Кладенецът на възнесението

39.

Страф Венчър яздеше тихо в мъгливия здрач. Макар че предпочиташе каретата, смяташе, че е важно да се показва пред войниците си на кон. Зейн вървеше до стремето му. Следваше ги отряд от петдесет войници.

Дори с толкова много хора зад гърба Страф пак се чувстваше беззащитен. Не беше само заради мъглите и сумрака. Все още не можеше да забрави как онази девойка бе докоснала чувствата му.

— Зейн, ти се провали — заяви Страф.

Мъглородният вдигна глава. Разпалилият калай Страф различи намръщеното му изражение в здрача.

— Провалил съм се?

— Венчър и Сет все още са живи. На всичко отгоре най-добрите ми аломанти бяха избити до крак.

— Предупредих, че може да стане така.

— И съвсем преднамерено, Зейн — озъби се Страф. — Защо ти беше нужна група от тайни аломанти, след като смяташе да ги пращаш на самоубийствена мисия по време на открито заседание? Може би смяташ, че възможностите ни са неограничени, но нека те осведомя, че тези шестимата не могат да бъдат заменени.

Беше му отнело десетилетия упорита работа с любовниците, за да се сдобие с тези тайни аломанти. Работата не беше неприятна, но си оставаше работа. А с необмислената си постъпка Зейн беше избил една трета от аломантичното потомство на Страф.

„Децата ми са мъртви, планът ми беше разкрит… а Елънд е още жив!“

— Съжалявам, татко — рече Зейн. — Смятах, че хаосът и тясното помещение ще попречат на онова момиче и ще я принудят да не прибягва до монети. Наистина вярвах, че ще се получи.

Страф се намръщи. Знаеше добре, че Зейн се мисли за по-компетентен от него — кой Мъглороден не би смятал така? Само с внимателно подбрана смесица от подкупване, заплахи и манипулации можеше да го държи под контрол.

Но каквото и да смяташе Зейн, Страф не беше глупак. И предполагаше, че дори сега Зейн крие нещо. „Защо прати тези хора да умрат? — мислеше си Страф. — Вероятно е знаел, че ще се провалят — инак щеше да им помогне“.

— Не — заговори Зейн тихо, по-скоро на себе си, както правеше често. — Той е мой баща… — Млъкна и кимна отривисто. — Не, не и тях.

„В името на лорд Владетеля — помисли си Страф, загледан в безумния си син. — В какво се забърках?“ Зейн ставаше все по-непредсказуем. Беше пратил тези хора на сигурна смърт, завладян от ревност или от жажда за насилие — а може би дори само от скука? Страф не вярваше, че Зейн би се обърнал срещу него, но напоследък изпитваше колебания. Във всеки случай вече не смяташе да разчита на плановете му. Да, вече не можеше да вярва на Зейн за нищо.

Зейн го погледна. Все по-трудно му беше да скрива безумието си. Добре, че и самият Страф понякога забравяше за него. Зейн бе най-опасният инструмент, с който разполагаше. Защитата, която можеше да осигури един Мъглороден, бе по-важна от разклатения му разсъдък.

Почти.

— Не се безпокой, татко — каза Зейн. — Градът ще е твой.

— Никога няма да е мой, докато е жива тази жена — възрази Страф. „Сигурно за това е било всичко. Атаката на Зейн е целяла да покаже на всички, че аз стоя зад нея, и когато онази демонка се свести, ще дойде за отмъщение.

Но ако такава е била целта на Зейн, защо просто не ме убие?“ Поведението на Зейн изобщо не изглеждаше логично. Но пък той беше луд, нали?

Зейн поклати глава.

— Ще останеш изненадан, татко. По един или друг начин, но скоро няма да има защо да се страхуваш от Вин.

— Тя си мисли, че съм се опитал да убия любимия й.

Зейн се усмихна.

— Едва ли. Твърде е умна за това.

„Твърде умна да прозре истината?“ — зачуди се Страф. Ала в същия миг подсиленият му от калай слух долови шумове в мъглата и той вдигна ръка и спря отряда. В далечината се виждаха трепкащите светлини на факлите от стената. Бяха близо до града — притеснително близо.

Хората зад Страф спряха. От мъглата пред тях се появи конник, следван от петдесетина войници. Ферсон Пенрод.

— Здравей, Страф — рече той и кимна.

— Здравей, Ферсон.

— Хората ти се справиха добре — продължи Пенрод. — Радвам се, че синът ти не умря. Той е добро момче. Лош крал, но пламенен младеж.

„Доста мои синове умряха днес, Ферсон — помисли Страф. — Фактът, че Елънд е Още жив, не ме радва. По-скоро ме натъжава“.

— Готов ли си да ми предадеш града? — попита Страф.

Пенрод кимна.

— Филин и хората му искат да потвърдиш, че ще получат титли, каквито им обеща Сет.

Страф махна небрежно с ръка.

— Познаваш ме, Ферсон. — „Толкова пъти си раболепничил пред мен“. — Винаги изпълнявам обещанията си. Щях да съм кръгъл глупак, ако не възнаградя тези търговци — нали благодарение на тях ще получавам данъци от тази област.

— Радвам се, че стигнахме до споразумение, Страф. Не вярвах на Сет.

— Съмнявам се, че вярваш и на мен.

Пенрод се усмихна.

— Но аз те познавам добре, Страф. Ти си един от нас — лутаделски благородник. Освен това държиш най-стабилното кралство във всички области. Нещо, от което имаме нужда точно сега. Малко стабилност за нашия народ.

— Говориш почти като глупавия ми син.

Пенрод поклати глава.

— Момчето ти не е глупаво, Страф. Просто е идеалист. Мъчно ми стана, когато утопията му рухна.

— Ако наистина ти е било мъчно, значи и ти си глупак като него.

Пенрод изсумтя, не издържа погледа на Страф и отмести очи. Кратката схватка остана незабелязана за останалите, но беше важна, за да се разбере кой командва.

Страф се засмя.

— Ферсон, ще се наложи отново да свикнеш с ролята си на дребна риба.

— Зная.

— Радвай се. Ако предаването на властта мине безболезнено, никой няма да пострада. Кой знае, може би дори ще ти позволя да задържиш короната.

Пенрод го изгледа изненадано.

— От доста време тази земя не е имала крале — продължи Страф. — Защото я управляваше нещо по-велико. Да, аз не мога да съм лорд Владетеля, но това не пречи да стана император. Искаш ли да запазиш короната и да останеш мой васален крал?

— Зависи от цената, Страф — заяви Пенрод предпазливо.

„Все още не се е укротил напълно“. Пенрод беше умен човек, влиятелен благородник в Лутадел и знаеше как да оцелява.

— Цената е прекомерно висока — рече Страф. — Абсурдна дори.

— Атиумът — позна Пенрод.

Страф кимна.

— Елънд не го е намерил, но той е тук някъде. Аз бях човекът, който разработваше залежите — десетилетия наред хората ми ги добиваха и ги докарваха в Лутадел. Зная колко сме натрупали и че е много повече, отколкото получаваха благородниците. Останалото трябва да е някъде в града.

Пенрод кимна.

— Ще се опитам да го намеря, Страф.

Страф вдигна вежди.

— Мисля, че е време да свикнеш с новото положение, Пенрод.

Пенрод се сепна, после сведе глава.

— Ще се опитам да го намеря, милорд.

— Добре. А сега, какви сведения имаш за любовницата на Елънд?

— Отнесли са я в несвяст след битката — докладва Пенрод. — Имам свой човек в прислугата на Вин и тя ми предаде, че е занесла купичка супа в спалнята й. Върнала я е изстинала и непокътната.

Страф се намръщи.

— Тази твоя шпионка не може ли да й пусне нещо в храната?

Пенрод пребледня.

— Аз… не мисля, че ще е разумно, милорд. А и знаете какви са организмите на тези Мъглородни.

„Може наистина да е зле — помисли Страф. — Ако нападнем сега…“ Отново усети досега й върху чувствата си. Парализа. Пустота.

— Не бива да се страхувате, милорд — рече Пенрод.

Страф повдигна вежди.

— Не се страхувам, просто съм предпазлив. Няма да вляза в града, докато не бъде осигурена безопасността ми, а докато не вляза, вие сте под заплахата на Сет. Дори по-лошо. Ферсон, помисли си какво ще стане, ако колосите решат да нападнат! В момента преговарям с техния водач. Той, изглежда, е в състояние да ги контролира. Засега. Виждал ли си какво остава след тяхно нападение?

— Вин няма да ви нападне. Не и ако Съборът гласува да ви даде управлението на града. Което ще стане напълно законно.

— Не мисля, че я интересува правната страна.

— Може би — отвърна Пенрод. — Но пък Елънд го интересува. А когато той заповяда, момичето го слуша.

„Освен ако контролът му върху нея не е като моя върху Зейн“ — помисли си Страф и потрепери. Каквото и да говореше Пенрод, Страф не смяташе да превзема града, докато не се справи с това противно създание. А за последното можеше да разчита само на Зейн.

Мисъл, която го плашеше дори повече от спомена за Вин.

Страф махна с ръка, за да покаже на Пенрод, че разговорът е приключил, и той се обърна и изчезна в мъглата, следван от своя антураж.

— Наистина ли вярваш, че ще ти предаде атиума, когато го намери? — попита тихо Зейн.

— Може би — отвърна Страф. — Той знае, че не може да го задържи — няма необходимата военна мощ, за да го опази.

А пък ако не иска да го даде… по-лесно е да му го взема отколкото да го търсим ние.

Зейн, изглежда, намери отговора за достатъчно задоволителен. Стоеше неподвижно, загледан със странно изражение в мъглите.

— Колко е часът? — попита по някое време.

Страф си погледна джобния часовник, вещ, каквато не носеше нито един Мъглороден. Твърде много метал.

— Единайсет и седемнайсет.

Зейн кимна, обърна се и погледна към града.

— Вече трябва да е подействала.

Страф смръщи вежди. После започна да се поти. Разпали калай и затвори очи. „Ето!“ — помисли си, усетил някаква слабост в тялото си.

— Пак ли отрова? — попита, като се помъчи да прикрие страха в гласа си.

— Как го правиш, татко? — отвърна с въпрос Зейн. — Мислех, че тази ще я пропуснеш. А ето те тук и си съвсем добре.

Страф усещаше нарастваща отпадналост.

— Не е нужно да си Мъглороден, за да го можеш, Зейн.

Зейн сви рамене и се усмихна унесено. Както винаги прекалено умен и неуравновесен. После поклати глава и каза:

— Пак спечели. — И се изстреля нагоре в мъглите.

Страф незабавно обърна коня и препусна към лагера, мъчеше се да запази самообладание. Вече усещаше съвсем ясно действието на отровата. Тя изяждаше живота му. Заплашваше го, вземаше връх…

Пришпорваше коня може би прекалено бързо. Трудно е да се държиш на положение, когато умираш. Войниците зад него се развикаха, неспособни да поддържат темпото.

Страф не им обърна внимание. Дали отровата вече не забавяше реакциите му? Какво бе използвал Зейн този път? Гурово двойниче? Не, отварата му трябваше да се инжектира. Томфир? Или пък някоя отрова, за която Страф дори не знаеше?

Можеше само да се надява, че не е последното. Защото ако не бе чувал за нея, Амаранта вероятно също нямаше да я познава и нямаше да може да постави нужното средство в противоотровната си смес.

Светлините на лагера озариха мъглата. Неколцина часови извикаха едновременно и един едва не го повали с копието си. За щастие го позна навреме. Страф скочи от коня и се втурна в шатрата. Навън войниците сновяха във всички посоки, изплашени, че може би е започнало нападение. Този път нямаше как да скрие действията си от Зейн.

„Нито смъртта си“.

— Милорд! — извика капитанът и се втурна към него.

— Прати да доведат Амаранта — нареди задъхано Страф.

— Любовницата ви, милорд? — Мъжът го погледна учудено. — Но…

— Веднага! — кресна Страф, отметна чергилото и влезе във вътрешното помещение. Краката едва го държаха. Той изтри чело с трепереща ръка. Целият бе облян в пот.

„Проклет да е — помисли си отчаяно. — Трябваше да го убия или поне да накарам да го затворят… да направя нещо. Не бива повече да управлявам така!“

Беше изгубил дни и нощи, седмици, в които се питаше как да постъпи със Зейн. В началото му се струваше, че с атиума, който му подхвърля, може да го държи под контрол. Но днешните действия на Зейн — това, че прати децата на Страф на сигурна смърт в безпомощен опит да се разправи с възлюбената на Елънд — говореха, че повече не може да му се вярва.

Амаранта се появи с изненадваща бързина и веднага почна да смесва противоотровата. Не след дълго Страф погълна отвратителния буламач и почти веднага усети оздравителното му действие. По същото време стигна до едно нелеко решение.

Зейн трябваше да умре.

40.

Елънд седеше до леглото й.

Това я успокояваше. Макар че спеше дълбоко, частица от нея знаеше, че той е тук и я гледа. Беше й странно, че се грижи за нея, тъй като обикновено това бе нейната роля.

Ето защо, когато се събуди, не бе изненадана да го види в креслото до леглото, зачетен на светлината на свещта. Тя надигна глава, но не скочи разтревожено да огледа стаята. Вместо това приседна бавно, повдигна одеялото нагоре и отпи вода от съдинката, която бе поставил до нея.

Елънд затвори книгата и я погледна засмяно. Вин потърси в погледа му някакъв намек за ужас, отвращение, изумление.

Той я смяташе за чудовище. Как можеше да й се усмихва толкова нежно?

— Защо? — попита тя тихо.

— Какво защо?

— Защо чакаш тук? Аз не умирам — поне в това съм сигурна.

Елънд сви рамене.

— Просто исках да съм до теб.

Тя замълча. Печката в ъгъла беше запалена, но явно се нуждаеше от зареждане. Тя беше облечена с нощница — спомняше си, че възрази прислугата да й я слага, но беше твърде слаба, за да упорства.

Загърна се по-плътно с одеялото. Едва сега забеляза нещо, на което не бе обърнала внимание досега.

Елънд! Къде ти е униформата?

Беше облякъл обикновен костюм от стария си гардероб, разкопчана жилетка. Сакото му бе твърде голямо.

Той повдигна рамене.

— Вин, няма смисъл повече от това представление.

— Сет ли е крал? — попита тя потиснато.

— Не. Пенрод.

— В това няма никаква логика.

— Съгласен. Не знаем със сигурност защо търговците предадоха Сет, но вече няма значение. Пенрод е по-добрият избор от двамата.

— Знаеш, че не е вярно.

Елънд се облегна уморено назад.

— Не зная, Вин. Мислех, че мен повече ще ме бива. Но докато кроях всички тези планове, не си дадох сметка, че ще е по-добре просто да окажа подкрепа на Пенрод. Ами ако поради арогантността ми бяхме предали властта на Сет? Трябваше да помисля за хората.

— Елънд… — рече тя и положи ръка върху неговата.

Той трепна. Леко, едва забележимо, но тя го усети. Между тях имаше стена. Не беше изчезнала. Той я бе видял такава, каквато е. Беше се влюбил в една илюзия.

— Какво? — попита той.

— Нищо — рече Вин. Той отдръпна ръката си. Нещо в нея се скъса. „Прекалено много го обичам. Защо? Защо му позволих да бъде свидетел? Да можех да постъпя другояче!“

„Той ще те предаде — прошепна в съзнанието й гласът на Рийн. — Вин, рано или късно всички те изоставят“.

Елънд въздъхна и погледна към завесите. Бяха спуснати, за да скрият мъглите отвън.

— Вин, знаеш ли, нито веднъж не си помислих, че може да свърши по този начин. Вярвах им, до самия край. Вярвах на тези хора — на заседателите, — бях сигурен, че ще вземат най-правилното решение. Останах изненадан, когато не ме избраха. А нямаше защо. Ние всички знаехме, че шансовете ми не са големи. Те вече ме бяха отхвърлили веднъж. Нямаше как да спечеля отново сърцата им. — Той поклати глава. — А сега или трябва да призная, че съм се излъгал във вярата си в тях, или да се доверя на решението им.

Ето какво най-много обичаше в него — добротата му, тази негова откровеност. Качества твърде странни, дори екзотични за един скаа, също както и нейната мъглородна натура. Дори сред най-добрите хора от групата на Келсайър, сред всички изтъкнати благородници, нямаше друг като Елънд Венчър. Човек, който е готов да мисли, че хората, които са му отнели трона, са постъпили правилно.

А беше време, когато се мислеше за глупачка, че се е влюбила в първия благородник, когото бе опознала. Сега вече осъзнаваше, че чувствата й към него не се дължат на едно случайно запознаване. Те произхождаха от самата същност на Елънд. Фактът, че го бе открила толкова рано, само показваше каква късметлийка е била.

А ето че… изглежда, всичко беше свършило. Поне във вида, в който беше досега. Но тя знаеше от самото начало, че ще стане така. Затова и бе отказала на предложението му да се оженят. Не можеше да стане негова жена. Или, по-точно, да му позволи да се ожени за нея.

— Вин, тази печал в очите ти ми е позната — рече тихо Елънд.

Тя го погледна изненадано.

— Не й позволявай да те завладее. Тронът не е всичко. Сигурно така е дори по-добре. Направихме каквото ни бе по силите. Нека сега някой друг се опита.

Тя се усмихна уморено.

„Той не знае. Никога не е разбирал колко боли. Той е добър човек и се опитва да ме обича насила“.

— А сега — рече Елънд, — мисля, че е време да си починеш.

— Добре съм — убеди го тя и се протегна. Ударената страна я болеше, също и вратът, но пютриумът продължаваше да тлее в тялото й и болката бе съвсем поносима. — Трябва да…

И млъкна, внезапно осъзнала нещо. Вчерашният ден се губеше в мъгла, но…

— ОреСюр! — извика тя и избута одеялото настрани.

— Той е добре, Вин — рече Елънд. — Не забравяй, че е кандра. Строшените кости не могат да го убият.

— Къде е? — попита Вин, чувстваше се малко глупаво.

— Поглъща ново тяло — отвърна усмихнато Елънд.

— Защо се смееш?

— Досега не бях виждал някой да изразява подобна загриженост за една кандра.

— Не виждам нищо лошо в това. ОреСюр рискува живота си заради мен.

— Вин, той е кандра — повтори Елънд. — Не мисля, че онези типове можеха да го убият. Дори Мъглороден не би могъл.

Вин се замисли. „Дори Мъглороден не би могъл…“ Какво я безпокоеше в това твърдение?

— Въпреки всичко — рече тя. — Той изпитва болка. Получи доста тежки удари заради мен.

— Просто изпълняваше Договора, Вин.

„Договорът…“ — ОреСюр бе нападнал човек. Той бе нарушил Договора. Заради нея.

— Какво има? — попита Елънд.

— Нищо — побърза да отвърне тя. — Какво става с армиите?

Елънд я изгледа втренчено, но й позволи да смени темата.

— Сет се е укрепил в Цитаделата Хастинг. Не знаем още каква ще е реакцията му. Съборът не го подкрепи, така че едва ли ще е положителна. Но досега не е изказал възражения. Сигурно защото осъзнава, че е в капан.

— Изглежда, е бил твърдо убеден, че ще изберем него — рече намръщено Вин. — Иначе защо ще дойде в града?

Елънд поклати глава.

— Странен ход от самото начало. Както и да е, посъветвах Събора да се опита да сключи сделка с него. Изглежда е убеден, че атиумът не е в Лутадел, и не вижда смисъл да остава в града.

— Ако изключим въпроса с престижа.

— Който едва ли си заслужава загубата на цяла армия. Или на живота му.

— А баща ти?

— Мълчи. Странно е, Вин. Не е типично за него — опитът с убийците бе толкова банален. Не зная какво да мисля за тях.

— Убийците — каза Вин и се облегна назад. — Идентифицирахте ли ги?

Елънд поклати глава.

— Никой не ги познава.

Вин се намръщи.

— Може би не познаваме достатъчно добре благородниците извън Северната област.

„Но все пак — помисли си, — ако са от някой град близо до Ортьо, би трябвало да ги познаваме, нали?“

— Стори ми се, че разпознах един от тях — рече тя.

— Кой?

— Последният…

— Аха. Жалко, сега вече не става за разпознаване.

— Елънд, съжалявам, че стана свидетел на това.

— Какво? — попита Елънд. — О, Вин, и преди съм виждал хора да умират. Не забравяй, че ни принуждаваха да гледаме екзекуциите по нареждане на лорд Владетеля. — Той се сепна. — Не че това, което направи ти, бе като тях, разбира се.

„Разбира се“.

— Ти си невероятна — продължаваше Елънд. — Ако не беше спряла онези аломанти, сега нямаше да ме има. Също както и Пенрод и останалите заседатели. Ти спаси Централната област.

„Винаги ще бъдем ножове…“

Елънд се усмихна и стана.

— Сейзед ти остави нещо. Изстинало е, но каза, че трябва да го изядеш, когато се събудиш. — И взе от масата купичка, в която имаше каша.

— Сейзед ли я прати? Значи е натъпкана с лекове.

Елънд се засмя.

— Предупреди ме да не я опитвам. Каза, че имало достатъчно успокояващи, за да не отворя очи цял месец. Но при теб било друго заради пютриума.

Подаде й купата. Вин я погледна с присвити очи. Сейзед сигурно се страхуваше, че въпреки раните ще излезе да скита из града. И вероятно беше прав. Тя въздъхна и започна да яде.

Елънд продължаваше да се усмихва. После каза:

— Ще те оставя. Имам да свърша някои неща. Ще пратя някой да донесе въглища за печката.

Вин кимна и той излезе.

Когато се събуди, Елънд отново бе при нея. Стоеше в сянката в ъгъла и я гледаше. Навън все още бе тъмно. Завесите бяха вдигнати и стаята бе изпълнена с мъгла.

Завесите бяха вдигнати.

Вин погледна силуета в ъгъла и каза тихо:

— Зейн.

Той пристъпи напред. Не беше трудно да се забележи приликата между него и Елънд, след като Вин вече знаеше какво да търси. Имаха сходна форма на брадичката и същата черна буйна коса. Дори телата им си приличаха, откакто Елънд бе започнал да се упражнява.

— Спиш прекалено дълбоко — каза той.

— Дори Мъглородните се нуждаят от сън, за да оздравеят.

— Въобще не биваше да те раняват — заяви Зейн. — Можеше да се справиш с онези типове с лекота, но отдели твърде голямо внимание на брат ми и на това да не пострадат останалите в залата. Това е направил той с теб — променил те е и вече не виждаш онова, което трябва да се направи, а което той иска да направиш.

Вин повдигна вежди и незабелязано плъзна ръка под възглавницата. За щастие кинжалът си беше на мястото. „Не ме е убил, докато спя — помисли си. — Това е добър признак“.

Той направи още една крачка към нея и тя се напрегна.

— Каква е тази игра, Зейн? Първо ми казваш, че си решил да не ме убиваш, после пращаш цяла група убийци. Какво ще последва? Да не си дошъл да приключиш с тази работа?

— Вин, ние не сме пращали тези убийци — тихо каза Зейн.

Вин изпръхтя.

— Мисли си каквото искаш — рече той и се приближи още: черна фигура, надвиснала над леглото. — Но баща ми все още е ужасен от теб. Защо ще рискува да му отмъстиш, като се опитва да премахне Елънд?

— Защото се е надявал, че убийците ще се справят и с мен.

— Но защо ще използва тях? — попита Зейн. — Нали има мен — защо ще праща група Мъгливи, при това в претъпкана зала, когато може да ми нареди да взема атиум и да се разправя с теб през нощта?

Вин се поколеба.

— Вин — каза той. — Гледах как изнасят труповете от залата на Събора. Някои от тях бяха на хора от антуража на Сет.

„Това е! — помисли Вин. — Ето къде съм видяла Главореза, на когото разбих главата! В Цитаделата Хастинг, докато гостувахме на Сет“.

— Но убийците нападнаха и Сет… — почна тя и се сепна. Всъщност това бе съвсем обикновен трик на всички измамници — да се престорят на жертви, за да избегнат подозренията.

— Убийците, които нападнаха Сет, бяха обикновени хора — продължи Вин. — Не бяха аломанти. Чудя се какво ли им е казал — че ще им бъде позволено да се „предадат“, след като свърши битката? Но защо въобще е трябвало да организира тази фалшива атака? Той беше фаворит за трона.

Зейн поклати глава.

— Вин, Пенрод сключи сделка с баща ми. Страф предложи на Събора богатства, с каквито Сет не разполага. Ето защо търговците промениха избора си. Сет вероятно е надушил предателството им. Има достатъчно шпиони в града.

Вин го гледаше слисано. Разбира се.

— И единственият начин Сет да победи…

— Е като прати убийците — довърши Зейн и кимна. — С нареждане да атакуват и тримата кандидати, да убият Пенрод и Елънд и да оставят него жив. Съборът е щял да предположи, че са били предадени от Страф, и Сет е щял да бъде провъзгласен за крал.

Вин стисна кинжала с разтреперана ръка. Започваше да й писва от тези игри. За малко да изгуби Елънд. За малко да се провали.

Една част от нея искаше да направи това, което възнамеряваше от самото начало. Да убие Сет и Страф, да премахне опасността веднъж и завинаги.

„Не. Това не е начинът, по който щеше да действа Келсайър. Нито начинът на Елънд“.

Зейн се обърна настрани и погледна през прозореца, към кълбящите се отвън мъгли.

— Трябваше да дойда, преди да започне битката. Бях отвън, със закъснелите. Дори не знаех какво става, докато не започнаха да излизат изплашени хора.

Вин повдигна вежди.

— Зейн, изглеждаш почти искрен.

— Нямам никакво желание да те видя мъртва — продължи той и се обърна. — И със сигурност не бих искал Елънд да пострада.

— Така ли? Въпреки че той е получавал всички привилегии, докато теб са те държали скрит и лишен от внимание?

Зейн поклати глава.

— Не е така. Елънд е… чист човек. Понякога, когато го слушам как говори, се питам дали щях да съм като него, ако детството ми беше различно. — Той срещна погледа й в тъмната стая. — Вин, аз съм… прекършен човек. Безумец. Никога няма да съм като Елънд. Няма да се променя, дори да го убия. Вероятно е по-добре, че двамата с него сме израсли разделени — и че той не ме познава. Нека остане такъв, какъвто е. Непокварен.

— Аз… — Вин се поколеба. Какво можеше да каже? Почти бе сигурна, че Зейн говори искрено.

— Аз не съм Елънд — продължи той. — Никога няма да бъда — не съм част от неговия свят. Но и не смятам, че трябва да бъда. Нито пък ти. Когато боят свърши, най-сетне успях да се промъкна в залата. Видях Елънд надвесен над теб. Видях погледа в очите му.

Тя извърна глава.

— Той не е виновен, че е такъв, какъвто е — продължи Зейн. — Както вече ти казах, той е чист човек. Но това го прави различен от нас. Точно това се опитвах да ти обясня. Ако можеше само да видиш как те гледаше…

„Аз видях“ — помисли си Вин. Не искаше да си спомня, но не можеше и да го забрави. Ужасеното изражение, реакцията на нещо нечовешко и чуждо, нещо отвъд възможностите му да разбере.

— Не мога да бъда Елънд — повтори Зейн тихо. — Но ти не би и искала да съм. — Той протегна ръка и пусна нещо на леглото й. — Следващия път бъди подготвена.

Вин посегна и взе подаръка. Мъничко метално топче. Съвсем гладко. Знаеше какво е дори без да го поглъща.

— Атиум?

— Сет може да прати още убийци — каза Зейн и леко скочи върху перваза на прозореца.

— Даваш ми атиум? Тук има предостатъчно за две минути горене! — Беше истинско състояние, с цена над двайсет хиляди боксинга отпреди Рухването. А сега, при ужасния недостиг на атиум…

Зейн се обърна към нея и каза:

— Искам само да се пазиш. — И изхвърча в мъглите.

Вин не обичаше времето, когато се възстановяваше от раните си. В края на краищата кой харесва болката и обездвижването? Беше долавяла досадата и недоволството на други хора, изпаднали в нейното състояние.

Когато беше болен, Елънд обикновено оставаше през целия ден в леглото и четеше книги. Клъбс бе получил сериозно нараняване по време на упражнение преди няколко месеца и едва пристъпваше, но въпреки това обикаляше наоколо, като накуцваше мъчително.

Вин все повече заприличваше на тях. Можеше да си остане в леглото, уверена, че никой не би се опитал да й пререже гърлото, докато е твърде слаба, за да извика за помощ. Но въпреки това нямаше търпение да стане, да покаже на другите, че не е тежко пострадала. Ако някой е на различно мнение, нека само опита.

Навън се развиделяваше и макар че Елънд бе наминал да я види няколко пъти, точно сега отсъстваше. Сейзед бе дошъл да прегледа раните й и я бе помолил да пази леглото „поне още един ден“. След това се бе върнал при книгите си. С Тиндуил.

„Тези двамата нали не можеха да се понасят? — зачуди се тя. — Напоследък почти не го виждам“.

Вратата се отвори. Вин остана доволна, че реакциите й са наред — тялото й се напрегна и тя машинално посегна към кинжалите. От рязкото движение почувства режеща болка. Никой не влизаше.

Вин се намръщи, все така напрегната, и в този момент през вратата се подаде кучешка глава.

— Господарке? — повика я познат ръмжащ глас.

— ОреСюр? Ти си с ново кучешко тяло!

— Разбира се, господарке — рече ОреСюр и скочи на леглото. — Какво друго да нося?

— Не зная — отвърна Вин и прибра кинжалите под възглавницата. — Когато Елънд ми каза, че поглъщаш ново тяло, си помислих, че ще е човешко. Нали всички видяха как „кучето ми“ умира.

— Така е — потвърди ОреСюр. — Най-лесно ще е да кажете, че сте си взела ново. По-скоро липсата ми би пробудила подозрения.

Вин мълчеше. Въпреки протестите на Сейзед беше облякла блуза и панталон. Роклята й висеше в гардероба в съседната стая. Не беше за нея. Тиндуил грешеше — Вин не можеше да е едновременно Мъглородна и дама. Ужасът, който бе съзряла в очите на заседателите, бе достатъчно доказателство.

— Не беше нужно да вземаш кучешко тяло, ОреСюр — рече тихо Вин. — За мен е по-важно да си доволен.

— Всичко е наред, господарке. Изглежда, свикнах с такова тяло. Реших да го изпробвам още малко, преди да се върна към човешкия си облик.

Вин се засмя. Пак беше избрал овчарка — едър свиреп екземпляр. Окраската беше различна — по-скоро черна, отколкото сива, без бели петна.

— ОреСюр… Благодаря ти за това, което направи за мен.

— Изпълнявах Договора.

— И друг път сме се били заедно. Никога не си бил такъв.

ОреСюр не отговори веднага.

— Вярно е.

— Защо… този път?

— Смятах, че така е редно, господарке.

— Дори ако противоречи на Договора?

— Не съм нарушавал Договора — заяви той твърдо.

— Но ти нападна човек.

— Но не го убих. Тъкмо затова не участваме в битки, за да не причиним смърт на човешко същество. Някои мои побратими смятат, че ако помогнеш на един човек да убие друг, ти също ставаш убиец. Но аз намирам разлика. Не съм направил нищо нередно.

