Конспирация за Короната

Глава 9 Спасители

Каната и легенът паднаха на пода и се разтрошиха. Ударът стресна Ариста, която неориентирана и объркана седна в леглото си. Стаята се тресеше. Цяло лято кулата се бе усещала странно, но не бе нищо като това. Тя задържа дъха си — чакайки. Нищо не се случи. Кулата спря да се движи.

Тя се измъкна внимателно от кревата, довлачи се предпазливо до прозорците и надникна. Не видя нищо, което да обясни треперенето. Отвън светът бе покрит с пресен слой сняг, който все още се сипеше и тя се почуди дали срутваща се от покрива пряспа не е накарала стаята да потрепери. Не изглеждаше вероятно, нито имаше значение.

Колко време ми остава?

Тя погледна надолу. Тълпата все още заобикаляше главната порта на замъка. Трябваше да има поне сто човека, всички чакащи новини от делото й. Стражи три пъти повече от обичайното патрулираха периметъра на замъка. Вуйчо й не поемаше никакви рискове. Може би си е мислел, че хората от града по-скоро биха се вдигнали срещу него, отколкото да видят принцесата си изгорена? Тя не се заблуждаваше. Никой не се интересуваше дали тя щеше да живее или не. Макар да познаваше всички лордове, графове и барони по име и да бе седяла в компанията им на стотици трапези, тя знаеше, че те не са нейни приятели. Тя нямаше никакви приятели. Брага бе прав: прекарваше твърде много време в кулата си. Никой не я познаваше наистина. Водеше усамотен живот, но сега за пръв път се почувства наистина самотна.

Бе прекарала цяла нощ в опити да определи какви думи да произнесе пред съда. В крайна сметка заключи, че нямаше почти нищо, което да може да направи или каже. Можеше да обвини Брага в убийството на баща си, но нямаше доказателства. Той бе този, на чиято страна бяха последните. В крайна сметка тя бе освободила двамата крадци и бе отговорна за изчезването на Олрик.

Какво съм си мислела?

Бе връчила брат си на двама непознати главорези. Олрик лично бе изразил намерението си да ги измъчва, а тя го бе оставила на милостта им. Прилошаваше й, когато си ги представяше как се заливат от смях, докато удавят Олрик в реката. Сега най-вероятно бяха преполовили пътя до Калис или Делгос, редувайки се да носят кралския пръстен на Меленгар. Когато разузнавачите се бяха завърнали с робата на Олрик, тя бе убедена в смъртта му и все пак тяло не бе намерено.

Възможно ли е Олрик да е още жив?

Не, помисли си тя, далеч по-вероятно бе Брага да крие трупа му. Да го покаже преди делото, би й позволило да оспорва трона. Веднъж след като делото бе приключило, веднъж тя да бъде обявена за виновна и изгорена, той щеше по чудотворен начин да оповести откритието си. Бе много вероятно Брага да държи тялото на Олрик заключено в някоя от стаите под нея или някъде в подземието.

Всичко бе по нейна вина. Ако не се бе намесила, може би Олрик щеше да поеме властта и открие предателството на Брага. Вероятно би спасил и двама им. Може би в крайна сметка тя не бе нищо повече от глупаво момиче. Поне смъртта щеше да сложи край на тези въпроси и измъчващата я вина. Тя затвори очи и още веднъж почувства нестабилността на заобикалящия я свят.

Войската на Галилин вече наброяваше пълни пет стотици, докато маршируваше през зимния пейзаж. Шестдесет рицари в пълно бойно снаряжение носеха копия с дълги раздвоени знамена. Те трептяха на вкочаняващия вятър като змийски езици. Докато бяха в Дрондил Филдс, Майрън беше дочул Олрик да спори с останалите благородници за твърде ранното потегляне. Очевидно все още им липсваха силите на неколцина лордове и тръгването по времето, в което се понесоха те, бе риск. Пикъринг най-накрая се бе съгласил с Олрик и щом бароните Химболт и Рендън пристигнаха с няколко двадесетици рицари, успя да убеди останалите. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.

В началото яздеха принц Олрик, Майрън, граф Пикъринг и двамата му най-възрастни синове, както и земевладелците. Следваха ги рицарите, които яздеха в редици по четирима. Зад тях имаше антураж сквайери, пажове и пеши слуги. Още по-назад бяха войниците от простолюдието: силни, набити лудаци, облечени в брънки и стомана със заострени шлемове, наколенки от метална плоча и ботуши с метални подметки. Всеки от тях носеше капковиден щит, къс меч с широко острие и дълго копие. Следваха стрелците, облечени в кожени куртки и вълнени наметала, които прикриваха колчаните им. Държаха отпуснатите си лъкове като обикновени тояжки за подпиране. Редиците завършваха различните занаятчии, ковачите, хирурзите и готвачите с каруци провизии.

Майрън се почувства глупаво. След прекарани в езда часове, все още изпитваше трудности да не позволява на животното си да се бута наляво в скопения кон на Фанън. Започваше да свиква със стремената, но имаше още много да учи. Предният предпазител, който не позволяваше на краката му да се отпуснат на пети, го объркваше. Момчетата на Пикъринг го взеха под крилото си и му обясниха, че само предната част на стъпалото трябва да е опряна в скобата на стремето. Това предоставяло по-добър контрол и не позволявало на крака да се заплете при падане. Също така му бяха казали как стегнатите стремена помагат да държи коленете си притиснати към коня. Всички коне на Пикъринг бяха така обучени, че можеха да бъдат направлявани с крака, бедра и колене. Майрън се опитваше да подобри тази си техника, напразно мъчейки се да убеди коня си да завие надясно. Колкото повече използваше лявото си коляно, толкова и притискаше с дясното, за да компенсира. Резултатът бе объркване у животното и то се бутна за пореден път в коня на Фанън.

— Трябва да си по-твърд — каза му Фанън. — Покажи й кой командва.

— Тя вече знае: тя — жално отговори Майрън. — Май ще се задоволя с юздите. Не е като да ми се наложи да използвам щит и меч в задаващата се битка.

— Не се знае — каза Фанън. — Древните монаси се биели доста, а Олрик каза, че си му помогнал и си се бил с нападналите го в гората наемници.

Майрън се намръщи и сведе поглед.

— С никого не съм се бил.

— Но аз си мислех…

Майрън поклати глава.

— Може би трябваше, предполагам. Те бяха тези, които изгориха абатството. Те бяха онези, които убиваха… но… — той спря. — Щях да умра, ако Ейдриън и Ройс не ме бяха спасили. Кралят просто е приел, че съм се борил, а аз така и не му казах истината. Наистина трябва да спра да правя това.

— Да правиш кое?

— Да лъжа.

— Не си излъгал. Просто не си го поправил.

— В крайна сметка е едно и също. Абатът веднъж ми каза, че лъжата е себепредателство. Доказателство за себененавист. Когато си много засрамен от собствените си дела, мисли или намерения, ти по-скоро би излъгал, отколкото да се приемеш какъвто си — или в този случай, да си представяш, че нещо се е случило, когато то не е. Мнението на другите става по-важно от собствената ти реалност. Както когато някой по-скоро би умрял, отколкото да го помислят за страхливец. Животът за него е по-маловажен от репутацията. В крайна сметка кой е по-храбър? Онзи, който избира смъртта пред това да го мислят за страхливец или онзи, който избира да живее с желанието да се изправи пред истинската си същност?

