Кръстопътища по здрач

Глава 11Разговор за дългове

Порталът бе разположен така, че Елейн сякаш излезе от дупка в стената срещу улицата на квадратен площад, обезопасен с пълни с пясък бурета, поставени върху каменната настилка. Колкото и да беше странно, не можеше да усети нито една жена да прелива в палата, въпреки че бе приютил над сто и петдесет, притежаващи дарбата. Някои от тях, разбира се, щяха да са на пост по външните крепостни стени, твърде далече, за да долови нещо по-слабо от свързан кръг, а други щяха вече да са извън града, ала почти винаги по някоя в двореца използваше сайдар, било за да принуди някоя от пленените сул-дам да признае, че наистина може да вижда сплитовете на Единствената сила, или просто за да оглади гънките на шала си, без да нагрява ютията. Но не и тази заран. Арогантността на Ветроловките почти не отстъпваше на най-високомерните Айез Седай, но дори и тя, изглежда, бе потисната от онова, което сигурно усещаха. Елейн си помисли, че ако се качи до някой от високите прозорци, направо ще види сплитовете от онзи могъщ маяк, на стотици левги разстояние от тях. Чувстваше се като мравчица, току-що осъзнала какво са планините, като мравка, сравнила Гръбнака на света с хълмовете, към които винаги досега се е отнасяла с благоговеен трепет. Да, дори Ветроловките сигурно се чувстваха нищожни пред лицето на това.

На източната страна на двореца, срещу северните и южните конюшни от чисто бял камък, беше Конюшнята на кралицата с личните коне и впрягове на владетелката, но Елейн се колебаеше да я използва преди Лъвският трон да й бъде официално признат. Стъпалата, водещи към трона, бяха деликатни като дворцов танц, и макар танцът понякога да заприличваше на кръчмарска свада, все пак човек трябваше да направи стъпките си прецизно и с изящество, за да осъществи целта си. Претенциите за привилегии преди да е призната короната често бяха лишавали жени от шанса да управляват. Освен това Конюшнята на кралицата беше сравнително малка и не можеше да се използва за друго. Тук хората, които трябваше да се пазят от Портала, бяха доста по-малко. Всъщност застланият с камък двор беше пуст, като се изключеше конярят в червеното палто, но той се обърна да извика вътре и през вратата се изсипаха още десетина души, докато тя извеждаше Огнено сърце от обозначения площад. В края на краищата можеше да се върне със свита от могъщи лордове и дами, или навярно просто се надяваха, че ще стане така.

Касейл преведе гвардейките през портала и се разпореди да слязат и да се погрижат за конете си. Самата тя и още шест жени останаха на седлата да бдят. Дори и тук нямаше да остави Елейн неохранявана. Особено тук, където я дебнеха повече опасности, отколкото във всяко посетено от нея имение. Мъжете от Материн се скупчиха в единия край да не пречат на конярите и гвардейките и зяпнаха в почуда белите каменни тераси и колонади около двора, и витите кули и златни куполи зад тях. Тук студът изглеждаше по-поносим, отколкото в планината — това, че Елейн отказваше да му позволи да я засегне, поне доколкото можеше в момента, не й помогна да не го усети съвсем — ала все пак дъхът на мъже, жени и коне излизаше на бели валма. Миризмата на конска тор също изглеждаше силна след чистия планински въздух. Една гореща баня пред пращящия огън в камината щеше да е добре дошла. След това отново щеше да затъне до гуша в работата по осигуряването на трона, ала точно сега едно дълго накисване щеше да й дойде съвсем на място.

Към Огнено сърце притичаха двама коняри. Жената присви коляно в бегъл реверанс преди да поеме юздите от Елейн, загрижена повече конят да не мръдне, докато Елейн слиза, отколкото от дворцовите етикети, а мъжът се сведе в поклон и ръцете му направиха „стреме“, за да може Елейн да стъпи на него. Никой от двамата дори не погледна към покритата със сняг планинска ливада на мястото на обичайната каменна стена — ратаите в конюшнята вече бяха свикнали с Порталите. Беше чувала, че украсяват пиенето си в кръчмите с хвалби колко често виждали да се използва Силата и за нещата, които уж виждали с нея. Елейн можеше да си представи как щяха да звучат тези приказки, докато стигнат до ушите на Аримила. Дори се забавляваше при мисълта как Аримила си гризе ноктите от яд.

Щом стъпи на каменната настилка, около нея бързо се струпа кръг от гвардейки, с пурпурни шапки с бели пискюли, изящно полегнали върху широките им периферии, с обшитите с дантела пурпурни пояси, с извезания на широките ленти, вързани през рамото над бляскавите нагръдни брони, Бял лъв. Чак сега Касейл поведе останалата част от ескорта на Елейн към конюшнята. Заместничките й бяха също толкова бдителни: очите им шареха във всички посоки, ръцете бяха на дръжките на мечовете — освен на Дени, едра жена с ведро лице, която вместо меч носеше дълъг кривак, обкован с месинг. Бяха само девет — „Само девет — помисли Елейн с горчивина. — Трябват ми само девет телохранителки в самия Кралски дворец!“ — но бяха опитни. Жените, следващи „занаята на меча“, по израза на Касейл, трябваше да са добри, инак рано или късно щеше да ги посече някой тип, чието единствено предимство щеше да е грубата мъжка сила, с която да развърти стоманата. Дени не притежаваше никакви умения с меча, но малцината мъже, опитали кривака й, бяха съжалили много. Въпреки едрата си фигура Дени беше много бърза и не робуваше на предразсъдъци от рода на „честен бой“.

