Конспирация за Короната

Глава 10 Денят на коронацията

Седемдесет и девет души бяха умрели, а над двеста носеха рани от това, което се прочу като Битката за Медфорд. Навременната атака на гражданите при портата бе ускорила влизането на принца в града и вероятно спасила живота му. Щом като новините за завръщането на Олрик се разнесоха, всяка съпротива приключи. Това възстанови мира, но не и реда. Няколко часа след битката скитащи банди се възползваха от възможността да обират магазини и складове, главно по брега на реката. Обущар умря, защитавайки работилницата си, а кошничар бе пребит лошо. В добавка към всеобщите кражби, шерифът, двамата му помощници и лихвар бяха убити. Мнозина виждаха в това разчистване на стари сметки. Убийците така и не бяха идентифицирани, а никой не си даваше зор да търси обирджиите. Накрая нямаше и един арестуван; бе достатъчно, че насилието свърши.

Повечето от падналия по време на битката сняг се бе стопил през следващите няколко дни, оставяйки само скрити в сенките мръсни ивици. Но времето си оставаше студено. Официално бе дошъл краят на есента и зимата бе пристигнала. Тиха тълпа стоеше изложена с часове на вледеняващите ветрове пред кралската крипта, докато изваждаха тялото на Амрат за официалното държавно погребение. Мнозина други бяха погребани този ден. Погребенията позволиха на града да се пречисти от скръбта и бяха последвани от едноседмичен жалеен период.

Сред мъртвите бе Уайлин, придворният началник стража на Есендън. Бе паднал, докато ръководеше защитата на портата. Така и не се разбра дали е бил предател или просто заблуден от лъжите на ерцхерцога. Олрик прие второто и нареди да го погребат с пълни почести. Мейсън Грамън бе мъртъв, но Диксън Тафт, управител на „Розата и бодилът“ загуби само дясната си ръка над лакътя. Той, както и мнозина други, биха напуснали този свят, ако не бяха усилията на Гуен ДеЛанси и момичетата й. Оказа се, че от проститутките стават отлични медицински сестри. Онези осакатени и ранени, които нямаха близки, които да се грижат за тях, изпълваха публичния дом със седмици. Когато в замъка разбраха за това, им изпратиха храна, лекарства и чаршафи.

Из Меленгар се разнесоха новините за героичното поведение на Олрик при портите. Как оцелял в облака от стрели, за да хвърли храбро шлема си и да ги предизвика отново — от това ставаха чудесни кръчмарски истории. Малцина бяха имали високо мнение за сина на Амрат преди битката, но сега в многобройни очи той стана герой. След няколко дни из таверните започна да се разпространява и една друга история. Тази чудата небивалица разказваше как двама престъпници, несправедливо обвинени в убийството на краля, се измъкнали от ужасяваща смърт като отвлекли принца. Историята биваше украсявана при всяко следващо разказване, докато накрая същите крадци бяха тръгнали на безгрижно пътешествие в провинцията с престолонаследника, връщайки се точно навреме, за да спасят принцесата от кулата, секунди преди срутването. Някои дори твърдяха, че помогнали на крадците да спасят принца от крайпътна екзекуция, а други настояваха, че лично видели принцесата и един от престъпниците да висят на кулата след сриването й.

Въпреки старателните търсения, отнелото живота на краля джудже изчезна. Олрик разлепи обявления за награда от сто златни тенента на всеки кръстопът и по всички кръчми и църкви в кралството. Патрули не оставиха необходен друм, претърсвайки плевни, складове, мелници и дори под мостовете, ала не го откриха.

След траурната седмица започна работата по възстановяването на замъка. Отломките бяха разчистени и архитектите изчислиха, че ще им е нужна поне година, за да възстановят кулата. Макар пряпорецът със сокола да се развяваше над замъка, принц Олрик не се показваше много в града. Той оставаше изолиран в управленческите зали, затрупан със стотиците си задължения. Граф Пикъринг (със синовете си) остана в замъка в качеството на съветник. Той помагаше на младия принц да заеме бащината си роля.

На месечината от погребението на крал Амрат бе проведена коронацията на принца. По това време снеговете се бяха завърнали и градът беше отново побелял. Всички дойдоха на церемонията, но само малка част можаха да се поберат в Мареската катедрала, където се състоя коронацията. Болшинството съзря новия си крал си само за малко, докато той се връщаше в замъка в открита карета или докато стоеше на балкона под съпровода на тромпети.

