Кладенецът на възнесението

12.

От мъждивата мъгла изплува крепост.

Беше построена на дъното на дълбок стъпаловиден кратер, толкова широка, че дори на дневна светлина Сейзед едва различаваше отсрещната страна.

Сейзед не разбираше много от тактика и стратегия, въпреки че в металоемите му се съдържаха десетки книги по тази тема. От малкото, което си спомняше, стигна до извода, че тази крепост — Серанската конвента — не е подходяща за отбрана. Разположена в ниското, тя щеше да е лесна плячка за обсадните машини, подредени по ръба на кратера.

Но крепостта не беше построена, за да се защитава от вражески войници. Целта й бе да осигури усамотение. Кратерът затрудняваше откриването й, тъй като можеше да се види само от въздуха. Нямаше пътища, дори пътеки, които да водят до нея, и случайните пътници щяха да се затруднят да се спуснат по стръмните склонове.

Инквизиторите не желаеха да ги посещават.

— Е? — попита Марш.

Двамата със Сейзед стояха на северния ръб и над дълбоката няколкостотин стъпки бездна. Сейзед разтвори калаения си резервоар и почерпи малко от острото зрение, което бе съхранил там. Периферното му зрение се замъгли, но обектите пред него сякаш се приближиха. Той почерпи още малко зрение и потисна гаденето, което се появи заедно с рязката смяна на картината.

Изостреното зрение му помогна да разгледа Конвентата в подробности. Сега виждаше всяка цепнатина върху тъмните стени — широки, яки, заплашителни. Можеше да различи ръждивите пирони на стоманените планки, с които бяха прихванати камъните. Виждаше обраслите с лишеи ъгли и покритите със сажди корнизи. Нямаше прозорци.

— Не зная — рече той, докато бавно възстановяваше нормалното си зрение. — Трудно е да се каже дали крепостта е обитаема, или не. Не забелязах никакво движение, нито светлина. Но не е изключено инквизиторите да се крият вътре.

— Не — Марш поклати глава. — Отишли са си.

— Защо ще си отиват? Мястото изглежда доста сигурно. Не би могло да издържи срещу цяла армия, но инак е убежище в тези размирни времена.

— И все пак са си отишли.

— Защо си толкова сигурен?

— Не зная.

— И къде са се дянали?

Марш го погледна, сетне извърна глава.

— На север.

— Към Лутадел? — попита Сейзед и се намръщи.

— И натам също — отвърна Марш. — Ела. Не зная дали ще се върнат, но трябва да се възползваме от възможността.

Сейзед кимна. В края на краищата нали за това бяха дошли. Но вътре в себе си усещаше колебание. Той беше човек на книгите и вярната служба. Дори пътуването из провинцията и срещата със селяните бяха нарушили донякъде душевния му покой. Но да проникне в крепостта на инквизиторите…

Марш, изглежда, не се интересуваше от вътрешните му борби. Обърна се и пое по ръба на кратера. Сейзед метна раницата си на рамо и го последва.

Скоро стигнаха до тясна площадка. До ръба й имаше приличащо на клетка съоръжение, очевидно предназначено за спускане до дъното. Марш спря до него, но не влезе.

— Какво има? — попита Сейзед.

— Въжената система — обясни Марш. — Направена е така, че долу трябва да има човек, който да те спусне.

Сейзед кимна. Марш пристъпи напред и бутна една ръчка. Клетката полетя надолу. Въжето започна да пуши, скрипецът заскърца под тежестта на носещото се към дъното дървено съоръжение. След секунди в стените на кратера отекна приглушен трясък.

„Ако в крепостта има някой — помисли Сейзед, — вече знае, че сме тук“.

Марш се обърна към него. Стоманените му очи блестяха на вечерната светлина.

— Следвай ме както можеш. — След това развърза едно от въжетата и започна да се спуска по отвесния склон.

Сейзед доближи ръба на платформата и погледна надолу, към поклащащия се в мрака Марш и мъгливата бездна под него. След това коленичи и отвори раницата си. Разкопча металните гривни на ръцете си — неговите медни металоеми. В тях се съдържаха спомени от всички Пазители, събирани от векове. Той ги подреди внимателно на една страна, сетне извади две по-малки гривни — едната желязна, другата пютриумна — от раницата. Металоеми на воин.

Дали Марш осъзнаваше колко неопитен е Сейзед в тази област? Не силата прави добрия войник. Той се наведе и постави гривните на глезените си. След тях извади два пръстена — калаен и меден, и ги наниза на пръстите си.

Затвори раницата, метна я на рамо и взе медните металоеми. Намери подходящо скривалище — цепнатина между две канари — и ги пъхна вътре. Каквото и да се случеше долу, той не искаше да рискува попаднат у инквизиторите.

За да напълни медните металоеми със спомени, Сейзед бе изслушал разказа на друг Пазител, който му бе предал цялата си колекция от истории, легенди и факти. Сейзед бе запаметил всяко изречение, след това бе прехвърлил тези спомени в металоемите за по-късна употреба. Той самият помнеше съвсем малко от наученото — но можеше да изтегли всяка книга или разказ, стига да поискаше, да ги върне в паметта си и да се възползва от тях, сякаш току-що ги е научил. Достатъчно беше да си сложи съответните гривни.

Без медните металоеми изпита неясна тревога. Поклати глава и се върна на площадката. Марш се спускаше доста бързо към дъното на кратера — като всички инквизитори той притежаваше уменията на Мъглороден. Макар че как точно се бе сдобил с тези умения — и как живееше със стоманените шипове в главата си — оставаше загадка: Марш така и не отговаряше на въпросите на Сейзед.

Сейзед се наведе над ръба и извика, за да привлече вниманието на Марш, показа му раницата и я пусна. Марш вдигна ръка и раницата се стрелна надолу, Притеглена за металите от ръката му. Инквизиторът я метна на рамо и продължи да се спуска.

Сейзед пристъпи от платформата. Докато падаше, отвори мислено железния металоем и почерпи от силата, която бе съхранил вътре. Пълненето на всеки металоем винаги изискваше определена жертва — за да съхрани зрение, Сейзед трябваше да прекара няколко седмици в полусляпо състояние. През това време носеше калаена гривна, в която натрупваше неизползваното зрение за по-късна употреба.

Желязото беше малко по-различно от останалите метали. То не съхраняваше зрение, сила или издръжливост — нито дори спомени. Запазваше нещо съвсем различно: тегло.

Но днес Сейзед не разтвори съхранената в железния металоем сила, тъй като тя щеше да го направи още по-тежък. Вместо това той започна да попълва металоема, да го подтиква да му изсмуква теглото. Веднага го изпълни познатото усещане за лекота — сякаш тялото му се разтваряше във въздуха.

Териските философи можеха да разкажат доста неща по въпроса за железния металоем, но за Сейзед важното беше, че пада все по-бавно. Тънките метални гривни на краката му бяха най-тежката част от тялото му и с тяхна помощ той запазваше първоначалната си поза. Разпери ръце и леко се преви, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Снижаването му не беше и твърде бавно — не чак като на падащо листо или перце. Но и не се носеше главоломно. Важното беше, че през цялото време упражняваше контрол над полета. Дрехите му плющяха и той махаше с ръце като с крила. Марш го изгледа любопитно, когато го подмина.

Щом доближи дъното, Сейзед разтвори пютриумния металоем и измъкна отвътре микроскопична част от съхранената сила. Блъсна се в земята — съвсем слабо, тъй като тялото му беше леко и дори не се наложи да свива крака, за да омекоти удара.

Мигом спря да пълни железния металоем, прекъсна черпенето на пютриум и остана да чака мълчаливо Марш. Наблизо се въргаляха останките от разбитата клетка. Сейзед забеляза до тях захвърлени окови. Изглежда, не всички дошли тук го бяха сторили по собствена воля.

Докато Марш се спусне, мъглите започнаха да изплуват. Сейзед бе свикнал с тях от съвсем малък и не изпитваше никакво безпокойство. Но въпреки това имаше странното усещане, че ще го задушат. Ще го убият, както, изглежда, бяха направили със стария Джед, нещастния селянин, чиято смърт бе разследвал.

Когато стигна на десетина крачки височина, Марш скочи и се приземи с аломантична ловкост. Макар че бе прекарал доста голяма част от времето си в компания на Мъглородни, Сейзед беше впечатлен от уменията му. Разбира се, никога не бе изпитвал завист. Вярно, че аломантията бе за предпочитане в бой, но тя не можеше да разшири умствените способности, да ти осигури познания и спомени, трупани в продължение на хиляда години. Не можеше да те научи да лекуваш рани или болести, да образоваш неграмотните селяци, да им показваш как по-успешно да торят нивите си.

Ферохимичните металоеми не бяха толкова зрелищни, но притежаваха много по-ценни качества за ползата на обществото.

Освен това Сейзед знаеше няколко ферохимични трика, които биха изненадали и най-опитния боец.

Марш му подаде раницата.

— Да вървим.

Сейзед кимна, метна раницата на гръб и го последва по каменистото дъно на кратера. Беше му странно да е в компанията на Марш, тъй като не бе свикнал с толкова високи хора. Терисците бяха високи по природа, а Сейзед бе дори още по-висок — имаше несъразмерно дълги ръце и крака, вероятно като следствие от факта, че бе кастриран още в най-ранно детство. Макар че лорд Владетеля беше мъртъв, териската култура щеше още дълго да страда от последствията, наложени с неговата размножителна програма и принудителното професионално ориентиране — методи, чрез които той се бе опитал да изкорени ферохимията от този народ.

Серанската конвента изплува от мрака. Изглеждаше още по-злокобна, отколкото от ръба на кратера. Марш тръгна към портала и Сейзед го последва. Не се страхуваше, ни най-малко. Страхът никога не бе играл никаква роля в живота му. Но се безпокоеше. Бяха останали само неколцина Пазители и ако загинеше, това означаваше още един по-малко, който да пътува, да съхранява познания и да учи хората.

„Не че се занимавам с това в момента…“

Марш огледа тежките стоманени порти, подпря с рамо едното крило и изглежда, разпали пютриум, за да увеличи силата си. Сейзед се присъедини към него и двамата натиснаха едновременно. Вратата не помръдна.

Съжалявайки за разхода на сила, Сейзед отвори пютриумния металоем и почерпи още. Използва много повече, отколкото при приземяването си, и мускулите му веднага започнаха да трупат обем. За разлика от аломантията, ферохимията често оказваше пряк ефект върху тялото. Под расото си Сейзед постепенно придобиваше масата и структурата на трениран воин и с лекота удвои силата си.

Пантите дори не изскърцаха. Вратата бавно се отмести навътре и зад нея се показа дълъг тъмен коридор.

Сейзед затвори пютриумния металоем и се върна към нормалното си състояние. Марш прекрачи прага на Конвентата и нагази до глезени в кълбящата се мъгла.

— Марш? — повика го Сейзед.

Инквизиторът се обърна.

— Вътре ще съм полусляп…

— Ферохимичите ти способности…

Сейзед поклати глава.

— Мога да виждам в мрака само ако има поне малък източник на светлина. Пък и не бих искал да изчерпвам запасите на калаения металоем. Ще ни трябва фенер.

Марш се замисли, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.

„Виж ти — помисли Сейзед. — Инквизиторите могат да се оправят в непрогледен мрак“.

Това следваше да се очаква — стоманените шипове изпълваха изцяло очните ябълки на Марш и бяха унищожили очите. Каквато и странна сила да позволяваше на инквизиторите да виждат, очевидно действаше еднакво добре както на дневна светлина, така и в мрак.

След малко Марш се върна с фенер. От захвърлените до клетката окови Сейзед бе стигнал до извода, че инквизиторите са държали тук голяма група роби или слуги, които да се грижат за домакинството. Въпросът е къде бяха тези хора сега? Дали бяха избягали?

Сейзед запали фенера с кремък, който извади от раницата, вдигна го високо и щом тръгнаха, започна да пълни медния пръстен на дясната си ръка — процес, с който го превръщаше в металоем.

— Големи помещения — зашепна, — без украса. — Не беше необходимо да произнася думите на, глас, но така формулираше по-ясно мислите си. А след това ги съхраняваше в металоема. — Инквизиторите очевидно изпитват влечение към стоманата — продължи той. — Нищо чудно, след като учреждението им е придобило названието Стоманеното министерство. По стените са окачени тежки метални плочи, по които, за разлика от тези отвън, няма ръжда. Много от тях не са гладки, а са покрити със странни драскулки, които сякаш са… инкрустирани.

Марш се обърна и го изгледа намръщено.

— Какво правиш?

Сейзед вдигна ръка и му показа медния пръстен.

— Трябва да опиша какво виждам тук. А после да го повторя пред други Пазители. Сигурен съм, че на това място ще открием доста интересни неща.

Марш продължи напред.

— Не си прави труда. Инквизиторите не са толкова интересни.

— Не е въпросът дали са интересни, Марш — възрази Сейзед, докато осветяваше с фенера един каменен стълб. — Ценно е познанието за всички религии. Трябва да се погрижа тези неща да бъдат запазени.

Сейзед огледа за миг колоната, затвори очи, създаде в главата си мислено изображение и го добави в медния металоем. Визуалните спомени не бяха толкова полезни, колкото словото. Визуализирането избледняваше бързо след извличането му от металоема, тъй като умът показваше тенденция да го променя. Освен това не можеше да се предава на друг Пазител.

Марш не отговори на коментара на Сейзед за религиите и продължи навътре в сградата. Сейзед го последва с по-бавна крачка, като продължаваше да си мърмори и да записва всичко в металоема. Усещането бе доста странно. Веднага щом произнасяше някоя дума, той усещаше как тя изчезва от главата му и оставя след себе си празнина. Затрудняваше се да си припомня дори това, което бе казал преди миг. Но от друга страна, след като ги прехвърлеше в металоема, можеше да ги извлича оттам и те щяха да са свежи, все едно току-що произнесени.

— Помещението е с висок таван — обясняваше той. — Има няколко колони и те са облицовани със стомана. Големи, с правоъгълна форма. Струва ми се, че хората, създали това място, не са разбирали нищо от финес и красота. Дребните детайли са пренебрегнати за сметка на правите линии и яката конструкция. Докато се движим по централния коридор, тази архитектурна тема се повтаря. По стените няма картини, нито дървени украси. Дълъг широк коридор с множество отразяващи светлината повърхности. Подът е от стоманени квадрати, всеки със страна по няколко стъпки. При допир са хладни. Странно е, че няма никакви гоблени, витражни прозорци или други украси, типични за лутаделската архитектура. Няма кули и сводове. Само квадрати и правоъгълници. Линии и още линии. Нищо, което да е меко. Няма килими и черги. Няма и прозорци. Това е място за хора, виждащи света различно от обикновения човек. Марш крачи напред по този просторен коридор, сякаш декорът не го интересува. Ще го последвам и ще продължа записа след малко. Изглежда, че нещо го води… нещо, което аз не усещам. Може би…

Млъкна, защото зави зад ъгъла и видя, че Марш е спрял на входа на просторна зала. Светлината от фенера подскочи в разтрепераната ръка на Сейзед.

Марш бе открил прислугата.

Бяха умрели достатъчно отдавна, та миризмата да изчезне. Или поне да не се усеща отдалече. Може би тъкмо нея бе следвал Марш — когато разгаряш калай, сетивата ти се усилват многократно.

Инквизиторите си бяха свършили работата педантично. Това бяха останките от клане. Помещението беше голямо, но имаше само един изход и телата бяха нахвърляни в дъното, убити с мечове или секири. Прислужниците се бяха свличали по стената, преди да издъхнат.

Сейзед извърна глава.

— Тук мирише на зло — отбеляза Марш.

— Чак сега ли забеляза? — попита Сейзед.

Марш се извърна и го погледна втренчено.

— Не бива да се задържаме тук. В дъното на коридора има стълбище. Аз ще се кача горе — там са жилищните помещения на инквизиторите. Ако имам късмет, ще намеря това, за което съм дошъл. Ти остани тук или обиколи наоколо. Но не идвай с мен.

Сейзед се намръщи.

— Защо?

— Не мога да ти обясня, но трябва да съм сам. Не ме интересува какво мислиш за жестокостта на инквизиторите. Но не желая да си до мен… когато го мислиш.

Сейзед обърна фенера, за да не осветява ужасната сцена.

— Добре.

Марш се обърна, шмугна се покрай него и изчезна в тъмнината. Сейзед остана сам.

Опитваше се да не мисли за видяното. Върна се в коридора, обрисува шепнешком картината на клането пред металоема, после отново се съсредоточи върху описанието на архитектурата и украсата — ако причудливите рисунки върху стоманения обков на стените можеха да се нарекат така.

Но докато работеше — гласът му отекваше приглушено в далечните стени, — очите му неволно се извръщаха към тъмната зала. До входа й имаше черен правоъгълник. Стълбище, водещо надолу.

