Конспирация за Короната

Глава 1 Откраднати писма

Ейдриън не виждаше почти нищо в мрака, но можеше да ги чуе — прекършването на клоните, мачкането на листата и шумоленето на тревата. Бяха повече от един — повече и от трима — и се приближаваха.

— Никой от вас да не мърда — заповяда груб глас откъм сенките. — В гърбовете ви има насочени стрели; мръднете ли, ще ви надупчим на седлата — говорещият все още бе в сенките, едва доловимо движение сред голите клони. — Само ще пооблекчим товара ви. Не е нужно никой да пострада. Правете каквото ви казвам и ще си задържите живота. В противен случай ще вземем и него.

Ейдриън знаеше, че вината е негова и стомахът му се сви. Стрелна с поглед Ройс, който седеше на мръсносивата си кобила със скрито от качулката лице. Главата на приятеля му бе наведена и се поклащаше леко. Ейдриън знаеше какво е изражението му и без да може да го види.

— Съжалявам — промълви.

Ройс продължи мълчаливо да клати глава.

Стена от прясно отсечени храсти препречваше пътя им. Назад се простираше дългият осветен от луната друм. Мъгла се стелеше над овразите и падините; невидим поток нейде струеше между скали. Намираха се дълбоко в горите на стария южен път, обградени от дълъг тунел дъбови и ясенови дървета, прострели изтънчени клони над пътя, треперейки и шумейки в студения есенен вятър. Бяха на почти ден път от който и да е град; часове бяха минали от последната видяна къща. Сами сред нищото — в места от този тип никога не намираха телата.

Засилвайки шума от настъпени листа, крадците пристъпиха в тясната ивица лунна светлина. Ейдриън преброи четирима мъже с небръснати лица и оголени мечове. Носеха груби дрехи от кожа и вълна — захабени и мръсни. Придружаваше ги момиче с приготвен за стрелба лък. Бе облечена в тон с останалите — панталони и ботуши; за прическа й служеше рошава бъркотия. Всички бяха окаляни: сякаш прекарали нощта в дупка.

— Не изглеждат като да имат много пари — рече един със сплескан нос. Един-два инча по-висок от Ейдриън, той бе най-едрият от групата, яко добиче с дебел врат и големи ръце. Долната му устна изглеждаше да е била солидарно разцепена по времето на носното счупване.

— Обаче имат багаж — обади се момичето. Гласът й го изненада. Бе млада и напук на мръсотията — сладурана, непринудена; ала тонът й бе агресивен, дори жесток. — Вижте колко много неща са помъкнали. За какво е всичкото това въже?

Ейдриън не бе сигурен дали питането й е отправено към него или към нейните спътници. Във всеки случай нямаше да отговори. За момент понечи да се пошегува, ала тя не изглеждаше да е от онези, които могат да бъдат очаровани с усмивка и комплимент. На всичкото отгоре стрелата й бе насочена право към него и ръката й можеше да се умори всеки момент.

— Вземам големия меч, който оня носи на гърба си — рече плоският нос. — Мяза да ми е по мярка.

— Аз ще взема останалите му два — източник на тази реплика бе един белязан; белегът разделяше лицето му под лек наклон, пресичайки носа на косъм от окото.

Момичето посочи със стрелата си към Ройс:

— Искам наметалото на дребния. Качулката определено ще ми отива.

С дълбоки очи и съсухрена от слънцето кожа, най-близкият до Ейдриън мъж изглеждаше най-възрастен. Той пристъпи и хвана коня му за юздата.

— Сега бъди много внимателен. Убили сме мнозина по този път. Глупаци, които не слушат. Не искаш да си глупав, нали?

Ейдриън поклати глава.

— Добре. Сваляй оръжията — рече крадецът, — сетне слез.

— Какво ще кажеш, Ройс? — попита Ейдриън. — Даваме им малко пари и няма пострадали.

Ройс го погледна. Две очи проблеснаха под качулката със смразяващ поглед.

— Просто казвам, не искаме неприятности, нали?

— Не ти трябва мнението ми — рече Ройс.

— Значи ще се инатиш.

Мълчание.

Ейдриън поклати глава и въздъхна.

