Книгата на черепите

36. ОЛИВЪР

Тимъти се появи тъкмо когато се канех да лягам. Вмъкна се през вратата кисел и умърлушен и в първия миг не разбрах защо идва.

— Добре — измърмори той и се смъкна на пода до стената. — Дай да го свършваме, и то бързо, а?

— Изглеждаш ядосан.

— Яд ме е, да. Яд ме е на цялата тая шибана купчина говна, в която съм принуден да се въргалям.

— Не си го изкарвай на мен.

— Това ли правя?

— Не изглеждаш в добро настроение.

— Изобщо не съм в добро настроение, Оливър. Ще ми се да се разкарам от това шибано място още след закуска; Откога сме тука, между другото? Две, три седмици? Шибано дълго, колкото и да е. Шибано дълго.

— Знаеше, че ще отнеме време, още когато се съгласи да се включиш. Нямаше начин Изпитанието да свърши набързо, четири дена — и, хайде. Ако сега се измъкнеш, ни прецакваш. И не забравяй, че се заклехме…

— Заклехме се, заклехме се, заклехме се, заклехме се! Божичко, Оливър, вече почваш да дрънкаш точно като Ели! Упрекваш ме. Дразниш ме. Напомняш ми, че съм се заклел. Господи колко го мразя тоя шибан номер! Все едно тримата ме държите затворен в някоя лудница.

— Значи наистина те е яд на мен.

Той сви рамене.

— Яд ме е на всички и на всичко. Най-много ме е яд на себе си обаче. Че се забърках в това. Че не проявих благоразумието да ви кажа да не ме броите, още от самото начало. Помислих си, че ще е забавно, и се навих за разходката. Забавно! Еба си!

— Още ли вярваш, че е само губене на време?

— А ти?

— Не мисля. Усещам как се променям от ден на ден. Все повече овладявам тялото си. Сетивата ми се усилват. Включвам се в нещо голямо, Тимъти, Ели и Нед също, и няма причина да не можеш да го направиш и ти.

— Луди сте! И тримата сте луди.

— Ако се отпуснеш и наистина почнеш да се отдаваш на някои от медитациите и духовните упражнения…

— Ето пак! Пак почваш да ме дразниш.

— Извинявай, Тимъти. Зарежи го. — Поех си дълбоко дъх. Тимъти беше най-близкият ми приятел, може би единственият ми приятел. И въпреки това изведнъж ми писна от него, писна ми от широкото му биче лице, от късата му подстрижка, писна ми от арогантността му, от парите му, писна ми от потеклото му, от презрението му към всичко извън границите на разбирането му. Казах, много равнодушно и хладно: — Виж, ако не ти харесва тук, иди си. Просто си иди. Не искам да си мислиш, че аз съм този, който те задържа. Иди си, щом това искаш. И не се притеснявай за мен, за клетвата и за каквото и да било. Мога и сам да се погрижа за себе си.

— И аз не знам какво искам — измърмори той и за миг раздразнената физиономия се стопи. Изражението, което я замени, не можеше лесно да се свърже с Тимъти: объркване, уязвимост. Но бързо изчезна и той ме погледна навъсено. — Още нещо — заговори, отново раздразнено. — Защо по дяволите съм длъжен да казвам тайните си на когото и да било?

— Не си длъжен.

— Брат Хавиер каза, че съм.

— Теб какво те бърка? Ако не искаш да споделяш нещо, не го споделяй.

— Нали е част от ритуала.

— Но ти не вярваш в ритуала. Все едно, ако ще си тръгваш утре, Тимъти, няма нужда да правиш това, което брат Хавиер казва, че трябва да направиш.

— Казах ли, че си тръгвам?

— Каза, че искаш да си тръгнеш.

— Казах, че ми се ще да се махна. Не казах, че ще се махна. Не е същото. Не съм решил още.

— Оставаш или не, твоя работа. Изповядваш се или не — както решиш. Но ако няма да правиш това, за което брат Хавиер те е изпратил тук, искам да си идеш и да ме оставиш да поспя.

— Не ме дразни, Оливър. Недей да ме пришпорваш. Не мога да го подкарам толкова бързо, колкото искаш.

— Имаше цял ден да решиш дали ще ми казваш нещо, или не.

Той кимна. Наведе глава между коленете си и остана да седи така и да мълчи много дълго. Раздразнението ми спадна. Виждах, че е в беда. За мен това беше един съвсем нов Тимъти. Искаше да не отстъпи, искаше да влезе в играта и в същото време изпитваше такова презрение и ненавист към всичко, че не можеше. Така че не настоях. Накрая той вдигна глава и каза:

— Ако ти кажа каквото трябва да ти кажа, каква гаранция имам, че няма да го издадеш?

