Конспирация за Короната

Глава 5 Есрахаддон

Влязоха в пълен мрак. Въздухът бе сух, неподвижен и застоял. Единственият звук бе отцеждането на дъждовната вода от дрехите им. Ейдриън направи няколко стъпки опипом, за да се убеди, че е преминал бариерата, преди да пусне ръката на Майрън.

— Виждаш ли нещо, Ройс? — прошепна едвам чуто.

— Не, нищичко. Всички да стоят на едно място, докато Майрън запали фенера.

Ейдриън чу как монахът се суети в тъмното. Наклони назад глава, търсейки напразно нещо, в което да се загледа. Нищо. Нямаше разлика дали очите му са отворени. Майрън драсна тънката метална пръчица и рояк искри се посипаха на коляното му. В припламването Ейдриън видя лица да се взират от мрака. Изникнаха за кратко и изчезнаха с отмрялата светлина.

Никой не помръдна или продума, докато монахът отново използва огнивото. Този път имаше късмет и фенерът запали. Светлината разкри широк само няколко фута коридор с таван толкова висок, че изчезваше в мрака. По двете стени имаше изписани лица, като че хора се притискаха от двете страни на завеса, за да ги видят. Запечатани в момент на страдание, отвратителните им мъртвешки ликове се вторачваха в групата със зинала уста и взор на лудост.

— Подай ми светлината — тихо нареди Ройс.

Докато фенерът се преместваше от Майрън в Ройс, светлината му заля още лица. На Ейдриън се струваше, че те крещят към натрапниците, но коридорът си оставаше тих. Очите на някои от фигурите бяха широко отворени от страх, а при други бяха стиснати, вероятно за да не гледат нещо прекалено страшно.

— Някой определено е имал нездрав вкус към украсата — рече Ройс, поемайки фенера.

— Благодарен съм, че са само издялани. Представете си ако можехме да ги чуваме — каза Олрик.

— Какво те кара да мислиш, че са издялани? — попита Ейдриън, протягайки се да докосне предпазливо носа на жена с гневни очи. Полуочакваше да докосне кожа и бе признателен, когато пръстите му срещнаха студенината на канара. — Може би са пуснали скъпоценните си камъни прекалено рано.

Ройс повдигна факлата:

— Коридорът продължава.

— Още лица? — попита Олрик.

— Още лица — потвърди крадецът.

— Поне не сме на дъжда — рече Ейдриън, опитвайки се да звучи бодро. — Можеше все още да сме… — когато се обърна, го очакваше шок. Коридорът се простираше зад тях привидно без край. — Къде е стената, през която минахме току-що? — той пристъпи и протегна ръка. — Не е илюзия. Коридорът продължава.

Обръщайки се, Ейдриън видя Ройс да натиска стените на коридора. За разлика от скалата навън, камъкът тук не поддаде.

— Е, това ще поусложни нещата — промърмори крадецът.

— Трябва да има и друг изход, нали? — гласът на Олрик леко потреперваше.

Ройс погледна назад, сетне напред и въздъхна:

— По-добре да тръгнем в посоката, в която влязохме. Ето ти обратно пръстена, Олрик, макар да не съм сигурен дали ще ти е от полза тук.

Крадецът ги поведе надолу по коридора. Проверяваше всичко, което му се струваше съмнително. Коридорът продължаваше като че ли цяла вечност. Въпреки че тунелът изглеждаше изцяло равен и прав, Ейдриън се зачуди дали джуджетата не са построили недоловима крива, която да го превърне в затворен кръг. Притесняваше се и за количеството масло в лампата на Майрън. Не след дълго щяха да останат в пълен мрак.

Еднообразното обкръжение затрудняваше преценката на изминатото разстояние. След известно време нещо светещо се появи далеч напред. Дребна светлина подскачаше и лъкатушеше. С приближаването й се дочу ехото на остри, уверени стъпки. Ейдриън вече можеше да различи носещата лампата фигура. Висока и стегната; носеше ризница с качулка. Над нея имаше червено-златно наметало, което блестеше в светлината на лампата. Ризницата бе декорирана с царски герб, изобразяващ небесна корона и инкрустиран скиптър над разделен на четири щит, поддържан от два изправени един срещу друг лъва. На пояса му висеше украсен меч, а на главата му имаше островръх сребърен шлем, изящно украсен с позлатен бръшлян. Под шлема надничаха две тъмни очи с още по-мрачен поглед.

— Защо сте тук? — тонът му бе порицателен и укорителен.

Имаше пауза преди Ройс да отговори:

— Да посетим затворника.

— Това не е позволено — бе твърдият отговор.

— Тогава Есрахаддон е все още жив? — запита Олрик.

— Не изричай това име! — изрева войникът. Хвърли напрегнат поглед през рамо. — Не и тук, никога. Не трябваше да идвате.

— Може, обаче сме тук и трябва да видим Есра… затворника — отговори Ройс.

— Това няма да е възможно.

— Направи го възможно — заповяда Олрик. Гласът му бе висок и заповеден. Той пристъпи иззад другите. — Аз съм крал Олрик Меленгарски, господар на земята, по която стъпваш. Няма да ми казваш какво е и какво не е възможно в границите на собственото ми кралство.

Стражникът отстъпи крачка назад и огледа Олрик критично.

— Липсва ти корона, кралю.

Олрик изтегли меча си. Държеше го ловко въпреки размера му. Насочи острието към войника.

— За липсата на корона компенсирам с меча.

— Меч няма да ти свърши работа. Никой тук не се страхува вече от смъртта.

Ейдриън не можеше да каже дали тежестта на меча или тежестта на думите на стража накара Олрик да смъкне острието.

— Имаш ли доказателство за сана си?

Олрик протегна свита в юмрук ръка.

— Това е печатът на Меленгар, символ на Есендън и емблема на това кралство.

Стражникът погледна пръстена и кимна.

— Ако ти си властващият над това кралство, имаш правото да влезеш. Но знай това: тук се таи магия. Ще сториш добре да ме следваш плътно.

Той се обърна и ги поведе по пътя, по който бе дошъл.

— Разпознаваш ли емблемата на пазача? — прошепна Ейдриън на Майрън, докато вървяха подире му.

— Да, това е гербът на Новронската империя, носен от имперската градска стража на Персепликуис. Много е стар.