Вече знаеше, че няма да издържи на любопитството и ще слезе. Все същата история, любопитството, желанието да опознае непознатото. Жаждата, която го бе отвела при Келсайър. Търсенето на истината никога не можеше да бъде завършено, нито игнорирано. Ето защо той се предаде и тръгна към черния квадрат, като продължаваше да шепне:

— Стълбите са сходни с това, което видях в коридора. Широки са като стълбище, водещо към дворец или храм. Само дето се спускат надолу, в тъмнината. Издялани са от камък и са облицовани със стомана. Стъпалата са високи, предназначени за решителна крачка. Вървя и си задавам въпроса какви ли тайни може да са скрили инквизиторите под земята. Цялата тази сграда е една голяма тайна. Какво ли са правили тук, на тези големи коридори и пусти зали? Стълбището свършва в голямо и ниско помещение. Едва сега забелязах, че тук няма врати. Всяка стая е отворена, открита за тези отвън. Докато вървя, надничам в тези подземни помещения. Обзаведени са съвсем оскъдно. Няма библиотеки, нито шкафове. В някои има метални блокове, които приличат на олтари. Само последната стая в дъното е малко по-различна. Не съм сигурен на какво ми прилича. На зала за изтезания? Тук има маси — метални маси, — приковани към пода. Опръскани са с кръв, но няма трупове. По пода също има засъхнали пръски — тук са умирали хора, много хора. Не виждам никакви инструменти за изтезания… Но има остри клинове. Като тези в очите на инквизиторите. Някои са изцапани с кръв. Не искам да ги докосвам. Други са… съвсем като тези в очите на Марш. Но от различен метал.

Сейзед потрепери и отново огледа помещението. Дали тук не създаваха нови инквизитори? Изведнъж го споходи ужасяващо видение — доскоро те бяха само няколко десетки, но може би бяха умножили редовете си през месеците, прекарани в изолация тук.

Не, това едва ли беше възможно. Инквизиторите бяха потайна, особена секта. Къде щяха да намерят хора, които да встъпят в редиците им? И защо не ги бяха създали от слугите, които бяха избили горе?

Сейзед винаги бе подозирал, че човек трябва да е аломант, за да го превърнат в инквизитор.

Докато се обръщаше да излезе, светлината падна върху нещо в дъното. Друга врата.

Той тръгна натам, като внимаваше да не стъпва по съсиреците по пода. Зад отвора почваше тясно стълбище. Обхванат от любопитство, Сейзед заслиза по изтритите каменни стъпала. Имаше чувството, че се задушава.

Озова се в малко помещение. Вдигна фенера и освети…

Стена. Глуха стена. По-точно стоманена плоча. Широка почти пет стъпки и почти толкова висока. Цялата изписана. Заинтригуван, Сейзед остави раницата, пристъпи напред и вдигна фенера към горната част на плочата.

Текстът беше на териски. На странен диалект, но Сейзед можеше да го разчете дори без своя езикосъдържащ металоем. Ръката му затрепери, докато четеше написаното:

— Сейзед.

Сейзед подскочи и едва не изпусна фенера. Зад него стоеше Марш. Властен, смущаващ и все така намръщен. Напълно си пасваше с това място, с неговите линии и сурова архитектура.

— Помещенията на горния етаж са празни. Напразно бихме път дотук — събратята ми са отнесли всичко със себе си.

— Не е напразно, Марш — възрази Сейзед и посочи плочата с надписа. Все още не я бе прочел цялата, дори не бе стигнал до средата. Текстът бе изписан с несигурна, трепереща ръка. Стоманата го бе съхранила въпреки очевидната му древност. Сейзед усети, че сърцето му се разтуптява.

Малко след възкачването си на престола лорд Владетеля бе подложил на гонения всички териски религии. Преследването на терисците — на неговите сънародници — бе най-упоритото му занимание през цялото му властване и Пазителите бяха събрали съвсем оскъдни сведения за това в какво са вярвали техните предци.

— Марш, трябва да съхраня това — рече Сейзед и посегна към раницата. Безсмислено бе да запаметява картината, никой не би могъл да натъпче в съзнанието си изображението на толкова дълъг текст. Би могъл да го прочете пред медния металоем. Но той предпочиташе материален запис — такъв, в който напълно ще се запазят структурата на текста и неговата фразеология.

Марш поклати глава.

— Не може да останем тук. Всъщност изобщо не трябваше да идваме.

Сейзед го погледна, след това извади от раницата няколко големи листа.

— Хубаво де. Ще го копирам. Така даже ще е по-добре — ще разполагам с текста така, както е бил написан.

Марш кимна и Сейзед извади въглен.

„Какво откритие… — мислеше той развълнувано. — Почти от ранга на дневника на Рашек. Приближаваме се до истината!“

Но докато нанасяше въглена върху стоманената плоча, му хрумна друга мисъл. Притежаването на един толкова важен текст изключваше напълно скиторенето по селата. Трябваше незабавно да се върне на север и да сподели с другите откритието си, защото ако умреше, текстът щеше да бъде изгубен. Налагаше се да се върне в Терис.

Или… в Лутадел. Оттам щеше да прати съобщение на север. Имаше основателно извинение да се върне в епицентъра на събитията и отново да се срещне с другарите си.

Защо обаче се чувстваше малко виновен?

13.

Мъглата се кълбеше и вихреше като едноцветна боя, прокарвана с четка върху платно. Светлината гаснеше на запад и нощта бързо настъпваше.

Вин смръщи вежди.

— Не ти ли се струва, че мъглите излизат по-рано?

— По-рано? — попита с приглушен глас ОреСюр, който клечеше до нея на покрива.

— Да. Преди мъглите се спускаха едва като стане съвсем тъмно, не помниш ли?

— Вече е тъмно, господарке.

— Но те са тук — започнаха да се събират още докато залязваше слънцето.

— Не виждам какво значение има това, господарке. Може би мъглите са като другите природни явления — понякога варират.

— Никога ли не ти се е струвало странно?

— Не, но може да ми се стори, ако го искате, господарке — рече ОреСюр.

— Нямах това предвид.

— Извинявам се, господарке. Кажете ми какво имахте предвид и ще изпълня заповедите ви.

Вин въздъхна и се потърка по челото. „Как само ми липсва Сейзед…“ Безпочвена надежда. Дори да беше в Лутадел, Сейзед нямаше да й бъде стюард. Терисците вече не наричаха никого свой господар. Налагаше се да се примира с ОреСюр. Кандрата поне можеше да й осигури информация — стига да успееше да я изтръгне от нея.

— Трябва да намерим самозванеца — заяви Вин. — Този, който… е подменил някого.

— Да, господарке — рече ОреСюр.

— Като стана дума за това, бих искала да науча повече за тебе.

— За мен, господарке?

— За кандрите като цяло. Щом ще търсим самозванеца, трябва да зная как мисли, да разбера мотивите му.

— Мотивите му са прости, господарке — отвърна ОреСюр. — Той изпълнява своя Договор.

— Ами ако действа без Договор?

ОреСюр поклати кучешката си глава.

— Кандра винаги имат Договор. Без Договор нямат право да живеят в човешкото общество.

— Никога? — попита Вин.

— Никога.

— Ами ако е кандра разбойник?

— Няма кандри разбойници.

„Така ли?“ — помисли скептично Вин. Но реши да изостави темата. Нямаше никакъв смисъл една кандра да влиза в двореца сама, много по-вероятно бе да е пратена от враговете на Елънд. От някой пълководец например, или от принудителите. Дори другите благородници в града имаха солидни причини да следят Елънд.

— Добре — каза тя. — Кандрата е шпионин, пратен да събира информация за своя поръчител.

— Да.

— Но… ако е приела тялото на някой от двореца, не може да го е убила, нали? Кандра не убиват хора.

— Да. Така повелява правилото.

— С други думи, някой се е промъкнал в двореца, убил е член на свитата, а после кандрата е взела тялото. — Тя млъкна, обмисли проблема. — Първи сред заподозрените трябва да са членовете на групата на Келсайър. За щастие, тъй като убийството е станало вчера, можем да елиминираме Бриз, който по това време беше извън градските стени.

ОреСюр кимна с кучешката си глава.

— Можем да зачеркнем и Елънд — продължи Вин. — Той беше с нас вчера на стената.

— Все още остават доста хора, господарке.

Вин се намръщи. Опита се да изгради солидно алиби за Хам, Доксон, Клъбс и Дух. Но и на четиримата им се губеха по няколко часа. Достатъчно време, за да може кандрата да погълне някой от тях и да заеме мястото му.

— Хубаво де — рече тя. — Как ще открием самозванеца? И как да разкажа на другите за него?

ОреСюр клечеше и гледаше в мъглата.

— Трябва да има някакъв начин — продължи Вин. — Имитацията не може да е съвършена. Ще се получи ли нещо, ако го порежем?

ОреСюр поклати глава.

— Господарке, кандрата създава точно копие на тялото — кръв, плът, кожа и мускули. Видяхте какво е отдолу, когато си разтворих козината.

Вин въздъхна, изправи се и доближи ръба на покрива. Мъглата вече беше съвсем гъста и нощта бързо ставаше непрогледна. Тя закрачи замислено по ръба на покрива, поддържаше равновесие с аломантичните си умения.

— Може би трябва да следим поведението на хората — подхвърли тя. — Другите кандри бива ли ги колкото теб?

— Сред кандрите уменията ми са средни. Има по-слаби, има и по-добри.

— Но нито един актьор не е безупречен — посочи Вин.

— Кандрите рядко допускат грешки, господарке — рече ОреСюр. — Но това вероятно е най-добрият метод. Нека ви предупредя — може да е всеки. Моите сънародници са много умели.

Вин се замисли. „Не е Елънд — опита се да си внуши. — Той беше с мен през целия ден. Освен сутринта. Не, малко е вероятно. Бяхме на стената часове, а тези кости са съвсем отскоро. Пък и щях да усетя, ако е той… нали?“

Поклати глава.

— Трябва да има друг начин. Не мога ли да установя, че някой е кандра с помощта на аломантия?

ОреСюр не бързаше да отговори. Тя се обърна и се взря в кучешките му очи.

— Какво?

— Такива неща не се говорят пред външни хора.

— Нищо, кажи ми въпреки това.

— Нареждате ли ми да ви кажа?

— Никога нищо не съм ти нареждала.

— Значи мога да си вървя? — попита ОреСюр. — Щом не искате да ми нареждате, значи Договорът ни е прекратен?

— Нямах това предвид — въздъхна Вин.

ОреСюр се намръщи — странно изражение на кучешка муцуна.

— Ще ми е по-лесно, ако ми обясните какво имате предвид, господарке.

Вин стисна зъби, после попита:

— Защо се държиш толкова враждебно?

— Не се държа враждебно, господарке. Аз съм ваш слуга и ще направя каквото ми заповядвате. Това е част от Договора.

— Разбира се. Същото ли е и с другите господари?

— С повечето, когато изпълнявам определена роля — обясни ОреСюр. — Трябва да копирам костната структура, да се превъплътя в личността, да приема характера й. А вие не ми дадохте никакви указания — само тялото на това куче.

„Това било значи — помисли си Вин. — Все още ми е сърдит заради кучешкото тяло“.

— Виж, това тяло не променя нищо. Ти си оставаш същият.

— Не ме разбирате. За кандрата не е важно кой е. Въпросът е в кого ще се превърне. Тялото, което поглъща, ролята, която играе. Никой от предишните ми господари не ме е питал подобни неща.

— Е, аз пък не съм като предишните ти господари — тросна се Вин. — Както и да е, зададох ти въпрос. Има ли начин да открия кандра с помощта на аломантия? Ако има, заповядвам ти да говориш.

В очите на ОреСюр блесна триумфално пламъче, сякаш се наслаждаваше, че я принудил да изиграе своята част.

— Господарке, на кандрата не може да се въздейства с психична аломантия.

— Никак ли? — попита намръщено Вин.

— Никак, господарке. Ако искате, опитайте да Усмирите или Размирите чувствата ни, но ефектът ще е минимален. Дори няма да разберем, че се мъчите да ни въздействате.

„Като някой, който гори мед“.

— Е, не бих го нарекла полезна информация — рече тя и се приближи до кандрата. Аломантите не можеха да четат мисли и чувства: когато Усмиряваха или Размиряваха някой друг, просто разчитаха, че ще реагира според намеренията им.

Би могла да проведе „тест“ за кандра, като Усмири чувствата на заподозрения субект. Ако не реагираше, това би означавало или че е кандра, или че умее да прикрива чувствата си.

ОреСюр не сваляше поглед от нея.

— Господарке, ако беше толкова лесно да откриете кандра, какъв смисъл да ставаме самозванци, нали?

— Сигурно си прав — потвърди тя. Но това я накара да се замисли за нещо друго. — Кандрата може ли да използва аломантия? Когато изяде някой аломант например?

ОреСюр поклати глава.

„Ето ти една възможност — помисли тя. — Когато засека някой от членовете на групата да гори метал, ще знам, че не е кандра“. Нямаше да помогне в случаите с Доксон и дворцовата прислуга, но щеше да елиминира Хам и Дух.

— Има още нещо — продължи Вин. — По-рано, когато работехме за Келсайър, той каза, че не трябва да те допускаме близо до лорд Владетеля и инквизиторите. Защо?

ОреСюр извърна глава.

— Не бива да говорим за това.

— В такъв случай ти нареждам да говориш.

— Ще откажа — заяви неочаквано ОреСюр.

— Отказваш да отговаряш? — попита Вин. — Можеш ли да го направиш?

ОреСюр кимна.

— Не ни е позволено да разкриваме тайни, свързани с кандрите. Господарке, така е…

— Според Договора — довърши Вин и се намръщи. „Май Ще трябва да го прочета отново“.

— Да, господарке. Но и без това казах твърде много.

Вин се обърна и погледна към града. Мъглите продължаваха да се кълбят. Тя затвори очи, разпали бронз и се опита да засече издайническия ритъм на прокрадващ се в мрака аломант.

ОреСюр стана, дойде при нея и пак клекна.

— Господарке, не трябва ли да сте на срещата, която организира кралят?

— Малко по-късно — отвърна тя и отвори очи. Отвъд градските стени огньовете на армиите озаряваха хоризонта. Вдясно от нея сияеше в цялото си величие Цитаделата Венчър — там в момента Елънд провеждаше съвет. Много важни и влиятелни хора бяха събрани в едно помещение. Елънд я наричаше параноична заради настояването й да го пази лично от шпиони и убийци. Да я нарича както си ще, важното е да остане жив.

Тя седна на покрива. Беше доволна, че Елънд бе избрал Цитаделата Венчър за свой дворец, вместо да се мести в Кредик Шау, дома на лорд Владетеля. Кредик Шау не само бе твърде голям, за да може да се охранява, но и й напомняше за него. За лорд Владетеля.

Често се сещаше за лорд Владетеля напоследък. Или по-точно за Рашек, човека, който бе станал лорд Владетел. Терисец по рождение, Рашек бе убил мъжа, който бе трябвало да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и…

И бе направил какво? Нещо, което Вин все още не знаеше. Героят бе тръгнал на това пътешествие, за да спаси хората от опасност, наричана Дълбината. Толкова много бе изгубено, толкова много преднамерено унищожено. Единствената ценна информация за онова време бяха получили от един дневник, написан от Героя на времето в дните преди Рашек да го убие. Но в него не се разказваше почти нищо за задачата му.

„Защо трябва да се тревожа за тези неща? — замисли се Вин. — Дълбината е нещо, забравено преди хиляда години. Елънд и останалите са прави да се безпокоят за по-належащи събития“.

И въпреки това Вин се чувстваше необяснимо откъсната от тях. Може би затова излизаше нощем да обикаля. Не само защото се тревожеше заради армиите. Беше някак… чужда на проблема. Дори сега, докато обмисляше заплахата срещу Лутадел, мислите й неусетно се връщаха към лорд Владетеля.

„Не знаете какво правя за човечеството — бе казал той. — Аз бях вашият бог дори да не го виждахте“. Това бяха последните думи на лорд Владетеля, произнесени, докато лежеше на пода на своята тронна зала. Думи, които не й даваха покой. Плашеха я дори сега, след цяла година.

Имаше нужда да се отвлече от тези мисли.

— Какви неща харесваш, кандра? — попита тя и се извърна към съществото, което продължаваше да клечи до нея. — Какво обичаш, какво мразиш?

— Не искам да отговарям на тези въпроси.

Вин се намръщи.

— Не искаш или не бива?

ОреСюр се поколеба.

— Не искам, господарке. — Намекът беше очевиден. „Ще трябва пак да ми наредиш“.

И тя почти го направи. Но нещо я накара да се спре, нещо в очите му — макар и тъй нечовешки. Нещо познато.

Беше виждала и друг път подобно презрение. Като малка, когато беше в някоя банда, командвана от твърде властен главатар. Когато човек изпълнява каквото му наредят — особено ако е малко момиче, без никакъв авторитет или възможност да плаши другите.

— Няма да те карам, щом не искаш да говориш — заяви тя.

ОреСюр не отговори.

Вин пое с пълни гърди влажния нощен въздух.

— Знаеш ли какво обичам аз, кандра?

— Не, господарке.

— Мъглите — продължи тя и скръсти ръце. — Силата, свободата.

ОреСюр бавно кимна.