— Брат Хавиер каза да не повтаряме нищо от това, което чуем в тези изповеди.

— Да де, но наистина ли ще мълчиш?

— Не ми ли вярваш, Тимъти?

— На никого не вярвам в това. Може да ме унищожи. Братът не се шегуваше, когато каза, че всеки от нас има нещо заключено в себе си, което не смее да издаде. Много говняни неща съм правил, да, но има едно нещо, което е толкова говняно, че е почти свято, едва ли не свещен грях, толкова е чудовищно. Хората ще ме презират, ако научат за него. Ти също сигурно ще ме презреш. — Лицето му бе посивяло от напрежение. — Не знам дали изобщо да говоря за това.

— Ако не искаш, недей.

— Но нали трябва да го направя.

— Само ако си се отдал на дисциплините на Книгата на черепите. А ти не си.

— Но ако исках да се отдам, щях да направя както казва брат Хавиер. Не знам. Не знам. Ти няма да го кажеш на Ели или Нед, нали? Нито на някой друг?

— Абсолютно.

— Ох, да можех наистина да ти повярвам.

— По този параграф не мога да ти помогна, Тимъти. Както казва Ели: някои неща трябва да се приемат на вяра.

— Виж, не можем ли да се разберем така — каза Тимъти, плувнал в пот и отчаян. — Аз ще ти кажа своята история, после ти ми казваш твоята. Така всеки от нас ще има коз. Ще държим нещо срещу другия, да ни гарантира, че няма да има клюки.

— Лицето, на което трябва да се изповядам, е Ели — отвърнах му. — Не ти, а Ели.

— Няма сделка значи?

— Няма.

Той замълча отново. Още по-дълго. Накрая вдигна глава. Очите му ме уплашиха. Облиза устни, размърда челюсти, но от устата му не излизаха думи. Беше сякаш на ръба на паниката и ужасът му отчасти се предаваше и на мен.

Най-сетне думите с усилие се изтръгнаха от него.

— Познаваш сестричката ми.

Да, срещал се бях със сестра му няколко пъти, когато ходих у тях по коледните ваканции. Беше две или три години по-малка от него, дългокрака блондинка, но не особено умна: Марго, но без личността на Марго всъщност. Момиче, обучавано в престижни колежи и наясно с тениса и ездата. Имаше чудесно тяло, но ме отблъскваше самодоволството й, богаташкият фасон, девственото излъчване „не ме пипай“. По принцип девствениците не са ми интересни. Точно тази пък определено създаваше впечатлението, че е много над такива грозни и вулгарни неща като секса. Можех да си представя как сумти на годеника си, докато нещастникът се опитва да пусне ръка в блузката й: „О, скъпи, не бъди толкова груб!“ Съмнявам се да се е интересувала от мен повече, отколкото аз от нея: канзаският ми произход ме дамгосваше като селяндур, баща ми не беше членувал в изискани клубове и така нататък. Липсата на всякакви акредитиви на висшата класа ме поставяше в голямата група от мъжки същества, които момичетата от този сорт просто не възприемат като потенциални ухажори, любовници или съпрузи. За нея аз бях просто част от мебелировката, като градинаря или конярчето.

— Да — казах. — Познавам сестра ти.

Тимъти ме изгледа. Много продължително.

— Когато бях в последната година на подготвителния курс — каза с глас, кух и хриплив като в изоставена гробница, — я изнасилих, Оливър. Изнасилих я.

Мисля, че очакваше небесата да се разтворят и да западат мълнии, когато направи тази ужасна изповед. Мисля, че най-малкото очакваше да се сгърча, да закрия очите си с ръце и да извикам, че съм потресен. Всъщност наистина бях малко изненадан, както че Тимъти е могъл да се забърка в такава мръсотийка, така и че е успял да й го напъха без никакви незабавни последствия, например да го напердашат с камшик, след като писъците й доведат останалите от фамилията на бегом. И се наложи да пренастроя представата си за нея, след като вече знаех, че курът на брат й е орал между високомерните й бедра. Но иначе не бях точно изумен. Там, където съм отраснал, бремето на скуката тласка много пубери към инцест и още по-лоши неща, и макар и да не съм чукал сестра си, познавам много типчета, които го бяха правили. Липсата на влечение, а не толкова някакво племенно табу, ме опази да не посегна на Сис. Все пак за Тимъти това явно беше сериозна работа, така че запазих вежливо мълчание, намръщен и с притеснена физиономия, докато той ми разправяше историята си.

