Кладенецът на възнесението (Брандън Сандърсън) читать бесплатно онлайн полную версию книги

ЕПИЛОГ

Две седмици по-късно в Серанската конвента пристигна самотен пътник.

Сейзед бе напуснал незабележимо Лутадел, измъчван от загубата на Тиндуил и от собствените си мисли. Преди тръгване бе написал бележка. В нея обясняваше само, че не може да остане в Лутадел. Нито ден повече.

Мъглите все още убиваха. Поваляха случайни хора, излезли нощем, без да следват определена схема. Много от жертвите не умираха, а само се разболяваха. Но други напускаха този свят. Сейзед не знаеше как да си обясни смъртта им. Всъщност не беше сигурен дали това го интересува. Вин говореше за нещо ужасно, което е освободила при Кладенеца на Възнесението. Изглежда, се надяваше Сейзед да се заинтересува от преживяното от нея като учен.

Но вместо това той си тръгна.

Мина с бавна крачка през облицованите със стоманени плочи помещения. Всеки момент очакваше на пътя му да се изпречи инквизитор. Може би Марш отново щеше да се опита да го убие. Когато с Хам се върнаха от долната пещера в криптата, той бе изчезнал. Вероятно бе сметнал, че си е свършил работата. Беше забавил Сейзед достатъчно, за да му попречи да спре Вин.

Сейзед слезе надолу по стълбите, мина през залата за изтезания и накрая стигна издълбаното в скалите помещение, което бе посетил при предишното си идване в Конвентата. Пусна раницата на пода, развърза я с уморени пръсти и вдигна глава към голямата стоманена плоча.

Спря поглед на финалните думи на Куаан. Коленичи и извади от раницата грижливо увит свитък. Развърза връвчицата и разгъна отпечатъка, направен преди месеци в същото това помещение. Виждаха се следите от пръстите му, размазали въглен по краищата.

С нарастващо безпокойство Сейзед вдигна листа към стоманената плоча и го положи върху нея.

Не съвпадаха.

Сейзед отстъпи назад. Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, не знаеше какво да мисли. Отпечатката се изплъзна от пръстите му и погледът му отново се спря на последните думи. Там, където имаше разлика от текста, изучаван от него седмици наред.

„Аленди не трябва да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там, — защото не бива да освобождава онова, що е пленено там“.

Сейзед седна на пода. „Всичко е лъжа — помисли си обезсърчено. — Религията на терисците… онова, което Пазителите търсят от хилядолетия, което се опитват да разберат — всичко е лъжа. Така наречените пророчества, Героят на времето… всичко това е една голяма измама.

Нищо повече от хитър трик“.

Какъв по-добър начин за едно подобно същество да получи свобода? Хората ще са готови да дадат живота си в името на пророчествата. Хората искат да вярват, да се надяват. Ако някой — или нещо — може да овладее тази енергия, да пречупи волята й, какви невероятни неща могат да бъдат постигнати…

Вдигна глава и зачете думите на стената — долната половина. В нея имаше и други изречения, които се различаваха от тези в отпечатката.

Или по-скоро неговата отпечатка се беше променила. Сега отразяваше нещата, които създанието искаше Сейзед да прочете. „Пиша тези слова върху стомана — гласяха първите думи на Куаан, — защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал“.

Сейзед поклати глава. Трябваше да обърнат внимание на това изречение. Очевидно всичко, което бе прочел след това, бе лъжа. Той плъзна поглед по надписите на плочата и стигна до финалната част.

И ето — бе изковано там, — че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши. Ето това е проблемът. Макар в началото да вярвах в Аленди, постепенно ме изпълваха подозрения. Вярно е, че той напълно отговаряше на признаците. Но как да го обясня?

Не е ли странно, че отговаряше на тях твърде добре?

Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.

И въпреки това в тази история има нещо твърде удобно. Изглежда, че сме създали герой, който да отговаря на пророчествата, вместо да оставим да се появи по естествен път. Ето какво ме безпокоеше, какво ме караше да се колебая, когато братята ми се върнаха при мен, най-сетне готови да повярват.

А след това започнах да съзирам и други проблеми. Някои от вас вероятно знаят за моята феноменална памет. Вярно е, не ми трябват ферохимични металоеми, за да запомня за миг изписан лист. И ще ви кажа, макар да ме сметнете за побъркан, че словата на пророчествата се променят.

Промените са съвсем незабележими. Доста хитри при това. Думичка тук, лек нюанс там. Но думите от страниците са различни от тези в паметта ми. Другите Светоносци ми се подиграват, защото разполагат с металоеми, с които да доказват, че книгите и пророчествата не са променени.

И така, стигаме до изявлението, което искам да направя. Съществува нещо, някаква сила, която иска да повярваме, че Героят на времето се е появил и че трябва да отиде при Кладенеца на Възнесението. Нещо кара пророчествата да се променят така, че да съответстват по-точно на Аленди.

Която и да е тази сила, тя може да променя думи, записани във ферохимичен металоем.

