Книгата на черепите

39. ОЛИВЪР

— Знам историята — каза Нед. — Всичко знам. — Усмихваше се стеснително, гледаше ме с влажни кравешки очи. — Не бива да се боиш от това, което си, Оливър. Изобщо не бива да се боиш от това, което си. Не можеш ли да разбереш колко важно е да познаеш себе си, да влезеш в главата си колкото може по-дълбоко и да се държиш според това, което си открил там? Но вместо това толкова хора вдигат глупави стени между себе си и себе си. Стени, изградени от безполезни абстракции. Много „Не трябва да“ и „Да не си посмял“. Защо? Каква полза от всичко това? — Лицето му грееше. Изкусител, дявол. Ели явно му бе разказал всичко. Карл и аз, аз и Карл. Искаше ми се да счупя главата на Ели. Нед кръжеше около мен ухилен, движеше се като котка, като готов да скочи борец. Говореше тихо, почти монотонно. — Хайде, отпусни се, Ол. ЛуАн няма да разбере. Не си играя на целувки и да приказвам после. Хайде, Ол, да го направим, да го направим. Не сме непознати. Достатъчно дълго страняхме. Това си ти, Оливър. Това е твоето истинското „ти“ там вътре, и това е моментът да го пуснеш да излезе. Ще го пуснеш ли, Ол? Ще го пуснеш ли? Сега? Ето го шанса ти. Тук съм. — И се доближи до мен. Погледна ме. Малкият Нед. Стига до гърдите ми. Пръстите му леко пробягаха по ръката ми.

— Не. — Поклатих глава. — Не ме докосвай, Нед.

Той продължи да се усмихва. Да ме гали.

— Не ми отказвай — зашепна ми. — Не ме отричай. Защото, ако го направиш, ще отречеш себе си. Ще отречеш реалността на съществуването си. А не можеш да го направиш, Оливър, нали? Не и ако искаш да живееш вечно. Аз съм спирка, през която трябва да минеш по пътя си. И двамата го знаем от години, дълбоко вътре. Сега изплува на повърхността, Ол. Сега всичко изплува на повърхността, всичко се събира, всичкото време се влива в сега, Ол, тук, в тази стая, тази нощ. Да? Да? Кажи да. Оливър. Кажи да!