Конспирация за Короната

Глава 3 Конспирации

Развятото на най-високата кула знаме с коронован сокол оповестяваше присъствието на краля в замъка Есендън. Този замък бе седалището на властта за кралство Меленгар — не особено силна или голяма, но стара и почитана монархия. Замъкът, внушителна структура със сиви стени и кули, се намираше в центъра на столицата Медфорд, формирайки средищна точка за четирите различни зони: Площад на благородниците, улица Занаятчийска, Народен квартал и Долен квартал. Подобно на повечето градове в Аврин, Медфорд бе защитен с крепостен зид. Но замъкът също имаше свои стени, които го отделяха от града. Тази вътрешна преграда, увенчана с назъбен парапет, където зад каменните зъбери бдяха опитни стрелци, не обхващаше замъка изцяло. Вместо това се свързваше с голяма, застрашителна кула, която охраняваше тила. Височината на кулата и дълбокият заобикалящ основата ров пазеха добре дома на краля.

През деня количките на търговците се търкулваха до крепостните стени и обграждаха вратата от двете страни, оформяйки палатков град от оживени производители, артисти и лихвари, които търгуваха с обитателите на замъка. Вълната от местна търговия се отдръпваше по залез-слънце, тъй като през нощта на гражданите се забраняваше да се доближават на повече от петдесет фута от стената. За прилагането на забраната се грижеха кралските арбалетчици, обучени да стрелят на месо по прекалено доближилите се. Стражи по двойки обхождаха замъка, облечени в ризници от метални брънки и стоманени шлемове със сокола на Меленгар. Разхождаха се непринудено, с пъхнати в колана палци — и често обсъждаха теми извън службата.

Ройс и Ейдриън изучаваха патрулирането на часовоите около час, преди да се отправят към задната част на централната кула. Точно както ДеУитт бе обяснил, немарливи градинари бяха оставили паяжина от дебели лозя да се обвива нагоре по камъните. За съжаление не достигаше до прозорците. В ледената нощ на късната есен, преплуването на рова ги вледени до костите. Бръшлянът обаче се оказа благонадежден и изкачването им бе като по стълба.

— Вече зная защо ДеУитт не е искал да го стори сам — прошепна Ейдриан, докато висяха на бръшляна. — След потапянето в тази вода, ми се струва, че ако падна, ще се натроша на късчета.

— Представи си колко нощни гърнета се изпразват ежедневно в него — вметна Ройс, докато вбиваше малък клин с халка между два каменни блока.

Ейдриън погледна нагоре към многото прозорци, които вероятно принадлежаха към спални. Потръпна от заключението:

— Можех да мина и без това разяснение — измъкна ремък от раницата си и го прикрепи към халката на клина.

— Опитах се да отвлека вниманието ти от студа — рече Ройс, забивайки друго острие.

Макар досаден и напрегнат, процесът бе изненадващо бърз и скоро достигнаха най-долния прозорец — преди стражите да са приключили обиколката си. Ройс опита капака, който се оказа отворен в съответствие с обещаното. Отвори го съвсем леко и надникна вътре. След миг се покатери и махна на Ейдриън.

Легло с червен балдахин заемаше средата на една от стените. Скрин и леген за миене стояха до него. Мебелировката се изчерпваше със семпъл дървен стол. Скромен гоблен, изобразяващ преследващи елен хрътки, покриваше срещуположната стена. Всичко бе спретнато, но стерилно. Нямаше ботуши до вратата, нито гънки по завивките. Стаята бе неизползвана.

Ейдриън остана мълчаливо до прозореца, докато Ройс се отправи към вратата. Гледаше как краката на крадеца опитват пода, преди да отпусне тежестта си. Ройс бе споменавал как веднъж при един обир пропаднал от тавана, защото случил на слаба дъска. Подът тук бе каменен, но дори камъните понякога изронват хоросана си или прикриват капани. Ройс стигна до вратата, където приклекна и се заослушва. Направи знак за ходене с ръката си, сетне започна да брои на пръсти. Имаше пауза, сетне повтори сигнала. Ейдриън прекоси стаята на свой ред и двамата почакаха няколко минути в мълчание.

Ройс повдигна мандалото с обвитите си в ръкавици ръце, но не отвори вратата. Ясно доловиха тежкия екот на ботуши върху камък, първо един чифт, после друг. Ройс открехна вратата с отслабването на стъпките и надникна. Залата бе празна.

Пред тях лежеше тесен коридор, осветяван нарядко от факли, чиито пламъци хвърляха мъждукаща илюзия за движение по стените. Влязоха в залата, тихо затвориха вратата и бързо преминаха около десетина метра до украсена с позлатени панти и метална ключалка двойна врата. Ройс опита да я отвори и поклати глава. Коленичи и извади малък комплект инструменти от торбичката на колана си, докато Ейдриън се отдалечи в другия края на залата. От мястото, където стоеше, можеше да вижда коридора в двете посоки, както и част от десните стълби. Бе подготвен за всякакви неприятности, които пристигнаха по-рано от очакваното.

По коридора се разнесе шум и Ейдриън дочу слабото потракване на токове. Все още на колене, Ройс обработваше ключалката, докато стъпките се засилваха. Ейдриън премести ръка на дръжката на меча, когато крадецът най-сетне тихо отвори вратата. Доверявайки се на късмета си, двамата се шмугнаха вътре. Ройс тихо затвори портата и стъпките отшумяха без да спират.

Намираха се в кралския параклис. Купища свещи горяха във всеки край на стаята. Поддържайки великолепен сводест таван, мраморни колони се издигаха в центъра на стаята. Четири реда дървени пейки обграждаха главната пътека.

Петолистни декорации и ажурни орнаменти, характерни за нифронската църква, украсяваха стените. Алабастрови статуи на Марибор и Новрон стояха зад олтара. Новрон, изобразен като силен, красив мъж в разцвета на силите си, коленичеше с меч в ръка. Бог Марибор, представен като могъща фигура с дълга брада и надиплени одежди, надвисваше над Новрон, поставяйки корона на главата на мъжа. Самият олтар представляваше дървен шкаф с три широки врати и връх от розов мрамор. Над него имаше още две свещи и голяма разтворена позлатена книга.

ДеУитт бе казал на Ейдриън, че е оставил меча зад олтара, така че те се отправиха натам.

Наближавайки първия ред пейки, двамата внезапно застинаха. Тяло лежеше по лице в локва прясна кръв. Заоблената дръжка на кама стърчеше от гърба му. Докато Ройс бързо оглеждаше за меча на Пикъринг, Ейдриън потърси признаци на живот у наръгания. Мъртъв; от меча нямаше и следа. Ройс потупа Ейдриън по рамото и посочи към златната корона, търкулнала се до другата страна на колоната. И двамата осъзнаха цялата тежест на ситуацията — крайно време бе да изчезват.

Отправиха се към вратата. Ройс поспря за миг, за да се убеди в празнотата на залата. Изсулиха се от параклиса, затвориха врата и се отправиха към спалнята.

— Убийци!

Викът се разнесе тъй отблизо и така страховито, че и двамата се обърнаха с приготвени оръжия. Ейдриън бе извадил два меча — дълъг и къс; Ройс държеше великолепен кинжал с бяло острие.

Пред отворената врата на параклиса стоеше брадато джудже.

— Убийци! — викна отново то: излишно. Вече се разнасяше тропот на крака и след секунда войници с приготвени оръжия заливаха коридора от двете страни.

— Убийци! — джуджето продължи да ги сочи. — Те убиха краля!

Ройс повдигна резето на водещата към спалнята врата и бутна, но тя не поддаде. Опита отново, но вратата не помръдваше.

— Хвърлете оръжията или ще ви накълцаме на място! — заповяда войник. Той беше висок човек с рунтави мустаци, които настръхваха, докато той скърцаше със зъби.

— Колко мислиш са? — прошепна Ейдриън. Стените ехтяха от звуците на още пристигащи войници.

— Твърде много — отвърна Ройс.

— След минутка ще са доста по-малко — увери го Ейдриън.

— Няма да успеем. Не мога да отворя вратата, нямаме изход. Изглежда някой я е залостил отвътре. Не можем да се бием с цялата охрана на замъка!

— Свалете ги веднага! — викна командващият и направи крачка към тях, докато вдигаше меча си.

— По дяволите — Ейдриън остави остриетата си да се отпуснат на земята. Ройс стори същото.

— Отведете ги — излая войникът.

Олрик Есендън се сепна. Не бе в стаята си. Леглото бе далеч по-тясно от обичайното и липсваше обичайният кадифен балдахин. Стените бяха от гол камък; само малък скрин и масичка украсяваха мястото. Изправи се, разтривайки очи и скоро осъзна къде е. Бе заспал, очевидно преди няколко часа.

