Конспирация за Короната

Глава 7 Дрондил Филдс

Четиримата яздиха през по-голямата част от нощта. Спряха, когато заспалият Майрън се строполи от коня на Ейдриън. Без да разседлават конете, подремнаха в един гъсталак и скоро бяха отново на път, яздейки край овощни дървета. Всеки откъсна по една-две ябълки и задъвка. Нямаше много за гледане преди изгрева на слънцето. Сетне тук-таме започнаха да се появяват работници. Възрастен мъж караше волска кола, натоварена с мляко и сирене. Надолу по пътя млада девойка носеше кошница с яйца. Докато я подминаваха, Майрън я гледаше напрегнато и тя вдигна глава към него, усмихвайки се смутено.

— Не се взирай, Майрън — посъветва го Ейдриън. — Ще си помислят, че имаш намерения.

— Те са дори по-красиви и от конете — отбеляза монахът, често обръщайки се през рамо, докато момичето не остана далеч зад тях.

Ейдриън се заливаше от смях.

— Да, такива са, но на твое място не бих им казал това.

Пред тях се издигаше хълм, увенчан със замък на върха си. Предпоследният не приличаше по нищо на Есендън. Изглеждаше повече като крепост, отколкото като благородническа къща.

— Дрондил Филдс — оповести Олрик. Принцът почти не бе продумал след снощното изпитание. Не се оплакваше от дългото яздене или студения нощен въздух; яздеше мълчаливо с приковани към пътя очи.

— Интересно име за замък — отбеляза Ейдриън.

— Бродрик Есендън го кръстил така по време на войните, последвали падението на Стюарда — обясни Майрън. — Синът му, Толин Велики, довършил строежа, победил Лотомад Плешивия и се обявил за първия крал на Меленгар. Битката се провела на полета, които принадлежали на фермер на име Дрондил. По-късно цялата тази област започнала да се нарича така, или поне така е в историята.

— Кой е бил Лотомад? — попита Ейдриън.

— Крал на Трент. След като Гленморган III бил екзекутиран, Лотомад се възползвал от шанса си и изпратил армиите си на юг. Гхент и Меленгар днес биха били част от Трент, ако не беше Толин Есендън.

— Предполагам и затова го наричат Велики.

— Точно така.

— Хубав дизайн. Петолъчната форма прави невъзможно намирането на слепи стени за катерене.

— Това е най-здравата крепост в Меленгар — каза Олрик.

— Какво довело Есендъновци в Медфорд в такъв случай? — попита Ройс.

— След войните — обясни Майрън, — Толин се почувствал депресиран от живота в такава мрачна крепост. Построил замъка Есендън в Медфорд и поверил Галилин на своя най-верен генерал, Седрик Пикилеринън.

— Синът на Седрик съкратил името до Пикъринг — добави Олрик.

Ейдриън забеляза занесен поглед на лицето на Олрик и меланхолична усмивка на устните му.

— Семейството ми винаги е било близко с Пикърингови. Нямаме директна кръвна връзка, но Моувин, Фанън и Денек винаги са ми били като братя. Почти винаги прекарвахме зимата и лятото с тях.

— Обзалагам се, че другите благородници не са особено щастливи от това — каза Ройс. — Особено онези, които са кръвно свързани.

Олрик кимна:

— Но въпреки това нищо не е произлязло от завистта им. Никой не се осмелява да предизвика Пикъринг. Имат легендарна фехтовална семейна традиция. Носят се слухове, че Седрик научил древното изкуство Тек’чин от последния жив член на рицарите от Ордена на Фаулд.

— Кои? — запита Ейдриън.

— Както съм чувал — както Моувин ми е разказвал — били са следимперско братство, опитващо се да запази поне част от древните умения на тешлорските рицари.

— А кои са били пък те?

— Рицарите Тешлор? — Олрик го погледна, зашеметен. — Те са най-великите бойци, живели някога. Охранявали са самия император. Но предполагам техниките им били забравени заедно с останалото при падането на империята. И все пак, наученото от Ордена на Фаулд (а то предполагам е било само частица от това, което тешлорските рицари знаели) направило Седрик легенда. Това знание се е предавало от баща на син през поколенията и тази тайна дава на Пикърингови необичайно преимущество в битка.

— Добре сме запознати с тези любопитни факти — промърмори Ейдриън. — Но както казвах, това е хубав дизайн за крепост, с изключение на дърветата — махна с ръка по посока на овощията. — Тази горичка би предложила добро прикритие за нападателите.

— Хълмът никога не е изглеждал така преди — обясни Олрик. — Преди е бил редовно изсичан. Пикърингови засадили тази градина едва преди няколко поколения. Същото е и с розовите храсти и рододендроните. Дрондил Филдс не е сещал война в продължение на петстотин години. Предполагам графовете не са виждали вреда в малко сянка, плодове и цветя. Великата крепост на Седрик Пикилеринън сега не е нищо повече от провинциално имение.

Достигнаха до входа и Олрик ги поведе без да спират.

— Ей, я почакайте! — нареди дебеличък пазач. Държеше сладкиш в едната си ръка и чаша мляко в другата. Оръжието му бе до него. — Къде така, като че това ви е есенната бърлога!

Олрик свали качулката си и пазачът изтърва десерта и млякото.

— Съ… съжалявам, Ваше Височество — той се препъна, заставайки мирно. — Нямах представа, че идвате насам. Никой нищо не ми е казал — обърса ръце и изтърси трохите от униформата си. — Останалата част от кралското семейство идва ли с вас?

Олрик не му обърна внимание, продължавайки през портата по дъсчения мост към замъка. Останалите мълчаливо го последваха, докато удивеният пазач гледаше подире им.

