Книгата на черепите

14. ТИМЪТИ

Тежка смес сме четиримата. Как изобщо се събрахме? Що за заплитане на линии на съдбата ни набута всички в един апартамент в общежитията?

В началото бяхме само аз и Оливър, двама зайци, компютърно настанени в двойна стая с изглед към „четириъгълника“ на кампуса. Тъкмо бях излязъл от Андовър и пращях от самочувствие. Нямам предвид, че бях впечатлен от семейните пари. Тях ги приемах за даденост, винаги е било така: всички, с които съм отраснал, бяха богати, така че нямах никакъв реален усет колко всъщност са богати. А и все едно, нищо не бях направил за спечелването на парите (нито баща ми, нито бащата на баща ми, нито баща на бащата на баща ми и т.н. и т.н.), тъй че защо точно това да ме кара да се надувам? Това, което ме главозамайваше, беше чувството за потекло, съзнанието, че в мен тече кръвта на герои от Революцията, на сенатори и конгресмени, на дипломати, на велики финансисти от деветнадесети век. Бях просто ходещ отрязък история. Също така изпитвах удоволствие от съзнанието, че съм висок, силен и здрав — здраво тяло, здрав дух, всичките естествени предимства. Извън студентското градче имаше свят, пълен с чернокожи и евреи, парализирани, невротици, хомосексуалисти и други нещастници, но аз бях ударил трите черешки от голямата слотмашина на живота и се гордеех с късмета си. Освен това разполагах с кредит от сто долара седмично и всъщност май не ми беше ясно, че повечето осемнайсетгодишни трябва да се оправят с доста по-малко. Дори на месец.

След това се появи Оливър. Реших, че компютърът отново ми е извадил джакпот, защото можеше да ме настанят с някой смахнат, извратен, някой със смачкана завистлива вгорчена душа, а Оливър изглеждаше общо взето нормален. Симпатичен първокурсник в предмедицинската програма, отраснал в житната пустош на Канзас. Беше висок колкото мен — някъде с три санта повече всъщност — и това беше страхотно, понеже с ниските се чувствам неловко. Държеше се непринудено и почти всичко можеше да го накара да се усмихне. Общо взето — добряк. И двамата му родители починали — беше тук на пълна стипендия. Веднага разбрах, че няма никакви пари, и малко се уплаших, че това може да породи неприязън между нас, но не, той като цяло го приемаше спокойно. Парите, изглежда, не го интересуваха, стига да има достатъчно, за да си плати храната, подслона и облеклото, а толкова имаше — малко наследство, получено от продажбата на семейната ферма. Забавляваше го и не се чувстваше унизен от дебелата пачка, с която винаги разполагах. Първия ден ми каза, че се кани да влезе в баскетболния тим, и си помислих, че е взел спортна стипендия, но тук грешах: обичаше баскетбола, приемаше го много сериозно, но беше тук, за да учи. В това се изразяваше същинската разлика между нас, не в канзаския произход или онова с парите, а в чувството му за отдаденост. Аз ходех в колежа, защото всички мъже във фамилията ми са ходили, ходят и ще ходят в колеж между гимназиалния курс и пълнолетието. Оливър беше тук, за да се превърне в жестока интелектуална машина. Притежаваше — още го притежава — огромен, невероятен, съкрушителен вътрешен подтик. От време на време през онези първи няколко седмици го хващах със смъкната маска. Тогава слънчевата широка селяшка усмивка изчезваше, лицето му се изопваше, челюстните мускули се стягаха, очите излъчваха студен блясък. Вътрешната му напрегнатост можеше да е плашеща. Трябваше да е съвършен във всичко. Имаше отличен успех, близо до абсолютния връх в курса ни, направи баскетболния отбор на първокурсниците и разби в първата игра колежанския рекорд по точки, оставаше буден през половината нощ, за да учи, почти не спеше. Все пак успяваше да изглежда нормален. Пиеше много бира, чукаше момичета наред (често си ги разменяхме) и можеше да свири прилично на китара. Единственото, в което се издаваше другият Оливър, машината Оливър, беше когато се стигнеше до дрога. Втората седмица в градчето докопах малко страхотен марокански хаш и той отказа категорично. Каза ми, че седемнайсет години и половина се е старал да калибрира главата си правилно и няма тепърва да позволи да се разстрои. Не е изпушил дори един джойнт, доколкото знам, през четирите години след това. Търпи ни, когато се друсаме, но изобщо не опитва.