— Защо трябва да усложняваш всичко? Те вероятно не са лоши хора — просто бедни. Знаеш, вземайки каквото им трябва, за да си купят къшей хляб и нахранят семействата си. Можеш ли да ги виниш за това? Идва зима, а времената са тежки. — Кимна към крадците. — Нали?

— Аз нямам семейство — отвърна плосконосият. — По-голямата част от плячката пропивам.

— Не помагаш особено — отбеляза Ейдриън.

— Не се и опитвам. Или вие двамцата правете каквото ви се нарежда, или ще ви изкормим на място — подчерта думите си с изтегляне на дълга кама от колана; демонстративно остърга острието на меча си с нея.

Студен вятър виеше сред дърветата, извивайки клоните и отскубвайки още листак. Червени и златни листа летяха, виеха се в кръг, шибани от поривите над пътеката. Някъде в мрака бухал оповести присъствието си.

— А ако ви дам половината от парите ни? Моята половина. Така няма да сте на загуба.

— Не сме искали половината — каза мъжът, който държеше коня му. — Искаме всичко, включително конете.

— Чакай малко. Конете ни? Да, вземете малко пари — добре, но… конекрадство? Ако ви хванат, ще увиснете на бесилката. Знаете, че ще докладваме за вас в първия изпречил се на пътя ни град.

— Идвате от севера, нали?

— Да, вчера напуснахме Медфорд.

Държащият коня кимна и Ейдриън видя малка червена татуировка на врата му.

— Това ти е проблемът — чертите на лицето му омекнаха в съчувствена гримаса, която предвид обстоятелствата внушаваше заплаха.

— Вероятно отивате в Колнора — хубав град. Много магазини. Много богаташи. Търговията там кипи и мнозина минават по този път, носейки какво ли не, за да продават на богаташите. Предполагам, че не сте били на юг преди, нали? В Меленгар крал Амрат си прави труда да наеме войници, които да патрулират по пътищата. Ама тук в Уоррик нещата стоят малко по-различно.

Плосконоско се приближи, облизвайки сцепената си устна, докато разглеждаше дългия меч на гърба на Ейдриън.

— Искаш да кажеш, че кражбата е законна?

— Не, обаче крал Етелред живее в Акуеста: ужасно далеч от това място.

— Ами графът на Чадуик? Не управлява ли той тези земи в името на краля?

— Арчи Белънтайн? — споменаването на името предизвика кикот от страна на другите крадци. — Арчи пет пари не дава какво се случва с обикновените хорица. Твърде е зает да си подбира тоалетите — мъжът се ухили, разкривайки растящи в ексцентрични посоки пожълтели зъби. — Така че давай мечовете и слизай от коня. Сетне можеш да идеш до замъка Белънтайн, да почукаш на вратата на Арчи и да видиш как е — пореден залп всеобщ кикот. — Освен ако не смяташ това място за идеалния гроб, ще правиш каквото ти кажа.

— Прав беше, Ройс — примирено рече Ейдриън. Разкопча наметалото си и го остави зад седлото. — Трябваше да оставим пътя, но честно… имам предвид, ние сме сред нищото. Какви бяха шансовете?

— Съдейки по факта, че в момента бивате обирани — осмелявам се да ги определя като доста добри.

— Иронично: да оберат Ририя.

— Не е забавно.

— Ририя ли каза? — запита мъжът, който държеше коня на Ейдриън.

Ейдриън кимна и затъкна ръкавиците си в колана.

Мъжът пусна юздата и отстъпи встрани.

— Какво става, Уил? — запита девойката. — Какво е Ририя?

— В Меленгар има двамина, които се назовават така — погледна към другите и леко снижи глас. — Имам връзки натам, не помните ли? Казаха ми да стоя настрана, ако някога попадна на тях.

— Та какво мислиш, Уил? — въпрос от страна на белязания.

— Мисля да разчистим храстите и да ги пуснем да минат.

— Какво? Защо? Ние сме петима, а те са само двама — посочи очевидното плоският нос.

— Но те са Ририя.

— Е, и?

— Моите съдружници на север — а те никак не са глупави — казаха никой да не закача тези двамата по какъвто и да било повод. Освен това съдружниците ми не са от мекушавите. Щом те думат да ги отбягваме, значи има добра причина.

