Конспирация за Короната

Интервю

Кога узна, че искаш да бъдеш автор?

Бях много млад, на не повече от седем или осем. Играехме си на криеница с един приятел и в мазето му открих пишеща машина. Беше масивен, настолен модел с черен корпус и малки кръгли клавиши. Напълно забравих за играта и заредих лист хартия. Кълна се, първите написани от мен думи бяха: „Бе мрачна и бурна нощ — и се разнесе изстрел.“ Помислих, че съм гений.

Когато приятелят ми ме откри, той очевидно не съзнаваше стойността на направеното от мен откритие. Искаше да излезем навън и да правим забавни неща. Помислих си дали да му обясня, че не бих могъл да си представя нещо по-забавно от това, което правех. Погледнах празната страница и се зачудих какво ли ще се зароди: мистериозно убийство? Ужаси? Исках да узная; исках да запълня страницата; исках да видя къде ще ме отведат клавишите.

Дирихме по алеите, докато майка ми не ме извика за вечеря. Ровенето из алеите представляваше изкуството да се разхождаме по пътечките между къщите с надеждата да намерим изхвърлено нещо готино, което да влезе в употреба. Надявах се някой да изхвърли пишеща машина — но никой не го стори и тази нощ си легнах с мисълта за нея, за страницата и онова първо изречение.

Какво те накара да започнеш да пишеш? Голям читател ли беше? Някога разшири ли започналата с онова изречение история?

Малко ме е срам да си призная, че като дете мразех да чета.

Първият прочетен от мен роман се казваше „Големият Ред“. Разказваше се за момче и кучето му. Бях на път за фермата на сестра ми и нямаше какво да правя цели четири часа. Тогава нямаше DS, DVD, VCR — още не бе дошло времето на тези акроними. Също така бе и преди Сириус и знаех, че двадесет минути след като напуснем Детройт, радиото няма да улавя нищо. Затова и бях взел книгата. Прочетох я по-скоро от упоритост, отколкото за забавление.

Исках когато стана на четиридесет да мога да река: „Да! Веднъж прочетох книга! Бе мъчително, отне ми половин година, но бога ми, направих го!“ Тогава събеседникът ми щеше да ме изгледа с възхита и да е наясно, че разговаря с образован човек. В действителност книгата бе скучна и ме унесе.

Тогава прочетох Толкин: „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“. Обикнах ги по начин, който смятах за невъзможен за книга. Когато отгърнах и последната страница на „Завръщането на краля“, бях отчаян. Край на любимото ми развлечение. Както споменах преди, това ставаше преди всички онези букви, преди Xbox и PS2 и 3; когато по телевизията даваха само три канала, а анимации показваха само в неделната утрин. Двамата с брат ми отидохме в книжарницата, за да потърсим друга подобна поредица и бях съкрушен да се върна с празни ръце.

Нямаше нищо за четене. Отчаян стоях в стаята си. Допуснах грешката да кажа на майка си, че ми е скучно и тя веднага ме впрегна да чистя предния килер. Измъкнах нещо, прилично на пластмасов куфар.

— Какво е това? — запитах.

— Това? Старата пишеща машина на сестра ти. С години стои там.

Така и не довърших почистването.

Би ли ни разказал за опита си в писането? Къде си получил висшето си образование? Имаш ли хуманитарна магистърска степен?

Обикновено това питане идва от начинаещи писатели и те винаги изглеждат разочаровани, когато чуят отговора. Освен изискваните в училище, никога не съм изучавал писане или английски. Не съм прочел нито една книга за теория на творчеството.

Не съм посещавал писателски семинари или конференции. Посетих първата си писателска група едва след публикацията на първата си книга. Всичко за писането съм се научил сам.

Семейството ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж.