Подобно околностите на замъка, вътрешният двор също показваше малка близост с крепостното си наследство. Представляваше привлекателна градина със спретнато оформени храсти и нарядко разпръснати внимателно подрязани дръвчета. Цветни знамена в зелено и златно висяха от двете страни на портика на централната кула, набраздявани от сутрешния ветрец. Тревата изглеждаше внимателно поддържана, макар вече да бе предимно жълта заради наближаването на зимата. Коли и каруци, предимно натоварени с големи празни кошници, вероятно използвани за събирането на плодове, отпочиваха под зелен навес. На дъното на една от кошниците имаше няколко ябълки.

Конюшня бе разположена в близост до плевня, където крави изявяваха готовността си за сутрешното доене. Рунтаво черно-бяло куче глозгаше кокал до каменен кладенец; семейство бели патици се разхождаха в идеална линия с весело крякане. Работниците се суетяха по сутрешните си задачи — носейки вода, цепейки дърва, грижейки се за животните и доста често отбягвайки в последния момент щъкащите патици.

Близо до ковашка работилница, където мускулест мъж обсипваше с удари нажежен метал, двама младежи се дуелираха с мечове. Трети седеше опрял гръб на стъпалата на кулата. Държеше дъска и късче тебешир, за да отбелязва резултата.

— По-високо щита, Фанън! — извика по-едрата фигура.

— А краката ми?

— Няма да нападам краката ти. Не искам да смъквам меча си и да ти дам предимството, но ти трябва да държиш щита високо, за да отразиш удар отгоре надолу. Там си уязвим. Ако те ударя достатъчно силно и не си готов, мога да те поваля на колене. Тогава каква полза от краката ти?

— Аз бих го послушал, Фанън — викна Олрик по посока на момчето. — Моувин може и да е магаре, но разбира от блокове.

— Олрик! — по-високото момче захвърли шлема си и изтича да прегърне принца, докато последният слизаше от коня. При споменаването на името му, неколцина от слугите в двора погледнаха изненадано.

Моувин бе почти на възрастта на Олрик, но беше по-висок и доста по-широк в раменете. Отличаваше се с буйна черна коса и ослепително бели зъби, които светнаха, когато се усмихна на приятеля си.

— Какво правиш тук и, в името на Мар, като какво си облечен? Изглеждаш ужасно. Цяла нощ ли си яздил? И лицето ти — да не си падал?

— Нося някои лоши вести. Трябва да говоря с баща ти незабавно.

— Не съм сигурен дали е вече буден, а той е ужасно кисел, ако го събудят рано.

— Това не може да чака.

Моувин изгледа принца и усмивката му помръкна.

— Тогава това не е обикновено посещение?

— Ще ми се да беше, но не е.

Моувин се обърна към най-малкия си брат:

— Денек, иди да събудиш татко.

Момчето с дъската поклати глава.

— Няма аз да опирам пешкира.

Моувин тръгна към брат си:

— Отивай веднага! — изкрещя и момчето изтича вътре.

— Какво има? Какво се е случило? — запита Фанън, докато захвърляше шлема и щита на тревата и прегръщаше Олрик.

— Получавали ли сте някакви новини от Медфорд в последните няколко дни?

— Поне на мен не ми е известно — отвърна Моувин, чието лице сега показваше повече загриженост.

— Никакви вестоносци? Никакви съобщения за графа? — попита отново Олрик.

— Не, Олрик, какво има?

— Баща ми е мъртъв. Беше убит в замъка от предател.

— Какво! — ахна Моувин с крачка назад. Бе по-скоро реакция, отколкото въпрос.

— Невъзможно! — възкликна Фанън. — Крал Амрат мъртъв? Кога е станало?

— В интерес на истината, не мога да кажа точно. Дните след убийството бяха объркващи и съм загубил усещане за времето. Ако още не се е разчуло тук, подозирам, че не е било преди повече от няколко дни.

Всички работници изоставиха задачите си и се вслушваха напрегнато. Звънтенето на ковашкия чук спря и единствените звуци в двора бяха приглушеното мучене и крякането на патиците.

— За какво е всичко това? — запита граф Пикъринг, докато излизаше от замъка с вдигната над очите ръка, за да ги предпази от яркото утринно слънце. — Момчето дойде без дъх и каза, че случаят бил спешен.

Графът, строен мъж на средна възраст с дълъг гърбав нос и добре оформена преждевременно посивяла брада, бе облечен в пурпурнозлатна роба, наметната върху нощната му риза. Зад него се появи жена му Белинда, оправяйки робата си и хвърляйки нервен поглед в градината. Ейдриън се възползва от временно затрудненото виждане на Пикъринг, за да я огледа по-подробно. Красотата й напълно отговаряше на носещите се слухове. Графинята бе няколко години по-млада от съпруга си, със стройна, спираща дъха фигура и дълга златна коса, сипеща се по раменете й по начин, който тя обикновено не би избрала да демонстрира на публично място. Ейдриън разбра защо графът я пази така ревниво.

— Еха — каза Майрън на Ейдриън, докато се напрягаше, за да вижда по-добре. — Забравям за конете, щом я погледна.

Ейдриън слезе от коня и помогна на Майрън.

— Споделям чувствата ти, приятелю, но, повярвай ми, към тази жена наистина не искаш да се взираш.

— Олрик? — попита графът. — Какво за боговете правиш тук по това време?

— Татко, крал Амрат е бил убит — отвърна Моувин с треперещ глас.

Това разтърси Пикъринг. Той бавно свали ръката си и се втренчи право в принца.

— Вярно ли е?

Олрик кимна бавно:

— Преди няколко дни. Предател го е наръгал в гърба по време на молитва.

— Предател? Кой?

— Вуйчо ми, ерцхерцог и главен канцлер — Пърси Брага.