— Съжалявам, но не те разбирам — каза Фанън с въпросителен вид.

— Няма значение. Но принцът ме изпрати като хроникьор, а не като воин. Струва ми се, че той иска да напиша книга за случилото се днес.

— Ако го сториш, моля те не записвай как Денек изпадна в истерия заради това, че не му беше позволено да дойде. Ще навреди на семейството ни.

Всичко, покрай което минаваха, бе ново за Майрън. Бе виждал сняг, разбира се, но само в градината и метоха. Никога не бе ставал свидетел как посипва гората или как сияе по бреговете на реки и потоци. Вече пътуваха през населени земи, преминавайки през село подир село, всяко по-голямо от предишното. Майрън можеше само да се взира удивено в различните сгради, животни и хора, които виждаше по пътя. При всяко тяхно влизане в град, жителите излизаха да ги гледат. Изтичваха вън от къщите си, възбудени от заплашителното трумп, трумп, трумп на маршируващите войници. Някои събираха куража да запитат накъде са тръгнали, но мъжете не отговаряха, тъй като имаха изрични заповеди да пазят мълчание.

Деца изтичваха до края на пътя, където родителите бързо ги придърпваха назад. Майрън никога не бе виждал дете преди — поне не откакто той самият бе такова. Не беше необичайно за момче да бъде изпратено в абатството на осем или десет години, но много рядко, ако изобщо това ставаше някога, изпращаха някое по-рано. Най-малките от децата удивляваха Майрън и той ги гледаше поразен. Бяха като ниски пияници, шумни и обикновено мръсни, но всички бяха изненадващо сладки и го гледаха приблизително по същия начин, по който и той зяпаше тях. Те помахваха и Майрън не можеше да се сдържи да не помаха в отговор, макар да предполагаше, че това не е много по войнишки.

Войската напредваше изненадващо бързо. Пешите войници, подчинявайки се на заповеди като един, редуваха периоди на ускорено маршируване с по-спокойно вървене, което бе само малко по-бавно. Лицето на всеки от тях бе мрачно, никъде не се виждаха усмивки.

Маршируваха с часове. Никой не се намеси; нямаше изтеглени напред формации, чакащи ги в засада; никакви предизвикателства по пътя. За Майрън пътуването приличаше повече на вълнуващ парад, отколкото на прелюдия към застрашителна битка. Най-накрая в далечината за първи път промержеля Меленгар. Фанън посочи голямата камбанария на Мареската катедрала и високите кули на замъка Есендън, където не се вееше никакъв стяг.

Изпратеният преден отряд докладва за наличието на силни войски около града. Благородниците наредиха на полковете си да оформят редици. Флагове пренасяха съобщения, стрелците настроиха лъковете си и армията преля в блокове хора. В дълги линии по трима, те се движеха в пълен синхрон. Стрелците бяха изтеглени напред и се преместиха точно зад пешаците.

Изпратени в тила, Майрън и Фанън яздеха с готвачите. От новата си позиция монахът забеляза, че част от армията се е отделила и се отправя към дясната част на града. Когато редиците достигнаха възвишението, което ги направи видими за замъка, в далечината прозвуча звукът на рог.

Техен собствен рог се разнесе в отговор и стрелците от Галилин изсипаха облак стрели върху защитниците. Стрелите полетяха и за миг изглеждаха застинали във въздуха като тъмен облак. С падането им Майрън чу далечни викове. Той гледаше с нетърпение как конните рицари се разделят на три групи. Една остана на пътя, докато другите две заеха позиции по фланговете. Главната линия ускори крачка до бързо ходене.

Когато чуха рога, Мейсън Грамън и Диксън Тафт поведоха тълпата си по улица Капризна, ефективно опразвайки Долния квартал. Това бе знакът, който Ройс и Ейдриън им бяха казали да чакат — сигналът за атака.

Откакто двамата крадци ги бяха събудили посред нощ, бяха прекарали времето си в организацията на съпротивата на Долния квартал на Медфорд. Разпространяваха новините за убийството на Амрат от ерцхерцога, невинността на принцесата и завръщането на принца. Тези, които не се интересуваха от лоялност или справедливост, бяха изкушени от възможността да си върнат на високопоставените. Не бе трудно да убедят бедните и мизерстващите да се изправят срещу военните, които ги тормозеха. В добавка бяха и онези, които се надяваха да изникне възможност за малко грабене или да бъдат възнаградени от короната в случай на победа.

Въоръжиха се с вили, брадви и гьостерици. Изработваха самоделна броня, като набутваха под дрехите какъвто тънък метал намереха. В повечето случаи това значеше реквизирането на медни тави от жените им. Бяха многобройни, но приличаха на жалка сбирка. Гуен бе вдигнала занаятчиите, които подсигуриха не само силни работници, но и малко мечове, лъкове и части от броня. Градската стража охраняваше периметъра, а почти всички от квартала на благородниците бяха на делото, така че нямаше кой да им попречи да се организират открито.

С Диксън до себе си, Мейсън вървеше начело на процесията от обикновени хора, с ковашкия си чук в една ръка и грубоват щит, който бе сковал набързо сутринта, в другата. Години на негодувание и безсилие изскочиха на повърхността, докато ковачът вървеше напред. Пламтеше от гняв заради живота, който му бе отказан. Когато не бе могъл да плати данъците за ковачницата на покойния си баща, дойдоха градският шериф и пазачите. Когато бе отказал да напусне, го биха до несвяст и хвърлиха в канавката на Капризна. Мейсън обвиняваше стражите за повечето от нещастията в живота си. Боят бе отслабил раменете му и оттогава да размахва чука си бе за него толкова болезнено, че можеше да работи само по няколко часа всеки ден. Това, в комбинация с комарджийските му навици, го държеше в мизерия. Разбира се, никога не бе смятал комара за истински проблем, вината бе на стражите. За него нямаше значение, че билите го вече не бяха сред стражниците. Това бе шансът му да отвърне, да се отплати подобаващо за търпяната болка.

Нито той, нито Диксън бяха бойци или дори атлетични, но и двамата бяха едри мъже с широки гърди и дебели вратове; и тълпата ги следваше, като че обитателите на Долния квартал бяха впрегнали и разораваха града с два вола. Завиха по Капризна и влязоха необезпокоявани в благородническия квартал. Сравнен с техния собствен, това все едно бе друг свят. Улиците бяха покрити с разноцветни павета, които оформяха декорации. Около тях имаше метални скоби за коне. В центъра на квартала се разстилаше просторен площад. Големият фонтан на Есендън със статуята на Толин, възседнал изправил се на задни крака кон, бе негов главен отличителен белег. Срещу него се издигаше Мареската катедрала. Във високите й кули високо биеха камбани. Преминаха красивите триетажни къщи от камъни и тухли с техните железни огради и декоративни порти. От вниманието на Мейсън не убягна фактът, че тукашните конюшни изглеждат по-добре от дома му. Пътуването през квартала само раздуха още повече зародилия се огън.

Когато стигнаха улица Мейн, съзряха врага.