Расория, набитата помощник-лейтенантка, командваща това отделение, изглежда, изпита облекчение, щом двамата коняри поведоха Огнено сърце. Ако се оставеше на охраната й, никой освен тях самите нямаше да може да се доближи до Елейн на повече от ръка разстояние. Е, може би не бяха чак толкова лоши, но гледаха с подозрение почти всички освен Биргит и Авиенда. Расория, тайренка въпреки сините си очи и жълтата коса, която носеше късо подстригана, беше от най-лошите в това отношение, настояваше дори да следят как готвачите приготвят ястията на Елейн и да опитват всичко преди да й бъде поднесено. Елейн не беше възразила, колкото и да й се струваше, че прекаляват в усърдието си. Стигаше й едно изпитание с приспиващо вино, макар да знаеше, че ще живее достатъчно дълго поне за да роди детето си. Но не недоверчивостта на гвардейките бе затворила устата й. Беше Биргит, която в този момент си пробиваше път през тълпата, но не към нея.

Авиенда се появи последна от Портала, разбира се, след като се увери, че са преминали всички, и той примигна и се стопи. Елейн закрачи към нея толкова напористо, че свитата й трябваше да заподскача, за да запази охранителния кръг около нея. Ала колкото и бързо да се движеше, Биргит с дебелата си златна плитка, увиснала до кръста, стигна първа, естествено, помогна на Авиенда да слезе и връчи юздите на сивата кобила на един дълголик коняр, който изглеждаше почти толкова дългокрак, колкото Сисвай. Авиенда винаги срещаше повече трудности при слизането от кон, отколкото при качването, но Биргит не си беше наумила само да й помогне. Елейн и свитата й стигнаха тъкмо навреме, за да чуят как шепне припряно на Авиенда:

— Тя изпи ли си козето мляко? А добре ли спа? Щото се чувства… — Гласът й заглъхна и тя си пое дъх, преди да се извърне към Елейн, външно спокойна и неизненадана, че я вижда току до себе си. Връзката действаше двупосочно.

Биргит не беше едра, макар да надвишаваше на ръст Елейн и в ботушите си с високи подметки да стигаше ръста на Авиенда. Но имаше властно излъчване, което се подсилваше още повече от униформата й на капитан-генерал на Гвардията на кралицата — късо червено палто с висока бяла яка, облечено над торбести сини панталони, затъкнати в блестящи черни ботуши, с четири златни пискюла на лявото рамо и по четири златни ивици на маншетите. В края на краищата тя беше Биргит Сребролъката, легендарна героиня. Много усилия полагаше да се примири с тези легенди; твърдеше, че историите, разправяни за нея, или били силно преувеличени, или изцяло измислени. И все пак беше същата жена, извършила всички онези неща, които образуваха ядрото на сказанията за нея, а и много други. Сега, въпреки външното спокойствие, през връзката протече безпокойство за Елейн, съчетано с главоболието й и болния стомах. Много добре знаеше, че Елейн мрази да я обсъждат зад гърба й. Това не беше единствената причина за раздразнението на Елейн, ала връзката й показа колко притеснена е Биргит.

Авиенда най-спокойно смъкна шала от главата си и го загърна около раменете, стараейки се да си придаде физиономията на жена, която не е направила нищо лошо и която определено не иска да бъде смесвана с някоя, която е направила нещо лошо. Сигурно щеше да го докара, ако не беше ококорила леко очи, за да добави и нотка на невинност. В някои отношения Биргит й влияеше зле.

— Изпих си козето мляко — каза мрачно Елейн, в пълно съзнание за гвардейките, които междувременно бяха обкръжили и трите. Бяха обърнати навън и очите им оглеждаха бдително двора, терасите и покривите, почти всяка със сигурност беше наострила уши. — Спах достатъчно. Има ли нещо, за което искаш да попиташ мен?

— Мисля, че получих всички отговори, които ми трябват засега — отвърна Биргит без намек за изчервяване, за което се беше надявала Елейн. Знаеше, че е уморена, знаеше, че лъже за спането.

Връзката понякога определено създаваше неудобства. Предната нощ Елейн не беше изпила нищо повече от половин чашка разредено вино, но ето, че започваше да има сутрешния махмурлук на Биргит и нейните болки в стомаха. Нито една Айез Седай, с които бе разговаряла за връзката, не й беше споменала за нещо такова, но двете с Биргит твърде често започваха да се чувстват като огледални двойнички, и физически, и емоционално. Последното създаваше истински проблеми, когато настроението й се люшкаше като детска друсалка. Понякога успяваше да го отърси или да го надвие, но днес знаеше, че ще го изстрада, докато Биргит не се Изцери. Смяташе, че това огледално отражение се получава, защото двете са жени. Никой преди не беше чувал за обвързване на друга жена. Честно казано, и сега малцина бяха чули, и някои от тях, изглежда, продължаваха да са убедени, че не може да е истина. Стражникът е мъж както бикът е от мъжки пол. Това всички го знаеха и на малцина им хрумваше, че едно нещо, което „всеки знае“, си заслужава внимателно проучване.