Олрик и граф Пикъринг се оттеглиха да говорят на четири очи, а Ройс, Ейдриън и Майрън надушиха пътя до кухнята. Там те срещнаха Елла, белокоса готвачка, която бе повече от щастлива да им предложи стабилна закуска, за да се сдобие първа с някоя евентуална клюка. Храната в Дрондил Филдс далеч превъзхождаше блюдото, което бяха яли в „Сребърната кана“. Елла ги засипваше с яйца, сладкиши с пудра захар, прясно сладко масло, бекон, бисквити, подправени домати и сос грейви в компанията на кана ябълков сайдер и ябълков пай с кленов сироп за десерт.

Храниха се в относителната тишина на кухнята. Ейдриън не разкри нещо по-различно от казаното от Олрик в двора; но спомена, че Майрън е живял изолиран в манастира. Елла изглеждаше удивена от това и безмилостно разпитваше монаха.

— Значи до днес не беше виждал жена, душо? — запита го тя, докато Майрън доопустошаваше пая си. Ядеше охотно; около устата си имаше ореол трохи и остатъци от ябълки.

— Ти си първата, с която говоря — отвън Майрън, като че оповестяваше голямо постижение.

— Наистина? — рече готвачката с усмивка и изимитира свенливост. — За мен е чест. Не съм била сефте от години — тя се засмя, но Майрън само я погледна объркано.

— Имаш чудесен дом — каза й монахът. — Изглежда много… солиден.

Тя отново се изсмя:

— Не е мой, пиленце. Аз просто работя тук. Принадлежи на благородниците, като всички хубави местенца. Обикновените хора живеем в бараки и колиби и се бием за трохите, дето ни подхвърлят. Нещо като псета сме, нали? Естествено, не се оплаквам. Пикърингови са добри хора. Не са така високомерни като някои други благородници, дето си мислят, че слънцето изгрява и залязва заради тях. Графът дори няма камериерка. Не дава и на друг да го облича. Дори съм го виждала неведнъж да си носи сам вода. Чисто луд си е. Момчетата му и те като него. Вижда се само като ги погледнеш как си оседлават конете. Фанън онзи ден го видях да размахва ковашки чук. Накарал Верн да му показва как се изковава острие. Питам аз, колко благородници има, дето се учат да коват? Някой иска ли още сайдер?

Всички поклатиха глави и се запрозяваха.

— Ленар се е метнала на майка си. Лика-прилика са си. И двете красиви като рози и ухаещи също толкова приятно, но си имат бодли. Характерът на тези двете е отвратителен. Щерката е по-зле от майката. Преди тренираше с братята си и пребиваше Фанън, докато научи, че е дама и че те не вършат таквиз неща.

Очите на Майрън се затвориха, главата му клюмна, внезапно столът се прекатури и монахът падна. Събуди се сепнато и се изправи на коленете си.

— О, много съжалявам, не исках да…

Елла бе толкова заета да се кикоти, че не можа да му отговори и само му махна с ръка.

— Имал си дълга нощ, рожбе — най-накрая съумя да каже тя. — Ела да те наредим отзад, преди столът да те хвърли отново.

Майрън увеси нос и каза тихо:

— Имам същия проблем и с конете.

Олрик разказа историята си на Пикъринг по време на закуска. Щом приключи, графът разкара синовете си и нареди на хората си да започнат пълна мобилизация на Галилин. Докато Пикъринг раздаваше заповеди, Олрик напусна залата и започна да се разхожда из коридорите на замъка. За първи път оставаше насаме след смъртта на баща си. Почувства се като повлечен от течението на река, докато покрай него профучават събития. Бе време да вземе съдбата си в свои ръце.

Видя малко хора по коридорите. С изключение на редките картини или рицарски брони, нямаше други неща, които да го разсейват. Дрондил Филдс, макар и по-малък от Есендън, създаваше обратното впечатление заради хоризонталното си разположение, разпрострян върху по-голямата част от върха. Докато Есендън имаше няколко кули и високи стаи, издигащи се на много етажи, най-голямата височина в Дрондил бе само четири етажа. Тъй като бе крепост, голямо внимание бе отделено на огнеупорството и затова таванът бе от камък вместо дървен. Това изискваше дебели стени, които да поддържат тежестта му. Прозорците бяха малки и дълбоки, поради което пропускаха малко светлина. Вътрешността приличаше на пещера.

Припомни си как тичаше като дете из тези коридори, преследвайки Моувин и Фанън. Провеждаха битки, които Пикърингови винаги печелеха. В отговор той все бе изтъквал, че един ден ще стане крал. На дванадесет беше чудесно да дразниш току-що надвил те приятел: „Да, обаче аз ще стана крал. Ще трябва да ми се кланяш и да правиш каквото ти кажа.“ Никога не му бе минавало през главата, че за да стане крал, баща му първо трябва да умре. Не бе имал представа какво е да си крал.

Сега съм крал.

Да бъде крал бе нещо, което винаги си бе представял като далеч напред в бъдещето. Баща му бе силен мъж и Олрик беше очаквал да е принц още дълги години. Само преди няколко месеца, по време на Летния фестивал, бяха обсъждали с Моувин да отидат на едногодишно пътешествие из четирите края на Апеладорн. Възнамеряваха да посетят Делгос, Калис и Трент и дори да потърсят митичния разрушен град Персепликуис. Да открият и изследват древната столица на старата Новронска империя бе тяхна отдавнашна детска мечта. Искаха да открият богатства и приключения в изгубения град. Моувин се надяваше да научи и остатъка от загубените изкуства на рицарите Тешлор, а Олрик — да намери древната корона на Новрон. Бяха споменавали за пътуването на бащите си, но не и за Персепликуис. Не че имаше значение, тъй като никой не знаеше къде се намира забравения град, но бе смятано за ерес дори да се търси древната столица. И все пак да се разхожда сред легендарните зали на Персепликуис бе детската мечта на всяко момче в Апеладорн. Ала за Олрик бе настъпил края на юношеството му.

Сега съм крал.