— Ами ако човекът, когото повали, си беше строшил гръбнака?

— Тогава щях да се прибера при своите побратими, за да бъда екзекутиран.

— Значи рискува живота си за моя.

— До известна степен — съгласи се ОреСюр. — Вероятността с действията си да предизвикам нечия смърт бяха малки.

— Все пак ти благодаря.

ОреСюр не отговори.

— Каза „екзекутиран“. Значи ли това, че можеш да бъдеш убит?

— Разбира се, господарке. Ние не сме безсмъртни.

Вин го погледна.

— Не съм казал нищо особено, господарке. Както вече ви предупредих, няма да издам нито една от слабостите на моя род. Достатъчно е да знаете, че те съществуват.

Вин кимна, намръщи се замислено и опря колене до гърдите си. Нещо я безпокоеше, нещо, което бе казал Елънд, нещо, свързано с действията на ОреСюр.

— Но — заговори тя бавно — ти не можеш да бъдеш убит от сабя или копие, нали?

— Точно така — потвърди ОреСюр. — Макар плътта ми да изглежда като вашата и да изпитваме болка, ударите нямат траен ефект върху телата ни.

— Тогава защо се боиш? — попита тя, най-сетне напипала онова, което я измъчваше.

— Господарке?

— Защо сънародниците ти са измислили Договора? Защо се подчинявате на човечеството? Ако нашите войници не могат да ви направят нищо, защо се страхувате от нас?

— Вие притежавате аломантия.

— Значи аломантията може да ви убие?

— Не — отвърна ОреСюр. — Не може. Но мисля, че е време да сменим темата. Съжалявам, господарке. Това е опасна почва за мен.

— Разбирам — рече Вин и въздъхна. — Толкова е досадно. Има страшно много неща, които не зная — за Дълбината, за политиката… дори за собствените си приятели! — Облегна се назад и вдигна очи към тавана. „И в двореца все още има шпионин. Демоа, или Доксон, най-вероятно. Дали да не наредя да задържат и двамата за известно време? Елънд ще се съгласи ли на подобен ход?“

ОреСюр я гледаше внимателно и вероятно долови недоволството й, защото каза:

— Господарке, има някои неща, за които бих могъл да разговарям, ако внимавам. Какво знаете за възникването на кандра?

Вин го погледна.

— Нищо.

— Ние не сме съществували преди Възнесението.

— Искаш да кажеш, че ви е създал лорд Владетеля?

— На това ни учи нашата вяра. Не знаем със сигурност каква е целта на съществуването ни. Вероятно е трябвало да сме шпиони на нашия Отец.

— Отец? — повтори Вин. — Странно е да го наричате по този начин.

— Лорд Владетеля ни е създал, господарке — повтори ОреСюр. — Ние сме негови деца.

— А аз го убих — каза Вин. — Дали не трябва… да се извиня?

— Само защото ни е баща не значи, че приемаме всичко, направено от него, господарке — отвърна ОреСюр. — Не може ли някой да обича баща си и същевременно да знае, че той не е бил добър?

— Предполагам, че може.

— Религията на кандра е доста сложна по отношение на нашия Отец — продължи ОреСюр. — Дори за нас понякога е трудно да се оправим в нея.

Вин се намръщи.

— ОреСюр? На колко си години?

— На много.

— По-стар от Келсайър?

— Много по-стар. Но не толкова стар, колкото си мислите. Не помня Възнесението.

Вин кимна.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Заради първоначалния ви въпрос, господарке. Защо служим на Договора? Кажете ми, ако вие бяхте лорд Владетеля и притежавахте неговата сила, щяхте ли да създадете свои верни слуги, без да ги обвържете по някакъв начин, за да можете да ги контролирате?

Вин кимна, осъзнала за какво става въпрос.

— Нашият Отец изгубил интерес към кандрите след втория век от Възнесението — продължи ОреСюр. — Известно време сме се опитвали да бъдем независими, но както вече ви разказах, сме срещнали неприязънта на хората. Страхът. И някои от тях знаели за нашите слабости. Когато претеглили възможностите, моите предци стигнали до извода, че доброволната служба е за предпочитане пред робството.

„Той ги е създал“ — помисли Вин. Тя по принцип се придържаше към мнението на Келсайър за лорд Владетеля — че е бил по-скоро човек, отколкото божество. Но ако наистина бе създал съвършено нов вид, вероятно в него бе имало и божествена искра.

„Силата на Кладенеца на Възнесението — помисли си тя. — Той я е взел за себе си — но не за дълго. Вероятно се е изчерпала, при това доста бързо. В противен случай защо са ни били нужни армии, за да завладеем света?“

Един първоначален изблик на могъщество, способност да създава, да променя — вероятно и да спасява. Той е прогонил мъглите и след това, по някаква причина, от небето започнали да се сипят сажди. Създал кандра, за да му служат — и вероятно кол осите също. Може би дори е сътворил самите аломанти.

А след това отново станал обикновен човек. Доколкото е възможно. Лорд Владетеля все още притежавал необичайно голяма сила за един аломант и успявал да държи под контрол творенията си — както и да попречи на мъглите да убиват.

Докато Вин не се бе разправила с него. След това колосите започнаха да безчинстват и мъглите се върнаха. Кандрите не са били под негов контрол по това време и затова продължили да живеят постарому. Но той им завещал създаден от него метод за контрол, в случай че му дотрябват. Сигурен способ да ги накара да му служат…

Вин затвори очи и провери аломантичните си сетива. ОреСюр бе казал, че кандрите не могат да бъдат повлияни с аломантия, но тя знаеше още нещо за лорд Владетеля — нещо, което го отличаваше от останалите аломанти. Необичайната му сила му бе позволила да върши неща, които не би трябвало да може.

Неща като да прониква през Медни облаци и да въздейства върху метали в тялото на друг човек. Може би точно по този начин бе контролирал и кандра — тайна, която ОреСюр премълчаваше. Причината да се страхува от Мъглородните.

Не защото Мъглородните могат да ги убият, а тъй като са в състояние да направят нещо друго. Вероятно да ги поробят. Вин си припомни някои от предишните му изказвания, пресегна се внимателно и докосна с Усмиряване чувствата му. Нищо не се случи.

„Мога да направя някои от нещата, които е правел лорд Владетеля — помисли си тя. — Мога да прониквам през Медни облаци. Ако натисна по-силно…“

Съсредоточи се и Тласна чувствата му с мощно Усмиряване. Отново не последва нищо. Точно както й беше казал. Тя се отпусна за миг. После импулсивно разпали дуралуминий и опита с един последен могъщ Тласък.

ОреСюр неочаквано нададе вой, толкова животински, че Вин подскочи стреснато и машинално разпали пютриум.

ОреСюр падна разтреперан до леглото.

— ОреСюр! — извика тя, наведе се над него и го улови за главата. — Съжалявам!

— Твърде много казах… — промълви той. — Знаех си, че не биваше да говоря…

— Не исках да ти причиня нищо лошо — продължи да се оправдава тя.

Треперенето утихна и дишането на ОреСюр постепенно се успокои. Накрая той измъкна глава от ръцете й.

— Няма значение какво сте искали да направите, господарке. Грешката е моя. Моля ви, никога вече не го правете.

— Обещавам — рече тя. — И съжалявам.

Той поклати глава и изпълзя настрани.

— А не биваше дори да можете да го правите. Вие сте странно създание, господарке — като онези, древните аломанти, преди смяната на поколенията да притъпи силите им.

— Съжалявам — повтори Вин; чувстваше се безпомощна. „Той ми спаси живота, наруши Договора, а аз му причиних това…“

ОреСюр поклати глава.

— Станалото станало. Трябва да си почина. Съветвам ви да направите същото.

41.

— „Записвам всичко, — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял“.

— Това съвпада с нещата, които открихме в дневника на Аленди — рече Тиндуил. — Ако, разбира се, Аленди е авторът на дневника.

Сейзед погледна купчината записки и се опита да резюмира наученото. Куаан, древен териски книжник, открил Аленди, човека, за когото започнал да вярва, че може да е Героят на времето, важен символ от териските пророчества. Аленди се вслушал в думите му и станал политически водач. Завладял по-голямата част от света, сетне се отправил на север, към Кладенеца на Възнесението. По това време Куаан, изглежда, променил мнението си за него — и се опитал да му попречи да се добере до Кладенеца.

Всичко съвпадаше. Макар авторът на дневника нито веднъж да не споменаваше името си, беше очевидно, че е Аленди.

— Мисля, че можем да се опрем на този факт — заяви Сейзед. — В дневника дори се споменава Куаан и разпрата между двамата.

Седяха един до друг в стаята на Сейзед. Той беше помолил за голямо бюро, върху което да подредят записките си. До вратата стояха останките от следобедното ядене, празни купи от супа, която бяха изсърбали набързо. Сейзед едва се сдържаше да не отнесе купите долу в кухнята.

— Продължавай — подкани го Тиндуил. Беше се отпуснала в креслото. Обеците на ушите й бяха с различни цветове — златни и медни, калаени и железни. Съвсем обикновени наглед и същевременно толкова красиви.

— Сейзед?

Той се сепна.

— Извинявай — рече и се върна към четенето. — „Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял. Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината“.

— Чакай — спря го Тиндуил. — Защо се страхува от нея?

— Защо да не се страхува? Дълбината — за която предполагаме, че е мъглата — е убивала негови сънародници. Без светлина семената не покълвали, а домашните животни нямало какво да пасат.

— Но ако Куаан се е страхувал от Дълбината, не би трябвало да се противи на Аленди — рече Тиндуил. — Той е отивал при Кладенеца на Възнесението тъкмо за да може да победи Дълбината.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но по това време Куаан е бил убеден, че Аленди не е Героят на времето.

— Какво значение има това? — попита Тиндуил. — Не е нужен строго определен човек, за да спре мъглите — успехът на Рашек го доказва. Ето, прехвърли се на края. Прочети пасажа за Рашек.

— „Имам един млад племенник, Рашек — зачете Сейзед. — Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливия младеж. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали — Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето. Аленди ще се нуждае от водач из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари. Рашек трябва да отведе Аленди в погрешна посока, да го откаже от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не би трябвало да се досети, че е измамен. Ако Рашек не успее да го отклони от вярната посока, внуших му, че трябва да убие бившия ми приятел. Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, войни и катастрофи. Надявам се, че в заснежените планини на Терис най-сетне късметът ще му изневери. Моля се да се случи чудо. Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението. Не бива да получава от него силата“.

Тиндуил смръщи вежди.

— Какво има?

— Нещо не е наред — рече тя. — Но не мога да определя какво точно.

Сейзед отново прегледа текста.

— Добре, да се опитаме да го систематизираме. Рашек — човекът, който по-късно станал лорд Владетеля — е бил племенник на Куаан.

— Да.

— Куаан заръчал на Рашек да отведе в невярна посока или дори да убие своя някогашен приятел Аленди Завоевателя — мъжа, поел към Териските планини да намери Кладенеца на Възнесението.

Тиндуил кимна.

— Куаан направил това, защото се страхувал от последствията в случай, че Аленди използва силата на Кладенеца за свои лични цели.

Тиндуил вдигна пръст.

— Защо се е страхувал от това?

— Страхът му е съвсем рационален, струва ми се — отвърна Сейзед.

— Твърде рационален — подчерта Тиндуил. — Дори бих казала прекалено рационален. Кажи ми нещо, Сейзед. Когато четеш дневника на Аленди, нямаш ли чувството, че е от онзи тип хора, които биха предпочели силата да се съсредоточи в техните ръце?

Сейзед поклати глава.

— Дори напротив. Тъкмо това е най-смущаващо в този дневник — не можем да си обясним защо човекът, за когото се говори в него, би постъпил, както предполагаме ние. Изглежда, тъкмо заради това Вин е предположила, че в края на краищата лорд Владетеля не е Аленди, а Рашек — неговият носач.

— А Куаан твърди, че познавал добре Аленди — продължи Тиндуил. — Нещо повече, на няколко места той не пропуска да го похвали. Нарича го „добър човек“.

— Така е — кимна Сейзед и намери споменатия пасаж. — „Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които е причинил — са го засегнали дълбоко “.

— И така, Куаан е познавал Аленди добре — заяви Тиндуил. — Имал е високо мнение за него. Освен това е бил близък и със своя племенник Рашек. Виждаш ли какво ме безпокои?

Сейзед бавно кимна.

— Защо ще праща човек с буен нрав, такъв, чиито мотиви са движени от завист и омраза, за да убива друг, за когото смята, че е добър? Доста странно решение.

— Именно — рече Тиндуил и опря лакти на масата.

— Но — продължи Сейзед — на същото място Куаан казва, че се съмнява, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще запази силата за себе си и после — в името на всеобщото добро — ще се откаже от нея.

Тиндуил поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл, Сейзед. Куаан на няколко пъти споменава, че се страхува от Дълбината, но след това се опитва да попречи на плановете за нейното прогонване, като праща изпълнен с омраза младеж да убие уважаван и вероятно мъдър водач. Куаан на практика подтиква Рашек да вземе силата — ако толкова се е боял, че тя ще бъде съсредоточена в ръцете на Аленди, защо не се е страхувал за същото по отношение на Рашек?

— Може би гледаме на всичко това от висината на знаещи какво се е случило — рече Сейзед.

Тиндуил поклати глава.

— Пропускаме нещо, Сейзед. Куаан е много рационален, дори педантичен човек — това лесно може да се прецени по начина, по който пише. Той е човекът, открил Аленди, човекът, който го е убедил, че е Героят на времето. Защо след това се е обърнал срещу него?

Сейзед кимна и прелисти превода. Куаан се бе прочул с откриването на Героя. Откри търсеното място.

— „Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.

— Трябва да се е случило нещо драстично — рече Тиндуил. — Нещо, което го е накарало да се обърне срещу своя приятел, комуто дължал славата си. Нещо, което го е предизвикало толкова силно, че е бил готов да се възпротиви на най-могъщия монарх на своето време. Нещо толкова страшно, че е рискувал да подтикне Рашек към убийство.

Сейзед продължаваше да прелиства страниците.

— Той се е страхувал както от Дълбината, така и от това, което ще се случи, когато Аленди получи силата. Изглежда, не е можел да реши кое от двете е по-опасно, а в дневника му на двете не е отредено много. Да, тук наистина има нещо странно. Как мислиш, дали Куаан не се опитва да ни внуши нещо с непоследователността на аргументите си?

— Може би. Информацията е съвсем оскъдна. Не мога да преценявам един човек, без да зная нищо за живота му!

Сейзед вдигна глава и я погледна.

— Май прекалихме с тази главоблъсканица. Искаш ли да си починем?

Тиндуил поклати глава.

— Нямаме време.

Сейзед знаеше, че е права.

— И ти го чувстваш, нали?

— Да. Този град скоро ще падне. Силите, които го притискат… армиите, колосите, настроенията сред населението…

— Боя се, че ще е дори по-страшно, отколкото си мислят приятелите ти, Сейзед. Те, изглежда, вярват, че ще могат поне още известно време да си играят на криеница.

— Те са по природа оптимисти — потвърди Сейзед с усмивка. — Хора, непривикнали да губят.

— Може да е по-лошо от революцията — продължи Тиндуил. — Изучавала съм тези неща, Сейзед. Зная какво се случва, когато град падне в ръцете на завоевател. Ще има много жертви. Ужасно много.

Побиха го тръпки. В Лутадел определено се усещаше напрежение — войната бе оставила своя отпечатък върху града. Ако едната от двете армии влезеше зад стените с разрешение на Събора, другата щеше да атакува. И стените на Лутадел щяха да се окъпят в кръв.

И той се страхуваше, че краят може да е съвсем скоро.

— Права си — каза и отново се наведе над бележките. — Трябва да продължим изследването си. Да съберем колкото се може повече сведения за тази земя от времето преди Възнесението и да се опитаме да открием ненаписаното.

Задача, която едва ли щяха да приключат навреме. Разгадаването на текста от отпечатката, сравняването му с дневника и свързването им с един далечен период бе работа, изискваща години упорит труд.

Пазителите разполагаха с огромни познания — но в този случай това бе по-скоро пречка. Бяха събирали и обменяли архиви, истории, митове и легенди толкова дълго, че на един Пазител му отнемаше години да предаде познанията си на своя ученик.

Тъкмо за тази цел бяха съставени индекси и препратки, общи и за индивидуално ползване. Но дори те показваха единствено огромния обем натрупана информация. Сейзед бе прекарал целия си живот да чете, запаметява и конспектира различните религии. Всяка нощ, преди да заспи, той прочиташе част от някоя бележка или история. Вероятно понастоящем той бе най-изтъкнатият учен върху религиите от времето преди Възнесението и въпреки това му се струваше, че знае твърде малко. Събирането на толкова много информация носеше и своите рискове. Голяма част от сведенията идваха от разказите на обикновени хора, които се опитваха да си припомнят какъв е бил животът им някога — или по-скоро какъв е бил животът на дедите им. Пазителите бяха възникнали като отделна организация едва през втори век от управлението на лорд Владетеля. По онова време повечето религии вече били унищожени в чистата им форма.

Сейзед затвори очи, прехвърли още един индекс от медния металоем в ума си и започна да го преглежда. Нямаше много време, но двамата с Тиндуил бяха Пазители. Бяха свикнали да се захващат със задачи, които най-вероятно щяха да приключат други.

Елънд Венчър, доскоро крал на Централната област, стоеше на балкона на своята Цитадела и оглеждаше огромния град Лутадел. Макар че все още не бе валяло сняг, времето бързо застудяваше. Беше се загърнал с наметало, затворено отпред, но не бе закрил лицето си. Острият вятър щипеше кожата му и развяваше краищата на наметалото. От комините се виеше дим, сгъстяваше се в невъобразима сянка над града и се издигаше нагоре, за да се слее с пепеляво червеното небе.

На всяка къща с димящ комин се падаха поне две без дим. Повечето вероятно бяха изоставени — населението на града се бе стопило от началото на войната. Но той знаеше, че много от къщите със смълчани комини все още са обитаеми. Обитаеми и сковани от студ.

„Ще ми се да можех да направя нещо повече за тях — помисли Елънд и примигна със зачервени от студения вятър очи. — Да се опитам да доставя повече въглища, да осигуря топлина за всички“.

Беше унизително и потискащо да признае пред себе си, че дори лорд Владетеля се бе справял по-добре от него. Макар да беше безсърдечен тиранин, лорд Владетеля бе опазил значителна част от населението от гладуване и студ. Армията му бе в постоянна готовност, уличната престъпност — на търпимо ниво.

На североизток чакаше армията на колосите. Не беше изпращала емисари в града, но това не пречеше да е по-страховита от армиите на Сет и Страф. Студът нямаше да подплаши войниците от тази армия въпреки голите им тела — те очевидно не обръщаха внимание на промените на времето. От трите армии тъкмо последната бе най-обезпокояващата — най-опасна, най-непредсказуема, невъзможна за възпиране. Колосите не преговаряха.

„Не обърнахме достатъчно внимание на тази заплаха — мислеше си той. — Имаше толкова много други неща, че не успяхме да се съсредоточим върху една армия, която е толкова опасна за нас, колкото и за нашите врагове“.

Но вероятността колосите да нападнат Сет или Страф намаляваше с всеки ден. Изглежда, Джастис успяваше да ги контролира достатъчно, за да дочака мига, когато ще ги поведе срещу Лутадел.

— Милорд — обади се един глас зад него. — Ако обичате, приберете се. Вятърът е много студен. Точно сега не можете да си позволите да настинете.

Елънд се обърна. В стаята го очакваше капитан Демоа заедно с един стражник. След неуспешния опит за убийство Хам бе настоял Елънд винаги да се движи с охрана. Елънд не възрази, макар да осъзнаваше, че тази предпазливост вече е излишна. Страф не би му посегнал, след като вече не беше крал.

„Колко е ревностен Демоа — помисли Елънд. — И защо ми се струва по-млад? Нали сме на една възраст?“

— Да, прав си — рече той и се прибра вътре. Демоа затвори вратата на балкона и Елънд съблече наметалото. Чувстваше се странно с костюма, който носеше отдолу. Струваше му се, че е лекьосан, макар че бе почистен и изгладен. Жилетката му бе твърде тясна — упоритите тренировки с бастунчето оказваха влияние, — а сюртукът висеше отпуснато.

— Демоа — рече Елънд. — Кога е следващото ви събрание?

— Тази вечер, милорд. Все още ли смятате да дойдете?

— Разбира се. Дадох дума, че ще се присъединя към вашата религия.

— Това беше преди да изгубите изборите, милорд.

— Няма значение. Демоа, присъединявам се към вашето движение, защото то е важно за скаа и защото искам да вникна в желанията на моите… сънародници. Обещах, че ще се присъединя, и смятам да го направя.

Демоа изглеждаше объркан, но не каза нищо. Елънд погледна към писалището и се поколеба дали да не почете малко, но студеният кабинет не предразполагаше към мисловна дейност. Вместо това отвори вратата и излезе в коридора. Охраната го последва.

Елънд реши да не безпокои Вин. Тя имаше нужда от почивка и едва ли щеше да й помогне много, ако на всеки половин час наминава да я види. Вместо това свърна по друг коридор.

Задните коридори на Цитаделата Венчър представляваха нисък тесен и тъмен лабиринт. Може би защото беше израсъл тук, той се чувстваше уютно и спокойно в мрака. Отлично скривалище за млад човек, който не желае да го безпокоят. Но напоследък ги използваше за нещо друго — коридорите бяха много подходящи за дълги разходки.

„Не мога да се справя с проблемите на града — мислеше Елънд. — Ще трябва да предоставя това на Пенрод — той е човекът, когото предпочетоха“.

Факт, който би трябвало да му носи облекчение. Така можеше да се съсредоточи върху собственото си оцеляване, както и да оправи връзката си с Вин. Напоследък долавяше у нея някакво отчуждение. Опитваше се да го обясни с нараняването й, но усещаше, че причината е по-дълбока. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, по който реагираше на опитите му за близост. Колкото и да се убеждаваше, че не е това, в главата му се бе загнездила една-единствена възможна причина.

Той вече не беше крал.

Вин не бе толкова повърхностна. През изминалите две години му бе доказала обичта и вярата си. И въпреки това нима бе възможно да не реагира — дори подсъзнателно — на неговия колосален провал? По време на покушението той я бе гледал как се бие. Беше я гледал наистина, за първи път. Тя не беше само войник или само аломант. Беше сила, като гръмотевиците и вятърът. Начинът, по който уби онзи мъж, като пръсна главата му с чело…

„Как може тя да обича човек като мен? — помисли си той. — Та аз дори не успях да задържа трона. Сам написах закона, който ме свали“.

Въздъхна и продължи да крачи. Може би трябваше още сега да предприеме нещо, да потърси начин да убеди Вин, че я заслужава. Но това само щеше да го направи още по-неспособен в очите й. Няма начин да се поправят стари грешки, особено ако не ги смяташ за такива. Беше направил всичко, което му е по силите, но и то се бе оказало малко.

Спря на една пресечка. Навремето бе достатъчно да потъне в някоя книга, за да намери утешение. Но сега се чувстваше изнервен. Напрегнат. Предполагаше… че Вин се чувства по същия начин.

„Може би трябва да се поуча от нея? Какво би направила Вин в тази ситуация?“

Едва ли щеше да се скита по коридорите, изпълнена със самосъжаление. Елънд се намръщи и погледна трепкащите светлини на фенерите — бяха запалени само половината. Той се обърна и пое с решителна крачка към една определена стая.

Почука тихо, но не получи отговор. Отвори вратата и надзърна. Сейзед и Тиндуил седяха мълчаливо до отрупано с изписани листове бюро. Очите и на двамата бяха разфокусирани, сякаш гледаха към нещо вътре в себе си. Сейзед бе положил ръка на масата. Ръката на Тиндуил лежеше върху неговата.

Сейзед се стресна, обърна се и го погледна.

— Лорд Венчър! Простете. Не ви чух да влизате.

— Няма нищо, Сейз — успокои го Елънд и пристъпи към тях. В същия миг Тиндуил се сепна и дръпна ръката си от ръката на Сейзед. Елънд кимна на Демоа и стражника да го почакат отвън и затвори вратата.

— Елънд — обърна се към него Тиндуил и в гласа й се долови типичното в отношението й към него недоволство. — Каква е причината да ни безпокоиш? Вече доказа своята неспособност — не виждам смисъл повече да го обсъждаме.

— Тиндуил, това все още е мой дом — отвърна Елънд. — Ако си позволиш да ме обидиш още веднъж, ще се озовеш на улицата.

Тиндуил повдигна учудено вежди.

Сейзед пребледня и заговори припряно:

— Лорд Венчър, не смятам, че Тиндуил искаше да ви…

— Всичко е наред, Сейзед — прекъсна го Елънд и вдигна ръка. — Тя просто проверяваше докъде съм се върнал в предишната си неувереност.

Тиндуил сви рамене.

— Дочух слухове, че обикаляте по коридорите на двореца като изгубено дете.

— И това е вярно — потвърди Елънд. — Но не означава, че съм изгубил напълно самоуважението си.

— Чудесно — рече Тиндуил и кимна към едно кресло. — Разполагайте се, ако благоволите.

Елънд също кимна и придърпа креслото по-близо до двамата.

— Нуждая се от съвет.

— Дадох ви всичко, което имах — заяви Тиндуил. — Дори повече, отколкото трябваше. Защото с оставането си тук показвам, че избирам определена страна.

— Аз вече не съм крал — напомни й Елънд. — Така че не представлявам никаква страна. Аз съм само човек, който търси истината.

Тиндуил се усмихна.

— Да чуем въпроса тогава.

Сейзед следеше разговора с очевиден интерес.

„Зная какво ти е — помисли си Елънд, сякаш му отговаряше. — Аз също не разбирам добре нашите отношения с Тиндуил“.

— Ето какъв е проблемът — рече той. — Изгубих трона, защото не пожелах да излъжа.

— Обяснете — подкани го Тиндуил.

— Имах възможност да прикрия част от закона. И тогава Съборът отново щеше да ме посочи за крал — в последния момент. Вместо това им казах истината, но това ми костваше короната.

Не съм изненадана — рече Тиндуил.

— Така и предполагах — отвърна Елънд. — Въпросът е: смяташ ли, че постъпих глупаво?

— Да.

Елънд поклати глава.

— Но не това ви костваше трона, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Този момент е дребен в сравнение с мащабния ви провал. Изгубихте трона, защото не заповядахте на армията си да опази града, защото по ваше настояване Съборът получи прекалено голяма власт и защото не прибягнахте до убийци и други методи за потисничество. Накратко, Елънд Венчър, изгубихте трона, защото сте добър човек.

Елънд я гледаше втренчено.

— Излиза, че не може да си едновременно човек, който се вслушва в собствената си съвест, и добър крал?

Тиндуил се намръщи замислено.

— Лорд Венчър, въпросът ви е стар като света — заговори тихо Сейзед. — Въпрос, който преди вас са задавали монарси, свещеници и обикновени хора. Но не зная дали има отговор.

— Трябваше ли да излъжа, Сейзед? — попита го Елънд.

— Не — отвърна усмихнато Сейзед. — Може би друг би постъпил точно така на ваше място. Но човек трябва да е последователен. Вие взехте своето решение и ако бяхте изменили на самия себе си в последния момент — ако бяхте излъгали, — щяхте да постъпите противно на природата си. По-добре е за вас, че избрахте това решение, макар че изгубихте трона.

Тиндуил продължаваше да се мръщи.

— Нямам нищо против идеалите му, Сейзед. Но какво ще кажеш за народа? Ами ако много хора измрат само защото Елънд не може да озапти собствената си съвест?

— Тиндуил, не искам да влизам в спор с теб. Моето мнение е, че той постъпи правилно. Негово право е да следва съвестта си и да очаква от провидението да запълни цепнатините, създадени от сблъсъка между морал и логика.

„Провидението“.

— Имаш предвид бог — рече Елънд.

— Именно.

Елънд поклати глава.

— Сейзед, какво е бог, ако не изобретение на принудителите?

— Защо избрахте този път, Елънд Венчър?

— Защото го смятам за правилен.

— И кое го прави такъв?

— Не зная — въздъхна Елънд и се облегна назад. Видя неодобрителния поглед на Тиндуил от позата му, но го пренебрегна. Вече не беше крал и можеше да седи както си иска.

— Говориш за бог, Сейзед, но ти самият не проповядваш ли стотици различни религии?

— Триста, ако трябва да сме точни.

— И в коя от тях вярваш?

— Във всичките.

Елънд поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл. Разказвал си ми за пет-шест, което е достатъчно, за да стигна до извода, че не си приличат.

— Не е моя работа да правя преценки, лорд Венчър — отвърна усмихнато Сейзед. — Аз само ги съхранявам.

Елънд въздъхна. „Свещеници… Понякога да говориш със Сейзед е все едно да говориш с принудител“.

— Елънд — рече Тиндуил с поомекнал глас. — Струва ми се, че подхождате към проблема от погрешна страна. Сейзед има право. Останали сте верен на своите убеждения, а това е кралска черта.

— А сега какво да правя?

— Каквото пожелаете — отвърна Тиндуил. — Никога не съм ви давала директни съвети. Само ви информирах как са постъпвали хората на ваше място преди вас.

— И какво са правили те? — попита Елънд. — Тези велики водачи, как са действали в моето положение?

— Безсмислен въпрос — отвърна тя. — Не биха се озовали в подобно положение, защото не биха допуснали да изгубят титлите си.

— За това става въпрос, нали? — Елънд я погледна в очите. — За моята титла.

— Нали точно това обсъждаме? — отвърна с въпрос Тиндуил.

Елънд не отговори. „Какво според теб прави от човек добър крал? — беше я попитал веднъж. — Доверието — бе отвърнала тя. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава“.

Елънд се изправи.

— Благодаря ти, Тиндуил.

Тя го погледна смутено, после извърна очи към Сейзед. Той й кимна едва забележимо. И най-неочаквано се засмя.

— Хайде, Тиндуил. Да се връщаме към изследването. Негово величество има работа.

„Няма да стана отново такъв, какъвто бях — мислеше Елънд, докато крачеше забързано по коридора. — Няма да се измъчвам и да се тревожа. Тиндуил ме научи да не го правя, макар че така и не ме разбра“.

Върна се в покоите си. Влезе в кабинета и отиде право при гардероба. Дрехите, които му бе избрала Тиндуил — кралските дрехи — го очакваха вътре.

42.

— Добре — рече Елънд и нарисува с въглен малко кръгче върху картата на града. — А какво ще кажеш за тук?

Демоа се почеса по брадичката.

— Грейнфийлд? Това е квартал на благородници, милорд.

— Беше — отвърна Елънд. — Там живееха всички братовчеди на Венчърови. Когато баща ми напусна града, повечето го последваха.

— Доколкото знам, сега тези къщи са заселени от скаа бежанци — каза Демоа.

— Преместете ги — заповяда Елънд.

— Да ги преместим ли, милорд? — възкликна Демоа. Стояха на просторната площадка за карети в Цитаделата Венчър. Около тях сновяха войници. Повечето не носеха униформи, защото не се числяха към градския гарнизон. Елънд вече не беше крал, но въпреки това се бяха отзовали на молбата му.

Това все пак значеше нещо.