Погледна към Тили, голият гръб и рамото на която се подаваха изпод юргана. Олрик се зачуди как тя може да спи при цялата тази суматоха. Изтърколи се от леглото и затърси нощната си риза. Разграничаването на облеклото бе лесно дори и в мрака: нейното бе лен, неговото — коприна.

Събудена от движението му, Тили запита уморено:

— Какво не е наред?

— Нищо, заспивай — отвърна Олрик.

Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуждаше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всички слугини в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си избере булка.

— Един ден ти ще бъдеш крал — бе му казал Амрат. — Твой първи дълг към кралството е да оставиш наследник.

Баща му говореше за брака като за професия и Олрик го виждаше по идентичен начин. За него тази, както и всякаква друга работа, бе най-добре да се отбягва — или в краен случай отлага до безкрайност.

— Ще ми се да прекарвахте повече време с мен, милорд — изплещи Тили, докато той нахлузваше нощната си риза.

— Тогава трябва да си благодарна, че се унесох за толкова дълго — заопипва в търсене на чехлите си; откри ги и плъзна крака в топлата пухкава подплата.

— Съм, милорд.

— Лека нощ, Тили — каза Олрик, докато отваряше вратата и излизаше.

— Лека… — вратата се затвори преди тя да довърши.

Обикновено Тили спеше в обща спалня заедно с другите слугини. Олрик я водеше в малката свободна стая на третия етаж за уединение. Не обичаше да води момичета в спалнята си — тази на баща му бе до нея. Свободната одая бе в северната част на замъка и понеже бе огрявана по-малко, беше по-хладна от останалите царски покои. Оправи ризата си и се насочи към стълбите.

— Прегледах всички горни етажи, капитане. Няма го там — Олрик чу някого отгоре. От сбития тон на говорещия разбра, че е страж. Рядко говореше с тях, но когато го правеше, те винаги бяха резки, като че думите бяха дефицитна стока.

— Продължете търсенето, ако трябва и долу до затвора. Искам всяка стая да бъде претърсена, всяко килерче, скрин и гардероб. Разбрано?

Олрик познаваше този глас добре; Уайлин, началник-стража.

— Да, сър, незабавно!

Олрик чу войника да трополи надолу по стълбите и го видя да спира в мига, в който погледите им се срещнаха.

— Намерих го, сър! — извика войникът с нотка на облекчение.

— Какво става, капитане? — запита Олрик, докато Уайлин и още трима се спуснаха по стълбите.

— Ваше Кралско Височество! — капитанът коленичи трескаво, преклони глава, сетне бързо се изправи. — Бентън! — викна към войника. — Искам още петима за охрана на принца немедлено. Мърдай!

— Да, сър! — войникът поздрави рязко и изтича обратно нагоре по стълбите.

— Да ме охраняват? — запита Олрик. — Какво става?

— Баща ви е бил убит.

— Баща ми? Какво?

— Негово Величество, кралят — открихме го мъртъв в кралския параклис, наръган в гърба. Има заловени двама нарушители. Джуджето Магнус потвърди. То ги видяло да убиват баща ви, но било безсилно да ги спре.

Олрик чуваше гласа на Уайлин, но не можеше да разбере думите. Те нямаха смисъл. Баща ми е мъртъв? Той бе говорил с него преди да иде в стаята на Тили, само преди няколко часа. Как може да е мъртъв?

— Настоявам да останете тук, Ваше Височество, под засилена охрана, докато приключа с разчистването на замъка. Може да не са били сами. В момента провеждам…

— Настоявай за каквото си щеш, Уайлин, но се махни от пътя ми. Искам да видя баща си! — настоя Олрик, избутвайки го настрана.

— Тялото на крал Амрат бе занесено в спалнята му, Ваше Височество.

Тялото му!

Олрик не искаше да слуша повече. Затича по стълбите, пантофите отхвърчаха от краката му.

— Не се отделяйте от принца! — сподири го викът на Уайлин.

Олрик достигна кралското крило. В коридора имаше тълпа, която се раздели при пристигането му. Вратата на параклиса бе отворена, вътре се бяха събрали няколко от главните министри.

— Принце! — повика го вуйчо му Пърси, но той не спря. Бе решил да се добере до баща си.

Не може да е мъртъв!

Зави зад ъгъла, прекоси стаята си и нахлу в кралските покои. Тук двойните врати също бяха отворени. Дами в нощници и роби плачеха силно отвън. Вътре две възрастни жени бяха заети да изстискват над леген порозовели парцали.

До леглото стоеше Ариста, сестра му. Бе облечена в червено-златна нощница. Пръстите й стискаха до побеляване един от орнаментите на леглото. Взираше се в положената на матрака фигура със сухи, но широко разтворени в ужас очи.

Връз снежнобелите завивки на кралското легло лежеше крал Амрат Есендън. Все още носеше същите дрехи, в които Олрик го бе видял, преди да се оттегли. Лицето му бе бледо, очите — затворени. В ъгълчето на устните му имаше малка капчица засъхнала кръв.

— Принце… имам предвид, Ваше Кралско Величество — вуйчо му се поправи, докато вървеше подир Олрик в спалнята. Вуйчо му Пърси винаги бе изглеждал по-стар от баща му — косата му бе сива, лицето му сбръчкано и отпуснато; но притежаваше елегантната стойка на мечоносец. Все още завързваше халата си.

— Благодаря на Марибор, че сте в безопасност. Страхувахме се и вас да не е сполетяла същата съдба.

Олрик не намираше думи. Просто стоеше и гледаше тялото.

— Не се притеснявайте, Ваше Величество. Ще се погрижа за всичко. Зная колко трудно трябва да е това за вас. Вие сте все още млад човек и…

— За какво говориш? — погледна го Олрик. — Да се погрижиш за какво? За какво ще имаш грижата?

— Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, разследването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовленията за погребението и, разбира се, коронацията.

— Коронация?

— Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим коронацията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко останало.

— Но аз си мислех… Уайлин ми каза, че убийците са заловени.

— Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.

— Какво ще им се случи? — погледна към неподвижната бащина фигура. — Убийците, какво ще се случи с тях?

— Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръце, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се окаже доста неприятно.

Олрик се обърна към него.

— Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да умрат.

— Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.

Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Подпочвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носещите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен капацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс самостоятелна килия.

Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.

— Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат — промърмори гробовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашляния и храчки.

— Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? — по-слаб и по-млад глас зададе това питане. — Имам предвид, възможно е, нали?

Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.

— Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? — запита нов, по-горчив глас. — Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.

— Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.

— Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?

— Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.

— Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.

— Що мислиш, че са го направили?

— Защо не ги попиташ?

— Ей, вие там! Живи ли сте? Или ви пребиха до оглупяване?

— Може би са мъртви.

Не бяха мъртви, но и не говореха. Ройс и Ейдриън бяха приковани към стената на килията, а устите им бяха запушени с кожени намордници. Стояха тук малко повече от час, но мускулите на Ейдриън вече го боляха от напрежението. Войниците им бяха взели оборудването, наметалата, ботушите и туниките, оставяйки ги да се борят с влажния студ само по панталони.

Висяха, слушайки хаотичните разговори на останалите затворници. Беседата се прекратяваше при всяко приближаване на тежки стъпки. Вратата към тяхното отделение се отвори и удари в стената.

— Насам, Ваше Височество… искам да кажа, Ваше Кралско Величество — бързо се поправи главният тъмничар.

В ключалката се превъртя метален ключ и вратата на килията им се отвори с изскърцване. Четирима от кралската охрана въведоха принца и вуйчо му, Пърси Брага. Ейдриън разпозна Брага, ерцхерцог и главен канцлер на Меленгар, но никога преди не бе виждал Олрик. Принцът бе млад, на не повече от двадесет. Беше нисък, слаб и нежен на вид със светлокестенява коса, която се спускаше до раменете му; имаше само намек за брада. Стойката и чертите трябва да бе наследил от майка си, защото бившият крал бе огромен мечкоподобен мъж. Носеше само копринена нощна риза, върху която комично бе закачил масивен меч на прекалено голям кожен колан.

— Тези ли са?

— Да, Ваше Величество — отвърна Брага.

— Факла — изкомандва Олрик, нетърпеливо щракайки с пръсти, докато войник откачаше една от стената и му я подаде. Олрик се навъси: — Дръж я близо до главите им. Искам да им видя лицата — втренчи се в тях. — Никакви белези? Не са били бити?