Мечтите за безкрайни дни на дръзки приключения, изследване на границите с пиене на лошо пиво, спане под откритото небе и ласки с безименни жени се разнесоха като дим. Замениха ги видения на каменни стаи, пълни с ядосани старци. Често бе наблюдавал как баща му свиква двора и слуша църквата и благородниците да настояват за по-ниски данъци и повече земя. Един граф дори бе изисквал екзекуцията на херцог и отнемането на земите му заради загубата на една от скъпоценните си крави. Бащата на Олрик бе седял в глухо страдание, докато дворцовият секретар четеше многобройните петиции и оплаквания, за които кралят трябваше да отсъди. Като дете Олрик си мислеше, че да е крал означава да прави каквото си иска. Но през годините разбра истинското значение — компромиси. Един крал никога не можеше да управлява без подкрепата на своите благородници, а те никога не бяха доволни. Винаги искаха нещо и очакваха кралят да им го предостави.

Сега съм крал.

За Олрик това изглеждаше като присъда. Щеше да прекара остатъка от живота си, служейки на хората си, благородниците си и семейството си, точно както баща му бе направил. Почуди се дали Амрат се е чувствал по подобен начин, когато е наследявал короната. Това беше нещо, над което не се беше замислял досега. Да вижда Амрат като човек и притежател на мечти бяха чужди за принца концепти. Зачуди се дали баща му е бил щастлив. Когато Олрик си го припомняше, в ума му винаги изникваха гъстата му брада и усмихнатите му очи. Баща му се бе усмихвал много. Олрик се зачуди дали е било заради изпитваното от управлението удоволствие, или защото прекараното със сина време му предоставяше така нужната почивка от държавническите дела. Изпита внезапен копнеж да види баща си още веднъж. Сега му се искаше да е отделял повече време да поговори с него по мъжки, да се е допитвал до него за съвет и напътствия в подготовка на този ден. Почувства се напълно сам и несигурен дали ще съумее да се пребори с очакващите го дела. Повече от всичко му се щеше просто да изчезне.

Острият звън на сблъскващ се метал събуди Ейдриън. След закуската на Елла, той бе отишъл на двора. Бе станало значително по-хладно, но той откри място да подремне в лицето на мека ивица трева, огряна от слънцето. Стори му се, че е склопил очи само за миг, но когато ги отвори отново, вече бе доста след пладне. Отсреща момчетата отново се упражняваха.

— Нападни ме пак, Фанън — нареди Моувин с приглушен от шлема глас.

— Защо? Пак ще ме фраснеш.

— Трябва да се научиш.

— Не виждам защо — протестира Фанън. — Не е като да ме очаква военният режим на турнирите. Аз съм вторият син. Ще свърша в някой манастир да подреждам книги.

— Най-малките синове отиват в манастирите — Моувин вдигна забралото. — Вторите синове са резерва. Трябва да си обучен и готов, ако умра от някаква рядка болест. А ако не се случи, ти ще пътуваш из земите, грижейки се сам за себе си. Това означава живот като наемник или на турнирната верига. Или, ако имаш късмет, може да станеш шериф, маршал или офицер при някой граф. Днес това е почти толкова добре, колкото и поземлена благородническа титла. Но няма да получиш тези длъжности или оцелееш дълго като наемник или мечоносец, ако не знаеш да се биеш. Сега ме нападни отново и този път завъртане, стъпка и удар.

Ейдриън отиде при дуелиращите се и седна на тревата близо до Денек, за да гледа. Денек, който бе само на дванадесет години, го изгледа любопитно.

— Кой си ти?

— Казвам се Ейдриън — отвърна той, докато протягаше ръка. Момчето я пое, стискайки по-силно от необходимото. — Ти си Денек, нали? Третият син на Пикъринг. Може би трябва да говориш с приятеля ми Майрън, тъй като чувам, че си орисан да бъдеш в манастир.

— Не съм! — викна Денек. — Не отивам в манастир. Мога да се бия не по-зле от Фанън.

— Не бих се изненадал — каза Ейдриън. — Фанън е тромав и няма баланс. Няма и да напредне особено, тъй като Моувин го обучава, а Моувин разчита повече на десния и се опира на левия повече от необходимото.

Денек се ухили и се обърна към братята си:

— Ейдриън казва, че се биете като момичета.

— Какво? — запита Моувин, докато отбиваше слабата атака на брат си за пореден път.

— А, нищо — отвърна Ейдриън, опитвайки да отрече и стрелна с поглед Денек, който продължаваше да се хили. — Много благодаря — каза на момчето.

— Значи мислиш, че можеш да ме надвиеш? — попита Моувин.

— Не. Просто обяснявах защо не мисля, че Денек ще отиде в манастир.

— Защото се бием като момичета — допълни Фанън.

— Не, не, нищо подобно.

— Дай му меча си — каза Моувин.

Фанън подхвърли оръжието си към Ейдриън. То се заби на не повече от фут от краката му. Дръжката се заклати като стол-люлка.

— Ти си един от крадците, за които ни каза Олрик, нали? — Моувин сръчно размаха меча си по начин, който не бе използвал в показните битки с брат си. — Въпреки приключението ви, не си спомням Олрик да е споменавал нещо за майсторството ти.

— Вероятно е забравил — пошегува се Ейдриън.

— Знаеш ли за легендата на Пикърингови?

— Семейството ви се слави като умеещо да върти меч.

— Значи си чувал? Баща ми е вторият най-добър фехтовчик в Аврин.

— Той е най-добрият — озъби се Денек. — Щеше да победи ерцхерцога, ако си носеше меча, но трябваше да използва резервен, който беше твърде тежък и неудобен.

— Денек, колко пъти да ти казвам, когато става дума за нечия репутация, позицията ти не се издига с оправдания защо си изгубил надпреварата. Ерцхерцогът спечели дуела. Трябва да приемеш този факт — смъмри го Моувин. Връщайки вниманието си обратно върху Ейдриън, каза: — И като стана дума за дуели, защо не вземеш меча и ще ти демонстрирам Тек’чин.