Изведнъж Вин усети наблизо слаби пулсации. Тихи, странни, неравни. Същите като тези, които бе доловила на покрива на Цитаделата Венчър преди няколко нощи. И които досега не бе имала смелостта да проследи.

„Време е да се направи нещо по въпроса“ — реши тя.

— Знаеш ли какво мразя, кандра? — прошепна тя, приклекна и машинално провери оръжието и запасите от метали.

— Не, господарке.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Мразя да се страхувам.

Знаеше, че много хора я смятат за нервна. Параноична. Беше живяла толкова дълго със страха, че навремето го смяташе за съвсем естествено състояние, като саждите, слънцето и земята.

Келсайър я бе освободил от този страх. Все още беше предпазлива, но поне не изпитваше постоянен ужас. Оцелелия й бе дарил живот, в който хората, които обичаше, не я нараняваха, беше й показал и нещо по-добро от страха. Доверие. Сега, когато знаеше за тези неща, не искаше да се разделя с тях. Нито заради армии, нито заради убийци…

Нито дори заради призраци.

— Следвай ме, ако можеш — прошепна тя и скочи от покрива.

Понесе се по изпълнената с мъгли улица, преди опасенията в нея да надделеят. Източникът на бронзовите пулсации беше близо, идваше от съседната улица, от една сграда. Не беше от покрива. Един от тъмните прозорци на втория етаж бе с вдигнати завеси.

Вин хвърли една монета и се изстреля във въздуха. Изхвърча нагоре и се Тласна от една метална панта от другата страна на улицата. Кацна на перваза на прозореца като птичка и се улови с ръце за рамката. Разпали калай и изчака зрението й да се приспособи към мрака в изоставената стая.

И го видя. Оформен изцяло от мъгли, той се местеше и поклащаше и само очертанията му оставаха почти неизменни в тъмното помещение. От мястото си можеше да наблюдава покрива, на който бе разговаряла с ОреСюр.

„Призраците не шпионират хората… нали?“ Скаа не обичаха да говорят за призраци и мъртъвци. Напомняше им за религията, а религията бе занимание за благородници. Да се прекланят пред каквото и да било за скаа бе пагубно. Имаше само едно нещо в разказите им, което напомняше за това създание. Мъгливите духове. Съществата, за които се твърдеше, че крадели душите на глупаците, които дръзвали да излизат нощем навън. Но Вин знаеше какво представляват мъгливите духове. Те бяха братовчеди на кандрите — странни полуинтелигентни чудовища, използващи костите, които поглъщаха. Наистина бяха причудливи, но не и призраци, нито толкова опасни. Нямаше черни духове в нощта, нито дебнещи призраци или вампири.

Поне така смяташе Келсайър. Защото това, което се спотайваше в мрака на стаята — с тяло, оформено от мъгливи повлекла, бе силен контрадовод. Тя се улови по-здраво за рамката на прозореца и усети, че в нея се надига страхът.

Бягай. Спасявай се. Скрий се.

— Защо ме следиш? — попита.

Съществото не помръдваше. Силуетът му сякаш привличаше мъглите и те се кълбяха около него като гонени от въздушни течения.

„Усещам го с бронза. Това означава аломантия — а аломантията привлича мъглите“.

Съществото пристъпи напред. Вин се напрегна.

И тогава призракът изчезна.

Вин смръщи вежди. Това ли беше? Дали тя…

Нещо я улови за ръката. Нещо студено, ужасяващо и съвсем реално. Болка разцепи главата й, влезе сякаш през ухото към мозъка. Тя понечи да извика, но гърлото й не я послуша. С тихо стенание — и с разтреперани ръце и крака — тя полетя назад.

Ръката й все още бе като вкочанена. Люшкаше се безпомощно в мрака, сякаш се опитваше да разсее студения въздух. Мъглата бе гъста като ниски облаци.

Вин разпали калай. Болка, студ, влага и внезапна яснота на мисълта изпълниха ума й, тя се превъртя във въздуха и разпали пютриум миг преди да се блъсне в земята.

— Господарке? — извика ОреСюр и се появи от мрака.

Вин тръсна глава, надигна се и се подпря с длани на студения калдъръм. Все още усещаше хладното докосване върху лявата си ръка.

— Да ида ли за помощ? — попита овчарката.

Вин поклати глава и с мъка се изправи. Погледна нагоре, през вихрещите се мъгли, към тъмния прозорец.

И потрепери.

Рамото я болеше от удара в земята, усещаше болка и в натъртените си ребра, но силата й бързо се възстановяваше. Тя се отдалечи от сградата, като продължаваше да гледа нагоре. Около втория етаж мъглата изглеждаше някак… зловеща. Като тъмна завеса.

„Не — помисли тя. — Мъглите са моята свобода, нощта е мой дом! Тук ми е мястото. Не съм се страхувала от нощта, откакто Келсайър ме научи на това“.

Не биваше да губи тази придобивка. Не биваше да допусне отново страха. Но въпреки това се отдалечи забързано от сградата, като махна на ОреСюр да я следва. Не му обясни на какво се дължи странното й поведение.

И той не попита.

Елънд сложи донесените книги върху вече натрупаните на масата и купчината опасно се олюля.

Бриз, с контешки костюм, го гледаше леко подигравателно и посръбваше от чашата си. Хам и Дух играеха на камъчета в очакване да започне срещата и Дух явно печелеше. Доксон седеше в ъгъла и нанасяше бележки в тефтера си, а Клъбс се бе отпуснал в плюшеното кресло и оглеждаше Елънд с типичния си прям поглед.

„Всеки един от тези хора може да е самозванец“ — помисли Елънд. Тази мисъл му се стори безумна. Какво да предприеме? Да ги лиши от доверието си? Не, твърде много се нуждаеше от тях.

Единствената възможност бе да се държи естествено и да ги наблюдава. Вин го бе посъветвала да търси странности в поведението им. Опитваше се да следва съвета й, но засега му се струваше, че не открива нищо. Пък и имаше други тревоги, като например армиите отвън.

Щом се сети за Вин, той погледна към прозореца и с изненада установи, че навън е тъмно.

„Толкова ли е късно вече?“

— Драги мой — заговори Бриз. — Когато ни каза, че ще излезеш да вземеш някои важни материали, не уточни, че ще отсъстваш цели два часа.

— Ами… — поколеба се Елънд. — Не обърнах внимание колко време е минало…

— Цели два часа?

Елънд кимна смутено.

— Книгите ме разсеяха.

Бриз поклати глава.

— Ако съдбата на Централната област не беше заложена на карта — и ако не ми беше забавно да гледам как Хамънд губи месечната си заплата от това момченце, — щях да си тръгна още преди час.

— Какво пък, можем да започнем — заяви Елънд.

Хам се засмя и стана, за да се разкърши.

— Всичко това малко ми напомня добрите стари дни. Кел винаги закъсняваше и обичаше да ни вика нощем. В часовете на Мъглородните.

Дух се усмихна и прибра печалбата в кесията си.

„Все още използваме тези боксинги, сечени по времето на лорд Владетеля — помисли Елънд. — Трябва да се направи нещо по въпроса“.

— Липсва ми черната дъска — заяви Дух.

— На мен не — възрази Бриз. — Кел имаше ужасен почерк.

— Абсолютно нечетлив — потвърди Хам с усмивка и отново седна. — Трябва да признаете, че беше нещо изключително.

Бриз повдигна вежди.

— Така е, съгласен съм.

„Келсайър, Оцелелия от Хатсин — помисли Елънд. — Дори почеркът му е легендарен“.

— Както и да е — каза той. — Време е да се захващаме за работа. Зад стените ни чакат две армии. Няма да си тръгнем тази нощ, преди да решим какво ще правим с тях!

Останалите се спогледаха.

— Всъщност, ваше величество — заговори Доксон, — вече поработихме малко над проблема.

— Така ли? — изненада се Елънд. „Вярно, че бяха сами цели два часа“. — Да чуем тогава.

Доксон се надигна и придърпа стола си към групата, но заговори Хам:

— Ето какво измислихме, Ел. С тези две армии отвън няма смисъл да се страхуваме от внезапна атака. Но все още сме в сериозна опасност. Вероятно ни очаква продължителна обсада, докато всяка от армиите се опитва да издържи повече от другата.

— Ще се опитат да ни принудят да гладуваме — рече Клъбс. — Да отслабят силите ни, преди да ни атакуват.

— А припасите ни и без това са на привършване — посочи Хам. — Врагът сигурно го знае.

— Какво искате да кажете? — попита бавно Елънд.

— Че трябва да се съюзим с някоя от двете армии, ваше величество — заяви Доксон. — И двете го знаят. Сами не могат да победят съперника. С ваша помощ равновесието ще се наклони.

— Рано или късно ще трябва да го направим — присъедини се Хам. — Или да умрем от глад.

— Всичко е съвсем просто — рече Бриз. — Не можем да издържим повече от тях, следователно сами трябва да решим в чии ръце ще попадне градът. И предлагам това да стане бързо, докато не са ни свършили припасите.

Елънд помисли малко.

— Но ако сключим сделка с една от армиите, това означава да предадем нашето кралство.

— Така е — потвърди Бриз. — Ала като доведох тук втората армия, мисля, че осигурих възможност да се пазарим. Поне сега сме в позиция да искаме нещо в замяна на нашето кралство.

— И какво от това? — попита Елънд. — Пак ще загубим.

— По-добре е от нищо — отвърна Бриз. — Струва ми се, че ще успеем да убедим Сет да те остави като временен управник на Лутадел. Той не обича Централната област, смята я за прекалено равна и негостоприемна.

— Временен управник на града — повтори намръщено Елънд. — Това е доста по-различно от крал на Централната област.

— Вярно — кимна Доксон. — Но всеки император се нуждае от верни помощници, които да управляват градовете му. Няма да сте крал, но вие и нашата армия ще оцелеем през следващите месеци. И Лутадел няма да бъде плячкосан.

Хам, Бриз и Доксон не сваляха погледи от него. Елънд сведе очи към купчината книги и се сети за всичките си изследвания. Безсмислени. От колко време останалите знаеха, че това е единственият възможен изход?

Изглежда, другите приеха мълчанието му за съгласие.

— Защо смятате Сет за по-добрата възможност? — попита Доксон. — Може би Страф ще се съгласи да сключи сделка с Елънд — в края на краищата са баща и син.

„О, да, ще се съгласи, разбира се — помисли Елънд. — И ще наруши споразумението в мига, когато сметне за удобно. Но… алтернативата? Да предадем града на Сет? Какво ще стане с тази страна, с народа?“

— По-добре Сет според мен — обади се Бриз. — Той ще е склонен да преотстъпи управлението на друг, стига да получи слава и богатство. Проблемът си остава атиумът. Сет смята, че е тук, и ако не го намери…

— Ще го оставим да претърси града — подхвърли Хам.

— Ще трябва да му внушиш, че съм го подвел за атиума — каза Бриз. — Няма да е трудно, като се има предвид какво мисли за мен. Което ми напомня за още един проблем — да го убедите, че сте ми видели сметката. Може би ще повярва, че сте ме екзекутирали, когато сте разбрали, че аз съм довел армията тук.

Останалите кимнаха.

— Бриз? — попита Елънд. — Как се отнася лорд Сет към скаа в своите земи?

Бриз се поколеба и отмести поглед.

— Не особено добре, боя се.

— Вижте — продължи Елънд. — Смятам, че трябва да помислим и за хората си. Ако предадем града на Сет, ще си спасим кожите, но ще страда цялото скаа население!

Доксон поклати глава.

— Елънд, това не е предателство. Не и ако е единственият възможен изход.

— Лесно е да се каже — рече Елънд. — Но аз съм този, който ще трябва да живее с гузна съвест. Не искам да кажа, че отхвърлям предложенията ви, само че трябва да обсъдим още някои проблеми…

Групата се спогледа. Както обикновено Клъбс и Дух мълчаха по време на обсъждането: Клъбс по принцип се обаждаше само когато е абсолютно необходимо, а Дух избягваше да се намесва. Накрая Бриз, Хам и Доксон отново втренчиха очаквателни погледи в Елънд.

— Това е вашето кралство, ваше величество — подхвана предпазливо Доксон. — Ние само ви даваме съвет.

„Много добър съвет“ — подсказваше тонът му.

— Е, добре — въздъхна Елънд, пресегна се и взе една книга. В бързината бутна купа и няколко тома тупнаха в скута на Бриз.

— Извинявай — рече Елънд. Бриз завъртя очи и сложи книгите на масата. Елънд отвори тази, която бе взел.

— Тук се казват някои интересни неща за организацията и ръководството на една армия…

— Чакай малко, Ел — спря го Хам и се намръщи. — Като гледам, това е наръчник за превоз на жито.

— Зная — отвърна Елънд. — В библиотеката няма много четива, посветени на военното дело. Сигурно защото не е имало войни от хиляда години. Но в тази книга се описва колко жито е нужно за издръжката на различните гарнизони на Последната империя. Имате ли представа какво количество храна поглъща една армия?

— Прав си — обади се Клъбс. — Войникът трябва да е сит. Често имахме проблеми със снабдяването, когато пращахме отряди да гонят размирници в граничните райони.

Елънд кимна. Клъбс рядко говореше за времето, прекарано в армията на лорд Владетеля, а останалите избягваха да го разпитват за това.

— Както и да е — продължи Елънд, — предполагам, че както Сет, така и баща ми нямат опит в издръжката на големи армии. Те също ще се изправят пред продоволствени проблеми, особено Сет, който е тръгнал толкова бързо.

— Може би не — възрази Клъбс. — И двете армии държат някои от каналите на Лутадел. Това ще ги улесни в транспорта на припаси.

— Освен това — добави Бриз, — макар че сега в земите на Сет има размирици, той все още владее град Хаверфрекс, където е една от големите консервни фабрики от времето на лорд Владетеля. Сет разполага с огромни хранителни запаси на съвсем кратко разстояние по канала.

— Тогава ще прекъснем каналите — заяви Елънд. — Ще открием начин да преустановим транспорта на продоволствие. Каналите са бързо средство за доставка, но освен това са уязвими, тъй като знаем точно какъв е маршрутът. И ако успеем да им отнемем припасите, може би сами ще си тръгнат.

— Или това — заяви спокойно Бриз, — или ще рискуват с нападение срещу Лутадел.

— Което също е възможно — рече Елънд. — Но освен това четох как да отбраняваме града. — Посегна към масата и взе друга книга. — Това е изданието „Градско управление в съвременната епоха“ от Дженделах. Той пише, че поддържането на реда в Лутадел се затруднява от два фактора — от огромния му размер и от обширните, гъсто населени бордеи на скаа. Предлага като полицейски отряди да се използват подвижни групи. Мисля, че можем да адаптираме идеята му към нашия проблем — стената ни е твърде дълга, за да я защитаваме цялата, но можем да създадем подвижни групи войници, които да реагират при…

— Ваше величество — прекъсна го Доксон.

— Да?

— Войниците ни са предимно зле обучени младежи, а отвън имаме не една, а две опитни армии. Не можем да спечелим тази битка със сила.

— О, да — въздъхна Елънд. — Разбира се. Исках само да кажа, че ако се наложи да се бием, разполагам с някои тактики…

— Ако се бием, ще изгубим — заяви Клъбс. — Всъщност вероятно ще изгубим при всички случаи.

— Ами аз само… — почна Елънд.

— Но идеята за нападението на каналите си я бива — продължи Доксон. — Можем да го направим тайно, като наемем някои от бандите, които и без това се занимават с плячкосване на зле охранявани канални кервани. Вероятно няма да е достатъчно, за да разкара Сет и Страф, но поне ще ги подтикне да потърсят съюз с нас.

Бриз кимна.

— Да, Сет вече се притесняваше за евентуални размирици в земите си — каза Бриз. — Можем да му пратим парламентьор и да го информираме, че се интересуваме от съюз с него. Така веднага щом на главата му се струпат тези проблеми, той ще започне да мисли върху въпроса.

— Ще прибавим и писмо, в което ще опишем екзекуцията на Бриз — подхвърли Доксон. — В знак на добра воля. Това…

Елънд се покашля и всички го погледнаха.

— Прекъснахте ме — каза той.

— Простете, ваше величество — извини се Доксон.

Елънд си пое дълбоко дъх и продължи:

— Прави сте — не можем да си позволим да се бием с тези армии. Но мисля, че трябва да потърсим начин да ги насъскаме една срещу друга.

— Интересна идея, драги — отбеляза Бриз. — Само че това едва ли ще е толкова лесно, колкото да накарам Дух да ми напълни чашата. — Той се обърна и протегна празната си чаша. Дух го изгледа, въздъхна с досада и отиде да вземе бутилката.

— Да, така е — потвърди Елънд. — Но макар да няма достатъчно книги по военно дело, има изобилие от произведения, посветени на политиката. Вчера Бриз каза, че в едно тричленно противоборство най-слабият има най-големи шансове.

— Точно така — потвърди Бриз. — Можем да наклоним везните на успеха към всяка от двете армии.