Пазачът ги изведе от пълния с лица коридор, за което Ейдриън бе признателен. Коридорът преминаваше в масивна пещера със сводест таван, издълбан от камък и поддържан от идентични по състав колони. Наредените по стените факли разкриваха впечатляващо пространство. Изглеждаше достатъчно голямо да побере цял Медфорд. Прекосиха го по тесни мостове, издигащи се над пропасти и преминаваха през отворени арки, които се издигаха като дървета, клоните на които поддържат планината над тях.

Нямаше видима следа от дърво, плат или кожа. Всичко — столове, пейки, маси, рафтове и врати — бе направено от камък. В огромни скални чешми клокочеше вода от невидими извори. Подът и стените бяха лишени от украсата на гоблени и килими. Вместо това, сложна маркировка — символи или декорация — покриваше всеки инч. Някои от тях бяха издялани с груба ръка, други — деликатно оформени. Понякога Ейдриън виждаше с крайчеца на окото си как маркировката се променя с преминаването му покрай нея. Вглеждайки се по-внимателно той откри, че това не е илюзия. Движенията бяха едва доловими, като раздвижени от преминаването им покрай тях паяжини.

Навлизаха по-дълбоко, а водачът им не се спираше или поколебаваше. Вървеше с бърза крачка, което понякога принуждаваше Майрън (който имаше най-къси крака) да подтичва, за да не изостане. Стъпките им отекваха из каменната зала. Единственият друг шум, който Ейдриън чу, бяха звуците на далечния шепот на скрити разговори — прекалено тихи, за да се разбират думите. Дали идваха от обитатели иззад невидян ъгъл или бяха резултат от някаква особеност на камъните, бе невъзможно да се узнае.

По-натам започнаха да се появяват стражници, стоейки на пост покрай пътя им. Повечето бяха облечени като водача им, но други, намиращи се по-дълбоко в затвора, носеха черна броня с проста бяла емблема на счупена корона. Зловещи на вид шлемове прикриваха лицата им, докато стояха застинали в перфектни стойки. Никой от тях не помръдваше или продумваше.

Ейдриън запита Майрън за емблемата, които тези хора носеха.

— Тази емблема принадлежи на древния орден на Серетските рицари — тихо обясни монахът. — Сформиран преди осемстотин години от лорд Дариус Серет, комуто патриарх Линнев възложил да намери изгубения Наследник на Новрон. Счупената корона символизира разпадналата се империя, която те искат да възстановят.

Най-накрая стигнаха до мястото, което Ейдриън определи като тяхна крайна цел. Влязоха в кръгла зала, където невероятно висока врата обсебваше отсрещната стена. Изработена от камък, тя бе обгърната от блестящ ред фини подобни на паяжина декорации, които изглеждаха органични. Рамката й бе нашарена подобно жилките на листо или изтънчените филизи на увивните растения, като декорацията се простираше, дордето се скрие от окото в сенките. От двете страни на вратата имаше керамични обелиски, покрити с дълбоко гравирани в камъка руни. Между тях и вратата в поставени на висок пиедестал мангали горяха сини пламъци.

Мъж седеше на повдигнат стол иззад шестфутово каменно бюро, което беше майсторски украсено с различни форми виещи се линии. От двете страни на масата горяха дебели колкото бъчва свещи. Те бяха два пъти по-високи от човека, а по разтопения восък Ейдриън заключи, че някога са били високи колкото вратата.

— Посетители — обяви водачът им и чиновникът, който до този момент бе зает да пише в масивна книга с черно перо, вдигна лице. Сивата му брада висеше до пода. Прерязано дълбоко с бръчки, лицето му приличаше на дънера на древно дърво.

— Имена? — запита чиновникът.

— Аз съм Олрик Брендън Есендън, син на Амрат Есендън, крал на Меленгар и настоявам за аудиенция със затворника.

— Другите? — чиновникът посочи към останалите.

— Те са мои слуги; кралските защитници и моят свещеник.

Чиновникът стана от стола и се приведе напред, за да огледа по-обстойно всеки от отряда. Вглеждаше се в очите им последователно, преди да седне отново. Потопи перото си и обърна на нова страница. След няколко прекарани в драскотене мига, попита: — Защо искате да видите затворника? — зачака отговор с готова за писане ръка.

— Моята работа не те касае — отвърна царствено Олрик.

— Може би, но затворникът е моя отговорност и ако искаш да се занимаваш с него, това ме касае. Трябва да знам целта ти или няма да разреша посещение, крал или не.

Олрик погледа чиновника известно време, сетне омекна.

— Искам да му задам въпроси, отнасящи се до смъртта на баща ми.

Чиновникът обмисли чутото за секунда, сетне започна да драска с перото си по страницата на огромната книга. Когато приключи, вдигна глава и рече:

— Много добре. Можете да влезете в килията, но трябва да спазвате правилата ни. Те са за ваша безопасност. Онзи, с когото искате да говорите, не е обикновен човек. Той е древно зло; демон, запрян успешно от нас. Твърдо сме решени да го задържим. Както можете да си представите, той силно желае да избяга. Коварен е и постоянно ни изпитва. Непрекъснато дири слабост, скъсване на линия или пролука в камъка.

Първо, тръгнете веднага по пътя към килията му, не се бавете. Второ, стойте в галерията, не се опитвайте да слезете до клетката му. Трето — и най-важно — не правете нищо, за което ви помоли. Без значение колко незначително може да звучи. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е интелигентен и вероломен. Задайте му въпросите и си тръгнете. Не се отклонявайте от тези правила. Разбрахте ли? — Олрик кимна. — Тогава нека Новрон се смили над вас!

Точно в този момент големите врати се разцепиха по средата и започнаха бавно да се отварят. Шумното триене на камък връз камък ехтеше, докато най-накрая дверите стояха широко отворени. Отвъд тях лежеше каменен мост, простиращ се над пропаст. Мостът бе три фута широк и гладък като стъкло; изглеждаше не по-дебел от пергаментов лист. В далечния край се издигаше колона от черен камък. Острововидна кула, чиято единствена връзка със света бе крехкият мост.

— Можете да оставите фенера си. Няма да ви трябва — заяви чиновникът. Ройс кимна, но въпреки това задържа светилото.

Докато пристъпваха през вратата, Ейдриън дочу подобен на пеене звук, тиха печална мелодия, като че хиляда гласа се обединяваха в измъчен погребален напев. Тъжната, депресираща музика извикваше най-неприятните моменти от живота му и го изпълни с огромна мъка, изцедила решителността му. Краката му се наляха с олово, сърцето му се сви. Движението напред се превърна в усилие.