Това, че я хванаха в лъжа, докато се стараеше да следва диктата на Егвийн да живеят все едно, че вече са положили Трите клетви, я караше да е непрекъснато в готовност да се защити. А това я правеше безцеремонна.

— Върна ли се Диелин?

— Не — отвърна Биргит също толкова безцеремонно и Елейн въздъхна. Диелин беше напуснала града няколко дни преди да се появи войската на Аримила, като бе взела със себе си Реане Корли да й отваря Портали и да ускори Пътуването й, а много неща зависеха от завръщането на Диелин. От това дали щеше да донесе нещо повече от новини.

Сведен до същината му, изборът на кралица на Андор бе нещо съвсем просто. В цялото кралство съществуваха над четиристотин благородни Дома, но от тях само деветнадесет бяха достатъчно силни, за да следват други водачеството им. Обикновено всички тези деветнайсет заставаха зад щерката-наследница, освен ако не е очебийно неспособна. Домът Мантеар бе изгубил трона в полза на Траканд след смъртта на Мордрелен само защото Тигрейн, щерката-наследница, бе изчезнала, а останалото потекло на Мантеар бяха само момчета. И защото Мургейз Траканд беше събрала в своя подкрепа тринайсет Дома. По закон и по обичай бяха необходими само десет от деветнайсетте, за да се издигнеш на трона. Всички претендентки, продължаващи да мислят, че те е трябвало да получат трона, обикновено или отстъпваха пред останалите, или най-малкото си замълчаваха и се отказваха от домогванията си, след като друга се сдобиеше с десет Дома зад гърба си.

Нещата стояха достатъчно зле с това, че имаше три явни съпернички, ала сега Неан и Еления се бяха съюзили зад Аримила Марн, представете си, тази с най-малкото шансове за успех от трите, а това означаваше, че разполага с два Дома — два достатъчно големи Дома, за да не се съобразиш с тях; Материн и другите осемнайсет бяха твърде малки — нейния Траканд и Таравин на Диелин, срещу шест. О, Диелин твърдеше много настойчиво, че Каранд, Целан и Реншар ще застанат зад Елейн, а освен тях и Норвелин, Пендар и Тремейн, но първите три искаха да видят на трона Диелин, докато другите три като че ли бяха потънали в зимен сън. Диелин обаче беше твърда в своята лоялност и неуморно се трудеше в полза на Елейн. Беше настоятелна в убежденията си, че някои от Домовете, които засега си мълчаха, могат да бъдат убедени да подкрепят Елейн. Разбира се, самата Елейн не можеше да се обърне към тях с молба за подкрепа, но Диелин можеше. А положението ставаше вече отчаяно. Шест Дома, подкрепящи Аримила, и само глупак щеше да си въобрази, че не е протегнала пипала към други. А някои можеха да минат на нейна страна само защото вече разполагаше с шест.

Въпреки че Касейл и нейните гвардейки бяха напуснали двора, Елейн и останалите трябваше да си пробият път по каменната настилка през цяла тълпа. Мъжете от Материн най-после бяха слезли от конете си, но още се мотаеха, изпускаха си алебардите, навеждаха се да ги вдигнат и пак ги изпускаха, опитваха се да разтоварят товарния си кон направо тук, насред двора на конюшнята. Едно от голобрадите момчета гонеше някакво пиле, отскубнало се от връвта, което щъкаше между краката на конете, а един от сбръчканите старци подвикваше окуражително, но дали на момчето, или на пилето — не беше ясно. Стар знаменосец с обрулено лице и с останал на темето му само един бял кичур, се мъчеше да наложи ред с помощта на един съвсем малко по-млад от него гвардеец — й двамата най-вероятно се бяха върнали на служба след пенсиониране, като мнозина напоследък, но друго от момчетата, изглежда, се канеше да подкара рунтавия си кон в самия дворец, и Биргит трябваше да му нареди да се дръпне, за да може Елейн да влезе. Младежът, с покрити с мъх бузи, зяпна Биргит толкова ококорено, колкото беше гледал двореца. Тя определено беше по-живописна в униформата си от щерката-наследница в роклята си за езда, пък и той вече бе виждал щерката-наследница. Расория го плесна по врата, отпрати го към знаменосеца и поклати глава.

— Да ме изгори дано, ако знам какво да правя с тях — изръмжа Биргит, докато една слугиня в червено-бяла ливрея поемаше наметалото и ръкавиците на Елейн в малкия входен салон. Малък според мерките на Кралския дворец. С позлатените си светилници на стойки, мятащи треперливата си светлина между тесните бели колони, салонът беше един път и половина по-голям от централния салон на Материн, макар че таванът не беше толкова висок. Друга слугиня с Белия лъв, извезан на лявата гръд на роклята й, момиче, което едва ли беше по-голямо от момчето, опитало се да вкара вътре коня си, поднесе сребърен поднос с високи бокали, от които димеше греяно вино, но навъсените погледи на Авиенда и Биргит го накараха да се отдръпне боязливо. — Проклетите хлапета заспиват, като ги поставиш на пост — продължи Биргит и се намръщи на отдръпващото се слугинче. — Старците стоят будни, но половината от тях не могат да запомнят какво скапано се очаква от тях да направят, ако някой се опита да се прехвърли през проклетата стена, а другата половина, взети заедно, не могат да надвият и едно куче.

