Кръстопътища по здрач

Глава 23Украшения

Въздухът в стаята беше само достатъчно по-топъл, отколкото навън, за да замъгли стъклата в боядисаните в червено дървени каси, а стъклата освен това бяха с мехурчета, но Кацуан гледаше навън, сякаш можеше ясно да види мрачния пейзаж. Можеше да го види все пак достатъчно ясно. Окаяни хорица, загърнати в дебели палта, нахлузили шапки — само по безформените поли и торбестите панталони се различаваха мъже от жени, се тътреха по калните нивя, обкръжаващи имението, спираха се понякога и се изгърбваха да гребнат шепа пръст. Скоро щяха да могат да започнат оранта и сеитбата. Отвъд нивите беше гората — тъмни оголени клонаци на фона на сивото утринно небе. Едно хубаво снежно покривало щеше да направи гледката не толкова унила, но тук снегът валеше малко и рядко и натрупалото рядко оставаше до следващия валеж. Все пък не можеше да измисли много места по-подходящи за целите й, с Гръбнака на света на по-малко от един ден бърза езда на изток. Кой щеше да помисли да погледне в границите на Тийр? Но нима беше лесно да убеди момчето да остане тук? С въздишка, тя се извърна от прозореца и усети как се полюшнаха златните накити по косата й, луничките и звездите, птиченцата и рибките. Много държеше на тях напоследък. Държеше ли? Пфу! Беше мислила дори да спи с тях.

Дневната беше просторна, но без украса, като самата къща, с корнизи от резбовано дърво, боядисано в червено. Мебелите бяха боядисани ярко, но без никаква позлата, двете дълги камини бяха от прост камък, макар и добре иззидани, железните скари — направени повече за дълга употреба, отколкото за красота. Огньовете в камините бяха малки, по нейно настояване: пламъците примигваха ниски върху полуизгорелите цепеници, но и двата бяха достатъчни, за да може да си стопли ръцете, а тя повече не искаше. Ако я беше оставила, Алгарин щеше да я обкръжи с жарка топлина и да я задуши със слуги, колкото и малко да държеше. Дребен земевладелец, той съвсем не беше богат, ала плащаше дълговете си.

Нерезбованата врата към коридора изскърца и се открехна — повечето от слугите на Алгарин бяха стари почти колкото него и макар да държаха всичко изтупано и почистено, лампите пълни с масло и фитилите подрязани, пантите в имението, изглежда, не се смазваха редовно — вратата изскърца и през нея пристъпи Верин, още облечена за път в простата кафява вълна, и понесла наметалото си на ръка, още приглаждаща разрошената си, започнала да посребрява коса. На широкото лице на пълничката ниска Сестра се беше изписало раздразнение и тя клатеше глава.

— Е, Морският народ вече е в Тийр, Кацуан. До Камъка не се приближих, но чух, че Върховният лорд Асторил е престанал да се оплаква от скърцащите си стави и е жив и здрав вътре, с Дарлин. Кой би помислил, че Асторил ще се размърда, и то на страната на Дарлин? Улиците са пълни с ратници, повечето се напиват и се бият помежду си, когато не се бият с Ата-ан Миере. Вътре има толкова Морски народ, колкото всички останали взети заедно. Харайн беше стъписана. Тръгна към корабите веднага щом успя да наеме лодка, очакваше да я обявят за Надзорница на корабите и да постави всичко на място. Изглежда, няма съмнение, че Неста дин Реас е мъртва.

Кацуан остави закръглената дребна жена да се изприказва. Верин не беше чак толкова разсеяна, колкото се преструваше. Някои Кафяви наистина бяха в състояние да се спънат в краката си, без да ги забележат, но Верин бе една от онези, които се загръщаха в привидния плащ на жени не от този свят. Изглежда, си вярваше, че Кацуан приема плаща за реалност, но ако смяташе да подчертае нещо, щеше да го направи. А и това, което премълчеше, също щеше да е красноречиво. Кацуан беше по-малко сигурна в нея, отколкото й се искаше. Несигурността беше житейски факт, но тя напоследък беше несигурна в прекалено много Сестри.

За съжаление Мин сигурно бе подслушала зад вратата, а тази млада жена не бе от най-търпеливите.

— Казах на Харайн, че няма да стане така — възрази тя, нахлувайки в стаята. — Казах й, че преди това ще бъде наказана за сделката, която сключи с Ранд. Едва след това ще стане Надзорница на корабите, и не мога да кажа дали ще е десет дни по-късно или десет години. — Стройна и хубава, и висока в ботушите си с червени токове. Мин имаше плътен женски глас, но се обличаше по момчешки, в червено палто и сини панталони. Палтото беше извезано на разноцветни цветчета по реверите и ръкавите, а панталоните — на ивици от външната страна на крачолите, но все пак си бяха палто и панталони.