Плоският нос ги погледна критично:

— Добре, но откъде си сигурен, че точно тия двамата са тези, за които се представят? Просто ще им повярваш?

Уил кимна към Ейдриън.

— Виж мечовете му. Някой, който носи един — може и да знае да го върти, може и да не. Два меча — вероятно не отбира нищо от мечове, ама иска ти да си мислиш обратното. Но меченосец с три остриета — това си е доста товар. Никой няма да се накамари с толкова стомана, освен ако не си изкарва прехраната чрез тях.

Ейдриън изтегли два меча с единствено елегантно движение. Подхвърли един, оставяйки го да се завърти на дланта му.

— Този има нужда от нова дръжка. И тази е започнала да се протрива — погледна към Уил. — Докъде бяхме стигнали? Струва ми се, канехте се да ни оберете.

Крадците се спогледаха нерешително.

— Уил? — запита девойката. Все още държеше лъка, но изглеждаше доста по-слабо уверена.

— Да разчистим храстите от пътя им и да ги пуснем — каза Уил.

— Сигурен ли си? — запита Ейдриън. — Този прекрасен човек със смачкания нос силно искаше да се сдобие с меч.

— Няма проблем — рече плоският нос, вперил поглед в осветените от лунна светлина остриета.

— Е, щом тъй сте решили…

Петимата кимнаха и Ейдриън прибра оръжията обратно в ножниците.

Уил заби ножа си в земята и даде знак с ръка на останалите, докато бързаше да разчисти барикадата.

— Знаете ли, не го вършите правилно — каза им Ройс.

Крадците спряха и го погледнаха разтревожени.

Ройс поклати глава.

— Не разчистването на храстите. Обирът. Добро място, признавам. Но трябваше да ни обградите.

— И, Уилям… Уилям, нали? — запита Ейдриън.

Мъжът трепна и кимна.

— Да, Уилям, повечето хора са десняци, така че приближаващите се трябва да идват отляво. Това щеше да ни постави в неизгодно положение и да ни принуди да замахваме с извъртане. Тези с лъковете трябваше да са от дясната ни страна, на разстояние.

— И защо само един лък? — запита Ройс. — Тя можеше да уцели само един от нас.

— Дори и това нямаше да може — каза Ейдриън. — Забеляза ли колко дълго тя го държа опънат? Или тя е нечовешки силна — което ме съмнява — или това е самоделен лък, който може да изпрати стрелата на едва няколко крачки. Нейната роля бе само за сплашване; съмнявам се някога да е пускала стрела.

— Съм — каза момичето. — И съм добър стрелец.

Ейдриън поклати глава към нея с усмивка.

— Държеше показалеца си над пръчката, скъпа. Ако беше стреляла, перата на стрелата щяха да закачат пръста и щеше да уцелиш всичко друго, но не и набелязаното от теб.

Ройс кимна:

— Инвестирай в арбалети. Следващия път стой скрита и просто изстреляй няколко болта в гърдите на всяка цел. Цялото това дърдорене е просто глупаво.

— Ройс! — смъмри го Ейдриън.

— Какво? Нали все ми казваш да съм бил по-учтив с хората. Опитвам се да помогна.

— Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да издигате по-добри барикади.

— Да, препречете пътя с дърво следващия път — посъветва Ройс и допълни съвета си с махване на ръка към клоните. — Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръчма и ще получите нож в гърба. — Ройс се обърна към Уилям. — Ти си бил в Пурпурната ръка, нали?

Уил изглеждаше озадачен.

— Никой не е казвал нищо за това — той спря да дърпа клона, който отместваше в момента.

— Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си правят тази глупава татуировка на врата — Ройс се обърна към Ейдриън. — Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само допринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от живота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е доста глупаво.

— Тази татуировка изобразява ръка? — запита Ейдриън. — Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.

Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:

— Наистина прилича донякъде на пиле.

Уил притисна длан върху врата си.

След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:

— Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.

— Не сме нищо специално — отвърна Ейдриън. — Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.

— Но наистина — каза Ройс, — трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.

— Какъв съвет?

Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:

— Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте — няма да ви споменем.

В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Арчибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.

— Милорд?

Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:

— Какво има, Брус?