— Не, Ваше Величество — отвърна Брага. — Предадоха се веднага без битка и капитан Уайлин сметна за най-удачно да ги заключи, докато претърси остатъка от замъка. Одобрих решението му. Не можем да сме сигурни, че тези двамата са действали самостоятелно.

— Не, разбира се. Кой е заповядал да им се запушат устите?

— Не зная, Ваше Величество. Желаете ли запушалките да бъдат махнати?

— Не, вуйчо Пърси… о, вече не мога да те наричам така, нали?

— Вие сте кралят, Ваше Величество, можете да ме наричате както пожелаете.

— Но не е достойно, не и за водач, обаче ерцхерцоже е прекалено формално… Ще те наричам Пърси, става ли?

— Вече не е уместно да обсъждам решенията ви, повелителю.

— Пърси тогава… и не, оставете им намордниците. Нямам намерение да им слушам лъжите. Какво ли ще кажат, освен че не са го направили. Заловените убийци винаги отричат престъпленията си. Какъв избор имат? Освен ако не искат да прекарат последните мигове от живота си като наплюват своя крал в лицето. Няма да им доставя това удоволствие.

— Биха могли да ни кажат дали са работили сами или за друг. Биха могли да кажат кой е той — или те.

Олрик продължи да ги изучава. Очите му се фокусираха върху белег във формата на „М“ върху лявото рамо на Ройс. Присви очи, сетне грабна факлата от войника и я задържа толкова близо до лицето на крадеца, че последният потрепна.

— Какво е това? Прилича на татуировка, но не точно.

— Дамга, Ваше Величество — отвърна Брага — Това е Белегът на Манзант. Изглежда това създание някога е лежало в затвора Манзант.

Олрик изглеждаше объркан:

— Не знаех, че затворените там ги освобождават. Или че успяват да избягат.

Брага също изглеждаше объркан.

Олрик сетне пристъпи да разгледа Ейдриън. Когато забеляза малкия сребърен медальон на врата му, принцът го повдигна, разгледа го с леко любопитство и го пусна с презрение.

— Няма значение — рече Олрик. — Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.

— А ако не?

— Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.

— Както желаете, повелителю.

Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.

— Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!

Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.

Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение — вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.

Вратата се отвори и в килията отново влязоха стражи, този път придружавани от жена. Висока, слаба и облечена в нощница от червена и златна коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе красива, с кестенява коса и светла кожа.

— Отпушете им устите — заповяда тя.

Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намордниците.

— Сега излезте.

Надзирателите го сториха.

— Ти също, Хилфред.

— Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да…

— Те са приковани към стената, Хилфред — сопна се тя, сетне си пое дъх, за да се успокои. — Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не искам никой да ме прекъсва. Разбрано?

— Както желаете, Ваше Височество — мъжът се поклони и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къдраво острие като типа, използван от източните окултисти за магически ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба — като смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка, като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.

— Знаете ли коя съм аз? — въпросът бе зададен на Ейдриън.

— Принцеса Ариста Есендън — отвърна той.

— Много добре — тя му се усмихна. — Кой си ти? И не си губи времето да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?

— Ейдриън Блекуотър.

— А ти?

— Ройс Мелбърн.

— Кой ви изпрати тук?

— Мъж на име ДеУитт — отвърна Ейдриън. — Той е член на групата на херцог ДеЛоркан от Дагастан, но не бяхме изпратени да убием баща ви.

— С каква цел бяхте изпратени? — лакираните й нокти почукваха по дръжката на кинжала, очите й ги следяха напрегнато.

— Да откраднем меча на граф Пикъринг. ДеУитт каза, че графът го бил предизвикал на дуел миналата вечер по време на пиршеството.

— И какво правехте в параклиса?

— ДеУитт ни каза, че е скрил меча там.

— Разбирам… — тя поспря за миг, каменната й маска се разклати. Устните й започнаха да треперят, очите й се насълзиха. Тя им обърна гръб, опитвайки се да се успокои. Главата й бе наведена и Ейдриън можеше да види как дребното й тяло се накланя.

— Слушайте — каза Ейдриън — това няма да го върне, но ние не сме убили баща ви.

— Зная — каза тя, все още с гръб към тях.

Ройс и Ейдриън си размениха погледи.

— Вие бяхте изпратени тук тази нощ, за да поемете вината за убийството. И двамата сте невинни.

— Вие… — започна Ейдриън, но спря. За първи път от залавянето им бе изпитал надежда, но реши, че това не е добра идея. Обърна се към Ройс:

— Тя саркастична ли е? Обикновено ти разбираш по-добре от мен.

— Не и този път — рече Ройс с напрегнато лице.

— Просто не мога да повярвам, че вече го няма — промърмори Ариста. — Целунах го за лека нощ само преди няколко часа.

Тя пое дъх и се изправи, преди отново да застане с лице към тях.

— Брат ми има планове за вас. Ще бъдете измъчвани до смърт. Изграждат платформа, на която вие ще бъдете разсечени на четири.

— Той вече ни уведоми за подробностите — Ройс обяви мрачно.

— Сега той е кралят. Не мога да го спра. Решен е да ви види наказани.

— Можете да поговорите с него — с надежда предложи Ейдриън. — Да обясните, че сме невинни. Да му кажете за ДеУитт.

Ариста обърса очите си с длани:

— Няма никакъв ДеУитт. Вчера не е имало пиршество, нито има херцог от Калис, а граф Пикъринг не е посещавал двореца от месеци. Дори и да бе истина, Олрик не би ми повярвал. Никой в замъка не би ми повярвал. Аз съм само емоционално момиче. „Разстроена е“, ще кажат. Мога да спра утрешната ви екзекуция толкова, колкото съумях да спася собствения си баща.

— Знаели сте, че ще умре? — запита Ройс.

Тя кимна, отново борейки се със сълзите:

— Знаех. Казаха ми, че ще бъде убит, но аз не повярвах — тя спря за миг, за да погледне лицата им. — Кажете ми, какво бихте направили, за да излезете живи от този замък преди утрото?

Двамата се спогледаха в шокирано мълчание.

— Аз — всичко. Ами ти, Ройс?

Партньорът му кимна:

— Устройва ме.

— Не мога да спра екзекуцията — обясни Ариста, — но мога да уредя измъкването ви от тази тъмница. Мога да ви върна дрехите и оръжията; да ви покажа път до каналите на замъка. Мисля, че извеждат извън града. Но трябва да знаете, че не съм ги изследвала лично.

— Не бих си и помислил — рече Ейдриън, без да вярва напълно на ушите си.

— Обезателно трябва да напуснете града след като избягате.

— Това няма да е проблем. Така или иначе бихме постъпили така — обясни Ейдриън.

— И още нещо: трябва да отвлечете брат ми.

Настъпи пауза, по време на която двамата се вторачиха в нея.

— Момент. Искате от нас да отвлечем принца на Меленгар?

— Всъщност, сега той е крал на Меленгар — Ройс го поправи.

— О, да, забравих — промърмори Ейдриън.

Ариста отиде до вратата на килията, надникна през прозорчето и пак се върна.

— Защо искате от нас да отвлечем брат ви?

— Защото който е убил татко, ще убие и Олрик. И то преди коронацията му, мога да си представя.

— Защо?

— За да унищожи рода Есендън.

Ройс се втренчи в нея:

— Това не поставя ли и вас в риск?

— Да, но заплахата за мен няма да е толкова сериозна, докато Олрик е жив. Той е престолонаследникът. Аз съм само глупавата щерка. Освен това, един от нас трябва да остане в кралството и открие убиеца на баща ми.

— И брат ви не би могъл да направи това?

— Той е убеден, че вие сте го сторили.

— О, вярно… моля за извинение. Все пак до преди минута щях да бъда екзекутиран, а сега ще отвличам крал. Нещата се променят малко бързичко.

— Какво да правим с брат ви, след като го измъкнем от града? — запита Ройс.

— Ще го отведете в затвора Гутария.

— Не съм чувал за това място — Ройс погледна към Ейдриън, който поклати глава.

— Не съм изненадана, малцина са — обясни Ариста. — Това е таен свещенически затвор изцяло под ръководството на нифронската църква. Намира се на западния бряг на езерото Уиндърмиър. Знаете ли къде е то?

Двамата кимнаха.

— Пътувайте по краищата му; там има стар път, който води между хълмовете; просто го следвайте. Трябва да отведете брат ми при затворник на име Есрахаддон.

— И после?

— Това е — каза тя. — Надявам се, той ще съумее да обясни всичко на Олрик достатъчно ясно, за да го убеди.

— Искате от нас да избягаме от затвора, да отвлечем краля, да прекосим страната с него докато отбягваме войници, които е твърде вероятно да не възприемат нашата версия на историята — и да отидем в таен зандан, за да може той да посети един от затворените там? — рече Ройс.