Щом групата прекрачи прага, големите врати започнаха да се събират, затваряйки се с оглушителен гърмеж. Помещението бе добре осветено, макар източникът да не бе ясен. Беше невъзможно да се прецени дълбочината на пропастта или височината. И двете се проточваха в нищото.

— Има ли и други затвори като този? — попита Майрън с разтреперан глас, докато вървяха по моста.

— Бих се осмелил да кажа, че този е уникален — отвърна Олрик.

— Доверете ми се, аз разбирам от затвори — каза им Ройс. — Този е уникален.

Групата замлъкна. Ейдриън бе последен, концентрирайки се върху движението на краката си. Майрън бе разперил ръце като въжеиграч. Олрик, полуприклекнал, бе протегнал ръце като че ще залази всеки миг. Ройс обаче крачеше небрежно с вдигната глава и често се оглеждаше, за да проучи обкръжението им.

Напук на вида си, мостът бе здрав. Прекосиха успешно до малък аркосан вход в тъмната кула. Веднъж прекосили моста, Ройс се обърна към Олрик.

— Доста свободно оповестявахте личността си, Ваше Величество — каза укорително. — Не си спомням да сме обсъждали план, където ти влизаш и изръсваш „Ей, аз съм новият крал, елате ме убийте.“

— Не си мислиш, че тук има убийци, нали? Знам, че си мислех, че това е капан, обаче огледай се! Ариста никога не би могла да уреди всичко това. Или наистина си мислиш, че и други ще могат да се промъкнат през скалната врата?

— Мисля, че няма причина да поемаме ненужни рискове.

— Ненужни рискове? Шегуваш ли се? Не смяташ прекосяването на хлъзгав, тесен мост над пропаст, кой знае колко дълбока, за риск? Убийците са ни най-малкият проблем.

— Винаги ли създаваш толкова проблеми на охранителите си?

Единственият отговор на Олрик се състоеше в презрителен взор. Арката отвеждаше в тесен коридор, който от своя страна преминаваше в голяма кръгла стая. Построена като амфитеатър, галерията съдържаше стълби и каменни пейки, разположени в кръг, всяка следваща по-ниско от предишната. Това насочваше цялото внимание към центъра на стаята. На дъното на стълбите имаше балкон, а двайсет фута по-надолу имаше кръгла сцена. След като слязоха по стълбите, Ейдриън можеше да види, че на сцената няма нищо освен един стол и разположил се в него мъж.

Ярък лъч бяла светлина освети отвисоко седналата фигура. Не изглеждаше ужасно стар, само наченки сивота обагряха иначе черната дълга до раменете коса. Черни, мрачни очи се взираха изпод открояващо се чело. Лицето му с високи скули бе чисто, което изненада Ейдриън — всички известни нему магьосници носеха дълги бради като белег на професията. Беше облечен във великолепна роба, цветът на която боецът не можеше точно да определи. Одеждата блещукаше между тъмносиньо и тъмносиво, но където бе сгъната или измачкана, изглеждаше изумрудена и дори тюркоазена. Мъжът седеше със събрана около него роба, ръцете му, които се губеха из гънките, бяха поставени на коленете. Седеше като статуя, без да показва, че е наясно с присъствието им.

— Сега какво? — прошепна Олрик.

— Говори с него — отвърна Ройс.

Принцът се огледа замислено.

— Този мъж долу не би могъл да е на хиляда години, нали?

— Не знам. Тук всичко изглежда възможно — отвърна Ейдриън.

Майрън огледа стаята и вдигна глава към невидимия таван с измъчено изражение:

— Това пеене ми напомня за абатството, за пожара, като че отново ги чувам да пищят.

Ейдриън леко постави ръка върху рамото му.

— Игнорирай го — каза му Ройс и сетне се обърна към Олрик.

— Трябва да говориш с него. Не можем да си тръгнем, докато не го сториш. Сега върви и го питай това, което дойде тук да узнаеш.

— Какво да кажа? Имам предвид, ако той наистина е, знаеш, магьосник от Старата империя, как да се обърна към него?

— Питай го как е — предложи Ейдриън. Това бе посрещнато с усмивка от страна на Олрик. — Не, наистина, погледни долу. Той има само един стол. Няма книги, карти, нищо. Миналата зима за малко да полудея от скука в „Розата и бодилът“ по време на една виелица. Как мислиш е прекарал хиляда години просто седейки на стол?

— И как да не си загубиш ума, докато слушаш това непрекъснато? — добави Майрън.

— Добре, измислих нещо — Олрик се обърна към магьосника. — Извинете, сър — Мъжът на стола бавно повдигна глава и премигна от ярката светлина. — Поднасям извинения за безпокойството. Аз съм Олрик Ес…

— Добре зная кой си ти — прекъсна го Есрахаддон. Тонът му бе отпуснат и спокоен, а гласът му: нежен и успокояващ. — Гдей сенстра ти?

— Моята какво?

— Сенстра ти, Ариста?

— О, сестра ми.

— Сес-тра — произнесе внимателно магьосникът и въздъхна, поклащайки глава.

— Не е тук.

— Защо не е дошла?

Олрик погледна първо към Ройс, сетне към Ейдриън.

— Тя ни помоли да дойдем вместо нея — рече Ройс.

Поглеждайки към крадеца, магьосникът запита:

— А кой си тий?

— Аз? Никой — отвърна Ройс.

Есрахаддон сви очи и повдигна вежда.

— Може би, може би не.

— Сестра ми ми заръча да дойда тук и да говоря с теб — каза Олрик, насочвайки вниманието на магьосника обратно към себе си.

— Знаеш ли защо?

— Аз бях тоз, що я накара да те спрати.

— Чиста работа, като се има предвид, че си заключен тук — забеляза Ейдриън.

— Чиста? — запита Есрахаддон. — Възнамеряваш да чистиш ли? Не сзирам мръсотия връз материята.

Останалите се спогледаха объркано.

— Не мислете за това. Ариста ме даряваше с присъствието си красиво за около година, макар трудно да определях движението на слънцето от таз почернена дупка. Ученик на Изкуството смята се тя, но училища за магьосници вашият свят не търпи. Това нежелание я доведе да търси съвета ми. Накара ме да я науча уменията давн забравени. Сред тези четири стени заключеник, дорде времето изтича изсред пръстите небезпокоено, с нищ освен гласа ми собствен да ме свеселява. И приех аз от съжаление. Вести от новия свят твоята принцеса ми предаде. Аз, в замяна, обсипах я с дарове — дарове на знание.

— Знание? — запита Олрик притеснен. — Какъв тип знание?