— Те не са тук, за да се бият — напомни Елейн, щом тръгнаха по коридора със сините плочки, със светилници с огледала по стените и високи резбовани скринове. Биргит и Авиенда вървяха от двете й страни, а гвардейките на няколко крачки пред и зад тях. „Светлина — помисли тя, — та аз нямаше да мога да понеса виното!“ Главата й пулсираше в ритъм с главата на Биргит и тя пипна слепоочието си и се зачуди дали да не нареди на Стражника си да иде и да си намери Цяр моментално.

Биргит обаче имаше други идеи. Тя изгледа Расория и останалите пред тях, после се озърна през рамо и даде знак на следващите ги да поизостанат малко. Това бе странно. Тя лично беше избирала всяка жена в Гвардията и им вярваше. Въпреки това, когато заговори, беше почти шепнешком, като наведе главата си над ухото на Елейн.

— Нещо се случи малко преди да се върнеш. Тъкмо питах Сумеко дали би могла да ме Изцери преди да си се върнала, а тя взе, че припадна. Ей тъй, очите й просто се подбелиха и се строполи. И не е само тя. Никой няма да ми признае едно проклето нещо, не и на мен, но другите от Родството, дето ги видях, са готови да изскочат от скапаните си кожи, а и Ветроловките също. Глътнали си бяха езиците. Върна се преди да успея да намеря някоя Сестра, но подозирам, че и те щяха да ме пратят за зелен хайвер. На тебе обаче ще кажат.

За да се поддържа, дворецът имаше нужда от население с размерите на голямо село и слугите вече излизаха — облечени в ливреи мъже и жени, щъкащи по коридорите, които се залепваха до стените или пък се шмугваха в пресичащите коридори, за да направят път на свитата на Елейн, поради което тя обясни малкото, което знаеше, тихичко и с колкото може по-малко думи. Нищо против нямаше някои слухове да стигнат до улиците и неизбежно до ушите на Аримила, но приказките за Ранд, особено след като се изкривят от няколко преразказа, можеха да се окажат не по-малко лоши от приказките за Отстъпниците. Донякъде и по-лоши. Никой нямаше да повярва, че Отстъпниците се опитват да я сложат на трона като кукла.

— Тъй или иначе — завърши тя, — това няма нищо общо с нас тук.

Смяташе, че го каза много убедено, много хладнокръвно и отчуждено, но Авиенда посегна и стисна ръката й, жест, равносилен при айилците на съчувствена прегръдка, а съчувствието на Биргит протече през връзката. Беше нещо повече от състрадание: беше споделеното чувство на жена, която вече сама е преживяла загубата, от която тя се страхува, и повече. Гайдал Кайн Биргит бе изгубила толкова сигурно, колкото ако беше мъртъв, а на всичко отгоре спомените й от предишните животи вече избледняваха. Почти нищо не помнеше вече отпреди основаването на Бялата кула, а и това не го помнеше изцяло. В някои нощи страхът, че Гайдал също напълно ще избледнее от паметта й, че ще изгуби всякакъв спомен от това, че наистина го е познавала и обичала, я оставяше неспособна да заспи, докато не изпиеше толкова бренди, колкото можеше да понесе. Това бе лошо решение и Елейн съжаляваше, че не може да й предложи по-добро, но все пак знаеше, че нейните спомени за Ранд няма да умрат, докато тя е жива, и не можеше да си представи ужаса да съзнаваш, че тези спомени могат да те напуснат. Все пак се надяваше, че някоя скоро ще Изцери сутрешното главоболие на Биргит преди собственото й да я разцепи като презряла диня. Нейната дарба да Цери не стигаше, а и тази на Авиенда не беше по-силна.

Въпреки чувствата, които усещаше да текат от Биргит, другата жена запази лицето си гладко и невъзмутимо.

— Отстъпниците — сухо промърмори тя. И тихо. Това име човек не можеше да развява наляво-надясно. — Е, щом няма нищо общо с нас, значи сме си адски добре, да му се не види. — Пръхтенето, което трябваше да мине за смях, издаде лъжата й. Но от друга страна, макар Биргит да твърдеше, че никога преди не е била войник, възгледът й беше войнишки. Далечните шансове обикновено бяха единствените шансове, на които човек можеше да разчита, но междувременно трябва да си свършиш работата. — Интересно, какво ли мислят те за това? — добави тя и кимна към четирите Айез Седай, които тъкмо излизаха от един коридор.