Баща ми бе кранист в Грейт Лейкс Стиил и умря, когато бях на девет. Майка ми плащаше сметките с парите, които печелеше като опаковчик на подаръци в универсалния магазин Хъдсън и социалните ми помощи (които престанаха, когато навърших осемнадесет). Доста ме биваше в рисуването и получих стипендия за Центъра за творчески изследвания в Детройт, която обаче свърши след първата ми година. Успях да си намеря работа като графичен дизайнер.

Тогава се появиха децата и жена ми изкарваше повече пари, така че аз си останах вкъщи. Бях на двадесет и три.

По онова време се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, буквално на хиляди мили от всички познати. Имах купища свободно време, особено когато дъщеря ни спеше и идеята да напиша книга си проби път до най-горните слоеве на съзнанието ми.

Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да, точно както в „Зелените простори“) и затърсих книги със златен печат, подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък Азимов и Франк Хърбърт, но се опитвах да се науча — така че трябваше да се уча от най-добрите, нали? Насилвах се да чета много, специално нещата, които не ми харесваха. Това бяха онези, които винаги печелеха наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен език.

Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета — създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата се повтаряше.

В стила или техниката на всеки намирах нещо, което ми харесваше и се упражнявах да го прилагам като него. Бях като Силар от телевизионния сериал Герои — крадях сили от другите автори и попълвах колекцията си инструменти. От Стайнбек научих пренасящата ценност на сценичното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което представя чрез премълчаване. От Хемингуей взех икономията на думи. От Кинг — умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н. Освен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужаси, юношески, литературна фантастика — всичко. И така в продължение на десетилетие.

С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сътворих нещо, което сметнах за достойно за публикация и прекарах около година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа. Десет години и хиляди часове работа на вятъра — както си мислех тогава. Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време да зарежа тази напразна надежда.

И как „се върна на коня“? Какво те накара отново да пропишеш?

Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката и аз се върнах в рекламата. Аз бях човекът-оркестър за рекламния отдел на софтуерна фирма и сетне напуснах, за да основа собствена рекламна агенция, където бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се заклел никога вече да не изпиша и думица художествен текст.

Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затруднения в училище. Тя има дислексия и й е трудно да чете. Да изпитваш затруднения с нещо означава липса на забавление. Така че аз й вземах книги — хубави книги — които обожавах: „Хобит“, „Хълмът Уотършип“, „Хрониките на Нарния“ „Хрониките на Придайн“ и онази нова книга, за която непрекъснато чувах — за детето-магьосник… „Хари Потър“. Мотаеше се на масата един следобед. Красива, чисто нова книга — никога не мога да устоя на ново четиво. Разтворих я, зачетох се и бях погълнат.

Най-много ми хареса лекотата на четене — чиста забава.

Започнах да пиша отново, но този път заради самото забавление и с надеждата да сътворя нещо, което да помогне на дъщеря ми с четенето. Не копирах ничий стил. Не се опитвах да напиша велик американски роман. Просто исках да се насладя на създаването на нещо, което ще ми е приятно да чета. Но все пак изучаваните от мен автори бяха там, таяха се под повърхността. Когато исках да опиша ярка сцена, Стайнбек шепнеше в ухото ми. Когато се опитвах да изловя специално извъртяна фраза, Ъпдайк ми заемаше хрътките си. Кинг ми даваше карти на главите на героите, а когато изпишех неясно изречение, „Папа“ ми се мръщеше.

Защо реши да напишеш поредица, вместо една книга, към която впоследствие да добавиш продължения?

Може да изглежда странно, но две от най-големите вдъхновения за „Откровенията на Ририя“ бяха телевизионните сериали Вавилон 5 и Бъфи, убийцата на вампири. Те ме удивляваха с наслоената си история. В5 конкретно бе зашеметяващ с това, че целите петгодишни серии са били планирани още преди заснемането на първия епизод. Струва ми се, че това е първият и единствен подобен случай. Това представяше на зрителите уникалната възможност да гледат епизодите и да търсят подсказки за по-големите въпроси, които от време на време бяха загатнати. В добавка Старзински, създателят на шоуто, наслояваше сюжетите си — нещо, застъпено в по-слаба степен в Бъфи. Това дълбоко ме впечатли и се зачудих дали подобно нещо не би могло да бъде сторено и в книга. Така че планирах цялата поредица преди да започна да я пиша. То не беше поредица, а една дълга история, съставена от шест епизода.