Ариста не изглеждаше развеселена.

— Или това, или мъчения до смърт след четири часа.

— На мен ми звучи като дяволски добър план. Ти какво ще кажеш, Ройс?

— Харесвам всеки план, който не включва мъчителната ми смърт.

— Добре. Ще изпратя двама монаси да ви дадат последно причастие. Ще уредя да сте освободени от оковите, за да можете да коленичите. Ще им вземете расата, ще ги заключите вместо вас и ще им запушите устите. Нещата ви са отвън в затворническата канцелария. Ще кажа на главния тъмничар, че ги вземате за бедните. Телохранителят ми, Хилфред, ще ви придружи до долните кухни. Те няма да са активни още около час, така че мястото ще е на ваше разположение. Там има подвижен капак за изхвърляне на остатъци в канала. Ще говоря с брат ми и ще го убедя да се срещнем сами в кухнята. Предполагам сте добри бойци?

— Той е — Ройс кимна към Ейдриън.

— Брат ми не е, така че лесно ще преодолеете съпротивата му. Уверете се, че не сте го наранили.

— Това наистина е глупав въпрос от моя страна — рече Ройс, — но какво ви кара да мислите, че няма да убием брат ви, да оставим тялото му да гние в канала и просто да изчезнем?

— Нищо — отвърна тя. — И аз като вас съм лишена от избор.

Монасите не представляваха проблем. Спуснали ниско над очите си качулките на расата, Ейдриън и Ройс се измъкнаха от килията. Хилфред ги чакаше и бързо ги преведе до кухните, където ги остави мълчаливо. Ройс, който виждаше по-добре на тъмно, подбираше пътя през лабиринта от масивни тенджери и натрупани чинии. Внимателно си проправяха път през морето от потенциална опасност: с широките ръкави и оплитащи се в краката роби, едно невнимателно движение можеше да събори някоя керамична купчина и вдигне тревога.

До този момент планът на Ариста се увенчаваше с успех. Кухнята бе празна и двамата захвърлиха монашеските си одежди, за да се върнат към традиционното си светско облекло. Откриха централния резервоар, под който имаше голяма желязна решетка. Макар че бе тежка, успяха да я повдигнат без много шум. Бяха приятно изненадани да открият железни стъпала, водещи към нищото. Дочуха капенето на вода. Ейдриън откри пълно със зеленчуци килерче и опипва насам-натам, докато не откри чувал с картофи. Тихо изсипа съдържанието му, поизтупа го, доколкото това бе възможно и се заоглежда за връв.

Все още бяха далеч от свободата, но бъдещето изглеждаше значително по-обещаващо в сравнение с преди няколко минути. Ройс не бе казал нищо, но отговорността на Ейдриън го притесняваше. Докато чакаха, мълчанието и вината му дойдоха в повече.

— Няма ли да речеш „Казах ли ти“ — прошепна Ейдриън.

— Каква полза би имало от това?

— Значи сега си мълчиш, за да го използваш в някой бъдещ, по-удачен за теб момент?

— Не виждам полза да го изхабявам сега, а ти?

Бяха оставили вратата на кухнята леко отворена и не след дълго се появи далечен отблясък от факла. Ейдриън чу приближаващи се гласове. Това бе сигнал да заемат позициите си. Ройс седна на масата с гръб към вратата. Сложи си качулката и се престори, че се е надвесил над чиния. Ейдриън застана от едната страна на вратата, държейки късия си меч за острието.

— В името на Марибор, защо тук?

— Защото дадох на стария човек ядене и място да се измие.

Ейдриън разпозна гласовете на Олрик и Ариста и прецени, че са точно пред кухненската врата.

— Не виждам защо трябваше да оставяме пазачите, Ариста. Не знаем, дали… може да има и други убийци.

— Затова трябва да говориш с него. Той казва, че знае кой ги е наел, но отказва да говори с жена. Каза, че щял да разговаря само с теб и то единствено ако си сам. Слушай, не съм сигурна кому да се доверя в този момент — и ти също. Не можем да сме сигурни кой е замесен; някои от стражите може също да са сред заговорниците. Не се притеснявай: той е стар човек, а ти си умел фехтовчик. Трябва да го изслушаме. Не искаш ли да знаеш?

— Разбира се, но кое те кара да мислиш, че той има някаква информация?

— Няма как да бъда сигурна. Но той не иска пари, само ново начало. Това ми напомня, ето дрехи, които да му дадеш — настъпи малка пауза. — Изглежда ми достоен за доверие. Ако лъжеше, щеше да иска злато или земя.

— Просто е толкова… странно. Дори Хилфред не е с теб. Като че се разхождаш наоколо без сянка. Изнервящо е. Да сляза тук с теб… знаеш. Ние сме брат и сестра, а рядко се виждаме. В последните години сме говорили само няколко пъти и то само когато отиваме на почивка в Дрондил Филдс. Ти винаги се заключваш в онази кула, правейки кой знае какво, а сега…

— Зная, странно е — отвърна Ариста, — съгласна съм. Чувствам се както в нощта на пожара. Още сънувам кошмари за него. Интересно дали ще имам кошмари за тази нощ.

Гласът на Олрик омекна.

— Нямах това предвид. Просто никога не сме се разбирали. Но сега ти си единственото ми семейство. Звучи странно, но внезапно осъзнавам, че това има значение за мен.

— Значи искаш да бъдем приятели?

— Да кажем, че искам да спрем да враждуваме.

— Не знаех, че сме били врагове.

— Ти ми завиждаше още откакто мама ти каза, че по-големите дъщери не стават кралици; не и докато по-малките синове са наоколо.

— Не съм!

— Не искам да споря. Може би искам да сме приятели. Сега съм кралят и имам нужда от помощ. Ти си по-умна от повечето министри. Татко винаги казваше така. И — за разлика от мен — имаш университетско образование.

— Довери ми се, Олрик, аз съм ти повече от приятел. Аз съм по-голямата ти сестра и ще се грижа за теб. Сега влез вътре и виж какво иска да каже онзи.

Олрик влезе в кухнята и Ейдриън го тропна по главата с дръжката на меча. Принцът се стовари на пода с глух тътен. Ариста нахлу.

— Казах да не го наранявате! — смръщи се тя.

— Иначе щеше да е извикал стражите досега — обясни Ейдриън. Запуши устата на принца и нахлузи чувала върху главата му. Ройс бе станал от мястото си и вече завързваше краката му с въже.

— Но е добре, нали?

— Ще оживее — отвърна Ейдриън, докато проверяваше ръцете и краката на зашеметения младок.

— Което е доста повече от това, което той ни бе приготвил — добави Ройс, пристягайки допълнително въжето при глезените му.

— Имайте предвид, че той е убеден във вината ви — каза принцесата. — Как бихте реагирали на негово място?

— Никога не съм срещал баща си — отвърна Ройс с безразличие.

— Тогава майка ти.

— Ройс е сирак — обясни Ейдриън, докато продължаваха да омотават принца с връв. — Не познава родителите си.

— Предполагам това обяснява доста. Добре тогава, представете си как ще се отнесете към изпратилия ви в параклиса. Съмнявам се, че ще бъдете особено учтиви, когато се изправите лице в лице с него. Във всеки случай дадохте дума. Правете каквото ви казвам и се грижете добре за брат ми. Не забравяйте, че ви спасих тази нощ. Надявам се този факт ще ви спомогне да удържите на думата си.

Тя се протегна към изпуснатия от брат й вързоп.

— Тук има няколко ката дрехи, които трябва да му станат. Принадлежаха на сина на иконома — винаги съм си мислела, че прилича много на Олрик. О, също така свалете пръстена му, но го пазете добре. Той носи кралския печат на Меленгар и е доказателство за произхода му. Без него, освен ако не срещнете някого, който го познава по лице, Олрик е просто селянин. Върнете му го, когато наближите затвора. Ще има нужда от него, за да влезе.

— Ще изпълним нашата част от сделката — каза й Ейдриън, докато двамата с Ройс носеха опакованото тяло на принца към отвора. Ройс издърпа тъмносиния пръстен от пръста му и го прибра в джоба на гърдите си. Сетне се спусна на дъното на цистерната. Използвайки омотаното около глезените на Олрик въже, Ейдриън го заотпуска надолу с главата към партньора си. Щом принцът бе свален, Ейдриън грабна факлата и я пусна на Ройс. Сетне влезе в дупката и придърпа капака обратно на мястото му. На дъното на стълбата се намираше пет фута широк и четири висок сводест тунел, в който плуваше река от мръсотия.