— Можеш да влезеш. Мин — кротко каза Кацуан. Тон, който обикновено караше хората да изправят гръб и много да внимават. Тези, които добре я познаваха, поне. На бузите на Мин избиха червени петна. — Боя се, че Надзорницата на вълните вече е научила всичко, което й предстои, от твоите видения. Но ако съдя по тази твоя припряност, може би си разчела още нечия аура и искаш да ми кажеш какво си видяла? — Странната дарба на момичето се бе оказала полезна в миналото и несъмнено щеше да е полезна и в бъдеще. Може би. Доколкото Кацуан можеше да съди, тя не лъжеше за това, което вижда в образите и аурите, които възприемаше като кръжащи около някои хора, но пък и не винаги можеше да ги изтълкува. Особено що се отнася за една определена личност, за която на Кацуан й се щеше да знае повече, отколкото за всички други.

Изчервена или не, Мин вдигна упорито брадичка. Променила се беше след Шадар Логот, или навярно бе започнала да се променя по-рано, но все едно, промяната не беше за добро.

— Ранд иска да го посетиш. Каза да помоля, за да не се вкиснеш.

Кацуан само я изгледа и остави тишината да се проточи. Да се вкисне? Определено не беше за добро.

— Кажи му, че ще дойда, когато мога — най-сетне отвърна тя. — И затвори здраво вратата след себе си, Мин. — Младата жена отвори уста, сякаш искаше да отвърне нещо, но поне намери достатъчно благоразумие да го остави неизречено. Дори направи един сносен реверанс въпреки нелепите си ботуши и здраво затвори вратата след себе си. Почти я затръшна всъщност.

Верин поклати глава и се изсмя, но смехът й съдържаше много малко веселост.

— Влюбена е в младежа, Кацуан, и е тикнала сърцето си в джоба му. Ще си строши главата, но от това няма да се откаже, каквото и да кажеш или да направиш. Мисля, че се бои, че той едва не загина заради нея, а знаеш колко постоянна може да направи това една жена.

Кацуан стисна устни. Верин знаеше за тези отношения с мъже повече от нея самата — никога не беше вярвала, че се отдава на страст с някой от Стражниците си, като някои Зелени, а други мъже бяха изключени — но Кафявата бе улучила близо до истината, без самата да го знае. Най-малкото Кацуан не мислеше, че другата Сестра знае за обвързването на Мин към момчето ал-Тор. Тя самата го знаеше само защото момичето се бе изтървало в момент на невнимание. Дори и най-здравата мида отдава месото си, след като успееш да пукнеш черупката й. Понякога отдава и някой неочакван бисер също така. Да, Мин щеше да иска да опази момчето живо, все едно дали го обичаше, или не, но повече от самата Кацуан.

Верин сложи наметалото си на високия гръб на един от столовете, отиде до близката камина и изпъна ръце, за да ги стопли на ниските пламъци. Не можеше да се каже чак, че Верин се плъзна, но все пак бе по-грациозна, отколкото можеше да се допусне за едрото й тяло. Дали не беше подвеждане? Всяка Айез Седай се криеше зад най-различни маски. Ставаше навик след време.

— Все още вярвам, че положението в Тийр може да се реши мирно — каза тя, загледана в огъня. Говореше все едно на себе си. Или искаше Кацуан да си го помисли. — Хеарне и Симаан са доста обезпокоени, боят се, че другите Върховни лордове ще се върнат от Иллиан и ще ги заклещят в града. Може да се окаже приемливо да се приеме Дарлин, предвид другите възможности. Естанда е направена от по-здраво тесто, но ако може да бъде убедена, че за нея ще е предимство, ако…

— Казах ти да не се доближаваш до тях — сурово я прекъсна Кацуан.

Дебелата жена се извърна и примига изненадано.

— Не съм се приближавала. По улиците винаги е пълно със слухове, а не знам как да събера всички парчета и да сглобя нещо близко до истината. Видях Аланна и Рафела, но се скрих зад един продавач на месеници, преди да ме видят. Сигурна съм, че не са. — Помълча, явно изчаквайки Кацуан да обясни защо й беше казала да отбягва и Сестрите.

— Сега трябва да ида при момчето, Верин — каза обаче Кацуан. Това му беше неприятното да се съгласиш да съветваш някого. Дори когато си съумяла да уговориш всички условия така, както на теб ти се ще — повечето от тях поне, — все пак рано или късно трябва да отидеш щом те повикат. Рано или късно. Но това й даваше повод да избегне любопитството на Верин. Отговорът беше прост. Опиташ ли се да решиш сама всеки проблем, накрая не решаваш нито един. За някои проблеми как точно ще се решат беше без значение в дългосрочен план. Но като не получеше отговор, Верин щеше да остане с една загадка, над която да разсъждава, малко масълце за лапичките й. Когато Кацуан не беше сигурна в някоя, държеше и тази някоя да е несигурна.