— Дреболии. Не бе ли неотдавна баща ти болен? Лочевна попара научих я да справи.

Останалите го изгледаха объркано. Погледът на Есрахаддон ги изостави. Той изглежда търсеше нещо.

— Но другиг го нарече тя. Беше… — лицето му се изпъна от концентрация, докато накрая се намръщи и поклати глава.

— Лечебна отвара? — попита Майрън.

Магьосникът изгледа монаха внимателно.

— Воистина.

— Научил си я да направи отвара за баща ми?

— Страховито, нали? Такъв дявол като мен да трови краля твой. Ал’ не отрова или спрострител на смърт бе то. С идентична мисъл бе и тя и предизвика ме тъй, дето всеки да отпие от същата чаша да докаже липса на вреда. Не рога сдобихме, ни смърт посети, но твоят васал подобри състоянието си след приемство.

— Това не обяснява защо Ариста ме изпрати тук.

— Смърт дома ли твой е посетила?

— Откъде знаеш? Да, баща ми бе убит — каза Олрик.

Магьосникът въздъхна и кимна.

— Аз предупредих, дето проклятие страховито виси над семейната тий съдба, но да чуе сестра ти не щя. Но все накарах я аз да те изпрати тук, що случи ли се смърт ил’ инцидент сполети рода на Есендън.

Есрахаддон преднамерено се вторачи в Ейдриън, Ройс и сетне Майрън.

— Безвинно обвинени твоите друзи ще да са? Че тъй я посъветвах ази — доверни са сал онези, нарочени за дейности най-гнусни.

— Значи знаеш кой е убил баща ми?

— Име нямам, ни съм ясновидец. Но ясен е лъкът, от който изхвърча стрелата. Отецът твой умря от ръката на съюзник на противника, що ме държи.

— Нифронската църква — прошепна тихо Майрън, но магьосникът чу и очите му огледаха монаха още веднъж.

— Защо й е на църквата да убива баща ми?

— Че глухи и слепи са страстите человешки щом миризма е сетена. Внимават те и слушат добре тез стени, а дордето акт благомъдър с намерение благотворно имах аз, тъмничарите ми решиха, че ръката ми ссочва баща ти за Наследник на Новрон.

— Почакай малко — прекъсна го Олрик. — Църквата не иска да убие наследника. Цялата им екзистенция се върти около това да го възстановят на трона и да се положи началото на Новата имперска ера.

— Хиляда лета не делят истина от лъжа. Смърт нарочена и търсена за кръвта на бог. Туй истинската причина за запора ми е.

— И защо е това?

— Сам, занемен и погребан дълбоко, прикован към каменен гроб съм държан. Че аз стоя свидетел на подмяната на истината, единствен светилник в безкрайна тъма. Църквата, тоз бастион на вярата, дяволската змия, сцеди живота от императора и семейството му — всички без един. Намери ли се наследник, доказателства ще покажа и против клевета. Че аз бях този, който се бори в защита на нашия повелител.

— В известния нам вариант, ти си този, който убил имперското семейство и си отговорен за разрухата на империята — каза Ейдриън.

— Отгде се е такава приказка явила? От влечугавий език на митросани змии? Вярвате ли вий, че такава сила се крие у един човек?

— Какво те кара да мислиш, че са убили императора? — запита Олрик.

— Не е въпрос или догадка. Не предположение изказвам аз, а спомен — пресен като вчера. Аз зная. Там бях и този бях, що свободи единствения син на императора от гибел в набожни ръце.

— Значи искаш да ни кажеш, че си живял по времето на императора? Очакваш да ти повярваме, че си на над деветстотин години? — запита Ройс.

— Ти за съмнение говориш, но никакво нямам аз. Въпрос зададен и въпрос отвечан.

— Това е просто въпрос, колкото това е просто затвор — отвърна Ройс.

— Все още не разбирам какво общо има това с баща ми. Защо църквата би го убила?

— Запазен жив по сили на магьосване съм аз, че сал аз наследника мога откри. Тези змии гледат и се надяват да се схлъзна и дам в ръцете им плода на Новрон. От любезност интерес към баща ти проявих; и в бързина да отърве натоварени души от следима вина уби църквата баща ти. Множи се кръвта да багри виновните ръце. Не го очаквах — но чудех се над злата им жажда, че Ариста предупредих от опасност и поличби зли.

— И затова си искал да дойда тук? Да ми обясниш това? Да ме накараш да разбера?

— Не! Наистина сзовах те аз, но за цел по различен път.

— Каква?

Магьосникът ги погледна; изражението му разкри лек оттенък на веселост.

— Бягство.

Никой не каза нищо. Майрън се възползва, за да седне на каменната пейка зад него и прошепне на Ейдриън:

— Беше прав. Животът извън абатството е много по-интересен от книгите.

— Искаш да ти помогнем да избягаш? — запита Ройс невярващо. Разпери ръце и посочи заобикалящата го крепост. — Оттук?

— Наложной.

— Йощ още невъзможно. Измъквал съм се от редица трудни ситуации, но не и от нещо подобно.

— И с малко си наясно. Мерките от теб съзрени са дреболии. Стени, пазачи и крепост са грижа последна. Съзри какви вълшебства сковават ме! Вълшебни ключалки пазят вси врати тук и чезнат като дим и сън с минаване. И мостът също, че вече се е загубил. Вижте сами — счезнал.

Ройс повдигна скептично вежда.

— Олрик, трябва ми пръстена ти — принцът му го подаде; крадецът се изкачи и изчезна в тунела. След няколко минути се върна и подаде пръстена обратно на Олрик. Леко кимна, с което потвърди вече подозираното от Ейдриън.

Боецът насочи вниманието си обратно към магьосника и той продължи.

— Мизерия донасят и руните по стените занданни. Магия предпазва престъпния камък, който нито сила на удар, ни ум на магия може да разпука в омразната клетка. Туй е, дето чувате като извратена хармония, погребално хленчене, що мъчи ухото. Сред тези символи не друга магия вирее. И още повече, що може да лиши надеждата и зарази ума, че времето само лежи заробено в омразната му хватка, словено тъй бездвижно. Затуй годините като вълни минават, без да допрат пещерата, ни обитатели. В компанията ми не сте старели нито миг. Не ще гладувате или жадувате — не повече, откол преди да влезете. Възмутително постижение, шедьовър на колосален подвиг, за една душа построен.

— Моля? — запита Олрик.

— Той казва, че тук не може да се прави магия и… и… че времето не тече — обясни Майрън.