Вандийн, Мерилил, Сарейта и Кареане бяха скупчили глави една до друга, или по-скоро последните три се бяха скупчили около Вандийн, приведени към нея, и говореха, като правеха припрени жестове, от които дългите ресни на шаловете им се полюшваха. Вандийн се плъзгаше бавно и достолепно все едно, че беше сама, без да им обръща внимание. Беше слаба, но тъмнозелената рокля, извезана с цветчета по ръкавите и раменете, бе провиснала на тялото й, сякаш бе скроена за по-едра жена, а бялата й коса, прибрана на тила й, като че ли плачеше за гребен. Лицето й беше помръкнало, но това можеше и да няма нищо общо с приказките на другите Сестри. Беше посърнала след убийството на сестра й. Елейн бе готова да се обзаложи, че роклята е била на Аделиз. След убийството й Вандийн носеше дрехите на сестра си по-често от своите. Не че с това се обясняваше, че роклята й е широка. Двете сестри бяха с еднакви фигури, но апетитът на Вандийн бе умрял със сестра й. Тогава, изглежда, бе умрял и вкусът й към повечето неща.

Сарейта, Кафявата сестра, чието скулесто лице все още не беше засегнато от безвремие, забеляза Елейн и сложи ръка на рамото на Вандийн, сякаш се канеше да я повлече по напречния коридор. Вандийн избута ръката на тайренката и продължи да се плъзга напред, само с един много бегъл поглед към Елейн, след което зави на ъгъла. Двете жени в бялото на новачки, които ги следваха на почтително разстояние, приклекнаха в бързи реверанси и се забързаха след Вандийн. Мерилил, дребна женица в тъмносиво, което придаваше на бялото й кайриенско лице по-скоро цвят на слонова кост, зяпна напред, канейки се сякаш да ги последва. Кареане намести шала си със зелените ресни на раменете, по-широки отколкото на повечето мъже, и бързо каза нещо на Сарейта. Щом Елейн се приближи, двете се обърнаха да я посрещнат с реверанси, дълбоки почти колкото на новачките. Мерилил забеляза гвардейките и примига, после забеляза Елейн и се сепна. Виж, нейният реверанс изобщо не отстъпваше на тези на новачките.

Мерилил бе носила шала над сто години, Кареане повече от петдесет и дори Сарейта го беше носила по-дълго от Елейн Траканд, но позицията сред Айез Седай зависеше от способността във владеенето на Силата, а никоя от тези трите не беше повече от средно силна. В очите на Айез Седай повечето сила осигуряваше ако не повече мъдрост, то поне тежест в изказването на мнения. При огромна разлика тези мнения ставаха заповеди. Понякога Елейн си мислеше, че порядките при Родственичките са по-добри.

— Не зная какво е — рече тя преди някоя от другите Айез Седай да е успяла да проговори, — но нищо не можем да направим, тъй че по-добре да не се тревожим. Имаме си достатъчно грижи, за да се кахърим за неща, на които не можем да повлияем.

Расория леко извърна глава, намръщена и явно учудена какво ли е пропуснала да забележи, но думите й позагладиха тревогата в тъмните очи на Сарейта. Може би не изцяло, защото ръцете й се размърдаха, сякаш се канеше да приглади тъмните си поли, но бе готова да изпълни напътствието на Сестра, толкова високопоставена като Елейн. Понякога високото положение си има предимства, щом ти дава възможност да потушиш с една фраза всякакви възражения. Кареане вече бе възвърнала спокойствието си, ако изобщо го беше губила. А то й прилягаше, макар да приличаше повече на фургонджийка, отколкото на Айез Седай, въпреки полите й на тъмнозелени ивици и гладкото, лишено от възраст бронзово лице. Но пък Зелените обикновено бяха омесени от по-кораво тесто, отколкото Кафявите. Мерилил пък изобщо не изглеждаше спокойна. Ококорените очи и полуотворените устни й придаваха вид на стъписана. Но за нея това беше обичайно.

Елейн продължи по широкия коридор. Надяваше се, че и те ще си продължат по работата, но Мерилил тръгна до Биргит. Сивата трябваше да наложи първенството си над трите, но тя беше развила склонност да изчаква някой друг да й каже какво да прави, затова се отмести мълчаливо, когато Сарейта учтиво помоли Биргит да й направи място. Сестрите бяха неизменно учтиви към Стражника на Елейн в качеството й на капитан-генерал. Тази, която се стараеха да пренебрегват, беше Стражникът Биргит. Авиенда не получи чак толкова учтивост от страна на Кареане, която си отвори с лакти място между нея и Елейн. Всяка необучавана в Бялата кула си беше дивачка по определение, а Кареане презираше дивачките, Авиенда сви устни, макар да не извади ножа, нито намекна, че може да го извади, за което Елейн й беше благодарна.

Първосестрата й можеше да е… импулсивна понякога. От друга страна, точно в този момент сигурно щеше да прости на Авиенда малко импулсивност. Обичаят не допускаше грубости към друга Айез Седай при никакви обстоятелства, но Авиенда поне можеше да изръмжи някоя и друга закана и да поразмаха тоя нож, за утеха на сърцето й. Това можеше и да се окаже достатъчно, за да ги оставят трите, макар и в паника. Кареане сякаш не забеляза хладния зеленоок поглед, който я стрелна.

— Рекох на Мерилил и Сарейта, че нищо не можем да направим — заговори тя кротко. — Но не трябва ли да сме готови вече да бягаме, когато приближи? Нищо срамно няма да бягаш от това. И да се свържем, ще сме като молци, борещи се с горски пожар. А в библиотеката има доста томове, които не бива да се оставят. Сигурна съм, че някои екземпляри не могат да се намерят в библиотеката на Кулата.