— Трябва да преместим скаа от онези къщи — обясни Елънд. — Те са с дебели каменни стени и множество малки стаи. Трудно се отопляват, нужна е печка или огнище за всяка стая. Жилищата на скаа може да изглеждат ужасни, но помещенията там са големи и във всяка стая има голяма печка.

Демоа бавно кимна.

— Лорд Владетеля не би позволил работниците му да замръзнат — рече Елънд. — Жилищата на скаа са най-добрият начин да настаниш възможно повече хора и да ги издържаш с ограничени ресурси.

— Разбирам, милорд.

— Но действайте внимателно, Демоа — рече Елънд. — Моята лична гвардия — подсилена с доброволци от армията — вече няма официална власт в града. Ако някое семейство настоява да остане в благородническа къща, не го гонете. Само се постарайте всички да разберат, че има и алтернатива на замръзването.

Демоа кимна и тръгна да даде нареждания. В същото време пристигна вестоносец и Елънд му махна да дойде да докладва.

— Ако не се лъжа, си от съгледваческата група?

Мъжът кимна и се поклони. Не носеше униформа — не беше войник, нито принадлежеше към охраната на Елънд. Беше съвсем млад, с квадратна брадичка, гола глава и честна усмивка.

— Не те ли познавам? — попита Елънд.

— Помогнах ви преди година, милорд — отвърна мъжът. — Аз ви въведох в двореца на лорд Владетеля, за да се намесите при спасяването на лейди Вин…

— Горадел — спомни си Елънд. — Ти беше от личната охрана на лорд Владетеля.

— Да. След онзи ден постъпих във вашата армия. Реших, че е дошло времето.

Елънд се усмихна.

— Вече нямам армия, Горадел, но ти благодаря, че днес си с нас. Какво ще ми съобщиш?

— Прав бяхте, милорд — отвърна Горадел. — Скаа вече са изтарашили всички пустеещи къщи за мебели. Но малцина са се сетили за стените. Около половината изоставени къщи имат дървени вътрешни стени и почти всички са с дървени покриви.

— Чудесно — рече Елънд и огледа присъстващите. Все още не ги бе запознал с плановете си, само бе поискал доброволци за физическа работа. Не бе очаквал, че ще откликнат повече от стотина души.

— Изглежда, ще разполагаме с доста хора, милорд — рече Демоа, който се бе върнал при него.

Елънд кимна и даде знак на Горадел да си тръгва.

— Значи ще можем да осъществим доста по-амбициозен проект от този, който планирах.

— Милорд — продължи Демоа. — Сигурен ли сте, че трябва да се заемем с рушенето на големи части от града?

— Демоа, или ще се простим с тези къщи, или с хората. Аз избирам къщите.

— Ами ако кралят се опита да ни спре?

— В такъв случай ще се подчиним — отвърна Елънд. — Но не мисля, че лорд Пендрод ще възрази. Твърде е зает да прокара в Събора указ, с който Лутадел да бъде предаден на баща ми. Освен това за него ще е по-добре тези хора да работят, отколкото да безделничат в казармите.

Демоа замълча. Елънд се справяше отлично за човек в неговата деликатна позиция. За съвсем кратко време бе преживял покушение и сваляне от власт, а в града цареше хаос. Сет продължаваше да държи Цитаделата Хастинг, армията му бе заела позиция за атака на града. Лутадел беше като човек с опрян в гърлото нож. Всяко движение нараняваше кожата.

„Не мога да направя почти нищо по въпроса сега — мислеше Елънд. — Трябва да се погрижа хората да не измрат от студ през идващите мразовити нощи“. Усещаше ледените тръпки въпреки наметалото, дрехите и дневната светлина. В Лутадел имаше много хора, но ако събереше достатъчно голяма група за разрушаването на сградите, може би щеше да им помогне.

— Милорд?

Елънд се обърна. Към него се приближаваше нисък мъж с мустаци.

— А, Фелт — рече той. — Имаш ли новини? — Мъжът работеше над проблема с отровената храна и най-вече над въпроса как врагът е проникнал в града.

— Имам, милорд. Разпитахме бегълците с помощта на Размирител, но не постигнахме нищо. И тогава се замислих. Използването на бежанци е твърде очевиден способ. Непознати в града? Естествено, че те ще са първите заподозрени. Реших, че е много по-вероятно онзи, който го прави, да прониква в града и после да го напуска.

Елънд кимна. Бяха проследили внимателно войниците на Сет в Цитаделата Хастинг, но никой от тях не будеше подозрения. Друга възможност беше Мъглородният на Страф, но Вин не вярваше той да стои зад отравянето. Елънд се надяваше, че следата — стига да я намерят, разбира се — ще ги отведе до човек в неговия дворец, може би до кандрата или до неин помощник.

— И? — подкани той Фелт.

— Разпитах хората, които сноват из катакомбите, милорд. Не мисля, че можем да виним тях.

— Катакомбите?

— Тунели, които водят извън града, милорд.

— Че има ли такива? — учуди се Елънд.

— Разбира се, милорд. По времето на лорд Владетеля скаа крадците не са имали много възможности да напускат градовете. Всички, които влизали или излизали от града, били подлагани на разпити. Ето защо били изобретени други начини за движение. Някои вече са изоставени — като спускането и вдигането на хора с въжета от стените. Други продължават да функционират и се използват от шпионите. Когато отровиха първия кладенец, водачите от катакомбите се изплашиха, че ще ги подгоните. Оттогава разрешават на хората само да напускат града.

Елънд се намръщи. Не знаеше как да реагира на това, че някои хора са нарушили заповедта му, забраняваща всякакво излизане от Лутадел.

— След това — продължи Фелт — отидох при реката.

— Мислехме го — прекъсна го Елънд. — Но решетките, които запречват коритото при стената, са непокътнати.

Фелт се усмихна.

— Това е така. Пратих няколко души да се спуснат на дъното и те откриха, че отдолу решетката е заключена с катинари.

— Какво?!

— Някой я е прерязал, милорд — обясни Фелт. — А след това я е заключил, за да не буди подозрение. Затова пък може да влиза и излиза когато пожелае.

Елънд вдигна вежди.

— Искате ли да сменим решетките? — попита Фелт.

— Не — рече Елънд. — Сменете само катинарите и разположете постове. Следващия път, когато някой се опита да проникне в града, искам да го заловите.

Фелт кимна и се усмихна доволно. Напоследък шпионският му талант не бе подлаган на сериозни изпитания и той, изглежда, се радваше на задачите, които му възлагаше Елънд. Самият Елънд реши при първа възможност да назначи Фелт за издирването на кандрата — стига, разбира се, самият Фелт да не беше шпионин.

— Милорд — обърна се към него Демоа. — Струва ми се, че ще мога да предложа още една идея за това как са станали отравянията.

— Така ли?

Демоа кимна и махна на един човек, който чакаше малко встрани. Беше млад, само осемнайсетинагодишен, с мръсното лице и дрехи на скаа работник.

— Това е Ларн — каза Демоа. — Член на паството.

Младежът се поклони притеснено на Елънд.

— Можеш да говориш, Ларн — подкани го Демоа. — Разкажи на лорд Венчър какво си видял.

— Значи, милорд — почна младежът, — опитах се да го кажа на краля. На новия крал имам предвид. — И се изчерви засрамено.

— Няма нищо — успокои го Елънд. — Продължавай.

— Но там ми рекоха да си вървя. Кралят нямал време за мен. Затова дойдох при господаря Демоа. Предположих, че той ще ми повярва.

— За какво? — попита Елънд.

— За инквизитора, милорд — каза младежът тихо. — Видях един в града.

Елънд усети, че го побиват тръпки.

— Сигурен ли си?

Младежът кимна.

— Прекарал съм целия си живот в Лутадел, милорд. Много пъти са ни изкарвали на екзекуции. Мога да позная тези чудовища. Видях го. С онези метални клинове в очите, висок, с расо, промъкваше се нощем. Близо до центъра. Кълна се.

Елънд погледна Демоа.

— И не е единственият, милорд — каза Демоа. — Неколцина членове на паството също твърдят, че са видели инквизитор да се навърта около Кредик Шау. Отначало не им повярвах, но Ларн е човек, на когото може да се има доверие. Щом твърди, че го е видял, значи е така. Очите му са като на Калаено око.

Елънд кимна замислено и нареди усилен патрул да наблюдава района непрекъснато. След това насочи вниманието си към операцията по добиването на дърва за отопление. Раздели хората на групи, даде им нареждания и ги прати да започват, а други — да съберат още доброволци.

Забеляза ентусиазирани пламъчета в очите на хората. Знаеше какво е това. Произхождаше от задоволството, че вършиш нещо полезно, че не седиш в ръце с джобовете в очакване да те сполети съдбата.

Елънд се върна при картата и постави няколко кръстчета. С крайчеца на окото си забеляза, че се приближава Хам.

— Тук сте значи! — възкликна Хам. — Чудех се защо площадката за упражнения пустее.

Елънд се усмихна.

— Пак ли си облякъл униформа? — попита Хам.

Елънд носеше белия мундир. Изработен така, че да прави впечатление сред покрития с пепел град.

— Нали я виждаш.

— Жалко — рече Хам с въздишка. — Никой не бива да носи униформа.

Елънд повдигна въпросително вежди. С наближаването на зимата Хам най-сетне бе добавил към облеклото си риза под елека. Но нямаше нито наметало, нито куртка.

Елънд отново се наведе над картата.

— С униформа ми е по-удобно. Чувствам се по-уверен. Между другото, този твой елек също може да се възприеме като униформа.

— В никакъв случай.

— Така ли? — попита Елънд. — Хам, няма нещо, което да подсказва, че един човек е Главорез, повече от липсата на топли дрехи в облеклото му през зимата. Човек избира облеклото си, за да общува с другите, да им подсказва какъв е — и това е основното предназначение на униформата.

— Интересна гледа точка върху въпроса.

— Какво? — Елънд го погледна. — Никога ли не сте спорили за това с Бриз?

Хам поклати глава и погледна към групичките, които още обсъждаха дадените им разпореждания.

„Променил се е — помисли Елънд. — Всички тези проблеми, с които трябваше да се справяме, са променили и него“. Напоследък Главорезът бе станал по-смълчан — и по-съсредоточен. Разбира се, той имаше много повече да губи от останалите. Хам беше семеен човек, макар да не обичаше да говори за своята Мардра и децата. Елънд подозираше, че това е навик, останал от времето, когато е живял разделен от тях, за да не ги излага на опасност.

„Целият град е моето семейство“ — помисли си той, докато наблюдаваше как войниците се отправят по задачите си. Някои биха сметнали, че събирането на дърва за отопление е досадна и ненужна работа, когато отвън са се разположили три армии. Но Елънд знаеше, че мръзнещото население ще посрещне дървата със същата благодарност, с каквато и спасението от тези три армии.

Истината беше, че Елънд се чувстваше като тези войници. Изпитваше задоволство — дори тръпка, — че прави нещо, че помага.

— Ами ако Сет ни нападне? — попита Хам, също загледан към войниците. — Голяма част от армията ще е разпиляна из града.

— Дори да пратим за дърва хиляда души, пак няма да са много, сравнени с останалата част от армията. Освен това Клъбс смята, че бързо можем да съберем всички. Подготвили сме вестоносци. — Погледна картата и продължи: — Както и да е, не мисля, че Сет се готви да нападне. Той е на сигурно в своята Цитадела. Не можем да го изкараме оттам, ще ни трябват твърде много хора и ще оголим стените. Единственото, от което трябва да се безпокои, е баща ми…

И изведнъж млъкна.

— Какво има? — попита Хам.

— Затова Сет е тук — продължи Елънд и премигна изненадано. — Не виждаш ли? Нарочно се е затворил. Сега съдбата ни е обща. Ако Страф ни нападне, неговата армия ще трябва да се сражава рамо до рамо с нашата.

— Доста отчаян ход — отбеляза Хам.

Елънд си спомни срещата със Сет и повтори:

— Да, отчаян ход. Много точен израз. По някаква причина Сет е отчаян — но не мога да разбера защо. Както и да е, като мина зад стените, той застана на наша страна срещу Страф — независимо дали искаме този съюз, или не.

— Ами ако Съборът предаде града на Страф? Ако хората ни се присъединят към него и нападнат Сет?

— Това е риск, който той е готов да поеме — рече Елънд. „Сет никога не е смятал да си тръгва. Решил е твърдо — или да превземе града, или да се провали с трясък. Той чака, надява се Страф да нападне, безпокои се дали няма да го пуснем вътре доброволно. Но последното няма да се случи, докато Страф се бои от Вин. Безизходна ситуация и за трите страни. С колосите като четвърти и непредсказуем фактор“.

Някой трябваше да наруши равновесието.

— Демоа — каза Елънд. — Ще поемеш ли командването тук?

Капитан Демоа кимна.

Елънд се обърна към Хам.

— Трябва да те питам нещо. — Хам повдигна вежди. — Кажи ми, колко луд се чувстваш в момента?

Елънд изведе коня си от тунела. Обърна се и огледа градската стена. Надяваше се, че войниците в този участък са получили съобщението и няма да го вземат за шпионин или съгледвач на вражеската армия. Не му се щеше да си намери място в биографиите на Тиндуил като бивш крал, загинал от стрелата на свой войник.

Хам го последва с една дребна побеляла женица. Както Елънд бе предположил, Хам без усилие откри водач, който да ги изведе от града.

— Ето, готово — каза жената и се подпря на бастуна си.

— Благодаря ти, добра жено — каза Елънд. — Днес изпълни дълга си пред народа.

Тя изсумтя презрително и повдигна вежди — макар че според Елънд бе почти сляпа. Той се засмя, извади една кесия и я пусна в шепата й. Тя бръкна вътре с кривите си пръсти и преброи парите.

— Три повече?

— Да. Искам да оставиш тук съгледвач, който да чака, докато се върнем.

— Докато се върнете? — повтори жената. — Не бягате ли?

— Не — отвърна Елънд. — Имам малко работа при една от армиите.

Жената отново повдигна вежди.

— Какво пък, ваша воля. — Обърна се и закуцука към тъмния отвор. — За три клипса ще накарам някой от внуците ми да поседи тук няколко часа.

Хам я изпрати с поглед, в който се долавяше симпатия.

— От колко време знаеш за това място? — попита Елънд. Неколцина навъсени мъже вече затваряха прохода. Наполовина прокопан, наполовина изсечен в стените, тунелът бе забележително постижение. Дори след като научи, че съществуват такива проходи, Елънд все още не можеше да свикне с мисълта, че само на няколко минути езда от Цитаделата Венчър има отвор, през който може да се напусне градът.

— От доста години — отвърна Хам. — Баба Хилде ми даваше сладки още докато бях съвсем малък. Разбира се, това бе доста примитивен начин да ме накара да си държа езика зад зъбите — и да не разправям наляво-надясно, че превежда хора през стената. Когато пораснах, вкарвах оттук Мардра и децата.

— Чакай — спря го Елънд. — Ти си израсъл в Лутадел, така ли?

— Разбира се.

— На улицата, като Вин?

Хам поклати глава.

— Не съвсем като Вин. Не мисля, че някой може да е израсъл като нея. Имах родители скаа, но баба ми е била от благороднически род. Живеех в подземния свят, но родителите ми се грижеха за мен, докато пораснах. Освен това бях доста едро момче. Предполагам, че всичко това има значение.

Елънд кимна.

— Няма да наредиш да затворят прохода, нали? — попита Хам.

— Че защо да нареждам да го затварят? — Елънд го погледна изненадано.

Хам сви рамене.

— Е, зная, че не е съвсем законно. Вероятно мнозина са избягали от града през този тунел. Баба Хилде е известна като човек, който прибира парите и не задава въпроси. Дори често да мърмори.

Хам имаше право. „Не ми каза за прохода, докато не го попитах специално“. Тези хора продължаваха да поддържат връзка с предишния си живот и същевременно полагаха усилия да спасят града.

— Аз не съм крал — припомни му Елънд, докато се отдалечаваха от града. — Какво ме интересува как се прехранва твоята баба Хилде?

Хам изглеждаше облекчен. Но след малко на лицето му отново се изписа тревога.

— Ел, тази работа не ми се нрави.

— На мен също — отвърна Елънд.

Хам пое дъх с пълни гърди и кимна.

„Някогашните ми приятели аристократи щяха да се опитат да ме разубедят — помисли Елънд. — Защо се заобиколих с хора, които са били верни на Оцелелия? Те очакват водачите им да предприемат необмислени рискове“.

— Ще дойда с теб — заяви Хам.

— Не. — Елънд поклати глава. — Това няма да промени нищо. Остани тук и чакай, докато се върна. Ако не се появя, разкажи на Вин какво е станало.

— Ще й кажа, разбира се — рече сухо Хам. — А след това ще извадя кинжалите й от гърдите си. Затова се постарай да се върнеш, ясно?

Елънд кимна, но погледът му бе отправен напред. Там се разполагаше цяла една армия без шатри, талиги, обоз и прислуга. Армия, която бе опасла и изяла всички растения в широк кръг наоколо. Колосите.

Дланите му бяха плувнали в пот. Този път щеше да е различно от посещенията при армиите на Страф и Сет. Този път той щеше да е съвсем сам. Вин нямаше да може да го измъкне, ако нещата се объркат: тя все още се възстановяваше от раните си, а и никой не знаеше къде са отишли Хам и Елънд.

„Защо да съм задължен на хората от този град? — зачуди се той. — Те ме отхвърлиха. Защо упорствам да им помагам?“

— Ел, това изражение ми е познато — рече Хам. — Хайде да се връщаме.

Елънд затвори очи и въздъхна. После ги отвори и смуши коня.

Бяха изминали доста години, откакто бе виждал истински колос, което стана по настояване на баща му. Страф не вярваше на тези създания и не одобряваше присъствието на техни гарнизони в Северната област, само на няколко дни път от Ортьо. Но колосите бяха там, за да напомнят за волята на лорд Владетеля.

Освен онова кратко посещение на гарнизона на колосите всичко, което знаеше за тях, идваше от книгите. Преди се доверяваше изцяло на тези източници, но Тиндуил бе успяла да разколебае вярата му в тях. „Дано това, което знам, е достатъчно“ — рече си той, докато приближаваше лагера. Недалеч вече се виждаше малък отряд патрулиращи колоси.

Беше точно както си го спомняше. Един огромен екземпляр — с нацепена, покрита с белези кожа — водеше няколко средни на ръст чудовища с още малки кървящи цепнатини покрай устите и очите. Зад тях подтичваше групичка дребосъци, чиято кожа висеше на едри гънки.

Елънд спря коня пред едрия екземпляр и каза:

— Отведете ме при Джастис.

— Слизай от коня — нареди колосът. Елънд погледа чудовището право в очите. Дори на седлото едва достигаше неговия ръст.

— Отведи ме при Джастис.

Колосът го оглеждаше с непроницаемо изражение. Имаше цепнатина от едното око до другото над носа и втора, която се извиваше надолу от ноздрите. Кожата върху носа бе изопната толкова силно, че го приплесваше върху черепа.

Това беше моментът. В книгите се казваше, че колосът или ще изпълни нареждането, или ще го нападне. Елънд чакаше напрегнато.

— Ела — изсъска колосът, обърна се и тръгна към лагера. Останалите заобиколиха коня на Елънд и животното изпръхтя изплашено. Елънд държеше юздите му стегнати и лекичко го насочваше с колена. Конят се подчиняваше, но неспокойно.

Би трябвало да се радва на тази малка победа, но напрежението му нарастваше. Навлизаха в лагера на колосите. Имаше чувството, че го поглъща. Сякаш върху него се свличаше огромна скална маса. Колосите, покрай които минаваха, го оглеждаха с празните си, лишени от чувства очи. Други клечаха край огньовете, без да помръдват, като че ли главите им бяха кухи, без мозък.

Имаше и такива, които се биеха. Смазваха противниците си с голи ръце на земята пред погледите на нехаещите им другари. Нито един философ, учен или книжник не беше в състояние да определи какво подтиква към действия колосите. Алчността бе едно от възможните обяснения. Ала понякога нападаха дори след като разполагаха с изобилие от храна и бяха склонни да убият свой побратим заради парче месо. Болката бе друга възможна причина, както и предизвикателството към по-старшия. Хищни, примитивни мотиви. А понякога се случваше нападенията да са съвсем безпричинни и безпочвени.

След битката разговаряха съвсем спокойно, сякаш действията им са били напълно рационални. Елънд потръпваше всеки път, когато отнякъде долиташе кръвожаден вик, и си повтаряше, че всичко ще е наред, докато стигне при Джастис. Колосите обикновено се биеха помежду си.

Освен ако не ги завладееше жажда за кръв.

Прогони тази мисъл и се съсредоточи върху онова, което Сейзед му бе разказал за лагера на колосите. Съществата бяха въоръжени с тежките железни мечове, които му бе описал терисецът. Колкото по-едър бе колосът, толкова по-голям бе мечът му. Когато достигнеше размери, които предполагаха ново, по-голямо оръжие, колосът имаше две възможности: да намери захвърлен меч или да убие някой и да отнеме неговия. Така популацията на колосите лесно можеше да се контролира чрез увеличаване или намаляване броя на мечовете в една определена група.

Никой от учените нямаше представа как се размножават тези чудовища.

Сейзед му бе разказал и за странните малки торбички, вързани за мечовете. „Какво ли има в тях? — зачуди се Елънд. Сейзед бе казал, че по-едрите екземпляри носели по три-четири. — Но този от моята група има поне двайсет“. Дори дребните колоси от групата около Елънд имаха по три торбички.

„Интересно дали Джастис не контролира колосите чрез онова, което е торбичките?“

Нямаше начин да разбере, освен ако не помоли някой от колосите да му даде торбичката си — а се съмняваше, че ще го направят.

Докато прекосяваха лагера, забеляза и друго странно нещо — някои от колосите носеха дрехи. Навремето се бяха ограничавали само с набедрени препаски и Сейзед го бе потвърдил. Но сега мнозина бяха обули панталони и носеха ризи или поли, прилепнали към телата им. Дрехите бяха от всякакви размери и повечето бяха скъсани по шевовете. Други пък висяха свободно и бяха привързани с колани. Елънд видя няколко колоса с превръзки на главите и ръцете.

— Ние не сме колоси — заяви неочаквано водачът на групата и го погледна.

Елънд се намръщи озадачено.

— Какво значи това?

— Ти мислиш, че сме колоси — повтори водачът с устни, толкова изпънати, че едва оформяше думите. — Ние сме хора. Ще живеем във вашия град. Ще ви избием и ще го вземем.

Елънд потрепери, осъзнал причината за странното облекло. Бяха го взели от градчето, което бяха нападнали и откъдето бяха пристигнали бежанците. Изглежда, имаше някаква промяна в начина им на мислене. Или пък това желание е съществувало винаги, но е било потискано от лорд Владетеля? Ученият в Елънд бе заинтригуван. Останалата част от него — ужасена.

Водачът спря пред няколко шатри — единствените в целия лагер — и изведнъж се обърна и извика. Конят на Елънд се стресна и той дръпна юздите да го успокои, а през това време колосът се нахвърли с юмруци върху един от спътниците си.

Елънд овладя коня. Но водачът не можа да се справи със съперника си.

Докато Елънд слизаше от коня, победителят измъкна окървавения си меч от гърдите на сваления водач. После — по тялото му зееха няколко пресни цепнатини и не всичките бяха от опънатата кожа — се наведе и прибра торбичките от трупа. Елънд го гледаше втрещено. Колосът се изправи и каза завалено:

— От този не ставаше добър водач.

„Не мога да позволя на тези чудовища да нападнат града — помисли Елънд. — Трябва да направя нещо“. Слезе от коня и го поведе за юздите към първата шатра, пред която имаше група неспокойни млади мъже с униформи. Подаде юздите на един и нареди:

— Погрижи се за животното. — И пристъпи напред. — Аз съм Елънд Венчър. Съобщете за мен на лорд Лекал.

Един войник влезе в шатрата. Елънд го последва в преддверието, където имаше още неспокойни войници.

„Какво ли е за тях — помисли Елънд — да живеят сред тези ужасни създания?“ Зачака с привидно търпение, докато един глас не се обади отвътре:

— Пуснете го да влезе.

Изминалите месеци не бяха оказали благотворно влияние върху Джастис Лекал. По някаква причина редките кичури на темето му изглеждаха по-жалки, отколкото ако си бе обръснал главата. Сюртукът му бе увиснал и лекьосан, под очите му бяха натежали тъмни торбички.

Щом видя Елънд, Джастис се ококори невярващо, после вдигна разтреперана ръка да приглади косата, която нямаше.

— Елънд? Какво, в името на лорд Владетеля, се е случило с теб?

— Отговорности, Джастис — отвърна Елънд. — Изглежда, никой от двама ни не е бил готов за тях.

— Вън — нареди Джастис на охраната и те побързаха да излязат.

— Доста време мина, Елънд — подхвърли Джастис и се засмя уморено.

Елънд кимна.

— Какви времена бяха само — продължи Джастис. — Седяхме у вас или у нас, или се наливахме при Телдън. Бяхме толкова наивни, нали?

— Наивни — повтори Елънд. — Но изпълнени с надежди.

— Нещо за пиене? — предложи Джастис и се приближи до скрина. Елънд огледа струпаните отгоре бутилки и чаши. Повечето бяха празни. Джастис извади пълна бутилка от скрина и наля на Елънд в една чашка. Малкото количество и чистият цвят подсказваха, че питието не е вино. Елънд взе чашата, но не отпи.

— Какво е станало, Джастис? Как един умен и мъдър философ, когото познавах, се е превърнал в тиран?

— Тиран? — повтори Джастис и гаврътна своята чашка наведнъж. — Аз не съм тиран. Баща ти е тиран. Аз съм само реалист.

— Не виждам нищо реалистично в това да живееш насред лагер на колоси.

— Аз мога да ги контролирам.

— Ами Сюисна? Градът, който опустошиха?

Джастис махна с ръка.

— Беше просто нещастен инцидент.

Елънд погледна чашата в ръката си, после я изля на пода.

— Не сме в палата на баща ми, нито вече сме приятели. Не мога да нарека свой приятел човек, който предвожда такава армия към града. Какво се случи с твоята чест, Джастис Лекал?

Джастис изпръхтя и погледна със съжаление мокрото петно на земята.

— Ей това винаги е било проблемът с теб, Елънд. Толкова си самоуверен, изпълнен с оптимизъм, егоистичен.

— Ти също беше изпълнен с оптимизъм — каза Елънд и пристъпи напред. — Джастис, ние искахме да променим света, не да го разрушим!

— Така ли? — Джастис го изгледа с твърдост, каквато Елънд никога не бе виждал у него. — Искаш ли да узнаеш защо съм тук, Елънд? Имаш ли представа какво ставаше в Южните области, докато ти си играеше в Лутадел?

— Джастис, съжалявам за онова, което е сполетяло семейството ти.

— Съжаляваш? — Джастис се пресегна и дръпна бутилката от скрина. — Ти съжаляваш? Аз осъществих плановете ти, Елънд. Постигнах всичко, за което говорехме — свобода, политическа справедливост. Доверявах се на съюзниците си, вместо да ги смажа и да ги подчиня. И знаеш ли какво стана?

Елънд затвори очи.

— Те избиха всички, Елънд — продължи Джастис. — Така постъпваш, когато вземеш властта. Убиваш съперниците си и семействата им — дори малките деца и бебетата. И оставяш труповете им като предупреждение. Това е добрата политика. Така се задържа властта!

— Джастис, лесно е да вярваш в нещо, когато печелиш всеки път — отвърна Елънд и отвори очи. — Вярата на човека се определя от неговите загуби.

— Загуби? — Джастис го погледна. — Като сестра ми?

— Не, исках да кажа…

— Достатъчно! — прекъсна го Джастис и тресна бутилката върху масата. — Стража!

Двама мъже отметнаха чергилото и влязоха.

— Задръжте краля под стража! — нареди Джастис с неуверено махване на ръката. — Пратете вестоносец в града и им предайте, че искаме да преговаряме.

— Джастис, аз вече не съм крал — рече Елънд.

Джастис се сепна.

— Нима мислиш, че щях да дойда тук и да позволя да ме плениш, ако бях крал? — попита Елънд. — Те ме детронираха. Съборът се основа на клаузата за липса на доверие и избра друг крал.

— Ах ти, глупак такъв! — изсъска Джастис.

— Загубих, Джастис — рече Елънд. — Зная, че за мен не беше така трудно, както за теб, но мисля, че мога да те разбера.

— Значи дори този смешен костюм не те спаси, а? — попита Джастис и прокара пръсти през „косата“ си.

— Джастис, вземи си колосите и си върви.

— Това звучи като заплаха, Елънд — отвърна Джастис. — Ти не си крал, нямаш армия, а и не виждам наблизо твоята Мъглородна. На какво основание ме заплашваш?

— Това са колоси, Джастис. Наистина ли искаш да ги вкараш в града? Там беше твоят дом. Вътре има хиляди невинни!

— Аз… мога да контролирам моята армия.

— Съмнявам се, че можеш — възрази Елънд. — Какво стана, Джастис? Те ли решиха, че имат нужда от крал? Казаха ми, че били „хора“, това също ли е тяхна идея? Какво има в тези торбички?

Джастис не отговори.

Елънд въздъхна.

— Какво ще стане, ако някой от тях превърти и те нападне?

Джастис поклати глава.

— Съжалявам, Елънд. Не мога да позволя на Страф да сложи ръка на атиума.

— А хората в града?

Джастис се поколеба за миг, после сведе глава и даде знак на стражите. Един от тях сложи ръка на рамото на Елънд.

Елънд остана изненадан от собствената си реакция — заби лакът в лицето на войника, после повали другия с ритник в коляното. И преди Джастис да успее да извика, се хвърли върху него.

Измъкна от ботуша си обсидиановия кинжал, който му бе подарила Вин, и улови Джастис за рамото. Завъртя го, притисна го върху масата и без да мисли, забоде кинжала в рамото му. Джастис изпищя повече от страх, отколкото от болка.

— Джастис — изръмжа Елънд, — ако има някаква полза от това да ти видя сметката, ще го направя още сега. Но не зная как контролираш тези чудовища и не бих искал да разбера какво ще стане, ако ги пусна на воля.

В шатрата нахлуха войници. Елънд дори не ги погледна. Зашлеви Джастис през лицето, за да го накара да спре да пищи, и продължи:

— Чуй ме. Не ме е грижа дали те боли, нито дали все още вярваш в нашите идеали и ще изгубиш в политическата надпревара със Страф и Сет. Единственото, което ме интересува, е да не пострадат моите сънародници. Искам да изведеш армията си от тази област — ако не те свърта на едно място, нападни Сет или Страф. Сега земите им са беззащитни. Обещавам ти, че няма да им позволя да се сдобият с атиума. Освен това ще ти дам един приятелски съвет. Помисли си за раната на рамото ти. Аз бях най-добрият ти приятел, а едва не те убих. Какво, по дяволите, търсиш сред цяла армия обезумели колоси?

Войниците го заобиколиха. Елънд се изправи, вдигна Джастис с лице към себе си и опря ножа в гърлото му.

Стражите застинаха.

— Сега си тръгвам — заяви Елънд и бутна объркания Джастис пред себе си към изхода. С нарастващо безпокойство забеляза, че войниците са само десетина. Сейзед бе преброил поне два пъти повече. Какво бе станало с другите?