Верин си взе наметалото и излезе заедно с нея. Нима наистина смяташе да я придружи? Но извън дневната двете срещнаха Несуне, която крачеше отривисто по коридора. Тя изведнъж се спря. Не повече от шепа хора бяха успявали някога да пренебрегнат Кацуан, но Несуне се справи доста прилично — очите й почти се вкопчиха във Верин.

— Върнала си се значи, така ли? — Най-добрите от Кафявите наистина умееха да изтъкват очевидното. — Писала си статия за животните от Потопените земи, доколкото помня. — Което означаваше, че Верин е писала; Несуне помнеше всичко, което е видяла — полезна дарба, стига Кацуан да беше достатъчно сигурна как да се възползва от нея. — Лорд Алгарин ми показа кожата на някаква голяма змия, за която твърди, че е от Потопените земи, но съм убедена, че е същата като онази, дето видях във… — Верин се озърна безпомощно през рамо към Кацуан, когато по-високата жена я задърпа за ръкава, но преди да са се отдалечили и на три крачки по коридора, двете потънаха в дълбок спор за глупавата змия.

Гледката беше забележителна, и тревожна донякъде. Несуне беше вярна на Елайда, поне доскоро, докато Верин бе една от онези, които искаха да свалят Елайда. Или поне доскоро. А ето, че сега двете си говореха свойски за змии. Това, че и двете се бяха заклели във вярност на момчето ал-Тор, можеше да се припише на това, че е тавирен и привличаше несъзнателно Шарката към себе си, но достатъчна ли беше тази клетва, за да ги накара да забравят противоречието си коя държи Амирлинския трон? Или бяха повлияни от това, че наблизо има тавирен? Много й се искаше да го разбере това. Нито едно от украшенията й не пазеше срещу тавирен. Разбира се, тя не знаеше какво вършат две от рибките и една от луните, но едва ли беше точно това. Можеше просто да е от това, че Верин и Несуне са Кафяви. Кафявите бяха в състояние да забравят за всичко останало, когато се заловяха да изследват нещо. Змии. Пфу! Малките украшения се полюшнаха на главата й, когато я поклати преди да свърне на пресечката, оставяйки зад себе си двете Кафяви. Какво ли искаше момченцето? Никога не беше обичала да бъде нечия съветничка, необходима или не.

Течението по коридорите вълнуваше гоблените, всички тъкани в стар стил; по тях личаха избелели петна и следи, че много пъти са били сваляни и окачвани отново. Имението се беше разраствало като паянтов фермерски дом, вместо да бъде построено голямо, с добавяни помещения, когато семейството се беше замогвало или пък челядта беше нараствала. Домът Пендалоан не се помнеше да е бил някога богат, но много пъти се бе оказвал многолюден. Резултатите си личаха не само по износените гоблени. Корнизите бяха боядисани ярко, в червено, синьо или жълто, но коридорите бяха с различна ширина и височина и понякога се пресичаха малко под ъгъл. Прозорци, гледали някога към ниви, сега гледаха към вътрешни дворове, обикновено празни, освен с по няколко пейки, и оставени само за да има светлина. Понякога нямаше друг избор да стигнеш от едно място до друго, освен да хванеш по покритата колонада с изглед към един от тези дворове. Колоните бяха дървени, също боядисани ярко, но без резба.

На един от тези коридори, с дебели зелени колони, стояха една до друга две Сестри и наблюдаваха отгоре оживената дейност на двора. Най-малкото наблюдаваха, докато Кацуан не отвори вратата към колонадата. Белдеин я видя как пристъпи, вкочани се и придърпа рязко шала със зелените ресни на раменете си — носеше го едва от пет години. Хубава, с високи скули и леко скосени очи, тя все още не беше достигнала своята безвременност и изглеждаше по-малка и от Мин, особено когато стреснато погледна Кацуан и забърза в противоположната посока.

Мерайз, приятелката й, се усмихна и леко намести шала си, също със зелени ресни. Висока и обикновено много сериозна, със здраво стегната коса зад бялото лице, Мерайз не беше жена, която се усмихва често.

— Белдеин се притеснява, че още си няма Стражник — заговори тя с тарабонския си акцент, когато Кацуан спря до нея, въпреки че сините й очи се върнаха към двора. — Замислила се е дали да не си хване някой ашаман, стига да намери. Казах й да поговори с Дайгиан. Ако на нея не й помогне това, поне ще помогне на Дайгиан.