— Да. — Гласът на Мерилил беше бездиханен и тревожен като ококорените й черни очи. — Да, наистина трябва да сме готови за тръгване. Може би… Може би не бива да изчакваме. Тръгването по необходимост, разбира се, няма да наруши споразумението ни. Сигурна съм. — Биргит само я стрелна с око и тя потрепери.

— Ако наистина тръгнем — заговори Кареане все едно, че Мерилил изобщо не беше проговаряла, — ще трябва да отведем с нас цялото Родство. Оставим ли ги да се пръснат. Светлината само знае какво ще сторят или кога ще можем да ги спипаме отново, особено сега, когато някои от тях са се научили да Пътуват. — В гласа й нямаше горчивина, въпреки че от Сестрите в двореца единствено Елейн можеше да Пътува. За Кареане като че ли беше от значение това, че Родственичките бяха започнали в Бялата кула, въпреки че повечето от тях бяха прогонени, а някои бяха избягали. Тя самата беше открила четири от тях, в това число и една бегълка. Но поне не бяха дивачки.

Сарейта обаче стисна уста. На нея й тежеше, че няколко Родственички можеха да запридат Портали, и нейният възглед за Родството беше много по-различен. Обикновено тя свеждаше възраженията си до смръщени вежди или недоволна гримаса, след като Елейн изкажеше ясно вижданията си, но сутрешният стрес, изглежда, бе развързал езика й.

— Наистина трябва да ги отведем с нас — отсече тя, — иначе щом се махнат от очите ни, всички ще почнат да твърдят, че са Айез Седай. Всяка жена, която твърди, че е пусната от Кулата преди триста години, е способна да твърди какво ли не! Мене ако питаш, трябва да бъдат държани под око, а не да ги пускаме да правят каквото си щат, особено тия, дето могат да Пътуват. Може и да ходят където им кажеш и да се връщат, Елейн, но кога ли ще им хрумне да престанат да се връщат? Помни ми думата, избяга ли една от тях, и други ще я последват, и така ще си оцапаме ръцете, че нивга няма да можем да ги очистим.

— Не се налага да ходим никъде — заяви твърдо Елейн колкото на Сестрите, толкова и за гвардейките. Далечният маяк си беше на същото място, където го бе усетила, и не се местеше; възможността да се придвижи към Кемлин изглеждаше нищожна, камо ли пък да дойде тук, но една мълва, че Айез Седай се канят да бягат, можеше да предизвика пълна суматоха, тълпите щяха да задрапат със зъби и нокти към градските порти, за да избягат от това, което може да изплаши дори Айез Седай. Дори армия, опустошаваща превзетия град, нямаше да причини толкова жертви. А тия трите бъбреха, сякаш няма кой да ги чуе освен стените! Виж, за Мерилил имаше някакво извинение, но не и за другите две. — Ще останем тук, както ни заповяда Амирлинският трон, докато не заповяда друго. Родственичките ще продължат да получават дължимото уважение, докато не бъдат приети сърдечно в Кулата, и това също е заповед на Амирлин, както знаете много добре. А вие ще продължите да учите Ветроловките и да живеете така, както се полага за Айез Седай. От нас се чака да се справяме с хорските страхове и да ги утешаваме, не да разпространяваме глупави клюки и паника.

Е, сигурно беше малко по-твърда от необходимото. Сарейта заби поглед в плочките на пода като нахокана новачка. Мерилил трепна при споменаването на Ветроловките, но това трябваше да се очаква. Другите също даваха уроци, но жените от Морския народ държаха Мерилил толкова здраво, все едно беше някоя от чирачките им. Спеше в, техните стаи и обикновено не се появяваше без компанията на две или три от тях, и ги следваше кротичко по петите. Нищо друго не приемаха от нея, освен пълно покорство.

— Разбира се, Елейн — каза припряно Кареане. — Разбира се. Никоя от нас не би предложила да нарушим заповедите на Амирлин. — Поколеба се, уж че наглася шала със зелените ресни на раменете си, и погледна съжалително Мерилил. — Но като стана дума за Морския народ, не би ли могла да кажеш на Вандийн и тя да си поеме дяла от уроците? — След като Елейн си замълча, тонът й се поизостри и щеше да мине за сърдит, ако не беше Айез Седай. — Тя твърди, че била страшно заета с двете бегълки, но й остава достатъчно време да ми говори нощем и да ми пречи да спя. Онези двете вече са толкова наплашени, че няма да писнат дори роклите им да се подпалят. Нямат нужда от вниманието й. Може и тя да си поеме дяла в обучаването на ония дивачки. И Вандийн трябва да започне да се държи като Айез Седай!

И уж колеблива и уж нахокана, изгледа Елейн с такава злост, че й трябваше време, докато я обуздае. Тъкмо Елейн бе тази, която бе сключила сделката, довела до задължението Айез Седай да учат Ветроловките, но тя самата до този момент не беше дала повече от два-три урока — оправдаваше се, че е притисната от други, по-важни дела. Освен това Морският народ гледаше на една учителка от сушата като на наемничка, при това наемничка, стояща по-долу и от миячка в кухнята. Миячка, която може да се опита да изклинчи от работата си. Тя продължаваше да смята, че Нинив бе заминала само за да избегне тези проклети уроци. Явно никоя не очакваше да падне до положението на Мерилил, но дори няколкото часа наведнъж бяха голяма мъка.