Ейдриън изтегли острието от земята и пристъпи в кръга, където момчетата се бяха дуелирали. Направи лъжлив удар, последван от намушкване, което Моувин избегна с лекота.

— Опитай пак — каза той.

Ейдриън опита малко по-сложно движение. Този път замахна надясно, сетне се завъртя наляво и насочи острието нагоре към бедрото на Моувин. Последният се движеше с изключителна прецизност. Предугади финта и отново отклони меча.

— Биеш се като уличен главорез — коментира Моувин.

— Защото е такъв — увери ги Ройс, докато се приближаваше откъм централната кула, — голям, тъп главорез. Веднъж видях старица да го пребива с буталка за масло — погледна към Ейдриън. — Сега в какво си се забъркал? Изглежда хлапето ще ти даде да се разбереш.

Моувин се вцепени и стрелна Ройс с поглед:

— Напомням ти, че съм графски син и като такъв ще се обръщаш към мен като владетел, или поне мастър, но не и хлапе.

— По-добре внимавай, Ройс, или след това ще се заеме и с теб — каза Ейдриън, докато обикаляше кръга, търсейки пролука. Опита друга атака, но и тя бе отбита.

Сега Моувин атакува с бърза крачка. Притисна меча на Ейдриън дръжка до дръжка, постави крак зад него и го повали на земята.

— Твърде добър си за мен — призна Ейдриън, докато Моувин му подаваше ръка да се изправи.

— Опитай го пак — изкрещя Ройс.

Ейдриън го изгледа раздразнено и след това забеляза млада жена да влиза в двора. Беше Ленар, облечена в дълга нежнозлатиста рокля. Бе прекрасна като майка си и се присъедини към групата.

— Кой е това? — попита, сочейки към Ейдриън.

— Ейдриън Блекуотър — отвърна той с поклон.

— Е, господин Блекуотър, изглежда брат ми те победи.

— Така изглежда — потвърди той, докато все още очистваше дрехите си.

— Не е нещо срамно. Брат ми е много талантлив фехтовач — твърде талантлив. Има неприятната тенденция да прогонва потенциални ухажори.

— Те не те заслужават, Ленар.

— Опитай го отново — повтори Ройс. В гласа му имаше отчетлива палава нотка.

— Ще го направим ли? — запита любезно Моувин с поклон.

— О, да, моля те — Ленар възхитено плесна с ръце. — Не се притеснявай, няма да те убие. Татко не му позволява да наранява хората.

Със зла усмивка, адресирана към Ройс, Ейдриън се изправи срещу Моувин. Този път не направи опит да се защитава. Стоеше напълно неподвижен, държеше острието си ниско. Погледът му бе хладен и впит право в очите на младежа.

— Защитавай се, глупако — каза му Моувин, — поне опитай да се защитаваш.

Ейдриън бавно издигна меча си, повече в отговор на желанието на Моувин, отколкото за да се отбранява. Моувин пристъпи с бързо присвиване на острието си, целящо да наруши равновесието на Ейдриън. Сетне се извъртя около по-едрия мъж и се опита да го препъне още веднъж. Но Ейдриън също се извъртя и като замахна с крак, закачи Моувин зад коленете и го повали в прахта.

Моувин изгледа любопитно Ейдриън, докато последният му помагаше да се изправи.

— Очевидно нашият главорез си имал изненади — промърмори младежът с усмивка.

Този път Моувин атакува с бърза серия замахвания, повечето от които бяха нанесени във въздуха, тъй като Ейдриън отбягваше ударите. Моувин се движеше като вихрушка, острието на меча му се стрелкаше по-бързо, отколкото окото можеше да проследи. Ейдриън парираше ударите и стоманата звънтеше.

— Моувин, внимавай! — извика Ленар.

Битката бързо прерасна от приятелска тренировка в сериозна борба. Ударите следваха по-бързи, по-силни и по-близки. Стените на двора започнаха да отразяват резките звуци на остриетата. Изръмжаванията и проклятията ставаха все по-неприветливи. Двубоят продължи за известно време, като двамата се сражаваха лице в лице. Внезапно Моувин изпълни блестяща маневра. Финтирайки отляво, замахна надясно и се завъртя изцяло, излагайки гърба си. Виждайки противника си уязвим, Ейдриън направи очевидния контраудар, но Моувин по чудо отби острието му инстинктивно без да го вижда. Извъртайки се отново, насочи меча си към незащитената страна на Ейдриън. Но преди да може да довърши удара, Ейдриън намали разстоянието между тях и замахът разсече въздуха зад гърба на по-едрия мъж. Ейдриън заключи въоръжената ръка на момчето под собствената си и допря меч до гърлото му. Сродниците на Моувин ахнаха. Ройс се изкикоти със зловещо удоволствие. Отпускайки хватката си, Ейдриън освободи Моувин.

— Как направи това? — попита Моувин. — Изпълних идеална Ви’шин вихрушка. Това е една от най-сложните маневри в Тек’чин. Никой не я е парирал досега.

Ейдриън сви рамене:

— За всичко си има първи път — хвърли меча обратно на Фанън. Заби се в земята между стъпалата на момчето. За разлика от предишния път, мечът затъна под ъгъл, така че дръжката не се заклати.

Залепил очи на Ейдриън и с възхитено изражение, Денек се обърна към Ройс:

— Трябва да е била изключително зла старица и огромна буталка.

— Олрик?

Принцът бе отишъл в един от складовете на замъка и седеше на дебелия перваз на кръгъл прозорец, вперил поглед към западните хълмове. Гласът на приятеля му го извади от дълбокия размисъл и едва тогава осъзна, че плаче.