Другите ме смятат за луд. Както казах, това може и да е вярно. Но не трябва ли дори побърканият да разчита на собствения си ум, вместо на околните? Зная какво съм запомнил. Зная какво се казва сега от Светоносците. И двете не съвпадат.

Долавям изобретателност зад тези промени, хитра и неуловима манипулация. Прекарах последните две години в изгнание, като се опитвах да разшифровам смисъла на тези промени. Стигнах до единственото възможно заключение. Съществува нещо, което контролира нашата религия, и то е нечестиво, не бива да му се има доверие. То ни подвежда и засенчва познанията ни. Използва Аленди, за да руши, насочва го по пътя на смъртта и хаоса. Примамва го към Кладенеца на Възнесението, където се събира хилядолетната сила. Мога само да предполагам, че то използва Дълбината като стимул да пробужда отчаянието на хората, да ни кара да изпълняваме неговата воля.

Пророчествата са се променили. Сега казват, че Аленди трябва да се откаже от силата, след като я получи. Но не това се казваше преди в писанията — те бяха доста смътни. Ала ето, че новата версия поставя безапелационно решение. В текстовете се описват подробно ужасяващите последствия, ако Героят на времето задържи силата за себе си.

Аленди им вярва напълно. Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които причини — са го засегнали дълбоко. Всички тези неща в известен смисъл за него са били жертва. Той е свикнал да прекършва волята си заради общото благо.

Не се съмнявам, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще вземе силата и — в името на очакваното по-голямо добро — ще я предаде.

Ще я предаде на същата тази сила, която променя текстовете. Ще я предаде на тази разрушителна сила, която го подмамваше да воюва, изкушаваше да го убива и ловко го мамеше на север.

Онова нещо жадува да получи силата в Кладенеца и за да го стори, оскверни нашата религия.

И така, аз рискувах за последен път. Молбите ми, ученията, възраженията, дори измените — всичко беше безсмислено. Сега Аленди има други съветници, такива, които му казват каквото той иска да чуе.

Имам един млад племенник, Рашек. Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливата младост. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали, Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето. Аленди ще се нуждае от водачи из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари. Рашек трябва да поведе Аленди в погрешна посока, да го обезкуражи, да го откаже по някакъв начин от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не знае, че е измамен, че всички сме измамени, и няма да ме послуша. Ако Рашек не успее да поведе Аленди в погрешна посока, му наредих да го убие. Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, във войни и катастрофи. И въпреки това, надявам се в мразовитите планини на Терис късметът най-сетне да му изневери. Надявам се на чудо. Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението. Защото не бива да освобождава онова, що е пленено там.

Сейзед въздъхна. Това беше последният удар, краят на всичко, в което бе вярвал.

И той знаеше, че никога вече няма да повярва отново.

Вин откри Елънд на градската стена, загледан към Лутадел. Носеше бяла униформа, една от онези, които му бе поръчала Тиндуил. Изглеждаше… по-възмъжал, отколкото преди няколко седмици.

— Виждам, че си се събудил — каза тя и застана до него.

Той кимна. Не я поглеждаше, продължаваше да разглежда града и забързаните хора по улиците.

Въпреки оздравителните сили на новопридобитата аломантия беше прекарал доста време в кошмари в леглото. Лечителите не бяха сигурни, че ще оцелее дори с помощта на пютриума.

Но ето го тук. И като истински аломант, беше на крака още първия ден, когато се съвзе.

— Какво стана? — попита той.

Тя поклати глава и се облегна на бойницата. Все още чуваше ужасния тътнещ глас: „СВОБОДЕН съм…“

— Аз съм аломант — рече Елънд.

Тя кимна.

— И май Мъглороден — добави той.

— Струва ми се, че вече знаем откъде са дошли — заяви Вин. — Първите аломанти.

— Какво стана със силата? Хам не можа да ми даде смислен отговор, а всички останали са чували само слуховете.

— Аз я освободих — прошепна тя. — Освободих нещо, което не биваше да бъде освобождавано, нещото, което ме отведе при Кладенеца. Елънд, въобще не трябваше да тръгвам да я търся.

Елънд мълчеше, загледан в града.

Тя зарови глава в гърдите му.

— Беше ужасяваща. Усещах я. И я освободих.

Елънд я прегърна.

— Вин, това е най-доброто, което си можела да направиш. Най-правилното. Как би могла да знаеш, че всичко, на което си била учена, за което си се готвила и обучавала, е било погрешно?

Вин поклати глава.

— Аз съм по-лоша от лорд Владетеля. Накрая той вероятно е осъзнал, че е бил подмамен и че трябва да задържи силата, вместо да я освободи.

— Вин, ако той беше добър човек, нямаше да направи нещата, които е направил с тази земя.

— Може да съм по-лоша от него — заяви Вин. — Това нещо, което освободих… мъглите убиват хора и излизат денем… Елънд, какво ще правим сега?

Той я погледна за миг, после отново се обърна към града и хората.

— Ще постъпим, както ни учеше Келсайър, Вин. Ще оцеляваме.