Звукът на рога доведе Ариста до прозореца още веднъж. Видяното я удиви. В далечината видя издигащи се над върховете на дърветата знамена. Граф Пикъринг идваше и то не сам. Имаше различни флагове, представящи по-голямата част от западните провинции. Пикъринг наближаваше Медфорд начело на армия.

Дали е заради мен?

Тя поразмишлява над въпроса и заключи, че отговорът е отрицателен. Познаваше Пикъринг най-добре от всички благородници, но се съмняваше, че графът е тръгнал заради нея. Най-вероятно новините за смъртта на Олрик бяха достигнали до него и той идваше да предизвика Брага за короната. Ариста се съмняваше, че Пикъринг е мислил за нея. Просто бе видял шанса си и искаше да се възползва от него. Фактът, че тя можеше още да е жива, бе само подробност. Никой не искаше жена на престола. Ако Пикъринг спечелеше, щеше да я принуди да абдикира в негова полза или вероятно в такава на Моувин. Поне ако Пикъринг спечелеше, Брага никога нямаше да седне на трона — но не й допаднаха шансовете на графа. Ариста не беше тактик и определено не и генерал, но дори тя можеше да види, че идващите по пътя сили не бяха достатъчно многобройни за обсада. От своя страна Брага добре бе окопал силите си. Поглеждайки към двора долу, тя забеляза, че атаката е ангажирала вниманието на всички.

Може би този път ще бъде различно.

Тя се втурна до вратата и я отключи с почукване на огърлицата. Бутна вратата, но тя не помръдна както обикновено.

— Проклето джудже — каза тя на висок глас. Бутна яростно с цялата си тежест. Вратата не поддаде.

Разнесе се нов тътен и стаята се разклати още веднъж. От покрива се посипа прах. Какво ставаше? Тя се замая, докато кулата се олюляваше като кораб сред вълните. Ужасена и объркана, тя се оттегли в илюзорната безопасност на леглото си. Седна там, прегърнала коленете си, едва поемайки си дъх, стрелвайки очи при най-малкия звук. Краят наближаваше. По един или друг начин, бе убедена, че краят щеше да дойде скоро.

Принцът нямаше боен опит и не бе сигурен какво да очаква. Бе се надявал, че самото събиране на масивна сила би принудило защитниците на града да се предадат. Реалността бе друга. Когато стигнаха Медфорд, откриха окопи отвъд стените, пълни с копиеносци. Стрелците му бяха запратили три залпа, но защитниците не бяха помръднали. Скрити зад щитовете си, бяха понесли малко видими щети.

Кои са те? Олрик се чудеше. Нима собствените ми войници застават между мен и дома ми? Какви лъжи разпространява Брага сред стражите? Или всички са наемници? Дали моето злато е платило тези редици остро желязо?

Олрик седеше на един от конете на Пикъринг. Животното бе покрито с чул, върху който набързо бяха пришити изображения на сокола на Меленгар. Беше неспокойно като ездача си, пристъпвайки от крак на крак и изпускайки големи облаци ледена мъгла. Олрик държеше юздите с дясната си ръка, а с лявата притискаше вълненото наметало плътно около врата си. Очите му се зареяха над главите на копиеносците, за да погледнат родния му град. Стените и кулите на Медфорд изглеждаха далечни и нереални през падащия сняг. Визията бавно се стопяваше в бяло, докато тайнствена тишина обвиваше света.

— Ваше Височество — граф Пикъринг наруши мълчанието.

— Нов залп? — предложи Олрик.

— Стрелите няма да завладеят града.

Олрик кимна тежко.

— Тогава рицарите. Изпрати ги.

— Маршале! — извика графът. — Заповядай на рицарите да разбият линията!

Храбри мъже в лъскави брони пришпориха жребците си и се отправиха напред с развени над главите си знамена. Потеглянето им вдигна снежна вихрушка, която ги скри от поглед, но Олрик слушаше гърмежа на копитата им.

Сблъсъкът бе ужасяващ. Олрик го почувства както и го чу. Скърцаше метал, хора изреваваха и до този момент Олрик не бе подозирал, че конете могат да крещят. Когато снежният облак се уталожи, принцът най-сетне можеше да вижда кървавия спектакъл. Опрени в земята копия пронизваха гърдите на хора и животни. Коне се срутваха, хвърляйки рицарите на земята, където те лежаха като костенурки, опитвайки се да се изправят. Копиеносците наизваждаха къси мечове и се спуснаха, забивайки острите им върхове в решетките на забралата и в пролуките под мишниците или слабините.

— Нещата не се развиват така добре, както се надявах — оплака се Олрик.

— Това рядко се случва в битка, Ваше Височество — увери го граф Пикъринг. — Но това е голяма част от това да бъдеш крал. Рицарите ти умират. Ще ги изоставиш ли?

— Да изпратя ли пешите войници?

— На твое място определено бих го сторил. Трябва да пробиеш обръча и то преди хората ти да решат, че си некомпетентен и да изчезнат в околните гори.

— Маршале! — викна Олрик. — Маршал Гаррет, нареди на пехотата да нападне незабавно!

— Да, господарю!

Прозвуча рог и хората се втурнаха с рев в битка. Олрик гледаше как стомана разсича плът. Пехотинците се справяха далеч по-добре от рицарите, но понесоха много жертви от защитниците. Олрик едва издържаше да гледа. Никога преди не бе виждал подобна гледка — имаше толкова много кръв. Белият сняг бе отстъпил място на розов, а на някои отчаяни места — на тъмночервен. Земята бе обсипана с части от тела: отрязани ръце, разцепени глави и откъснати крака. Стената от мъже се сливаше във вихрена маса плът, мръсотия, кръв и безкрайна какофония писъци.

— Не мога да повярвам, че това се случва — каза Олрик, изглеждайки зле и чувствайки се не по-различно. — Това е моят град. Тези са моите хора. Моите мъже! — той се обърна към граф Пикъринг: — Избивам собствените си мъже! — той се тресеше, лицето му бе почервеняло, а очите му се изпълваха със сълзи. Чувайки писъците и виковете, той стискаше дръжката на седлото си до болка. Почувства се безсилен.

Сега съм крал.

Не се чувстваше като такъв. Чувстваше се както на пътя близо до „Сребърната кана“, когато онези мъже бяха притискали лицето му в прахта. Сълзите се лееха по бузите му.

— Олрик! Стегни се! — изръмжа Пикъринг. — Не трябва да позволяваш на хората си да те видят да плачеш.

Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.

— Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират по моя заповед! Имат право да видят своя крал. Всички имат право да видят своя крал!

Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.

— Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в името на Марибор разберат, че се бият с мен!

Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.

— Олрик, не! — извика подире му граф Пикъринг.

Мейсън се стрелна напред и стовари чука си върху шлема на първия изпречил се пред погледа му страж. Усмихвайки се възхитено на добрия си късмет, му взе меча и погледна нагоре.

Тълпата бе достигнала главната порта на града. Големият четирикулен барбакан от сив камък се издигаше над тях като чудовищен звяр. Гъмжеше от стражи, шокирани от гледката на въстаналия срещу тях град. Изненадата и придружаващата паника дадоха на тълпата достатъчно време да разчисти улиците и стигне до кордегардията. Мейсън чу Диксън да крещи „За принц Олрик!“, но принцът бе последното нещо, за което ковачът си мислеше.