Празненствата продължиха цял ден. Певци и артисти бяха наети да забавляват гражданите. Замъкът дори осигури безплатна бира и редици отрупани с всякаква храна маси. Вечерта, която настъпи по-рано заради скъсяването на деня, хората се изсипаха в местните кръчми и странноприемници, които бяха пълни с извънградски посетители. Местните разказваха историята на Медфордската битка и станалата вече прословута легенда за принц Олрик и крадците. Тези истории все още бяха популярни и не показваха признаци за скорошно изчерпване. Денят бе изтощителен и в крайна сметка дори и светлините в публичните домове угаснаха.

Една от малкото сгради, където все още имаше светлина, се намираше на улица Занаятчийска. Бе представлявала шапкарница, но предният собственик, Лестър Фърл, бе умрял в провелата се преди месец битка. Някои казваха, че шапката му с перо привлякла вниманието на нечия брадва. Оттогава дървеният банер с украсена роялистка шапка бе останал над вратата, но на витрината нямаше стока. Дори късно през нощта в магазина светеше и все пак никой не бе видян да влиза или излиза. Дребосък в проста роба поздравяваше онези, които бяха достатъчно любопитни, за да почукат. Зад него посетителите можеха да видят стая, изпълнена с изчистени и изсушени животински кожи. Повечето бяха накиснати във ванички или висяха опънати в рамки. Имаше късове пемза, игли и конци и сгънати парчета пергамент, струпани подредено покрай стените. Стаята също приютяваше три бюра, върху чиято повърхност лежаха големи листове пергамент с внимателно изписан текст. Бутилки с мастило лежаха по рафтовете и в отворените чекмеджета. Мъжът бе винаги любезен и когато го запитваха какво предлага, той отговаряше: „Нищо.“ Той просто пишел книги. Тъй като малцина можеха да четат, въпросите обикновено приключваха тук.

Фактът бе, че в магазина имаше много малко книги.

Майрън Ланаклин седеше сам. Написа половин страница от „Григолския трактат върху имперското обичайно право“ и сетне спря. Стаята бе студена и тиха. Изправи се, отиде до прозореца и се вгледа в тъмната, заснежена улица. В град с повече хора, отколкото бе виждал за целия си живот, той се чувстваше невероятно самотен. Месец беше изминал, но той бе приключил само половината от първата си книга. Прекарваше по-голямата част от времето си като просто си седеше. В тишината му се струваше, че долавя как братята му произнасят вечернята.

Избягваше да спи заради кошмарите. Започнаха на третата нощ от престоя му в магазина и бяха отвратителни. Видения на пламъци и звуци на молби от собствената му уста, докато гласовете на семейството му замираха в ада. Всяка нощ те умираха отново и всяка сутрин той се събуждаше на студения под на стаичката, в по-изолиран и по-тих от абатството свят. Липсваха му домът и сутрешните разговори с Рениан.

Олрик бе спазил обещанието си. Новият крал на Меленгар му предостави без наем магазина, както и всички необходими за създаването на книгите материали. Цената никога не бе представлявала проблем. Майрън трябваше да бъде щастлив, ала се чувстваше все по-отчаян с всеки изминал ден. Макар да разполагаше с повече храна от когато и да било и да нямаше абат, който да му брои залците, той ядеше малко. Апетитът му се бе стопил заедно с желанието да пише.

Когато първоначално бе пристигнал в магазина, се бе чувствал длъжен да замени книгите, но дните отлитаха, а той седеше сам и объркан. Как би могъл да ги замени? Те не бяха изчезнали. Полица не стоеше празна, никаква библиотека не ги очакваше. Какво би правил, ако някога приключеше делото си? Какво щеше да стори с книгите? Какво щеше да стане с тях? Какво щеше да стане с него? Те нямаха дом; той също.

Майрън седна на дървения под в ъгъла, придърпвайки колене към брадичката си и отпусна глава на стената.

— Защо аз трябваше да бъда единственият оцелял? — промърмори в празната стая. — Защо трябваше да бъда оставен? Защо съм прокълнат с безпогрешна памет, за да си припомням всяко лице, всеки писък, всеки плач?

Както обикновено, Майрън заплака. Нямаше кой да го види, така че той остави сълзите необезпокоявани да обливат бузите му. Плачеше на пода в трепкащата светлина на свещта и скоро заспа.

Потропването на вратата го стресна и той се изправи. Надали бе спал дълго, защото свещта още гореше. Отиде до вратата и открехвайки я, надникна навън. На прага стояха двама в тежки зимни наметала.

— Майрън? Ще ни пуснеш ли или ще ни оставиш да замръзнем?

— Ейдриън? Ройс! — възкликна монахът, докато разтваряше вратата. Незабавно прегърна Ейдриън и сетне се обърна към Ройс, решавайки след кратка пауза, че за него ръкостискането ще е по-подходящо.

— Мина известно време — каза Ейдриън, очиствайки снега от ботушите си. — Колко книги си приключил?

Майрън изглеждаше смутен.