— Не вярвам това — каза Олрик.

— Сложи на гръдта си ръка и сдири мярката на сърцето си.

Майрън прекара пръсти около гърдите си и тихо изпищя.

— И с всички тези препятствия очакваш да ти помогнем да избягаш? — запита Ейдриън.

Дяволита усмивка бе отговорът на магьосника.

— Макар да си умирам да попитам как — рече Ройс, — се чувствам още по-задължен да попитам защо. Ако са си дали толкова труд да те запечатат тук, ми се струва, че са имали добра причина. Каза ни каквото искахме да чуем. Приключихме. Така че защо бихме били толкова глупави да се опитваме да ти помогнем да избягаш?

— Малък избор съществува за избиране.

— Имаме много възможности — храбро контрира Олрик. — Аз съм кралят и командвам тук. Ти си този, който е безсилен.

— О, не аз запречвам пътя ти, о, принце. Ти разбираш правилно, аз съм безпомощен — окован в безсилие затворник. Но с нашите тъмничари трябва да разрешиш спор. Дорде всяка се дума записва и премерва, провикни се да те пуснат и поздрави тишината, що ще последва. Викай — и чуй ехото неотговорено. Затворен с мен сред зидовете на смъртта те искат.

— Но ако слушат, значи знаят, че аз не съм наследника — каза Олрик, но храбростта в гласа му бе изчезнала.

— Викни и виж чия истина надвива.

Притеснението на Олрик се появи на лицето му докато първо гледаше към Ейдриън, сетне към Ройс.

— Може да е прав — каза тихо крадецът.

Притеснението се превърна в паника и принцът започна да крещи заповеди за освобождението им. Нямаше отговор, никакъв звук от отваряне на врата или приближаващи се стражи, които да ги придружат до изхода. Всички (освен магьосника) изглеждаха притеснени. Олрик кършеше ръце, а Майрън така се беше вкопчил в перилата на балкона, като че ако се пуснеше, щеше да отхвърчи.

— Значи все пак е било капан — каза Олрик. Обърна се към Ройс. — Извинения за усъмняването ми в уместната ти параноя.

— Дори и аз не очаквах това. Може би има друг изход — Ройс приседна на една от пейките и лицето му придоби същото замислено изражение, както когато бе съзерцавал входа на затвора.

За известно време всички помълчаха. Накрая Ейдриън се приближи до Ройс и прошепна:

— Добре, приятел, тук е мястото, където ми казваш, че имаш този прекрасно неочакван план за измъкване.

— Имам един, но изглежда почти толкова ужасяващ, колкото алтернативата.

— Какъв е той?

— Правим каквото ни каже магьосникът.

Погледнаха надолу към небрежно седналия в стола. Сега робата му изглеждаше с малко по-различен оттенък на синьото. Ейдриън повика останалите и обясни плана на Ройс.

— Може ли това да е трик? — запита тихо Олрик. — Чиновникът ни предупреди да не правим нищо, което той ни каже.

— Имаш предвид любезния чиновник, който прибра моста и отказва да ни пусне? — отвърна Ройс. — Не виждам алтернатива, но ако някой от вас има друга идея, готов съм да я изслушам.

— Просто бих искал да усетя сърцето си отново — каза Майрън, притиснал длан към гръдта си. — Това е притеснително. Почти се чувствам като мъртвец.

— Ваше Височество?

Олрик погледна намръщено към крадеца.

— За протокола — не ви бива особено за кралски закрилници.

— Първи ден ми е — сухо отвърна Ройс.

— И вече съм запрян в безвремие. Потръпвам само при мисълта какво би било, ако имаше цяла седмица.

— Слушайте, не виждам да имаме избор — каза им Ройс. — Или правим каквото той ни казва и се надяваме, че ще ни измъкне, или се примиряваме с цяла вечност под съпровода на това отвратително пеене.

Печалният хор бе толкова окаян, че Ейдриън предусещаше неминуемата лудост, която щеше да му докара. Опита се да не му обръща внимание, но подобно на Майрън воят извикваше в паметта му мъчителни спомени. Видя разочарованието на бащиното си лице, когато се записваше в армията. Видя покрития с кръв тигър, който се задавяше с кръв, докато стотици крещяха: „Галенти!“ Бе взел решение. Всичко бе по-добре от алтернативата да остане тук.

Ройс се изправи и се върна на балкона, под който магьосникът изчакваше спокойно.

— Приемам, че ако ти помогнем да избягаш, ти ще се погрижиш и за нашето измъкване?

— Воистина.

— И няма начин да определим дали казваш истината?

Магът се усмихна:

— Не.

Ройс въздъхна тежко.

— Какво трябва да направим?

— Твърде малко. Принцът ви, този пресен и своенравен крал, трябва малко поезия да рецитира.

— Поезия? — Олрик избута Ейдриън, за да се присъедини към Ройс на балкона.

Магьосникът се изправи и срита стола си, за да разкрие четири стиха, грубо надраскани на пода.

— Удивително е каква красота може времето да въздаде — рече магът с видима гордост. — Говори: и ще бъде така.

Ейдриън тихо прочете ярко осветените редове от лъча.

— Как е възможно това? — запита Олрик. — Нали каза, че магии не действали тук.

— Воистина, а тий не си вълшебник. Тий само ми даваш свободата, каквото право законите позволяват на владетеля на земята — закони, издигнати много преди раждането на Меленгар; закони, погрешно преценили дълготрайността на властта и кой може да я носи — тук и сега това си тий. Тий си законният и неоспорим владетел на тази земя и като такъв, ключалките можеш да отвориш. Че тук резетата се вдигат с думи на магия — думи, които през времето са променили значението си.

Този затвор, въздигнат на нявга собственост на имперската мощ земя, в отсъствие на императора подви коляно пред патриарха на нифронската църква. Сега сред тези стени нито песъчинка не е отронила времето, ни бе разклатена от гърма на войните. Армии маршируваха, земи се разделяха; империята изоставена на капризите на пълководците. Сетне в кървава борба тези хълмове родиха Меленгар, автономно кралство под подобаващ крал. Тий, добри ми Кралю на Меленгар, имаш силата да справиш грешното, тъй дълго за истина представяно. Девет века прах ума погребват, кралю, че тези тъмничари забравили са собствените руни да четат.

В далечината Ейдриън дочу триенето на камък в камък. Голямата врата извън килията се отваряше.

— Изречи тези думи, милорд — и ще сложиш край на деветстотин години несправедлив запор.