Мейсън си избра следващата цел — висок страж, потънал в дуел с метач от Занаятчийска. Мейсън го промуши в мишницата и заслуша писъците му, докато завърташе острието. Метачът му се ухили и Мейсън стори същото в отговор.

Бе убил само двама, но вече цял лепнеше от кръв. Туниката му бе подгизнала и прилепваше плътно към гърдите му; не можеше да различи дали пот или кръв се стича по лицето му. Ухилката, която бе показал на метача, остана залепена на лицето му от въодушевлението и трепета.

Това е свобода! Това е живот!

Сърцето му биеше оглушително, а главата му се въртеше като че е пил. Мейсън отново замахна с меча си, този път към мъж, който вече се бе отпуснал на едно коляно. Замахът му бе толкова силен, че острието премина през половината врат. Срита мъртвеца настрана и оповести победата си със силен вик. Не казваше нищо; думите бяха без стойност в такъв момент. Изливаше яростта, която туптеше в сърцето му. Отново бе човек; силен човек, страховит човек!

Разнесе се звук на рог и Мейсън погледна нагоре още веднъж. Капитан от стражата на замъка бе на крепостния вал — крещейки заповеди и събирайки войниците си. Те се подчиниха и се подредиха отново в редици, опитвайки се да защитават портата дори и докато тълпата се приближаваше.

Мейсън пристъпваше през калната, напоена с кръв земя, сега хлъзгава под краката му. Огледа се и си избра нова жертва. Застанал с гръб към него стражник се оттегляше в отговор на гласа на капитана си. Ковачът се прицели във врата му, възнамерявайки да отсече главата. Неопитността му с меч го накара да се прицели прекалено високо и острието отскочи от шлема с шумно иззвъняване. Вдигна меча си за нов удар, но в този миг мъжът неочаквано се обърна.

Мейсън усети остра, изгаряща болка в стомаха. В миг цялата му сила и ярост се стопиха. Изпусна меча си. По-скоро видя, отколкото почувства, как пада на колене. Погледна надолу към източника на болката и видя войника да издърпва меч от стомаха му. Мейсън не можеше да повярва на очите си.

Как може цялата тази стомана да излезе от мен?

Ковачът усети топла влага по ръцете си, докато инстинктивно ги притисна към раната. Опита се да задържи органите си, докато кръвта изтичаше през широкия поне един фут разрез. Вече не си чувстваше краката и лежеше безпомощен, когато за свой ужас видя войника да замахва отново — този път към главата му.

Олрик се понесе към каменния барбакан. Моментално граф Пикъринг, Моувин и маршал Гаррет поведоха резервните рицари след него. Стрели се сипеха от парапетите над портите. Една отскочи от забралото на Олрик, а друга се заби в рога на седлото му. Конят на сър Синклеър бе уцелен отстрани, карайки го да се изправи внезапно, но рицарят остана на седлото. Безброй други се забиха в земята. Разяреният принц отиде директно до портата и като се изправи в стремената, изкрещя:

— Аз съм принц Олрик Брендън Есендън! Отворете тази врата в името на своя крал!

Олрик не бе сигурен дали някой го е чул, докато седеше там с вдигнат високо над главата меч. А дори и да го бяха чули, нямаше причина да не очаква друга стрела да долети и сложи край на живота му. Зад принца останалите рицари се разпръсваха, докато маршалът се опитваше да построи стена около своя монарх.

Друга стрела не долетя, но и портата не се отвори.

— Олрик — изкрещя граф Пикъринг, — трябва да се върнеш обратно!

— Аз съм принц Олрик Есендън! Отворете портата веднага! — изиска отново той и този път свали шлема си и го хвърли настрани, оттегляйки коня си да се вижда от стената.

Олрик и останалите чакаха. Граф Пикъринг и Моувин ужасено се взираха в принца и се опитваха да го убедят да се отдалечи от портата. За няколко изпълнени с напрежение мига нищо не се случи, докато принцът и телохранителите му стояха и се взираха към парапетите. Отвътре можеха да чуят звуци на битка.

От стените на града се разнесе вик:

— Принцът! Отворете вратите! Пуснете го! Това е принцът!

Още викове, писък и сетне в масивната порта се появи пролука, разширила се с отдръпването на големите врати. В града цареше пълна бъркотия, докато униформени пазачи се сражаваха с тълпа облечени като калайджии, носещи самоделна броня или откраднати шлемове граждани.

Олрик не спря. Пришпори коня си и се впусна в тълпата. Моувин, граф Пикъринг, сър Ектън и маршал Гаррет се опитваха да осигурят закрила за краля си, но от такава имаше малко нужда. При вида му защитниците положиха оръжие. Бързо се разчу, че принцът е жив и тези, които го видяха да галопира към замъка, размахал бащиния си меч, крещяха радостно.

Ройс чу рога, докато стоеше прикован към стълбите на кулата.

— Звучи като че вън има битка — спомена Магнус. — Чудя се кой ли ще победи — джуджето почеса брадата си. — В тази връзка, чудя се кой се бие.

— Не се интересуваш особено от делата на работодателя си, нали? — каза Ройс, изучавайки стените. Когато се опита да забие клин в една пролука, камъкът се пропука като черупка на яйце. Джуджето казваше истината.

— Само ако е свързано с работата. Впрочем на твое място не бих правил това. Извади късмет, че не уцели свързваща нишка.

Ройс тихичко изруга.

— Ако искаш да бъдеш услужлив, защо не ми кажеш как да се изкача и сляза?

— Кой е казвал нещо за услужливост? — джуджето му се ухили неприятно. — Прекарах половин година над този проект. Не желая да прекатуриш всичко в първите минути. Искам да се насладя на момента.

— Всички ли джуджета са толкова извратени?

— Мисли за това като да си построил пясъчен замък и да искаш удоволствието да го видиш разрушен от вълна. Цялото ми внимание е изострено да видя кога и как най-сетне ще се срути. Дали ще бъде погрешна стъпка, загуба на равновесие или нещо удивително и неочаквано?

Ройс извади кинжала си и го задържа за острието, за да може дребосъкът да го види.

— Наясно ли си, че мога да ти забия това в гърлото?

Бе мнима заплаха, защото не би се осмелил да хвърли такъв съществен инструмент. И все пак очакваше реакция на страх или поне подигравателен смях. Джуджето не направи нито едно от двете. То се взираше в оръжието с широко ококорени очи.

— Откъде си се сдобил с това острие?

Ройс подбели очи невярващо.

— Малко съм зает, ако не възразяваш — възобнови изследванията на стълбите. Изучаваше начина, по който се извиваха нагоре и около централното стъбло на кулата, как горните стъпала оформяха тавана за тези под тях. Погледна нагоре, сетне зад себе си.

— Стъпалото, на което съм, не пропада докато стоя на него — каза си Ройс, но достатъчно силно, за да може джуджето да го чуе. — Пада само щом стъпя на следващото.

— Да, доста находчиво, нали? Както можеш да си представиш, доста се гордея с работата си. Първоначално я бях замислил като причинител на смъртта на Ариста. Брага ме нае да изглежда като инцидент. Разнебитена стара кула в кралското жилище се срутва и принцесата е премазана. За съжаление след бягството на Олрик той промени решението си и нареди вместо това да я екзекутират. Помислих си, че никога няма да видя плодовете на тежкия си труд, но ето те теб. Колко мило от твоя страна.