— Именно. — Елънд отвори книгата. — Когато противодействащите сили са три, това вече не е военно дело, а политика. Същото като съперничеството между Къщите. А когато става дума за това, дори най-могъщите Къщи не могат да се справят без съюзници. Малките Къщи са слаби поотделно, но стават силни, когато се съберат в група. Ние сме като някоя от тези малки Къщи. Ако искаме да спечелим, трябва да накараме врага да забрави за нас — или поне да ни смята за маловажни. Тогава всеки от тях ще се обърне срещу другия, защото ще смята, че сме му вързани в кърпа.

Хам се почеса по брадичката.

— Елънд, нима предлагаш да заложим и на двата коня? Това е доста опасна игра.

— Ще трябва да подкрепяме по-слабия от двамата противници и да ги насъскваме един срещу друг — каза Бриз. — И няма гаранция, че победителят ще е достатъчно омаломощен, за да не може да ни победи.

— Да не забравяме и за нашите продоволствени проблеми — рече Доксон. — Това, което предлагате, ваше величество, ще отнеме време. Време, през което ние ще сме обсадени и припасите ни ще се топят. Навън е есен. Скоро ще дойде зимата.

— Ще е трудно — съгласи се Елънд. — И опасно. Но мисля, че ще се справим. Можем да накараме и двамата да си мислят, че са в съюз с нас, но да не бързаме с подкрепата си. Ще ги окуражим да се изправят един срещу друг, ще изтощим запасите им, ще подроним бойния дух, ще ги тласкаме към конфликт. А когато прахът се уталожи, оцелялата армия може би ще е достатъчно слаба, за да я победим.

— Звучи резонно — призна Бриз. — И дори малко забавно.

Доксон се усмихна.

— Казваш го само защото ще накараме някой друг да ни свърши работата.

Бриз сви рамене.

— След като това може да стане на персонално ниво, не виждам защо да не успее като национална политика.

— Това е смисълът на властта — рече Хам. — Не е ли тя систематизиран метод да накараш някой друг да върши цялата работа?

— Добре, какво ще кажете за плана? — попита Елънд.

— Не зная, Ел — отвърна Хам. — Прилича ми на плановете на Кел — малко глупав, твърде дързък и звучи налудничаво. — Изглеждаше изненадан да чуе подобен план от Елънд.

„Мога да съм не по-малко дързък от него“ — помисли си обидено Елънд и се учуди от тази странна мисъл.

— Ако на двете страни им писне от игричките ни, здравата ще загазим — подметна Доксон.

— Ще ни унищожат — потвърди Елънд. — Но в края на краищата, господа, ние сме хора на хазарта. Признайте, че това е по-добър вариант, отколкото просто да склоним глави пред лорд Сет.

Хам и Бриз се спогледаха и си кимнаха. Доксон завъртя очи, но като че ли възразяваше по-скоро по навик.

Тези хора не бяха свикнали да търсят най-лесното и безопасно решение. Те бяха предизвикали самия лорд Владетел, бяха преживявали с измами на благородници. Не действаха прибързано или необмислено, дори напротив — винаги изпипваха добре детайлите, внимателно прикриваха следите и си пазеха интересите. Но когато въпросът опираше да се залага за голямата печалба, бяха готови.

Не само готови. Ентусиазирани.

„Страхотно — помисли Елънд. — Съветът ми се състои от търсещи тръпка мазохисти. Нещо по-лошо, аз самият се присъединих към тях“. Но какво друго да направи?

— Ще трябва да го обмислим — заяви Бриз. — Но звучи примамливо.

— Бриз, не го предлагам, защото е примамливо — рече Елънд. — Прекарах младежките си години да търся начин да подобря живота в Лутадел, когато поема управлението на моята Къща. Не смятам да забравям мечтите си при първия признак за опасност.

— Ами Съборът? — попита Хам.

— Това е най-приятната част — отвърна Елънд. — Преди два дни те гласуваха моето предложение. Не могат да отворят градските порти, докато не се срещна за преговори с баща ми.

За кратко в стаята се възцари мълчание. Накрая Хам се обърна към Елънд и поклати глава.

— Ел, наистина не зная. Изглежда интересно. Докато те чакахме, обсъдихме няколко доста дръзки плана, но…

— Но какво? — попита Елънд.

— Този план разчита изцяло на теб, драги — рече Бриз и отпи глътка вино. — Ти ще си този, който ще се среща с противниковите пълководци — и който ще ги примамва на своя страна. Не се сърди, но нямаш никакъв опит в измамите. Трудно е да се съгласиш на план, в който един новак ще върши основната работа.

— Мога да се справя — рече Елънд. — Наистина.

Хам погледна Бриз, после двамата извърнаха очи към Клъбс. Генералът сви рамене.

— Щом хлапето иска да опита, да опита.

— Е, май ще се съглася — въздъхна Хам. — Стига да си готов, Ел.

— Мисля, че съм — отвърна Елънд, като се мъчеше да прикрие нервността си. — Зная само, че не бива да се предаваме. Не и без бой. Може би няма да се получи и след няколкомесечна обсада просто ще предадем града. Но така поне ще спечелим няколко месеца, през които би могло да се случи нещо. По-добре да изчакаме, отколкото да се предадем веднага. Да чакаме и да се придържаме към плана си.

— Добре — склони и Доксон. — Дайте ни обаче малко време, за да го обмислим по-подробно. Ще се срещнем след няколко дни, когато сме готови да говорим за подробностите.

— Отлично — зарадва се Елънд. — Сега да преминем към следващия въпрос, който бих искал да обсъдим…

На вратата се почука и се появи капитан Демоа.

— Ваше величество? Извинявам се, но… заловихме едно лице да подслушва съвещанието ви.

— Какво? — подскочи Елънд. — Кой?

Демоа се обърна и махна на двама стражници зад него. Елънд вече бе виждал жената, която въведоха. Висока, с ярки дрехи като всички терисци. Ушите й бяха увиснали от тежестта на множество обеци.

— Познавам я — каза Елънд. — Видях я на Събора преди няколко дни. — Обърна се към жената. — Ти ме наблюдаваше.

Тя не отговори и въпреки вързаните си ръце огледа присъстващите гордо изправена. Елънд никога не бе виждал териска — познаваше само стюарди, обучени от съвсем малки да слугуват на благородниците. По някаква причина очакваше жената да е малко по-раболепна.

— Криеше се в съседната стая — докладва Демоа. — Съжалявам, ваше величество. Не зная как се е промъкнала покрай нас. Заварихме я да подслушва на стената, но се съмнявам да е чула нещо. Все пак тези стени са от дебел камък.

Елънд отново извърна поглед към жената. На около петдесет, нито хубава, нито грозна. Изглеждаше жизнена, с открито и прямо ъгловато лице. Погледът й беше спокоен и твърд.

— Какво очакваше да чуеш, жено? — попита той.

Териската пренебрегна въпроса му. Обърна се към другите и заговори с глас, в който се долавяше лек акцент:

— Искам да разговарям с краля насаме. Можете да си вървите.

Хам се засмя.

— И тази си я бива.

— Защо смяташ, че ще оставим краля насаме с теб? — попита я Доксон.

— С негово величество имаме да обсъдим, разни неща — отвърна жената делово, което никак не съответстваше на положението й на пленничка. — Не бива да се безпокоите за безопасността му. Сигурна съм, че младата Мъглородна, която се спотайва отвън зад прозореца, може лесно да се справи с мен.

Елънд погледна към витражния прозорец. Откъде териската можеше да знае, че Вин ги следи? Вероятно имаше невероятно изострен слух. Достатъчно изострен, за да подслуша разговора им през стената?

— Ти си Пазителка — рече Елънд.

Тя кимна.

— Сейзед ли те праща?

— Заради него съм тук — потвърди жената. — Но никой не ме е „пращал“.

— Хам, всичко е наред — бавно каза Елънд. — Можете да си вървите.

— Сигурен ли си? — попита Хам и се намръщи.

— Ако желаете, можете да ме оставите завързана — рече жената.

„Което едва ли ще е пречка за нея, ако е ферохимик — помисли Елънд. — Разбира се, ако наистина е ферохимик — Пазител като Сейзед, — няма от какво да се страхувам. Теоретично“.

Останалите бавно излязоха. По лицата им можеше да се съди какво смятат за решението на Елънд. Макар те вече да не бяха крадци, Елънд подозираше, че също като Вин никога няма да забравят миналото. И да се отърват от подозрителността си.

— Ще сме пред вратата, Ел — каза Хам, който излезе последен.

14.

Териската напрегна лекичко мускули и въжето, с което бе вързана, падна на земята.

— Ей, Вин! — подвикна Елънд, който вече се чудеше дали е постъпил разумно. — Май е време да влезеш.

— Няма я — подхвърли нехайно жената. — Преди няколко минути тръгна на обиколка. Затова позволих да ме заловят.

— Ясно — рече Елънд. — Тогава ще извикам стражата.

— Не ставай глупак. Ако исках да те убия, щях да го направя веднага щом другите излязоха. А сега помълчи за малко.

Високата жена се приближи до него и го обиколи, оглеждаше го като търговец стока, която смята да купи. Накрая спря, сложи ръце на кръста си и му нареди:

— Изправи се.

— Моля?

— Прегърбваш се — рече жената. — Кралят винаги трябва да изглежда властен, дори когато е с приятели.

Елънд се намръщи.

— Виж, нямам нищо против някой и друг съвет, но…

— Не — прекъсна го жената. — Недей да увърташ. Нареждай.

— Моля? — повтори Елънд.

Жената пристъпи към него, сложи ръце на раменете му и ги избута назад, за да го накара да се изпъчи. След това се отдалечи и кимна.

— Виж, аз…

— Не — сряза го тя отново. — Трябва да говориш решително. Думите и действията ти ще определят реакцията на другите. Ако започнеш изречението неуверено, ти самият ще изглеждаш неуверен. Бъди силен!

— Какво искаш? — попита Елънд, който вече губеше търпение. — Защо си дошла?

— Така вече е по-добре — похвали го жената.

— Каза, че познаваш Сейзед? — попита той, докато се бореше с несъзнателното желание да се прегърби отново.

— Познавам го — потвърди жената. — Аз съм Тиндуил и както правилно каза, съм Пазителка от Терис. — Тропна с крак по пода, сетне поклати глава. — Сейзед ме предупреди за небрежния ти външен вид, но честно казано, не очаквах един крал да има чак толкова лошо чувство за собствено достойнство.

— Небрежен? — попита Елънд. — Моля?

— Стига си се молил — скастри го Тиндуил. — Не задявай въпроси, казвай каквото мислиш. Ако ще възразяваш — възразявай, не оставяй на другите да интерпретират думите ти.

— Уф, макар да е почти забавно — рече Елънд и тръгна към вратата, — предпочитам да не чувам повече обиди. Тика че, ако ме извиниш…

— Хората ти те мислят за глупак, Елънд Венчър — тихо каза Тиндуил.

Елънд спря.

— Съборът — съвещателен орган, който си създал ти самият, — игнорира авторитета ти, Скаа са убедени, че няма да можеш да ги защитиш. Дори твоят малък кръг от приятели крои планове в твое отсъствие и очевидно смята, че липсата ти не е от голямо значение.

Елънд затвори очи и бавно си пое дъх.

— Имаш добри идеи, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Идеи, подобаващи на крал. Но ти не си крал. Един човек може да управлява другите само ако те го приемат за свой водач и има толкова авторитет, колкото му дяват те. Всичките гениални идеи на света не могат да спасят кралството ти ако няма кой да се вслуша в тях.

— През последната година изчетох всички книги, посветени на властта, които намерих в четирите библиотеки.

Тиндуил повдигна вежди.

— Което означава, че си прекарал голяма част от времето си затворен в стаята, вместо да си навън, пред очите на твоите поданици и да се учиш да бъдеш техен господар.

— В книгите се съдържа много мъдрост — възрази Елънд.

— Действията са по-ценни.

— И къде да се науча как да действам правилно?

— Аз ще те науча.

Елънд я погледна изненадано.

— Сигурно знаеш, че всеки Пазител има своя сфера на специален интерес — продължи Тиндуил. — Макар че ние всички запаметяваме огромно количество информация, можем да изучаваме и разбираме ограничена част от нея. Нашият общ приятел Сейзед е посветил времето си на религията.

— А твоята специалност?

— Биографии — каза тя. — Изучавала съм живота и дейността на генерали, крале и императори, чиито имена вероятно въобще не си чувал. Елънд Венчър, да познаваш теорията на политиката и водачеството не е като да разбираш хората, живели съобразно подобни принципи.

— И… ти можеш да ме научиш как да подражавам на тези мъже?

— Бих могла — отвърна Тиндуил. — Макар че все още не съм решила дали не си безнадежден случай. Но след като съм вече тук, ще направя каквото ми е по силите. Преди няколко месеца получих писмо от Сейзед, в което се описваха твоите затруднения. Не ме е молил да дойда тук и да те уча, но Сейзед е човек, който умее да постига незабелязано желанията си.

Елънд бавно кимна. Гледаше я в очите.

— Е, ще приемеш ли да те уча? — попита тя.

Елънд се замисли. „Ако е дори наполовина полезна колкото Сейзед, тогава… а и със сигурност имам нужда от помощ в това отношение“.

— Приемам — заяви той.

Тиндуил кимна.

— Сейзед ми писа също така, че си скромен. Това може да е предимство — стига да не позволяваш да ти пречи. А, мисля, че твоята Мъглородна се върна.

Елънд се обърна към прозореца. Завесата се повдигна, вътре навлязоха мъгливи повлекла и зад тях се показа приклекнала, загърната в пелерина фигура.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита Вин.

Тиндуил се усмихна — първата мимика, която Елънд видя на лицето й.

— Сейзед ми писа и за теб, дете мое. Двете ще трябва да си поговорим насаме.

Вин се шмугна през прозореца и го притвори. Не си направи труда да скрие враждебността си, нито недоверието си към Тиндуил, докато заставаше между нея и Елънд.

— Защо си тук? — попита тя.

Тиндуил се усмихна отново.

— На твоя крал му трябваха няколко минути да стигне до този въпрос, а ти го зададе почти веднага. Интересна двойка сте вие двамата.

Вин присви очи.

— Но както и да е, време е да се оттегля — продължи Тиндуил. — Предполагам, че ще си поговорим пак, нали, ваше величество?

— Да, разбира се — отвърна Елънд. — Хъм… има ли нещо, което трябва да упражнявам?

— Да — отвърна Тиндуил, докато крачеше към вратата. — Престани да казваш „хъм“.

— Добре.

Хам надзърна през вратата веднага щом Тиндуил я отвори. Първото, което видя, бе, че не е вързана. Не каза нищо: вероятно предположи, че Елънд я е освободил.

— Мисля, че приключихме за тази вечер — каза Елънд. — Хам, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожа Тиндуил до покоите за гости? Тя е приятелка на Сейзед.

Хам повдигна рамене.

— Разбира се. — Кимна на Вин и излезе. Тиндуил го последва, без да им пожелае лека нощ.

Вин се намръщи и погледна Елънд. Изглеждаше… замислен.

— Тази не ми харесва — рече тя.

Елънд се усмихна и заподрежда книгите върху масата.

— Вин, ти не харесваш никого на първата среща.

— Харесах теб.

— С което само доказа, че не умееш да преценяваш хората.

Тя го погледна учудено, после се засмя. Приближи, се и огледа книгите. Бяха доста нетипични за неговия вкус — повечето приличаха по-скоро на справочници и сериозни научни трактати, но не и за политика.

— Как мина тази вечер? Нямах време да ви слушам.

Елънд въздъхна, седна и се загледа към прозореца с бледорозово стъкло. Беше тъмен и цветовете му отразяваха трепкащите в стаята светлини.

— Мисля, че добре.

— Казах ти, че ще харесат плана ти. Те обичат предизвикателствата.

— Всъщност да.

Вин смръщи вежди.

— Хубаво де. — Заобиколи масата и седна до него. — Какво има? Да не е нещо, което ти е казала тази жена? Какво всъщност иска тя?

— Само да ми предаде някои познания — отвърна той. — Нали знаеш какви са Пазителите, все си търсят публика.

— Всъщност да — замислено повтори Вин. Не го беше виждала потиснат, но сега й изглеждаше обезкуражен. Елънд имаше толкова много идеи, планове и надежди, че понякога Вин се чудеше как успява да ги задържи в главата си. Навярно лесно губеше концентрация, а Рийн често казваше, че концентрацията е спасението на крадеца. Но пък мечтите на Елънд бяха неразделна част от него и Вин се съмняваше, че би могъл да ги изостави толкова лесно. Тя самата не би искала да се случи, след като те бяха частица от това, което обичаше в него.

— Вин, те се съгласиха с моя план — рече Елънд, все така загледан в прозореца. — Дори изглеждаха ентусиазирани, както ти предсказа, че ще стане. Въпросът е, че… знаеш ли, струва ми се, че техните предложения бяха по-разумни. Те искат да се съюзим с една от армиите, да им окажем подкрепа срещу споразумението да ме оставят за васален управник в града.

— Това е все едно да се предадем — рече Вин.

— Понякога е по-добре да се предадеш, отколкото да се провалиш. Току-що обрекох своя град на продължителна обсада. Това означава гладна смърт преди да намерим решение.