— Имах известни затруднения с аклиматизацията, но ще ги довърша. Не е ли чудесно това място? — каза, опитвайки се да звучи искрен. — Бе много любезно от страна на Негово Величество да ми предостави всичко това. Имам достатъчно пергамент за години напред, а мастилото? За него изобщо няма да отварям дума. Както е казал Финилесс, „Не би могло да бъде повече събрано, ни светът да бе опразнен в дъх на времето.“

— Значи ти харесва тук? — попита Ейдриън.

— О, да, страхотно е. Наистина няма какво повече да се желае — крадците си размениха погледи, чието значение монахът не можа точно да разбере. — Ще желаете ли нещо… може би чай? Кралят е много благосклонен към мен. Дори имам и мед за подслаждане.

— Аз бих изпил един чай — каза Ройс.

Майрън отиде към плота, за да вземе съд.

— Та какво правите вие двамата навън по това време? — запита, сетне се изсмя на себе си. — О, не ми обръщайте внимание, очевидно не е късно за вас. Предполагам работите през нощта.

— Нещо такова — каза Ейдриън. — Току-що се върнахме от пътуване до Чадуик. Отивахме в „Розата и бодилът“, но искахме първо да се отбием тук и да ти съобщим новините.

— Новини? Какъв тип новини?

— Ами, мислех си, че може да са добри, но вече не съм толкова сигурен.

— И защо? — запита монахът, докато наливаше вода.

— Защото би означавало да напуснеш това място.

— Така ли? — обърна се рязко Майрън, разплисквайки водата.

— Ами да, но ако си толкова привързан към магазина, бихме могли…

— Да отида къде? — нервно запита Майрън, оставяйки каната и забравяйки за чая.

— Ами — започна Ейдриън, — Олрик ни предложи каквото си поискаме за отплата, че спасихме сестра му, но като се има предвид как Ариста бе спасила първо нас, не изглеждаше правилно да искаме пари или земя, или нещо подобно. Замислихме се колко много бе изгубено с опожаряването на Уиндското абатство. Не само книгите, но и убежището сред пустошта. Така че помолихме краля да го възстанови.

— Шег… шегувате ли се? — заекна Майрън. — И той съгласи ли се?

— Ако трябва да бъда честен, той звучеше облекчен — каза Ройс.

— Струва ми се, че се е чувствал като с надвиснал над главата кинжал през последния месец. Предполагам се е притеснявал да не поискаме нещо нелепо от сорта на първородния му син или скъпоценностите на короната.

— Бихме могли, ако вече не ги бяхме откраднали — изкикоти се Ейдриън и Майрън не бе сигурен дали боецът се шегува или не.

— Но ако наистина харесваш това място… — каза Ейдриън, вдигайки пръст във въздуха.

— Не! Не… Имам предвид… струва ми се, че сте прави. Абатството трябва да бъде издигнато отново за ползата на кралството.

— Радвам се, че се чувстваш така, защото строителите биха се възползвали от помощта ти. Предполагам би могъл да начертаеш няколко плана и може би някои скици?

— Определено, до най-малката подробност.

Ейдриън се изкикоти.

— Обзалагам се, че можеш. Ще накараш кралския архитект здравата да си размърда мозъка.

— Кой ще бъде абат? Олрик свързал ли се е вече с Диббънския манастир?

— Едно от първите му кралски дела днес бе да изпрати вестоносец. Ще имаш неколцина гостуващи монаси за през зимата и през пролетта ще имате доста работа.

Майрън се усмихваше широко.

— Какво стана с чая ми? — поинтересува се Ройс.

— Да, съжалявам — монахът възобнови наливането на водата в съда. Спирайки отново, той се обърна към крадците и усмивката му помръкна.

— Така бих искал да се върна в дома си и да го видя да израства отново. Но… — Майрън спря.

— Какво има?

— Няма ли империалистите просто да се върнат? Ако чуят, че абатството е възстановено… Не мисля, че бих могъл…

— Успокой се, Майрън — каза Ейдриън. — Това няма да се случи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Довери ми се, империалистите няма да предприемат нов набег в Меленгар — увери го Ройс. Усмивката на лицето на крадеца напомни на монаха за котка и той се почувства щастлив, че не е мишката.

В часовете преди зазоряване, Долният квартал бе тих. Приглушен от снега, единственият звук идваше от копитата на конете, докато двамата бавно се движеха към „Розата и бодилът“.

— Трябват ли ти пари? — Ройс запита Ейдриън.

— Имам достатъчно. Остави остатъка при Гуен. Колко общо става?

— В доста добро състояние сме. Имаме дела си от петнадесетте златни тенента за връщането на писмата на Аленда, двадесетте от Белънтайн за самата им кражба, стоте на ДеУитт и стоте на Олрик. Знаеш ли, някой ден трябва да потърсим ДеУитт и да му благодарим за задачата — Ройс се ухили.