— Всички капани си имат слабо място — каза Ройс. Той погледна нагоре по стълбите и внезапно се усмихна. Прикляквайки, той подскочи напред не едно, но две стъпала. Средното стъпало се измъкна от мястото си и полетя надолу, но онова, от което бе скочил, остана. — Без следващо стъпало — забеляза той, — сега то е стабилно, нали?

— Много умно — отвърна джуджето, видимо разочаровано.

Ройс продължи да прескача по две стъпала наведнъж, докато зави нагоре и се скри от погледа на джуджето. Докато се изкачваше, чу Магнус да крещи:

— Няма смисъл. Разстоянието на дъното е твърде голямо, за да го прескочиш. Все още си в капан!

Ариста бе свита на леглото си, когато чу някой пред вратата. Вероятно бе онова отвратително джудже или самият Брага идваше да я отведе на делото. Чуваше остъргване и глухи удари. Спомни си твърде късно, че не е затворила вратата с бижуто си. Отправи се към нея, но преди да я достигне, вратата се отвори. За нейна изненада, не беше нито Брага, нито джуджето. Наместо тях на прага стоеше един от крадците от тъмницата.

— Принцесо — с това казаното от Ройс се изчерпи, докато той влизаше с почтително, макар и кратко кимване в нейна посока. Бързо я подмина, изглеждаше, че търси нещо; очите му шареха по стените и тавана на спалнята й.

— Ти? Какво правиш ти тук? Жив ли е Олрик?

— Нищо му няма — отвърна Ройс, докато се движеше из стаята. Погледна през прозорците и изследва материята на завесите. — Е, това няма да свърши работа.

— Защо си тук? Как се озова тук? Видяхте ли Есрахаддон? Какво каза той на Олрик?

— Сега съм малко зает, Ваше Височество.

— Зает? С какво?

— Спасявам ви, но ще призная, че засега не се справям особено добре — без да поиска разрешение, той разтвори гардероба и започна да рови из дрехите. Сетне премина към чекмеджетата на скрина.

— Какво търсиш из дрехите ми?

— Опитвам се да измисля начин да се измъкнем оттук. Подозирам, че кулата ще се срути след няколко минути и ако скоро не я напуснем, ще умрем.

— Разбирам — каза простичко тя. — Защо просто не слезем по стълбите? — тя се изправи и се промъкна до прага. — Велики Марибор! — изкрещя при вида на липсващите стъпала.

— Можем да използваме тези, но най-долните шест или седем са изчезнали. Твърде е далеч, за да се скочи в коридора. Надявах се евентуално да скочим през прозореца в рова, но това изглежда като незабавна смърт.

— О — беше всичко, което тя може да каже. Покри устата си с длан, за да не позволи на зараждащия се писък да излезе. — Прав си. Не се справяш много добре.

Ройс погледна под леглото й и сетне се изправи.

— Момент, вие сте магьосница, нали? Есрахаддон ви е учил на магии. Можете ли да ни свалите долу? Да ни повдигнете, превърнете в птици или нещо подобно?

Ариста се усмихна неловко:

— Така и не успях да науча много от Есрахаддон. И определено не и автолевитация.

— А можете ли да повдигнете камък или дъска, на която да стъпим?

Тя поклати глава.

— Ами превръщането в пилци?

— Дори и да можех, което не е по силите ми, щяхме да си останем такива, защото нямаше да мога да ни трансформирам обратно.

— Значи магията отпада — каза Ройс и започна да издърпва пухения дюшек от леглото й, разкривайки въжения матрак отдолу. — Помогнете ми тогава да развържа леглото ви.

— Въжето не е достатъчно дълго, за да стигне до основата на кулата.

— Не е и необходимо — отвърна той, прекарвайки въжето през дупките в рамката.

Кулата потрепери и от покрива се посипа прах. Ариста задържа дъха си за миг, сърцето й бясно лупаше в очакване на внезапно сриване, но постройката се намести и успокои.

— Определено времето ни изтича — Ройс нави въжето през рамо и се отправи към вратата.

Ариста поспря само за момент, за да хвърли поглед към тоалетката и четките, които нейният баща й бе дал, сетне се понесе към останките от стъпала.

— Ще трябва да скачате надолу. Оставащите стъпала би трябвало да са достатъчно здрави и ще е по-лесно от изкачването. Просто се уверете, че не скачате прекалено далеч, но ако го сторите, ще се опитам да ви хвана.

С тези думи той скочи две стъпала надолу с такава лекота, че тя се почувства засрамена от липсата си на увереност.

Ариста стоеше на прага и се поклащаше напред-назад, фокусирайки се върху първото стъпало. Тя подскочи, но не бе разчела скока си правилно и се приземи малко по-напред. Бясно размахвайки ръце, тя се олюля на края, борейки се отчаяно да не падне. Ройс протегна ръце, готов да я улови, но тя възстанови равновесието си. Треперейки леко, тя се пое дълбок дъх.

— Не надскачайте! — припомни крадецът.

Не думай, помисли си тя. Като че вече не научих този урок.

Вторият скок бе по-лесен, а третият още повече. Скоро тя влезе в ритъм и се движеше надолу по стълбите с бърза крачка, следвайки Ройс, който почти танцуваше. Почти бяха стигнали дъното, когато крадецът спря.

— Продължавайте — каза й той. — Спрете на последното стъпало и ме чакайте там.

Тя кимна, докато той свали въжето от рамото си и започна да го връзва за стъпалото, на което стоеше. Ариста продължи да скача надолу, напомняйки си да не бъде прекалено уверена. Когато стигна до началото на стълбището, увереността бързо я напусна. Зеещата дупка, която изчезваше в мрак, бе достатъчна, за да я хвърли отново в ужас.

— Е, принцесо! — обади се джуджето. То стоеше в коридора при отворената врата, хилейки се и разкривайки пожълтелите си зъби. — Наистина не очаквах да те видя отново. Къде е крадецът? Намери ли смъртта си на дъното?

— Отвратителен малък звяр! — изкрещя тя.

Кулата се размести още веднъж. Треперенето й накара Ариста да залитне на стъпалото и сърцето й да забие силно от страх. Облаци прах и каменни късове се посипаха, трополейки по стъпалата и стените. Ариста се сви, прикривайки глава с ръце, докато треперенето спря и отломките се уталожиха.

— Тази стара кула почти е готова да падне — злорадно обяви джуджето. — Колко жалко да си толкова близо до безопасността и все пак тъй далеч. Ако само беше жаба, би могла да прескочиш. Но сега не разполагаш с изход.

Намотка въже падна отгоре. Завързано за стъпало, въжето се поклащаше между принцесата и джуджето. Ройс се спускаше като паяк по крехката нишка. Когато се изравни с Ариста, той спря и започна да се люлее.

— Ето това вече е впечатляващо! — възкликна джуджето и кимна, изразявайки одобрението си.

Ройс се приземи на стъпалото до Ариста и върза въжето около кръста си.

— Трябва само да се залюлеем. Просто се дръжте за мен.

Принцесата с радост обви ръце около раменете на крадеца и стисна здраво: колкото от страх, толкова и за безопасност.