— Маркизът пристигна, сър.

Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? — запита с поклон плах прислужник.

— Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?

Прислужникът се сви:

— Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър — поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.

— Маркизе! — Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. — Толкова ми е приятно, че си тук — и то толкова бързо.

— Звучиш изненадан — остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. — Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище — една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички — от рицари до прислужници — го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.

— Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.

— Не ми казвай да се успокоявам! — гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. — Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам — в опасност ли е тя или не?

— Най-вероятно е — отвърна спокойно графът, — но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.

— Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има причина, ще съжаляваш…

Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.

— Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да продължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, където мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателство.

Виктор го изгледа заплашително, но кимна.

Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и влязоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни гоблени и стенописи, а подовете — покрити с фино изсечен мрамор. Отвъд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни стени.

По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, замъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образцов пример за посредственост и досада.

След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Арчибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внушителни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни стоеше по един страж — добре брониран и въоръжен с алебарда. С пристигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на резе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.

Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.

— В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за това!

— Никога — отвърна Арчибалд. — Това е входът към Сивата кула, мой работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на вратата където и в замъка да се намирам; както и става.

Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон. Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той започна да диша тежко.

Арчибалд спря любезно.

— Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече поне стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се изкачи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Короносната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.

— Никой ли не се изкачва заради гледката? — замисли се Виктор.

Графът прихна.

— Така си мислиш, но кулата е без прозорци. Това е и което я прави идеално място за работен кабинет. Добавих тези врати, за да защитя ценните за мен неща.

Достигайки върха на стълбите, те се изправиха пред друга врата. Арчибалд извади голям ключ от джоба си, отключи и с жест покани маркиза да влезе. Брус затвори вратата след тях и се отправи към обичайната си позиция.

Стаята бе голяма и кръгла, с просторен таван. Мебелировката бе оскъдна: голямо разхвърляно бюро, два облицовани стола край малка камина и изтънчена масичка помежду им. Огън гореше зад простата пиринчена вратичка, осветявайки по-голямата част от кабинета. Светлината за останалите кътчета бе предоставяна от закрепени на стената свещи, които изпълваха стаята с приятния, упоителен аромат на мед и салифан.

Арчибалд се усмихна, когато забеляза Виктор да гледа към претрупаното с различни свитъци и карти бюро.

— Не се притеснявайте, сър. Скрих всички уличаващи ме планове за световно господство преди вашето посещение. Моля, седнете — Арчибалд посочи столовете до камината. — Починете си от дългото пътуване, докато аз приготвя питиетата.

По-старият човек се намръщи и изръмжа:

— Достатъчно разходки и формалности. След като сме тук, да продължим започнатото. Обясни за какво е всичко това.

Арчибалд не обърна внимание на тона на маркиза. Можеше да си позволи снизхождение сега, когато бе на път да получи наградата си. Почака маркизът да заеме мястото си.

— Наясно си, предполагам, че проявявам интерес към дъщеря ти, Аленда? — запита Арчибалд, отправяйки се към бюрото, за да напълни две чаши с бренди.

— Да, тя ми спомена.

— А спомена ли защо ме отхвърля?

— Не те харесва.

— Та тя почти не ме познава — вдигна пръст Арчибалд.

— Арчи, заради това ли ме повика тук?

— Маркизе, бих оценил назоваването ми със съответстващото ми име. Не е уместно да ме наричаш така, тъй като баща ми е мъртъв и сега аз нося титлата. Във всеки случай, питането ти е свързано с темата. Както знаеш, аз съм дванадесетият граф на Чадуик. Наистина, не е голямо владение, нито Белънтайн — от най-влиятелните семейства и все пак аз не съм съвсем без достойнства. Владея пет големи и двадесет малки села, както и стратегическите Сенонски възвишения. Офицерите под моя команда в момента са шестдесет; рицарите — двадесет, като сред тях са сър Ендън и сър Бректън, може би най-великите кавалери на всички времена. Вълната и кожите на Чадуик са известни в цял Уоррън. Дори се говори за провеждане на Летния фестивал тук — на самата прекосена от теб на път за замъка ливада.

— Да, Арчи… имам предвид, Арчибалд. Наясно съм със статуса на Чадуик. Нямам нужда от уроци по икономика.