Всички Стражници, които бяха взели със себе си, се бяха събрали в каменния двор, по ризи въпреки студа, повечето насядали на боядисаните дървени пейки, и гледаха как двама от събратята им се трудят с дървените учебни мечове. Джаар, един от тримата на Мерайз, беше хубав, загорял от слънцето младеж. Сребърните звънчета, навързани в краищата на дългите му плитки звъняха с яростта на нападите му. Движеше се като нападащо черно копие. Не лъхна вятър, но осемлъчата звезда леко помръдна като розата на компас в косата на Кацуан. Ако я държеше в ръката си, ясно щеше да усети, че вибрира. Но тя бездруго вече знаеше, че Джаар е ашаман, а звездата нямаше да го посочи между останалите, само щеше да й подскаже, че наблизо има мъж, можещ да прелива. Колкото повече бяха можещите да преливат мъже, толкова по-силно щеше да затрепери звездата. Противникът на Джаар, много висок, широк в раменете мъж със студено лице и плетена кожена лента, стегната на посивелите му слепоочия, за да държи на тила дългата до раменете коса, не беше вторият ашаман долу, но по свой начин беше не по-малко опасен. Лан всъщност като че ли не се движеше толкова бързо, но той… плуваше. Оръжието му, направено от вързани летви, винаги се оказваше на място, за да отклони това на Джаар, и винаги леко изкарваше младежа от равновесие.

Изведнъж дървеният меч на Лан се стовари върху бедрото на Джаар и изпращя силно — убийствен удар, ако беше стомана. Докато младежът още тръпнеше от силата на удара, Лан отстъпи и зае стойка — в готовност, вдигнал с две ръце дългия меч. Нетан, друг от мъжете на Мерайз, стана от пейката — слаб, с бели косъмчета по слепоочията и висок, макар все пак с близо педя по-нисък от Лан. Джаар му махна да се отдръпне, отново надигна учебния меч и гръмко поиска още един тур.

— Дайгиан още ли се държи? — попита Кацуан.

— По-добре, отколкото очаквах — призна Мерайз. — Твърде дълго се задържа в стаята си, но плаче само когато е сама. — Погледът й се измести от мъжкия танц с мечовете към една боядисана в зелено пейка, на която едрият сивокос Томас на Верин седеше до престарял мъж, само с кичур бяла коса на темето.

— Деймир искаше да приложи Цяра си на нея, но Дайгиан отказа. Може никога преди да не е имала Стражник, но знае, че скръбта по изгубен Стражник укрепва спомена за него. Изненадана съм, че Корел я посъветва да му позволи.

Тарабонката поклати глава и продължи да наблюдава Джаар. Стражниците на другите Сестри не я интересуваха особено, или във всеки случай не колкото собствения й.

— Ашаманите също скърбят като Стражници. Смятах, че Джаар и Деймир просто следват примера на другите, но Джаар твърди, че и при тях е така. Не съм се натрапвала, разбира се, но видях отстрани как пиха в памет на младия Ибин на Дайгиан. Не споменаха името му, но бяха напълнили чаша вино за него. Басани и Нетан знаят, че могат да умрат всеки ден, и го приемат. Джаар очаква да умре; очаква го всеки ден. За него всеки час почти със сигурност е последният му.

Кацуан едва се сдържа да не я погледне. Мерайз рядко биваше толкова словоохотлива. Лицето й беше гладко, поведението й сдържано, но нещо я беше притеснило.

— Знам, че свързваш с него — каза тя деликатно, загледана към двора. За да заговориш друга Сестра за нейния Стражник, беше нужна голяма деликатност. Донякъде точно затова сега тя се взираше надолу намръщена. — Реши ли вече дали момчето ал-Тор успя при Шадар Логот? Дали наистина успя да изчисти мъжката половина на Извора?

Корел също се упражняваше в свързване с Деймир, но Жълтата дотолкова се бе съсредоточила в безплодните си усилия да разгадае как да направи със сайдар това, което той правеше със сайдин, че нямаше да забележи покварата на Тъмния дори да се излееше в гърлото й. Жалко, че тя самата не беше стигнала до шала петдесетина години по-късно, иначе сама щеше да обвърже някой от тези мъже и да не й се налага да разпитва. Но петдесет години щеше да означава, че Норла е умряла вече в къщичката си в Черните хълмове, преди Кацуан Мелайдрин още да е тръгнала за Бялата кула. А с това голяма част от историята щеше да изглежда другояче. Първо, едва ли щеше да е в положението, в което бе попаднала сега. Затова зададе въпроса си деликатно и зачака.

Мерайз помълча дълго, а после въздъхна.

— Не знам, Кацуан. Сайдар е като един спокоен океан, който ще те отведе накъдето поискаш, стига да познаваш теченията и да се оставиш да те отнесат. Сайдин… Лавина от горящи канари. Рухващи планини от лед. Определено го чувствам по-чист, отколкото при първото ми свързване с Джаар, но в този хаос може да се таи какво ли не.