— Извинявай — каза Моувин, — но татко те търси. Местните аристократи започнаха да пристигат и мисля, че той иска да говориш с тях.

— Всичко е наред — отвърна Олрик, обърсвайки бузи и хвърляйки последен поглед с копнеж към залязващото слънце. — Стоял съм тук по-дълго, отколкото предполагах. Загубил съм представа за времето.

— Тук това не е трудно — Моувин прекоси стаята и взе бутилка вино от една стойка. — Спомняш ли си нощта, когато се промъкнахме тук и изпихме три от тези?

— После ми беше много лошо — кимна Олрик.

— На мен също и все пак издържахме лова на елени на следващия ден.

— Никой не биваше да разбира, че сме пили.

— Струваше ми се, че ще умра, а когато се прибрахме се оказа, че Ариста, Ленар и Фанън ни били издали още миналата вечер.

— Помня.

Моувин изучаваше приятеля си внимателно:

— Ти ще бъдеш добър крал, Олрик. Сигурен съм, че баща ти би се гордял.

За момент Олрик не каза нищо. Взе бутилка и я претегли на ръка.

— По-добре да се връщам. Вече имам отговорности. Не мога да се крия тук и да пия вино като в добрите стари дни.

— Бихме могли, ако много ти се иска — Моувин се ухили лукаво.

Олрик усмихнато го прегърна.

— Ти си добър приятел. Съжалявам, че сега вече никога няма да отидем в Персепликуис.

— Всичко е наред; пък и не се знае. Може да отидем там някой ден.

Докато излизаха от склада, Олрик изтупа от ръцете си прахта, която се бе пренесла върху тях от гърба на приятеля му докато се прегръщаха.

— Нима Фанън вече е станал толкова добър, че те поваля на земята?

— Не, беше крадеца, когото си довел със себе си, големия. Къде го намери? Не съм виждал подобни фехтовални умения. Доста забележително.

— Наистина? От устата на един Пикъринг това звучи като сериозна похвала.

— Страхувам се, че легендата на Пикърингови няма да я бъде още дълго: татко губи от Пърси Брага, а мен обикновен хулиган ме просва в прахта. Колко още преди останалите благородници да започнат да оспорват титлата и земята ни без страх?

— Ако баща ти бе имал меча си тогава… — Олрик поспря. — Впрочем защо беше без него?

— Забравил къде го оставил — отвърна Моувин. — Беше сигурен, че е в стаята му, но на сутринта го нямаше. По-късно прислужник го намерил на някакво странно място.

— Е, със или без меч, баща ти е най-добрият фехтовчик в кралството.

Ройс, Ейдриън и Майрън продължиха да се наслаждават на гостоприемството на Пикърингови с обилен обяд, както и вечеря, сервирани им в уютната кухня на Елла. Прекараха по-голямата част от деня в дрямка, наваксвайки липсата на сън от последните нощи. С падането на нощта вече се чувстваха значително по-добре.

Ейдриън се бе сдобил с нова сянка в лицето на Денек, който го следваше навсякъде по петите. След вечеря Денек покани Ейдриън, Ройс и Майрън да гледат заедно събирането на войниците от любимото му място. Момчето ги поведе към парапета над главната порта. Оттам можеха необезпокоявани да наблюдават едновременно земите извън замъка и вътрешния му двор.

Около залез започнаха да пристигат хора. Групици барони, рицари, сквайъри, войници и селски служители пристигаха и се събираха да лагеруват около замъка. Високи стълбове, носещи знамената на различните благородници се издигаха в двора, с което указваха присъствието си в съответствие с дадените клетви. С появата си луната огря осем знамена и около триста човека, насъбрани около лагерните огньове. Палатките им покриваха хълма и се простираха в овощните градини.

Верн бе споделил пещта и наковалнята си с още петима ковачи от различни села и заедно изпълняваха поръчки в последната минута. Останалата част от двора бе не по-малко активна; всяка лампа запалена и всички занаятчии ангажирани. Кожарите оправяха стремена и юзди, майсторите на стрели трупаха готовите снопове с продукцията си край стената на конюшнята. Дърводелци изработваха големи квадратни щитове за стрелци. Дори касапите и пекарите работеха здравата, приготвяйки провизии от пушено месо, хляб, лук и ряпа.

— Зеленото с чука е знамето на лорд Джърл — каза им Денек. Отново бе настъпил режещ студ и дъхът му разпръсна ледена мъгла. — Прекарах лятото в имението им преди две години. Намира се точно в края на Лонгуудската гора, а те обожават да ловуват. Трябва да имат две дузини от най-добрите в царството хрътки. Там се научих да стрелям с лък. Ти сигурно стреляш много добре с лък, нали, Ейдриън?

— Случва ми се да уцеля гората от полето.

— Обзалагам се, че можеш да надстреляш всеки от синовете на Джърл. Те са шестима и всеки от тях се мисли за най-добрия стрелец в областта. Баща ни никога не ни е учил да стреляме. Казваше, че било безсмислено, понеже нямало да се бием в редици. Научи ни да се съсредоточаваме върху меча. Макар че не виждам каква полза ще имам от това, ако ме изпратят в манастир. Ще чета по цял ден.

— Всъщност има още много други неща за вършене — обясни Майрън, докато придърпваше одеялото по-плътно към раменете си. — През пролетта, по-голямата част от времето ти ще минава в работа по градината, а през есента те чака жътва, правене на зимнина и варене на бира. Дори през зимата има поправки и почистване. Разбира се, по-голямата част от времето ти минава в молитви, групови или в уединение. Сетне…

— По-скоро бих станал пехотинец — въздъхна с гримаса Денек. — Или може да се присъединя към вас двамата и да стана крадец! Трябва да е невероятно вълнуващ живот да обикаляш света и изпълняваш опасни мисии в името на краля.

— Човек би си помислил това, нали? — промърмори тихо Ейдриън.