— А знаеш ли, че племенникът на крал Етелред се е отбивал нееднократно да вечеря тук? Или че херцогът и херцогинята на Рочел възнамеряват да вечерят с мен идната зима?

— Арчибалд, това е доста уморително. Какво точно целиш?

Отсъствието на благоговение от страна на маркиза накара Арчибалд да се намръщи. Носейки чашите с бренди, подаде едната на Виктор и също седна. Поспря за момент, за да отпие.

— Следното. Предвид позицията ми и обещаващото ми бъдеще, няма никаква логика Аленда да ме отхвърля. Със сигурност не е заради външния ми вид. Аз съм млад, красив и нося само най-качествените вносни дрехи, направени от най-скъпата вносна коприна. Останалите нейни ухажори са стари, дебели или плешиви — в много случаи всичко от гореизложеното.

— Може би видът и богатството не са единствените фактори — отвърна Виктор. — Жените не всякога си мислят за политика и власт. Аленда е от момичетата, които следват сърцето си.

— Но също така ще последва и желанието на баща си, нали?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Тя ще се омъжи за мен, ако ти кажеш. Ако заповядаш.

— Значи затова ме накара да дойда тук? Съжалявам, Арчибалд, но си изгубил времето и на двама ни. Нямам намерение да я принуждавам да се омъжва за когото и да било, най-малко пък за теб. Тя би ме мразила до края на живота си. Чувствата на дъщеря ми значат за мен много повече от политическите импликации на нейния брак. Обожавам Аленда. От всички мои деца, тя е най-голямата ми радост.

Арчибалд отпи нова глътка бренди и се замисли над думите на Виктор. Реши да подхване нещата от друг ъгъл.

— Ами ако е за нейно добро? За да я спаси от нещо, което би било сигурна опасност.

— Ти говореше за опасност, за да ме доведеш тук. Готов ли си да обясниш най-сетне, или предпочиташ да провериш дали този старец все още може да размахва острие?

Арчибалд пропусна покрай ушите си заплахата, за чиято безплодност знаеше със сигурност.

— Когато Аленда отхвърли ухажването ми, установих, че нещо не е наред. В отказите отсъстваше смисъл. Имам връзки; звездата ми изгрява. Тогава установих истинската причина за отказите на дъщеря ти: тя вече е отдадена на друг. Аленда има връзка, тайна връзка.

— Трудно ми е да повярвам това — обяви Виктор. — Не ми е споменавала никого. Ако бе хвърлила око някому, щеше да ми каже.

— Нищо чудно, че е скрила идентичността му от теб. Срамува се. Знае, че отношенията им ще опозорят семейството ви. Нейният любим е от простолюдието и няма капка благородна кръв във вените си.

— Лъжеш!

— Уверявам те в противното. И се страхувам, че проблемът не се изчерпва с това. Името му е Дигън Гаунт. Чувал си за него, нали? Доста е известен. Водач на националистите от Делгос. Разпалил е всякакви емоции сред обикновените хора на юг. Всички са опиянени от идеята за повсеместно изколване на аристокрацията и установяване на самоуправление. Той и щерка ти са се срещали в Уиндърмиър — близо до манастира. Виждат се, когато не си наблизо и си ангажиран с държавни дейности.

— Това е нелепо. Дъщеря ми никога не би…

— Нямаш ли син там? — запита Арчибалд. — В абатството, имам предвид. Монах, нали?

Виктор кимна:

— Третият ми син, Майрън.

— Вероятно той им е сводничил. Поразпитах и изглежда синът ти е доста интелигентен човечец. Вероятно служи за свръзка на любимата си сестра и помага за кореспонденцията. Не изглежда никак добре, Виктор. Ето те, маркиз на крал-империалист, а дъщеря ти замесена с революционер, с когото се среща в роялистки Меленгар, подпомагана от сина ти. Мнозина биха заключили, че това е семеен заговор. Какво би казал крал Етелред, ако научи? Двамата знаем за лоялността ти, но други може да изпитат съмнения. Осъзнавам, че това не е нищо повече от зле насочената привързаност на младо момиче, но тези лудории могат да сринат семейната чест.