Използваш много хумор в книгите си, сподели за това.

През шестдесетте и седемдесетте преобладаваха депресиращи филми. Много от тях бяха тежки драми като Китайски квартал или мрачни спомени от Виетнам като Завръщане у дома. За мен това бе отвратително време да си киноман. Тогава изгледах Бъч Касиди и Сънданс Кид. Допадна ми смесицата от драма и хумор. Понякога в най-напрегнатите ситуации щипката хумор е идеална подправка и за мен — по-реалистична.

Споменах Бъфи, убийцата на вампири и това е друг отличен пример. Джос Уидън е майстор на разбъркването на драма и хумор. Не се сравнявам с него, но часовете забавление, прекарани в нещо, което по принцип не би представлявало интерес за мен, определено ми повлияха.

Ройс и Ейдриън са страхотен екип, откъде дойде вдъхновението за тях?

Забавно е, защото мнозина смятат, че съм голям почитател на Фафрд и Сивия Мишелов, но никога не съм чел тези истории.

Всякакви сходства са напълно случайни. Вече споменах Бъч Касиди и Сънданс Кид, а като малък обичах да гледам Аз, шпионинът. Сигурен съм, че много се е просмукало на подсъзнателно ниво, но произходът им всъщност се простира далеч назад преди повече от двадесет години. Беше когато живеех във Върмонт и за да минават по-бързо студените, скучни зими, започнахме да пишем верижна история с още двама приятели. В общи линии започваше с двама герои, които влизат в кръчма и събират отряд, за да се отправят на приключение в древна тъмница. Всеки пишеше по няколко страници и пращаше ръкописа по пощата на следващия.

Да, беше много отдавна… преди електронната поща.

Приятелите ми скоро се отегчиха, пък и не бяха особено доволни от това, че променях написаните от тях части, но на мен много ми харесваше концепцията за двамата партньори, всеки със свои силни и слаби страни, всеки различен, но извличащи взаимна полза. Дъщеря ми ми казва, че това било типичен броманс, но този термин стана модерен много след като Ройс и Ейдриън се родиха. Наистина ми харесваше да създавам образи, с които би ми било приятно да прекарам време. Да си писател означава, че си създаваш въображаеми приятели.

Как се спря на стила на поредицата?

Откровенията на Ририя са рожба на желанието ми да опитам нещо ново. Последният написан преди това — преди години — роман бе чиста литературна фантастика.

Стегната фабула, обширно развитие на образите, с изречения, които бяха създадени с голяма грижа и изискваха изключителни усилия за размишляване и изглаждане.

Както споменах, обожавах удоволствието от „Хари Потър“.

Това не беше Стайнбек; бе семпло и леко, просто приятно четиво. Ририя просто се изливаше от сърцето ми върху клавиатурата. Първата книга написах за месец, втората — месец по-късно. Стилът бе замислен да е лек. Предстоеше ми да разкажа огромна история, със сложни теми, многобройни образи и десетки обрати, където нещата се оказват различни от очакваното. Идеята би била неосъществима в тежък стил. Вече прекалено много се иска от читателя: да проследява всичко случващо се в шест отделни романа, сякаш са една голяма книга. За да направя пътешествието колкото се може по-леко, опитах се да пиша в неупражняван досега от мен стил: невидимост.

Идеята е историята да изскочи от страницата, а писанието да изчезне. Нито тежко писане, нито красноречие не трябва да разсейва читателя. Многократно ми се налагаше да пренаписвам пасажи, които бяха прекалено красиви, прекалено усложнени — от страх, че читателят ще се спре на тях. Резултатът — както открих за свое удовлетворение — е книга, която се разгръща като филм в ума на четящия. От честото ми споменаване на телевизия и кино личи, че подобен тон и скорост може да се очаква от книгите ми. Не се опитвам да напиша нов Властелин, а по-скоро филм в стил добрият стар Ерол Флин.