Под тях самотен ездач бързо приближаваше портата.

— Не е ли това банерът на Есендън? — запита Ройс, посочвайки към знамето със сокол, което ездачът носеше.

— Да — каза изненадано Денек. — Това е знакът на краля. Той е пратеник от Медфорд.

Размениха си объркани погледи, а през това време пратеникът влезе в замъка. Сетне продължиха да говорят с Майрън, който напразно се опитваше да убеди Денек, че животът в манастир не е никак лош, когато Фанън дотича при тях.

— Ето къде сте! — извика им той. — Татко преобърна половината замък да ви търси.

— Нас? — запита Ейдриън.

— Да — кимна Фанън. — Иска да види двамата крадци в залата си веднага.

— Да не си задигнал нещо, Ройс? — поинтересува се Ейдриън.

— Бих се обзаложил, че е по-скоро свързано с флиртуването ти с Ленар следобед и заплашването на Моувин само да се изперчиш — не му остана длъжен Ройс.

— Вината беше твоя — Ейдриън го бутна с пръст.

— Не става дума за нищо подобно — прекъсна ги Фанън. — Принцеса Ариста ще бъде екзекутирана утре сутринта за измяна.

Нявга, преди много време, голямата зала на Дрондил Филдс бе служила за първия царски двор на Меленгар. Именно там крал Толин бе съставил и подписал Дрондилската харта, положила началото на официалното съществуване на кралството. Сега, остарял и избелял, пергаментът бе закачен на една от стените на видно място. Около него висяха масивни червени завеси, привързани със златни въжета с копринени пискюли. Сега залата служеше за съвещания на граф Пикъринг. Ройс и Ейдриън влязоха колебливо.

На дълга маса в центъра на стаята седяха дузина мъже, облечени с изяществото на благородници. Графове, барони, шерифи и маршали; ръководството на Източен Меленгар бе пред тях. На главното място седеше Олрик, а от дясната му страна — граф Пикъринг. Зад графа стоеше Моувин и когато Ейдриън и Ройс влязоха, Фанън зае място до брат си. Олрик бе елегантно облечен, без съмнение с дрехите на някой Пикъринг. Ейдриън бе виждал за последно принца преди по-малко от ден, но Олрик изглеждаше много по-възрастен.

— Каза ли им защо ги повиках? — графът запита сина си.

— Казах им, че принцесата ще бъде екзекутирана — отвърна Фанън, — нищо повече.

— Бях призован от ерцхерцог Пърси Брага — обясни граф Пикъринг, държейки съобщението, — да се явя в замъка Есендън като свидетел по делото на принцеса Ариста в обвинение за вещерство, държавна измяна и убийство. Обвинил я е в убийството не само на Амрат, но и в това на Олрик — пусна депешата на масата и стовари юмрука си отгоре й. — Мерзавецът иска да получи кралството!

— По-лошо е отколкото се страхувах — резюмира Олрик за крадците. — Вуйчо ми е възнамерявал да умъртви мен и баща ми и сетне да обвини Ариста за двете убийства. Ще я екзекутира и задържи царството за себе си. Никой няма да заподозре нищо. Ще заблуди всички, че той е големият закрилник на кралството. Убеден съм, че планът му ще проработи. Дори аз я подозирах само преди няколко дни.

— Истина е. Дълго време се носят слухове, че Ариста се е впуснала в тайните изкуства — потвърди Пикъринг. — Брага няма да има затруднения в доказването на вината й. Неразбраното плаши хората. Мисълта за жена с магическа сила е ужасяваща за старите мъже на удобни постове. Дори и без заплахата от вещерство, повечето благородници не са във възторг от мисълта за жена владетел. Решението ще бъде подсигурено. Присъдата ще бъде изпълнена бързо.

— Но ако принцът се появеше — каза барон Енилд — и покажеше, че е жив, тогава…

— Това е точно каквото Брага иска — обяви сър Ектън. — Той не може да намери Олрик. Търсил го е с дни и не може да го открие. Иска да го привлече, преди Олрик да съумее да събере армия. Разчита на младостта на принца и липсата му на опит. Иска да го манипулира да реагира с емоция, вместо с разум. Ако той не може да намери Олрик, ще накара принца да дойде при него.

— По-малко от половината ни сили са се събрали досега — изръмжа отчаяно Пикъринг. Отиде до голямата карта на Меленгар, която висеше срещу древната харта и удари западната половина. — Най-могъщите ни рицари са най-далеч от нас и тъй като имат най-много хора, ще им трябва повече време, за да се явят. Не ги очаквам преди поне осем часа, може би дори шестнадесет.

— Дори ако се примирим само с войската от Галилин, най-рано ще можем да атакуваме едва привечер. Дотогава Ариста ще е мъртва. Бих могъл да потегля веднага с наличните войници и останалите да ни последват щом пристигнат, но така разцепваме силите си и рискуваме цялата армия. Не можем да застрашим кралството заради една жена, пък била тя и принцеса.

— Съдейки по наемниците, с които се сблъсках в странноприемницата — каза им Олрик — подозирам, че ерцхерцогът очаква нападение и е подсилил въоръжените си сили с наемни войски, верни само нему.

— Най-вероятно е изпратил разузнавачи и е подготвил засади — каза Ектън. — Щом потеглим, той ще каже на останалите събрани за делото благородници, че ние работим за Ариста и че трябва да отбраняват от нас Есендън. Просто няма начин да се отправим натам, преди да сме събрали достатъчно сили.

— Чакането — тъжно каза Олрик, — със сигурност ще докара Ариста до кладата. Сега повече от всякога се чувствам виновен, че не й се доверих. Тя спаси живота ми. Сега нейният е застрашен, а аз не мога да направя нищо — той погледна към Ейдриън и Ройс. — Просто не мога да стоя бездейно и да я оставя да умре. Но да действам прибързано би било безумие.