Вин сложи ръка на рамото му. В погледа й се четеше неувереност. Обикновено Елънд бе този, който й вдъхваше сила.

— И въпреки това мисля, че си избрал по-добрия начин — рече тя. — Останалите вероятно щяха да предложат не толкова дръзки планове, понеже смятат, че ще предпочетеш умереността.

— Напротив, Вин, те ме поощряваха — отвърна Елънд. — Наистина смятат, че стратегическият съюз е най-добрата възможност. — Млъкна и я погледна. — Всъщност те откога станаха толкова благоразумни?

— Вероятно са пораснали — рече Вин. — Не може да са същите, каквито бяха преди, след като сега носят много по-голяма отговорност.

Елънд отново извърна поглед към прозореца.

— Ще ти кажа какво ме безпокои, Вин. Боя се, че техният план не е бил разумен — напротив, също е бил дързък. Може би сключването на подобен съюз щеше да е трудна задача. Ако е така, тогава това, което предлагам аз, е почти нелепо.

Вин го стисна за рамото.

— Ние победихме лорд Владетеля.

— Тогава с вас беше Келсайър.

— Не подхващай тази тема.

— Съжалявам — рече Елънд. — Но наистина, Вин. Може би планът ми да се опитам да задържа властта е твърде смел. Какво ми разказваше за твоето детство? Когато си била сред крадците и всички са били по-големи, по-силни и по-зли от теб. Какво правеше тогава? Нима се опълчваше на водача?

В главата й изникнаха спомени. Спомени за времена, в които трябваше да се крие, да свежда очи, да бъде слаба.

— Това беше тогава — рече тя. — Не бива да позволяваш на другите да те бият постоянно. Ето на какво ме научи Келсайър — затова се изправихме срещу лорд Владетеля. Затова скаа бунтовниците са воювали с Последната империя през всичките тези години, дори когато са нямали никакъв шанс да победят. Рийн все повтаряше, че бунтовниците са глупаци. Но Рийн е мъртъв — както и Последната империя. И… — Тя се наведе и го погледна в очите. — Елънд, не можеш да предадеш града — каза тихо. — Дори не искам да си помисля какво ще означава това за теб.

Елънд се замисли, после на устните му бавно затрепка усмивка.

— Вин, понякога си невероятно мъдра.

— Така ли смяташ?

— Да.

— Ами… изглежда, ти също преценяваш хората доста зле.

Елънд се засмя и я притегли към себе си.

— Както виждам, тази нощ патрулирането е минало без проблеми, нали?

Духът в мъглата. Падането. Студеното докосване — ръката й все още беше като изтръпнала.

— Ами да — рече тя. Последния път, когато му разказа за мъгливия призрак, той й заяви, че си въобразява.

— Виждаш ли? — рече Елънд. — Трябваше да дойдеш на срещата. Щеше да ми е приятно да си до мен.

Тя не отговори.

Поседяха така известно време, загледани в тъмния прозорец.

— Елънд — обади се Вин. — Безпокоя се.

— Щях да се разтревожа, ако не се безпокоеше — отвърна той. — Тези армии отвън не ми дават покой.

— Не. — Вин поклати глава. — Не за това. За други неща се тревожа.

— Какви например?

— Ами… мисля си за това, което лорд Владетеля каза, преди да го убия. Помниш ли?

Елънд кимна. Не беше присъствал, но Вин му бе разказала.

— Каза какво бил направил за човечеството — продължи Вин. — Че ни е спасил, както пише в легендата. От Дълбината.

Елънд кимна.

— Но… — продължи тя. — Каква е тази Дълбина? Ти си благородник — за теб религията не е била забранено занятие. Какво ви учеше Министерството за Дълбината и лорд Владетеля?

Елънд сви рамене.

— Ами не беше кой знае колко. Религията не беше забранена, но и никой не ни окуражаваше да я изучаваме. Министерството се държеше така, сякаш това е негова грижа и не бива да си правим труда.

— Но все пак ви учеха на някои неща, нали?

— Да. Най-често ни повтаряха колко привилегировани са благородниците и каква напаст са скаа. Предполагам, че са искали да ни втълпят какви щастливци сме, макар че, честно казано, тази част винаги ми се е струвала малко обезпокоителна. Виждаш ли, те твърдяха, че сме благородници, защото нашите предци подкрепили лорд Владетеля преди Възнесението. Но това означаваше, че сме привилегировани заради нещо, извършено от други. Не е справедливо, нали?

Вин сви рамене.

— Също толкова справедливо, колкото много други неща.

— Но това не те ли е гневяло? — попита Елънд. — Че благородниците имат толкова много, а ти толкова малко?

— Не съм се замисляла за това. Благородниците имаха повече, за да можем да вземаме от тях. Какво ме е грижа откъде са го получили? Понякога, когато имах храна, други крадци ме биеха и ми я отнемаха. Какво значение откъде съм получила храната? В края на краищата я губех.

Елънд се замисли.

— Знаеш ли, понякога се чудя какво ли биха казали теоретиците на политиката, които така старателно изучавам, ако се бяха срещнали с теб. Имам чувството, че щяха да си скубят косите от отчаяние.

Тя го сръга в ребрата.

— Стига политика. Разкажи ми за Дълбината.

— Мисля, че това е някакво същество — тъмно и зло, което за малко да унищожи света. Лорд Владетеля отишъл при Кладенеца на Възнесението, където се сдобил със силата да надвие Дълбината и да обедини човечеството. В града има няколко статуи, които пресъздават събитието.

Вин се намръщи.

— Да, но те не показват какво е представлявала Дълбината. Рисуват я като неопределена форма в краката на лорд Владетеля.

— Така е, но последният човек, видял Дълбината с очите си, издъхна преди година. Така че ще трябва да се задоволим със статуите.

— Освен ако не се завърне — тихо каза Вин.

Елънд я погледна озадачено, после въздъхна:

— Ох, Вин… Две армии не ти ли стигат? Трябва ли да се тревожиш и за съдбините на света?

Вин сведе виновно поглед и Елънд се разсмя и я притегли към себе си.

— Ах, Вин. Зная, че си склонна към параноични изблици, и вярно, че като се има предвид положението ни, аз също проявявам подобни склонности, но не мисля, че трябва да се безпокоиш заради този проблем. Не съм чувал досега за чудовищни въплъщения на злото, които да се скитат по тези земи.

Вин кимна и Елънд се облегна назад, очевидно доволен, че е отговорил на въпроса й.

„Героят на времето отишъл при Кладенеца на Възнесението и победил Дълбината — помисли тя. — Но във всички пророчества се казва, че Героят не е трябвало да взема силата на Кладенеца за себе си. Трябвало да я предаде, да остави на нея да победи Дълбината.

Рашек не го е направил — той е взел силата и я е използвал за свои цели. Означава ли това, че Дълбината въобще не е била побеждавана? Защо тогава светът не е бил разрушен?“

— Червено слънце и кафяви растения — каза тя. — И това ли е дело на Дълбината?

— Все още ли си блъскаш главата над тези неща? — попита намръщено Елънд. — Червено слънце и кафяви растения? Че с какви други цветове да са?

— Келсайър каза, че навремето слънцето било жълто, а растенията зелени.

— Странна картина.

— Сейзед го потвърди — продължи тя. — В много легенди се казва, че в ранните дни от управлението на лорд Владетеля слънцето променило цвета си и от небето започнали да се сипят сажди.

— Е — рече Елънд. — Предполагам, че Дълбината може да има нещо общо с това. Но честно казано, не зная. Хм… Зелени растения? Защо не виолетови? Или сини? Странно…

„Героят на времето тръгнал на север, към Кладенеца на Възнесението — помисли Вин и извърна очи към прозореца и далечните Териски планини, които не се виждаха в мрака — Дали е още там? Кладенецът на Възнесението?“

— Успя ли да изтръгнеш някаква информация от ОреСюр? — попита Елънд. — Нещо, което да ни помогне да открием шпионина?

Вин сви рамене.

— Каза ми, че кандрите не могат да използват аломантия.

— Значи можеш да откриеш самозванеца по този начин? — попита Елънд и се надигна.

— Може би — отвърна Вин. — Поне мога да изпитам Дух и Хам. С обикновените хора ще е по-трудно — макар че кандрите не могат да бъдат Усмирявани. Което би ми помогнало да открия шпионина.

— Звучи обещаващо — отбеляза Елънд.

Вин кимна. Крадецът в нея, параноичното момиче, на което Елънд често се подиграваше, я подтикваше да приложи аломантия върху него — да го изпита, да провери как ще реагира на нейните Тласъци и Тегления. Но тя се овладя. Можеше да вярва на този човек. Да, щеше да провери другите, но не и Елънд. Предпочиташе да му повярва дори ако греши, отколкото да живее с тревогата на недоверието.

„Най-сетне разбрах, Келсайър. Разбрах какво ти е било с Мейр. Няма да направя същата грешка“.

Елънд не сваляше поглед от нея.

— Какво? — попита тя.

— Усмихваш се — отвърна той. — Ще споделиш ли шегата с мен?

Тя го прегърна и отсече:

— Не.

Елънд се засмя.

— Добре де. Можеш да изпиташ Дух и Хам, но съм почти сигурен, че самозванецът не е от вашата група. Днес доста си поговорих с тях и ми се струват напълно естествени. Ще трябва да проверим дворцовата охрана.

„Той не си дава сметка колко добри са кандрите“. Вражеската кандра вероятно бе изучавала жертвата си месеци наред, бе запаметявала всички нейни жестове и маниери.

— Говорих с Хам и Демоа — продължи Елънд. — Като членове на дворцовата охрана те знаят за намерените скелети — и Хам бързо се сети откъде идват. Надявам се, че сами ще проверят хората си и бързо ще открият виновника.

При мисълта колко е доверчив Елънд сърцето на Вин се сви. „Не — помисли тя. — Нека си мисли така. Има достатъчно грижи на главата. Освен това вероятно кандрата се е превъплътила в някой извън нашата група. Нека Елънд провери тази следа.

А ако самозванецът е от членовете на групата… Какво пък, в такъв случай параноята ми даже ще полезна“.

— Както и да е — рече Елънд и се надигна. — Трябва да проверя още някои неща, преди да е станало прекалено късно.

Вин кимна. Той я целуна и излезе. Тя поседя още малко до масата, но този път не гледаше към големия прозорец с розово стъкло, а към по-малкия, който бе оставила открехнат. Беше като врата към нощта. Мъглите се кълбяха в тъмнината, пипалата им се вмъкваха в стаята и бързо се изпаряваха от топлината.

— Не ме е страх от теб — прошепна Вин. — Ще открия твоята тайна. — Отиде до прозореца и се измъкна навън, за да се срещне с ОреСюр и да провери дворцовата охрана.

15.

На осмия ден след като напуснаха Конвентата Сейзед се събуди и откри, че е останал сам.

Надигна се, избута одеялото и се отърси от тънкия слой пепел, паднал през нощта. Мястото на Марш под заслона на дървото бе пусто, макар че по петното непосипана със сажди земя можеше да се съди къде е спал.

Сейзед стана и последва стъпките му под червеникавата слънчева светлина. Тук слоят сажди бе по-дебел, заради липсата на дръвчета и подухващия на пориви вятър. Сейзед огледа ветровитата местност. Нямаше следи от Марш.

Върна се в бивака. Дърветата по тези места — в средата на Източната област — бяха ниски и сгърчени, с дебели кафеникави стъбла и надвиснали клони. Осигуряваха известен заслон, макар че саждите, изглежда, съумяваха да проникнат и под него.

За закуска си стопли супа. Марш не се върна. Сейзед изпра наметалото си в близкия ручей. От Марш нямаше и следа. Сейзед заши скъсания си ръкав, намаза обувките си с мазнина и си обръсна главата. Марш не се появи. Сейзед извади отпечатъка, който бе направил в Конвентата, преведе няколко реда, после прибра листа — опасяваше се, че слабият саждопад ще го изцапа. По-добре да потърпи, докато си намери стая и бюро.

Марш го нямаше.

Накрая Сейзед тръгна. Не знаеше какво го подтиква да бърза — донякъде бе желанието да сподели откритието си с други, от друга страна, искаше да види как се справя младият крал Елънд Венчър и какво става в Лутадел.

Марш знаеше пътя. Щеше да го настигне.

Сейзед вдигна ръка, засенчи очи от червеното слънце и погледна от върха на хълма. На хоризонта се виждаше тъмно петно, източно от главния път. Той отвори географския металоем и прегледа описанието на Източната област.

Главата му се изпълни с познания и всичко изведнъж си дойде на мястото. Тъмното петно бе село на име Урбене. Той потърси подробен географски справочник на региона. Индексът бързо се замъгляваше и информацията от него бе трудна за запаметяване — което означаваше, че е превключвал твърде често от металоем към спомени и обратното. Познанията в металоема оставаха непокътнати, но всяка информация в главата му — дори само за броени секунди — клонеше към забрава. Щеше да се наложи да запамети индекса отново.

Скоро откри това, което търсеше, и изсипа точните спомени в главата си. Справочникът описваше Урбене като „живописно селце“, което вероятно означаваше, че някой влиятелен благородник е решил да построи там имението си. Освен това се казваше, че скаа обитателите на Урбене са пастири.

Сейзед си взе бележка, сетне върна информацията обратно. С прочитането на бележката научи това, което току-що бе забравил. Подобно на индекса, спомените от справочника бяха леко избледнели по време на престоя в главата му. За щастие разполагаше с втори комплект металоеми в Терис и щеше да ги използва, за да прехвърли познанията си на друг Пазител. Сегашният му металоем бе за ежедневна употреба. Никой няма полза от неприлагани познания, нали така.

Метна раницата на рамо. Едно посещение в селце щеше да му подейства добре, макар и да го забави малко. Стомахът му се съгласи с това решение. Малко вероятно бе селяните да разполагат с разнообразна храна, но все щяха да му предложат нещичко. Освен това може би знаеха какво става в Лутадел.

Той се спусна по склона и тръгна по по-тясното, източно разклонение на пътя. Открай време трафикът в Последната империя не бе особено оживен, защото лорд Владетеля забраняваше на скаа да пътуват и да напускат земите си и само крадците и бунтовниците дръзваха да не се подчиняват. От друга страна, повечето благородници трупаха богатства от търговия, така че селата бяха привикнали с пътници.

Докато вървеше. Сейзед взе да забелязва някои странни неща. Край пътя се скитаха кози, изглежда, изоставени на произвола на съдбата. Сейзед спря, бръкна в раницата и извади нов металоем. Прерови го, докато продължаваше към селото. В една книга, посветена на пастирството, се казваше, че понякога пастирите оставяли животните да пасат сами. Но въпреки това тези сновящи наоколо животни го изнервяха. Той ускори крачка.

„Малко по на юг има скаа, които умират от глад — помисли си. — А тук е пълно с домашни животни и никой не ги наглежда, нито пази. Няма ли наоколо бандити и хищници?“

Наближи селцето. Беше почти сигурен, че тъкмо той е причината за липсата на каквото и да било движение — по улиците, в зеещите врати, зад поклащащите се от вятъра завеси. Може би хората бяха твърде изплашени и затова се спотайваха. Или бяха заминали някъде? Без добитъка? Едва ли.

Спря, защото внезапна промяна на посоката на вятъра докара нова миризма откъм селото. Неговите обитатели не се криеха, нито бяха избягали. Миришеше на разлагащи се тела.

Внезапно завладян от тревога, Сейзед извади малък пръстен — калаен металоем за миризми — и го нахлузи на палеца си. Миризмата не беше като от прясно клане. Беше по-тежка и по-гадна. Миризма не само на смърт, но и на разложение, на немити тела, на изпражнения. Той пренасочи употребата на металоема: почна да го пълни, вместо да го използва, и обонянието му бързо отслабна — инак съвсем скоро щеше да се задави от мъчително гадене.

Навлезе предпазливо в селцето. Като повечето села на скаа, Урбене имаше опростено устройство. Състоеше се от десетина колиби, построени в кръг, с кладенец по средата. Къщите бяха дървени, трупите бяха завързани с клони и лико. Малко по-нататък се издигаше къщата на старейшината, а зад нея и господарското имение.

Ако не беше миризмата — и безлюдните улици, — Сейзед щеше да се съгласи с описанието в справочника. За колиби на скаа къщурките изглеждаха доста добре поддържани, самото селце бе построено в плитка падина, заобиколена от невисоки хълмове.

Когато приближи, видя първите тела. Лежаха пред вратата на най-близката колиба. Веднага забеляза, че труповете са поне на няколко дена. Приклекна до първия — беше на жена — и не забеляза видими причини за смъртта. Същото беше и с останалите четири.

Обезпокоен, Сейзед побутна вратата на колибата. Миризмата отвътре бе толкова силна, че го задушаваше въпреки филтриращото действие на металоема.

Като всички колиби на скаа, и тази се състоеше само от едно помещение. Беше пълна с трупове. Повечето бяха завити с одеала, никои опрели гърбове на стените, с увиснали на омекналите вратове глави. Плътта се бе съсухрила върху скелетната структура. Кухи, незрящи очи надзъртаха от изсъхналите лица.