Явно затруднен, отначало той започна накъсано, потеше се и заекваше, все едно Линдън Джонсън се опитва да обясни политиката си във Виетнам пред трибунал за военни престъпления. Но думите скоро потекоха свободно, сякаш Тимъти беше превъртал тази история в ума си толкова често, че разказът тръгна от само себе си, след като първоначалното смущение отмина. Каза, че се случило точно преди четири години, докато си бил вкъщи за великденската ваканция, а сестра му се прибрала от момичешката академия в Пенсилвания, която посещавала. (Първата ми среща с нея щеше да е пет месеца по-късно.) Бил на осемнайсет, а сестра му някъде на петнайсет и половина.

Не се разбирали добре: тя била от сорта хлапета, чието отношение към по-големия брат винаги се свежда до нивото „я му се изплези“. Той я смятал за ужасно нахална снобка, а тя него — за ужасно вулгарен и груб. Предната Коледа свалил най-добрата й приятелка и съученичка, тя разбрала и това подсилило напрежението в отношенията им.

Било труден сезон в живота на Тимъти. В Андовър той бил силен и обожаван от всички лидер, футболен герой, президент на класа, всепризнат символ на мъжественост и savoir faire29. Но след два месеца му предстояло да се дипломира и целият натрупан престиж щял да се изпари, след като стане поредния заек в голям световноизвестен университет. Това го травмирало. Освен това поддържал изтощителна и скъпа любовна връзка от разстояние с някакво момиче от Радклиф, с една-две години по-голямо от него. Не я обичал, за него било само въпрос на статут да може да се похвали, че чука момиче от колеж, но бил съвсем сигурен, че тя е влюбена в него. Точно преди Великден научил от трето лице, че всъщност тя го смятала за забавно пале, нещо като трофей от началните курсове, който да показва на многобройните си харвардски ухажори. Накратко, отношението й към него било по-цинично от неговото към нея. Затова тази пролет се прибрал в семейното имение много съкрушен — абсолютно ново чувство за него. Моментално възникнал нов повод за терзания. В родния му град имало едно момиче, в което бил влюбен, наистина влюбен. Не съм сигурен какво точно разбира Тимъти под „любов“, но мисля, че е термин, който прилага за всяко момиче, отговарящо на критериите му за външност, пари и произход, което не иска да легне с него. Това прави съответната мацка недостъпна, издига я на пиедестал и той си мисли, че е „влюбен“ в нея. Донкихотският номер, направо. Това момиче било на седемнайсет, току-що било прието в Бенингтън, от семейство с почти толкова висше потекло като на Тимъти, състезателка по конна езда от олимпийски ранг и ако го слушаше човек, имала тяло точно категория „Плеймейт на годината“. Двамата били членове на една и съща кънтри клуб среда, ходели на голф, танцували и играели тенис отпреди пубертета, но всякакви негови опити да се стигне до по-интимно приятелство били експертно отбивани. Дотолкова бил обсебен от мацката, че дори си мислел един ден да се ожени за нея и се залъгвал с мисълта, че тя вече си го е избрала за бъдещ съпруг; следователно, заключавал той, не искала да му пусне, защото знаела, че в душата си е мъж с двойни стандарти, и се бояла, че ще я смята за негодна за брак, ако й го вкара предварително.

Първите няколко дни, след като се върнал у дома, й звънял всеки следобед. Учтив, приятелски, сдържан разговор. Изглежда, не била разположена за солова среща — интимните срещи в колата не са особено обичайни в тяхната среда, — но предложила да се видят на танц в кънтри клуба в събота вечерта. Надеждите му се усилили. Все пак танцът е една от онези формални игри с постоянна смяна на партньори, прекъсвани от интерлюдии с целувки по шията в одобрените за целта кътчета из клуба. Към средата на вечерта успял да я отведе в едно такова кътче и макар да не стигнал доникъде в опитите си поне да се доближи до нейните кътчета, все пак стигнал с нея по-далече, отколкото преди: езикът в устата, ръцете под сутиена. Дори му се сторило, че вижда определен блясък в очите й. Следващия път, когато танцувал с нея, я поканил да се поразходят навън — също част от ритуала на кънтри клуба. Тръгнали из парка. Предложил да слязат до навеса с лодките. В тази среда „разходка до лодките“ била код за „да се изчукаме“. Отишли в навеса. Пръстите му жадно се плъзнали по хладните й бедра. Потръпващото й тяло се заизвивало под милувките му. Страстната й длан потъркала издутата предница на панталона му. Като побеснял бик, той я награбил с намерението да я нашиба тук и веднага, но с умението на олимпийски шампион по девственост тя му шибнала девическо коляно в топките, с което се спасила от сигурно изнасилване в последния момент. След което изсипала няколко цветисти коментара за зверските му навици, изхвърчала навън и го оставила да пъшка от болка и страст в студения навес. Слабините го болели жестоко, а в главата му кипяла сляпа ярост. Какво би направил всеки чистокръвен американски младеж при подобна ситуация? Това, което Тимъти направил, било да се дотътри обратно до клуба, да награби от бара бутилка бърбън и да се кандилка навън в нощта, изпълнен с гняв и самосъжаление. След като изгълтал половината бърбън, скочил в малкия си елегантен спортен „Мерцедес“ и подкарал към къщи със сто и двайсет. После седнал в гаража да довърши бърбъна. Накрая, пиян като талпа и побъркан от гняв, се качил горе, нахлул в спалнята на девствената си сестричка и се хвърлил отгоре й. Тя се съпротивлявала. Умолявала го. Хленчела. Но силата му била десетократно по-голяма и нищо не можело да го отклони от избрания курс, не и с гигантския надървен чеп, който мислел вместо него. Тя била момиче. Била една от многото кучки. Щял да я научи той. В момента не виждал никаква разлика между подлото курве съблазнителка в навеса за лодките и надутата си сестра. И двете били кучки, всички били кучки и той щял да си го върне на цялото женско племе наведнъж. „Ако извикаш — казал й, — ще ти счупя врата“, и не се шегувал, защото изобщо не разсъждавал, и тя също го знаела. Смъкнало се долнището на пижамата на разтрепераната му сестра. Братът, пръхтящият жребец, заблъскал жестоко в нежната й порта.