— Ти си луд — изкрещя Виктор. — Майрън отиде в абатството едва на четири години. Аленда никога не е говорила с него. Цялата тази измислица е очевиден опит да ме накараш да я принудя да се омъжи за теб и зная защо. Тя не те интересува. Интересува те само зестрата, долината Рилан. Това парче земя граничи тъй удобно с твоята и това е единствената ти цел. Е, това и възможността да се издигнеш като влезеш в семейство, превъзхождащо те политически и социално. Жалък си.

— Жалък ли съм? — Арчибалд остави чашата си и извади изпод дрехата си ключ на сребърна верижка. Изправи се и прекоси стаята. Свали от стената гоблен, изобразяващ отвличането на русокоса аристократка от калиански принц и разкри таен сейф. Вкара ключа, отвори металната вратичка.

— Разполагам с купчина писма, собственоръчно написани от безценната ти дъщеря, които доказват думите ми. Те разказват за неумиращата обич към гнусния селски революционер.

— Как се сдоби с тях?

— Задигнах ги. Когато се опитвах да разбера кой е моят съперник, уредих да я наблюдават. Тя изпращаше писма, които водеха до абатството и съумях да ги пресрещна.

Арчибалд измъкна купчина пергаменти от сейфа и ги пусна в скута на Виктор.

— Ето — викна триумфално, — чети какви ги е дробила дъщеря ти и сам реши дали няма да е по-добре за нея да се омъжи за мен.

Арчибалд се върна на мястото си и вдигна чашата си победоносно. Бе спечелил. За да избегне политическа разруха, Виктор Ланаклин, великият маркиз на Глъстън, щеше да нареди на щерка си да се омъжи. Маркизът нямаше избор. Ако това достигнеше до ушите на Етелред, бе възможно да последват обвинения в измяна. Коронованите империалисти изискваха от своите благородници да споделят политическите им виждания и предаността към църквата. Арчибалд се съмняваше, че Виктор е роялист или националист. Но всяка неуместна демонстрация бе достатъчна, за да провокира недоволството на властта. В най-добрия случай Виктор бе заплашен от осакатяващо унижение, от което родът Ланаклин можеше никога да не се възстанови. Единственият смислен ход за маркиза бе да даде благословията си.

Арчибалд най-сетне щеше да има граничната земя; вероятно след време би могъл да разшири владенията си още повече. С Чадуик в десницата и Глъстън в лявата ръка, спокойно можеше да се мери с херцога на Рочел.

Поглеждайки отвисоко към посивелия старец с изтънчени пътни дрехи, Арчибалд почти изпита съжаление. Нявга… титлата маркиз бе синоним на ум и душевна сила. Маркизът не бе обикновен благородник и земевладелец. Виктор отговаряше за охраната на кралските граници. Сериозна длъжност, изискваща умел водач; винаги бдящ и многократно закален в битка. Но времената се бяха променили и сега миролюбиви съседи заобикаляха Уоррик. Съответно силата бе атрофирала от неупотреба.

Докато Виктор отваряше писмата, Арчибалд го гледаше замислено. Маркизът бе прав: наистина се интересуваше от земята, която щеше да получи като зестра. И все пак Аленда бе привлекателна; така че мисълта да я вкара насила в леглото си не бе никак досадна.

— Арчибалд, това шега ли е? — запита Виктор.

Измъквайки се от мислите си, Арчибалд остави питието си.

— Какво имаш предвид?

— Тези свитъци са празни.

— Какво? Сляп ли си? Те… — Арчибалд спря, когато видя празните листове в ръката на маркиза. Сграбчи няколко и ги разтвори, само за да открие още празни пергаменти. — Невъзможно!

— Може да са написани с невидимо мастило? — подсмихна се Виктор.

— Не… не разбирам… Това дори не са същите пергаменти! — провери сейфа отново, но той бе празен. Объркването му прерасна в паника и той рязко отвори вратата, нетърпеливо викайки Брус. Офицерът нахлу с приготвен меч. — Какво се е случило с писмата, които държах в сейфа си? — викна му Арчибалд.

— Не… Не зная, милорд — отвърна Брус. Прибра оръжието си и застана мирно.

— Как така не знаеш? Напускал ли си поста си тази вечер?

— Не, сър, разбира се, че не.