— Запомнете — прошепна принцесата през металната решетка, — идете в затвора Гутария и говорете с Есрахаддон. И пазете брат ми.

Неразбираеми серии от мънкане се разнесоха от страна на принца изпод картофения чувал. Не бяха напълно сигурни какво казва, но виждаха, че пленникът прави всичко възможно да изкрещи и определено не бе доволен от ситуацията.

Отклонената в канала студена вода от реката Галевир го бе свестила. Бяха потънали до кръста и макар миризмата да бе по-добра, същото не можеше да се каже за температурата. Докато търсеха изхода, първите бледи лъчи на зората разкриха разликата между гористия хоризонт и небето. Нощта се топеше бързо, чуваха камбаните на Мареската катедрала да бият за ранна служба. Скоро целият град щеше да се събуди.

Ейдриън изчисли, че се намират под Площада на благородниците, недалеч от Занаятчийска. Не беше трудно да се определи, тъй като това бе единствената секция от града с покрита канализация. Метална решетка препречваше пътя им; Ейдриън с облекчение откри панти и ключалка вместо резе. Ройс се оправи бързо с нея, а ръждясалите панти се предадоха на свой ред след няколко ритника от Ейдриън. Пътят бе чист. Ройс отиде да разузнава, докато партньорът му остана с Олрик.

Принцът бе успял да поотпуши уста и част от думите му се разбираха.

— Ще накарам да ви бият до смърт! Пуснете ме незабавно!

— Пази тишина или ще те пусна в реката да видим колко хубаво плуваш вързан — отвърна Ейдриън.

— Няма да се осмелите! Аз съм кралят на Меленгар, свине такива!

Ейдриън подсече Олрик и онзи падна по лице. Остави го да се мъчи няколко секунди, сетне го вдигна.

— Сега си затваряй устата или следващия път ще те оставя да се удавиш.

Олрик хриптеше и кашляше, но не каза нищо.

Ройс се върна, промъкнал се в канала безшумно.

— Точно при реката сме. Намерих малка лодка при рибарски док и си позволих да я конфискувам в името на Негово Величество. Малко по-надолу в тръстиките е.

— Не! — протестира принцът и разтърси яростно рамене. — Трябва да ме освободите! Аз съм кралят!

Ейдриън го сграбчи за гърлото и прошепна в ухото му:

— Какво ти казах за дрънкането? Нито звук или ще плуваш.

— Но…

Ейдриън потопи принца отново, изтегли го за кратко поемане на дъх, сетне потрети.

— Ни гък! — изръмжа Ейдриън.

Олрик изломоти и Ейдриън последва Ройс по нанадолнището, влачейки принца след себе си.

Плавателният съд бе малко по-голям от гребна лодка, избелял от слънцето и пълен с мрежи и малки боядисани шамандури. Тежката миризма на риба спомогна за прикриване на вонята на канал. Имаше малко платнище на носа, служещо за убежище и съхраняване на оборудване. Набутаха там принца и го затрупаха с мрежите и шамандурите.

Ейдриън ги отблъсна от брега с помощта на дълъг прът, който откри в лодката. Ройс насочваше лодката с дървения рул, докато реката ги носеше надолу по течението. Близо до притока, течението на Галевир бе силно и придвижването напред не бе проблем. Трябваше да се борят, за да останат в средата на реката, докато бързо се носеха на север. Точно когато небето променяше цвета си от мръсносиво на стоманеносиво, преминаха под сянката на Медфорд. От реката можеха да видят централната кула на Есендън. Знамето със сокола бе спуснато наполовина заради смъртта на краля. Флагът бе добър знак, но колко време щеше да мине, преди да открият, че принцът е изчезнал и да го свалят изцяло?

Реката миеше южната част на града, заобикаляйки покрай Занаятчийска. Големи двуетажни складове от сиви тухли очертаваха брега; големи дървени колела се потапяха в реката, впрягайки силата й в захранване на воденичните камъни и дървесните складове. Плитките води на Галевир не позволяваха преминаването на големите кораби, затова многобройни докове обслужваха плоскодънни баржи, които донасяха стоки от пристанищното селце Роу. Имаше и построени от риболовците пристани, отвеждащи директно в пазарите за риба. Там скрипци повдигаха препълнени мрежи и ги изпразваха на пода за обработка. Чайките вече бяха започнали да кръжат около доковете в ранната утринна светлина, където рибарите почистваха лодките си. Никой не обръщаше внимание на двамата мъже в носещата се по реката черупчица. Но за всеки случай стояха приведени, докато и последните признаци от града не потънаха зад надигащите се речни брегове.

Светлината стана по-силна — както и течението. Започнаха да се появяват скали и дълбочината се увеличи. Никой от двамата не бе професионален лодкар, но вложиха максимално старание в отбягването на скали и плитчини. Ройс все още бе кормчия, докато коленичилият Ейдриън използваше дървения прът, за да измества лодката встрани от препятствия. Неколкократно се плъзваха по невидими речни камъни и корпусът се разтрисаше с неприятен тъп звук. Тогава принцът изскимтяваше, но през останалото време пазеше тишина и пътуването вървеше гладко.

С времето слънцето издигна цялото си лице; реката се разшири значително и се разля в спокойно течение покрай песъчливи брегове и богати зелени поля. Галевир разделяше две владения. На юг лежеше Глъстън, северната погранична зона на кралство Уоррик. На север бе Галилин, най-голямата провинция в Меленгар, под ръководството на граф Пикъринг. Някога реката беше обект на разгорещени спорове между аристократите, но сега — вододел между миролюбиви съседи; бреговете представляваха пасторални сцени от края на сезона с преживящи крави и копи сено.

Стана необикновено топло. По това време на годината имаше малко насекоми. Бръмченето на цикадите бе изчезнало и дори жабите бяха тихи. Единственият останал звук беше шумоленето на сухите треви. Ейдриън се излегна в лодката, подлагайки си бохчата със стари дрехи и опирайки крака на борда. Бе свалил ботушите и наметалото, а ризата му бе отворена. Ройс също лежеше с повдигнати крака, лениво насочвайки лодката. Сладката миризма на див салифан напояваше въздуха, засилена след първите слани. С изключение на липсата на храна, денят се очертаваше да бъде прекрасен. Щеше да бъде такъв дори и да не бяха съумели да избегнат ужасяваща смърт преди часове.

Ейдриън отметна глава назад, за да позволи на слънцето да огрява лицето му изцяло.

— Може би трябва да станем рибари.

— Рибари? — запита Ройс със съмнение.

— Приятно е, нали? Досега не осъзнавах колко ми допада звукът от плискаща се срещу лодката вода. Наслаждавам се на всичко това: бръмченето на водните кончета, папура и ленивото проточване на брега.

— Рибата не скача сама в лодката, нали знаеш? — изтъкна Ройс. — Трябва да хвърляш мрежи, да ги докараш, изкормиш, обезглавиш и премериш. Не се носиш само по вълните.

— Така представено звучи странно близо до работа — Ейдриън загреба шепа вода и я плисна връз топлото си лице. Прокара мокри пръсти през косата си, въздъхна доволно.

— Мислиш ли, че е още жив? — Ройс кимна към Олрик.

— Разбира се — отвърна Ейдриън, като не си направи труда да погледне. — Вероятно спи. Защо питаш?

— Просто размишлявах. Дали човек може да се задуши в мокър чувал?

Ейдриън вдигна глава и погледна към неподвижния принц:

— Досега не бях мислил за това — стана и разтърси Олрик, но той не помръдна. — Защо не каза по-рано! — викна, докато измъкваше кинжала си. Преряза въжетата и махна чувала. Олрик лежеше неподвижно. Ейдриън се наведе, за да провери дали диша. В този момент принцът го изрита силно, блъсвайки го назад към Ройс. Започна трескаво да развързва краката си, но Ейдриън бе отново до него още преди развързването на първия възел. Прикова го към палубата, притискайки ръцете над главата му.

— Подай ми връвта — изръмжа Ейдриън на Ройс, който наблюдаваше борбата с тиха веселост. Безгрижно му подхвърли малка намотка и когато Ейдриън най-сетне приключи с обезопасяването на принца, седна отново да си почива.

— Виж — каза Ройс, — това вече прилича на риболов; само дето рибата не рита, разбира се.

— Добре, лоша идея беше — Ейдриън разтриваше ритнатото от принца.

— Вдигайки ръка срещу мен, двамата се осъдихте на смърт! Знаете това, нали?

— Това е малко излишно, не мислиш ли, Ваше Величество? — запита Ройс. — Та ти вече ни осъди на смърт днес.

Принцът се извъртя на една страна, наклони глава и присви очи срещу яркото слънце.