Коня му го нямаше. Без да изпуска войниците от поглед, Елънд побутна Джастис към невидимата линия между човешкия лагер и огньовете на колосите. Щом стигна до нея, се обърна и тласна Джастис към хората му. Те го уловиха, като че ли понечиха да тръгнат след Елънд, но се спряха.

Елънд бе прекосил границата с лагера на колосите. Стоеше мълчаливо и наблюдаваше жалката група войници с Джастис в средата. Лесно можеше да прочете какво е изписано върху лицето на Джастис. Омраза. Джастис нямаше да се откаже. Човекът, когото Елънд познаваше, бе мъртъв, заменен от този продукт на новия свят, който нямаше добро мнение за философи и идеалисти.

Елънд се обърна и закрачи между колосите. Няколко от тях го доближиха бързо. Същите отпреди? Не можеше да каже със сигурност.

— Изведете ме от лагера — нареди им той, като втренчи очи в лицето на най-едрия. Или се бе научил да разговаря с тях, или този колос бе по-склонен да се подчинява, но те го послушаха без възражения. Водачът кимна и групата го заобиколи.

„Идването ми тук беше безсмислено — помисли отчаяно Елънд. — Само настроих Джастис срещу мен. Рискувах живота си за нищо. Да можех само да разбера какво има в тези торбички!“

Огледа заобикалящите го колоси. Типична група с екземпляри от половин човешки ръст до грамадни чудовища. Крачеха приведени, привидно нехайни…

Елънд все още държеше кинжала в ръка.

„Това е глупаво“ — помисли си той. Но въпреки това избра най-дребния колос в групата, пое си дъх и го нападна.

Останалите колоси се спряха да гледат. Съществото, което Елънд бе избрал, се извърна — но в погрешната посока. Беше с лице към своя съсед, другия колос с подобни размери. Елънд го събори и заби кинжала в гърба му.

Въпреки малкия си ръст колосът бе невероятно силен. Отхвърли Елънд и нададе болезнен вик. Но Елънд успя да задържи кинжала в ръка.

„Не бива да му позволявам да извади меча“ — помисли си той, изправи се бързо и заби острието в бедрото на колоса. Чудовището отново падна, но удари с едната си ръка Елънд, а другата посегна към дръжката на меча.

Елънд падна на земята и изпъшка. Колосът улови меча, но изглежда, се затрудняваше да се изправи. От двете му рани бликаше ярка кръв, по-светла и прозрачна от човешката, но може би това бе само заради контраста с тъмносинята кожа.

Колосът най-сетне успя да стане и Елънд осъзна грешката си. Беше позволил да го направлява адреналинът, нахлул в кръвта му при сблъсъка с Джастис. Вярно, че бе подобрил уменията си в ръкопашния бой, но едва ли можеше да се сравнява с колос.

Вече бе твърде късно да съжалява.

Отскочи настрани и тежкото острие на меча се заби в земята до него. Инстинктите надделяха над ужаса и той успя да се измъкне на косъм от втория удар — върхът на меча сряза униформата и остави кървава драскотина над лакътя му.

„Има само един начин да победиш с нож въоръжен с меч противник… — помисли Елънд и стисна кинжала по-здраво. Странно, но тази мисъл не му бе внушена от инструкторите, нито от Вин. Не знаеше откъде е дошла, но й се довери. — Скъси дистанцията и го довърши бързо“.

И Елънд нападна. В същия миг колосът замахна пак. Елънд знаеше какво ще последва, но не можеше да направи нищо. Хвърли се напред с вдигнат за удар кинжал и стиснати зъби.

Заби кинжала в окото на колоса, като се размина на косъм с острието на меча.

И двамата паднаха.

Елънд изстена, заровил лице в покритата с пепел, опасана до корен земя. После бавно се изправи. Колосът не помръдваше. Другарите му стояха с безизразни лица и го гледаха. Изглежда, очакваха нещо.

— Той ми изяде коня — заяви Елънд. Това бе първото нещо, което се появи в замъгления му ум.

Колосите кимнаха един по един. Елънд се олюля, изтри саждите от лицето си и бавно коленичи до мъртвото чудовище. Извади кинжала от окото на убития и го пъхна в ботуша си. След това прибра торбичките — колосът имаше две.

Накрая, без да знае защо го прави, изтръгна меча от пръстите на колоса и го метна на рамо. Беше толкова тежък, че едва успяваше да го носи, и със сигурност нямаше да може да го размахва. „Как този дребосък се е справял с подобно нещо?“

Колосите го наблюдаваха мълчаливо и когато приключи, го изведоха от лагера.

Веднага щом остана сам, Елънд развърза торбичките.

Не се изненада от това, което откри в тях. Джастис бе избрал да контролира страховитите си бойци по най-стария възможен начин.

Плащаше им.

43.

Мъглата нахлуваше в тъмната стая, промъкваше се покрай изправената на вратата на балкона Вин. Елънд беше неясен силует, свит и заспал в леглото зад нея.

„Както изглежда, господарке — й бе обяснил ОреСюр, той е отишъл в лагера на колосите сам. Вие спяхте, а никой от нас не е бил информиран за намеренията му. Не зная дали е успял да разубеди онези чудовища да ни нападнат, но със сигурност е донесъл много ценна информация“.

ОреСюр клечеше до нея. Не беше попитал Вин защо е дошла в стаята на Елънд, нито какво прави тук, докато той спи.

Тя не можеше да го защитава. Беше се опитала, но вече си даваше сметка колко е трудна тази задача. Особено сега, когато беше ранена.

Елънд имаше право да рискува. Той беше мъж, уверен в силите си и в призванието си. Но това, което бе направил, го бе изложило на огромен риск. Докато го гледаше как спи, тя изпита ужасен, непреодолим страх.

„Веднъж го спасих от убийците, успях да го опазя. Аз съм могъщ аломант. Защо тогава се чувствам толкова безпомощна? Толкова самотна?“

Приближи се тихо до него, стъпваше с боси крака по пода. Постоя малко наведена над спящия си любим.

ОреСюр изръмжа едва чуто.

Вин се обърна. На балкона се бе изправил тъмен силует почти невидим дори за подсиленото й с калай зрение.

— Зейн — прошепна тя.

— Той не е в безопасност, Вин — каза Зейн и бавно пристъпи към нея, заобиколен от вихрещи се мъгли.

Тя погледна през рамо към Елънд.

— Никога няма да е в безопасност.

— Дойдох да ти кажа, че сред вас има предател.

Вин вдигна глава.

— Кой?

— Демоа — отвърна Зейн. — Свързал се е с баща ми малко преди покушението и е предложил да отвори портите и да му предаде града.

Вин се намръщи. „В това няма никаква логика“.

Зейн я доближи.

— Това е работа на Сет, Вин. Той е змия, дори сред останалите благородници. Не зная как е успял да подкупи Демоа, но съм сигурен, че той се е опитал да провокира баща ми да нападне града по време на гласуването.

Вин се замисли. Ако Страф бе нападнал, това щеше да подсили впечатлението, че тъкмо той е пратил убийците.

— Елънд и Пенрод е трябвало да умрат — продължи Зейн. — В настъпилия хаос в Събора Сет щеше да вземе властта. И тогава вероятно щеше да поведе армията си — заедно с вашата — срещу атакуващия Страф. Да се представи за спасител на Лутадел от тиранията…

Вин мълчеше. Само защото го казваше Зейн не значеше, че е истина. Но разследването също водеше към Демоа.

Беше познала убиеца в Събора и знаеше, че е от обкръжението на Сет, така че поне в тази част Зейн не изопачаваше нещата. Освен това Сет и друг път бе пращал убийци аломанти — когато Вин бе изчерпала последните си запаси атиум. Тогава тъкмо Зейн й бе спасил живота.

Тя стисна яростно юмруци. „Ако е прав, значи Демоа е мъртъв, заместен от кандра, която е проникнала в двореца и от много дни е само на крачка от Елънд. А дори и Зейн да лъже, все още държим в града тиран — и друг отвън. Плюс армия колоси, които си точат зъбите за нас. А Елънд няма нужда от мен.

Защото не мога да направя нищо“.

— Разбирам защо си ядосана — прошепна Зейн и се изправи до леглото на спящия си брат. — Продължаваш да го слушаш. Искаш да го пазиш, но той не ти позволява. — Погледна я. В очите му се долавяше намек.

Имаше нещо, което можеше да направи. Това, което искаше от самото начало. За което бе обучена.

— Сет за малко да убие мъжа, когото обичаш — продължи Зейн. — Твоят Елънд постъпва както пожелае. Какво пък, мисля, че ние можем да направим същото. — Не откъсваше очи от нейните. — Твърде дълго бяхме ножове на други. Нека покажем на Сет защо трябва да се бои от нас.

Чувствата, които я изпълваха, гневът и ядът, я подтикваха да направи както предлагаше Зейн. Но тя продължаваше да се колебае. Съвсем наскоро бе убила други човешки същества и още си спомняше ужаса от това. Но от друга страна… Елънд бе показал, че е готов да поема рискове — смъртоносни, безумни рискове, като този да влезе сам и беззащитен в лагера на колосите. Това почти граничеше с предателство. Толкова усилия бе положила да го опази, като бе рискувала себе си. А той бе отишъл в лагер, пълен с чудовища.

Стисна зъби. Даваше си сметка, че Елънд не е виновен за постъпките си и че нейната роля е да го опази. И че следователно трябва да се погрижи да премахне заплахите.

— Да вървим — прошепна тя.

— Но искам да знаеш едно — каза Зейн. — Не бива да го убиваме. Друг ще заеме мястото му и ще поеме командването на армията. Трябва да го ударим силно. Да направим така, че да се изплаши и да си тръгне сам.

Тя го гледаше, впила нокти в дланите си.

— Кажи ми — продължи той. — Какво би те посъветвал да направиш твоят Келсайър?

Отговорът беше лесен. Келсайър никога не би изпаднал в подобно положение. Той бе суров човек и не прощаваше на онези, които заплашваха близките му. Сет и Страф нямаше да изкарат и една нощ край стените на Лутадел, преди да опитат ножа му.

Частица от нея винаги бе жадувала за това силно, окончателно и жестоко решение.

„Има два начина да се опазиш — зашепна в нея гласът на Рийн. — Или се прави на тиха и безобидна, та другите да не ти обръщат внимание, или бъди толкова опасна, че да им вдъхваш страх“. Тя погледна Зейн и кимна. Той се усмихна, скочи през прозореца и изчезна в мъглите.

— ОреСюр — прошепна тя. — Атиумът.

Овчарката дотича до нея и козината на рамото й се разтвори.

— Господарке — промълви ОреСюр. — Не отивайте.

Тя погледна Елънд. Не можеше да го опази от всички опасности. Но поне можеше да опита. Взе стъкленицата с атиум. Ръцете й вече не трепереха. Побиваха я хладни тръпки.

— Сет си позволи да заплаши човека, когото обичам — прошепна тя. — Скоро ще разбере, че на този свят има и по-смъртоносни неща от неговите убийци. По-силни от армията му. По-страшни дори от лорд Владетеля. Защото отивам да му го покажа.

Наричаха го „мъгливата стража“.

Войниците се редуваха да стоят в тъмното, под трепкащата факла. Някой трябваше да остане да пази. Да гледа тези местещи се, танцуващи мъгли и да се чуди дали там има някой. Да охранява стените.

Уелън знаеше, че там има някой.

Знаеше, но никога не го казваше. Войниците се присмиваха на подобни суеверия. Все пак нали излизаха в мъглите. Бяха свикнали. Бяха се уверили, че няма нищо страшно.

Или поне предполагаха, че няма.

— Ей! — извика Джарлокс и се наведе от ръба на стената. — Уелс, виждаш ли нещо там долу?

Разбира се, че не виждаше. Такива като него бяха поне двайсетина души, подредени по стените на Цитаделата Хастинг, с погледи, втренчени към ниската външна стена, която заобикаляше двора. Беше им наредено да се оглеждат за всякакви подозрителни признаци в мрака.

„Подозрителни“. Това бе думата, която използваха. Но тук всичко беше подозрително. Мъглите. Стелещият се мрак, това черно пространство, царство на хаоса и омразата. Уелън никога не се бе чувствал спокоен през нощта. Те бяха някъде там. Той знаеше.

Нещо се раздвижи в тъмнината. Уелън отстъпи назад, втренчил очи в нощта, сърцето му запърха от страх, а ръката, с която стискаше копието, плувна в пот.

— Ей! — извика той и примижа. — Мога да се закълна, че видях…

Стана точно както бе предполагал. Като хиляди пчели в горещ ден, като градушка от стрели, изстреляни от вражеска армия. Върху бойниците се посипаха монети. Блещукаща, убийствена завеса, стотици ярки дири в мъглата. Метален звън върху камъка, последван от болезнените викове на войниците.

Уелън отстъпи назад и вдигна копието. Отгоре долетя предупредителният вик на Джарлокс — и секна: Джарлокс издъхна по средата на вика, със забита в гърлото монета, която изхвърли късчета от зъбите му навън, преди да продължи през плътта към тила. Той падна и Уелън отскочи изплашено от трупа му. Разбираше, че е твърде късно да избяга.

Дъждът от монети спря. Настъпи тишина. В краката му се въргаляха стенещи стражници.

И тогава те дойдоха. Две тъмни, смъртоносни сенки в нощта. Гарвани в мъглата. Профучаха над Уелън с разперени черни наметала.

Оставиха го зад себе си, сред труповете на отряд, който допреди секунди наброяваше двайсет души.

Вин скочи боса върху каменните павета на Хастинг. Зейн както винаги се спусна изправен, излъчващ самоувереност.

Разпаленият в тялото й пютриум придаваше на мускулите й сила и енергия за хиляди едновременни движения. Вече не усещаше болка над десния си хълбок. Последното парче атиум бе погълнато, но тя не бързаше да го използва. Още не. Нека преди това се увери в подозренията си, че Сет е Мъглороден.

— Поемаме отдолу нагоре — подхвърли Зейн.

Вин кимна. Централната кула на Цитаделата Хастинг беше сграда с много етажи и не знаеха на кой от тях се е разположил Сет. Ако започнеха отдолу, нямаше начин да избяга.

Освен това изкачването беше по-трудно, а натрупаната в мускулите на Вин енергия жадуваше за освобождаване. Беше чакала твърде дълго, натегната като пружина. Беше се уморила от слабост, от престоя в стаята. Беше прекарала месеци наред като нож, опрян в нечие гърло.

Дошло бе време да реже.

Понесоха се напред. Наоколо заблестяха факли — войниците на Сет се бяха събудили от виковете и изскачаха на вън. Вероятно си мислеха, че ги напада цяла армия. Можеха само да мечтаят за подобен късмет.

Вин излетя нагоре, Зейн я последва и пръсна цяла кесия монети под себе си. Стотици медни късчета се посипаха като дъжд — истинско съкровище за бедняците. Вин се приземи на една бойница, сетне двамата Тласнаха едновременно монетите във всички посоки. Озарените от светлината на факлите късчета се стрелнаха из лагера и почнаха да повалят изплашените сънени мъже.

Вин и Зейн продължиха към централната кула. Отпред вече се беше строил отряд войници. Изглеждаха объркани и смутени, но бяха въоръжени. Носеха метални брони и стоманени оръжия — правилен избор, в случай че се изправяха срещу вражеска армия.

Зейн и Вин се спуснаха сред тях. Зейн хвърли една монета и Вин се пресегна и я Тласна. Усещаше теглото на Зейн, който също я Тласкаше.

Закотвени един към друг, двамата Тласнаха едновременно в противоположни посоки металните брони на войниците. С разпален пютриум и солидна опора Тласъците им разхвърлиха стражите сякаш бяха зашлевени от невидими ръце. Копия и мечове литнаха в нощта и задрънчаха по калдъръма. Нагръдници се впиха в телата под тях и ги понесоха със себе си.

Когато усети, че Зейн вече не се опира на монетата, Вин изгаси стоманата. Блестящото късче метал падна на земята между тях и Зейн се обърна, вдигнал ръка към последния войник, застанал между него и вратите на цитаделата.

Отзад се появи нов отряд войници, но внезапно спря, сблъскал се с невидимата стена на неговия Тласък — сетне тежестта се прехвърли право върху самотния войник. Нещастникът отхвърча назад и се сгромоляса върху портата

Чу се хрущене на строшени кости. Вратите се разтвориха и войникът полетя навътре. Зейн го последва приведен. Вин затича след него, босите й крака зашляпаха върху гладкия мрамор.

Вътре ги чакаха още войници. Тези не носеха ризници и бяха въоръжени с дървени щитове, за да се пазят от монетите. Освен това имаха тояги или обсидианови мечове. Мъгливи убийци — воини, обучени за борба с аломанти. Бяха поне петдесетина.

„Сега вече ще стане напечено“ — помисли си Вин, подскочи нагоре и се Тласна от пантите на вратата.

Зейн продължи да Тласка войника с ризницата и го запокити право срещу отряда Мъгливи убийци. В мига, когато войникът се стовари върху тях, Вин се приземи сред втората група, завъртя се на пода, разпали пютриум и подсече поне четирима. Останалите се хвърлиха да я нападнат, но тя Тласна една монета в кесията си, накара я да пробие плата и да падне на земята и отхвърча нагоре. Завъртя се във въздуха и улови тояга, изпусната от паднал войник.

Обсидианови остриета изтрещяха на мястото, където се бе намирала допреди миг. Вин се спусна, вдигнала тоягата, и заудря с нечовешка бързина и сила — чела, брадички, гърла. Счупени черепи. Строшени кости. Не си беше поела и веднъж дъх, а поне още десетина от противниците й се въргаляха наоколо.

„Десет… Келсайър не каза ли, че веднъж се затруднил с половин дузина?“

Сега не беше време да мисли за тези неща. Голяма група войници се отправяше към нея. Тя извика, скочи срещу тях и хвърли тоягата в лицето на най-близкия. Останалите побързаха да се прикрият зад щитовете си. Вин се приземи, плъзна се по земята и измъкна обсидиановите кинжали. Заби ги едновременно в краката на първите двама мъже, подмина ги и продължи да удря оголена плът навсякъде, където я виждаше.

Нещо се раздвижи в периферното й зрение и тя машинално блокира стоварващата се тояга. Дървото се строши и тя повали мъжа с посичащ удар през шията, като почти го обезглави. Отскочи, забелязала, че прииждат нови сили, пое си дъх, закотви се за трупа с броня, който Зейн бе използвал преди малко, и го Притегли към себе си.

Щитовете бяха безсилни срещу толкова масивно тяло. Вин стовари трупа върху противниците си и ги помете. От едната й страна се въргаляха Мътните убийци, с които се бе разправил Зейн. Той самият стоеше сред тях, черен стълб сред проснатите тела. Когато срещна погледа й, й кимна към дъното на помещението.

Вин заряза последните няколко живи Мътни убийци, Тласна се от трупа и се понесе над пода. Зейн също скочи. Тласна се и излетя през прозореца в мъглите отвън. Вин бързо провери стаята отзад — от Сет нямаше и следа. Тя се обърна, повали мимоходом един олюляващ се Мътен убиец и влезе в шахтата на въжената инсталация.

Не й трябваше кошница. Изстреля се право нагоре върху хвърлена монета и се озова на третия етаж. Зейн щеше да се погрижи за втория.

Вин скочи безшумно на мраморния под и в същия миг чу стъпки от стълбището зад себе си. Веднага позна просторното помещение — това бе гостната, където вечеряха със Сет. В момента беше празна, дори масата бе прибрана, но рисунките на витражните стъкла й бяха добре познати.

Откъм кухнята нахлуха още Мътни убийци. Десетина. „Там сигурно има друго стълбище“ — помисли си Вин и изтича към главното стълбище. Оттам се показаха други Мътни убийци и двете групи бавно я обкръжиха.

Петдесет срещу един вероятно беше достатъчно сигурно съотношение за тези мъже, защото те я нападнаха уверено. Тя погледна към отворената врата на кухнята, за да провери дали Сет не се крие там. Този етаж беше чист.

„Сет се е обзавел с доста Мътни убийци“ — помисли тя, докато бавно отстъпваше към средата на помещението. Като се изключеше стълбището, кухнята и колоните, останалите стени представляваха сводести витражни прозорци.

„Той се е подготвил за тази атака. Или поне се е опитал“.

Вин приклекна и огледа мъжете, които постепенно стесняваха кръга. Затвори очи и разпали дуралуминий.

След това Притегли.

Витражните прозорци, вградени в метални рамки, избухваха едновременно. Тя почувства как металните рамки се понасят навътре, извиват се под невероятната й сила. Представи си безбройните дребни остри стъкла, които прорязваха въздуха. Чу писъците на мъжете, когато стъклото и металът се стовариха върху тях.

Само външната редица от убийци щеше да бъде покосена от взрива. Вин отвори очи и скочи миг преди десетина фехтовачески бастунчета да се стоварят върху нея. Профуча през ветрило от удари. Някои попаднаха в целта. Това нямаше значение. В момента не изпитваше никаква болка.

Тласна се от една изкривена метална рамка, прелетя над главите на войниците и се приземи от другата страна на кръга нападатели. Външната редица, както и предполагаше, бе повалена от строшени стъкла и метални късове. Вин вдигна ръка и наведе глава.

Дуралуминий и стомана. Тя Тласна. Светът се разлюля.

Вин излетя през прозореца в мъглите, като се Тласкаше от металните късове, забити в труповете на Мъгливите убийци. Телата им се понесоха в противоположна посока и повалиха техните още живи другари.

Мъртви, умиращи и невредими убийци се смесиха в обща купчина, Тласкана от Вин към срещуположния прозорец, и изхвърчаха в мъглите, всичките петдесет мъже. В помещението останаха само кървави дири и натрошено стъкло.

Вин погълна съдържанието на поредната стъкленица и се Притегли към прозореца на четвъртия етаж. Докато се приближаваше, един труп изхвърча през него и полетя надолу в мрака. Тя мярна за миг Зейн, който тъкмо излиташе през отвора от другата страна. Този етаж също беше чист.

Петият етаж беше озарен от ярки светлини. Вероятно трябваше да започнат от него, но планът не беше такъв. Зейн беше прав. Въпросът не беше само да се справят със Сет. Трябваше да всеят ужас в армията му.

Вин се Тласна от трупа, който Зейн бе изхвърлил през прозореца, като използва металната му броня като котва, и се извиси нагоре и малко встрани от сградата. Едно бързо Притегляне я насочи обратно към стените на кулата и тя изчака да достигне нужната височина. Приземи се на прозореца на петия етаж.

Сграбчи каменния перваз и си пое дъх. Влажното й чело изстина от студения вятър. Тя премигна, отвори очи и разпали пютриум.

Мъглородна.

Разби прозореца с един замах. Войниците, които чакаха вътре, отскочиха назад. Един от тях имаше метална катарама на колана. Той умря пръв. Останалите не знаеха как да реагират, когато катарамата се развилия сред тях, Теглена и Придърпвана от Вин. Бяха обучавани, инструктирани и вероятно изпитвани срещу аломанти.

Но никога не се бяха били с Вин.

Падаха с болезнени викове, докато Вин косеше редовете им с една-единствена катарама. Предвид силата на пютриума, калая, стоманата и желязото използването на атиум поне за момента й се струваше безсмислено прахосничество. Дори без него тя представляваше ужасно оръжие — такова, което до този момент тя самата не бе в състояние да разбере.

Мъглородна.

Падна и последният мъж. Вин се изправи сред тях, обзета от приглушено чувство на задоволство. Пусна катарамата и тя изтропа тихо на килима. За разлика от предишните помещения това бе обзаведено с мебели и дори имаше украса. Вероятно хората на Елънд не бяха успели да стигнат дотук, преди да се настани Сет, или пък той бе донесъл мебелите за собствено удобство.

Зад гърба й имаше стълбище. Пред нея — изящна дървена стена с врата, водеща към вътрешните апартаменти. Вин пристъпи към нея и Притегли четирите лампи от пръстените на стените. Те се понесоха напред и тя отстъпи встрани и ги остави да се блъснат в стената. Лумнаха пламъци. От удара вратата изхвърча от пантите. Вин вдигна ръка, Тласна я навътре и прекрачи през пламъците. Стаята, в която се озова, бе богато обзаведена. И беше празна, ако се изключеха две тъмни фигури. Сет седеше на прост дървен стол — брадясал, с раздърпани дрехи и ужасно уморено лице. Младият му син стоеше пред баща си и стискаше фехтоваческо бастунче.

„Кой от двамата е Мъглородният?“

Момчето замахна. Вин улови оръжието и блъсна младежа настрани. Той се удари в дървената стена и рухна на пода.

— Остави Гнеорндин на мира — каза Сет. — Свърши това, за което си дошла.

Вин се извърна към него. Гневът отчаянието, студеният, вледеняващ яд се пробудиха. Тя пристъпи напред и сграбчи Сет за реверите.

— Бий се с мен — изсъска и го отхвърли назад.

Той се удари в стената и се свлече на пода. Вин приготви атиума, но Сет не ставаше — лежеше и кашляше.

Вин се наведе и го дръпна да стане. Той сви юмрук и се опита да я удари, но беше безнадеждно слаб. Тя дори не си направи труда да спре удара.

— Бий се с мен — нареди му и отново го захвърли настрани. Той се свлече като чувал. По челото му се стичаше кръв.

Вни стисна зъби и отново пристъпи към него.

— Остави го на мира! — извика момчето, Гнеорндин, изпречи се на пътя й и вдигна бастунчето с несигурна ръка.

Вин спря. По челото на момчето се стичаше пот, краката му трепереха. Тя го погледна в очите и видя а тях неописуем ужас. Това момче не беше Мъглороден. Но въпреки това се опитваше да я спре. Жалък, обезсърчен, Гнеорндин стоеше пред тялото на поваления си баща.

— Бягай, синко — каза Сет уморено. — Няма какво да правиш тук.

Момчето се разтрепери, после заплака.

„Сълзи?“ — помисли Вин и някакъв странен облак забули съзнанието й. Тя вдигна ръка и с изненади установи, че нейните бузи също са мокри.

— Ти нямаш свой Мъглороден — прошепна тя.

Сет се надигна и опря гръб в стената. Погледна я.

— Тази нощ срещу нас нямаше нито един аломант — продължи тя. — Използвал си ги всичките при опита за покушение в залата на Събора.

— Още преди месеци пратих единствените аломанти, с които разполагах, да те нападнат — отвърна Сет. Те бяха последната ми надежда да те премахна. Но дори те не бяха от моето семейство. Родът ни е покварен от кръв на скаа — Алриане е единственият ми аломант, родил се в семейството от векове.

— И дойде в Лутадел…

— Защото Страф рано или късно щеше да ми види сметката — довърши мисълта й Сет. — Можех да успея само ако те премахнех веднага. Затова ги пратих всичките срещу теб. След провала вече нямах избор освен да превзема града и да се добера до атиума, за да си набавя още аломанти. Но не се получи.

— Защо просто не ни предложи съюз?

Сет се засмя и се понадигна още малко.

— Никой не постъпва по този начин в политиката. Или вземаш, или вземат от теб. А и винаги съм обичал да играя рисковано. — Погледна я в очите и повтори: — Направи каквото трябва.

Вин потрепери. Вече не усещаше сълзите си. Не усещаше почти нищо.

„Защо? Защо така се притъпиха чувствата ми?“

Стаята започна да се люлее. Вин се обърна и погледна към стената. Дървото се гърчеше и потръпваше като умиращо животно. Отвътре щръкнаха пирони, след това цялата стена полетя към тях. Горящи трески, дъски и пирони се разхвърчаха във въздуха встрани от облечения в черно човек. Зейн стоеше извърнат с рамо към тях, отпуснал ръце, с лице, вещаещо смърт.

От върховете на пръстите му капеше кръв — всъщност течеше на струйки. Той погледна над горящите останки от стената, усмихна се. След това влезе.

— Не! — извика Вин и скочи срещу него.

Зейн спря, погледна я изненадано, направи крачка встрани, заобиколи я и продължи към Сет.

— Зейн, остави го! — викна Вин, Тласна се над пода и посегна към ръката му. Кръвта върху черния плат бе неговата.

Зейн се дръпна. Обърна се към нея и я погледна с любопитство. Тя отново посегна, но той се отстрани със свръхестествена бързина: надигра я както опитен майстор фехтовач би надиграл дете.

„Атиум — помисли Вин. — Вероятно го е разпалил от самото начало. Но какъв смисъл… тези хора не представляваха сериозна заплаха“.

— Моля те — каза тя. — Остави ги.

Зейн извърна лице към Сет, който ги гледаше съвсем спокойно. Момчето се бе навело над него и се мъчеше да го изправи на крака.

Зейн изви глава към Вин.

— Моля те — повтори тя.

Зейн смръщи вежди.

— Значи той все още те контролира — каза разочаровано. — А си помислих, че ако нападнем заедно и почувстваш сама каква сила се крие в теб, най-сетне ще се отървеш от влиянието му. Явно съм сбъркал.

Обърна гръб на Сет и излезе през отвора, който бе направил. Вин го последва мълчаливо, стъпваше върху парчетата от раздробената стена. Зад тях остана опустошената крепост, разбитата армия и униженият й крал.

44.

В хладната спокойна утрин Бриз наблюдаваше една обезсърчителна гледка — армията на Сет се оттегляше.

Потрепери, издиша облак пара и се обърна към Клъбс. Мнозина не биха могли да разгадаят непроницаемото лице на генерала, но Бриз го познаваше добре — забелязваше напрежението в очите му, неспокойния начин, по който потропваше с пръсти по каменната стена. Клъбс не беше нервен човек. Тези знаци означаваха нещо.

— Това е, нали? — попита тихо Бриз.

Клъбс кимна.

Бриз обаче не смяташе, че случилото се е от голямо значение. Отвън все още имаше две армии, мъртвата хватка не бе разтворена. Но въпреки това той се доверяваше на преценката си за Клъбс.

Генералът знаеше нещо, което не му бе известно.

— Ще ми обясниш ли, ако обичаш?

— Всичко ще свърши, когато Страф реши — отвърна Клъбс.

— Реши какво?

— Да използва колосите, за да му довършат работата.

Бриз се замисли. „Страф не дава пукната пара за хората в града — единственото, което го интересува, е да вземе атиума. И символичната победа“.

— Ако Страф се оттегли… — почна той.

— Колосите ще ни нападнат — продължи Клъбс. — Ще избият всички и ще превърнат града в руини. После Страф ще се върне и когато колосите се успокоят, ще открие атиума.

— Ако, разбира се, те си тръгнат.

Клъбс сви рамене.

— И в двата случая той ще е в по-добра позиция. Ще се изправи срещу един отслабен противник, вместо двама силни.

— И го казваш така… спокойно?

— Обречени сме от мига, когато се появи първата армия, Бриз — отвърна Клъбс. — Просто успяхме да забавим нещата.

„Защо, в името на лорд Владетеля, прекарвам времето си в компанията на този човек? — зачуди се Бриз. — Той е само един песимистичен пораженец“.

Но Бриз знаеше, че не е така. Просто понякога Клъбс обичаше да преиграва.

— Проклятие — изруга той.

Клъбс само кимна. Гледаше отдалечаващата се армия.

