Книгата на черепите

12. ОЛИВЪР

Карах пет часа без почивка. Беше красиво. Искаха да спрем — да пикаят, да си вземат хамбургери, да правят това, да правят онова, но не им обръщах внимание. Просто карах и карах. Кракът ми лепнат на газта, пръстите ми леко отпуснати на волана, гърбът ми абсолютно изправен, главата ми почти неподвижна, очите ми — вперени в точка на шест-седем метра пред стъклото. Ритъмът на движението ме е обсебил. Беше почти като секс: дългата лъскава кола оре напред, изнасилва магистралата по моя команда. Извличах истинско удоволствие от това. Дори се полунадървих за известно време. Снощи с онези курви, които намери Тимъти, някак не ми беше по сърце. О, направих три тека, но само защото се очакваше от мен, а и със скъперническите си фермерски навици не исках да похабя парите на Тимъти. Ударих три „муша“, както го каза момичето: „Искаш ли още едно муш, сладур?“ Но това с колата, дългият сдържан, неспиращ тласък на цилиндрите, това си е на практика вид съвкупление, това е екстаз. Мисля, че вече разбирам мотоциклетните маниаци. Още и още, и още. Трептенето под тебе. Хванахме Път 66, през Джолиет, през Блумингтън, напред към Спрингфийлд. Малко трафик, колони камиони тук-там, но иначе нищо сериозно, само телефонните стълбове — непрекъснато профучават покрай мен. Километър и половина в минута, 450 километра за пет часа, дори за мен е чудесна средна за шофиране в Изтока. Голи равни полета, някои все още покрити със сняг. Оплаквания от галерията с фъстъците, Ели ме нарича проклета шофираща машина, Нед ме тормози да спра. Направих се, че не ги чувам. По някое време ме оставиха на мира. Тимъти спеше. Аз бях царят на пътя. Към обед стана ясно, че до час-два ще сме в Сейнт Луис. Планът беше да пренощуваме там, но това вече беше безсмислено и когато се събуди, Тимъти извади картите и туристическите си пътеводители и започна да пресмята следващия етап от пътуването. С Ели се сдърпаха за начина, по който Тимъти планирал нещата. Не обърнах много внимание. Мисля, че идеята на Ели беше, че е трябвало на излизане от Чикаго да се отправим към Канзас Сити, а не към Сейнт Луис. Можех отдавна да им го кажа, но ми беше все едно кой път ще изберат, а и бездруго не държах да минавам отново през Канзас. При нахвърлянето на маршрута ни Тимъти още не беше загрял, че Чикаго и Сейнт Луис са толкова близо.

Изключих разправията им и се замислих за нещо, което Ели беше казал предната вечер, докато търчахме да разглеждаме забележителностите на Чикаго. Не се движеха достатъчно бързо за мен и се опитах да ги подкарам, а Ели каза:

— Ти направо го гълташ този град, нали? Като турист в Париж.

— Изобщо не бях виждал Чикаго досега — отвърнах му. — Искам да попия от него колкото може повече.

— Окей, страхотно. — Само че държах да разбера защо толкова го изненадва любопитството ми към непознати градове. Притесни се и изглеждаше готов да смени темата. Настоях. Накрая го каза, с леката усмивка, с която те подсеща, че ще каже нещо, което може да съдържа обидни намеци, но не бива да мислиш, че го говори сериозно: — Просто се чудех защо човек, който изглежда нормален, толкова добре приспособен, е чак толкова заинтересован и настървен от разглеждане на забележителности.

Преувеличи, неволно. За Ели жаждата за преживяване, търсенето на познание, настървението да видиш какво има зад следващия хълм са все черти, присъщи преди всичко на онези, които по някакъв начин са непривилегировани — членове на малцинствени групи, хора с физически недостатъци или с някакви недъзи, обременени от житейски трудности и т.н. От един едър симпатичен мускулест дръвник като мен не се очаква да притежава неврозата, която предизвиква интелектуалното любопитство. От него се очаква да е отпуснат и безгрижен като Тимъти. Малката ми проява на настървение беше не на място в представите му за това, което би трябвало да е моят характер. Тъй като е много вътре в етническото, бях готов да го принудя да каже, че тази страст към познанието е черта, присъща фундаментално на неговия народ, с няколко почетни изключения. Но не стигна чак дотам, въпреки че навярно си го мислеше. Тогава се учудих, а и още продължавам да се чудя, защо си мисли, че съм толкова добре приспособен. Трябва ли непременно да си метър и шейсет, с едното рамо малко по-високо от другото, за да имаш маниите и натрапчивите импулси, които Ели приравнява с интелигентността? Ели ме подценява. Изградил си е стереотип за мен: едър красив и тъп гой. Бих искал да мога да го пусна да надникне в нееврейския ми череп за пет минути.

Вече приближавахме Сейнт Луис. Препускане по празната междущатска магистрала през открити земеделски поля. След това през нещо усойно и мрачно, наречено Ист Сейнт Луис. И най-сетне блестящата Гейтуей Арк, извисена на отсрещния бряг на реката. Стигнахме до някакъв мост. Идеята, че ще прекосим Мисисипи, направо вцепени Ели — той изкара главата и раменете си извън колата и зяпна навън все едно, че прекосява Йордан. Когато стигнахме на страната на Сейнт Луис, спрях колата пред един светещ кръгъл мотел. Тримата изхвърчаха навън и се пръснаха като полудели. Не напуснах шофьорската седалка. В главата ми се въртяха колелета. Пет непрекъснати часа шофиране. Екстаз! Най-сетне станах. Десният ми крак беше изтръпнал. Трябваше да куцукам първите няколко минути. Но си струваше, заради онези пет красиви часа, пет интимни часа, сам с колата и магистралата. Съжалявах, че изобщо спряхме.