— Как ще ни помогне това? — запита Олрик. — Мястото е пълно с пазачи. Как това ни измъква?

В далечината магьосникът се усмихна широко:

— Думите твои ще сразят вълшебната бариера и върнат ми свободата да използвам отново Изкуството.

— Ще направиш магия. Ще изчезнеш.

Стъпки прогърмяха по моста, който очевидно се бе появил отново. Ейдриън изтича по стълбите на галерията, за да погледне в тунела.

— Идват пазачи! И не изглеждат особено щастливи.

— Ако ще го направиш, нека е по-бързичко — каза на Олрик Ройс.

— Мечовете им са извадени — извика Ейдриън. — Това никога не е добър знак.

Олрик впери поглед в магьосника.

— Искам думата ти, че няма да ни оставиш тук.

— С радост дадена, милорд — Есрахаддон сведе почтително глава.

— Това по-добре да проработи — измърмори Олрик и започна да чете на висок глас изписаните по пода думи.

Ройс изтича да се присъедини до Ейдриън, който се разположи до изхода на тунела. Ейдриън възнамеряваше да използва тясното пространство, за да ликвидира преимуществото откъм бройка на стражите. Стъпи здраво на земята. Ройс зае позиция малко по-назад. Едновременно изтеглиха оръжията си и се приготвиха за предстоящата атака. Стражите бяха поне двайсетима. Ейдриън виждаше очите им и разпознаваше какво гори в тях. Бе преживял много битки и познаваше много лица на сражение: страх, безразсъдство, омраза, дори лудост. Сега имаше насреща си ярост — сляпа, изгаряща ярост. Ейдриън изучаваше най-предния, преценявайки стъпките му, за да предугади върху кой крак ще падне тежестта му, когато попадне в обсег. Правеше същото и с онзи зад него. Преценявайки атаката, вдигна мечовете си, но пазачите спряха. Ейдриън изчакваше, мечовете му все още бяха готови, но стражите не атакуваха.

— Да вървим — чу Есрахаддон да казва зад гърба му. Ейдриън се извъртя и видя, че магьосникът вече не е на сцената. Вместо това той мина небрежно покрай Ейдриън, заобикаляйки неподвижните пазачи. — Елате, елате — повика ги чародеят.

Без да каже дума, групата се завтече подир магьосника. Той ги поведе през тунела и новоизпънатия мост. Затворът бе странно тих и Ейдриън осъзна, че музиката е престанала. Единственото озвучаване идваше от стъпките им по каменния под.

— Не се тревожете за беди отминали, но не изоставайте и ме следвайте — каза им окуражително Есрахаддон.

Мълчаливо направиха както им заръча. За да минат покрай чиновника, който надничаше през огромната врата, те трябваше да се доближат на инчове от прорязаното му с безпокойство лице. Докато Ейдриън се опитваше да мине покрай него без да го бутне, видя окото му да помръдва. Ейдриън се вцепени.

— Могат ли да ни видят или чуят?

— Не. Призрачен дъх си тий, повей хладен за усета им.

Магьосникът ги водеше без колебание, завивайки, прекосявайки мостове и изчаквайки стълби с пълна увереност.

— Може би сме мъртви? — прошепна Майрън, вглеждайки се във всеки застинал страж, когото отминаваха. — Може би вече всички сме мъртви. Може би сме призраци.

Ейдриън си помисли, че Майрън може да е напипал нещо. Всичко бе толкова необичайно неподвижно, така празно. Плавното движение на магьосника и надиплената му роба, която сега излъчваше мека сребриста светлина, далеч по-ярка от която и да е факла или фенер, само подчертаваха сюрреалистичната атмосфера.

— Не разбирам. Как е възможно това? — запита Олрик, обикаляйки около двойка обвити в черно пазачи, които наблюдаваха третия мост. Размаха ръка пред лицето на един от тях, който не реагира.

— Това твое дело ли е?

— Това е итинал.

— Ъ?

— Магическа кутия. Мощта да изменя времето е извън достига человешки, че твърде е голям обсега и твърде широко полето. Но обгради пространството, изолирай ефекта и опитоми дивия свят вътре. Връз тези стени старите ми колеги сплитали са сложни магии, проектирани да променят времето и пространството. Трябваше да изменя съвсем леко нишка ил две, да ни извадя от фаза.

— Значи пазачите не могат да ни видят, но това не обяснява защо просто си стоят там — каза Ейдриън. — Ние изчезнахме и ти си свободен. Защо не претърсват? Не трябва ли да заключват вратите, за да ни обградят?

— Сред тези стени спрени са пясъците на времето за всички, освен нас.

— Обърнал си го наопаки! — възкликна Майрън.

Есрахаддон хвърли преценяващ поглед на монаха през рамо.

— Трижди ти ме впечатли. Как рече, че тий името?

— Не е казвал — отвърна вместо него Ройс.

— Не се доверяваш на людете лесно, чернокачулати ми приятелю? Умно. Внимателни трябва да бъдат делата на мъдрите и магьосниците — Есрахаддон намигна на крадеца.

— Какво има той предвид под „обърна наопаки“? — попита Олрик. — Времето е спряло за тях, докато ние сме свободни?

— Воистина. Макар времето все още да се движи, то върви много бавно. Неподозиращи ще останат те във вечност изгубени.

— Започвам да разбирам защо са се страхували от теб — каза Олрик.

— Деветстотин години прекарах затворен за спасяването на сина на человека, за когото всички бяхме зклети да дадем живота си в защита. Изключително любезна е отплатата, че има по-лоши моменти, в които за вечност да си затворен.

Достигнаха голямото стълбище, което отвеждаше до коридора на главния вход и започнаха дългото, изтощително изкачване по каменните стъпала.

— Как не полудя? — попита Ейдриън. — Или времето изтече в миг, както е за тях?

— Неусетно минаваше, но не толкова бързо, когато се измерва във векове. Всеки ден битка водих аз. Търпението е умение, научено като практикуващ Изкуството. И все пак имаше времена когато… е, кой може да рече какво е да си нормален?

Когато наближиха коридора с лицата, Есрахаддон погледна по протежението му и спря. Ейдриън забеляза магьосника да настръхва.

— Какво има? — запита боецът.

— Тези лица, застинали тъй, са работниците, що построили затвора. Дойдох тук аз по време на запечатването. Палатков град обвиваше езерото. Стотици занаятчии със семействата си се отзоваха, за да изпълнят дълга си към падналия император. Такъв бе Негово Имперско Величие. Всички оплакваха смъртта му и малцина в огромната и разнообразна империя не биха дали живота си за него. Набеден за предател, омраза сзирах в очите им. Горди бяха да са строители на гробницата ми.