— Можехте и да успеете — каза джуджето. — За което имате уважението ми, но трябва да разберете, че си пазя репутацията. Не мога да позволя някой да се разхожда насам-натам, хвалейки се, че се е отървал от мой капан.

И то рязко затвори вратата.

Ейдриън чу звука на рог, докато се бе изправил срещу Брага в коридора на кралските покои.

— Струва ми се, че Уайлин и стражите ще се позабавят малко — каза, подигравайки се на ерцхерцога. — Подозирам, че началникът си има по-важна работа от това да се занимава с капризите на граф от Уоррик, когато замъкът е нападнат.

— Жалко за теб, защото вече не мога да си позволя лукса да те държа жив — рече Брага, хвърляйки се в атака още веднъж.

Замахна към Ейдриън със светкавични разсичания. Ейдриън танцуваше надалеч, отстъпвайки все по-надолу и по-надолу по коридора. Ерцхерцогът демонстрираше отлична форма, тежестта му бе пренесена на задния крак, докато само пръстите на предния докосваха земята; с изправен гръб, изпъната въоръжена ръка и другата повдигната в грациозна извивка. Дори пръстите на свободната му ръка бяха елегантно свити, като че държеше невидима чаша с вино. Дългата му черна коса, сред която се виждаха сребърни жилки, се сипеше до раменете му, а по лицето му нямаше и следа от изпотяване.

Обратно, Ейдриън действаше тромаво и неуверено. Меленгарският меч далеч отстъпваше на което и да е от собствените му остриета. Върхът потрепваше, докато той се опитваше да го държи стабилно с двете си ръце. Отстъпваше назад, стараейки се да поддържа разстояние между двамата.

Ерцхерцогът се стрелна отново. Ейдриън парира и сетне се гмурна покрай него, избягвайки на косъм контраудар, врязал се в стенен свещник. Възползва се от възможността да се втурне по коридора и да се вмъкне в параклиса.

— На криеница ли ще си играем сега? — предизвика го Брага.

Брага влезе и бързо пристъпи до олтара, където стоеше Ейдриън. Когато ерцхерцогът замахна към него, Ейдриън отстъпи, приклекна, за да избегне помитащ удар, сетне отскочи от разсичане. Атаките на Брага рикошираха в статуите на Новрон и Марибор, отсичайки три божествени пръста. Сега Ейдриън стоеше пред дървения аналой и очакваше следващата атака на ерцхерцога, като не го изпускаше от очи.

— Толкова поетично от твоя страна да умреш в същата стая като краля — каза Брага. Замахна отдясно и Ейдриън отрази удара. Брага се завъртя на задния си крак и размаха меча си над главата в мощен насочен надолу удар. Очаквайки и разчитайки на тази атака, Ейдриън се гмурна и се плъзна по корем по излъскания мраморен под към вратата на параклиса.

Изправи се на крака и се обърна. Ударът на Брага бе разцепил вертикалния фладер на аналоя. Бе замахнал толкова силно, че мечът се беше заклещил в дървото и ерцхерцогът се мъчеше да го изтегли. Ейдриън затича към вратата, измъкна се, затвори я и я залости с меча си.

— Това ще те позабави — каза си Ейдриън, спирайки да си поеме дъх.

— Малкият червей! — изсъска Ариста през зъби.

Кулата се разклати отново и този път се посипаха по-големи парчета. Един каменен блок се понесе към дъното, събаряйки стъпало само на няколко фута от тях. И двете са разбиха на късове при удара и полетяха в пропастта. Със загубата на тези блокове, кулата започна да се изкривява и срутва.

— Дръжте се! — изкрещя Ройс, докато се отблъскваше от стъпалото. Двамата прелетяха над дупката до вратата. Той се хвана за голямата желязна халка и двамата застанаха на ръба на рамката.

— Заключил е — уведоми я Ройс. Прокара една ръка през халката и откачи шперцовете от колана си. Започна да обработва ключалката със свободната си десница. Дълбок тътен се разнесе из замъка и внезапно вързаното около крадеца въже се разхлаби. Той пусна инструментите и изтегли кинжала си. Преряза въжето точно когато стъпалото, към което бе вързано, ги подмина. Сега се срутваше остатъка от кулата.

Ройс заби кинжала си дълбоко в дървената врата, за да си осигури още една опора. Издълбаните от джуджето стени се разпръснаха на късове, летящи във всички посоки. Камък и скала ги засипваше, докато Ройс и Ариста се свиваха под мизерната защита на рамката.

Голям колкото юмрук камък удари Ариста по гърба. Тя изгуби крехкото си равновесие и изкрещя, докато политаше надолу. Ройс моментално я сграбчи. Посягайки наслуки, бе хванал роклята и значителна част от косата й.

— Не мога да ви задържа! — изкрещя той. Уви крака около нея и увисна единствено на ръката, прокарал през халката на вратата. Пръстите на принцесата бясно се опитваха да се вкопчат в тялото му, докато най-сетне намериха колана.

Ройс бе временно заслепен от облак прах и разбит камък. Когато облакът се уталожи, крадецът откри, че висяха на ослепителната слънчева светлина в това, което сега беше външната стена на централната кула. Останките паднаха в рова, натрупвайки камара натрошени скали седемдесет фута под тях. Събралата се за делото тълпа закрещя и ахна, като ги сочеше.

— Това е принцесата! — извика глас.

— Можете ли да достигнете ръба? — попита Ройс.

— Не! Ако се опитам, ще падна. Не мога…

Ройс я усети да се изплъзва отново и се опита да затегне краката си, но знаеше, че това няма да е достатъчно.

— О, не! Пръстите ми… изплъзвам се!

Прокараната през халката ръка извиваше лошо рамото му. Роклята и косата на Ариста бавно се изсулваха от десницата му. Принцесата отново се плъзгаше надолу, скоро щеше да я изпусне съвсем. Ройс усети подръпване. Вратата се отвори и силна ръка се протегна и сграбчи Ариста.

— Хванах ви — каза Ейдриън, докато издърпваше девойката. Сетне разтвори широко вратата, с което придърпа Ройс в коридора.

Лежаха на пода изтощени и покрити с парченца скали. Ройс се изправи на крака и отупа дрехите си.

— Помислих си, че я усещам да се отключва — каза, докато прибираше кинжала си от вратата.

Ейдриън стоеше на прага, гледайки чистото синьо небе.

— Ройс, харесва ми как си декорирал мястото.

— Къде е джуджето? — попита Ройс, оглеждайки се.

— Не го видях.

— Ами Брага? Не си го убил, нали?

— Не. Заключих го в параклиса, но няма да е за дълго. Което ми напомня, би ли ми заел меча си? Ти така или иначе няма да го използваш.

Ройс му подаде фалкиона, който бе част от дегизировката като страж. Ейдриън взе оръжието, извади го от ножницата и го претегли в ръка.

— Казвам ти, тези мечове са отвратителни. Тежки са и балансирани колкото пикаещо трикрако куче — сетне погледна към Ариста и каза: — Извинения, Ваше Височество. Как сте, принцесо?

— Вече съм много по-добре — тя се изправи на крака.

— За протокола, квит сме, нали? — попита я Ройс. — Вие ни измъкнахте от затвора и отървахте от ужасна смърт, а сега ние ви спасихме.