— Вие! — извика удивено. — Но как е… Ариста! — очите му се свиха от гняв. — Не завиждала, нали! Скъпата ми сестра стои зад всичко! Тя ви е наела да убиете баща ми и сега планира да елиминира и мен, за да може да управлява!

— Кралят бе и неин баща. Освен това, ако искахме да те убиваме, не мислиш ли, че досега сме имали предостатъчно време да го сторим? — поинтересува се Ройс. — Защо ще се морим да те влачим по реката? Можехме да ти прережем гърлцето, добавим камъни за тежест и изхвърлим преди часове. Бих добавил, че подобна съдба би била далеч по-добра от тази, която ти ни беше предвидил.

Принцът се замисли над това за миг.

— Откуп, значи. Възнамерявате да ме продадете на този, който предложи най-много? Тя обеща ли ви печалба от продажбата ми? Ако сте повярвали, то и двамата сте глупаци. Ариста никога няма да го позволи. Тя ме иска мъртъв, за да си осигури трона. Няма да получите и меден петак!

— Слушай, малък кралски трън в задника, не ние сме убили баща ти. В интерес на истината, не че има значение, смятах стария Амрат за читав крал — доколкото подобно нещо е възможно. Освен това не сме те отвлекли за откуп или за да те продаваме.

— Е, със сигурност не ме овързвате като прасе с надеждата да получите благоволението ми. Какво точно възнамерявате да правите с мен? — принцът се замята, но впоследствие се успокои.

— Ако наистина искаш да знаеш, опитваме се да спасим живота ти. Колкото и странно да изглежда — рече Ейдриън.

— Какво? — запита Олрик, вцепенен.

— Сестра ти мисли, че някой в замъка — същият, убил баща ти — възнамерява да унищожи целия ви кралски род. Тъй като ти би бил най-вероятната следваща цел, тя ни освободи, за да те отведем на безопасно място.

Олрик издърпа крака изпод себе си и успя да седне, опирайки гръб в купчината раирани червено-бели шамандури. Вгледа се в двамата за миг.

— Ако Ариста не ви е наела да убиете баща ми, какво правехте в замъка тогава?

Ейдриън преразказа накратко срещата си с ДеУитт, изслушан от принца без прекъсвания.

— И тогава Ариста дойде при вас в тъмницата с тази история, молейки ви да ме отвлечете, за да съм защитен?

— Повярвай ми — рече Ейдриън, — ако имаше друг начин да се измъкнем, бихме те оставили.

— Значи сте й повярвали? По-тъпи сте от очакваното — Олрик поклати глава. — Не виждате ли какво прави? Иска да получи кралството за себе си.

— Ако това бе така, защо й е да ни кара да те отвличаме? — запита Ройс. — Защо просто не те убием, като баща ти?

Олрик помисли за момент, плъзгайки очи по пода на лодката, сетне кимна.

— Най-вероятно се е опитала — погледна отново към тях. — Миналата нощ не си бях в стаята. Измъкнах се за среща и съм заспал. Събуди ме шумът. Твърде вероятно да е имало изпратен убиец, но мен ме е нямало. В крайна сметка, имах телохранител до себе си през цялото време, докато Ариста не ме убеди, че трябва да дойда сам в кухнята. Трябваше да се сетя, че ме предава.

Сложи вързаните си крака върху натрупаните мрежи.

— Никога не съм си мислил, че може да е толкова жестока, та да убие баща ни, но тя е такава. Изключително умна е. Разказва ви тази история за предател, която звучи достоверно, защото е истина. Излъгала е единствено за това, че не знае кой е. Щом като убиецът й ме е пропуснал, тя използва вас. Било е по-вероятно да се съгласите на отвличане, отколкото на убийство, така че ви е подмамила.

Ройс не отговори, но хвърли поглед към Ейдриън.

— Тази лодка — оглеждайки се продължи принцът, — точно като по поръчка ви чака на брега на реката.

Олрик отпусна глава върху платнището до него.

— Колко удобно да имате лодчица с покривало като това, под което да ме скриете. Ако имате хубава лодка, не бихте тръгнали по сушата. Не можете да плавате срещу течението. Трябва да пътувате към морето. Тя знае точно къде се намираме и къде ще отидем. Каза ли ви къде да ме отведете? Някъде надолу по реката ли е?

— Езерото Уиндърмиър.

— А, Уиндското абатство? Не е далеч от Роу и реката води към него. Колко удобно. Естествено, никога няма да стигнем там — каза им принцът. — Тя ще е разположила убийци някъде по брега. Ще ни причакат. Тя ще каже, че вие двамата сте ме убили, както сте сторили и с баща ми. И, разбира се, хората й са ви умъртвили, когато сте се опитали да избягате. Ще устрои великолепни погребения на мен и татко. На следващия ден ще призове епископ Салдур да извърши коронацията й.

Ройс и Ейдриън седяха мълчаливо.

— Още доказателства ли искате? — продължи принцът. — Казвате, че оня се наричал ДеУитт? Казахте, че бил от Калис? Е, преди два месеца Ариста се върна от посещение там. Може да си е намерила нови приятели. Може да им е обещала земя от Меленгар в замяна на съдействие за справяне с проблематичен баща и наследник, запречил пътя към короната.

— Трябва да се махнем от реката — Ройс каза на Ейдриън.

— Мислиш ли, че е прав? — запита партньорът му.

— В този момент няма значение. Дори и да греши, стопанинът на лодката ще я обяви за открадната. Когато се разчуе, че принцът е изчезнал, бързо ще свържат двете неща.

Ейдриън се изправи и погледна надолу по течението.

— Ако бях на тяхно място, щях да изпратя група конници надолу по басейна, в случай че сме спрели — и друга скоростна група по Уестфилдския път, която да ни пресрещне при брода Уисънд. Би отнело само три часа.

— Което значи, че вече са там — заключи Ройс.

— Трябва да се махнем от реката — подчерта Ейдриън.

Лодката вече можеше да бъде видяна от Уисъндския брод — равна, камениста зона, където реката внезапно се разширяваше и ставаше достатъчно плитка за прекосяване. Фермерът Уисънд бе построил малък заслон близо до водата, позволяващ на животните му да пият необезпокоявани. Гъсти къпинаци открояваха бреговете, плачещи върби се навеждаха тъй ниско над реката, че клоните им я докосваха, набраздявайки повърхността й във вълни и непостоянни въртопи.

Щом лодката навлезе в плитчините, скрити арбалетчици запратиха дъжд от стрели от брега. Една се заби в борда. Втора и трета намериха целта си в емблемата на кралския сокол на гърба на робата на принца. Фигурата в робата падна по очи на дъното. Още стрели попаднаха в гърдите на кормчията, който цопна във водата и в държащия пръта, който се наклони настрани.

Шестима изникнаха иззад храстите и върбите. Бяха облечени в кафяво, тъмнозелено и златисто. Нагазиха в реката и се отправиха към лодката.

— Официално е, мъртви сме — обяви весело Ройс. — Интересно, първите стрели удариха Олрик.

Тримата лежаха скрити във високата трева на източния хълм нагоре по течението от брода. Оттук, пътят следваше реката до Роу, където тя се вливаше в морето.

— Сега вярвате ли ми? — запита принцът.

— Това само доказва, че някой наистина се опитва да те убие и че това не сме ние. Не бяха войници или поне не бяха в униформа, така че биха могли да бъдат всякакви — каза Ройс.

— Как така той видя толкова много: стрелите, дрехите им? Аз можах да видя само цветовете и движението им — каза Олрик.

Ейдриън сви рамене.

Сега принцът носеше дрехите на сина на иконома: широка сива туника, захабени вълнени панталони до коленете, кафяви чорапи и дрипаво лекьосано вълнено наметало, което му бе прекалено дълго.

— Качват се на лодката — обяви Ройс.

Ейдриън виждаше само смътни движения под дърветата, докато един от мъжете пристъпи в светлината, за да хване носа на лодката.

— Скоро ще открият, че са улучили само три бушела шума, увити в стари дрехи — каза Ейдриън на Ройс, — така че аз бих бил бърз.

Ройс кимна и затича надолу по хълма.

— Какво прави? — запита Олрик шокирано. — Ще убият и него, и нас!

— Това е един от вариантите — каза Ейдриън. — Просто изчакай.

Ройс потъна в сенките на дърветата и Ейдриън го изгуби от поглед.

— Къде изчезна той? — запита принцът с объркано изражение.

Ейдриън още веднъж вдигна рамене.