— Триста души — каза Хам, изправен насред кабинета на. Елънд. — Поне толкова са преброили нашите съгледвачи.

— Значи не е толкова зле, колкото се опасявах — отвърна Елънд. Освен тях в кабинета беше само Дух, приседнал на края на масата.

— Ел — рече Хам. — Сет имаше само хиляда души в Лутадел. Това означава, че при атаката на Вин е получил трийсет процента загуби само за десет минути. Дори на бойното поле повечето армии отстъпват, ако изгубят трийсет до четирийсет процента от войниците си за цял ден.

— О — отвърна Елънд намръщено.

Хам поклати глава и си доля чашата.

— Не разбирам, Ел. Защо го е нападнала?

— Тя е побъркана — намеси се Дух.

Елънд понечи да го скастри, но не знаеше как да обясни чувствата си.

— Не съм сигурен защо го е направила — призна той. — Пред мен каза, че не знаела дали онези убийци в Събора не са пратени от баща ми.

Хам сви рамене. Изглеждаше… измъчен. Това не беше стихията му — да се занимава с армии и да се тревожи за съдбата на кралства. Предпочиташе да се ограничава с по-дребни теми.

„Разбира се — каза Елънд. — Аз също бих предпочел да си седя в креслото и да чета книги. Но всички вършим каквото трябва“.

— Някакви вести от нея? — попита той.

Дух поклати глава.

— Чичо Сръдльо накара съгледвачите да претърсят града, но засега нищо.

— Ако Вин не иска да я намерят… — почна Хам.

„Бъди твърд — рече си Елънд. — Не бива да изглеждаш разтревожен, още по-малко неуверен“.

Ами ако Вин беше ранена? Ако Сет я беше убил? Съгледвачите бяха видели съвсем малка част от атаката. Знаеха, че Вин е участвала, и имаше непотвърдени данни, че е имало и друг Мъглороден. Беше изскочила през прозорец на петия етаж и по някаква причина бе пощадила живота на Сет.

От този момент никой не я бе виждал.

„Напоследък не й обръщах достатъчно внимание. Този град ме обсебваше изцяло… но каква полза да спася Лутадел, ако изгубя Вин? Все едно че никога не съм я познавал.

Всъщност дали я познавам наистина?“

Беше му странно, че тя не е до него. Беше свикнал да разчита на съветите й. Нуждаеше се от вродения й реализъм — от нейната очарователна липса на конкретност, — за да стъпи здраво на земята. Имаше нужда да я прегръща, за да си припомня, че съществува нещо много по-важно от теориите и концепциите.

Той я обичаше.

— Не зная, Ел — заговори Хам. — Никога не съм смятал, че Вин може да се окаже проблем, но пък тя е имала трудно детство. Помня как веднъж в старата ни група по някаква причина избухна и взе да ни крещи за детството си. Не съм сигурен, че е съвсем с всичкия си.

— Тя е напълно здравомислещ човек, Хам — заяви уверено Елънд. — И е много по-способна от всички нас.

Хам се намръщи.

— Но…

— Имала е важна причина да нападне Сет — прекъсна го Елънд. — Вярвам й.

Хам и Дух се спогледаха и младежът само сви рамене.

— Въпросът не е само заради снощи, Ел — продължи Хам. — Нещо не е наред с това момиче — не само с ума й, имам предвид…

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си нападението в Събора? — попита Хам. — Ти ми каза, че си видял един от Главорезите да я удря с тояга по главата.

— Е, и? — попита Елънд. — Нали лежа три дни.

Хам поклати глава.

— Всички тези рани — в хълбока, в рамото, душенето — тези неща й се събраха само за няколко дни. Но достатъчен бе само ударът от Главореза, за да не може да стане със седмици. Може би дори повече. Не би трябвало да се измъкне без счупени ребра.

— Горила е пютриум — обясни Елънд.

— Главорезът вероятно също.

Елънд се замисли.

— Виждаш ли? — попита Хам. — Когато и двамата разпалят пютриум, силите им се уравновесяват. В такъв случай Вин не е нищо повече от дребничко момиче. Ударено няколко пъти от добре обучен войник, поне два пъти по-тежък от нея. А се оправи само след два-три дни почивка.

— Вин… си е Вин — въздъхна Елънд.

— Няма да споря — съгласи се Хам. — Но тя крие много неща от нас. Кой е бил другият Мъглороден? Според някои съобщения са действали заедно.

„Тя каза, че в града има втори Мъглороден — спомни си Елънд. — Зейн — емисарят на Страф. Но после не го е споменавала“.

Хам се почеса по челото.

— Ел, всичко се разпада.

— Келсайър сигурно щеше да се справи по-добре от нас — промърмори Дух. — Когато беше тук, дори провалите ни се оказваха заложени в неговия план.

— Оцелелия е мъртъв — заяви Елънд. — Така и не можах да се запозная с него, но от разказите научих едно нещо. Той никога не се е поддавал на отчаянието.

Хам се усмихна.

— Вярно е. Видях го да се смее и да се шегува в деня след като изгубихме почти цялата си армия заради една тъпа грешка. Нахакан копелдак.

— Безмилостен — обади се Дух.

— Не… — Хам поклати глава. — Отначало и аз смятах така. Но той беше по-скоро… решителен. Винаги гледаше на бъдещето с оптимизъм, независимо от последствията.

— Не ни остава друго, освен да постъпим по същия начин — заяви Елънд. — Сет си замина — Пенрод му позволи да напусне града. Не можем да променим този факт. Но поне разполагаме с важни сведения за армията на колосите.

— А, за това ли — рече Дух, бръкна в кесията си и хвърли нещо на масата. — Прав си — същите са.

Монетата се търкулна към Елънд и той я улови. Дух я бе изчегъртал в единия край с нож. Под златистата боя се виждаше дървена сърцевина. Доста лоша имитация на боксинг: нищо чудно, че фалшификатите бяха разкрити толкова лесно. Само глупак би се опитал да ги пробутва за истински. Глупак — или колос.

Никой не знаеше как фалшивите боксинги на Джастис са попаднали в града — може би се бе опитал да плаща с тях на селяци или просяци от неговата област. Но беше ясно каква е целта му. Той се нуждаеше от армия, а армията — от издръжка. Беше фалшифицирал второто, за да получи първото. Само колосите биха се хванали на подобен номер.

— Не разбирам — промърмори Хам, след като Елънд му подаде монетата. — Защо колосите изведнъж ще проявяват интерес към парите? Лорд Владетеля никога не им е плащал.

Елънд си спомни краткия си престой в лагера. „Ние сме хора. Ще живеем във вашия град…“

— Хам, колосите се променят — каза той. — А може би ние никога не сме ги разбирали. Но каквото и да е, трябва да сме силни. Защото още не е свършило.

— Щеше да ми е много по-лесно да съм силен, ако знаех, че нашата Мъглородна не се е побъркала. Та тя дори не иска да говори с нас!

— Зная — каза Елънд.

Хам поклати глава.

— Има важна причина, поради която Големите къщи избягват да пращат своите Мъглородни срещу други. Защото нещата стават по-сложни. Ако Сет има Мъглороден и реши да отвърне на удара…

— Зная — повтори Елънд и махна на двамата да си вървят.

„Всички са толкова потиснати — мислеше си Елънд, докато вървеше по коридора. — Сякаш сме обречени заради тази неочаквана промяна. А всъщност изтеглянето на Сет си има и хубави страни. Една от армиите си тръгна. Вярно, че остават още две. Джастис няма да нападне, ако това го изложи на риска да бъде ударен от Страф, а Страф е твърде изплашен от Вин, за да предприеме нещо. Всъщност нападението й срещу Сет само ще подсили страховете му. Може би това е целяла“.

— Ваше величество? — прошепна един глас.

Елънд се обърна.

— Ваше величество — повтори един нисък силует от сенките. Беше ОреСюр. — Мисля, че я открих.

Елънд взе само няколко стражници. Не искаше да обяснява на Хам и другите откъде се е сдобил с тази информация — Вин все още държеше да запазят ОреСюр в тайна.

„Хам е прав за едно — помисли си той, когато каретата спря. — Тя крие някои неща от нас. Много неща“.

Но това не му пречеше да й се доверява. Слезе, махна на стражниците да останат на място и тръгна към порутената сграда. Вероятно беше някакво изоставено дюкянче — място, държано от нископоставен благородник, продаващ стоки от първа необходимост на скаа работниците срещу жетони за храна, които на свой ред е обменял за пари.

Сградата се намираше в район, до който групите за набавяне на гориво още не бяха стигнали. Беше очевидно обаче, че кварталът е почти изоставен. Къщата бе плячкосана доста отдавна — на пода имаше десетина сантиметра сажди. Тънка диря водеше към стълбището в дъното.

— Какво е това място? — попита намръщено Елънд.

ОреСюр повдигна кучешките си рамене.

— Тогава откъде знаеш, че е тук?

— Проследих я, ваше величество — обясни ОреСюр. — Забелязах посоката, в която се отправяше. Останалото бе само внимателно претърсване.

Елънд се намръщи.

— Доста си обигран в това за кандра.

— Тялото помни всичко. Нюхът също помага.

Стълбището ги отведе до дълъг коридор с няколко стаи в дъното. Елънд закрачи по коридора и изведнъж спря. Един от панелите на ламперията бе отместен и зад него се виждаше скривалище. Вътре нещо помръдваше.

— Вин? — повика я той и пъхна глава през отвора.

Вин се бе свила на топка. Не му отговори. Седеше облегната на стената, с извърната настрани глава.

Елънд се вмъкна при нея.

— Вин? Добре ли си?

Тя си играеше с нещо в пръстите си. Гледаше към стената — към малка дупка в нея. През дупката се процеждаше слънчева светлина.

„Това е шпионка — осъзна той. — Наблюдава какво става на улицата. И къщата не е била магазин, а скривалище на някоя шайка“.

— Навремето мислех, че Кеймън е ужасен човек — прошепна тя.

Елънд я погледна. Поне не изглеждаше да е ранена.

— Кеймън? — попита той. — Твоят главатар преди Келсайър?

Вин кимна. Обърна се към него и обхвана коленете си с ръце.

— Той биеше и убиваше тези, които му се противопоставяха. Беше жесток дори според нормите на уличните престъпници.

Елънд се намръщи.

— Но — продължи тихо Вин, — съмнявам се, че през целия си живот е убил толкова хора, колкото аз снощи.

Елънд сложи ръка на рамото й.

— Вражески войници, Вин.

— Бях като малко дете в стая с буболечки — прошепна тя. Той най-сетне успя да види какво държи. Беше обеца, обикновена бронзова обеца, същата, която носеше винаги. Погледна я и я стисна в шепата си. — Разказвала ли съм ти откъде я имам? — Той поклати глава. — Майка ми ми я е дала — продължи тя. — Не помня как е станало — Рийн ми разказа. Майка ми… чувала гласове. Убила малката ми сестричка… Сякаш е… предпочела мен пред нея. Наказание за едната, подарък за другата. — Поклати глава. — Целият ми живот е изпълнен със смърт, Елънд. Смърт за сестричката ми, смърт за Рийн. Виждах да измират членове на шайката, Келсайър срази лорд Владетеля, после моето копие се заби в гърдите му. Опитвам се да те лазя и си повтарям, че съм се отървала от това. А после… правя нещо като това снощи.

Елънд не знаеше какво да каже.

— Имала си причина — каза накрая.

— Не, нямах — възрази Вин. — Исках само да ги накарам да страдат. Да ги изплаша до такава степен, че да те оставят на мира. Може да изглежда глупаво, но точно това си мислех.

— Не е глупаво, Вин. Напротив, това е добра стратегия. Показваш силата си пред врага. Плашиш един от главните ни противници, а сега и баща ми ще се страхува още повече. Ти ни спечели време!

— Спечелено с живота на стотици хора.

— Вражески войници, настанили се в нашия град — рече Елънд. — Хора, защитаващи един тиран.

— Келсайър използваше същото оправдание — рече Вин. — Когато избивахме благородници и техните стражи. Казваше, че поддържали Последната империя и затова заслужавали да умрат. Плашеше ме, като говореше така.

Елънд вече наистина не знаеше какво да каже.

— Сякаш се мислеше за бог — продължи Вин шепнешком. — Да отнема живот, да дава живот, както и когато той реши. Не искам да съм като него, Елънд. Но сякаш всичко ме тласка в тази посока.

— Аз мисля, че… — „Ти не си като него“ — му се искаше да й каже. Вярно бе, но думите не излязоха. Останаха да кънтят в него.

Той притисна Вин към гърдите си.

— Вин, ще ми се да знаех правилните думи — прошепна. — Като те гледам как се измъчваш, ми се къса сърцето. Искам да поправя нещата, но не зная как. Кажи ми какво да направя. Кажи ми как да ти помогна!

Отначало тя се съпротивяваше на прегръдката му, но после въздъхна, отпусна се и се притисна към него.

— Не можеш да ми помогнеш — каза тихо. — Трябва да се справя сама. Трябва… да взема някои решения.

— Зная, че ще са правилни, Вин.

— Ти дори не знаеш какво ще решавам.

— Няма значение — каза той. — Не мога да ти помогна, след като дори не успях да задържа трона. Ти си сто пъти по-способна от мен.

Тя го стисна за ръката.

— Не говори така. Моля те.

Той се намръщи, доловил напрежението в гласа й, но кимна.

— Добре. Но каквото и да стане, Вин, искам да знаеш, че ти вярвам. Взимай си решенията — аз ще те подкрепя.

Тя кимна и се отпусна в обятията му.

— Мисля… че ще трябва да се махна от Лутадел.

— Да се махнеш от Лутадел? Къде ще отидеш?

— На север — отвърна тя. — В Терис.

„Това ли заслужих след всички тези мъки? — помисли си той отчаяно. — Нима я изгубих?“

Но от друга страна, нали току-що й бе казал, че ще подкрепи всяко нейно решение.

— Вин, щом смяташ, че трябва да заминеш, направи го.

— Ако замина… ще дойдеш ли с мен?

— Сега?

Вин кимна и потърка брадичка в гърдите му.

— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Не мога да изоставя Лутадел, докато армиите са отвън.

— Но градът те отхвърли.

— Зная — въздъхна той. — Въпреки това… не мога да ги изоставя. Те ме отхвърлиха — но не и аз тях.

Вин кимна отново, сякаш знаеше, че отговорът му ще е такъв.

Елънд се усмихна.

— Ама че каша, нали?

— Безнадеждна — потвърди тя и се отдръпна от него. Изглеждаше страшно уморена.

Елънд чу стъпки отвън. Миг по-късно ОреСюр пъхна глава при тях и каза:

— Ваше величество, стражниците са обезпокоени. Търсят ви.

Елънд кимна, измъкна се в коридора, обърна се и подаде ръка на Вин. Тя я пое, последва го и изтупа дрехите си — беше както винаги с блуза и панталон.

„Дали някога отново ще я видя с рокля?“ — зачуди се той.

— Елънд — каза тя и извади нещо от джоба си. — Вземи. Ако искаш, можеш да го продадеш.

И пусна в шепата му метално топче.

— Атиум? — попита той учудено. — Откъде го имаш?

— От един приятел.

— Не го ли използва снощи? Когато се би с войниците?

— Не — отвърна Вин. — Погълнах го, но в края на краищата не ми потрябва и накрая го повърнах.

„В името на лорд Владетеля! — помисли си Елънд. — Не предполагах, че може да има атиум. Какво ли щеше да направи, ако го бе разпалила?“ Той я погледна.

— Според някои доклади в града е имало и друг Мъглороден.

— Да. Зейн.

Елънд й върна топчето.

— В такъв случай го задръж. Може да ти потрябва, когато се биеш с него.

— Съмнявам се — отвърна унило Вин.

— Въпреки това нека е у теб — настоя Елънд. — Това топче струва цяло малко състояние — а на нас сега ни е нужно голямо състояние, за да променим нещата. Пък и кой ще го купи? Ако го използвам, за да подкупя Страф или Сет, те само ще се преизпълнят с увереността, че разполагам с по-големи количества атиум.

Вин кимна, после погледна ОреСюр и каза:

— Прибери го. Достатъчно голямо е, та някой друг аломант да го Притегли от мен.

— Ще го пазя като живота си, господарке — обеща ОреСюр.

45.

— Героят на времето не може да е терисец — заяви Тиндуил, докато си отбелязваше нещо на поредния лист.

— Това вече го знаем — рече Сейзед. — От дневника.

— Да — потвърди Тиндуил. — Но заключението на Аленди е само препратка от някакво пророчество. Открих къде е било цитирано самото пророчество.

— Наистина? — попита развълнувано Сейзед. — Къде?

— В биографията на Хелентион — отвърна Тиндуил. — Един от последните от Съвета на Кхлениум.

— Напиши ми го — каза Сейзед и доближи стола си до нейния. Докато чакаше, очите му взеха да се затварят и съзнанието му се замъгли от непосилната умора.

„Не заспивай! — заповяда си той. — Не ни остава много време. Напротив…“

Тиндуил се държеше малко повече от него, но изглежда, нейните резерви от бодрост също бяха на път да се изчерпят. Със сигурност бе будна от поне седмица.

„В онези дни много се говореше за Рабзийн — бе написала Тиндуил. — Някои твърдяха, че е дошъл, за да се сражава със Завоевателя. Според други той самият бил Завоевателя. Хелентион пропусна да ме запознае с мислите си по този въпрос. За Рабзийн казваха, че «е един, дето не произлиза от своя народ, ала същевременно ще сбъдне въжделенията им». Ако това е истина, в такъв случай вероятно той е Завоевателя. Казват, че произхождал от Кхлениум“.

Сейзед се намръщи и прочете отново текста. Последните писания на Куаан — отпечатката, която Сейзед бе направил в Серанската конвента — се оказаха полезни в много отношения. В тях се съдържаше ключът.

„Едва години по-късно се уверих, че той е бил Героят на времето — пишеше Куаан. — Героят на времето, човекът, когото преди наричаха Рабзийн от Кхлениум, Анамнезорът…“

Отпечатката бе нещо като превод — не между езици, а между синоними. Беше съвсем логично да съществуват и други названия за Героя на времето, една толкова важна фигура, заобиколена от система от знания, трябваше да притежава множество имена. Но от друга страна, голяма част от тези знания бяха изгубени във времето. Рабзийн и Анамнезорът оставаха легендарни фигури, смътно познати на Сейзед — но те бяха само две сред множеството. Допреди придобиването на отпечатката нямаше никаква причина имената им да се свързват с Героя на времето.

Сега двамата с Тиндуил можеха да преровят своите металоеми с друг поглед върху нещата. Може би някога Сейзед бе чел точно тази част от биографията на Хелентион, изучавайки различните религии. Но тогава едва ли си бе давал сметка, че в текста се говори именно за Героя на времето, фигура от Териските учения, която кхленийците са преименували на своя език.

— Да… — каза той бавно. — Отлична находка, Тиндуил. — И сложи ръката си върху нейната.

— Може би — отвърна тя. — Макар че не ни казва нищо ново.

— Въпреки това смятам, че този текст може да се окаже много важен — продължи Сейзед. — Вярващите често формулират мислите си много внимателно.

— Особено когато става въпрос за пророчества — рече Тиндуил и смръщи замислено вежди. Не обичаше да говори за суеверия и религии.

— А си мислех, че си се отървала от тези предразсъдъци — подхвърли Сейзед.

— Аз събирам информация, Сейзед — отвърна тя. — Заради онова, което ни казва за хората и за уроците на миналото. Но имам конкретна причина да изучавам историята в противовес на теологията. Не одобрявам вечните лъжи.

— На това ли смяташ, че ни учи религията? — попита той учудено.

— Донякъде — призна тя. — Сейзед, какъв смисъл да учиш хората да очакват боговете на мъртвите? От такава религия живите нямат полза, а ето, че и пресказанията им сега са се превърнали в прах.

— Религиите са израз на надеждата — възрази Сейзед. — А надеждата дава на хората сила.

— Значи ти също не си вярващ? — попита Тиндуил. — Опитваш се да дадеш на хората нещо, в което да вярват, нещо, с което да се залъгват?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Нима искаш да кажеш, че боговете, за които говориш, съществуват?

— Аз… мисля, че те заслужават да не бъдат забравени.

— А пророчествата? — попита Тиндуил. — Виждам научната стойност на това, което правим — като хвърляме светлина върху факти от миналото, се опитваме да помогнем на сегашните си проблеми. Но всички тези пророчества за бъдещето по своята същина са глупави.

— Не бих казал — заяви Сейзед. — Религиите са обещания — обещания, че съществува нещо, което ни гледа и насочва. Пророчествата, следователно, са естествено продължение на надеждите и желанията на хората. И съвсем не са глупави.

— Значи и твоят интерес е чисто академичен?

— Не съм сигурен.

Тиндуил го погледна втренчено и се намръщи.

— Ти вярваш, нали? Вярваш, че това момиче е Героят на времето.

— Още не съм решил.

— Сейзед, как може въобще да си помислиш нещо подобно? — попита Тиндуил. — Не виждаш ли? Надеждата е нещо хубаво — нещо чудесно, — но трябва да вярваш в реални неща. Ако възхваляваш мечтите от миналото, ще задушиш собствените си мечти за бъдещето.

— Ами ако тези мечти от миналото заслужават да бъдат запомнени?

Тиндуил поклати глава.

— Сейзед, помисли реално. Какви са шансовете да се озовем в ситуацията, в която се намираме, да изучаваме тази отпечатка именно в къщата на Героя на времето?

— Никак не са малки, когато са свързани с предсказания…

Тиндуил затвори очи.

— Сейзед… религията е нещо добро, вярата също, но е глупаво да търсиш напътствие в някакви неясни изрази. Виж какво е станало предишния път, когато някой е предположил, че е открил Героя. Резултатът е лорд Владетеля и Последната империя.

— Въпреки това продължавам да се надявам. Щом не вярваш в пророчествата, защо полагаш такива усилия да откриеш информация за Дълбината и Героя?

— Съвсем ясно защо — рече Тиндуил. — Очевидно се изправяме пред опасност, която веднъж вече се е явявала — повтарящ се проблем, като чумните епидемии, които избухват през няколко века. Древните са знаели за тази опасност и са разполагали с информация за нея. Тъкмо тази информация с течение на времето се е разпиляла, станала е част от легенди, пророчества и дори религии. Там някъде трябва да търсим ключове към настоящия проблем. Не става въпрос за предсказания, а за изследване.

— Мисля, че това е въпрос, по който няма да постигнем съгласие. Хайде да се върнем към изследването. Трябва да използваме малкото време, което ни остава.

— Ще се справим — успокои го Тиндуил и вдигна ръце да завърже косата си назад. — Изглежда, снощи твоят Герой — героиня по-точно — е изплашил лорд Сет. Прислужницата, която донесе закуската, спомена за това.

— Зная какво е станало.

— Положението в Лутадел се подобрява.

— Да — рече Сейзед. — Може би.

Тя се намръщи.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Ами, знаеш ли, Тиндуил, не съм сигурен дали оттеглянето на Сет е добро за нас. Нещо не е наред. Трябва да приключим по-бързо с тези изследвания.

Тиндуил завъртя глава.

— Колко по-бързо?

— Може би още тази нощ — отвърна Сейзед и погледна купчината листове върху масата. В тях се съдържаха неговите бележки, идеи и връзките, които бяха направили. По своему това бе цяла книга — справочник, разказващ за Героя на времето и Дълбината. Невероятен, съвестно съставен документ, като се има предвид ограниченото им време. Но не беше последователен. Въпреки това вероятно бе най-важното, което бяха писали някога.

Дори Сейзед да не знаеше каква е целта му.

— Сейзед? — повика го тя. — Какво е това?

Беше измъкнала един лист от долната част на купчината. Сейзед с изненада установи, че долният десен ъгъл е откъснат.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Не — отвърна Сейзед и взе листа. Беше от преводите на отпечатката — откъснатата част съдържаше последното изречение. Късчето не се виждаше никъде.

Сейзед вдигна глава и срещна объркания поглед на Тиндуил. Тя се наведе и започна да рови из купчината. Извади друго копие на превода и го вдигна.

Побиха го тръпки. И тук ъгълът липсваше.

— Това го четох вчера — заяви Тиндуил. — Не съм напускала стаята за повече от няколко минути, а ти през цялото време беше тук.

— Не излиза ли? — попита Сейзед. — Докато спях, не си ли ходила до клозета?

— Може би. Не си спомням.

Сейзед втренчи поглед в страницата. Откъснатото парче бе като откъснатото от листа от главната купчина. Тиндуил, изглежда, си помисли същото, защото сложи листовете един върху друг за сравнение. Бяха напълно еднакви, до най-малката подробност. Дори ако бяха откъснати залепени един за друг, приликата нямаше да е толкова съвършена.

Двамата ги разглеждаха мълчаливо. После изведнъж започнаха да ровят купчините. Сейзед имаше четири копия на превода. Всичките бяха откъснати по същия начин.

— Сейзед… — каза Тиндуил с разтреперан глас. Държеше друг лист — този път в центъра му имаше дупка, на мястото, където трябваше да е същото изречение.

— Отпечатката! — извика тя, но Сейзед вече се бе надигнал. Изтича при сандъка, където държеше металоемите си, смъкна верижката с ключа от врата си и го отвори. Извади отпечатката и я разгъна внимателно на пода. Дръпна пръсти толкова рязко, сякаш нещо го бе ухапало, забелязал откъснатото в долния край. Същото изречение.

— Как е възможно това? — прошепна Тиндуил. — Как може някой да познава толкова добре работата ти — и дори нас?

— И същевременно да знае толкова малко за нашите способности? — попита на свой ред Сейзед. — Цялата отпечатка е съхранена в моя металоем. Мога да си я припомня още сега.

— Какво се казва в липсващото изречение?

— „Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.

— Защо е трябвало да се откъсне точно това изречение? — попита Тиндуил.

Сейзед не сваляше поглед от отпечатката. „Това е невъзможно…“

Зад прозореца се чу шум. Сейзед се извъртя, посегна машинално към пютриема си и увеличи силата си. Мускулите му се издуха, расото взе да му отеснява.

Прозорецът се отвори. На перваза бе приклекнала Вин. Замръзна, като видя Сейзед и Тиндуил, които очевидно бяха натрупали сила, тъй като и двамата имаха почти мускулести тела.

— Попречих ли? — попита тя.

Сейзед се усмихна и затвори пютриема.

— В никакъв случай. Само ни стреснахте. — Погледна многозначително Тиндуил и тя побърза да събере скъсаните листа. Сейзед сгъна отпечатката — по-късно щяха да обсъдят проблема.

— Лейди Вин, да сте виждали някой друг да влиза в стаята ми? — попита Сейзед, докато затваряше сандъка. — Непознат или някой от стражниците?

— Не — отвърна Вин и скочи вътре. Както винаги беше боса, поне носеше мъглопелерината. Дори да се беше била тази нощ, се беше преоблякла, тъй като по дрехите й нямаше никакви петна от пот — или кръв. — Искате ли да проверя навън за подозрителни лица?

— Да, ако обичате — рече Сейзед и заключи сандъка. — Страхуваме се, че някой е ровил в документите ни, макар че не разбираме с каква цел.

Вин кимна и погледна Тиндуил. Не бързаше да излиза.

— Сейзед, трябва да говоря с теб.

— Мисля, че мога да ви отделя няколко минути — отвърна Сейзед. — Но трябва да ви предупредя, че работата ми тук е неотложна.

Вин кимна и отново изгледа Тиндуил. Тя въздъхна и се изправи.

— Е, ще ида да обядвам.

След като вратата се затвори, Вин малко се отпусна, отиде при бюрото и седна на стола на Тиндуил

— Сейзед, как разбираш дали си влюбен?

Сейзед премигна.

— Аз… не мисля, че съм най-подходящият събеседник за подобна тема, лейди Вин. Не съм добре запознат с въпроса.

— Винаги го казваш — рече Вин. — Но всъщност си експерт по всички въпроси.

Сейзед се засмя.

— В този случай, лейди Вин, ви уверявам, че непосветеността ми е искрена.

— И все пак сигурно знаеш нещичко.

— Нещичко да — рече Сейзед. — Кажете ми, как се чувствате, когато сте с младия лорд Венчър?

— Искам да ме прегърне — каза Вин тихо и погледна към прозореца. — Да ми говори, дори ако не разбирам какво ми казва. Всичко, само и само да е с мен. Искам да съм по-добра заради него.

— Това ми изглежда като добър признак, лейди Вин.

— Но… — Вин сведе глава. — Сейзед, аз не го заслужавам. Той се бои от мен.

— Бои се?

— Или се чувства неудобно в мое присъствие. Прочетох го в очите му, когато ме гледаше как се бия в залата на Събора. Сейзед, той се отдръпна от мен, беше ужасен.

— Току-що е видял как убиват човек — рече Сейзед. — Лейди Вин, лорд Венчър няма голям опит в тези неща. Не е било заради вас — това е естествена реакция на ужас пред смъртта.

— Както и да е — рече Вин. — Не искам да ме вижда в подобна светлина. Искам да съм момичето, от което има нужда — да го подкрепям в неговите политически дела. Момичето, което може да е красиво, когато иска да я отведе някъде, и което ще му вдъхне сили, ако е обезверен. Само че това не съм аз. Сейз, ти беше този, който ме научи да се държа като придворна дама, но и двамата знаем, че не ме бива за това.

— Което не попречи на лорд Венчър да се влюби във вас — отбеляза Сейзед. — Защото вие бяхте различна от другите. Въпреки намесата на господаря Келсайър, въпреки увереността ви, че благородниците са наши врагове, Елънд се влюби във вас.

— Не биваше да го допускам — рече тихо Вин. — Трябваше да стоя настрана от него, Сейз — за негово добро. Тогава щеше да си намери друга. Някоя, която повече му подхожда.

Някоя, която не избива стотици само защото е разгневена. Някоя, която заслужава обичта му.

Сейзед се надигна, пристъпи към нея и положи длани на раменете й.

— О, дете мое. Кога ще престанете да се безпокоите и ще позволите да бъдете обичана?

Вин поклати глава.

— Не е толкова лесно.

— Малко са лесните неща. Ето какво ще ви кажа, лейди Вин. Любовта трябва да е двупосочна — в противен случай според мен няма да е любов. Ще е нещо друго. Увлечение може би? Както и да е, някои от нас много обичат да се правят на жертви. Стоим отстрани, гледаме и смятаме, че постъпваме правилно, като не се намесваме. Страхуваме се от болката — от нашата или нечия друга. — Той я стисна за рамото. — Но… това ли е любовта? Любов ли е, когато Елънд реши, че мястото му не е до вас? Когато иска сам да взема решенията?

— Ами ако не съм подходяща за него?

— Трябва да го обичате достатъчно, за да вярвате в желанията му, дори ако не сте съгласна с тях. Трябва да го уважавате — дори когато смятате, че греши, дори когато не одобрявате решенията му. Дори ако някое от тях е да ви обича.

Вин се усмихна, но все още изглеждаше разтревожена.

— Ами… — поде тя бавно. — Ако има някой друг? За мен?

„Ах…“

Тя неволно се напрегна.

— Не бива да го казваш на Елънд.

— Няма — обеща Сейзед. — Кой е този човек?

Вин повдигна рамене.

— Някой… който е повече като мен. Човекът, с когото би трябвало да бъда.

— Обичате ли го?