Погледът на магьосника се местеше от лице на лице.

— Някои разпознавам — каменарите, скулпторите, готвачите и съпругите. Църквата, в страх от изплъзнали се от невинни устни тайни, запечата ги тъй. Всички пред вас, оплетени в лъжа. Колцина мъртви? Колцина погубени за скриването на тайна, която дори хилядолетие не е изтрило?

— Там няма врата — Олрик предупреди магьосника. Есрахаддон го погледна като че разбуден от сън:

— Глупак не бъди. Влязохте през нея — рече и бързо ги поведе по коридора. — Просто сте били извън фазата нейна.

Тук, в най-мрачния дял от затвора, робата на Есрахаддон засия още по-силно и той заприлича на гигантска светулка. Вървяха, докато пред тях се изправи каменна стена и без колебание магьосникът премина през нея. Останалите бързо го последваха.

Ярката светлина на прекрасното, чисто есенно небе почти ги заслепи в мига, в който прекрачиха бариерата. Синьото небе и студеният свеж въздух бяха добре дошла промяна. Ейдриън си пое дълбок дъх и се наслади на аромата на тревите и падналите листа; аромат, който дори и не бе усетил преди влизането в затвора.

— Странно. Би трябвало да е нощ и да вали. Не може да сме били вътре повече от няколко часа, нали?

Есрахаддон сви рамене и повдигна глава, за да погледне слънцето. Дишаше дълбоко, въздъхвайки доволно с всяко издишане.

— Неизвестни са резултатите от промяна на времето. „Кой ден сме днес?“ по-правилно да се запита. Този, утре или вдругиден. Възможно е стотици или хиляди да са отлетели — магьосникът изглеждаше развеселен от шокираните им лица. — Не се тревожете, най-вероятно сал часове сте пропуснали.

— Това е доста изнервящо — рече Олрик. — Да губиш така часове.

— Воистина, че деветстотин години съм загубил. Всекиго, що познавах — мъртъв, империята изчезнала и кой знае в какво състояние светът е оставен. Ако казваното от сестра ти истина се окаже, много се е променило в света.

— Впрочем — вмъкна Ройс, — вече никой не използва думи като воистина и тий.

Магьосникът помисли над това за миг, сетне кимна.

— По мое време различните класи говореха в различна форма на езика. Сметнах ви аз за простолюдие или, в лицето на краля, зле образовани.

Олрик го изгледа гневно.

— Ти звучиш странно, не ние.

— Воистина. Тогава ще се наложи да говоря като всички ви. Макар да е грубо и назадничаво.

Ейдриън, Ройс и Майрън започнаха да оседлават конете, които си стояха където ги бяха оставили. Майрън се усмихваше, видимо доволен да е отново с животните. Галеше ги, докато нетърпеливо разпитваше как да затегне ремъка.

— Нямаме резервен кон и Ейдриън вече има спътник — обясни Олрик. Погледна към Ройс, който не показваше да предлага услугите си. — Есрахаддон ще язди с мен в такъв случай.

— Това няма да е необходимо, че по свой път ще вървя.

— Нищо подобно. Ще дойдеш обратно с мен. Има много неща, за които искам да говорим. Бил си съветник на императора и очевидно си много талантлив и умен. Силно се нуждая от такъв като теб. Ти ще си мой кралски съветник.

— Не, туй… — той въздъхна и продължи. — Това ще те шокира, но аз не избягах, за да се занимавам с дребните ти проблеми. Много по-важни неща изискват вниманието ми — и твърде дълго далеч от тях съм бил.

Принцът изглеждаше слисан.

— Каква работа може да имаш след деветстотин години? В крайна сметка, не е като да трябва да се прибереш вкъщи и нагледаш добитъка. Ако е въпрос на компенсация, ще бъдеш добре платен и ще живееш толкова луксозно, колкото мога да осигуря. И ако си мислиш, че другаде можеш да печелиш повече, само Етелред от Уоррик може да ти предложи колкото мен, а довери ми се, не искаш да работиш за себеподобните му. Той е върл империалист и верен поклонник на църквата.

— Не търся обезщетение.

— Не? Погледни се. Нямаш нищо: нито храна, нито подслон. Струва ми се, че трябва да обмислиш ситуацията повече, преди да ми откажеш. Освен това, благодарността сама по себе си трябва да те застави да ми помогнеш.

— Благодарност? Значението и на тази дума ли се е променило? По мое време тя значаваше да покажеш признателност за извършена услуга.

— И продължава да бъде. Аз те спасих. Освободих те от онова място.

Есрахаддон повдигна вежда.

— Помогна ли ми като услуга към мен? Не мисля. Ти ме освободи, за да спасиш себе си. Нищо не ти дължа, а ако дължах, то разплатих се когато те изведох навън.

— Но цялата причина, поради която дойдох тук, бе да се сдобия с помощта ти. Наследявам окървавен трон! Крадци ме отвлякоха и ме влачиха из земята ми в първия ми ден като крал. Все още не зная кой е убил баща ми или как да го намеря. Изключително се нуждая от помощ. Ти сигурно знаеш стотици неща, които най-великите днешни умове никога не са подозирали…

— Хиляди поне, но пак няма да дойда с теб. Теб те очаква кралство. Моят път отвежда другаде.

Лицето на Олрик почервеня от объркване.

— Настоявам да дойдеш с мен и да станеш мой съветник. Не мога просто да те оставя да се скиташ. Кой знае какви неприятности може да причиниш? Ти си опасен.

— Наистина, скъпи принце — рече магьосникът и тонът му стана сериозен. — Позволи ми да ти дам малък безплатен съвет: не използвай думата настоявам по мой адрес. Когато трябва да се оправиш с малък теч, не предизвикай потоп.

Олрик настръхна.

— След колко време църквата ще започне да те търси? — непринудено запита Ройс.

— Какво спредв… — магьосникът въздъхна. — Какво имаш предвид?

— Заключи доста добре затвора, така че никой няма да знае за бягството ти. Но ако ние се завърнем и започнем да се хвалим как сме те измъкнали, това може да разбуди нечие любопитство — каза Ейдриън.

Магьосникът насочи поглед към него:

— Това заплаха ли е?