Под тях, мъжете се събираха на лодката и Ейдриън дочу далечни викове. Не можеше да разбере думите, но видя един да държи храсталаковия Лъжеолрик, допълнен със стрели. Двама от тях останаха на лодката, докато останалите се отправиха към брега. Тогава Ейдриън видя движение сред дърветата: редица вързани коне, изчакващи се по хълма към него и Олрик. От бреговете се разнесоха тревожни викове и проклятия, докато далечните фигури се опитваха да прекосят полето и покачат на хълма.

Когато конете наближиха, Ейдриън видя Ройс приклекнал, висящ между двете най-предни животни. Последният хвана два коня, дръпна юздата на единия и бързо я свърза с оглавника на другия. Нареди на Олрик да се качва. Ядосани викове се разнесоха, когато стрелците ги видяха. Двама или трима спряха, за да приготвят стрели, но не улучиха. Преди да могат да се приближат, тримата се качиха на конете и поеха към пътя.

Ройс ги поведе една миля на север, където се пресичаха пътищата Уестфилд и Стоунмил. Тук Ейдриън и Олрик се отправиха на запад. Ройс, водейки вързаните един за друг заловени коне, остана назад да прикрие следите им и сетне се отправи на север. Час по-късно се присъедини към останалите двама — бе оставил другите животни. Изоставиха пътя в предпочитание на откритото поле и поеха далеч от реката, но в общи линии на запад.

Конете се бяха изпотили здравата и дишаха задъхано. Когато навлязоха сред дърветата, пътниците намалиха скоростта. В храстите спряха и разпрегнаха. Олрик приседна в разчистено от бодливи храсталаци място и оправи туниката си, която не му стоеше особено елегантно. Ройс и Ейдриън се възползваха от възможността да разгледат конете. Липсваха каквито и да било белези, символи, пергаменти или емблеми, които да спомогнат за идентифицирането на нападателите. Конят на Ейдриън носеше резервен арбалет и стрели, останалите имаха само седла.

— Човек би очаквал да имат поне малко хляб. И кой пътува без вода? — оплака се Ейдриън.

— Не са очаквали пътуването им да продължи дълго.

— Защо съм още вързан? — раздразнено запита принцът. — Това е невероятно унизително.

— Не искам да се загубиш — отвърна му Ейдриън с широка усмивка.

— Вече няма причина да ме влачите така. Знам, че не вие сте убили баща ми. Коварната ми сестра ви е заблудила. Разбираемо е. Тя е много умна. Сега, ако нямате нищо против, бих искал да се върна в замъка си и да се разправя с нея, преди тя да е завзела властта и изпрати цялата армия да ме изловят. Що се отнася за вас, вървете си по волята на Марибор. Не ме интересува.

— Но сестра ти каза… — започна Ейдриън.

— Сестра ми току-що се опита да уреди убийството на всички ни, ако не си обърнал внимание.

— Нямаме доказателство, че е била тя. Ако те пуснем да се върнеш в Есендън и тя е права, отиваш право на заколение.

— А какво доказателство имаме в противното? Наистина ли възнамерявате да ме проводите до където тя ви е заръчала? Не мислите ли, че тя ще е приготвила и друг капан. Следвайки този път, смъртта ми би била много по-вероятна. Вижте, животът си е мой; правилно е аз да реша. Освен това какво ви интересува дали ще оживея или не? Аз исках да ви измъчват до смърт, забравихте ли?

— Знаеш ли — Ройс поспря за момент — той е прав.

— Обещахме й — напомни му Ейдриън, — и тя ни спаси живота. Нека не забравяме това.

Олрик вдигна ръце и подбели очи.

— В името на Мар! Вие сте крадци, нали? Не е като да имате чувство за чест, с което да се съобразявате. Освен това, тя беше тази, която ви предаде и застраши живота ви на първо място. Нека не забравяме това!

Ейдриън не обърна внимание на принца:

— Не знаем дали тя е отговорна и обещахме.

— Поредно добро дело? Би ли си припомнил до какво ни доведе последното?

Ейдриън въздъхна.

— Ето! Не се наложи да чакаш дълго, нали? Да, оплесках нещата, но това не значи, че сега греша. Уиндърмиър е само на… колко, десет мили? По тъмно ще сме там. Може да се отбием в абатството. Монасите трябва да помагат на пътниците, част от тяхната доктрина или код, или каквото е там. Малко храна ще ни дойде добре, не мислиш ли?

— Може да знаят и нещо за затвора — замисли се Ройс.

— Какъв затвор? — Олрик нервно се изправи.

— Гутария; сестра ти ни каза да те отведем там.

— За да ме затворите? — страхливо запита принцът.

— Не, не. Тя иска да говориш с един от затворените там; някой си Есра… как беше?

— Май Хадон — рече Ейдриън.

— Както и да е. Знаеш ли нещо за този затвор?

— Не, никога не съм чувал за него — отвърна Олрик. — Макар да звучи като място за скриване на неудобни царски особи, за да могат вероломни сестри да заемат местата на братята си.

Конят на Ройс го докосна с муцуна по рамото и той погали главата му, докато обмисляше ситуацията.

— Твърде съм изморен, за да мисля бистро. Съмнявам се, че някой от нас може да вземе разумно решение в този момент и предвид залога, не бива да бързаме. Във всеки случай ще отидем до абатството. Ще говорим с тях и ще видим какво могат да ни кажат за затвора. Тогава ще решим как ще процедираме нататък. Добре ли ви звучи?

Олрик въздъхна тежко.

— Ако трябва да продължа, поне ще ми бъде ли дадена честта да управлявам коня си сам? — замълча, преди да добави: — Давам ви кралската си дума, че няма да се опитвам да избягам, преди да сме стигнали абатството.

Ейдриън погледна към Ройс, който кимна. Боецът взе арбалета иззад седлото си, насочи го към земята, издърпа тетивата до първото деление и зареди стрела.

— Не е като да ти нямаме доверие — каза Ройс, докато Ейдриън зареждаше оръжието. — Просто през годините научихме, че честта сред благородниците е обратнопропорционална на ранга им. В резултат на което предпочитаме да разчитаме на по-конкретни методи за мотивация — като себесъхранението. Вече знаеш, че не те искаме мъртъв, но ако някога ти се е случвало да яздиш с пълна скорост и конят да се препъне, знаеш за възможността от счупени кости или дори смърт.

— Пък съществува и опасността да не уцелиш коня — добави Ейдриън. — Добър стрелец съм, но и най-добрите арбалетчици имат лоши дни. Та да отговоря на въпроса ти: да, може да яздиш самостоятелно.

През остатъка от деня яздиха умерено, но равномерно. Ройс ги водеше през полета, храсталаци и гори. Държаха се настрана от пътищата и селата, докато и двете не останаха далеч. Дори и фермите започваха да проредяват, дорде земята постепенно губеше опитоменото си лице и навлизаха в дивите планински части на Меленгар. Теренът се издигаше, горите се сгъстяваха и ставаха по-трудни за преминаване. Дерета отвеждаха до блата в дъната си, а хълмовете се издигаха в скали. Този груб край, западната третина на Меленгар, бе незаселен поради липсата на обработваема земя. Той бе дом на вълци, лосове, елени, мечки, разбойници и търсещите уединение (като например монасите от Уиндското абатство). Цивилизованите хора го отбягваха, а суеверните селяни се страхуваха от мрачните гори и високите планини. Изобилстваха митове за водни нимфи, които примамват рицари във водни гробове; върколаци, изяждащи заблудилите се — и древни зли духове, оповестяващи присъствие като носещи се из гъстата гора светлини, за да примамват деца в подземните си пещери. Дори и без легионите потенциални свръхестествени опасности, съществуващите природни препятствия правеха пътя препоръчителен за отбягване.

Ейдриън никога не поставяше под съмнение избираната от Ройс посока. Знаеше защо стоят настрана от Уестфилдския път — бърз и лесен начин за достигане до рибарското село Роу. Въпреки изолираността си при устието на Галевир, Роу се бе разраснало от дремливо селце в проспериращо пристанище. Наистина, обещаваше храна, подслон и безопасност; но твърде вероятно бе да е наблюдавано. Другият лесен вариант бе да пътуват на север по Стоунмилския път — този, по който Ройс се бе престорил, че тръгват. Бе оставил достатъчно следи, за да насочи преследвачите в лъжливата посока на Дрондил Филдс. Тези пътища носеха очевидни преимущества — ала очевидни и за преследвачите. Затова сега си пробиваха път през пущинака, следвайки каквито животински пътечки успяваха да намерят.