Кацуан кимна. Никак не беше сигурна дали бе очаквала друг отговор. Защо трябваше да получи някаква сигурност за един от двата най-важни въпроса на света, след като не можеше да е сигурна за толкова много по-прости неща? Долу на двора, дървеният меч на Лан се спря, този път без да изпращи, само се опря в гърлото на Джаар, и по-едрият мъж плавно отстъпи и застана в поза на изчакване. Нетан отново се надигна, но Джаар му махна да се отдръпне и ядосано отново надигна меча си и се подготви за атака. Третият на Мерайз, Басани, нисък широкоплещест мъж, мургав почти колкото Джаар, въпреки че беше кайриенец, се засмя и подхвърли груба забележка за свръхамбициозни мъже, които се препъват в мечовете си. Томас и Деймир се спогледаха и поклатиха глави. Мъже на тяхната възраст обикновено отдавна бяха престанали да се дразнят един друг. Трясъкът на дърво в дърво почна отново.

Другите четирима Стражници не бяха единствената публика на Лан и Джаар долу на двора. Стройното момиче с тъмната коса, прибрана на дълга плитка, което гледаше настръхнало от една червена пейка, привлече намръщения поглед на Кацуан. Детето трябваше да размаха пръстена си с Великата змия под хорските носове, за да я припознаят за Айез Седай, каквато тя си беше, макар и само технически. И не само защото лицето на Нинив беше все още момичешко — Белдеин все пак изглеждаше също толкова млада. Нинив подскачаше на пейката, готова още малко да хвръкне. От време на време устните й помръдваха, сякаш крещеше окуражително наум, а понякога ръцете й се извиваха, сякаш показваше как Лан трябва да раздвижи меча си. Лекомислено момиче, изпълнено със страст, което много рядко показваше, че има ум в главата. Мин не беше единствената, хвърлила сърцето си, както и главата си в кладенеца заради един мъж. Според обичая на мъртвия Малкиер, червената точка на челото на Нинив показваше брака й с Лан, въпреки че Жълтите рядко се женеха за своите Стражници. Твърде малко Сестри го правеха, впрочем. Пък и Лан, разбира се, не беше Стражник на Нинив, колкото и да се преструваше момичето, че е. На кого принадлежеше той, двамата го таяха като крадци, измъкващи се в мрака.

Но по-интересното и по-обезпокоителното бяха накитите, които носеше Нинив, дългият златен гердан и тънкото златно коланче, гривните и пръстените към тях, с яркочервените, сини и зелени скъпоценни камъни, които никак не отиваха на роклята на жълти ивици. На лявата си ръка носеше и онова странно изделие, златните пръстени, съединени със златна гривна от плоски верижки. Беше ангреал, много по-силен от сврачите украшения по косата на Кацуан. Другите също бяха като нейните, тер-ангреал, и явно направени по същото време, при Разрушението на света, когато една Айез Седай е можела да се натъкне на опасни противници, особено на мъже, можещи да преливат. Странно бе да си помисли човек, че и те се бяха наричали Айез Седай. Все едно да срещнеш някой мъж, носещ името Кацуан.

Въпросът — утрото днес сякаш бе пълно с въпроси, а слънцето още не беше изминало половината си път до пладне — въпросът беше дали момичето носеше накитите си заради момчето ал-Тор, или заради ашаманите? Или заради Кацуан? Нинив бе демонстрирала верността си към един младеж от родното си село, но беше показала също така и бдителност. Имаше ум все пак, когато решеше да го използва. Но докато Кацуан не получеше отговор на този въпрос, доверието й към това момиче щеше да е твърде опасно. Бедата беше в това, че напоследък много малко неща изглеждаха безопасни.

— Джаар става все по-силен — каза изведнъж Мерайз.

За миг Кацуан изгледа намръщено другата Зелена. По-силен ли? Ризата на младежа вече бе полепнала на гърба му, докато Лан като че ли още не беше пуснал първата си пот. А после разбра. Мерайз имаше предвид Силата. Но Кацуан само повдигна въпросително вежда. Не помнеше вече кога за последен път бе позволила на лицето й да се изпише изненада. Трябваше да е било някъде преди много години, в Черните хълмове, когато бе започнала да придобива украшенията, които носеше сега.

— Отначало си мислех, че вече е стигнал до върха на силите си — каза Мерайз, загледана намръщено към двамата мъже, размахващи учебните мечове. Не, гледаше само Джаар. Със съвсем тънки бръчици около очите си — истинското си мръщене го пазеше за онези, които могат да го видят и да разберат, че е недоволна. — При Шадар Логот си помислих, че си го въобразявам. Допреди три-четири дни все още бях наполовина убедена, че греша. Сега съм убедена, че съм права. А щом мъжете добиват сила по този начин, на пристъпи, не може да се предвиди колко силен ще стане.

Не изказа очевидното си притеснение, разбира се: това, че той можеше да я надмине по мощ. Да каже такова нещо щеше да е немислимо на много нива, а макар Мерайз да бе привикнала вече донякъде да върши немислимото — повечето жени щяха да припаднат само пред идеята да обвържат мъж, способен да прелива — никога не бе изпитвала особена готовност да го изрече на глас. Кацуан нямаше такива притеснения, но запази тона си равнодушен. Светлина, колко мразеше да е деликатна; Най-малкото мразеше необходимостта да бъде деликатна.