— Добре — съгласи се тя, почиствайки раздраната си рокля от прахта. — Но бих искала да изтъкна, че моето спасяване не включваше такова близко запознанство със смъртта — тя прокара пръсти през косата си. — Това наистина болеше.

— Падането щеше да боли още повече.

От коридора се разнесе силно прогърмяване.

— Трябва да вървя — каза им Ейдриън. — Негова светлост се е измъкнал.

— Внимавай — извика Ариста подире му, — той е прочут фехтовчик!

— Омръзна ми да слушам за това — изръмжа Ейдриън, докато затича обратно по коридора. Не бе отишъл далеч, когато Брага се появи иззад ъгъла.

— Значи я измъкнахте! — изкрещя той. — В такъв случай ще трябва да я убия лично.

— Страхувам се, че първо ще трябва да се справиш с мен — каза му Ейдриън.

— Това няма да е проблем.

Ерцхерцогът нападна Ейдриън, замахвайки яростно към него. Побеснелият Брага го засипа с удари. Ейдриън се опитваше да отрази ожесточените атаки, които следваха толкова бързо, че въздухът свистеше. С изписана на почервенялото си лице омраза, канцлерът продължаваше да засипва Ейдриън с атаки.

— Брага! — изкрещя Олрик от дъното на коридора.

Ерцхерцогът се обърна задъхан.

Ейдриън видя принца, застанал в далечния край на коридора. Бе облечен в броня и бял плащ, обагрен с кръв. Ръката на Олрик почиваше на дръжката на прибрания меч, а до него бяха Пикърингови и сър Ектън. Всеки от тях имаше сериозно и мрачно изражение.

— Свали оръжието! — нареди принцът с мощен глас. — Всичко свърши. Това е моето кралство!

— Дребно малко същество! — изруга Брага. Остави Ейдриън и закрачи към принца. Ейдриън не го последва. Вместо това се присъедини към Ройс и принцесата, за да наблюдава.

— Нима мислиш, че целта ми беше скъпоценното ти дребно кралство? — изрева Брага. — Това ли си мислиш? Опитвах се да спася света, глупци! Погледнете тоя червяк-принц! — обърна се и посочи Ариста. — И нея също! Те не са човеци, подобно на баща си! — с все още почервеняло лице Брага продължи да се приближава към Олрик.

— Вие може и да искате боклуци да ви управляват, но не и аз! Не и докато това тяло още си поема дъх!

Брага се втурна напред, вдигайки меча си в движение. Когато Олрик се озова в обхвата му, замахна надолу. Преди принцът да може да реагира, атаката бе отбита. Елегантна рапира пресрещна острието на Брага. Граф Пикъринг задържа меча на Брага във въздуха, докато сър Ектън отвеждаше принца в безопасност.

— Виждам, че този път си носиш меча. Значи този път няма да има оправдания, мили ми графе — каза Брага.

— Няма да има нужда от такива. Ти си предател към короната и в памет на моя приятел Амрат, ще сложа край на това.

Остриетата проблеснаха. Пикъринг бе не по-малък майстор на фехтовката от Брага и двамата се движеха елегантно, а мечовете като че бяха продължение на телата им. Моувин и Фанън се втурнаха напред, но Ектън ги спря:

— Тази битка е на баща ви.

Пикъринг и Брага се биеха с намерението от двубоя да остане само един оцелял. Удари се стрелваха по-бързо, отколкото окото можеше да проследи, смъртоносните остриета пеейки едно на друго, сблъсквайки се в хор. Невероятно лъскавото острие на рапирата на Пикъринг отразяваше слабата светлина в коридора и сияеше, стрелвайки се във въздуха. Проблясваше и сипеше искри, когато стомана срещнеше стомана.

Брага се хвърли, леко разрязвайки страната на Пикъринг и при обратния замах го удари плитко през гърдите. Пикъринг едва блокира второто намушкване с бързо париране, което му позволи да отправи удар над главата. Брага издигна меча си, за да отбие, но Пикъринг не обърна внимание на защитата. Той замахна надолу бързо и силно, стрелвайки светлина от меча си.

Ейдриън инстинктивно се сви. Високият, пресилен удар щеше да остави Пикъринг уязвим за фатален контраудар от Брага. Тогава мечовете се сблъскаха. Проблесна ярка искра, докато острието на Пикъринг разряза меча на Брага на две. Ударът на графа продължи необезпокояван към гърлото на ерцхерцога. (Без)Глав(н)ият канцлер се строполи на колене, а главата му тупна на фут от него.

Моувин и Фанън отърчаха при баща си, сияещи с очевидна гордост и облекчение. Олрик изтича при сестра си, която стоеше между двамата крадци.

— Ариста! — изкрещя той, докато я прегръщаше. — Благодаря на Марибор, че си добре!

— Не си ми сърдит? — запита тя, докато се отделяше от него с изненада в гласа.

Олрик поклати глава.

— Дължа ти живота си — каза той, прегръщайки я отново. — А що се отнася до вас двамата… — започна той, поглеждайки към Ройс и Ейдриън.

— Олрик — прекъсна го Ариста, — вината не е тяхна. Те не са убили татко и не искаха да те отвличат. Бе мое дело. Аз бях тази, която ги принуди. Те не са направили нищо.

— О, тук бъркаш, мила сестро. Направиха изключително много — Олрик се усмихна и постави ръка на рамото на Ейдриън. — Благодаря ви.

— Надявам се няма да ни удържите за кулата — каза Ейдриън. — Но ако го сторите, вината беше на Ройс и трябва да бъде от неговия дял.

Олрик се изкикоти.

— Моя вина? — изръмжа Ройс. — Намери онази малка брадата заплаха и си вземи заплатата от дребната му кожица.

— Не разбирам — каза Ариста, изглеждайки объркана. — Искаше да ги екзекутираш.

— В грешка си, мила сестро. Тези двама прекрасни мъже са кралските защитници на Есендън и изглежда, че са свършили чудесна работа днес.

— Ваша светлост — маршал Гаррет се появи в коридора и се приближи към графа, хвърляйки кос поглед към мъртвото тяло на Брага. — Замъкът е обезопасен и наемниците бяха избити или избягаха. Изглежда дворцовата стража е все още лоялна на рода Есендън. Благородниците нямат търпение да разберат за състоянието на събитията и чакат в съда.

— Добре — отвърна графът, — кажи им, че Негово Величество скоро ще им говори. И би ли изпратил някой да почисти тази бъркотия? — маршалът се поклони и излезе.

Олрик и сестра му вървяха по коридора, хванати ръка за ръка. Ейдриън и Ройс ги следваха.

— Дори и сега ми е трудно да повярвам, че е способен на подобно предателство — каза Олрик, поглеждайки надолу към тялото на Брага. Голяма локва кръв се простираше по пода и Ариста повдигна роклята си, докато преминаваше.

— Какво беше цялата тази тирада, че не сме били човеци? — запита Ариста.

— Той беше очевидно луд — каза епископ Салдур, приближавайки се заедно с Арчибалд Белънтайн. Макар Ейдриън да не бе срещал епископа лично, знаеше кой е. Салдур поздрави принца и принцесата с топла усмивка и бащинско изражение.