— Някой — който и да е — влизал ли е в кабинета ми по време на отсъствието ми?

— Не, милорд, това е невъзможно. Вие имате единствения ключ.

— Тогава къде, в името на Марибор, са тези писма? Лично ги оставих там. Четях ги, когато маркизът пристигна. Нямаше ме само за няколко минути. Как е възможно да изчезнат така?

Арчибалд пришпори ума си. Бе ги държал в ръце преди мигове. Бе ги заключил в сейфа си. В този факт беше убеден.

Къде са се дянали?

Виктор изпразни чашата си и се изправи.

— Ако не възразяваш, Арчи, ще тръгвам. Загубих ужасно много време.

— Виктор, почакай. Не тръгвай. Писмата са истински. Уверявам те, че ги имам!

— Разбира се, Арчи. Следващия път, когато решиш да ме изнудваш, по-добре приготви по-добър блъф — той прекоси стаята, мина през вратата и изчезна надолу по стълбите.

— По-добре помисли над казаното от мен, Виктор — викна подире му Арчибалд. — Ще открия тези писма! Ще го сторя! Ще ги занеса в Акуеста! Ще ги представя пред двореца!

— Какво ще заповядате, милорд? — запита Брус.

— Почакай, глупако. Трябва да помисля — Арчибалд прекара треперещите си пръсти през косата и започна да крачи из стаята. Разгледа отново писмата. Наистина бяха различен тип пергамент от онези, които толкова пъти бе чел преди.

Въпреки увереността, че е прибрал писмата в сейфа, започна да дърпа чекмеджетата и да рови из обсипалите бюрото листове. Наля си ново питие и прекоси стаята. Откъсна вратичката на камината, разрови пепелта с ръжена в търсене на следи от прясно изгаряне. Объркан, Арчибалд хвърли празните писма в огъня. Изпразни чашата на един дъх и се строполи в един от столовете.

— Бяха точно тук — каза Арчибалд, озадачен. Бавно в ума му започна да се оформя отговор. — Брус, писмата трябва да са откраднати. Крадецът не би могъл да е отишъл далеч. Искам да претърсите целия замък. Запечатайте всеки изход. Никого не пускайте да излезе. Прислуга, стражи — никой да не напуска. Претърсете всички!

— Да, милорд — отговори Брус и сетне спря. — А да спра ли и маркиза, милорд?

— Не, тъпако, та той не разполага с писмата.

Арчибалд се втренчи в огъня, слушайки заглъхващите стъпки на Брус, докато последният тичаше надолу по стълбите. Остана в компанията на пращящите пламъци и стотиците неразрешени въпроси. Напрягаше мозъка си, но не можеше да разбере как крадецът е успял.

— Ваше Благородие? — боязливият глас на прислужника го измъкна от мислите. Арчибалд прониза с поглед подалата се през вратата глава, което я накара да си поеме допълнителен дъх, преди да продължи. — Милорд, не искам да ви безпокоя, но изглежда в двора има проблем, който налага вашето внимание.

— Какъв проблем? — Арчибалд изръмжа.

— Не бях запознат с конкретните детайли, милорд, но е свързано с маркиза, сър. Бях изпратен да поискам присъствието ви… да попитам за почитаемото ви присъствие.

Арчибалд се спусна по стълбите, чудейки се дали старецът не се е строполил мъртъв на прага. Което не би било чак толкова ужасно. В двора намери маркиза — жив, но изпаднал в ярост.

— Ето те и теб, Белънтайн! Какво си направил с каретата ми?

— Какво?

Брус се приближи до Арчибалд и го отведе настрани:

— Ваше Благородие — прошепна в ухото му, — изглежда каретата и конете на маркиза са изчезнали, сър.

Арчибалд вдигна пръст по посока на маркиза и повишавайки глас, каза:

— Само секунда, Виктор. — Сетне върна вниманието си към Брус и прошепна: — Изчезнали ли каза? Как е възможно това?

— Не зная точно, сър, но стражата на портата докладва, че маркизът и неговият кочияш, или по-скоро двамина, които той е помислил за тях, вече са минали през главната врата.

Почувствал внезапно прилошаване, Арчибалд се обърна към почервенелия маркиз.