— Той изглежда доволен, Мерайз. — Стражниците на Мерайз винаги изглеждаха доволни; добре се оправяше с тях.

— Яд го е заради… — Тя докосна с пръсти слепоочието си, сякаш да опипа възела от чувства, които усещаше през връзката. Наистина беше притеснена! — Не чак яд. Безсилие. — Бръкна в извезаната със зелено кожена кесийка на колана си и извади малка емайлирана игла, извита фигурка в червено и злато, като змия, но с крака и лъвска грива. — Не знам откъде го е взел това младокът ал-Тор, но го е дал лично на Джаар. Явно за ашаманите то е равносилно да спечелиш шала. Трябваше да му го взема, разбира се: Джаар все още е на етапа, в който трябва да се учи да приема само това, което аз кажа, че може. Но е толкова развълнуван заради това нещо… Дали да му го върна? Така той ще го получи от моята ръка, един вид.

Веждите на Кацуан започнаха да се повдигат, докато ги овладее. Мерайз търсеше от нея съвет за един от собствените си Стражници? Разбира се, преди всичко самата Кацуан я бе заговорила за него, но чак такава интимност беше… Немислима? Пфу!

— Сигурна съм, че каквото и да решиш, ще е правилно.

Тя хвърли един последен поглед на Нинив и остави високата жена да гали с палец емайлираната игла и да гледа намръщено към двора. Лан току-що бе победил за пореден път Джаар, но младежът продължаваше да се опъва и да настоява за нов тур. Каквото и да решеше Мерайз, тя току-що беше научила нещо, което никак не й харесваше. Границите между Айез Седай и Стражниците открай време бяха ясни като връзките им; Айез Седай заповядваше, а Стражниците се подчиняваха. Но щом Мерайз, не коя да е, се двоумеше заради някаква си игла за яка — Мерайз, която държеше Стражниците си с твърда ръка — значи трябваше да се създават нови граници, поне със Стражници, които могат да преливат. Изглеждаше невероятно обвързването тепърва да ги спре; Белдеин бе доказателство за това. Хората сами по себе си изобщо не се променяха, но светът се променяше с обезпокоително постоянство. Човек трябваше просто да заживее с тази истина, или най-малкото да я преживее. От време на време, с малко късмет, можеш поне да повлияеш на посоката на промените, но дори да спреш някоя, с това само пораждаш друга.

Както се очакваше, тя не завари вратата към покоите на момченцето ал-Тор без охрана. Там, разбира се, беше Аливия, седнала на пейка от едната страна на вратата, с търпеливо сгънати в скута ръце. Светлокосата сеанчанка се беше самообявила донякъде за закрилничка на момчето. Аливия свързваше с него освобождаването си от нашийника на дамане, но тук имаше и нещо повече. Първо, Мин изпитваше неприязън към нея, и това не беше обичайната ревност. Аливия едва ли знаеше какво точно правят мъжете и жените насаме. Но между нея и момчето съществуваше някаква връзка, разкриваща се в погледи, изпълнени с решимост от нейна страна, а от негова — с надежда, колкото и да не беше за вярване. Докато Кацуан не разбереше за какво точно става въпрос, смяташе да не прави никакви опити да ги раздели. Пронизващите сини очи на Аливия изгледаха Кацуан с почтителна бдителност, но не видяха в нея враг. Аливия никак не се церемонеше с онези, които сметнеше за врагове на момчето ал-Тор.

Другата жена на пост беше на ръст колкото Аливия, макар че едва ли можеше да се намерят две по-различни жени, и не само защото очите на Елза бяха кафяви и тя притежаваше гладкото, лишено от възраст лице на Айез Седай, докато Аливия беше с тънки бръчици около очите и с бели косъмчета в косата. Елза скочи на крака още щом зърна Кацуан, изпъна се пред вратата и плътно придърпа шала си.

— Той не е сам — каза тя с мразовита нотка в гласа.

— Наистина ли смяташ да застанеш на пътя ми? — попита Кацуан също толкова хладно. Зелената андорка просто бе длъжна да се отдръпне. В Силата Елза стоеше толкова ниско, че трябваше изобщо да не се поколебае, камо ли да изчака заповедта й, но тя беше забила пети в пода и погледът й чак се нажежи.

Да се чудиш и маеш. Още пет Сестри в имението се бяха заклели във вярност пред момчето, а тези от тях, които преди това бяха верни на Елайда, до една гледаха на Кацуан, сякаш я подозираха в лоши намерения към него. С което изникваше, естествено, въпросът защо Верин не я подозираше. Но единствена Елза се опитваше да я държи далече от него. От поведението й просто миришеше на ревност, което беше безсмислено. Не беше възможно да си въобразява, че самата тя е по-пригодна за негова съветничка, а ако съществуваше и най-малкият намек, че Елза желае момчето, било като мъж или като Стражник, то Мин щеше да покаже зъбките си. В тези неща момичето имаше много изострени инстинкти. Кацуан щеше да изскърца със зъби, ако беше от жените, които скърцат със зъби.