— Толкова е хубаво да ви видя, Олрик — каза той, поставяйки ръце на раменете на младежа. — И моя мила Ариста, никой не се радва повече от мен на невинността ти. Трябва да те помоля за прошка, мила, тъй като бях подведен от вуйчо ти. Трябваше да послушам сърцето си и да осъзная, че ти не би могла да извършиш делата, в които той те е обвинявал — той нежно я целуна първо по едната буза, после по другата.

Епископът погледна към окървавения под.

— Страхувам се, че вината от кралеубийството е тежала прекалено много на бедния човек и накрая той загубил ума си изцяло. Може би той е бил убеден, че сте мъртъв, Олрик и виждайки ви в коридора, ви е взел за призрак или надигнал се от гроба демон, дошъл да го измъчва.

— Може би — каза скептично Олрик. — Поне сега всичко свърши.

— Ами джуджето? — запита Ариста.

— Джуджето? — повтори Олрик. — Откъде знаеш за джуджето?

— То беше заложило капана в кулата. Почти уби мен и Ройс. Някой знае ли къде се е дянало? Преди малко беше тук.

— То е отговорно за много повече от това. Моувин, изтичай и кажи на маршала незабавно да организира търсене — заповяда Олрик.

— Веднага — кимна Моувин и се втурна.

— Аз също се радвам да видя Негово Височество жив и здрав — каза на принца Арчибалд. — Бе ми казано, че сте мъртъв.

— И си тук да почетеш паметта ми?

— Тук съм по покана.

— Кой те е поканил? — запита Олрик и погледна към трупа на Брага. — Той? Каква работа имат в Меленгар империалистки граф от Уоррик и ерцхерцог-предател?

— Бе най-сърдечно посещение, уверявам ви.

Олрик го прониза с поглед.

— Изчезвай от кралството ми. Или искаш да те затворя като конспиратор?

— Няма да посмеете — отвърна Арчибалд. — Аз съм васал на крал Етелред. Затворете ме или дори се отнесете грубо с мен и рискувате война — борба, която Меленгар не може да си позволи, особено сега под ръководството на неопитно момче.

Олрик изтегли меча си и Арчибалд отстъпи две крачки назад.

— Изведете графа преди да съм забравил, че Меленгар има мирно споразумение с Уоррик.

— Времената се променят, Ваше Височество — каза му Арчибалд, докато стражите го ескортираха. — Новата империя наближава и в новия ред няма място за архаични монархии.

— Няма ли някакъв начин да го хвърля в тъмницата, дори и за няколко дни? — Олрик попита Пикъринг. — Може би да го обвиня в шпионаж?

Преди Пикъринг да отговори, епископ Салдур се намеси:

— Графът е твърде прав, Ваше Височество. Всеки акт на враждебност към Белънтайн би бил приет от крал Етелред като проява на война срещу Чадуик. Помислете как бихте реагирали, ако граф Пикъринг бъде обесен в Акуеста. Етелред би се поколебал колкото вас. Освен това графът само се перчи. Той е млад и просто се опитва да звучи важно. Простете младостта му. Нима вие не сте правили грешки в преценката си?

— Може би — промърмори Олрик. — И все пак подозирам, че змията не планира нищо добро. Ще ми се да имаше някакъв начин да му дам урок.

— Ваше Височество? — запита Ейдриън, спирайки го. — Ако не възразявате, Ройс и аз имаме приятели в града, които бихме желали да нагледаме.

— Да, разбира се, вървете — отвърна Олрик. — Но още не сме уредили плащането. Направихте ми голяма услуга — каза, поглеждайки нежно към сестра си. — Настоявам да спазя думата си. Назовете цената си.

— Ако не представлява проблем, ще обявим това по-късно — каза Ройс.

— Разбирам — принцът прояви оттенък на загриженост. — Но се надявам, че ще бъдете разумни в исканията си и няма да банкрутирате кралството.

— Трябва да говориш пред съда — каза Пикъринг на Олрик.

Олрик кимна и заедно с Ариста заслизаха по стълбите. Пикъринг остана с двамата крадци.

— Мисля, че има шанс хлапето да стане добър крал — каза той, щом принцът се отдалечи достатъчно. — Преди имах известни съмнения, но той изглежда се е променил. По-сериозен и по-уверен е.

— Значи мечът в крайна сметка е вълшебен? — Ейдриън посочи към рапирата.

— Моля? — Пикъринг погледна към висящото на бедрото му острие и се ухили. — Нека кажем, че ми дава преимущество по време на битката. Това ми напомня, защо се оставяше на Брага да те победи?

— Какво имате предвид?

— Видях ви да се биете, когато се появихме. Стойката ти бе защитна, всичките ти удари: отбивания и блокове. Не атакува нито веднъж.

— Бях изплашен — излъга Ейдриън. — Брага бе спечелил прекалено много награди, а аз нямах нито една.

Пикъринг изглеждаше объркан.

— Но тъй като не си благородник, ти нямаш право да участваш в турнири.

Ейдриън сви устни и кимна.

— Сега като го споменавате, предполагам сте прав. Най-добре се погрижете за тези рани, Ваша светлост. Кървите върху прекрасната туника.

Пикъринг погледна надолу и изглеждаше изненадан да види разреза, който Брага му бе нанесъл през гърдите.

— О, да, това няма значение. Туниката така или иначе е разрушена от срязването, а кървенето изглежда е спряло.

Моувин се завърна и отиде при тях. Застана до баща си и го прегърна през кръста.

— Организирах войници, които да търсят джуджето, но засега неуспешно — въпреки лошите новини, той се усмихваше.

— Защо си се ухилил така? — запита баща му.

— Знаех си, че можеш да го надвиеш. По едно време се съмнявах, но дълбоко в себе си знаех.

Графът кимна и замислено изражение изгря на лицето му. Погледна към Ейдриън.

— След толкова години на съмнение, бе проява на съдбата да получа възможността да победя Брага, особено пред очите на синовете си.

Ейдриън кимна и се усмихна:

— Истина е.

Настъпи пауза, през която Пикъринг изучаваше лицето му и сетне постави ръка на рамото на Ейдриън.

— Да си призная, радвам се, че не си благородник, господин Ейдриън Блекуотър, наистина се радвам.

— Идвате ли, Ваша светлост? — запита сър Ектън и Пикърингови се оттеглиха.

— Не си щадил Брага, за да може Пикъринг да го убие, нали? — запита го Ройс, когато двамата останаха сами в коридора.

— Разбира се, че не. Въздържах се заради смъртното наказание за убийството на благородник от обикновен човек.

— Знаех си — Ройс звучеше облекчен. — За миг си помислих да не си се прекачил от каруцата на добродетелта във водачество на целия керван.

— Аристократите може и да изглеждат дружелюбни, но ако го бях убил, можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да ме потупат по гърба и да кажат „Добра работа!“, въпреки че и те го искаха мъртъв. Не, най-добре е да се отбягва убийството на благородници.

— Поне не и пред свидетели — добави Ройс с широка усмивка.

Докато се отправяха извън замъка, чуха гласа на Олрик да отеква:

— … бе изменил на короната и е отговорен за убийството на баща ми. Опита се да ме убие и да екзекутира сестра ми. Ала благодарение на мъдростта на принцесата и героизма на други, днес аз стоя пред вас.

Това бе последвано от аплодисменти и овации.