Това представлява подходът на „леката ръка“, за който някои са чели на сайта ми. Знам, че не съм първият прибягнал до него, но в света на фентъзито е рядко прилаган. За мен това е голямо разочарование, защото макар да се наслаждавам на красиво написан роман, то обожавам добрата история.

Защо избра да употребяваш толкова доказани фентъзи тропи в поредицата си?

С години слушам почитателите на традиционното „Толкиново“ фентъзи да се оплакват от повтарящите се теми и изчерпаните архетипи на жанра. Уморени са от монотонното героеубийствено зло и искат нещо ново, нещо по-реално и вероятно. Което на мен ми звучи като някой оповестяващ слабостта си към шоколад и същевременно оплакващ се, че вкусът му е прекалено шоколадов и би трябвало да бъде с по-силен вкус на ванилия.

Много творци се опитват да задоволят тези искания, което означава преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологичното.

И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често побеждава. Герои не съществуват.

Случвало се е и преди.

Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, сетне през шестдесетте нещата започнаха да се променят. Започнаха да се появяват мрачни реалистични филми и антигерои като „Човекът без име“ навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте модата се укрепи с режисьори като Скорсезе, Де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се съсредоточаваха на сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че публиката е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не се е вписвало с изпитваното от американците по времето на Уотъргейт, Виетнам, движението за граждански права и сексуалната революция.

Тогава Междузвездни войни се появиха през 1977 г. и всичко отново започна да се променя.

Спомням си, че го гледах в премиерния уикенд. Не очаквах нищо и се колебаех между него и анимацията Магьосници… Имаше публикувано само едно ранно ревю, кратък текст в Детройт Нюз, което го обвиняваше в липса на оригиналност и употреба на всички възможни филмови клишета, но все пак добавяше, че филмът бил изненадващо забавен. Коментарът за клишетата наклони везните в негова полза. Не бях особен почитател на мрачния реализъм на „Шофьор на такси“ и „Среднощен каубой“. Харесвах старите филми, онези от времето на детството, когато бях прекалено малък, за да ида на кино и сега гледах по телевизията. Когато филмът свърши и се заточиха финалните надписи, в главата ми имаше една мисъл — това се казва филм.

Видях същия сценарий до известна степен да се развива и в света на фентъзито. Този път бяха поредица романи от нов автор, допуснал непростимата грешка да напише история, използвайки всяко възможно клише. Това бе историята на младо момче, орисано да унищожи зъл мрачен повелител и спаси света от разруха. Дори съдържаше стар ментор, който да го напътства и шайка забавни другари (подобно на Междузвездни войни). Според протръбяваната настройка на читателите, книгите би трябвало да бъдат смехотворни. В сериозни времена хората не искат да четат за вършещите добрини с щастлив завършек. Би трябвало да бъдат представени като старомодни реминисценции от най-лошия вид. Наместо това, днес във Флорида има парк Хари Потър.

Значи трябва да се зачудя каква е работата?

Мой приятел — начеващ писател — работеше върху книга, в която говореща котка играеше важна роля. Той представи част от нея на писателска работилница и преобладаващите мнения бяха, че това е клише — старо като „Алиса в страната на чудесата“. Впоследствие той беше депресиран и на по чашка ме запита дали историята му изобщо си струва публикуването, тъй като без котката не би се получила. Казах му, че котката не е от значение. Важно е единствено историята да е добра и сносно написана.

Не мисля, че хората толкова ненавиждат да четат еднакъв тип истории, просто мразят да четат лошо написани такива.

Съществуват неизброими начини, по които да се комбинират идеи. Ако фабулата е добра, ако читателят се интересува от образите, ако обстановката е представена достоверно, тогава няма значение дали разказва за говорещи котаци или орисани да победят зъл чародей момчета. Да се опитваш да създадеш нещо съвсем оригинално е като да пишеш симфония с изцяло нови ноти.