— Той е силен — рече Вин. — Напомня ми за Келсайър.

„Значи наистина има друг Мъглороден“ — помисли Сейзед. Знаеше, че няма право да се меси. Пазителите бяха призвани да събират и предоставят информация, но не и да дават съвети.

Сейзед обаче не беше от хората, привикнали да се придържат към последното правило. Нямаше представа кой може да е другият Мъглороден, но познаваше добре Елънд Венчър.

— Дете мое — заговори той, — Елънд е най-добрият човек и вие сте много по-щастлива, откакто сте с него.

— Той наистина е първият човек, когото обикнах — призна тихо Вин. — Как да разбера дали съм наясно с чувствата си? Дали трябва да обръщам внимание на другия, с когото имаме повече общи неща?

— Не зная, лейди Вин. Честно, не зная. Предупредих ви, че не съм специалист в тази област. Но нима наистина се надявате, че можете да намерите по-добър човек от лорд Елънд?

Тя въздъхна.

— Толкова съм смутена. Вместо да мисля за града и Дълбината, се чудя с кого от двамата да прекарвам вечерите!

— Трудно е да защитаваме другите, когато собственият ни живот е объркан.

— Просто трябва да реша — заяви Вин, изправи се и отиде до прозореца. — Благодаря ти, Сейзед. Задето ме изслуша и… че се върна в града.

Сейзед кимна и се усмихна. Вин изхвърча през прозореца и се Тласна от някакъв метален предмет. Сейзед въздъхна отново, потърка очи и отиде да отвори вратата.

Тиндуил стоеше отвън, скръстила ръце.

— Мисля, че щях да съм по-спокойна в този град, ако нашата Мъглородна не притежаваше психиката на объркано младо момиче.

— Лейди Вин е по-уравновесена, отколкото си мислиш.

— Сейзед, отгледала съм петнайсет дъщери — измърмори Тиндуил и влезе в стаята. — Няма такова нещо като уравновесено младо момиче. Просто някои го крият по-добре от другите.

— В такъв случай се радвай, че не те е чула как ни подслушваш — каза Сейзед. — Доста е параноична по този въпрос.

— Вин има слабост към терисците — заяви Тиндуил и махна с ръка. — За което, изглежда, трябва да благодарим на теб. Отдава голямо значение на съветите ти.

— Което е вярно, вярно е.

— Сейзед, това, което й каза, беше много мъдро. От теб би излязъл чудесен баща.

Сейзед я погледна объркано, после се върна при бюрото.

— Трябва да…

На вратата се почука.

— Сега пък какво има? — попита Тиндуил.

— Не поръча ли да ни донесат обяд?

Тиндуил поклати глава.

— Бях в коридора.

Миг по-късно през вратата надникна Елънд.

— Сейзед? Може ли да поговорим?

— Разбира се, лорд Елънд — отвърна Сейзед и се изправи.

— Чудесно — рече Елънд и влезе в стаята. — Тиндуил, свободна си.

Тя завъртя очи, погледна подравнено Сейзед и излезе.

— Благодаря ти — подхвърли Елънд, докато Тиндуил затваряше вратата. — Седни — подкани той Сейзед.

Сейзед седна, а Елънд въздъхна. Отново бе започнал да носи белите униформи и стоеше изправен, с властен вид, въпреки очевидното си объркване.

„Някой е отвлякъл моя приятел учения — помисли Сейзед — и е оставил вместо него един крал“.

— Предполагам, че става дума за лейди Вин, лорд Елънд?

— Да — потвърди Елънд и закрачи из стаята. — Напоследък се държи неразумно, Сейзед. Очаквах го и е съвсем обяснимо. Тя не е обикновена жена, тя е Вин. Но не зная как да реагирам. В един миг е топла с мен, както беше преди в града да настъпи тази суматоха, в следващия е дистанцирана и хладна.

— Може би просто е объркана?

— Може би — съгласи се Елънд. — Но не трябва ли поне един от двама ни да е наясно какво става с нашата връзка? Наистина, Сейз, започвам да си мисля, че сме прекалено различни, за да бъдем заедно.

Сейзед се усмихна.

— Не съм на същото мнение, лорд Елънд. Не можете да си представите колко много си приличате.

— Съмнявам се — рече Елънд, без да спира да крачи. — Тя е Мъглородна, аз съм обикновен човек. Израснала е на улицата, аз в богаташко имение. Тя е силна и умна, аз съм книжен червей.

— Освен това е много компетентна, също както и вие — добави Сейзед. — Била е потискана от брат си, вие от баща си. И двамата мразите Последната империя и се сражавахте срещу нея. И двамата мислите прекалено много за това какво трябва да бъде, вместо за това, което е.

Елънд спря и го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че според мен вие сте родени един за друг. Не би трябвало да правя подобни заключения. Но вярвам, че това е самата истина.

— Ами различията ни?

— На пръв поглед ключът и ключалката също изглеждат различни — отвърна Сейзед. — Различни по форма, по функция, по конструкция. Човек, който ги разглежда, без да познава предназначението им, би сметнал, че са противоположности, защото едното е предназначено да отваря, а другото да затваря. Но при по-внимателен оглед ще разбере, че без ключа ключалката губи смисъл и обратно. Мъдрият човек ще прозре, че са създадени с една и съща цел и по една и съща причина.

Елънд се усмихна.

— Сейзед, някой ден трябва да напишеш книга. Доста дълбокомислено заключение.

Сейзед се изчерви, но погледна към купчината листове на масата. Дали това нямаше да е неговото творческо наследство? Не беше сигурен има ли философска стойност в него, но със сигурност бе най-последователният му опит да напише нещо оригинално. Вярно, на повечето листове имаше цитати и забележки, но останалата част от текста се състоеше от негови разсъждения.

— И така — рече Елънд, — какво според теб трябва да направя?

— Относно лейди Вин? — попита Сейзед. — Предлагам просто да й предоставите — и на себе си — малко повече време.

— Времето е ценна суровина в наши дни, Сейзед.

— Кое не е?

— Когато градът ти е обсаден от две армии — заяви Елънд, — едната от тях предвождана от самовлюбен тиранин, а другата от безнадежден глупак…

— Така е — кимна Сейзед. — И все пак се вслушайте в съвета ми. А аз ще се върна към моите проучвания.

Елънд смръщи вежди.

— Над какво всъщност работиш?

— Нещо, което няма почти никаква връзка с настоящия ви проблем — отвърна Сейзед. — С Тиндуил събираме сведения за Дълбината и Героя на времето.

— Дълбината… Вин също я спомена. Наистина ли смяташ, че може да се върне?

— Мисля, че вече се е върнала, лорд Елънд — отвърна Сейзед. — Всъщност тя никога не си е отивала. Според мен Дълбината е била — е мъглата.

— Но защо… — почна Елънд, сетне вдигна ръка. — Ще прочета разсъжденията ти, когато свършиш. Сега не мога да се занимавам със странични неща. Сейз, благодаря ти за съвета.

„Да, вече е истински крал“ — помисли Сейзед.

— Тиндуил — извика Елънд, — можеш да влезеш. Сейзед, приятен ден. — Обърна се и тръгна към вратата. Тя се отвори и Тиндуил надникна вътре. Беше се изчервила.

— Откъде знаехте, че съм там?

— Предположих — отвърна Елънд. — И ти си същата като Вин. Както и да е, приятен ден и на двама ви.

Тиндуил го изгледа намръщено, после се обърна към Сейзед.

— Доста добра работа свърши с него — рече той.

— Прекалено добра — въздъхна Тиндуил и седна. — Даже си мисля, че ако се беше задържал на власт, сигурно щеше да намери начин да спаси града. Хайде да се залавяме за работа. Пратих да ни донесат обяд.

Сейзед кимна, седна и взе перото. Но му беше трудно да се съсредоточи върху работата. Мислите му непрестанно се връщаха към Елънд и Вин. Не беше сигурен защо, но смяташе, че е важно връзката им да оцелее. Може би защото и двамата му бяха приятели и искаше да са щастливи.

Или беше нещо друго? Тези двамата бяха единствената надежда на Лутадел. Могъща Мъглородна със скаа произход и благороден водач от аристократичните среди. Те се нуждаеха един от друг, а Последната империя се нуждаеше и от двамата.

Но сега най-важна бе работата. Местоимението, което преобладаваше в териските пророчества, бе в среден род. Точната дума бе „то“, превеждана в модерния език най-често като „той“. Но този „той“ от книгата лесно можеше да се окаже и „тя“. Ако Вин наистина бе Героят на времето…

„Трябва да намеря начин да ги изведа от града — помисли Сейзед. — Тези двамата не бива да остават, когато Лутадел падне“.

Остави бележките встрани и се зае да пише писма.

46.

Бриз можеше да надуши интригата от две преки. За разлика от много свои колеги улични крадци, той не беше израсъл в немотия, нито бе принуден да живее в подземния свят. Беше получил първите си уроци на много по-опасно място — в двора. За щастие другите членове на групата не се отнасяха към него по по-различен начин заради благородническия му произход.

Това, разбира се, се дължеше на факта, че не знаеха за него.

Но това възпитание му позволяваше да вижда някои неща с други очи. Неща, които вероятно и най-опитният скаа крадец не би могъл да забележи. Животът на улицата имаше свои сурови закони. Човек предаваше другарите си заради пари, власт или за да се защити.

В средите на благородниците интригите бяха далеч по-сложни. Предателството не винаги завършваше със смъртта на една от двете страни, а последиците можеха да се нижат с поколения. Това беше игра — при това такава, на фона на която младият Бриз намираше живота в подземния свят за приятно разнообразие.

Той отпи глътка греяно вино и погледна бележката между пръстите си. Беше се надявал, че никога вече няма да се сблъска със заговор вътре в групата — Келсайър бе подбрал изключително добре хората си и Бриз полагаше всички аломантични умения, на които бе способен, за да я задържи в този вид. Помнеше добре докъде доведоха интригите собственото му семейство.

Ето защо се изненада, когато получи тази бележка. Въпреки привидно невинното съдържание той долавяше скритите послания. Забързаният почерк, на места размазан, с повторения. Фразите като „не бива да казваш за това на другите“, и „не искам да предизвиквам тревога“. Двойната доза восък върху капачето на плика, за да се подсигури срещу любопитни очи.

Нямаше никакво съмнение за смисъла на посланието. Бриз бе поканен на конспиративна среща. Но защо, в името на лорд Владетеля, Сейзед би искал да обсъжда нещо тайно с него?

Бриз въздъхна, извади бастунчето и се подпря на него. Понякога, когато се изправяше, му се виеше свят — дребна особеност, която с годините като че ли се утежняваше. Той погледна през рамо, към леглото, в което спеше Алриане.

„Сигурно трябва да съм гузен заради нея — си каза и посегна към жилетката, панталоните и ризата. — Но и без това след няколко дни няма да ни има на тоя свят“. Следобедът, прекаран в компанията на Клъбс, му бе помрачил настроението.

Излезе в коридора и пое из тъмния лабиринт на Цитаделата Венчър. „Мога да разбера смисъла да се пести масло, но в тези мрачни коридори е наистина потискащо“.

Мястото на уговорената среща бе съвсем близо. Когато наближи вратата, забеляза там двама от войниците на Демоа. Бяха предани до фанатичност на своя капитан.

„Интересно“ — помисли Бриз, докато наблюдаваше вратата от тъмното. Пресегна се с аломантичните си сетива и Усмири двамата войници, като отне спокойствието и увереността им и остави само тревогата и нервността. Стражите започнаха да пристъпват от крак на крак и да се озъртат. Накрая единият се обърна и надзърна в стаята. При това Бриз също успя да погледне вътре. В помещението имаше само един човек. Сейзед.

Бриз стоеше неподвижно и обмисляше как да процедира. В писмото нямаше нищо конкретно и въпреки това не изключваше възможността за клопка. И защо му трябваше на Сейзед да го вика на това странно скрито място?

Вратата се затвори и войникът се върна на мястото си. „Мога да се доверя на Сейзед, нали?“ — помисли Бриз. Но отново въпросът — защо тази тайна среща? Дали Бриз не беше прекалено подозрителен?

Не, стражите доказваха, че Сейзед се бои срещата им да не бъде разкрита. Това само по себе си беше подозрително. Ако ставаше въпрос за някой друг, Бриз щеше да отиде право при Елънд. Но Сейзед…

Въздъхна, излезе на открито и затрака с бастунчето по пода. „Е, да видим какво ще ми каже. Ако е измислил някой сложен план, сигурно си заслужава да го чуя“. Въпреки писмото и странните обстоятелства Бриз не можеше да повярва, че терисецът би се забъркал в нечестна история.

Може би лорд Владетеля се бе сблъсквал със същия проблем?

Бриз кимна на войниците, Усмири тревогата им и възвърна предишното им настроение. Имаше още една причина, която го подтикваше към тази среща. Бриз едва сега започваше да осъзнава колко е опасно предсказанието му. Лутадел скоро щеше да падне. Всички инстинкти, развивани през изминалите трийсет години живот в подземния свят, го подтикваха да бяга.

Състояние на духа, което го караше да рискува. Преди няколко години навярно вече щеше да е напуснал града. „Проклет да си, Келсайър“ — помисли си той и отвори вратата.

Сейзед вдигна изненадано глава. Стаята беше оскъдно обзаведена и осветена само от две лампи.

— Подранихте, лорд Бриз — рече той и се надигна.

— Разбира се — отвърна троснато Бриз. — Трябваше да проверя дали това не е някаква клопка.

— Клопка? — попита Сейзед. — За какво говорите?

— О, не се прави на изненадан. Това не е обикновена среща.

Сейзед се присви.

— Личи ли си?

Бриз седна, положи бастунчето в скута си и вторачи поглед в Сейзед. Опита се да го Усмири, да подсили самоувереността му.

— Драги мой, ти наистина помогна за свалянето на лорд Владетеля, но има много да учиш за това как да не пораждаш подозрения.

— Извинявам се — рече Сейзед и седна. — Исках само да се срещнем колкото се може по-бързо, за да обсъдим… някои деликатни въпроси.

— В такъв случай ще те посъветвам да освободиш охраната — рече Бриз. — Могат да привлекат нежелано внимание към това помещение. Второ, нека запалят още лампи и да ни донесат нещо за ядене и пиене. Ако Елънд влезе… предполагам, че се крием от него, нали?

— Да.

— Тъй де, ако дойде и ни завари да се спотайваме тук в мрака, веднага ще се сети, че става нещо. Колкото по-неестествена е причината, толкова по-естествена трябва да е обстановката.

— Разбирам — рече Сейзед. — Благодаря ви.

Вратата се отвори и влезе Клъбс. Огледа Бриз, после Сейзед и накрая седна. Бриз погледна Сейзед, но той не изглеждаше изненадан. Клъбс очевидно също беше поканен.

— Разкарайте тези войници — тросна се Клъбс.

— Незабавно, лорд Кладент — рече Сейзед, отиде при вратата, каза нещо на стражниците и се върна. Тъкмо сядаше, когато през вратата надзърна Хам. Изглеждаше озадачен.

— Чакай малко — обади се Бриз. — Колко души си поканил на тази тайна среща?

Сейзед покани Хам с жест да се настани.

— Всички по-опитни членове на групата.

— Искаш да кажеш всички освен Елънд и Вин — уточни Бриз.

— Както и лорд Лестибърнс — добави Сейзед.

„Да, но не от Дух се крием“.

Хам неохотно седна и хвърли въпросителен поглед на Бриз.

— И… защо трябва да се срещаме зад гърба на нашата Мъглородна и на краля?

— Който вече не е крал — обади се един глас откъм вратата и Доксон влезе и седна. — Дори може да се спори дали Елънд е водач на групата. Озова се на този пост по случайност — също както падна от трона.

Хам почервеня.

— Докс, знаеш, че не го харесвам, но не съм дошъл тук, за да обсъждаме измяна.

— Не може да се говори за измяна, когато той вече не седи на трона — отвърна Доксон и седна. — Какво се очаква от вас — да останем и да бъдем слуги в неговия дом? Елънд няма нужда от нас. Може би е време да предложим услугите си на лорд Пенрод?

— Пенрод също е благородник — посочи Хам. — Едва ли ще ми кажеш, че го харесваш повече от Елънд.

Доксон тропна с юмрук по масата.

— Не става въпрос за това какво харесвам, Хам. Трябва да се погрижим да се задържи това проклето кралство, което Келсайър ни остави в наследство! Цяла година разчистваме бъркотиите му. Да не искаш работата ни да иде на вятъра?

— Моля ви, господа — надигна се Сейзед, опитвайки се — безуспешно — да сложи край на спора.

— Работа, Докс? — попита все така зачервен Хам. — Ти каква работа си свършил? Освен постоянните ти оплаквания и мърморене всеки път, когато някой от нас предложи план.

— Оплаквания? — отвърна ядосано Доксон. — Имаш ли представа каква административна работа се изисква, за да не се разпадне този град? А ти какво си свършил, Хам? Отказа да поемеш командването на армията. Само се наливаш и ходиш на тренировки!

„Стига толкова — помисли си Бриз и се зае да Усмирява приятелите си. — При това темпо ще се издушим един друг, преди Страф да нареди да ни екзекутират“.

Доксон се облегна назад и махна пренебрежително към Хам, който продължаваше да го гледа сърдито. Сейзед чакаше, очевидно огорчен от избухването. Бриз Усмири неувереността му. „Ти командваш тук, Сейзед. Кажи ни какво става“.

— Моля ви — заговори Сейзед. — Не ви събрах, за да се карате. Разбирам, че сте напрегнати — това е съвсем оправдано, като се имат предвид обстоятелствата.

— Пенрод смята да предаде града на Страф — каза Хам.

— Това е по-добрият вариант, отколкото да му позволи да ни изтрепе — контрира Доксон.

— Всъщност — заговори Бриз — не мисля, че трябва да се страхуваме от Страф.

— Така ли? — попита намръщено Доксон. — Бриз, да не би да криеш нещо от нас?

— О, Докс, овладей се най-сетне — тросна се Хам. — Все не можеш да ни простиш, че не те избрахме за водач след смъртта на Кел. Това е истинската причина да не харесваш Елънд, нали?

Доксон пламна, Бриз въздъхна и ги удари с мощна вълна на успокоение. И двамата лекичко подскочиха, сякаш бяха ужилени, макар че усещането трябваше да е съвсем противоположно — почти пълно притъпяване на най-яростните емоции.

И двамата погледнаха сърдито Бриз.

— Ами да — заяви той. — Разбира се, че ще ви Усмирявам. Хамънд е малко незрял в тези въпроси, но ти, Доксон?

Доксон се облегна назад и се почеса по челото.

— Можеш да спреш, Бриз — каза той след няколко секунди. — Ще внимавам какво говоря.

Хам само изсумтя, положил ръка на масата. Сейзед ги наблюдаваше стреснато.

„Ето как изглеждат хора, притиснати в ъгъла, скъпи ми терисецо — помисли Бриз. — Какво става с тях, когато изгубят надежда. Пред войниците се държат, но когато останат сред приятели…“

Сейзед беше терисец, през целия си живот бе търпял потисничество и неволи. Но тези хора, включително Бриз, бяха свикнали да побеждават. Дори когато всички шансове бяха срещу тях, те не губеха увереност. Какво друго можеше да очаква от хора, изправили се срещу едно божество? Те не понасяха мисълта за поражение. А и кой би я понесъл, когато поражението бе равносилно на смърт?

— Армията на Страф се готви да напусне лагера — каза Клъбс. — Стараят се да не вдигат шум, но всички признаци са налице.

— Значи е решил да нападне града — рече Доксон. — Моите хора в двореца на Пенрод потвърдиха, че Съборът праща писмо след писмо до Страф с молба да влезе и да окупира града.

— Той няма да превземе града — заяви Клъбс. — Във всеки случай няма да го направи, ако е умен.

— Вин все още представлява заплаха — потвърди Бриз. — И изглежда, Мъглородният на Страф не смята да го опази от нея. Ако Страф влезе в Лутадел, Вин ще се разправи с него. Вероятно е решил да предприеме нещо друго.

Доксон се намръщи и погледна Хам, който само сви рамене.

— Всичко е съвсем просто — рече Бриз и тропна с бастунчето по масата. — Дори аз се досетих. — При тези думи Клъбс се изхили. — Страф ще се престори, че отстъпва, и тогава колосите ще нападнат града вместо него. Те са твърде ограничени, за да предвидят следващия му ход.

— Ако Страф отстъпи — рече Клъбс, — Джастис няма да може да ги спре да нападнат града.

Доксон премигна.

— Но те ще ни…

— Изколят? — попита Клъбс. — Да. Ще плячкосат и опустошат големи части от града — и вероятно ще изтребят цялото благородничество.

— Тоест хората, с които Страф щеше да е принуден да се съобразява. И на които да разчита — добави Бриз. — Нищо чудно тези чудовища да се доберат и до Вин. Нали разбирате, че тя няма да остане настрана, когато колосите нахлуят?

Възцари се тишина.

— Но това няма да помогне на Страф да завземе града — посочи Доксон. — Пак ще трябва да се бие с колосите.

— Така е — потвърди Клъбс. — Но колосите вероятно ще съборят градските порти и ще изравнят със земята цели квартали. Това ще му позволи да се изправи срещу тях на равен терен. Освен това колосите не разбират от тактика — те не оценяват предимството на градските стени. Страф не би могъл да се надява на по-благоприятно развитие.

— Ще го приемат като освободител — съгласи се Бриз. — Ако се върне в подходящия момент — след като колосите нахлуят в града и избият войниците, но преди да са нанесли сериозни щети на кварталите на скаа, — ще се превърне в освободител и закрилник, а не завоевател. Познавам настроенията на хората и мисля, че ще го приемат с разтворени обятия. В този момент силният водач означава повече пари в джобовете им и повече права в Събора.

Докато останалите обмисляха чутото, Бриз погледна Сейзед, който продължаваше да мълчи. Беше казал твърде малко — каква ли беше играта му? Защо бе събрал групата? Дали не беше решил, че имат нужда от спокойно обсъждане, без Елънд да им натяква за моралната страна?

— Може да помогнем на Страф да вземе града — продължи след малко Доксон. — Ще му обещаем да изведем Вин навън. Ако нещата и без това вървят нататък…

— Докс — тихо каза Хам. — Какво ли щеше да си помисли Кел, ако те чуе да приказваш подобни неща?

— Можем да предадем града на Джастис Лекал — обади се Бриз. — Може би той ще се отнася с нужното уважение към скаа?

— И да допуснем в града двайсет хиляди колоса? — възкликна Хам. — Бриз, виждал ли си някога какви неща вършат тези чудовища?

Доксон тропна по масата.

— Хам, аз само ви давам предложения. Какво друго ни остава?

— Да се бием — заяви Клъбс. — И да умрем.

Отново се възцари тишина.

— Ама и теб те бива да водиш разговори, приятел — рече накрая Бриз.

— Все някой трябваше да го каже — промърмори Клъбс. — Няма смисъл да се залъгваме повече. Не можем да победим, а от сражението няма да избягаме. Този град всеки момент ще бъде подложен на атака. И ние ще трябва да го защитаваме. Само че сме обречени. Чудите се дали не е по-добре да се предадем? Няма да го направим. Кел не би ни позволил, така че и ние ще постъпим по същия начин. Ще се бием и ще умрем достойно. А след това градът ще бъде опожарен. Но поне ще сме си казали думата. Лорд Владетеля е тъпкал скаа хиляда години, но сега вече смело можем да заявим, че имаме гордост. Ние се бием. Съпротивляваме се. И умираме.

— И какъв бе смисълът от всичко това? — попита ядосано Хам. — Защо трябваше да събаряме Последната империя? Защо убихме лорд Владетеля? Защо трябваше да правим каквото и да било, след като стигнахме дотук? Отделните области са в ръцете на дребни тирани, Лутадел е полуразрушен, а ние сме обречени?

— Защото — отвърна с мек глас Сейзед — все някой трябваше да сложи началото. Под властта на лорд Владетеля обществото не можеше да се развива. Той пазеше реда в империята, но и не допускаше прогреса. Дори модата оставаше непроменена през тези хиляда години, благородниците се опитваха да приличат на лорд Владетеля. Архитектурата и науката бяха в застой, а лорд Владетеля посрещаше с неодобрение всяко ново изобретение. Скаа не можеха да бъдат свободни, защото той не им позволяваше. Но с убийството му нашите сънародници не се сдобиха със свобода, приятели. За това е нужно време. Ще минат още много векове, през които ще трябва да воюваме, да учим и да израстваме. В началото ще има много трудности. Дори повече, отколкото при лорд Владетеля.

— А ние ще умрем напразно — подхвърли навъсено Хам.

— Не — възрази Сейзед. — Няма да е напразно, лорд Хамънд. Ще умрем, за да покажем, че има скаа, които не са готови да склонят глави. Това е много важен пример. Тъкмо подобни случаи от историите и легендите вдъхновяват хората. Ако скаа някога поемат властта, ще са им нужни жертви, в които да намират вдъхновение. Примери на саможертва като този на Оцелелия.

Всички го гледаха и мълчаха.

— Бриз — обади се след малко Хам, — в този момент добре ще ми дойде малко увереност.

— Разбира се — кимна Бриз и внимателно прогони тревогата и страха в душата на Хам. Лицето му възвърна част от руменината си и той седна по-изправено. За всеки случай Бриз отпусна една малка доза и на останалите присъстващи.

— От колко време го знаеш? — обърна се Доксон към Сейзед.

— От съвсем скоро, господарю Доксон.

— Но няма как да си знаел, че Страф ще отстъпи и ще ни остави на колосите — каза Бриз. — Клъбс го е надушил едва сега.

— Сведенията ми са съвсем общи, господарю Бриз — отвърна спокойно Сейзед. — А и не говорех само за колосите. Давах си сметка, че градът е обречен. Честно казано, аз съм дълбоко впечатлен от вашите усилия. Вие извършихте нещо велико — без вас градът отдавна да е паднал. Поколенията ще говорят за това.

— Ако въобще остане някой, който да разправя — рече Клъбс.

Сейзед кимна.

— Тъкмо затова свиках тази среща. Няма големи шансове да оцелеем след падането на града — когато дойде, Страф ще нареди да ни екзекутират. Ето защо не смятам, че е необходимо всички ние да оставаме в Лутадел до този момент. Някои трябва да организират по-нататъшната съпротива срещу тираните.

— Няма да зарежа хората си — изръмжа Клъбс.

— И аз — присъедини се Хам. — Въпреки че вчера отпратих семейството си. — Вероятно имаше предвид, че ги е скрил някъде из града или пък са били прехвърлени зад стените. Хам не знаеше къде са и по такъв начин нямаше как да издаде местонахождението им. Старите навици умират трудно.

— Ако този град падне — заговори Доксон, — аз ще съм тук и ще падна с него. Точно това би очаквал Кел от мен. Няма да замина.

— Аз ще замина — заяви Бриз и погледна към Сейзед. — Или е рано да се предлагам за доброволец?

— Всъщност, господарю Бриз, аз не…

Бриз вдигна ръка.

— Няма нищо, Сейзед. За всички е очевидно кого смяташ да пратиш. Хората, които не покани на срещата.

Доксон смръщи вежди.

— Ние ще защитаваме града до смърт, а ти искаш да отпратиш единствената ни Мъглородна?

— Господа — заговори Сейзед, — обитателите на Лутадел имат нужда от нашите напътствия. Ние им предадохме този град и ги дарихме с надежда. Не можем да ги изоставим точно сега. Но… в света настъпват грандиозни промени. По-велики, отколкото сме ние. Убеден съм, че господарката Вин е част от тях. Но дори и да се заблуждавам, съм твърдо уверен, че лейди Вин не бива да загива при отбраната на града. Тя е единствената и най-силна връзка на хората с Оцелелия. Тя се превърна в техен символ, а уменията й на Мъглородна ще й позволят да се измъкне безпрепятствено. Идват нови сражения и тя ще е решителен фактор в тях — може да се придвижва бързо и незабелязано, да се сражава сама, да нанася огромни щети, както го доказа снощи. — Сейзед наведе глава. — Господа, повиках ви тук, за да решим как най-добре да я убедим, че трябва да избяга, докато ние ще останем и ще се бием. Мисля, че задачата няма да е лесна.

— Тя няма да изостави Елънд — подхвърли Хам. — Ще трябва да тръгне и той.

— Четете мислите ми, господарю Хамънд — потвърди Сейзед.

Клъбс прехапа замислено долната си устна.

— Няма да е никак лесно да убедим това момче да избяга. Той все още вярва, че можем да победим.

— И това не е изключено — съгласи се Сейзед. — Господа, не бих искал да лишавам никого от надежда. Но при тези ужасни обстоятелства шансът за успех е…

— Знаем, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Разбираме.

— Трябва да заминат и други от групата — рече Хам. — Двама са малко.

— Бих пратил Тиндуил с тях — отвърна Сейзед. — Тя ще отнесе на моите сънародници информация от особена важност. Освен това смятах да пратим господаря Лестибърнс. В битка от него няма голяма полза, но шпионските му умения ще помогнат на лейди Вин и лорд Елънд при сплотяването на скаа. Разбира се, едва ли ще оцелеят само те. Мисля, че повечето скаа в града също са в безопасност — Джастис Лекал, изглежда, знае как да контролира своите колоси. А дори и да не може, Страф ще пристигне навреме, за да защити населението в града.

— Стига, разбира се, плановете на Страф да са такива, каквито предполага Клъбс — посочи Хам. — Защото е напълно възможно просто да се изтегля, за да ограничи загубите си и да изостави напълно Лутадел.

— И в двата случая — рече Клъбс — едва ли много хора ще могат да се спасят от града. Нито Страф, нито Джастис няма да пропуснат големи групи бежанци. В този момент хаосът и страхът по улиците им служат много по-добре, отколкото намаляването на населението. Може би ще успеем да измъкнем неколцина конници — особено ако сред тях е и Вин. Но всички други ще бъдат оставени на милостта на колосите.

Стомахът на Бриз се сви. Клъбс говореше толкова равнодушно… нехайно. Но той си беше такъв. Не беше песимист, просто казваше неща, които според него другите не желаеха да признаят.

„Някои от оцелелите скаа ще се превърнат в роби на Страф Венчър — помисли си Бриз. — Но тези, които се бият и които са били на показ пред останалите през изминалата година, са обречени. И аз също. Вярно е. Този път няма измъкване“.

— Е — подкани ги Сейзед и разпери ръце. — Съгласни ли сме, че тези четиримата трябва да заминат?

Всички кимнаха.

— В такъв случай да обсъдим подробния план за тяхната евакуация — продължи Сейзед.

— Можем да внушим на Елънд, че опасността не е твърде голяма — предложи Доксон. — Ако повярва, че градът ще издържи на продължителна обсада, може би ще се съгласи да придружи Вин на някоя мисия. Няма да разберат какво става, преди да е твърде късно.

— Добро предложение, Доксон. — Сейзед кимна. — Мисля, че можем да работим с идеята на Вин за Кладенеца на Възнесението.

Обсъждането продължи и Бриз се отпусна доволно назад. „Вин, Елънд и Дух ще се спасят. Ще трябва да убедя Сейзед и Алриане да замине с тях“. Огледа присъстващите и забеляза, че те също изглеждат поуспокоени. Доксон и Хам се бяха помирили и дори Клъбс кимаше замислено, докато останалите обсъждаха различни предложения.