Тези хора бяха издъхнали от жажда и глад.

Сеизед излезе със залитане от колибата. Не очакваше да открие нещо различно в другите, но въпреки това ги обиколи. Същата сцена се повтори отново и отново. Трупове без смъртоносни рани, много от телата сгърчени и смалени. Мухите се носеха на шумни рояци или кацаха по лицата. В някои от къщите труповете бяха нахапани.

Той надзърна а последната колиба. Дишаше мъчително през устата. Още десетина трупа тук, общо над стотина, мъртви без никаква видима причина. Какво би могло да накара тези хора да лежат вътре, докато не издъхнат от глад и жажда? Защо го бяха направили, след като домашните им животни се скитаха наоколо? И какво бе убило онези отвън, които намери да лежат в пепелта? Не изглеждаха измършавели като хората вътре, макар че не беше лесно да се определи заради напредналия процес на разложение.

„Може би греша, че причината е гладът — рече си Сейзед. — Може да е някаква чума, заразна болест. Това е много по-логично обяснение“. Прерови медицинския металоем. И наистина, имаше болести, които започваха бързо и лишаваха жертвите си от сила. Оцелелите сигурно бяха избягали. Изоставили бяха роднините си. Не бяха взели животните от пасищата…

Сейзед се намръщи. Стори му се, че чува нещо.

Огледа се и почерпи допълнителна острота на слуха от калаения металоем. Чуваше дишане и движение от една от близките колиби. Хукна нататък, отвори вратата и отново огледа купчината мъртъвци. Лежаха точно както преди малко. Огледа ги по-внимателно, като този път проверяваше дали се повдигат гърдите им. И тогава го видя.

„В името на забравените богове…“ Едва ли щеше да е трудно за този нещастник да се преструва на умрял. Макар че не бе тъй измършавял като останалите, Сейзед вероятно го бе пропуснал заради покритото му с мръсотия и отпуснато като труп тяло.

— Аз съм приятел — заговори тихо Сейзед. Нещастникът не помръдваше. Сейзед се намръщи озадачено, наведе се и сложи ръка на рамото му.

Мъжът внезапно отвори очи, извика изплашено и запълзя по труповете към дъното на помещението. Там се сви, втренчил очи в Сейзед.

— Моля те — рече Сейзед, наведе се и си свали раницата. — Не бива да се страхуваш. — Имаше съвсем малко сушено месо, но въпреки това го извади. — Нося храна.

Мъжът поклати глава и прошепна:

— Няма храна. Изядохме я всичката. Освен… храната. — Погледът му се стрелна към средата на помещението. Към костите, които Сейзед вече бе забелязал. Подредени на купчина под дрипаво платнище, сякаш за да бъдат скрити.

— Не съм изял храната — прошепна мъжът.

— Зная — отвърна Сейзед и пристъпи напред. — Но има още храна. Навън.

— Не мога да изляза навън.

— Защо?

Мъжът се замисли, после сведе очи.

— Мъглата.

Сейзед погледна към вратата. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залез имаше още поне час. Нямаше мъгла. Поне засега.

Усети, че го полазват тръпки. Извърна се бавно към мъжа.

— Мъгла… през деня?

Мъжът кимна.

— И се задържа? — продължи да разпитва Сейзед. — Не се разсея след няколко часа?

Мъжът поклати глава.

— Дни. Седмици. Само мъгла.

„В името на лорд Владетеля!“ Сейзед се стресна. От доста време не бе споменавал тирана дори в мислите си.

Но ако този човек беше прав — мъгла, която се явява денем и остава… седмици наред. Сейзед си представи как изплашените скаа са се спотайвали в къщурките си, притискани от хилядолетния ужас, от традициите, от суеверия, които не им позволяват да излязат навън.

Но да останат вътре, докато умрат? Дори страхът от мъглата не би трябвало да е по-силен от инстинкта за самосъхранение, нали?

— Защо не избягахте? — попита тихо Сейзед.

— Някои опитаха — отвърна мъжът и кимна сякаш на себе си. — Джел. Знаеш какво е станало с него.

— Мъртъв ли е?

— Взеха го мъглите. Как само трепереше. Ама и той е един твърдоглавец, ще знаеш. Как само се гърчеше, докато го отнасяха.

Сейзед затвори очи. „Труповете, които намерих на улицата“.

— Някои се измъкнаха — добави мъжът.

Сейзед отвори очи.

— Какво?

Побърканият селяк кимна отново.

— Някои се измъкнаха, казвам. Викаха и нас, след като напуснаха селото. Казаха, че нямало страшно. Мъглата не ги пипвала. Не знаели защо. Но утрепа другите. Едни само събори на земята и те успяха да избягат. Но на други видя сметката.

— Значи мъглата е пуснала едни, а е убила други?

Мъжът не отговори. Взираше се в него с помътен поглед.

— Трябва да ми отговориш — настоя Сейзед. — Кои уби и кои пусна? Каква е връзката?

— Време е за ядене — рече мъжът, дотътри се до най-близкия труп и дръпна ръката му. Полуизгнилото месо се свлече от костта. Сейзед едва сега осъзна защо и как е оцелял този човек.

Преглътна припряно, за да овладее гаденото си, и спря мъжа тъкмо преди да поднесе плячката си към устата си.

— Не съм аз! — извика мъжът и се сви уплашено.

Сейзед се замисли. „Трябва да бързам. Трябва да стигна в Лутадел. На този свят има и други лоши неща освен бандити и армии“.

Побърканият селяк го гледаше с нескрит ужас, Сейзед се наведе да си вземе раницата, после размисли и извади масивния пютрием. Нахлузи металната гривна на ръката си, обърна се и пристъпи към селянина.

— Не! — изпищя той, но Сейзед разтвори пютриема и почерпи отвътре сила. Усети как мускулите му набъбват и расото му отеснява. Улови мъжа, докато той се промушваше покрай него, и го вдигна във въздуха с една ръка.

После го изнесе от колибата.

Щом се озоваха на слънчева светлина, мъжът престана да се съпротивлява. Гледаше слънцето, сякаш го виждаше за първи път. Сейзед го пусна да стъпи на земята и затвори пютриема.

Мъжът коленичи, обърна се и го погледна.

— Лорд Владетеля… той защо ни изостави? Защо си отиде?

— Лорд Владетеля беше тиран.

Мъжът поклати глава.

— Той ни обичаше. Управляваше ни. Сега го няма и мъглите ни изтребват. Те ни мразят.

А после мъжът неочаквано се изправи и побягна по пътя, по-далече от селото. Сейзед понечи да тръгне след него, но спря. Какво щеше да направи? Да го носи чак до Лутадел? В кладенеца имаше вода, поляните наоколо бяха пълни с домашни животни. Сейзед можеше само да се надява, че нещастникът някак си ще преживее.

Въздъхна, върна се в колибата и си взе раницата. Докато излизаше, спря и извади един стоманоем. Стоманата съхраняваше едно от най-трудните качества — физическата бързина. Месеци наред бе попълвал този металоем в случай, че му се наложи някой път да тича колкото се може по-бързо.

Сложи си го сега.

16.

Вин рядко се прибираше в покоите си. Елънд й бе отделил няколко просторни стаи и вероятно това бе част от проблема. През цялото си детство бе спала в бордеи, тайни леговища и на тъмни улички. Малко я притесняваше, че сега разполага с три огромни стаи.

Всъщност това нямаше особено значение. Когато не спеше, тя или бе при Елънд, или навън, сред мъглите. Прибираше се само за да си отдъхне. Или, както бе в този случай, да разхвърля всичко.

Седеше на пода на най-голямата стая. Прислугата на Елънд, загрижена от факта, че Вин не бе пожелала никакви мебели, настоя поне да й украси покоите. Тази сутрин Вин изтика част от тази украса по краищата, струпа килимите и креслата в единия ъгъл и се отпусна с книга в ръка на каменния под.

Това бе първата истинска книга, която притежаваше, макар че беше само сборник от листа, съшити от едната страна. Нямаше нищо против, тъй като опростеният начин на прихващане я улесняваше да я разкъса.

Седеше сред купчина листа. Изумително бе колко много страници имаше в една книга, след като взе да ги отделя. Вин огледа пръснатите пред нея листове и поклати глава. Прелисти някои от тях и избра една страница.

Вин помисли малко, после препрочете страницата. Обърна се и се наведе към следващата купчинка. ОреСюр лежеше в другия край на стаята, отпуснал муцуна върху лапите си.

— Господарке — обади се той, докато тя оставяше страницата. — Наблюдавам работата ви от около два часа и трябва да призная, че съм силно объркан. Какъв е смисълът на всичко това?

— Не знаех, че те интересува как си прекарвам времето.

— Ни най-малко — отвърна ОреСюр. — Но ми доскуча.

— И вероятно ти е досадно.

— Обичам да съм в течение на нещата, които стават около мен.

Вин сви рамене и посочи купчината листове.

— Това е дневникът на лорд Владетеля. Или, по-точно, не на този лорд Владетел, когото познаваме, а на другия — който е трябвало да стане лорд Владетел.

— „Трябвало“? — повтори ОреСюр. — Искате да кажете, който е трябвало да завладее света, но не е успял?

— Не — отвърна Вин. — Говоря за този, който е трябвало да получи силата от Кладенеца на Възнесението. Този човек, човекът, написал тази книга — истината е, че не знаем името му — е нещо като предречен герой. Или… за такъв са го смятали всички. Както и да е, човекът, който е станал лорд Владетел — Рашек, — бил прост, носач на другия. Не помниш ли, че говорихме за това, когато имитираше Реноа?

ОреСюр кимна.

— Помня, че го споменахте веднъж.

— Именно. А това е книгата, която намерихме с Келсайър, когато проникнахме в двореца на лорд Владетеля. Смятахме, че е написана от него, но се оказа, че е дело на човека, убит от лорд Владетеля, човека, чието място той е заел.

— Ясно, господарке. А защо разкъсвате книгата на части?

— Нищо подобно. Само отделям листата, за да мога да ги прередя. Това ми помага да мисля.

— Аха… — каза ОреСюр. — И какво по-точно търсите? Лорд Владетеля е мъртъв, господарке. Доколкото знам, тъкмо вие го убихте.

„Какво всъщност търся? — помисли Вин, докато вземаше поредната страница. — Призраци в мъглата“.

Зачете:

Остави страницата. И него беше наблюдавала. Спомни си, че когато четеше тези редове, преди около година, реши, че Героят е изгубил разсъдъка си. Какво чудно, като се имаше предвид напрежението му?

Сега обаче й се струваше, че разбира по-добре автора на безименната книга. Знаеше, че той не е бил лорд Владетеля, и го виждаше в истинската му светлина. Неуверен какво е мястото му на този свят, но принуден да участва във важни събития. Твърдо решен да даде най-доброто от себе си. В известна степен идеалист.

А мъгливият призрак бе преследвал и него. Какво ли значеше това? Какво значение имаше за нея?

Наведе се към друга купчинка листове. Цяла сутрин бе препрочитала дневника за съобщения за мъгливото същество. Но не бе открила нищо повече от тези два познати й вече пасажа.

Бе направила отделна купчинка страници, в които се говореше за странни или свръхестествени събития. Имаше друга, по-малка, с бележки за мъгливия дух. Освен това бе отделила доста листа, в които се споменаваше Дълбината. Последната купчина, макар и най-голяма от трите, носеше най-малко информация.

Авторът на дневника имаше навика да споменава Дълбината, но не и да разказва много за нея.

Дълбината била опасна, поне в това нямаше съмнение. Опустошавала земята и изтребвала хиляди. Чудовището всявало хаос навсякъде, където стъпи, носело разрушение и страх, но армиите на човечеството не били в състояние да го спрат. Само териските пророчества и Героят на времето давали надежда.

„Ако можеше само да е по-конкретен!“ — помисли си ядосано Вин, докато прелистваше страниците. Но тонът на книгата бе по-скоро меланхоличен, отколкото информативен. Дневникът бе нещо, което Героят бе водил заради самия себе си, за да запази разсъдъка си, да изложи върху листа страховете и надеждите си. Елънд казваше, че понякога пишел, подтикван от сходни причини. За Вин това бе глупав начин да се справиш с проблемите.

Тя въздъхна и се зае с последната купчина листове — тази, която още не беше прегледала. Търсеше някаква полезна информация. Не ставаше никак бързо. Не само че тя четеше бавно, но и мислите й непрестанно се насочваха другаде. И преди бе чела дневника и някои фрази в него събуждаха спомените й за това къде и кога го е правила. Преди две години и цял един свят, във Фелисе, докато все още се възстановяваше от почти смъртоносната среща със Стоманения инквизитор и бе принудена да живее като Валет Реноа, млада и неопитна провинциална аристократка.

По онова време все още не вярваше в плановете на Келсайър да свали Последната империя. Остана в групата му, защото й харесаха нещата, които й предложиха — приятелство, доверие и уроци по аломантия. Не и заради целите им. Никога не би предположила докъде ще я доведе това. До балове и забави, до живот в един бляскав свят като знатна дама, каквато тя не беше.

Но всичко това се оказа само фарс, игра на преструвки. Тя се опита да прогони от мислите си балните рокли и танците. Трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща.

„Само че… практично ли е това? — зачуди се, докато прелистваше страниците. — Да изучавам неща, които почти не разбирам, да се страхувам от заплаха, която никой друг не забелязва?“

Въздъхна, подпря брадичка с юмручета и се излегна по корем. За какво толкова се безпокоеше? Че Дълбината ще се върне? Всичко, с което разполагаше, бяха няколко призрачни видения в мъглата — неща, които, както й бе казал Елънд, превъзбуденото й въображение лесно можело да изфабрикува. Друг въпрос бе по-важен. Ако Дълбината наистина съществуваше, какво би могла да направи Вин? Тя не бе герой, генерал или пълководец, нали така?

„Ох, Келсайър — помисли си с въздишка. — Как ни трябваш сега“.

Келсайър бе човек извън обичайните рамки. Човек, способен да превъзмогне реалността. Бе вярвал, че като се жертва, за да свали лорд Вледетеля, ще осигури свобода и сигурност за скаа. Но ако жертвата му само бе отворила пътя към нова опасност, към някаква разрушителна сила, пред която тиранията на лорд Владетеля щеше да е за предпочитане?

Довърши страницата и я постави върху купчината с полезна информация. После се замисли. Не можеше дори да си спомни какво е прочела току-що. Въздъхна, вдигна отново страницата и я прегледа. Как го правеше Елънд? Можеше да препрочита книгите по много пъти. За Вин бе толкова трудно…

Сепна се. „Трябва да реша, че не съм побъркан — пишеше на тази страница. — Ако не повярвам в това, не бих могъл да продължа моето пътешествие със същата увереност. Следователно това, което ме преследва, е истинско“.

Спомняше си смътно тази част. Книгата бе подредена като дневник, с последователни, макар и необозначени с дати записки. Но авторът й показваше склонност да се отвлича от странични неща. Тази част бе особено суха.

Но тук, точно когато се оплакваше, имаше зрънце ценна информация.

„Сигурен съм, че щеше да ме убие, ако можеше“ — продължаваше текстът.

На следващата страница продължаваше да се говори за Рашек, но нямаше нито дума за мъгливия призрак. Вин обаче намираше дори тези изречения за интригуващи.

„Той е взел решение — помисли си тя. — Аз трябва да сторя същото“. Никога не се бе страхувала за разсъдъка си, но намираше известна логика в думите на Елънд. Сега обаче ги отхвърли. Мъгливият призрак не беше само видение, породено от преумора и напрежение, както и от написаното в книгата. Беше си съвсем истински.

Това не означаваше, че Дълбината се завръща, нито че над Лутадел е надвиснала някаква свръхестествена опасност. Засега и двете възможности бяха равностойни.

Тя постави страничката на купчината с конкретна информация за мъгливия призрак и продължи проучването си, като се мъчеше да се съсредоточава повече.

Армиите се окопаваха.

Елънд ги наблюдаваше от стената и в главата му бавно се оформяше новият план. Страф изграждаше отбранителен периметър на север, задържайки речния канал за Ортьо, неговия роден град и столица. Сет се окопаваше западно от града и разполагаше с Лутдавънския канал, по който получаваше доставки от консервната фабрика в Хаверфрекс.

Консервна фабрика. Ето нещо, от което биха имали полза в града. Технологията беше съвсем нова — на не повече от петдесетина години, — но Елънд бе чел за нея. Според учените това бе лесен и бърз начин за снабдяване с припаси на войските, които се биеха по границите на империята. В Лутадел нямаше солидни запаси храна. Но пък кой би могъл да очаква, че ще бъдат обсадени?

Долу патрулите излязоха на обход. Едни се отправиха към граничната зона между двете армии, други — към бреговете на каналите, мостовете над река Чанерел и излизащите от Лутадел пътища. Градът бе обкръжен напълно и при това за доста кратко време. Отрязан от света и от малкото кралство на Елънд. Никакво влизане и излизане. Армиите разчитаха на болести, глад и други подкопаващи здравето и духа фактори, за да поставят Елънд на колене.

Обсадата на Лутадел бе започнала.