През пролетта на втори курс се сдобихме с Нед. Двамата с Оливър отново бяхме настанени в една стая. Нед посещаваше два от класовете на Оливър: физика, която му трябваше, за да допълни програмата си минимум в точните науки, и сравнителна литература, която пък трябваше на Оливър, за да допълни програмата си минимум в хуманитарните. Оливър срещаше леки затруднения в ровенето в Джойс и Йейтс, а Нед — големи затруднения в ровенето в квантовата теория и термодинамиката, тъй че си разработиха взаимоучителна система. Двамата бяха привличане на противоположностите. Нед беше дребен, мекушав, слаб, с големи кротки очи и деликатни движения. Бостънски ирландец, здрава католическа основа, образован в енорийски училища, във втори курс още носеше кръстче и дори ходеше на меса. Възнамеряваше да стане поет и белетрист. Не, „възнамеряваше“ не е подходящата дума. Както ни обясни веднъж Нед, хората с талант не възнамерявали да станат писатели. Или го имаш, или го нямаш. Които го имат, пишат, които го нямат — възнамеряват. Нед винаги пишеше. И сега е така. Носи си бележника със спиралата и драска в него всичко, което чуе. Всъщност според мен разказите му са боклук, а поезията му — безсмислица. Но признавам, че проблемът може би е в моя вкус, а не в неговия талант, защото изпитвам същото към много писатели, далеч по-известни от Нед. Най-малкото той поне работи над изкуството си.

Стана ни нещо като талисман. Нед винаги се навърташе повече край Оливър, отколкото край мен, но нямах нищо против да е с нас. Беше съвсем различен тип, човек със съвсем друг поглед към живота. Хрипливият му глас, тъжните му като на куче очи, шантавото му облекло (много обичаше да носи халати, предполагам като преструвка, че в края на краищата е станал свещеник), поезията му, странното му чувство за сарказъм, сложните му разсъждения (винаги взимаше две или три страни при всеки спор и успяваше да вярва във всичко и нищо едновременно) — всичко това ме изумяваше. Сигурно на него му изглеждахме също толкова чужди, колкото той на нас. Толкова много време прекарваше с нас, че накрая го поканихме за младшия курс. Не помня чия точно беше идеята, на Оливър или моя. (Или на самия Нед?)

Тогава още не знаех, че е обратен. Или по-скоро, че е гей, за да използваме термина, който предпочита. Проблемът с обезпечения живот в богато англиканско семейство е в това, че виждаш само един тесен отрязък от човечеството и не си готов да очакваш неочакваното. Знаех, че съществуват педита, разбира се. Имахме си ги в Андовър. Ходеха с чупки в кръста, непрекъснато се решеха и говореха с особен акцент, универсалния педалски акцент от Мейн до Калифорния. Четяха Пруст и Андре Жид непрекъснато и някои от тях носеха сутиени под тениските. Нед обаче външно не се държеше педалски. А аз не бях от онези дръвници, които автоматично приемат, че всеки, който пише (или чете!) поезия, трябва да е обратен. Беше изтънчен, да, беше интелигентен, беше си женчо отвсякъде, но не можеш да очакваш от някой, който тежи 52 кила, да проявява интерес към футбола. (Идваше обаче да плува почти всеки ден. В басейна на колежа плувахме с голи задници, разбира се, тъй че за Нед е било нещо като безплатно пийпшоу, но тогава не мислех за това.) Виж, не ходеше по момичета, доколкото забелязвах. Все пак само по себе си това не е упрек. Седмицата преди завършването, преди две години, двамата с Оливър и още няколко типчета устроихме в стаята ни нещо, което би могло да се нарече оргия, предполагам, и Нед беше там, но не изглеждаше особено възбуден от идеята. Видях го да чука едно маце, пъпчива сервитьорка от града. Много след това разбрах: първо, Нед сигурно беше видял в оргията интересен материал за писане и, второ, не че всъщност презираше путките, просто не го интересуваха толкова, колкото момчетата.