— Защо да го правя? Както знаеш, аз нямам нищо общо с всичко това. Да не споменаваме, че би било твърде глупаво от моя страна да заплашвам магьосник. Въпросът е, че кралят не е умен като мен. Напълно е възможно да се напие и разприказва в първата изпречила се на пътя ни таверна, както редовно правят аристократите — Есрахаддон премести поглед върху Олрик, чието червено лице сега бе пребледняло. — Факт е, че изминахме целия този път, за да открием кой е убил бащата на Олрик и че не знаем много повече в сравнение с преди да тръгнем.

Есрахаддон се изкикоти тихо.

— Много добре. Моля, разкажи ми как умря баща ти.

— Беше наръган с нож — обясни Олрик.

— Какъв нож?

— Обикновен островръх военен кинжал — Олрик задържа ръцете си на около фут разстояние. — Някъде толкова дълъг. Имаше плоско острие и кръгла глава.

Есрахаддон кимна:

— Къде беше наръган?

— В параклиса му.

— Къде в тялото?

— О, в гърба, горната лява част, мисля.

— Има ли някакви прозорци или други врати към параклиса?

— Не.

— Кой откри тялото?

— Тези двамата — Олрик посочи към Ройс и Ейдриън.

Чародеят се усмихна и поклати глава.

— Не, освен тях, кой оповести кралската смърт? Кой вдигна тревога?

— Това ще да е капитан Уайлин, моят началник-стража. Той беше на мястото много бързо и ги залови.

Ейдриън си помисли за нощта на убийството на крал Амрат.

— Не, не е така. Там имаше джудже. Трябва да е дошло откъм ъгъла на залата точно когато излизахме от стаята. Вероятно е видяло тялото на краля на пода на параклиса и затова изкрещя. Войниците дойдоха веднага след вика му и то изненадващо бързо, бих добавил.

— Това е бил просто Магнус — каза Олрик. — Каменоделства из замъка месеци наред.

— Видяхте ли джуджето да се приближава от коридора? — запита магьосникът.

— Не — отвърна Ейдриън и Ройс потвърди с поклащане на глава.

— А когато вие влязохте в параклиса, тялото на краля виждаше ли се?

Ейдриън и Ройс поклатиха глави.

— Тогава това разкрива всичко — каза магьосникът, като че всичко бе напълно ясно. Останалите объркано се вгледаха в него. Есрахаддон въздъхна. — Джуджето е убило Амрат.

— Това е невъзможно — протестира Олрик. — Баща ми беше едър мъж и кинжалът бе забит надолу. Джудже не би могло да го промуши в горната част на гърба.

— Баща ти е бил в параклиса си, като всеки набожен крал, коленичил със сведена глава. Джуджето го е убило, докато се е молел.

— Но вратата беше заключена, когато влязохме — каза Ейдриън. — И в стаята нямаше никой друг краля.

— Нямало е никой видим за вас. Параклисът има ли олтар с шкаф?

— Да.

— Така беше и преди хилядолетие. Религията се променя бавно. Шкафът би бил твърде малък за човек, но джудже би могло да се побере с лекота. След като е убило краля, то е заключило вратата и е зачакало да откриете тялото — Есрахаддон замлъкна. — Не може да е правилно — вие двамата да? — извъртя очи и поклати глава. — Ако това е било причинено на езика ни, страхувам се да узная съдбата на всичко останало.

Заради заключената врата, нощен стражник или чистач не би открил тялото по-рано. Само опитен крадец би могъл да влезе, какъвто предполагам поне един от вас е — последните думи произнесе, докато гледаше към Ройс. — След като сте излезли, джуджето е изпълзяло, отворило вратата и вдигнало тревога.

— Значи джуджето е посредник на църквата?

— Не — магьосникът въздъхна неудовлетворено. — Никое джудже не би носило обикновен кинжал. Техните традиции се променят по-бавно и от религията. Даден му е бил кинжалът от онзи, що го е наел. Открийте този човек и ще откриете истинския убиец.

Всички гледаха зашеметени магьосника.

— Това е невероятно — рече Олрик.

— Не, не беше толкова трудно да се определи — магът кимна към скалата. — Бягството бе тежко. Да говоря като вас е тежко. Да се определи убиеца на крал Амрат бе… бе… леко?

— Леко? — запита Ейдриън. — Имаш предвид лесно.

— Как така лесно е противоположното на тежко? Това смисъл няма.

Ейдриън сви рамене.

— И все пак е така.

Есрахаддон изглеждаше объркан.

— Уви. Толкова помощ можах да ви предложа. Затова ще поемам по пътя си. Както казах, очакват ме дела. Бе ли достатъчно съдействието ми, за да предотврати развързани езици?

— Имаш думата ми — Олрик протегна ръка.

Магьосникът погледна към отворената длан и се усмихна:

— Думата ти е достатъчна.

Обърна се и без да се сбогува, пое надолу по склона.

— Ще вървиш пеша? Доста ходене има, до което и да е място оттук — викна подире му Ейдриън.

— Очаквам разходката с нетърпение — отвърна магьосникът, без да се обърне. Следвайки древния път, зави и изчезна от поглед.

Останалите оседлаха конете си. Конете вече не притесняваха толкова Майрън, защото той уверено зае мястото си зад Ейдриън. Дори не се държеше, докато не заслизаха по склона в посока обратна на тази, в която бяха дошли. Ейдриън очакваше да задминат Есрахаддон, но стигнаха до дъното на клисурата без да го видят.

— Не е от обикновените хорица, нали? — запита Ейдриън. Все още се оглеждаше за някаква следа от магьосника.

— Начинът, по който се измъкна от онова място ме кара да се чудя какво точно сме сторили днес, като го пуснахме — каза Ройс.

— Нищо чудно, че императорът е имал такъв успех — Олрик се намръщи и усука края на юздите си. — Макар че надали е минавало без отегчения. Не протягам ръка често, но когато го сторя, очаквам да бъде приета. Намерих реакцията му доста обидна.

— Не съм сигурен, че отказът му да ти стисне ръката е бил проява на грубост от негова страна. Мисля, че е защото не е могъл — каза му Майрън. — Да ти стисне ръката, имам предвид.

— Защо не?

— В „Събраните писма на Диойлион“ се разказва малко за затварянето на Есрахаддон. Отрязали и двете му ръце, за да намалят възможността му да прави магии.

— О — каза Олрик.

— Защо ли имам чувството, че този Диойлион не е умрял от естествена смърт? — запита Ейдриън.

— Вероятно е сред лицата в онзи коридор — Ройс пришпори коня си надолу по склона.