„Това е добре — рече си той. — За да успее планът, те трябва да си мислят, че съм отчаян. Да са сигурни, че съм готов да се съюзя с тях, и да не се усъмнят, че преговарям и с противника“.

Забеляза, че някой се качва по стъпалата. Клъбс. Генералът се приближи с накуцване.

— Поздравления — рече задъхано. — Изглежда, вече си имаме пълна обсада.

— Това е добре.

— Е, поне спечелихме малко време. — Клъбс го погледна внимателно. — Дано да си готов за това, хлапе.

— Дано — прошепна Елънд.

— Ето, че се постави във фокуса на събитията — продължи Клъбс. — Съборът не може да промени нищо, докато не се срещнеш с баща ти, двамата крале долу също няма да предприемат нищо. Сега всичко е в твои ръце. Време е да се покажеш като истински крал.

Клъбс млъкна. Елънд пак погледна към обсаждащите ги армии. Думите, които му бе казала Тиндуил, още го безпокояха. „Ти си глупак, Елънд Венчър…“

До този момент нито един от двамата крале не бе откликнал на призива му за среща — макар че според членовете на групата щяха да го направят съвсем скоро. Просто държаха да изчакат, за да го изнервят. Съборът току-що бе обявил нова среща, вероятно с цел да го накарат да се съгласи с предишното им предложение. Елънд бе намерил подходящо извинение да я пропусне.

Погледна Клъбс и попита:

— Клъбс, аз добър крал ли съм? По твое мнение?

Генералът го изгледа и Елънд видя в очите му сурова мъдрост.

— Познавам съм и по-лоши — отвърна Клъбс. — Но съм срещал и много по-добри.

Елънд бавно кимна.

— Клъбс, ужасно ми се иска да се справя с това. Никой друг няма да се грижи така за интересите на скаа. Сет. Страф… те отново ще ги превърнат в роби. Аз… искам да съм повече от собствените си идеи. Аз… мечтая да съм човек, когото другите уважават.

Клъбс сви рамене.

— Ако питаш мен, човека го правят обстоятелствата. Келсайър беше самовлюбено конте, но Ямите го промениха. — Погледна Елънд в очите — Може пък тази обсада да са твоите Хатсински ями, Елънд Венчър?

— Не зная — отвърна искрено Елънд.

— Ами тогава ще почакаме и ще видим. Сега обаче едно лице държи да си поговори с теб. — И кимна към улицата, където стоеше висока жена с пъстроцветни териски дрехи. — Каза ми да те пратя долу — рече Клъбс. — Рядко се случва да срещнеш човек, който умее да командва. А тази териска я бива. Мислех ги за покорни и любезни хорица.

Елънд се усмихна.

— Е, Сейзед сигурно ни е разглезил.

— Да бе — изсумтя Клъбс. — А после ще ми разправят, че хиляда години им били подобрявали породата.

Този път Елънд вече се засмя.

— Сигурен ли си, че не е опасна? — попита Клъбс.

— Да — отвърна Елънд. — Проверихме историята й. Вин намери в града неколцина терисци, които я познаха. Изглежда, в родината си е някаква важна особа.

Освен това му бе демонстрирала ферохимичните си умения, увеличавайки внезапно силата си, за да се освободи от въжето. Което означаваше, че не е кандра. А всичко това взето заедно сочеше недвусмислено, че може да й се има доверие — дори Вин го признаваше, макар че продължаваше да проявява неприязън към нея.

Клъбс му кимна и Елънд въздъхна. След това слезе по стълбите, за да се срещне с Тиндуил и да изтърпи поредния урок.

— Днес ще направим нещо за облеклото ти — заяви Тиндуил, след като го отведе в собствения му кабинет, където го очакваше закръглена шивачка с късо подстригана побеляла коса заедно с няколкото си доста по-млади помощнички.

Елънд огледа дрехите си. Не намираше нищо лошо в тях. Панталоните не бяха колосани, както ги носеха другите аристократи, но пък той беше крал — не трябваше ли да покаже собствени предпочитания към облеклото?

— Не виждам нищо, което да не им е наред — рече той и вдигна ръка, за да изпревари репликата на Тиндуил. — Зная, че не са тъй официални, като дрехите, които носят други, но така ми харесват.

— Безобразни са — заяви лаконично Тиндуил.

— Чакай, не разбирам защо…

— Не спори с мен.

— Но нали онзи ден каза…

— Кралете не спорят, Елънд Венчър — прекъсна го с твърд глас Тиндуил. — Те заповядват. А част от способността да заповядваш произтича от външния вид. Небрежното облекло намеква за небрежни навици — както и позата ти, за която, струва ми се, вече разговаряхме.

Елънд въздъхна и завъртя очи. Тиндуил щракна с пръсти. Шивачката и помощничките започнаха да разопаковат пакетите.

— Това е абсолютно излишно — замърмори Елънд. — Вече ми ушиха няколко костюма по мярка. Обличам ги при официални случаи.

— Повече няма да носиш костюми — рече Тиндуил.

— Моля?

Тиндуил го стрелна с яден поглед и Елънд въздъхна и каза:

— Да чуя обяснение! — Помъчи се да го каже заповеднически.

— Досега си се придържал към общоприетата мода, наложена по времето на Последната империя. В някои отношения идеята не е чак толкова лоша — тя създава връзка с предишната власт и показва, че си готов да спазваш традициите. Само че сега се намираш в различно положение. Поданиците ти са в опасност и времето за дипломатични решения отмина. Ти си във война. И дрехите ти трябва да го отразяват.

Шивачката избра един костюм и го донесе на Елънд, докато помощничките разпъваха висок параван.

Елънд го взе колебливо. Беше от бял колосан плат и се закопчаваше догоре. Приличаше на…

— Униформа — заяви той и се намръщи.

— Именно — потвърди Тиндуил. — Нали искаш хората да ти повярват, че можеш да ги защитиш? Е, кралят не е само законодател — той е и пълководец. Време е да започнеш да се държиш, сякаш заслужаваш тази титла.

— Аз не съм войник — възрази Елънд Венчър. — Тази униформа е лъжа.

— Над първото предстои да поработим — отвърна Тиндуил. — Второто не е вярно. Ти командваш армиите на Централната област. Това те прави войник независимо дали си препасал сабя, или не. Хайде сега се преоблечи.

Елънд се скри зад паравана, избута настрани купчина книги, за да си направи място, и започна да се преоблича. Широките прави бели панталони му бяха по мярка. Костюмът имаше и риза, но тя се скриваше напълно под колосаното сако — което се оказа с подплънки. Сакото пък имаше цял куп копчета, изработени от дърво, вместо от метал, както и някакво странно, приличащо на малък щит нещо от дясната страна на гърдите. Върху него бе изрисувана стрела, а може би копие.

Въпреки твърдия колосан плат и странната кройка Елънд остана изненадан от това колко добре се чувства в новия костюм.

— Съвсем ми е по мярка — отбеляза той, докато си слагаше колана.

— Взехме мерките ти от шивача ти — обясни Тиндуил.

Елънд излезе иззад паравана и помощничките го наобиколиха. Едната вежливо го покани да обуе лъснати до блясък черни ботуши, друга прикрепи на рамото му къса бяла пелерина. Последната му подаде лакирано фехтоваческо бастунче в калъф. Елънд го закачи на колана си и го прокара през специалния отвор в сакото, за да се подава отвън.

— Добре — каза Тиндуил, докато го оглеждаше. — Остава само да се научиш да стоиш изправен и можем да отбележим сериозен напредък. А сега седни.

Елънд отвори уста да възрази, но се отказа. Седна и една помощничка го загърна с парче плат около шията и извади ножица.

— Чакайте малко — спря ги Елънд. — Виждам накъде върви тази работа.

— Ако ще възразяваш, нека да не е с този тон — посъветва го Тиндуил.

— Харесвам косата си такава, каквато е сега — заяви твърдо Елънд.

— Късата коса се поддържа по-лесно от дългата — обясни Тиндуил. — А ти вече доказа, че не може да ти се гласува доверие по въпроса за външния вид.

— Няма да ме подстригвате — отсече Елънд.

Тиндуил помисли за миг, после кимна. Помощничката отстъпи и Елъид се изправи и смъкна чаршафа. Шивачката донесе голямо огледало и застана пред него.

Елънд се погледна и замръзна.

Разликата беше изумителна. През целия си живот бе гледал на себе си като на книжник и човек от висшето общество, но също и на леко небрежен аристократ. Той беше Елънд — приятелят със странни идеи. Човек без особен авторитет, но също така и човек, когото не би могъл да мразиш.

Но отражението в огледалото не беше на придворно конте. Там стоеше строг мъж с официални дрехи. Човек, който трябва да бъде възприеман сериозно. Униформата го караше да стои изпънат, да положи ръка на дръжката на бастунчето. Само косата му — леко къдрава, дълга отгоре и отстрани — не се връзваше с останалото.

— Е, добре — рече Елънд. — Режете я.

Тиндуил се усмихна и му кимна да седне. Той се отпусна на стола и не промълви нито дума, докато помощничката го подстригваше. Когато отново се изправи и се погледна в огледалото, прическата му отговаряше на общия изглед. Косата не беше твърде къса, както имаше обичай да я носи Хам, но бе добре оформена. Една от помощничките се приближи и му подаде кръг, изработен от боядисано в сребристо дърво. Той се обърна към Тиндуил и смръщи вежди.

— Корона?

— Не става въпрос за показност — отвърна Тиндуил. — Тези времена са отминали отдавна. Короната не е символ на богатство, а на авторитет. Отсега нататък ще я носиш, както пред хората, така и в тесен кръг.

— Лорд Владетеля нямаше корона.

— Защото не му се е налагало да напомня на хората кой е техният господар.

Елънд се поколеба, после си сложи короната. По нея нямаше никакви украшения или скъпоценни камъни. Приличаше по-скоро на диадема. И както можеше да се очаква, също му беше по мярка.

Той се обърна към Тиндуил, която вече даваше знак на шивачката и помощничките й да си вървят.

— В стаята ти са оставени още шест униформи като тази — обясни тя. — Няма да носиш други дрехи, докато не приключи обсадата. Ако искаш разнообразие, можеш да сменяш цветовете на пелерината.

Елънд кимна. Шивачката и помощничките се изнизаха през вратата.

— Благодаря — каза той на Тиндуил. — Отначало се колебаех, но ти си права. Има разлика.

— Достатъчна да заблудиш хората поне засега.

— Да ги заблудя?

— Разбира се. Да не мислиш, че сме приключили?

— Ами…

Тиндуил повдигна вежди.

— Смяташе, че ще си готов само след няколко урока? Та ние едва започваме. Все още си глупак, Елънд Венчър — само дето не приличаш на глупак. Можем само да се надяваме, че промененият ти външен вид ще пооправи малко жалката ти репутация. Но ще трябват още много упражнения, преди да те оставя да управляваш хората, без да се излагаш.

Елънд се изчерви.

— Какво смяташ да… — Сепна се и продължи: — Да чуя какви са по-нататъшните ти планове.

— Първо, ще трябва да те научим да ходиш.

— Нещо не е наред с походката ми ли?

— Ами да, в името на забравените богове! — отвърна Тиндуил с развеселен глас, макар лицето й да си си оставаше сериозно и дори строго. — Същото може да се каже и за говора ти. Освен, разбира се, неспособността ти да боравиш с оръжие.

— Упражнявал съм се малко — рече Елънд. — Питай Вин. Спасих я в двореца на лорд Владетеля в нощта на Рухването!

— Зная — отвърна Тиндуил. — И доколкото съм чувала, цяло чудо е, че си оцелял. За щастие момичето се е справило с основната опасност. Изглежда, оставяш на нея да се грижи за тези неща.

— Тя е Мъглородна.

— Което не извинява липсата ти на умения — възрази Тиндуил. — Не можеш да оставяш на жените да те пазят. Не само е срамно, но и войниците ти ще очакват да се сражаваш редом с тях. Съмнявам се, че ще си от онези, които сами повеждат атаката срещу противника, но поне би трябвало да се представиш добре, в случай че бъдеш нападнат.

— Значи искаш да започна да се упражнявам с Вин и Хам?

— Ни най-малко! Представяш ли си как ще повлияе на бойния дух на хората ти, ако изядеш един бой пред всички? — Тиндуил поклати глава. — Не, ще трябва да ти осигурим учител за частни уроци. До няколко месеца трябва да боравиш еднакво добре с фехтоваческо бастунче и сабя. Надявам се, че обсадата ще се проточи достатъчно, преди да започнат сраженията.

Елънд се изчерви отново.

— Отнасяш се с мен толкова високомерно… Все едно не съм крал дори в твоите очи — а само жалък заместител.

Тиндуил не отговори, но в очите й проблесна задоволство. „Ти го каза, не аз“ — подсказваше изражението й.

Елънд се изчерви още повече.

— Вероятно ще се научиш да бъдеш крал, Елънд Венчър — продължи тя. — Но дотогава ще трябва да се преструваш на такъв.

Гневната реакция на Елънд бе спряна от почукване на вратата.

— Нося вести — съобщи капитан Демоа. — Аз… — И замръзна.

— Да? — Елънд изви глава към него.

— Аз… ъ-ъ. — Демоа млъкна и отново огледа Елънд, преди да продължи. — Праща ме Хам, ваше величество. Каза, че е пристигнал вестоносец.

— Така ли? — попита Елънд. — От лорд Сет?

— Не, ваше величество. — От баща ви.

Елънд се намръщи.

— Е, кажи на Хам, че ще дойда след малко.

— Да, ваше величество — отвърна Демоа, но на прага спря. — Новата униформа много ви отива.

— Благодаря, Демоа. Случайно да знаеш къде е лейди Вин? Цял ден не се е мяркала.

— Мисля, че е в покоите си, ваше величество.

„В покоите си? Тя никога не се задържа там. Да не е болна?“

— Ще заповядате ли да я повикам? — попита Демоа.

— Не, благодаря. Аз ще ида при нея. Предай на Хам да се погрижи за пратеника.

Демоа кимна и излезе.

Елънд се обърна към Тиндуил, която се подсмихваше доволно, заобиколи я и взе от масата бележника си.

— Тиндуил, ще се постарая да бъда нещо повече от „фалшив“ крал!

— Ще видим.

Елънд я изгледа навъсено.

— Трябва да поработиш върху това изражение — посъветва го тя, — и ще се получи.

— И това ли е всичко? — попита Елънд. — Мимики и дрехи? Това ли прави човека крал?

— Не, разбира се.

Елънд спря при вратата и се обърна.

— Какво тогава? Какво е нужно, за да бъдеш добър крал, Тиндуил от Терис?

— Доверие — заяви тя и го погледна в очите. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава.

Елънд помисли и кимна. „Добър отговор“ — призна той, отвори вратата и тръгна да търси Вин.

17.

Купчинките листове се увеличаваха — Вин откриваше в дневника все повече идеи, които искаше да отдели и запомни. Какви бяха пророчествата за Героя на времето? Как авторът на дневника бе узнал къде трябва да отиде и какво смяташе, че ще направи, като стигне там?

В края на краищата стигна до един доста неприятен за нея извод — май щеше да се наложи да си води бележки.

Въздъхна, изправи се, мина през стаята, като прескачаше внимателно листовете, и отиде до писалището. Досега не го беше използвала, дори се бе оплакала на Елънд, че й пречи. За какво и беше нужно писалище?

Взе перо и извади мастилница. Припомни си времето, когато Рийн я учеше да пише. Доста бързо изгуби търпение и все мърмореше колко били скъпи хартията и мастилото. Беше я научил да чете, за да може да надзърта в документите и да се преструва на благородница, но смяташе, че писането няма да е толкова нужно. По принцип Вин споделяше мнението му.

Сега обаче се оказваше, че от писането също може да има полза. Елънд непрестанно си водеше записки и тя често оставаше впечатлена от това колко бързо пише. Как ли го правеше?

Взе няколко бели листа и се върна при листовете. Седна, скръсти крака и отвори капачката на мастилницата.

— Господарке — обади се ОреСюр, все така отпуснал муцуна на лапите си. — Давате ли си сметка, че зарязахте писалището, за да пишете на пода?

— Е, и?

— Писалището не е ли предназначено точно за това? За писане?

— Но листовете ми са тук.

— Листовете могат да се преместят. Ако са чак толкова тежки, можете да разпалите пютриум, за да си помогнете.

Вин го изгледа озадачено, докато топеше перото в мастилницата. „Брей, за първи път проявява нещо различно от обичайната си неприязън към мен“.

— На пода ми е по-удобно.

— Щом така казвате, господарке.

Тя спря, учудена дали не й се подиграва. „Проклета кучешка муцуна! Нищо не мога да разчета върху нея“.

Въздъхна, наведе се и се зае да изписва първата дума. Процесът беше бавен, налагаше се да изрисува буквите внимателно и да произнася гласно думите, за да провери как се пишат. Едва успя да напише няколко изречения, когато на вратата се почука. Кой ли я безпокоеше?

— Влез — провикна се тя.

Вратата се отвори.

— Вин? — чу гласа на Елънд.

— Тук съм — отвърна тя и продължи да пише. — Защо чукаш?