След особено ожесточена битка с гъст отрязък от гората, внезапно излязоха на хребет, който им предложи великолепната гледка на залязващото слънце, заливащо долината на Уиндърмиър и отразено от езерото. Последното бе едно от най-дълбоките в цял Аврин; и тъй като по причина на дълбочината не поддържаше водни растения, водата бе почти кристално чиста. Тя трептеше в гънките на трите заобикалящи я хълма, оформящи я в разтеглен триъгълник. Хълмовете се издигаха над върховете на дърветата, показвайки оголели каменни върхове. Ейдриън различи съвсем смътно каменна сграда на върха на най-южния хълм. С изключение на Роу, абатството бе единствен бастион на цивилизацията по тези места.

Групата пое към сградата и се спусна в долината, но нощта ги застигна по средата на пътя. Далечна светлина от абатството им служеше като маяк. Изтощението от двата поредни изпълнени с напрежение дни, в комбинация с тежкото пътуване и липсата на храна започваше да се отразява на Ейдриън; той предположи, че същото се отнася и за Ройс, макар видимо да не личеше. Принцът изглеждаше най-зле. Олрик яздеше точно пред Ейдриън. Главата му се спускаше все по-ниско и по-ниско с всяка стъпка на коня му, докато малко оставаше да се изръси от седлото. Тогава се сепваше, изправяше се и процесът започваше отначало.

Въпреки топлия ден, нощта донесе със себе си леден студ. Под меката светлина на изгряващата луна, дъхът на хората и конете започна да замъглява чистия нощен въздух. Над тях звездите сияеха като разпилян по небето диамантен прах. Долината бе изпълнена с виковете на бухалите и неизменния звук на щурците. Ако тримата не бяха толкова гладни, биха описали пътешествието като прекрасно. Вместо това стискаха зъби и насочваха вниманието си върху пътя.

Заизкачваха се по южния хълм, докато Ройс ги водеше с необичайно умение по изпълнена с превратности пътечка, която само неговите очи съзираха. Тънките, захабени дрехи на сина на иконома бяха слаба защита против студа и скоро принцът затрепери. На всичкото отгоре, с изкачването температурите спаднаха и вятърът се усили. Скоро дърветата започнаха да отстъпват място на закърнели храсти, а земята се промени в обрасли с лишеи и мъхове камънаци. Най-накрая се добраха до абатството.

Бяха се появили облаци и луната повече не се виждаше. Почти нищо не се виждаше в мрака — само стъпалата и светлината, която бяха следвали. Слязоха от конете и се отправиха към портата. Изсечената в скалата каменна арка бе отворена. Не се чуваха нито щурци, нито бухания, тишината бе нарушавана само от неумолимия вятър.

— Ехо? — провикна се Ейдриън. Почака малко и се обади отново. Канеше се да потрети, когато видя вътре да се движи светлина. Подобно на светулка, лъкатушеща сред невидими дървета, тя изчезваше зад колони и стени, за да се появи все по-близо. С приближаването й Ейдриън можеше да види, че блуждаещият огън бе дребен човек в износено расо с фенер в ръка.

— Кой е? — запита с мек, стеснителен глас.

— Странници — отвърна Ройс. — Измръзнали, изморени и надяващи се да намерят подслон.

— Колцина сте? — мъжът надникна и разлюля фенера. Разгледа всяко лице. — Само тримата?

— Да — отвърна Ейдриън. — Пътувахме цял ден без храна. Надявахме се да се възползваме от известното гостоприемство на легендарните монаси на Марибор. Имате ли място?

Монахът се поколеба, сетне каза:

— Пре… предполагам — отстъпи, за да им позволи да влязат: — Заповядайте…

— С коне сме — прекъсна го Ейдриън.

— Наистина? Колко вълнуващо — отвърна монахът впечатлен. — О, бих искал да ги видя, но вече е много късно и…

— Не, имах предвид дали има къде да ги оставим да пренощуват? Конюшня или някакъв сайвант…

— О, разбирам — монахът замлъкна и започуква замислено долната си устна. — Хм, имаме прекрасен обор, главно за крави, овце и кози, но сега няма да стане. Имаме и малки кошари, където държим прасета, но това също няма да свърши работа…

— Предполагам може просто да ги завържем някъде отпред, ако това не е проблем — рече Ейдриън. — Ако не се лъжа, май мярнах едно-две дървета.

Монахът кимна с очевидно облекчение от разрешението на проблема. След като оставиха седлата на верандата, дребосъкът ги поведе през нещо, което изглеждаше като голям двор.

Само на бледото блещукане от монашеския фенер, Ейдриън не можеше да види нищо повече от каменната пътека; освен това бе прекалено изморен за обиколка, дори ако монахът бе предложил да ги разведе. Носеше се тежка миризма на дим, подхранваща надеждата за пращящи камини до леглата.

— Не искахме да те будим — тихо каза Ейдриън.

— О, аз не спях — отвърна монахът. — Всъщност аз не спя много. Четях книга и ви чух точно насред изречението. Доста изнервящо. Тук рядко се случва да чуеш глас и през деня, камо ли през нощта.

Самостоятелни каменни колони от розов камък се издигаха към облачното небе; черните силуети на статуи допълваха контурите на пейзажа. Миризмата на дим бе по-силна, но единственото видимо горящо нещо бе лампата в ръката на монаха. Стигнаха до малко каменно стълбище и той ги поведе надолу към нещо, което изглеждаше да е недодялан каменен килер.

— Можете да останете тук — каза им монахът.

Тримата се втренчиха в дребния коптор, за който Ейдриън си помисли, че изглежда по-непривлекателен и от килиите на Есендън. Вътре бе тясно, с купчини спретнато подредени дърва, снопове вейки и пирен, две бъчви, нощно гърне, малка маса и легло. Никой не продума.

— Не е много, знам — каза божият човек със съжаление, — но за момента това е всичко, което можем да ви предложим.

— Ще свърши работа, благодаря — увери го Ейдриън. Толкова беше уморен, че единствените му условия бяха да може да легне някъде и да е на завет. — Възможно ли е да получим няколко одеяла? Както виждаш, нямаме никакъв багаж.

— Одеяла? — монахът изглеждаше притеснен. — Там има едно… — посочи към леглото, където имаше сгънато покривало. — Наистина съжалявам, че не мога да ви предложа нищо повече. Можете да задържите фенера, ако желаете. Аз се ориентирам и без него — и без да каже нищо повече, монахът излезе, вероятно страхувайки се да не му поискат още нещо.

— Той дори не ни попита как се казваме — рече принцът.

— Това беше приятна изненада — заяви Ройс, докато обхождаше стаята с фенера. Ейдриън го наблюдаваше как прилежно претърсва всичко, а той не намери много: около дузина скрити бутилки вино, чувалче картофи и въже.

— Това е непоносимо — Олрик заяви с презрение. — Толкова голямо абатство определено би трябвало да предлага по-добри условия от тази дупка.

Ейдриън откри стар чифт обуща от зебло, които поизчисти преди да легне на пода.

— Съгласен съм с особата. Чувал съм отлични неща за гостоприемството тук. На нас изглежда дадоха най-лошото.

— Въпросът е защо? — запита Ройс. — Кой друг е тук? Трябва да са няколко групи от много голям отряд, за да ни наблъскат в тоя коптор. Само благородниците пътуват с толкова големи свити. Може да търсят нас. Може да са свързани с онези стрелци.

— Съмнявам се. Ако бяхме в Роу, бихме имали по-голяма причина за притеснение — рече Ейдриън, докато се протягаше и прозяваше. — Освен това, всички тук вече са си легнали и вероятно не очакват други посетители.

— И все пак ще стана рано да поогледам. Може да се наложи да си тръгнем бързо.

— Не и преди закуска — рече Ейдриън, сядайки на пода и сваляйки ботуши. — Имаме нужда да ядем, а абатствата са известни с храната си. Ако не друго, може да задигнеш малко.

— Хубаво, но Негово Височество да не шава много насам-натам. Той трябва да се прикрива.

Застанал в средата на килера с отвратено лице, Олрик каза:

— Не мога да повярвам какво съм принуден да търпя.

— Смятай го за ваканция — предложи Ейдриън. — Поне за един ден ще се преструваш, че си никой, обикновен селянин, например ковашки син.

— Не — рече Ройс, докато си подготвяше кътче за спане, но не си беше свалил ботушите, — може да очакват от него да знае да борави с чук. И я му виж ръцете. Всеки ще познае, че лъже.

— Работата на повечето хора изисква да използват ръцете си, Ройс — изтъкна Ейдриън. Покри се с наметалото и се обърна настрани. — С какво би могъл да се занимава обикновен селянин, от което монасите няма да разбират нищо и не предизвиква мазоли?

— Би могъл да е крадец или проститутка.

Двамата погледнаха към принца, който се сви от предложените му перспективи.

— Аз вземам леглото — обяви Олрик.