Тъкмо когато си помисли, че ще се наложи да заповяда на Елза да се отстрани, се намеси Аливия.

— Той я извика, Елза. Ще го ядосаме, ако я задържим. На нас ще се ядоса, не на нея. Пусни я.

Елза погледна сеанчанката с крайчеца на окото си и пълните й устни се свиха презрително. Аливия стоеше много по-високо в Силата от нея — тя впрочем стоеше много по-високо и от самата Кацуан, — но беше дивачка, а и лъжкиня, от гледна точка на Елза. Тъмнокосата жена, изглежда, трудно можеше да приеме, че Аливия е била дамане, да не говорим за останалото. Все пак Елза стрелна Кацуан с очи, после хвърли поглед към вратата зад себе си и придърпа шала си. Явно не искаше момчето да се ядоса. Не и на нея.

— Ще видя дали е готов за теб — рече тя почти намусено. — Задръж я тук — добави тя към Аливия, по-рязко, преди да почука леко на вратата. От другата страна мъжки глас извика „Влез“ и тя открехна вратата само колкото да се шмугне вътре, и я придърпа след себе си.

— Трябва да й простиш — каза Аливия с дразнещо мудния си мек сеанчански акцент. — Мисля, че тя просто приема клетвата си твърде сериозно. Не е свикнала да служи на никого.

— Айез Седай държат на думата си — отвърна сухо Кацуан. Говорът на сеанчанката я караше да се чувства все едно, че говори бързо и отсечено като кайриенка! — Длъжни сме.

— Предполагам. Но трябва да знаеш, аз също. Дължа му всичко, което би поискал от мен.

Очарователни думи, и при това откровени, но преди да успее да се възползва, Елза излезе. Зад нея се появи Алгарин, с остро подрязана бяла брада. Той се поклони на Кацуан с усмивка, от която лицето му се набръчка още повече. Палтото му от черна вълна, шито на младини, сега висеше хлабаво на раменете му, а косата едва покриваше главата му. Нямаше как да се разбере защо е гостувал на момчето ал-Тор.

— Сега ще те приеме — каза рязко Елза.

Този път Кацуан за малко да изскърца със зъби. Аливия трябваше да почака. И Алгарин.

Момчето беше станало, когато Кацуан влезе, високо и широкоплещесто почти колкото Лан, в черно палто, извезано със злато на ръкавите и високата яка. Твърде много напомняше за куртката на ашаман, с всичкото това везмо, за да й хареса. Посрещна я с учтив поклон и я заведе до стола с възглавничките пред камината, после я попита дали ще пожелае чаша вино. Това в каната на страничната масичка с двете чаши до нея вече било изстинало, но щял да поръча друго. Много се беше потрудила да го научи на вежливост. Хм, можеше да облича каквото палто си поиска. Имаше много по-важни неща, в които трябваше да бъде напътстван. Или ръчкан, или дърпан, ако се наложеше. Нямаше да си губи времето с приказки как трябвало да се облича.

Тя килна учтиво глава и отказа виното. Чашата с вино предлагаше много възможности — да отпиеш, когато ти потрябва миг за размисъл; да погледнеш в нея, когато поискаш да скриеш очите си — но този младеж трябваше да бъде наблюдаван непрекъснато. Лицето му издаваше почти толкова малко, колкото лицето на някоя Сестра. С тази тъмночервеникава коса и тези синьо-сиви очи можеше да мине за айилец, но малцина айилци имаха толкова студени очи. Пред тях и бледото утринно слънце, в което се беше взирала преди малко, изглеждаше топло. По-студени, отколкото бяха преди Шадар Логот. И по-твърди също така, за съжаление. И освен това изглеждаха… уморени.

— Алгарин е имал брат, който е можел да прелива — каза той, докато се обръщаше към един стол срещу нея. И докато се обръщаше, залитна. Задържа се за облегалката на стола с горчив смях, преструваше се, че се е спънал, но спъване нямаше. И не беше уловил сайдин — беше го виждала да залита, когато го прави — или украшенията й щяха да я предупредят. Корел твърдеше, че му трябва само малко повече сън, за да се съвземе след Шадар Логот. Светлина, трябваше да го опази живо това момче, иначе всичките усилия щяха да са за нищо!

— Знам — отвърна тя. И след като изглеждаше, че Алгарин може да му е разказал всичко, побърза да добави: — Аз бях тази, която плени Емарин и го отведе в Тар Валон. — Според някои Алгарин едва ли можеше да й бъде благодарен за това, но по-младият му брат оцеля повече от десет години след като бе опитомен и след като тя му помогна да го понесе.

Очите на момчето се присвиха, след като се намести на стола. Не беше го научил.

— Алгарин иска да бъде изпитан — каза той.

Тя посрещна погледа му спокойно, строго, и задържа езика си зад зъбите. Децата на Алгарин бяха женени, онези от тях, които все още бяха живи. Може би бе готов да предаде късчето си земя на наследниците. Тъй или иначе, един преливащ мъж повече или по-малко едва ли бе от значение в момента. Освен ако не беше момчето, което се бе вторачило в нея.

След малко брадичката му леко помръдна, знак за кимване. Нея ли изпитваше той?

— Бъди спокоен, няма да пропусна да ти кажа, когато направиш нещо глупаво, момче. — Повечето хора запомняха още след първата си среща с нея, че има остър език. Този младеж се нуждаеше да му се напомня от време на време. Той изръмжа. Можеше да е смях. Можеше да е печал. Тя си припомни, че искаше да го научи на нещо, макар че като че ли не беше казал на какво. Все едно. Имаше си цял списък, от който да избира, при това едва го беше започнала.

Лицето му все едно бе изваяно от камък, толкова безизразно беше, но той стана и започна да крачи между камината и вратата. Ръцете му бяха стиснати зад гърба.

— Много пъти си говорих с Аливия за сеанчанците — каза той. — Те наричат войската си Всепобедната армия, и с право. Никога не са губили война. Сражения — да, но война — никога. Когато загубят някоя битка, сядат и обмислят какво са сбъркали, или какво врагът е направил добре. После променят това, което трябва да променят, за да побеждават.

— Мъдро — каза тя, след като потокът от думи секна. Явно бе очаквал някакъв коментар. — Познавам някои мъже, които правят същото. Даврам Башийр, Гарет Брин, Родел Итуралд и Агелмар Джагад. Дори Педрон Ниал го правеше, докато беше жив. Всички ги смятат за велики пълководци.

— Да — каза той, без да спира да крачи. Не я погледна, може би не я виждаше, но слушаше. Тя можеше само да се надява, че не само слуша, но се и вслушва. — Петима, всички велики пълководци. А сеанчанците всички го правят. Правят го от хиляда години. Променят каквото трябва, но не се предават.

— Да не би да обмисляш възможността да не могат да бъдат надвити? — кротко попита тя. Спокойствието винаги беше уместно, докато не разбереш фактите, а обикновено — и след това.

Момчето се извърна към нея. Очите му бяха като лед.

— Мога да ги победя, рано или късно — каза той, мъчейки се да запази тона си учтив. Това поне беше добре. Колкото по-малко й се налагаше да напомня, че може и ще наказва всяко погазване на правилата й, толкова по-добре. — Но… — Млъкна рязко и изръмжа заради виковете в коридора, проникнали през вратата.

Миг по-късно вратата рязко се отвори и Елза запристъпва заднешком в стаята, като продължаваше да се кара на висок глас и се мъчеше да избута с ръце други две Сестри. Ериан, със зачервено лице, буташе напред Зелената си посестрима. Физиономията на Сарийн, жена толкова красива, че пред нея Ериан изглеждаше почти невзрачна, беше по-хладна, както можеше да се очаква от една Бяла, но тя толкова възмутено клатеше глава, че цветните мъниста в тънките й плитки подрънкваха. Нравът на Сарийн съвсем не беше благ, но тя умееше да го държи здраво в юзди.

— Бартол и Рашан идат — обяви високо Ериан, с усиления от възбудата си иллиански говор. Това бяха двамата й Стражници, оставени в Кайриен. — Не съм ги повикала, но някой е Пътувал с тях. Преди час изведнъж ги усетих по-близо, а преди малко — още по-близо. В момента идват към нас.

— Моят Виталиен също се приближава — каза Сарийн. — Мисля, че ще е тук до няколко часа.

Елза пусна ръце, въпреки че ако се съдеше по вкочанения й гръб, продължаваше да гледа с гняв двете Сестри.

— Моя Феарил също скоро ще е тук — промърмори тя. Беше единственият й Стражник; разправяха, че са женени, а Зелените, които се женеха, рядко си взимаха в същото време друг Стражник. Кацуан се зачуди дали щеше да го каже, ако не бяха дошли другите.

— Не ги очаквах толкова скоро — тихо каза момчето. Тихо, но гласът му бе стоманен. — Но не би трябвало да очаквам събитията да чакат мен, нали, Кацуан?

— Събитията никога никого не чакат — каза тя и стана.

Ериан я погледна, сякаш току-що я е забелязала, но лицето й беше гладко като на момчето. И може би също толкова каменно. Какво носеха тези Стражници от Кайриен и кой беше Пътувал с тях, можеше да са много сериозни проблеми, но Кацуан смяташе, че вече е получила още един отговор от момчето, и трябваше да обмисли много внимателно как да го посъветва по него.

Понякога отговорите бяха много по-трънливи от въпросите.