Принцът се изправи и отиде до крадците.

— Поразпитах за вас след като пристигнахме. Не сте ми казали всичко за себе си. Мислех ви за обикновени крадци. Затова можете да си представите изненадата ми, когато научих, че сте известни — той хвърли поглед към благородниците в стаята. — Носят се слухове, че вие двамата сте необичайно даровити, прочути с изпълнението на трудни, понякога почти невъзможни задачи за саботаж, кражба, шпионаж и в редки случаи убийства. Не си правете труда да отричате. Много от присъстващите в стаята ми довериха, че са прибягвали до услугите ви.

Ейдриън погледна към Ройс и сетне към лицата на стоящите пред него. Кимна неловко. Сред тях имаше не само бивши клиенти, но и бивши цели.

— Казаха ми, че сте независими и не сте част от никоя гилдия. Не е малко постижение да работите с такава самостоятелност. Научих повече за няколко часа от тях, отколкото за дни яздене с вас. Това което знам, обаче — това, което сам открих — е, че спасихте живота ми на два пъти, веднъж за да спазите обещанието към сестра ми и веднъж по неясни за мен причини. Миналата нощ се изправихте срещу мощта на главния канцлер на Меленгар и ми се притекохте на помощ срещу превъзхождащ брой тренирани убийци. Никой не ви бе молил, никой нямаше да ви укорява, ако ме бяхте оставили да умра. Не можехте да очаквате награда за спасяването ми и все пак го сторихте. Защо?

Ейдриън погледна към Ройс, който мълчеше.

— Ами — започна боецът, като гледаше в пода, — предполагам защото се бяхме привързали.

Олрик се усмихна и се обърна към останалите:

— Животът на принца на Меленгар — бъдещият крал — бе спасен не от армията му, не от верните му телохранители, нито от крепост — а от двама коварни, безсрамни крадци, които не са имали благоразумието да си вървят по пътя.

Принцът пристъпи напред и постави ръце върху рамото на всеки един от тях.

— Вече съм ви дълбоко задължен и нямам право да изисквам това, но трябва да ви помоля да демонстрирате тази лоша преценка още веднъж. Моля ви, спасете сестра ми и можете да назовете каквато цена си пожелаете.

— Още едно добро дело в последния миг — изръмжа Ройс, докато прибираше припаси в дисагите си.

— Истина е — каза Ейдриън, нахлузвайки колана на меча през рамо, — но това поне е платено дело.

— Трябваше да му кажеш истинската причина, поради която го спасихме от Трумбул: защото нямаше да си получим стоте златни тенента.

— Това беше твоята причина. Освен това колко често ни възлагат кралски договори? Ако се разчуе, цената ни ще се вдигне значително.

— Ако се разчуе, ще ни обесят.

— Добре, уместно. Но не забравяй, че тя ни отърва кожите. Ако Ариста не ни беше помогнала да избягаме от затвора, сега щяхме да сме украса за Есенния фестивал на Медфорд.

Ройс спря и въздъхна.

— Не казах, че няма да го направим, нали? Казах ли нещо такова? Не. Казах на малкия принц, че ще го сторим. Просто не очаквай да се радвам за което.

— Просто искам да те накарам да се почувстваш по-добре за решението си — каза Ейдриън. Ройс го изгледа. — Добре, добре, ще ида да се погрижа за конете — взе снаряжението си и се отправи към двора, където бе започнал да прехвърча снежец.

Пикъринг бе предоставил на крадците два от най-бързите си жребци и всякакви неща, за които смятаха, че ще са им от полза. Елла им бе приготвила късна закуска и порядъчни запаси за из път. За защита от студа се облякоха с тежки вълнени наметала и увиха лицата си с тъмни шалове.

— Надявам се, че ще се срещнем отново — каза им Майрън, докато приготвяха конете си. — Вие двамата сте най-удивителните хора, които съм срещал, макар че това не говори много, нали?

— Важно е намерението — каза Ейдриън и мечешката му прегръдка изненада дребосъка. Докато се качваха на седлата си, Майрън наведе глава и измърмори тиха молитва.

— Готово — Ейдриън каза на Ройс, — сега Марибор е на наша страна. Вече може да си спокоен.

— Всъщност — каза Майрън смутено, — аз се молех за конете. Но ще се моля и за вас — добави бързо.

Олрик и Пикърингови излязоха на двора да ги видят. Дори Ленар беше с тях, облечена в бяло кожено наметало. Така се бе омотала в пухкавата си пелерина, че само очите й се виждаха.

— Ако не можете да я измъкнете — каза Пикъринг, — опитайте се да забавите екзекуцията до пристигането на силите ни. Но щом дойдат, погрижете се тя да е на сигурно място. Убеден съм, че Брага ще я убие от отчаяние. И още нещо: не се опитвайте да се биете с него. Той е най-добрият фехтовчик в Меленгар. Оставете го на мен — графът удари елегантната рапира, която висеше на бедрото му. — Този път ще имам собствения си меч и ерцхерцогът ще изпита как жили.

— Аз ще водя нападението над Есендън — каза им Олрик. — Мой владетелски дълг. Така че ако се доберете до сестра ми и ако аз падна преждевременно, кажете й, че съжалявам за недоверието си. Кажете й… — той се запъна за момент. — Кажете й, че съм я обичал и че мисля, че от нея ще излезе прекрасна владетелка.

— Ще й кажете сам, Ваше Величество — увери го Ейдриън.

Олрик кимна и сетне добави:

— Освен това съжалявам за това, което ви казах преди. Вие двамата сте най-добрите кралски защитници, за които изобщо мога да се надявам. Сега вървете. Спасете сестра ми или ще хвърля и двама ви обратно в тъмницата!

Те се поклониха с уважение в седлата, сетне обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Излязоха през портата и се изгубиха в студения мрак на нощта.