— О, недей така, Кареане — намеси се Сарейта. Продължаваше да избягва погледа на Елейн. Както и на Мерилил. Според нея Сивата сама се беше набутала в тази каша и си го заслужаваше, но все пак се стараеше да сипва сол в раните. — Вандийн е разстроена заради сестра си, а Кирстиан и Заря ангажират ума й. — Каквото и да мислеше за другата Родственичка, приемаше, че Заря е бегълка, и не можеше да бъде другояче, тъй като Заря беше една от тези, които Кареане бе разпознала, а пък ако Кирстиан се окажеше лъжкиня, то лъжата щеше да й излезе през носа. Бегълките се наказваха строго. — Аз също прекарвам много време с нея и тя почти винаги говори само за Аделиз, Като че ли иска да добави и моите спомени към собствените си. Смятам, че трябва да й се остави толкова време, колкото й е нужно, а двете наистина й помагат да не остава задълго сама. — Погледна накриво към Елейн и вдиша дълбоко. — Но все пак обучаването на Ветроловките определено е… предизвикателство. Може би по някой час от време на време ще й помогне да се измъкне от унинието, дори и с това, че ще се ядосва. Не мислиш ли, Елейн? Само по час-два, от време на време.

— На Вандийн ще й се остави толкова време за скръб по сестра й, колкото й е нужно или поиска — отвърна твърдо Елейн. — И повече няма да го обсъждаме.

Кареане въздъхна тежко и отново занамества шала си. Сарейта въздъхна лекичко и почна да върти пръстена с Великата змия на лявата си ръка. Навярно бяха доловили настроението й, или може би не горяха от нетърпение за поредните си лекции пред Ветроловките. Вечно изумената физиономия на Мерилил не се промени, но това бе разбираемо — нейните лекции с Морския народ траеха по цял ден и по цяла нощ, освен ако Елейн не успееше да я измъкне, а Ветроловките ставаха все по-малко склонни да я пускат, колкото и да я дърпаше Елейн.

Добре поне че успяваше да не е груба с трите. А не беше лесно, особено в присъствието на Авиенда. Елейн не знаеше какво щеше да направи, ако изгубеше някога сестра си. Вандийн не просто скърбеше за сестра си, тя разследваше убийството на Аделиз и не можеше да има съмнение, че убийцата е или Мерилил Цеандевин, или Кареане Франси, или Сарейта Томарес. Една от трите, или още по-лошо — повече от една. Трудно беше това да се повярва за Мерилил в сегашното й състояние, ала не беше лесно да се повярва за която и да е Сестра. Както бе изтъкнала Биргит, един от най-опасните Мраколюбци, които била срещала, по време на Тролокските войни, се оказал някакъв благ като млекце момък, който подскачал от страх при всеки по-силен шум. А отровил кладенците на цял град. Предложението на Авиенда беше да подложат на разпит и трите, което бе ужасило Биргит, но пък Авиенда изпитваше значително по-малко възхита към Айез Седай. Трябваше да се поддържа подходящата вежливост, докато не се появи неоспорима улика. Тогава — край на всякакви вежливости.

— О — каза Сарейта и изведнъж лицето й грейна. — Ето го нашия капитан Мелар. Той отново се прояви като герой, докато те нямаше, Елейн.

Авиенда стисна дръжката на ножа си, а Биргит се вкочани. Лицето на Кареане стана много сдържано, много студено и дори Мерилил успя да уподоби неодобрително високомерие. И двете не криеха, че не харесват Дойлан Мелар.

С тясното си лице той не беше красив, нито чаровен дори, ала се движеше с гъвкавото изящество на майстор на меча, което издаваше физическа сила. Като капитан в личната охрана на Елейн му се полагаха три златни пискюла за звание и той ги носеше на едното рамо на лъскавата си броня. Някой неосведомен наблюдател можеше да си въобрази, че рангът му е по-висок от този на Биргит. Пластовете бяла дантела по шията и китките му бяха два пъти по-дебели от тези на която и да било гвардейка, но и този път си беше оставил препаската, може би за да не скрива златните пискюли на едното рамо. Твърдеше, че не желаел от живота нищо повече, освен да командва личната охрана на Елейн, но често разправяше за битки, в които се бил сражавал като наемник. Като че ли никога не се беше оказвал на губещата страна и победата често идваше в резултат от невъзпетите му от бардове усилия на бойното поле. Той размаха в дълбок поклон шапката си с бялото перо, задържайки ловко меча си с едната ръка, след което поднесе на Биргит малко по-лек поклон, с ръка на гърдите във войнишки поздрав.

Елейн нагласи усмивка на лицето си.

— Сарейта твърди, че отново сте били герой, капитан Мелар. Как стана?

— Нищо повече от дълга ми към моята кралица. — Въпреки самоиронията в тона му усмивката, с която й отвърна, беше по-топла, отколкото се полагаше. Половината дворец смяташе, че той е бащата на детето на Елейн. Това, че тя не бе разбила тази мълва, изглежда, подсилваше вярата му, че има шансове. Усмивката обаче така и не засегна тъмните му очи. Останаха студени като смърт. — Дългът ми към вас е това, което ми носи щастие, моя кралице.