Не е необходимо, а дори и не съм сигурен дали е възможно.

Някои ми казват, че трябва да променям названията на нещата, за да направя света по-уникален, по-малко общ, но аз избирам да пиша за елфи и джуджета, крале и кралици, замъци и църкви точно, защото всеки знае какво са — не се налага да обяснявам. Колкото по-малко време се налага да отделям за разяснение на основни неща от моя свят, толкова повече време ми остава да предам интересна история, а от читателите се изисква далеч по-малко усилие да си представят себе си като част от света.

Как бе публикуван?

Както споменах, не планирах издаване. Бях оставил това зад гърба си. Но исках книгите ми да бъдат четени. Всички автори искат. Първоначално ги показах на неколцина приятели и те предвидимо изразиха удоволствието си. Но от приятели друго не бих и очаквал.

Споменах, че дъщеря ми страда от дислексия. Това означава, че има някои чудатости. Лесно се разсейва от фона на компютърния екран, при отворена врата или оставена светлина в друга стая. Когато приключих „Конспирацията за короната“, й предоставих куп страници с големина осем и половина на единадесет инча с двойна разредка, а тя ме изгледа сякаш съм побъркан.

— Не мога да чета така… каза, че ми пишеш книга. Трябва ми подвързия; трябват ми по-малки страници.

Аз само въздъхнах.

Някой, който е чел блога ми или е чел/слушал някое от другите ми интервюта, знае, че жена ми е движещата сила зад писането ми. Тя е изключително компетентен човек, който ще преодолее всяка пречка — дори нещо толкова обезсърчително като публикуването. Освен това е и страхотна бизнесдама. Така че когато най-сетне реших да дам на издаването още един шанс, бях подготвил плана си добре. Написах отвратително запитващо писмо и го показах на жена си, придружено с нелепия план да го пращам на различен посредник всеки месец.

— Сериозно ли? — тя ме погледна с вдигната вежда. — Изпрати ми копие да го пренапиша и се върни на редактирането си… Аз ще се заема с това.

Да!, помислих си. Сега може и да имам шанс.

Робин беше тази, която след около стотина отказа уреди Аспирейшънс Медия (малка независима печатница в Минесота) да публикува първата ми книга. Планираха да издадат втората ми книга през април 2008 г., но през март ни уведомиха, че не разполагат с нужните средства. Върнахме си правата и публикувахме останалите четири сами под основаната от Робин издателска фирма Райдън Лейбъл. Когато се изчерпаха и първоначалните тиражи на „Конспирацията“, издадохме и нея. През октомври 2010 г. бяхме издали всички книги с главоломната скорост от шестмесечни периоди и се наслаждавахме на добри отзиви от читатели и блогъри.

С публикуването на петата книга продажбите скочиха експоненциално.

За пръв път от началото на писателската си кариера давах пари за домакинството. Дори бях в състояние да платя известни дългове, натрупани с кредитни карти, когато жена ми бе уволнена не веднъж, но три пъти в продължение на две години — АУ!

Няколко месеца по-рано, чешки издатели бяха искали правата за издаване. Знаейки, че няма как да се оправи сама, Роби се зае да търси посредник, който да приключи сделката. И намери Тери Тобиас (с клиенти като Дан Браун и Патрик Ротфус). Тя бе напуснала работата си като директор за чуждестранните права в Санфърд Джей Грийнбъргър Асошиейтс, за да открие собствена агенция.

Книгите вървяха толкова добре, че към есента на 2010 г. Робин реши, че може да опита отново Ню Йорк. Никой от нас не бе смятал, че това ще се случи, нито, че ще е толкова бързо, но за наше удивление получихме предложение от Орбит само след няколко седмици. Така че Ририя извървя странен път. Бе публикувана през традиционна малка печатница, самостоятелна (предимно в електронен формат) и сега чрез един от шестте най-големи издатели.