— И май не беше девствена — каза намръщено. — Влезе веднага, много лесно.

За две минути приключило. След това той се смъкнал от нея. И двамата треперели, тя от шок, а той от облекчаването, и той й изтъкнал, че няма да е добре за нея да се оплаче на родителите им, защото най-вероятно нямало да й повярват, а ако извикали доктор да провери случая, със сигурност щял да избухне скандал, после клюки, инсинуации, а разчуело ли се веднъж из града, щяло да й провали всякакви шансове да се омъжи, изобщо, за някой, за когото си струва. Тя го гледала с гняв. Никога не бил виждал толкова омраза в чужди очи.

Успял да стигне до стаята си, макар на два пъти да паднал. Когато се събудил, трезвен и ужасен, било късно следобед. Очаквал, че полицията вече чака да го прибере. Но долу били само баща му, мащехата и слугите. Никой не се държал като да е станало нещо необичайно. Баща му се усмихнал, попитал го как са минали танците. Сестра му била излязла с приятелки. Не се върнала до вечеря, а когато се прибрала, се държала все едно, че всичко е както трябва, кимнала му за поздрав хладно и отчуждено, както всеки път. После обаче го извикала настрана и му казала с много заплашителен, ужасяващ тон:

— Ако ми посегнеш още веднъж, ще ти отрежа ташаците, заклевам се.

Но това било единственото и последно споменаване от нейна страна за станалото. Четири години оттогава не била споменавала изобщо за това, поне пред него, а най-вероятно и пред други. Явно е запечатала епизода в някоя каменна ниша в ума си, изтласкала го е като преживян нощен кошмар, като пристъп на диария. Мога да потвърдя, че поддържаше съвършена ледена повърхност, играеше ролята на вечната девица все едно кой или какво й е влизало.

Това беше всичко. Това беше цялата работа. Когато свърши, Тимъти вдигна глава — изцеден, празен, пребледнял, състарен с милион и половина години.

— Не мога да ти опиша колко говняно се чувствам, че съм могъл да направя такова нещо — каза. — Каква проклета шибана вина нося.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попитах.

— Не.

Не бях изненадан. Никога не съм вярвал, че оголването на душата носи облекчение от тъгата. То просто само предава тъгата на друг. Това, което ми разказа Тимъти, беше тъпа история, гадна, мръсна, потискаща. Разказ за лентяйстващи богаташи. Въртят си един на друг обичайните мръсни номера, притесняват се за девственост и приличие, създават си мелодраматични оперки, в които звездите са те, а снобизмът и фрустрацията развиват сюжета. Изпитвах почти съжаление за Тимъти, тази едра нахакана добродушна рожба на висшата класа, колкото престъпник, толкова и жертва; просто търсел малко екшън в кънтри клуба, а го натресли в ташаците. Така че се напил и изнасилил сестра си, защото мислел, че от това ще му стане по-добре — или изобщо не мислел. И това беше неговата голяма тайна, това беше неговият ужасен грях. Чувствах се омърсен. Беше толкова мизерно, толкова жалко. А вече трябваше да го нося в главата си завинаги. Не можех дума да му кажа. След десетина минути мълчание той стана тежко и се затътри към вратата.

— Добре — каза през рамо. — Направих каквото поиска от мен брат Хавиер. Сега се чувствам още по-голямо лайно. Ти как се чувстваш, Оливър? — Изсмя се. — А утре е твой ред.

И излезе.

Да. Утре е мой ред.