— Капитан Мелар поведе вчера нов набег, без да му е заповядано — заговори с грижливо сдържан тон Биргит. — Този път сражението за малко щеше да се изсипе през портата за Фармадинг, която той заповяда да оставят отворена за връщането му.

Елейн усети как лицето й се вкочани.

— О, не — възрази Сарейта. — Изобщо не беше така. Сто ратници на лорд Луан се опитаха да стигнат до града през нощта, но закъснели на тръгване и ги хвана зората. И триста души от хората на лорд Нейсин. Ако капитан Мелар не беше отворил портата, за да ги спаси, щяха да ги посекат под стените. Така той успя да спаси осемдесет души за твоята кауза. — Лицето на Мелар светна от похвалата на Айез Седай, сякаш не беше чул упрека на Биргит. Не забелязваше, разбира се, и неодобрителните погледи на Кареане и Мерилил. Винаги успяваше да пренебрегне чуждото неодобрение.

— Как разбрахте, че са били хора на лорд Луан, капитане? — тихо попита Елейн. Тънката усмивка, появила се на лицето на Биргит, трябваше да му послужи за предупреждение. Но пък той беше един от онези, които сякаш не вярваха, че тя е Стражник. А и да вярваше, малцина освен Стражниците и Айез Седай знаеха какво включва връзката. Напротив, усмивката на Мелар дори стана самодоволна.

— Не гледах по знамената, кралице. Всеки може да развява знамена. Познах Джурад Аккан през далекогледа си. Аккан е човек на Луан от главата до петите. След като разбрах, че… — Махна пренебрежително с ръка и дантелите се развяха. — Останалото беше дребно упражнение.

— А този Джурад Аккан носи ли някакво послание от лорд Луан? Нещо с подпис и печат, което да потвърждава, че Домът Норвелин подкрепя Траканд?

— Нищо писмено, моя кралице, но както казах…

— Лорд Луан не е заявил поддръжката си за мен, капитане.

Усмивката на Мелар малко поувяхна. Не беше свикнал да го отрязват.

— Но, кралице, лейди Диелин твърди, че Луан вече все едно е във вашия лагер. Появата на Аккан доказва, че…

— Нищо не доказва, капитане — прекъсна го хладно Елейн. — Може би лорд Луан ще бъде някой ден в моя лагер, капитане, но докато не го заяви, вие само сте ми осигурили осемдесет души, които трябва да бъдат следени изкъсо. — Осемдесет от сто. А колко ли беше изгубил от нейните? И междувременно беше рискувал самия Кемлин, огън да го гори дано! — Щом можете да намерите време извън задълженията си в командването на охраната ми, за да водите набези, ще можете да намерите време да ги пазите. Няма да отделя нито един войник от стените за това. Наредете на господин Аккан и хората му да упражняват мъжете, които доведохме от именията. Така ще бъдат заети и няма да ни създават неприятности през по-голямата част от деня, а на вас оставям да решите как да ги държите далече от крепостните стени през останалото време. И очаквам наистина да бъдат държани далече от стените, капитане. Можете да се погрижите за това веднага.

Мелар я зяпна стъписано. Никога досега не му беше възлагала задача и никак не му хареса, особено пред толкова свидетели. Край на топлите усмивки. Устата му се сви и в очите му грейна злобен пламък, но не можеше да направи нищо, освен да се свие в нов поклон, да измърмори хрипливо „както заповяда моята кралица“ и да напусне с толкова достойнство, колкото можеше да докара. След третата крачка ботушите му вече тропаха отривисто по коридора, сякаш бе готов да стъпче всеки, който му се изпречи на пътя. Трябваше да нареди на Расория да го наглежда. Можеше да се опита да уталожи жлъчта си, като си го изкара на онези, които видяха и чуха разговора им. Мерилил и Кареане кимнаха почти в унисон: двете отдавна настояваха да бъде понижен, а най-добре — изгонен от двореца.

— Дори да е сбъркал — заговори предпазливо Сарейта, — а аз не съм убедена в това, капитан Мелар все пак спаси живота ти, рискувайки своя, Елейн, твоя и на лейди Диелин. Наистина ли беше нужно да го унизяваш пред всички нас?

— Не си и помисляй, че избягвам да плащам дълговете си, Сарейта. — Елейн усети как Авиенда рязко стисна ръката й, а Биргит — другата. Отвърна им с леко стискане. Когато си обкръжена от врагове, добре е да си имаш наблизо една сестра и една приятелка. — Сега смятам да си потърся гореща баня и освен ако някоя от вас не желае да ми изтърка гърба…

Не им беше трудно да схванат, че са освободени, и трите си тръгнаха с повече достойнство, отколкото капитан Мелар. Кареане и Сарейта заобсъждаха веднага дали Ветроловките всъщност ще искат днес уроци, или не, Мерилил се опитваше да гледа във всички посоки наведнъж с надеждата, че няма да зърне някоя Ветроловка. За какво ли щяха да си говорят по-късно обаче? Че Елейн е скастрила бащата на детето си? Или че са прикрили успешно вината си за убийството на Аделиз?

„Винаги си плащам дълговете — помисли Елейн, докато ги гледаше как си отиват. — И помагам на приятелите си да плащат своите.“