Бедствието идеше. Но по някакъв начин мисълта, че има хора, които ще се спасят — най-младите членове на групата, тези, в които бяха надеждите, — караше останалите да приемат по-леко предстоящото поражение.

Вин стоеше неподвижно сред мъглите, вдигнала поглед към тъмните кули, колони и бойници на Кредик Шау. В главата й отекваха два звука. Мъгливият призрак и по-силният далечен тътен.

Тътенът ставаше все по-настойчив.

Тя закрачи бавно към Кредик Шау, като се стараеше да не обръща внимание на звуците. Хълмът на хилядата кули, някога дом на лорд Владетеля. Беше изоставен от близо година — никой не бе посмял да се настани тук. Мястото все още навяваше страхопочитание. Напомняше за него.

Лорд Владетеля беше чудовище. Вин помнеше добре нощта преди повече от година, когато бе дошла тук с намерение да го убие. Да свърши работата, за която Келсайър неусетно я бе подготвил. Беше минала точно през този двор, покрай стражниците при вратата.

Тях бе пощадила. Келсайър сигурно щеше да си пробие път с бой. Но Вин ги бе убедила да я пуснат, да се присъединят към бунта. Постъпка, която й спаси живота, когато по-късно един от същите тези мъже, Горадел, доведе Елънд в тъмницата, за да помогне при спасяването на Вин.

В известен смисъл Последната империя бе съборена именно защото тя не бе постъпила като Келсайър.

Но нима можеше да гради бъдещи решения върху една случайност? Всичко това й се струваше твърде алегорично. Като приказка за деца, носеща съответната поука.

Никой не й бе разказвал приказки. Беше оцеляла в свят, в който мнозина умряха. На всеки урок като този с Горадел имаше десетки, завършили трагично.

И да не забрави самия Келсайър. В края на краищата той се оказа прав. Уроците му бяха съвсем различни от детските приказки. Келсайър ставаше дързък, дори възбуден, когато избиваше хората, изправили се на пътя му. Смяташе ги за дребна пречка по пътя към голямото, истинско добро, погледът му неотклонно бе втренчен в събарянето на империята и евентуалното създаване на кралство, като това, което по-късно основа Елънд.

И беше успял. Защо и тя не можеше да убива като него, с ясното съзнание, че изпълнява своя дълг, без чувство за вина? Винаги се бе страхувала от крайните действия на Келсайър. Но може би тъкмо благодарение на тях той бе постигнал успех?

Навлезе в мрачните приземни коридори на двореца и краищата на мъглопелерината й прокараха черни дири върху дебелия слой сажди. Мъглите, както винаги, останаха отвън. Те не проникваха в сградите — или, ако го правеха, обикновено не се задържаха дълго. Заедно с тях тя остави зад себе си мъгливия призрак.

Време беше да вземе решение. Решение, което не й се нравеше, но бе свикнала да върши неща, които не харесва. Такъв е животът. Не искаше да се бие с лорд Владетеля, а се наложи.

Скоро стана твърде тъмно дори за Мъглороден и тя запали фенер. И с изненада установи, че нейните стъпки не са единствените на пода. Изглежда, имаше още някой, който обикаляше из коридорите. Който или каквото и да бе, не го срещна, докато продължаваше навътре.

Не след дълго се озова в стаята. Още не знаеше какво я бе привлякло в Кредик Шау, както и в тайното помещение в центъра. Не беше идвала тук от нощта, когато уби единствения бог, когото познаваше.

Лорд Владетеля прекарваше доста време в това помещение, място, обзаведено така, че да му напомня за родината. Стаята беше със сводест таван. Стените бяха покрити със сребърни фрески, а подът — облицован с метални плочи. Тя отиде до най-забележителната част — малка каменна крипта в центъра на по-голямото помещение.

Тъкмо тук бяха заловени Келсайър и жена му преди много години, при първия опит на Келсайър да ограби лорд Владетеля. По-късно Мейр бе убита в Ямите. Но Келсайър бе оцелял.

Именно тук, в тази стая, Вин за първи път се бе изправила срещу инквизитор, който едва не я бе убил. Тук дойде и месеци по-късно, при първия си опит да убие лорд Владетеля. Тогава също я бяха надвили.

Пристъпи в малката крипта. Имаше само едно помещение. Подът бе разкопан от хората на Елънд, за да търсят атиум. Но украсите от времето на лорд Владетеля все още висяха по стените. Тя вдигна фенера и ги огледа.

Килими. Кожи. Малка дървена флейта. Предмети от бита на неговия народ, на терисците, отпреди хиляда години. Защо му е трябвало да строи нов град тук, на юг, да основе Лутадел, когато родината му — и Кладенецът на Възнесението — са на север? Вин така и не бе открила отговор на този въпрос.

Навярно беше имало някаква основателна причина. Нещо, което е накарало Рашек, или лорд Владетеля, да постъпи така. Би могъл да си остане такъв, какъвто е бил — обикновен селянин. И вероятно е щял да бъде щастлив.

Но бе решил да постигне нещо повече. И за да го осъществи, бе извършил ужасяващи жестокости. Нима можеше да го вини за взетото решение? Беше се превърнал в нещо, което е смятал, че трябва да бъде.

Тя също трябваше да вземе решение. Вече си даваше сметка, че други неща — Кладенецът на Възнесението, защитата на Лутадел — ще дойдат на дневен ред едва след като е сигурна в това какво иска и коя е тя. Но ето че сега, докато стоеше в помещението, в което Рашек бе прекарвал толкова много време, замислена за Кладенеца, настойчивият тътен в главата й отново се усилваше.

Трябваше да реши. Искаше да е с Елънд. Той олицетворяваше спокойствието. Щастието. Зейн, от друга страна, бе символ на онова, което чувстваше, че ще стане. За доброто на всички участници.

Едва ли щеше да открие отговорите на измъчващите я въпроси в двореца на лорд Владетеля. Въздъхна отчаяно, излезе навън и потъна в мъглите.

Зейн се събуди от равномерните удари на чук по колче на шатра. Реакцията му беше мигновена.

Разпали стомана и пютриум. Винаги поглъщаше известни количества преди заспиване. Знаеше, че вероятно някой ден този навик ще го убие — металите ставаха отровни, ако се задържаха твърде дълго в организма.

Но да умре някой ден му се струваше по-приемливо, отколкото да умре днес.

Измъкна се от койката. Все още беше тъмно. Докато се изправяше, дочу раздиращ звук. Някой бе сцепил стената на шатрата.

„Убий ги!“ — изкрещя богът.

Зейн се просна на земята и загреба шепа монети от купата до леглото. Завъртя се, хвърли ги зад себе си и нощта се огласи от изненадани викове.

Зейн Тласна. Монетите се сблъскаха с плата, раздраха го с лекота и продължиха.

И тогава започнаха писъците.

Зейн се прехвърли в койката и зачака мълчаливо, докато шатрата бавно рухваше. Някой газеше върху плата вляво. Той изстреля няколко монети и чу болезнени стенания. Платът на шатрата го покриваше като одеяло. Наблизо се чуха забързани стъпки.

Той въздъхна, отпусна се, сряза плата с кинжала и се измъкна навън. Бе мъглива нощ. Беше си легнал по-късно от обикновено и вероятно вече наближаваше полунощ. И без това бе време да става.

Наведе се над покритата от чергилото купчина, под която бе койката, разряза отново плата, бръкна и взе няколко стъкленици. Изпи една и калаят освети околностите. Около шатрата лежаха четири трупа. Бяха войници, разбира се — войници на Страф. Атаката бе започнала по-късно, отколкото бе очаквал.

„Страф ми се доверява повече, отколкото предполагах“. Зейн прекрачи трупа на един убиец, разряза плата над скрина и извади дрехи. Преоблече се бързо, после взе и малка кесия с монети. „Сигурно е заради нападението срещу крепостта на Сет. То е убедило Страф, че съм твърде опасен, за да ме остави жив“.

Зейн откри своя човек до една шатра наблизо — преструваше се, че опъва въжетата. Стоеше на пост всяка нощ и получаваше възнаграждение срещу това да удря с чук по колчето всеки път, когато някой доближи шатрата на Мъглородния. Зейн му хвърли кесията и продължи в мрака право към шатрата на Страф.

Баща му все пак имаше някои недостатъци. Бе майстор на мащабните планове, но детайлите често му се изплъзваха. Можеше да организира една армия, за да смаже противника. Но предпочиташе играта с опасни инструменти. Като атиумните мини в Хатсинските ями. Като Зейн.

Инструменти, с които може да се порежеш.

Зейн приближи шатрата на Страф, проряза дупка в плата и пристъпи вътре. Страф го очакваше. Зейн не можеше да не му се възхити — баща му посрещаше смъртта си със спокойно изражение. Зейн застана в средата на помещението, пред дървеното кресло, в което седеше Страф.

„Убий го!“ — нареди богът.

Запалени по ъглите лампи осветяваха стените. Възглавниците и завивките в ъгъла бяха смачкани — Страф бе повикал някоя от любовниците си за разтуха, преди да прати убийците. Наблюдаваше го с типичната си невъзмутимост, но Зейн виждаше зад маската. Забеляза, че лицето му лъщи от пот и че ръцете му леко треперят.

— Намерих ти още атиум — каза Страф. — Закопан е в двореца, на място, което само аз зная.

Зейн го гледаше мълчаливо.

— Ще те провъзглася официално за мой наследник — продължи Страф. — Още утре, ако желаеш.

Зейн не отговори. Страф продължаваше да се облива в пот.

— Градът е твой — каза накрая Зейн и се обърна.

Беше възнаграден с тихо изпъшкване. Погледна през рамо. Досега не бе виждал толкова изумено изражение на лицето на баща си. Дори само това си заслужаваше усилието.

— Свикай армията си за оттегляне, както беше планирано — продължи той, — но не се връщай в Северната област. Изчакай, докато колосите нападнат града и избият защитниците. Тогава можеш да влезеш като спасител на Лутадел.

— Но Мъглородната на Елънд…

— Ще е заминала — прекъсна го Зейн. — Тръгва с мен, още тази нощ. Сбогом, татко. — Обърна се и излезе през прореза в стената.

— Зейн? — повика го Страф отвътре.

Зейн спря.

— Защо? — попита го баща му и надзърна през отвора. — Пратих ти убийци. Защо ме остави жив?

— Защото си ми баща — отвърна Зейн и погледна към мъглите. — Синът не бива да убива баща си.

И с тези думи се сбогува с човека, който го бе създал. Човекът, когото Зейн — въпреки безумието си, въпреки преживените унижения — продължаваше да обича.

В тъмната мъгла хвърли една монета и изхвърча нагоре. Приземи се извън лагера и с лекота откри завоя на канала, който използваше като ориентир. От хралупата в едно криво дърво извади вързоп. Мъглопелерината, първият подарък, който му бе направил баща му. Безценен дар, който рядко използваше.

Знаеше, че постъпва глупаво. Но не можеше да надвие чувствата си. Човек не може да използва аломантия върху себе си.

Разви пелерината и извади нещата, които бе загърнал в нея — няколко стъкленици с метални разтвори и торбичка с топчета атиум.

Коленичи и постоя така известно време. После вдигна ръка и докосна гърдите си отляво. Над мястото, където туптеше сърцето.

Там имаше подутина. Винаги я бе имало. Не мислеше за нея постоянно, ала когато го правеше, забравяше за всичко останало. Тъкмо тя бе истинската причина никога да не носи наметала.

Беше му неприятно наметалото да се търка в миниатюрното острие, щръкнало от гърба му между лопатките. Главата на металния клин бе от предната страна и опираше гръдната кост.

„Време е да тръгваш“ — каза му богът.

Зейн се изправи и пусна мъглопелерината на земята. Обърна гръб на лагера на баща си и на всичко, което познаваше, и полетя към жената, която щеше да го спаси.

47.

Имаше една частица от душата на Вин, която дори не трепваше при мисълта за това колко хора е убила. Именно това безразличие я ужасяваше.

Стоеше на балкона на стаята си — преди малко се бе върнала от двореца. Град Лутадел тънеше в мрак пред нея. Беше заобиколена от мъглите, но знаеше, че не може да намери покой сред тях. Нищо вече не беше както преди.

Мъгливият призрак както винаги я наблюдаваше. Бе твърде далече, за да го види, но го усещаше. И — по-силно от него — усещаше и нещо друго. Могъщото туптене, което непрестанно се усилваше. Някога идваше отдалече, но вече не беше така.

Кладенецът на Възнесението.

Това трябваше да е. Тя усещаше, че силата му се възвръща, нахлува обратно в този свят, настоява да бъде взета и използвана. Непрестанно се улавяше, че неволно поглежда на север, към Терис, че очаква да зърне нещо на хоризонта. Бликаща светлина, пламтящ огън, буреносен порив. Каквото и да е. Но виждаше само мъгла.

Напоследък сякаш в нищо не й вървеше. В любовта, в закрилата, в дълга. „Захванах се с твърде много неща“.

Имаше толкова много проблеми, които настояваха да им обърне внимание, и тя не искаше да зачеркне нито един от тях. В резултат не бе постигнала нищо. Изследванията й за Дълбината и Героя на времето стояха недокоснати от дни, подредени на купчинки на пода. Не знаеше почти нищичко за мъгливия призрак — освен че я наблюдава и че авторът на дневника го смята за опасен. Не бе разкрила шпионина, не знаеше дори дали твърденията на Зейн относно Демоа са верни.

Сет все още бе жив. Не бе успяла дори да се разправи както трябва с него, беше се отказала по средата. За всичко бе виновен Келсайър. Той я бе обучил да заеме мястото му, но можеше ли въобще някой да го замени?

„Защо винаги трябва да сме чужди ножове?“ — прошепна в главата й гласът на Зейн.

Понякога виждаше логиката в думите му, но имаше една пукнатина. Елънд. Вин не беше негово острие. Той не очакваше от нея да убива. Вярно, заради идеалите си бе изгубил трона и градът бе заобиколен от врагове. Ако тя наистина го обичаше — ако обичаше народа на Лутадел, — не трябваше ли да направи нещо повече?

Вибрациите се блъскаха в нея като удари на барабан с размерите на слънцето. Вече почти постоянно гореше бронз, заслушана в ритъма, примамвана от него…

— Господарке? — обади се зад нея ОреСюр. — За какво мислите?

— За края — тихо каза Вин и се обърна.

Мълчание.

— За края на какво, господарке?

— Не зная.

ОреСюр изтича на балкона, навлезе в мъглата и клекна до нея. Вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи загрижеността на кучешкото му лице.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Просто трябва да взема някои решения. Каквото и да избера, ще означава край на нещо.

ОреСюр поседя известно време, извъртял глава на една страна.

— Господарке — рече накрая, — колко е тъжно всичко това.

Вин сви рамене.

— Значи ли, че няма какво да ме посъветваш?

— Просто вземете решение — отвърна ОреСюр.

Вин се усмихна.

— Сейзед щеше да каже нещо мъдро и успокояващо.

— Не виждам защо той трябва да е част от нашия разговор, господарке.

— Той беше мой стюард — отвърна Вин. — Преди да замине и преди Келсайър да прехвърли твоя Договор върху мен.

— Аха. — ОреСюр въздъхна. — Е, аз не съм като терисците, господарке. Трудно е дори да се имитира тяхното дълбоко вкоренено чувство на преданост — да не говорим за факта, че мускулите им са прекалено жилави, за да са вкусни.

Вин повдигна вежди.

— Преобразявал си се в терисец? Не разбирам какъв смисъл от това — те не бяха хора с влияние по времето на лорд Владетеля.

— Така е — потвърди ОреСюр. — Но винаги бяха част от обкръжението на влиятелни хора.

Вин кимна. Влезе в стаята, запали лампа и изгаси калая. Мъглите я последваха над килима, докоснаха купчините листове и се разхвърчаха на облачета пред краката й, докато вървеше към банята.

Тя спря. Странно. Мъглите рядко се задържаха толкова дълго, когато проникваха в помещение. Елънд обясняваше, че се дължало на топлината и затвореното пространство. Вин винаги го бе отдавала на някакви мистични причини. Намръщи се, загледана надолу.

Дори без калай чу поскърцване.

Обърна се. На балкона стоеше Зейн, черен силует на фона на мъглите. Пристъпи към нея и мъгливите повлекла го последваха, както правеха с всеки, разпалил метали. Но от друга страна… те сякаш и леко се отдръпваха от него.

ОреСюр тихо заръмжа.

— Време е — каза Зейн.

— Време за какво? — попита тя и остави лампата на масата.

— Да вървим. Да изоставим тези хора с техните армии. Да зарежем техните кавги. Да сме свободни.

„Свободни“.

— Аз… не зная, Зейн — рече Вин и погледна встрани.

Чу го да се приближава.

— Вин, какво всъщност му дължиш? Той не те познава. Страхува се от теб. Истината е, че дори не те заслужава.

— Зейн, това не е всичко. Ти не разбираш. Аз съм тази, която не го заслужава. Елънд има нужда от по-добра жена. От някоя, която смята, че с право е изоставил трона. Някоя, която вижда във всичко това повече достойнство и по-малко глупост.

— Както и да е. — Зейн махна с ръка. — Той не може да те разбере. Да ни разбере.

Вин не отговори.

— Къде би отишла, Вин? — попита Зейн. — Ако не беше обвързана с този град и с него. Ако беше свободна и можеше да правиш какаото си пожелаеш — къде би отишла?

Ударите сякаш се усилиха. Тя погледна към ОреСюр, който лежеше тихо до стената, скрит от тъмнината. Защо се чувстваше виновно? Какво трябваше да му докаже?

Обърна се към Зейн.

— На север. В Терис.

— Можем да идем там. Където пожелаеш. Мястото няма значение за мен, стига да не сме тук.

— Не мога да ги изоставя — заяви Вин.

— Дори ако с постъпката си лишиш Страф от единствения му Мъглороден? — попита Зейн. — Това е отлична размяна. Баща ми ще знае, че съм изчезнал, но не и че ти не си в Лутадел. Ще се страхува много повече от атака. Не само ще си осигуриш свобода, но и ще направиш на твоите съюзници неоценим подарък.

Улови я за ръката, принуждавайки я да го погледне. Приличаше на Елънд — на един по-суров Елънд. Зейн бе преживял много в този живот, също като нея, но и двамата не се бяха предали. Дали обаче тази победа ги бе направила по-силни, или по-крехки?

— Ела, Вин — прошепна Зейн. — Ти можеш да ме спасиш.

„Войната скоро ще влезе в града — помисли си тя и я побиха тръпки. — Ако остана, ще трябва да убивам отново“.

И тя му позволи бавно да я отдалечи от масата, към мъглите и успокояващия мрак отвън. Пресегна се и извади една стъкленица за предстоящото пътуване, но движението й накара Зейн да се извърне подозрително.

„Има добри рефлекси — помисли тя. — Също като моите. Инстинктът му повелява да не вярва на никого, помогнал му е да остане жив“.

Като видя какво прави, той се успокои, усмихна се и отново се обърна към мрака. Вин го последва, но изведнъж усети, че я пронизва страх. „Това е — помисли си тя. — Вече всичко се промени. Времето за вземане на решение отмина. Направих погрешния избор. Елънд не би подскочил така, когато вадя стъкленицата“.

Тя спря. Зейн я дръпна за ръката, но Вин не помръдваше. Той се обърна и я погледна намръщено.

— Съжалявам — прошепна Вин и издърпа ръката си от неговата. — Не мога да тръгна с теб.

— Какво?! — попита Зейн. — Защо?

Вин поклати глава, обърна се и се прибра в стаята.

— Кажи ми какво има! — настоя Зейн и гласът му се повиши. — Какво те привлича в него? Той не е велик водач. Не е воин. Не е аломант или пълководец. Какво има в него?!

Отговорът дойде лесно. „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя“.

— Той ми вярва — прошепна тя.

— Какво? — попита невярващо Зейн.

— Когато нападнах Сет — продължи Вин, — останалите смятаха, че съм постъпила неразумно — и бяха прави. Но Елънд им заяви, че съм имала причина да го направя, въпреки че не знаеше дали е прав.

— Значи е глупак.

— Когато след това разговаряхме — продължи Вин, без да поглежда Зейн, — аз бях хладна с него. Мисля, че той знаеше, че се опитвам да реша дали да остана с него, или не. И… тогава ми каза, че ще ме подкрепи, каквото и да избера. Дори ако го напусна.

— Излиза, че не държи на теб.

Вин поклати глава.

— Не. Просто ме обича.

— Аз те обичам.

Вин се сепна и го погледна. Зейн изглеждаше разгневен. Дори отчаян.

— Вярвам ти. Но въпреки това не мога да дойда с теб.

— Но защо?

— Защото това ще означава да напусна Елънд — отвърна тя. — Аз го уважавам, въпреки че не споделям идеалите му. Зная, че не го заслужавам, но искам да съм близо до него. Оставам, Зейн.

Зейн стоеше неподвижно, мъглите бавно се спускаха на раменете му.

— Значи се провалих.

— Не. Вината не е в теб. Просто аз…

Той я удари и тя политна към пода. Успя да свие глава, но падна тежко и дъхът й секна.

Зейн се извисяваше над нея, лицето му бе потъмняло.

— Ти трябваше да ме спасиш — изсъска той.

Вин разпали едновременно всички метали, с които разполагаше. Избута Зейн и се Притегли от пантите на вратата. Полетя назад, удари се отново в пода и чу скърцането на дъските, но беше твърде напрегната — и стресната, — за да почувства каквото и да било освен сътресението.

Зейн се изправи бавно, висок, намръщен. Вин приклекна. Зейн я бе нападнал. Този път наистина.

„Но… той…“

— ОреСюр! — извика тя и извади кинжалите. — Бягай!

И щом каза паролата, се хвърли в атака, за да отклони вниманието на Зейн от овчарката. Зейн избягна нападението й с типичната си грациозност. Вин замахна с кинжал към гърлото му. Зейн отдръпна глава в последния момент. Тя нанесе последователни удари към рамото, ръката, гърдите. Той се изплъзваше на всеки.

Знаеше, че е разпалил атиум. Очакваше го. Спря и го погледна. Дори не си бе направил труда да извади оръжията си. Стоеше пред нея навъсен, а мъглата се събираше като малко езеро в краката му.

— Защо не ме послушаш, Вин? Защо ме принуждаваш да действам като оръдие на Страф? И двамата знаем докъде ще доведе това.

Вин стисна зъби и се хвърли в нова атака. Зейн я зашлеви небрежно с опакото на ръката си и тя Тласна леко металните скоби на бюрото зад него и се отхвърли назад, сякаш под въздействие на удара му. Блъсна се в стената и рухна на пода.

Точно до стреснатия ОреСюр. Но гънката на рамото му не беше разтворена, въпреки паролата. Нима не я бе разбрал?

— Атиумът, който ти дадох — прошепна тя ядосано. — Бързо!

— Кандра — обади се Зейн. — Ела при мен.

ОреСюр срещна погледа й и тя зърна нещо в очите му. Срам. Той извърна глава, изтича през мъглите и застана при Зейн в средата на стаята.

— Не… — прошепна тя. — ОреСюр…

— Вече няма да се подчиняваш на командите й, ТенСуун — каза Зейн.

ОреСюр сведе почтително глава.

— ОреСюр, Договорът! — извика Вин и се надигна. — Длъжен си да изпълняваш нарежданията ми!

— Вин, той е мой слуга — рече Зейн. — С Договор към мен. И ще изпълнява моите заповеди.

„Мой слуга…“

Изведнъж всичко й се проясни. Тя беше подозирала кого ли не — Доксон, Бриз, дори Елънд, — но нито веднъж не бе свързала шпионина с най-логичната кандидатура. В двореца наистина през цялото време бе имало кандра. До нея…

— Съжалявам, господарке — прошепна ОреСюр.

— И от колко време? — попита тя.

— Откакто дадохте на моя предшественик — истинския ОреСюр — кучешко тяло — отвърна кандрата. — Убих го същия ден и заех мястото му, в тялото на куче. Той така и не успя да се превъплъти в овчарка.

„Какъв по-лесен начин да се скрие промяната?“ — помисли тя.

— Но нали откриха останките в двореца? — попита тя. — А ти беше с мен на стената, когато това стана. Те…

Беше повярвала на преценката му за това от колко време са онези останки и кога може да е станала подмяната. Беше приела, че се е случило в деня, когато тя беше с Елънд на градските стени, и то само защото така бе казал ОреСюр.

„Каква съм глупачка!“ ОреСюр — или ТенСуун, както го бе нарекъл Зейн — я бе накарал да подозира всички… освен себе си. Какво й ставаше? Преди беше толкова добра в надушването на предателите, в долавянето на фалша. Как бе пропуснала да разкрие собствената си кандра?

Зейн пристъпи към нея. Вин чакаше, надигнала се на колене и свела глава. „Слаба — повтаряше си. — Преструвай се на слаба. Постарай се да…“

— Няма смисъл да се опитваш да ме Усмиряваш — каза Зейн, улови я за ризата, вдигна я и пак я хвърли на пода. Мъглата се разтвори под нея и отлетя встрани. Вин сподави болезнения си вик.

„Трябва да мълча. Ако стражите се опитат да влязат, той ще ги убие. Ако Елънд дойде…“

Зейн я доближи и я изрита в ребрата. Тя изстена.

— Ти можеше да ме спасиш — изръмжа той, втренчил поглед в нея. — Бях готов да тръгна с теб. А сега какво остана? Нищо. Нищо освен заповедите на Страф. — И подчерта последното с нов ритник.

„Преструвай се на незначителна — повтаряше си тя със замъглено от болка съзнание. — Все някога трябва да си тръгне…“

Но бяха изминали години, откакто се бе свивала пред друг човек. Дните на страх от Кеймън и Рийн бяха само неясни спомени, сенки, разгонени от светлината на Елънд и Келсайър. Усети как я изпълва нарастващ гняв.

Зейн отново понечи да я ритне, като този път се целеше в лицето й, и Вин се хвърли назад — Тласна се от пантите на прозореца и разхвърли мъгливите повлекла. Разпали пютриум и скочи на крака, следвана от мъглата. Сега тя вече й стигаше до коленете.

Погледна Зейн, който я наблюдаваше навъсено, и се хвърли напред, но Зейн беше по-бърз — изпревари я и застана между нея и балкона. Не че щеше да спечели нещо, ако се добере до него — благодарение на атиума Зейн щеше лесно да я проследи.

Всичко беше както предишния път, когато той я атакува с атиум. Всъщност сега бе дори по-лошо. Тогава тя все още вярваше, че двамата само се упражняват. Че не са врагове, макар да не са и приятели. Не мислеше, че той иска да я убие.

Този път не хранеше подобни илюзии. Очите на Зейн бяха замъглени, изражението му — равнодушно, също като в нощта, когато нападна хората на Сет.

Вин щеше да умре.

От доста време не я бе завладявал подобен страх. Но сега вече я изпълваше, пронизваше я цялата, докато наблюдаваше приближаващия се Зейн. Можеше да си представи как са се чувствали войниците, които бе избил. Нямаше никакъв шанс да му се възпротивят. Не бяха имали никакъв шанс. Няма шанс срещу Мъглороден.

„Не — помисли си тя, притиснала с ръка ударените си ребра. — Елънд не отстъпи пред Страф. Елънд не владее аломантия и въпреки това отиде право в лагера на колосите.

Мога да се справя с това“.

Извика и се хвърли към ТенСуун. Кучето отскочи изплашено, но нямаше от какво да се страхува. Зейн отново бе на пътя й. Блъсна я с рамо, измъкна кинжал и прокара резка по бузата й, докато тя падаше назад. Ударът бе съвършено точен. Резката съвпадаше напълно с раната, останала й от първия двубой с Мъглороден преди две години.

Вин стисна зъби и докато падаше, разпали желязо, Притегли една кесия от бюрото и напълни шепата си с монети. Тупна на една страна, с ръка под тялото, и скочи на крака. Вдигна ръка, замахна срещу Зейн и хвърли монетите.

Зейн понечи да ги Тласне.

Вин се усмихна, разпали дуралуминий и Тласна. Монетите се стрелнаха напред и вятърът, който вдигнаха при внезапното си ускорение, разтвори мъглата и разкри пода под нея.

Стаята се разтърси.

И Вин се озова залепена за стената. Изпъшка от изненада, едва си поемаше въздух. Вдигна замаяно глава и установи, че отново лежи на пода.

— Дуралуминий — каза Зейн. Беше протегнал ръка към нея. — ТенСуун ми разказа за него. Предположихме, че си овладяла нов метал по начина, по който долавяше кога съм разпалил мед. После се поразтърсихме малко и той откри бележка от твоя металургист, на която подробно беше описан методът за изработване на дуралуминий.

Обърканият й ум се мъчеше да осъзнае какво става. Зейн разполагаше с дуралуминий. Беше използвал метала и бе Тласнал срещу монетите, които тя бе изстреляла по него. Вероятно бе Тласнал и в обратна посока, за да се задържи на място, докато теглото й противодейства на неговото.

И тогава нейният собствен подсилен от дуралуминия Тласък я бе ударил в стената. Беше й трудно да се съсредоточи. Зейн пристъпи към нея. Тя се надигна на четири крака и запълзя в мъглата. Беше почти на височина на лицето й и ноздрите й се свиха, усетили хладния влажен полъх.

Атиум. Трябваше й атиум. Но топчето бе в рамото на ТенСуун, не можеше да го Притегли оттам. Бяха го прибрали под кожата тъкмо за да не може да бъде използвано от други аломанти. Също като шиповете, пронизващи телата на инквизиторите, както и като нейната обеца. Метал вътре в тялото — или дори само под кожата — не можеше да бъде Притеглен или Тласкан освен с максимална аломантична мощ.

Но тя вече го бе правила веднъж. Когато се би с лорд Владетеля. Не го постигна със собствени сили, нито с дуралуминий. Беше нещо друго. Мъглите.

Беше почерпила сили от тях.

Нещо я блъсна в гърба и я притисна надолу. Тя се претърколи, ритна нагоре, но кракът й се размина с лицето на Зейн на няколко подарени от атиума сантиметра. Зейн отби удара й встрани, наведе се и прикова раменете й към пода.

Мъглите се кълбяха около лицето и раменете му. Надмогвайки ужаса си, тя посегна към тях, както го бе направила преди година, когато се би с лорд Владетеля. В онзи ден те бяха подхранили аломантията й, бяха й придали сили, които нямаше откъде да вземе. Беше се обърнала към тях, беше ги помолила за помощ…

Но сега не стана нищо.

„Моля ви…“

Зейн я блъсна в пода. Мъглите продължаваха да не чуват молбите й.

Тя се напрегна, Притегли се от прозоречната рамка, за да си осигури опора, и блъсна Зейн встрани. Претърколиха се и Вин се озова отгоре.

Внезапно и двамата отскочиха от пода, изхвърчаха над мъглите и полетяха към тавана, подхвърлени нагоре от силата, с която Зейн бе Тласнал една монета на пода. Удариха се в тавана, тялото на Зейн притиснато в нейното, приковало я към дъските. Той отново беше отгоре — или по-скоро отдолу — но това сега бе опорната точка.