— Смяташ ли, че беше честно да искаме и пари заедно с абатството? — попита Ейдриън. — Трябва да призная, че бях започнал да се привързвам към него и не бих искал да си помисли, че се възползваме.

— Стотарата беше за Гутария — припомни му Ройс. — Абатството беше за спасяването на сестра му. Не сме искали нищо, за което той не се бе съгласил предварително. А той каза каквото си поискаме, така че лесно можеше да изберем земя и благородническа титла.

— А защо не го сторихме?

— О? Значи би искал да бъдеш граф Блекуотър, тъй ли?

— Би било хубаво — каза Ейдриън, изправяйки се в седлото си. — А ти би могъл да бъдеш скандалният маркиз Мелбърн.

— Защо скандален?

— Би ли предпочел прословут? Ами нечестив?

— Какво не е наред с обичан?

Никой от двамата не може да остане сериозен при мисълта.

— Сега като се замисля, не таксувахме краля за спасяването от Трумбул. Мислиш ли…

— Твърде късно е вече, Ройс — каза партньорът му.

Ройс въздъхна, разочарован.

— Мисля си, че не е особено обиден. Освен това ние сме крадци, забрави ли? Както и да е, като теглим чертата, няма да умрем от глад тази зима.

— Да, бяхме добри катерички, нали? — каза Ейдриън.

— Напролет може да започнем риболовството, дето искаше.

— Мислех, че ти искаш избата.

Ройс сви рамене.

— Е, ти мисли. Аз ще ида да събудя Емералд и да я осведомя за завръщането си. Твърде е студено, за да се спи сам.

Ройс подмина таверната и слезе от седлото пред публичния дом. За известно време той просто стоеше, взирайки се в горния прозорец, докато краката му изстиваха все повече в снега.

— Все пак ще се качиш, нали? — запита Гуен от прага. Тя бе още облечена и красива както винаги. — Не е ли ужасен студ навън?

Ройс й се усмихна.

— Дочакала си ме.

— Ти каза, че ще се върнеш тази нощ.

Ройс свали дисагите си от коня и ги понесе по стълбите.

— Имам нов депозит.

— Заради това ли седя толкова дълго в снега? Преценяваше дали можеш да ми довериш парите си?

Думите й го жилнаха.

— Не!

— Тогава какво чакаше?

Ройс се поколеба.

— Би ли ме избрала, ако бях рибар или може би винар?

— Не — отвърна тя, — харесвам те какъвто си.

Ройс пое ръката й.

— Няма ли да си по-щастлива с някой порядъчен фермер или богат търговец? Някой, с когото да отгледаш деца, в чиято компания да остарееш, някой, който ще стои вкъщи и няма да те оставя сама и объркана.

Тя го целуна.

— За какво беше това?

— Аз съм проститутка, Ройс. Няма много мъже, които да се смятат недостойни за мен. Обичам те какъвто си и винаги ще те обичам, независимо от пътя, който избереш. Ако имах силата да променя нещо, то би било да те убедя в това.

Той я прегърна и тя се притисна към него.

— Липсваше ми — прошепна тя.

Арчибалд Белънтайн се сепна.

Бе заспал в Сивата кула. Огънят бе затихнал и стаята изстиваше. Освен това бе тъмно, но слабият блясък на оранжеви въглени излъчваше малко светлина. Във въздуха се носеше странна и неприятна миризма. Усети нещо голямо и кръгло да притиска коляното му. В тъмното не можеше да различи какво е. Изглеждаше като омотан в платно пъпеш. Изправи се и остави предмета на стола. Отиде до месинговата вратичка и като взе две цепеници от близката купчина, ги хвърли върху въглените. Разрови въглените с ръжена, подухна и върна огъня към живот. Стаята отново светна.

Постави ръжена обратно, затвори вратичката и отупа ръце. Обръщайки се, погледът му попадна върху стола и графът се препъна назад ужасѐн.

На стола му се звереше главата на бившия ерцхерцог на Меленгар. Покриващият я плат се бе посмъкнал, разкривайки голяма част от онова, което някога е било лицето на Брага. Очите бяха подбелени, разкривайки очните ябълки. Пожълтялата кожа бе набръчкана. Червеи се разхождаха из зеещата уста, хлъзгайки се в движеща се маса, благодарение на която се създаваше впечатлението, че Брага се опитва да раздума езика си.

Стомахът на Арчибалд се сви. Твърде изплашен да извика, той се огледа в търсене на нарушителите. Видя надпис на стената. Изписани с нещо, което приличаше на кръв, бяха следните еднофутови думи: