на Масема, и по-твърд. Ръката му стисна седлото над дръжките на кошницата на Берелайн, за да не посегне към брадвата. — Нейното освобождаване е преди всичко. Нейното и на останалите. Коремите си можем да натъпчем до пръсване след като това се свърши, но то е първо.

Вече всеки можеше да чуе приближаващите се коне. Откъм запад се появи дълга редица пиконосци с втора редица зад тях, с червените ленти и нагръдници на Майен, смесени със зелените ленти и нагръдници на Геалдан. Редиците се разтеглиха от точката срещу Перин надолу зад тълпата конници, чакащи Масема. Зад дърветата се мяркаха и призрачните фигури на пешаци, с дългите копия на Две реки. Дано не бяха опразнили съвсем лагера. Кражбата на сеанчанския документ можеше да е втвърдила ръката на Масема, а той беше изпитан ветеран в битки в Погибелта и срещу айилци. Можеше да е помислил с някой ход напред, вместо просто да препусне да потърси Берелайн. Всичко това приличаше на поредната ковашка главоблъсканица. Отместиш едно парче, леко помръднеш друго, за да може третото да се освободи. Един лагер с отслабена отбрана можеше да се завземе, а в тези гори числеността можеше да се окаже не по-малко решаваща от хората, можещи да преливат. Дали Масема толкова държеше да запази тайната си, че да е готов да я запечата тук и сега? Перин се усети, че ръката му е посегнала за брадвата, и я спря.

Сред масата от следовници на Пророка нервно се размърдаха коне, ездачите задърпаха юздите, развикаха се и заразмахваха оръжия, но самият Масема огледа приближаващите се пиконосци, без изражението му да се промени — нито стана по-кисело, нито по-ведро. Все едно че бяха птици, подскачащи от клон на клон. Миризмата му, също така непроменена, бе пълна с лудост.

— Което е в служба на Светлината, трябва да се стори — рече той, след като новодошлите спряха на около двеста крачки. Този обхват беше лесен за всеки лъкометец от Две реки и Масема беше виждал показни изпълнения, но с нищо не показа притеснение, че някое от широките остриета може да го улучи в сърцето. — Всичко друго е шлака и смет. Запомнете това, лорд Перин Златооки. Всичко друго е шлака и смет.

И без повече думи рязко извърна дорестия си кон и препусна към чакащите го мъже. Ненгар и Барту го последваха — и тримата яздеха, без да ги е грижа, че могат да счупят крак или глава. Чакащите ги коници поеха след тях на юг. Няколко мъже в края на колоната спряха да извлекат отпуснатата фигура изпод ранения кон и да облекчат животното от страданието му с бърз удар на камата. После започнаха да го кормят и секат. Толкова много месо не можеше да се остави да отиде зян.

— Тоя вярва на всяка своя дума — въздъхна Анура, — но накъде ли го води тази негова вяра?

Перин помисли дали да не я запита направо накъде според нея го води вярата му, накъде тя иска да го води, но тя изведнъж отново си надяна непробиваемата айезседайска маска на спокойствие. Връхчето на острия й нос беше почервеняло от студа. Изгледа го с убийствена невъзмутимост. Човек по-лесно щеше да изтръгне с голи ръце тази канара с дирите на Черните хрътки, отколкото да получи отговор от Айез Седай с такъв поглед. Трябваше да остави въпросите за Берелайн.

Мъжът, който бе довел пиконосците, изведнъж пришпори коня си напред. Нисък и набит, с посребрена гръдна броня и очукан шлем с три къси бели пискюла, Джерард Арганда беше корав мъж, войник, израснал от дъното, напук на всичко, до поста първи капитан в охраната на Алиандре. Не обичаше Перин, който бе довел кралицата му на юг без никаква сериозна причина и беше оставил да я отвлекат, но Перин очакваше, че ще спре да отдаде почит на Берелайн и може би да размени някоя дума с Галин. Арганда много уважаваше Галин и често двамата се събираха да побъбрят и да изпушат по една лула. Но вместо да спре, пъстрият кон профуча покрай Перин и другите — Арганда беше забил пети в хълбоците му и се мъчеше да го накара да препусне още по-бързо. Щом Перин се обърна и видя накъде е поел, веднага разбра. Откъм изток бавно се приближаваше самотен ездач, яхнал сив кон, а до него на снегоходките си леко се плъзгаше айилец.