Вин изстена. Той беше силен. Много по-силен от нея. Пръстите му се впиха в рамото й и въпреки пютриума тя почувства остра болка. Не беше в състояние да се бие — не и срещу друг Мъглороден.

Особено срещу Мъглороден с атиум.

Зейн продължаваше да ги Тласка към тавана. Косата на Вин закри лицето му; под тях мъглата се вихреше като бавно надигащ се водовъртеж.

Зейн прекрати Тласъка и паднаха. Но той продължаваше да контролира положението. Завъртя я и пусна тялото й под своето, докато навлизаха в мъглите. Удариха се в пода и сблъсъкът отново изкара дъха на Вин. Зейн се издигна над нея и заговори през стиснати зъби:

— Колко много напразни усилия. Да се скрие аломант сред наследниците на Сет, за да го заподозреш за атаката в Събора. Боят в присъствието на Елънд, за да изпита страх от теб. После трябваше да те примамя да изпиташ собствените си сили, за да си дадеш сметка за могъществото си. И всичко това напразно! — Той се наведе. — Ти трябваше да ме спасиш!!! — Лицето му бе на сантиметри от нейното, той дишаше тежко. Беше я притиснал към пода с ръка и коляно и после, колкото и да бе невероятно, я целуна.

И в същия миг заби кинжала си в лявата й гърда. Вин понечи да извика, но устните му притискаха нейните, докато острието прорязваше плътта.

— Внимавайте, господарю! — извика ОреСюр — или ТенСуун. — Тя знае много неща за кандрите!

Зейн вдигна глава и ръката му застина. Гласът на кандрата и болката помогнаха на ума на Вин да се проясни. Тя разпали калай и използва болката, за да се събуди напълно, да надвие замайването.

— Какво? — попита Зейн, извърнал глава към кандрата.

— Тя знае, господарю — повтори ТенСуун. — Знае нашата тайна. Причината, поради която служехме на лорд Владетеля. Причината, поради която изпълняваме Договора. Тя знае защо толкова много се боим от аломантията.

— Мълчи — нареди му Зейн. — И не се обаждай повече!

ТенСуун млъкна.

„Нашата тайна… — помисли Вин и неволно погледна към овчарката. Забеляза нещо като тревога на кучешкото й лице. — Той се опитва да ми каже нещо. Опитва се да ми помогне“.

Тайната. Тайната на кандрите. Последния път, когато се бе опитала да го Усмири, той беше завил от болка. Дали не беше това?

Тя блъсна ТенСуун с вълна на Усмиряване. Той изквича, но тя продължаваше да Тласка. Нищо. Стиснала зъби, Вин разпали дуралуминий.

Нещо се пречупи. Сякаш беше едновременно на две места. Усещаше изправения до стената ТенСуун и същевременно собственото си тяло в хватката на Зейн. ТенСуун бе изцяло под неин контрол. По някакъв начин, без да разбира как, тя му нареди да скочи. Контролираше тялото му изцяло.

Огромната овчарка блъсна Зейн и го отхвърли от нея. Кинжалът изтрака на пода, Вин се претърколи на колене и притисна раната на гърдата си, от която шуртеше топла кръв. Зейн, очевидно изненадан, успя да се изправи и изрита ТенСуун.

Чу се хрущене на кости и овчарката се плъзна по пода — право към Вин. Тя взе кинжала от земята и го заби в рамото й. Пръстите й се впиха в отвора, заровиха между мускулите. Когато ги измъкна, бяха окървавени, но стискаха топчето атиум. Вин бързо го лапна а се извъртя към Зейн.

— Да видим сега как ще се справиш — изсъска и разпали атиума. Дузина атиумни сенки разцъфваха около Зейн, показвайки възможните действия, които би могъл да предприеме — всичките бяха замъглени. В очите му тя изглеждаше по същия начин. Сега силите бяха изравнени.

Зейн спря, погледна я право в очите и атиумните му сенки изчезнаха.

„Невъзможно!“ — помисли Вин. ТенСуун изстена в краката й. Тя едва сега осъзна, че атиумът й е свършил. Изгорял. Но топчето беше толкова голямо…

— Да не мислиш, че ще ти дам единственото оръжие, което ти е нужно, за да се биеш с мен? — попита тихо Зейн. — Наистина ли повярва, че това е атиум?

— Но…

— Късче олово — продължи Зейн и пристъпи към нея. — Покрито със съвсем тънък слой атиум. О, Вин. Трябва да внимаваш на кого се доверяваш.

Вин отстъпи назад. Краткотрайната й увереност се изпари. „Накарай го да говори! — помисли си. — Опитай се да го задържиш, докато и неговият атиум свърши“.

— Брат ми казваше, че не бива да вярвам на никого — смотолеви тя. — Казваше… че накрая всички те предават.

— Мъдър човек — кимна Зейн, застанал сред високата до гърдите му мъгла.

— Той беше параноичен глупак — отвърна Вин. — Помогна ми да оцелея, но ме мачкаше до края.

— Направил ти е услуга.

Вин погледна смазаното окървавено тяло на ТенСуун. Виждаше болката в очите му. В далечината все още се чуваше… туптенето. Тътенът. Отново бе разпалила бронз. Тя бавно вдигна глава. Зейн се приближаваше. Спокоен. Уверен.

— Ти си играеше с мен — продължи тя. — Заби клин между мен и Елънд. Накара ме да си мисля, че той се страхува от мен, а мен — че ме използва.

— Използва те — потвърди Зейн.

— Да — кимна Вин. — Но това няма значение — не и в светлината, в която го представяш. Елънд ме използва. Келсайър също ме използваше. Ние всички се използваме: търсим любов, поддръжка, доверие.

— Доверието ще те убие — заяви той.

— В такъв случай по-добре да умра.

— Аз ти вярвах — каза той и спря пред нея. — А ти ме предаде.

— Не — отвърна Вин и вдигна кинжала. — Аз ще те спася. Точно както го искаше. — Замахна и се хвърли напред, но надеждата й — че атиумът му е свършил — се оказа напразна. Той отстъпи равнодушно встрани и остави на кинжала да профучи на сантиметри от лицето му.

Вин се завъртя, готова за нова атака, но острието попадна в празно пространство, точно над надигащите се мъгли.

Зейн реагира преди следващата й атака и отскочи още преди да е решила какво ще направи. Кинжалът разцепи мястото, където бе стоял допреди миг.

„Той е твърде бърз“ — помисли си тя, докато се бореше с болката от раната. Усещаше равномерно туптене в главата — а може би това бяха далечните вибрации от Кладенеца на Възнесението…

Зейн се изправи пред нея.

„Не мога да го пробода — осъзна тя ядосано. — Всеки път знае къде ще нанеса удара още преди да замахна!“

Вин се сепна.

„Преди да замахна…“

Зейн отстъпи към средата на стаята, подритна падналия кинжал и го улови във въздуха. Обърна се към нея и мъглите се проточиха зад острието. Беше стиснал зъби и лицето му бе потъмняло.

„Знае къде ще ударя още преди да замахна“.

Вин вдигна кинжала. По лицето и гърдата й се стичаше кръв, болката разкъсваше черепа й. Мъглата й стигаше почти до брадичката.

Тя се съсредоточи. Не обмисли нова атака. Не реагира, когато Зейн се втурна към нея с вдигнат кинжал. Отпусна мускули и затвори очи, заслушана в стъпките му. Усещаше как мъглата продължава да се надига, развълнувана от приближаването на Зейн.

Отвори очи. Той беше вдигнал кинжала. Вин се приготви за атаката, но не мислеше за удара — остави тялото си да реагира само.

И наблюдаваше Зейн много — наистина много внимателно.

Той се отмести леко наляво, вдигнал лявата си ръка нагоре, сякаш да улови нещо.

„Сега!“ — помисли си Вин и се хвърли встрани от естествената траектория на атака. Изви ръката с кинжала по средата на движението. Готвеше се да атакува отляво, както предполагаше и атиумът на Зейн.

Но с реакцията си Зейн й показа какво е решила да направи. Позволи й да види собственото си бъдеще. А щом можеше да го вижда, значи бе в състояние и да го променя.

Сблъскаха се. Острието на Зейн се заби в рамото й. Кинжалът на Вин го посече през шията. Лявата му ръка улови празно пространство — търсеше сянката, на чието място трябваше да е ръката й.

Но нея я нямаше там. Зейн се опита да я улови. Ножът на Вин му преряза гръкляна. Въздухът нахлу със свистене през кървавия отвор и Зейн се люшна назад, изцъклил ужасено очи. Погледна я за последен път, после рухна в мъглата и на дървения под.

Гледаше нагоре през мъглата — гледаше към нея. „Умирам“ — помисли си.

В последния момент атиумната й сянка се бе раздвоила. Две сенки, две възможности. Той бе избрал погрешната. Беше го надхитрила, беше го победила по някакъв начин. И сега той умираше.

Най-сетне.

— Знаеш ли защо смятах, че ти ще ме спасиш? — опита се да й прошепне, макар че устните не го слушаха. — Гласът. Ти беше първият човек, за когото не ми каза: „Убий я!“.

„Разбира се, че не бих ти казал да я убиеш “ — заяви богът.

Зейн усещаше как животът го напуска.

„Знаеш ли кое е най-странното, Зейн? — попита богът. — Най-забавното от всичко? Ти не си луд. Никога не си бил.“

Вин гледаше мълчаливо шепнещия през кървави мехури Зейн. Беше предпазлива — прерязано гърло би трябвало да е достатъчно дори за Мъглороден, но понякога пютриумът правеше невероятни неща.

Зейн издъхна. Тя провери пулса, после прибра кинжала. Едва сега се изправи, завладяна от странно вцепенение на ума и тялото. Вдигна ръка към раната на рамото си и без да иска, докосна тази на гърдата. Беше изгубила прекалено много кръв и й се виеше свят.

„Убих го“.

Разпали пютриум и направи няколко предпазливи крачки. Препъна се в ТенСуун и коленичи до него.

— Господарке — изпъшка той. — Съжалявам…

— Зная — каза тя, загледана в ужасната рана на рамото му. Краката му не помръдваха, тялото му бе извито под неестествен ъгъл. — С какво мога да ти помогна?

— Да ми помогнете? — попита ТенСуун. — Господарке, заради мен едва не ви убиха!

— Зная — повтори тя. — Как да облекча болката ти? Трябва ли ти друго тяло?

ТенСуун помълча за кратко, после каза:

— Да.

— Вземи тялото на Зейн. Поне за известно време.

— Той мъртъв ли е? — попита изненадано ТенСуун.

„Не вижда — осъзна тя. — Вратът му е строшен“.

— Да — прошепна Вин.

— Как, господарке? — попита ТенСуун. — Атиумът ли му свърши?

— Не.

— Тогава как?

— Атиумът има един недостатък. Позволява да виждаш бъдещето.

— Това… не ми изглежда като недостатък, господарке.

Вин въздъхна и се опита да се стегне. „Съсредоточи се!“ — помисли си.

— Когато гориш атиум, виждаш мъничко напред във времето — и можеш да промениш това, което ще се случи в този кратък период. Можеш да уловиш летяща стрела. Да избегнеш удар, който би трябвало да те убие. Да се отдръпнеш назад или встрани, да отбиеш атака.

ТенСуун мълчеше, очевидно объркан.

— Той ми показа какво възнамерявам да направя — продължи Вин. — Не можех да променя бъдещето, но Зейн можеше. Като реагира на моята атака още преди да знам какво ще направя, той неволно ми показа бъдещето. И аз промених хода на атаката, а той се опита да блокира един удар, който въобще не нанесох. Така успях да го убия.

— Господарке… — прошепна ТенСуун. — Това е гениално.

— Сигурна съм, че не съм първата, която го е измислила — възрази уморено Вин. — Но това не е нещо, което споделяш с всеки. Както и да е, можеш да вземеш тялото му.

— Аз… не бих искал да се възползвам от останките на това същество — заяви ТенСуун. — Не знаете колко болен беше той, господарке.

Вин кимна изтощено.

— Ако искаш, мога да ти намеря друго кучешко тяло.

— Няма да е необходимо, господарке — отвърна тихо ТенСуун. — Все още пазя останките на другата овчарка, която ми намерихте. Мисля, че ще свършат работа. Ако сглобя някои от тях с по-запазените кости от това тяло, ще стане скелет, който да ми върши работа.

— Добре, направи го. Но двамата с теб трябва да решим какво ще правим сега.

ТенСуун помълча, после каза:

— Господарке, сега, когато клиентът ми е мъртъв, моят Договор е невалиден. Трябва да се върна при моите сънародници, за да получа нов.

— Да. — Вин въздъхна. — Разбирам.

— Не искам да заминавам — каза ТенСуун. — Но най-малкото трябва да им докладвам. Моля да ми простите.

— Няма за какво да ти прощавам — отвърна Вин. — Напротив, трябва да ти благодаря. За това, че ми подсказа какво да правя.

ТенСуун лежеше мълчаливо. Тя все още виждаше вина в кучешките му очи. „Не би трябвало да ми помага срещу собствения си господар“.

— Господарке — каза ТенСуун. — Сега знаете нашата тайна. Мъглородните могат да контролират тялото на кандрата с аломантия. Не зная какво смятате да правите с това, но си давам сметка, че ви поверих тайна, която сънародниците ми пазят от хиляда години. За това, че аломантите могат да поемат контрол над телата ни и да ни превръщат в свои роби.

— Аз… дори не разбрах какво стана.

— Може би така е по-добре — рече ТенСуун. — Моля ви, оставете ме. Скрил съм другото кучешко тяло в килера. Когато се върнете, вече няма да ме има.

Вин кимна и се изправи. Излезе, като си проправяше път през мъглите, и закрачи по коридора. Знаеше, че трябва да отиде при Сейзед да превърже раните й, но по някаква причина нямаше сили да тръгне натам. Ускори крачка по коридора и скоро вече тичаше.

Всичко около нея се рушеше. Не можеше да се справи, да поправи стореното. Но знаеше какво иска.

И затова тичаше към него.

48.

Елънд се прозя и прочете още веднъж писмото, което бе подготвил за Джастис. Може би щеше да успее да накара бившия си приятел да се вразуми.

Ако ли пък не успееше… какво пък, двойникът на дървената монета, която Джастис използваше, за да „плаща“ на колосите, бе на писалището му. Перфектно копие, изработено от самия Клъбс.

Елънд бе сигурен, че разполага с по-големи запаси дърво от Джастис. Ако помогнеше на Пенрод да задържи положението още няколко седмици, вероятно щяха да изработят достатъчно „пари“, за да подкупят колосите.

Остави перото и потърка очи. Беше късно. Време беше да…

Вратата се затръшна. Елънд се извъртя и успя да мерне Вин миг преди да се хвърли в обятията му. Тя плачеше.

И беше цялата в кръв.

— Вин! — извика той. — Какво е станало?

— Убих го — каза тя и зарови глава в гърдите му.

— Кого?

— Брат ти. Зейн. Мъглородния на Страф. Убих го.

— Почакай! Какво?! Брат ми?!

Вин кимна.

— Съжалявам.

— Не плачи, Вин! — Елънд я погали нежно, после бавно се изправи. Вин имаше резка на бузата и ризата й бе пропита с кръв. — В името на лорд Владетеля! Веднага ще извикам Сейзед.

— Не ме оставяй — помоли тя и го хвана за ръката.

Елънд спря. Нещо се бе променило. Тя, изглежда, отново имаше нужда от него.

— Добре, ела с мен. Ще идем двамата.

Вин кимна и се изправи. Олюля се за миг и Елънд се изплаши, но решителният й поглед му подсказа, че сега не е време да възразява. Прегърна я, тя се облегна на него и той я поведе към покоите на Сейзед. Когато наближиха, понечи да почука, но Вин побутна вратата, влезе неуверено и седна на пода.

— Ще остана… тук — рече.

Елънд се наведе разтревожено над нея, после се провикна към спалнята.

— Сейзед!

Терисецът се появи след миг. Беше облечен с бяла нощница и изглеждаше съвсем изтощен. Втренчи поглед във Вин, премигна няколко пъти и се върна в спалнята. След малко дойде с гривна-металоем на ръката и с чанта с медицински принадлежности.

— Лейди Вин, може ли така? — каза укорително Сейзед. — Какво щеше да си помисли господарят Келсайър, ако ви бе видял в подобно състояние? Ако продължавате така, пак ще трябва да ви купуваме дрехи…

— Сега не е време за духовитости, Сейзед — обади се Елънд.

— Простете, ваше величество — рече Сейзед, докато внимателно разрязваше прилепналата за тялото на Вин риза. — Но това, че все още е в съзнание, не значи, че е извън опасност. — Огледа раната, отвори чантата и извади превръзки. — Виждате ли? Раната е дълбока, но острието се е плъзнало по костта и е подминало големите съдове. Подръжте така. — Той притисна раната с превръзка и Елънд я задържа. Вин седеше със затворени очи, опряла гръб на стената. От брадичката й бавно се стичаше кръв.

Сейзед разряза ризата й отпред и отдолу се показа прободената й гърда.

Елънд се сепна.

— Аз дали да не…

— Остани — спря го Вин. Не беше молба, а заповед. Тя вдигна глава и отвори очи, докато Сейзед почистваше раната, а после извади игла и конец.

— Елънд — каза Вин. — Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Става въпрос за Келсайър — продължи тя тихо. — Винаги съм виждала нещата, които не трябва, когато си мислех за него. Трудно е да се забравят часовете, през които ме учеше на аломантия. Но той беше велик не заради уменията си в боя, нито заради непреклонността, дори суровостта си, нито заради силата и инстинктите си.

Елънд се намръщи.

— А знаеш ли защо? — попита го тя.

Той поклати глава, съсредоточен да натиска превръзката.

— Заради умението си да се доверява — каза тя. — Затова, че правеше от добрите хора още по-добри, понеже ги вдъхновяваше. Хората го слушаха, защото той бе сигурен в тях и защото ги уважаваше. И в замяна те се уважаваха един друг. Мъже като Бриз и Клъбс станаха герои, защото Келсайър вярваше в тях. — Тя го погледна и премигна. — А ти си много по-добър, отколкото щеше да стане Келсайър. Той имаше много да учи. Ти го правиш инстинктивно. Отнасяш се добре дори с мошеници като Филин. И това не е наивност. То е като при Келсайър, само че още по-велико. Той би могъл да се учи от теб.

— Мисля, че прекаляваш с оценките за мен.

Тя поклати глава и се обърна.

— Сейзед?

— Да, дете мое?

— Знаеш ли някакви сватбени ритуали?

Елънд едва не пусна превръзката от изненада.

— Зная няколко — отвърна Сейзед. — По-точно към двеста.

— И кой е най-краткият?

Сейзед продължаваше да шие раната.

— Хората от Ларста е трябвало само да заявят любовта си пред местния свещеник. Реакция вероятно на традициите на страната, от която са били прокудени — и която се славела със сложните си бюрократични правила. Това е добра религия, съсредоточена върху красотата на природата.

Вин погледна Елънд. Лицето й бе в кръв, косата — разчорлена.

— Вин — почна той, — не смяташ ли, че трябва да почакаме, докато ти… нали разбираш…

— Елънд — прекъсна го тя. — Обичам те.

Той замръзна.

— Ти обичаш ли ме? — продължи тя.

„Това е безумие“ — помисли той и отвърна:

— Да.

Вин се обърна към Сейзед, който продължаваше да я шие.

— Е?

— Много странен момент за подобно събитие според мен — каза терисецът.

Елънд кимна, за да покаже, че е на същото мнение.

— Стига де, само малко кръв — рече уморено Вин. — Нищо ми няма, щом мога да седя.

— Да, така е — съгласи се Сейзед. — Но ми се струвате малко унесена, лейди Вин. А това не е решение, което трябва да се взема, без да се обмисли и под въздействието на силни чувства.

Вин се усмихна.

— Решението да се омъжиш не бива да се взема под въздействие на силни чувства?

Сейзед се изчерви.

— Не исках да кажа това. Просто не съм сигурен, че в момента владеете ума си, лейди Вин.

Вин поклати глава.

— Владея го много по-добре, отколкото през изминалите няколко месеца. Сейзед, време е да сложа край на колебанията, да спра да се тревожа и да приема мястото си в тази група. Зная какво искам. Обичам Елънд. Не зная колко време ще сме заедно, но бих искала да опитам.

Сейзед помълча, после пак се зае с раната и попита:

— А вие, лорд Елънд? Какво смятате по въпроса?

Какво смята? Спомни си предишния ден, когато Вин заговори за заминаване и как се почувства. За това колко много зависеше от мъдрите й съвети, от нейната прямота и от начина, по който му се бе посветила. Да, той я обичаше.

Светът тънеше в хаос. Той бе допуснал грешки. Но въпреки всичко, което се бе случило, въпреки преживените разочарования, искаше да е с Вин. Това не беше сляпото влечение отпреди година и половина, по време на баловете. Беше нещо много по-зряло.

— Да, Сейзед — каза Елънд. — Искам да се оженя за нея. Искам го от много време. Аз… не зная какво ще се случи с този град или с моето кралство, но искам да съм с Вин, когато това стане.

Сейзед — продължаваше да шие раната — каза:

— Ами добре. Ако искате да съм ви свидетел, съгласен съм.

Елънд го погледна изненадано.

— И това достатъчно ли е?

Сейзед кимна.

— Валидно колкото всеки друг ритуал. Имайте предвид, любовната клетва на Ларста е обвързваща. В тяхната култура няма понятие за развод. Приемате ли свидетелството ми за този ритуал?

Вин кимна. Елънд осъзна, че е направил същото.

— В такъв случай вече сте женени — заяви Сейзед, скъса края на конеца и стегна превръзката през гърдите на Вин. — Потърпете още мъничко, лейди Вин. — И се насочи към резката на бузата.

— Не трябва ли да има някаква церемония? — попита Елънд.

— Мога да изпълня, ако настоявате — отвърна Сейзед, — но не мисля, че ви трябва. Познавам ви от доста време и съм готов да ви дам благословията си. Но ще ви посъветвам нещо. Тези, които гледат повърхностно на обещанията, дадени на хората, които обичат, няма да намерят щастие в живота. Времето, в което живеем, не е никак леко. Това не означава, че не е подходящо за любов, а че ще се изправите пред много трудности. Не забравяйте клетвата за обич, която си дадохте тази вечер. Тя ще ви даде много сили през идните месеци. — С тези думи той постави последния шев на лицето на Вин и се прехвърли на рамото. Кървенето там почти бе спряло и Сейзед огледа раната.

Вин погледна засмяно Елънд. Той се изправи, отиде до мивката в ъгъла и си наплиска лицето.

— Съжалявам — тихо каза тя.

— Съжаляваш? — попита Елънд. — За Мъглородния на баща ми ли?

Вин поклати глава.

— Не. Че загубихме толкова време.

Елънд се усмихна.

— Заслужаваше си чакането. Освен това трябваше да си изясня някои неща.

— Като например какво е да си крал?

— И как да престана да бъда крал.

Вин поклати глава.

— Никога не си преставал да бъдеш крал, Елънд. Не могат да ти отнемат короната, също както не могат да ти отнемат честта.

Елънд се усмихна.

— Благодаря ти. Но не съм сигурен, че успях да направя нещо полезно за този град. Само изгубих времето на хората и ето, че сега Страф ще вземе властта.

— Ще го убия, ако дръзне да пристъпи в града.

Елънд стисна зъби. „Пак се връщаме при същия проблем“. Не можеха да опитват с една и съща заплаха. Рано или късно Страф щеше да открие начин да се измъкне. А и Джастис и колосите…

— Ваше величество — заговори Сейзед. — Може би ще мога да ви предложа решение.

Елънд го погледна и вдигна вежди.

— Кладенецът на Възнесението — каза Сейзед.

Вин го погледна изненадано.

— С Тиндуил събираме сведения за Героя на времето — продължи Сейзед. — Убедени сме, че Рашек не е направил това, което се е очаквало от Героя. Дори не сме сигурни, че този Аленди е бил Героят. Има твърде много несъответствия, проблеми и неясноти. Освен това мъглите — или Дълбината — са все още тук. И сега убиват хора.

Елънд смръщи вежди.

— Какви ги говориш?

— Така е, ваше величество, и трябва да се направи нещо. Нещо много важно. Погледнато отстрани, може да ви се стори, че събитията в Лутадел и Кладенецът на Възнесението не са свързани. Но истината е, че те могат да са решение едно за друго.

Елънд се усмихна.

— Като ключът и ключалката.

— Да, ваше величество — усмихна се и Сейзед. — Точно така.

— Той тупти — прошепна Вин със затворени очи. — В главата ми. Чувствам го.

Сейзед трепна, после продължи с превръзката.

— А знаете ли къде е?

Вин поклати глава.

— Аз… не долавям посока на пулсациите. Мисля, че са далече, но напоследък се усилват.

— Това може би е защото Кладенецът възвръща силата си — каза Сейзед. — За щастие знам как да го намерим.

Елънд се извърна към него, а Вин отвори очи.

— Лейди Вин, изследванията ми разкриха местонахождението му — каза Сейзед. — Мога да ви нарисувам карта.

— Къде е? — попита Вин.

— На север — отвърна Сейзед. — В планините на Терис. На един от по-ниските върхове, известен като Деритатит. Пътуването ще е трудно по това време на годината…

— Мога да се справя — заяви решително Вин. Сейзед отново се върна към раната на гърдата й. Елънд се изчерви.

„Аз съм… неин мъж…“

— И ще ме напуснеш? — попита той. — Сега?

— Налага се — прошепна Вин. — Налага се да замина, Елънд.

— Трябва да я придружите, ваше величество — обади се Сейзед.

— Какво?!

Сейзед въздъхна.

— Приемете фактите, ваше величество. Както казахте, Страф ще превземе града. Ако останете тук, ще ви екзекутира. А лейди Вин несъмнено ще се нуждае от помощ при Кладенеца.

— Ако наистина в него се крие огромна сила — заговори Елънд, като търкаше замислено брадичка, — ще може ли да унищожи тези армии?

Вин поклати глава.

— Не можем да я използваме за това. Силата е изкушение. Това се е объркало последния път. Рашек е задържал силата за себе си, вместо да се откаже от нея.

— Да се откаже? — попита Елънд. — Какво означава това?

— Да я остави, ваше величество — обясни Сейзед. — Да й позволи сама да победи Дълбината.

— Доверие… — прошепна Вин. — Всичко се крие в доверието.

— От друга страна — рече Сейзед, — мисля, че освобождаването на тази сила може да доведе до велики промени на земята. Както и да премахне злото, сторено от лорд Владетеля. Имам подозрението, че тя ще разбие колосите, тъй като те са създадени от лорд Владетеля.

— Но Страф ще завладее Лутадел — посочи Елънд.

— Да — потвърди Сейзед. — Ако заминете обаче, смяната на властта ще е съвсем мирна. Съборът вече е решил да му позволи да управлява, Пенрод също. Няма да има кръвопролития, а вие ще можете да организирате съпротива отвън. Освен това кой може да каже до какво ще доведе освобождаването на силата? Възможно е лейди Вин да се промени, също както е станало с лорд Владетеля. Ако групата на Келсайър остане в града, тя ще ви помогне, когато дойде времето — особено след като след някоя и друга година се надигне недоволство.

Елънд стисна зъби. „Още една революция. — Но в думите на Сейзед имаше резон. — Трябва да престанем да мислим на дребно. — Погледна Вин и го заля топлота и любов. — Може би е време да чуя нещата, които се опитва да ми каже“.

— Сейзед — рече Елънд, споходен от нова идея. — Как мислиш, бих ли могъл да убедя терисците да ни помогнат?

— Може би, ваше величество — отвърна Сейзед. — Забраната ми за намеса — същата, с която не се съобразих — произхождаше от факта, че получих съвсем различна задача от Синода, а не защото смятам, че така е най-правилно. Ако успеете да убедите Синода, че бъдещето на нашия народ е в тясна връзка с появата на силен съюзник в Лутадел, може би ще си осигурите военна подкрепа от Терис.

Елънд кимна замислено.

— Ваше величество, помнете ключа и ключалката — продължи Сейзед. — В този случай заминаването може да ви се струва най-неподходящото решение. Но ако погледнете цялостната картина, ще видите, че е точно това, което трябва да направите.

Вин отвори очи, погледна Елънд и се усмихна.

— Можем да успеем, Елънд. Ела с мен.

Елънд се поколеба за миг. „Ключалка и ключ“.

— Добре. Тръгваме веднага щом се оправиш.

— Ще е по-добре още утре — отвърна Сейзед. — Знаете какви чудеса прави пютриумът с тялото.

— Добре — каза Елънд. — Трябваше да те послушам по-рано, Вин. А и винаги съм искал да посетя родината на Сейзед. Сега той ще може да ни я покаже.

— Страхувам се, че аз ще трябва да остана тук — отвърна Сейзед. — Скоро трябва да замина на юг, за да довърша работата си там. Но Тиндуил може да ви придружи — тя разполага с важна информация, която трябва да отнесе на другите Пазители.

— Групата ни трябва да е малка — отбеляза Вин. — Вероятно ще се наложи да бягаме — или поне да се промъкнем незабелязано покрай хората на Страф.

— Само вие тримата, предполагам — рече Сейзед. — И може би още някой опитен съгледвач и ловец. Какво ще кажете за лорд Лестибърнс?

— Дух е чудесна кандидатура — съгласи се Елънд. — Сигурен ли си, че останалите членове на групата ще са в безопасност в града?

— Кой може да каже? — обади се Вин. — Но те са хора с опит. Крили са се от лорд Владетеля, така че вероятно ще успеят да се скрият и от Страф. Ще им е по-лесно сега, когато не трябва да мислят за безопасността ти.

— Значи е решено — рече Сейзед и стана. — Вие двамата идете да поспите. Ще можете ли да вървите, лейди Вин?

— Няма нужда — отвърна Елънд, наведе се и я взе на ръце. Тя го прегърна през врата. Очите й вече се затваряха.

Елънд се усмихна. Изведнъж светът изглеждаше много по-разбираемо място. Ето, че можеше да се съсредоточи върху нещата, които бяха наистина важни: а после, след като потърсеха помощ на север, двамата с Вин щяха да се върнат. Нямаше търпение да пристигне тук след известно време и да се заеме с проблемите с подновена енергия.

Притисна Вин към себе си, кимна за лека нощ на Сейзед и тръгна към покоите си. Изглежда, накрая всичко се бе подредило чудесно.

Сейзед ги изпрати с поглед. Чудеше се какво ли ще си помислят за него, когато чуят за падането на Лутадел. Поне можеха да разчитат един на друг за подкрепа.

Брачната благословия бе единственият подарък, който можеше да им даде — както и техният живот. „Как ли ще отсъди историята моите лъжи? — помисли си той. — Какво ще се каже за терисеца, който си позволил да се меси в политиката и измислил цяла митология, за да може да спаси приятелите си?“ Нещата, които бе казал за Кладенеца, бяха, разбира се, неистини. Ако въобще имаше такава сила, той не знаеше къде е и на какво е способна.

Оценката на историята вероятно щеше да зависи и от това какво са постигнали Вин и Елънд в живота си. Сейзед можеше само да се надява, че е постъпил правилно. Неволно се засмя на решението си.

После въздъхна, наведе се и събра принадлежностите от чантичката. Време беше да се захване с изфабрикуването на картата, която бе обещал на Вин и Елънд.