След това Нед ни доведе Ели. Не, не бяха любовници, просто колеги. Това на практика бе първото нещо, което ми каза Ели: „В случай, че се чудиш, аз съм хетеро. Нед не е моят тип, нито аз неговият“. Никога няма да го забравя. Беше първият намек, който получих, че Нед е такъв, и не мисля, че и Оливър го беше схванал, макар че човек всъщност никога не знае какво става в ума на Оливър. Ели беше засякъл Нед на мига естествено. Градско момче, манхатънски интелектуалец, можеше да постави всеки в подходящата категория от един поглед. Не харесваше съквартиранта си и искаше да излезе, а ние имахме голям апартамент, тъй че казал нещо на Нед и Нед ни попита дали може да се прехвърли при нас, ноември втората година. Първият евреин в живота ми. Аз и това не разбрах — Уинчестър, наивният тъпак! Ели Щайнфелд от Уест, Осемдесет и трета, и не можеш да загрееш, че е чифутче! Честно, мислех си, че си е обикновено немско име: евреите се казват Коен или Кац, или Голдберг. Не бях запленен от личността на Ели, може да се каже, но веднага щом разбрах, че е евреин, почувствах, че трябва да се съглася да дойде при нас. За да си разширя мирогледа посредством различията, да, но също така и защото бях възпитан да не обичам евреите и трябваше да въстана срещу това. Дядо ми по бащина линия си беше изпатил с някакви хитри евреи през 1923-та. Спекуланти на Уолстрийт, подмамили го да инвестира много в радиокомпания, която учредили, оказали се мошеници и беше загубил към пет милиона. Тъй че беше станало семейна традиция да не се доверяваме на евреи. Те бяха вулгарни, нагли, хитри, винаги се опитваха да измъкнат наследеното богатство от ръцете на честен протестантски милионер и т.н. и т.н. Всъщност чичо ми Кларк веднъж ми призна, че дядо щял да удвои парите си, ако бил продал дяловете до шест месеца, каквото тайно правели еврейските му партньори, но не, той задържал за още по-тлъста печалба и се набутал. Все едно, не се придържам към всички фамилни традиции. Та значи Ели се премести при нас. Нисък, мургав, силно окосмено тяло, бързи нервни умни очички, голям нос. Гениален ум. Експерт по средновековни езици и вече признат за обещаващ учен в своята област, а все още в долния курс. В графата „минуси“ беше доста жалък — с вързан език, невротичен, свръхнапрегнат, притеснен за мъжествеността си. Вечно налиташе на жени, обикновено без да стигне доникъде. Грозновати момичета при това — не забележително грозните трътли, които бог знае защо предпочита Нед. Ели си падаше по друг тип нещастнички — срамежливи, мършави, невзрачни, дебели очила, плоски гърди, а бе, знаете ги. Естествено те са невротични като него, изпитват ужас от секса и не му пускат лесно, от което проблемите му ставаха още по-тежки. Като че ли ужасно го беше страх да свали нормално привлекателно, чувствено маце. Един ден миналата есен в акт на християнска благотворителност му пуснах Марго и той прецака нещата невъобразимо.

Страхотна четворка. Едва ли ще забравя някога първия път (и вероятно единствения), в който родителите ни се събраха заедно, през пролетта на предпоследния ни курс в края на големия карнавален уикенд. Не мисля, че дотогава някой от старците си беше представял съквартирантите на сина си много ясно. Водил бях Оливър при баща ми на две Коледи, но не и Нед или Ели, и също така не бях виждал техните дотогава. Тъй че ето ни всички заедно. Без семейството на Оливър, разбира се. И бащата на Нед беше умрял. Майка му се оказа някаква мършава костелива жена с празни очи, висока към метър и осемдесет, с черни дрехи и провинциален ирландски акцент. Изобщо не можех да я свържа с Нед. Майката на Ели беше пълничка, ниска, с патешка походка, много натруфена. Баща му беше почти незабележим, с изпито тъжно лице и много въздишаше. И двамата изглеждаха доста стари за Ели. Сигурно са се сдобили с него някъде на трийсет и пет или четиридесет. След това беше баща ми, който изглежда така, както си представям, че ще изглеждам аз самият след двайсет и пет години — гладко розово лице, гъста коса, преливаща от русо към сиво, надменен богаташки поглед. Едър чаровен мъж тип „борда на директорите“. С него беше Сейбрук, жена му, която, предполагам, е към трийсет и осем и би могла да мине за десет години по-млада, висока, излъскана, с дълга права руса коса, атлетично тяло с едър кокал, чаровна дама от елитните кънтри клубове. Представете си тази група, насядала под тента на маса сред моравата на кампуса и опитваща се да завърже разговор. Госпожа Щайнфелд, която се опитва да се държи като майка с Оливър, горкото мило сираче. Господин Щайнфелд поглежда с ужас италианския копринен костюм на баща ми за 450 долара. Майката на Нед е напълно извън играта, не разбира нито сина си, нито приятелите на сина си, нито родителите им, нито който и да било друг аспект на двадесети век. Сейбрук го раздава адски сърдечно, пуска груби шеги, дърдори небрежно за благотворителни матинета и за предстоящия дебют на заварената си дъщеря. („Тя актриса ли е?“, попита слисана госпожа Щайнфелд. „Имах предвид, че излиза на парти“, отвърна Сейбрук, също толкова слисана.) Баща ми оглежда продължително ноктите си, зяпва навъсено двамата Щайнфелд и Ели и не иска да повярва във всичко това. Г-н Щайнфелд, за да подкара разговор, започва да говори за фондовата борса — и това на баща ми! Г-н Щайнфелд няма вложения, но чете много внимателно „Таймс“. Баща ми нищо не разбира от борса: стига дивидентите да идват навреме, той е доволен; освен това част от религията му е никога да не говори за пари. Дава сигнал и Сейбрук ловко сменя темата, започва да ни разправя как е председателка на комитет за фондонабиране за палестински бежанци, нали знаете, вметва, онези, дето ги изгониха евреите, когато се създаде Израел. Госпожа Щайнфелд ахва. Да кажеш такова нещо пред член на Хадасах16! В този момент баща ми посочва през моравата към един особено дългокос състудент, който току-що се е обърнал към нас, и казва:

— Можех да се закълна, че тоя тип е момиче, докато не погледна насам. — Оливър, който е пуснал косата си до раменете, предполагам, за да покаже какво мисли за Канзас, удостоява баща ми с най-ледената си, най-смразяващата си усмивка. Непритеснен или незабелязал, баща ми продължава: — Може би греша, но неволно подозирам, че много от тези младежи с дълги къдрици са, знаете ли, малко педали.

Нед се разсмива шумно. Майката на Нед почервенява и се покашля — не защото знае, че момчето й е гей (не го знае — самата идея за това би била немислима за нея), а защото този толкова изискан г-н Уинчестър е изрекъл грозна дума на масата. Двамата Щайнфелд, които схващат бързо, поглеждат Нед, после Ели, след това се споглеждат — доста сложна реакция. Дали момчето им е в безопасност с такъв съквартирант? Баща ми не може да загрее какво е предизвикала небрежната му реплика и не знае на кого да се извини и за какво. Мръщи се, Сейбрук му шепне нещо — тц-тц, Сейбрук шепне публично, какво ли би казала Емили Поуст17? — и той реагира с възхитително изчервяване, преливащо в инфрачервено.

— Защо не си поръчаме вино — казва високо, за да прикрие смущението си, и властно дава знак на минаващия наблизо студент-сервитьор. — Имате ли Шазан-Монтраше 69? — пита го.

— Сър? — отвръща тъпо сервитьорът.

Кофата с лед е донесена, с бутилка „Лийбфраумилх“ за три петарки вътре, най-доброто, което могат да предложат, и баща ми плаща с чисто нова петдесетачка. Майката на Нед зяпва банкнотата невярващо; двамата Щайнфелд поглеждат баща ми навъсено, мислят си, че го прави нарочно, за да ги унизи. Красив, прелестен епизод е целият този обяд. След това Сейбрук ме дръпва настрана и казва:

— Баща ти е много притеснен. Ако знаеше, че Ели е, мм, че го привличат други момчета, изобщо нямаше да направи онази забележка.

— Не е Ели — казах й. — Ели е нормален. Нед е. Сейбрук е объркана. Смята, че може би я баламосвам. Има предвид, че двамата с баща ми се надяват, че не се чукам с някой от тях, който и от двамата да е с лявата резба, но е твърде възпитана, за да ми го каже. Вместо това се пуска плавно в неутралното бърборене за предписаните по етикет три минути, след което се връща, за да обясни на баща ми последния обрат. Виждам, че Щайнфелд говорят отчаяно на Ели, явно превръщат живота му в ад затова, че живее с наглия неевреин, и го предупреждават строго да се държи настрана от дребния фейгелех също така, стига да не е (о! вех!) вече твърде късно. Между Нед и майка му също зее почти цяло поколение празнина. Долавям отделни фрази: „Сестрите ти се молят за тебе… прехвърли се в Светия кръст… новена… розария… баща ти… послушничество… йезуит… йезуит… йезуит…“ Отстрани, сам, е Оливър. Наблюдава. Усмихва се с венерианската си усмивка. Просто гост на Земята е той, нашият Оливър, човекът от летящата чиния.

Бих класирал Оливър като най-дълбокия ум в групата. Той не знае толкова много като Ели, не създава същото впечатление за гениалност, но притежава по-силен интелект, убеден съм. Също така е най-странният от нас, защото на повърхността изглежда цялостен и нормален, а всъщност не е. Ели има най-бързия ум между нас и също така е най-измъченият, най-изтормозеният. Нед позира като нашето слабаче, нашата „феичка“, но не го подценявайте: винаги знае какво иска и се старае да си го вземе. А аз? Какво да кажем за мен? Престижно училище. Правилни фамилни връзки, правилните клубове. Юни завършвам и започвам да живея щастливо до края на дните си. Служба във Въздушните сили, да, но без бойна мисия — всичко това е уредено, гените ни са прекалено добри, за да се хабят — а след това си намирам подходяща англиканска дебютантка, девственица със сертификат и издънка на една от Стоте фамилии, и си сядам на задника като джентълмен. Господи! Слава Тебе, че Книгата на черепите на Ели не е нищо повече от суеверен боклук. Ако трябваше да живея вечно, щях да се отегча до смърт още през първите двайсет години.