— Ами, можеше да се преобличаш.

— И какво от това?

Той се засмя.

— Вече втора година живеем заедно, а все още не си разбрала, че човек има нужда от усамотение.

— Ами аз… — Вин се поколеба.

За един кратък миг й се стори, че това не е Елънд, а някой друг. Инстинктите й реагираха преди мисълта, тя машинално захвърли перото, скочи и разпали пютриум.

После спря.

— Какво ще кажеш за промяната, а? — попита той и разпери ръце, за да си покаже костюма по-добре.

Вин вдигна ръка пред сърцето си. Беше толкова изненадана, че настъпи една от купчинките. Това беше Елънд и не беше той. Искрящо белият костюм с неговите остри линии и строги контури го правеше съвсем различен от младежа с размъкнатите панталони и сюртук. Имаше нещо властно във вида му. Нещо царствено.

— Подстригал си се — каза тя и го заобиколи бавно, оглеждайки костюма.

— Идеята е на Тиндуил — каза той. — Какво мислиш?

— Тъкмо няма да има за какво да те хващат по време на бой.

Елънд се усмихна.

— Само това ли ти хрумна?

— Не — отвърна тя, пресегна се и дръпна пелерината. Тя се смъкна съвсем леко и Вин кимна одобрително. Мъглопелерините бяха същите: нямаше опасност някой да го дръпне за тънката наметка, ако го нападнат.

Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— И аз ли ще трябва да се подстрижа?

Елънд помисли за миг.

— Свободна си да правиш каквото пожелаеш, Вин. Но ми се струва, че си по-красива с дълга коса.

„Оставям я тогава“.

— Както и да е — рече той. — Одобряваш ли?

— Определено. Приличаш на истински крал. — Макар че тя предполагаше, че някаква частица от нея ще тъгува по предишния малко небрежен и дългокос Елънд. Имаше нещо… мило в онази смесица от разхвърляност и неувереност.

— Добре — рече той. — Защото май ще трябва да се възползвам от всички възможни средства. Току-що пристигна пратеник… — Той млъкна, забелязал купчинките листове. — Вин? Над какво работиш?

Тя се изчерви.

— Просто преглеждах дневника и се опитвах да открия какво е писано за Дълбината.

— Така ли? — Елънд пристъпи развълнувано напред и бързо прегледа листа, на който си беше водила бележки. Сетне извърна лице към нея. — Ти ли написа това?

— Да — отвърна тя.

— Имаш хубав почерк — рече той с нескрита изненада. — Защо не си ми казвала, че можеш да пишеш толкова красиво?

— Не спомена ли одеве нещо за пратеник?

Елънд остави листа и я изгледа с вид на горд родител.

— Да. Пристигнал е пратеник на баща ми. Накарах го да почака малко — реших, че ще е по-добре да не се явявам веднага. Но вероятно вече е време да се срещнем с него.

Вин кимна и даде знак на ОреСюр. Кандрата скочи, дотича до нея и тримата излязоха от стаята.

Това им е хубавото на книгите. Винаги могат да почакат до следващия път.

Пратеникът ги очакваше в залата на третия етаж. Щом го видя, Вин се закова на прага.

Това беше той. Наблюдателят.

Елънд се обърна и я погледна объркано.

„Ако този човек има атиум — помисли си Вин, завладяна от внезапен пристъп на паника, — Елънд е мъртъв. Всички сме мъртви“.

Наблюдателят стоеше мълчаливо. Не приличаше на обикновен пратеник или вестоносец. Носеше черни дрехи и дори черни ръкавици. Панталони, копринена риза, без наметало или пелерина. Тя помнеше добре това лице. Наистина беше той.

„Но… — помисли си, — ако иска да убие Елънд, вече да го е убил“.

— Какво има? — попита я Елънд.

— Внимавай — прошепна тя. — Това не е обикновен пратеник. Този човек е Мъглороден.

Елънд смръщи вежди и отново погледна Наблюдателя, който стоеше все така мълчаливо, с ръце зад гърба. Изглеждаше уверен, спокоен. Да, той беше Мъглороден — само такъв човек би влязъл в двореца на противника, заобиколен от стражи, и не би проявил и най-малко безпокойство.

— Е, добре — каза Елънд и пристъпи към него съвсем спокойно. — Какво послание ми носиш?

— Не е само послание, ваше величество — отвърна Наблюдателят. — Казвам се Зейн и съм нещо като… емисар. Баща ви с радост прие поканата да станете съюзници. Доволен е, че най-сетне сте се вразумили.

Вин оглеждаше човека, представил се като Зейн. Каква беше играта му? Щеше ли да разкрие кой е?

Елънд кимна. Беше спрял на благоразумно разстояние от Зейн.

— Две армии — заговори той, — разположени на лагер пред вратите на моя град. Това не е факт, който бих могъл да пренебрегна с лекота. Бих искал да се срещна с баща ми и да обсъдим бъдещите възможности.

— Мисля, че той също ще се радва отвърна Зейн. — От доста време не сте се виждали и той съжалява за положението, в което сте изпаднал. В края на краищата вие сте негов единствен син.

— Да, и за двама ни беше трудно — рече Елънд. — Дали да не вдигнем шатра пред градската порта и да се срещнем там?

— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна Зейн. — Негово величество съвсем справедливо се бои от убийци. Ако желаете да говорите с него, той с радост ще ви приеме в шатрата си в своя лагер.

Елънд се намръщи.

— Чакайте, сега пък аз не виждам логика в това. Щом той се страхува от убийци, не трябва ли да се страхувам и аз?

— Ваше величество, сигурен съм, че баща ви ще може да ви опази в своя лагер. Там няма защо да се боите от убийците на Сет.

— Аз… ясно — рече Елънд.

— Струва ми се, че негово величество ще е неотстъпчив по този въпрос. Вие сте този, който настоява за съюз — ако желаете да се срещнете, ще трябва вие да отидете при него.

Елънд погледна Вин. Тя не сваляше очи от Зейн. Мъжът се обърна за миг към нея и каза:

— Чух да разказват за една красива Мъглородна, която придружавала наследника на Венчърови. Същата, която убила лорд Владетеля и била обучена от Оцелелия.

Възцари се тишина. Наруши я Елънд:

— Предайте на баща ми, че ще обмисля предложението.

Зейн едва сега свали поглед от Вин.

— Ваше величество, негово величество се надяваше да определите дата и час на срещата.

— Ще пратя съобщение, когато взема решение — заяви Елънд.

— Както желаете — рече Зейн и се поклони отново, като използва поклона, за да погледне крадешком Вин. После кимна на Елънд и остави на стражите да го изведат.

В хладните мъгли на ранното утро Вин чакаше на тясната стена на Цитаделата Венчър. ОреСюр клечеше в краката й.

Мъглите бяха спокойни. Не можеше да се каже същото и за мислите й.

„Че за кого другиго да работи? Разбира се, че е човек на Страф“. Това обясняваше много неща. Беше минало доста време от последната им среща и Вин бе започнала да си мисли, че няма да види Наблюдателя отново.

Дали пак щяха да се упражняват? Вин се опита да прогони тази мисъл, да си внуши, че се интересува от Наблюдателя само заради заплахата, която представляваше. Но мисълта за нова битка в мъглите — за още една възможност да изпита силите си срещу друг Мъглороден — я караше да потръпва от нетърпение.

Не го познаваше и със сигурност не му вярваше. Това обаче само правеше мисълта за двубоя по-вълнуваща.

— Какво чакаме тук, господарке? — попита ОреСюр.

— Просто патрулираме — отвърна тя. — Оглеждаме за шпиони и убийци. Както всяка нощ.

— Ще ми заповядате ли да ви повярвам, господарке?

Вин го погледна.

— Вярвай каквото си искаш, кандра.

— Добре тогава — отвърна ОреСюр. — Защо не казахте на краля, че сте се преследвали с този Зейн?

Вин извърна очи към тъмните мъгли.

— Убийците и аломантите са моя грижа, не на Елънд. Той не бива да мисли за тях — има си достатъчно грижи.

— Разбирам. — ОреСюр изплези език.

— Не ми вярваш, нали?

— Вярвам в това, което ми наредите.

— Твоя работа — ядоса се Вин. Беше разпалила бронз и се опитваше да не мисли за мъгливия дух. Усещаше, че я дебне в мрака отдясно. Но не поглеждаше нататък.

„В дневника не пише какво е станало с онзи дух. Този, който за малко да убие спътника на Героя. След този случай почти не се споменава. Друг път ще мисля за това…“ — рече си тя, доловила нов източник на аломантични пулсации. По-силен и много по-познат.

Зейн.

Вин скочи на близката бойница, кимна на ОреСюр, че се разделят, и излетя в нощта. Мъглата се завихри в небето, нови повеи образуваха безшумни бели потоци, като реки във въздуха. Вин профуча през тях с нарастваща скорост, плъзна се отгоре им като хвърлен по водната повърхност камък.

Бързо стигна мястото, където се бяха разделили със Зейн предишния път, тихата изоставена уличка.

Чакаше я по средата, облечен в черно. Вин се приземи на калдъръма пред него с развети краища на пелерината. После се изправи.

„Интересно, той никога не носи пелерина“.

Постояха един срещу друг няколко мълчаливи секунди. Зейн сигурно осъзнаваше, че тя гори от нетърпение да го разпита, но не заговори, нито я поздрави или обясни появата си. По някое време бръкна в джоба си и извади монета. Хвърли я на улицата между тях и тя издрънча и се претърколи.

Той скочи във въздуха. Вин го последва и двамата се Тласнаха от една и съща монета. Излетяха нагоре, като две рамена на буквата V.

Зейн се завъртя и хвърли зад себе си нова монета. Тя се удари в стената на близката къща и той се Тласна и полетя право към Вин. Внезапно тя почувства върху кесията на пояса си натиск, който я запокити надолу към земята.

„Каква е играта ти тази вечер, Зейн?“ — помисли си, докато разкопчаваше кесията. Тласна се от нея и кесията полетя надолу, пришпорвана от тежестта й. Щом се блъсна в земята, Вин получи ново ускорение — сега тя се Тласкаше право нагоре от кесията, докато Зейн се носеше хоризонтално. Вин набра скорост, профуча в студения въздух покрай Зейн и съсредоточи тежестта си върху монетите в джоба му.

Зейн започна да пада. Но сграбчи монетите — за да не им позволи да излетят от джоба му — и се Тласна от нейните. Миг по-късно застина насред въздуха — Вин го Тласкаше отгоре, отдолу го задържаше неговият Тласък. И тъй като той спря, Тласъкът на Вин я изстреля още нагоре.

Тя прекъсна натиска към него и полетя надолу. Зейн обаче не сменяше височината: той се Тласна встрани и увеличи дистанцията между двамата, като нито за миг не докосваше с ръце или крака покриви или стени.

„Опитва се да ме принуди да се приземя — помисли Вин. — Първият, който падне, губи, така ли?“ Люшна се, прибра кесията от земята с рязко Притегляне, след това я хвърли на друго място и отново изхвърча нагоре.

Още докато летеше, Притегли кесията, после скочи след Зейн. Тласкаше се неуморно в нощта, твърдо решена да го настигне. В тъмнината Лутадел изглеждаше по-чист, отколкото на дневна светлина. Не се виждаха покритите със сажди сгради, черните фабрики, димът на ковачниците. Около нея стърчаха опустелите Цитадели на благородниците, като смълчани монолити. Някои от величествените сгради бяха заети от по-дребни благородници, други бяха конфискувани за правителствени учреждения. Останалите — след като бяха плячкосани по нареждане на Елънд — пустееха, с тъмни прозорци, мрачни подземия, статуи и украса, на която не се любуваше никой.

Вин не знаеше дали Зейн нарочно я е подмамил към Цитаделата Хастинг, или тя случайно го застигна при нея. Грамадната постройка изникна пред тях тъкмо когато Зейн забеляза, че го доближава, и хвърли по нея шепа монети.

Вин ги Тласна колебливо. Зейн веднага разпали стомана и Тласна по-силно. Ако и тя бе направила така, силата на нейната атака щеше да я отхвърли назад. Но сега успя да разпилее монетите настрани.

Зейн отново насочи Тласъка си към нейната кесия и отлетя назад към една от стените на Цитаделата Хастинг. Вин беше подготвена за този ход. Разпали пютриум, сграбчи кесията с две ръце и я скъса.

Монетите се пръснаха под нея и се стрелнаха към земята под силата на неговия Тласък. Тя избра една, Тласна се от нея и набра височина в мига, когато монетата падна на земята. Завъртя се с лице към небето и подсиленият й от калая слух долови звънтенето на монетите далече долу на калдъръма. Все още бяха в обсега й, но не се налагаше да ги държи в себе си.

Тя се понесе към Зейн и една от кулите на Цитаделата изплува до нея от мрака. Цитаделата Хастинг бе сред най-красивите в Лутадел. Имаше голяма кула в средата — висока и импозантна, — с бална зала на самия връх. Освен това имаше шест по-малки кули, разположени на равни разстояния около централната структура, всяка свързана с нея чрез дебела стена. Елегантна и величествена постройка. Кой знае защо, Вин реши, че Зейн се е насочил към нея преднамерено.

Тъкмо когато го видя, Тласъкът му изгуби сила поради пределното разстояние от монетата и той се завъртя точно над нея, тъмна фигура на фона на местещите се мъгли, все още под нивото на горния ръб на стената. Вин дръпна с всичка сила няколко от монетите на земята — Притегли ги в случай, че й потрябват.

Зейн полетя надолу към нея. Вин машинално Тласна монетите в джоба му, после осъзна, че той може би очаква тъкмо това, тъй като така го изстреля нагоре, а самата тя литна надолу. След миг се размина с монетите, които бе Притеглила, дръпна една, улови я, сетне Тласна друга и я насочи хоризонтално към стената.

Полетя настрани. Зейн профуча покрай нея, оставяйки диря в мъглата, после той също набра височина — вероятно бе хвърлил долу монета — и запокити по нея голяма шепа монети.

Вин се завъртя и отби монетния дъжд. Металните късчета се разхвърчаха във всички посоки, няколко се удариха със звън в нещо в мъглата зад нея. Друга стена. Двамата със Зейн се носеха между външните кули, от двете им страни имаше наклонени стени, а малко пред тях беше централната кула. Сражаваха се близо до върха на триъгълника от каменни стени.

Зейн прелетя покрай нея. Вин се пресегна да го Притисне, но с изненада осъзна, че той вече не носи монети. Тласкаше нещо зад себе си, вероятно монетата, която Вин бе заковала в стената със собствената си тежест. Тя се Тласна нагоре, за да се отдалечи, но той я последва.

А после се блъсна в нея и започнаха да падат. Докато се въртяха, Зейн я сграбчи за раменете и доближи лицето си до нейното. Не изглеждаше ядосан, нито разгорещен от двубоя.

Беше все така спокоен.

— Това сме ние, Вин — промълви той тихо. Вятърът и мъглите свистяха около тях, докато падаха, краищата на пелерината й се вееха във въздуха зад него. — Защо играеш техните игри? Защо им позволяваш да те командват?

Вин положи длан на гърдите му и Тласна монетата, която стискаше в ръка. Силата на Тласъка й позволи да се освободи от захвата му и го отпрати назад и нагоре. Тя се овладя само на няколко крачки преди земята, Тласна падналите монети и отново полетя нагоре.

Профуча в нощта покрай Зейн и докато той падаше, видя, че на лицето му трепти усмивка. Вин посегна надолу, следвайки синкавите линии, които се протягаха към земята, после разпали желязо и ги Притегли едновременно всичките. Линиите започнаха да променят посоката си, монетите полетяха нагоре и профучаха покрай изненадания Зейн.

Тя Притегли няколко монети в шепата си. „Да видим дали ще можеш сега да се задържиш във въздуха“ — помисли си с усмивка. Тласна се настрани и разпръсна останалите монети в нощта. Зейн продължаваше да пада.

Вин също полетя надолу. Хвърли две монети от двете си страни и ги Тласна. Монетите литнаха в мъглата право към срещулежащите каменни стени и щом се блъснаха в тях, Вин увисна във въздуха. Увеличи Тласъка и се задържа на място в очакване да я Притеглят отдолу. „Ако той дръпне, и аз ще Дръпна — помисли си. — И двамата ще паднем, но аз ще задържа монетите между нас във въздуха. Той ще се сгромоляса пръв“.

Една монета профуча край нея.

„Какво? Откъде взе това?“

Беше сигурна, че е Тласнала настрани всички монети от земята.

Монетата се извиси над нея — оставяше след себе си синя аломантична диря — и достигна горния ръб на стената вдясно от нея. Вин погледна надолу и в същия миг Зейн забави падането си и се стрелна нагоре — Притеглян от монетата, която бе тупнала върху каменните перила на стената.

Докато я подминаваше, тя зърна доволната му физиономия.

„Фукльо“.

Вин освободи монетата отляво и продължи да Тласка тази вдясно. Понесе се наляво и едва не се удари в стената, преди да хвърли монета към нея. Тласна я и се понесе нагоре и надясно. Нова монета я отпрати назад и наляво и тя продължи да подскача между стените, напред и назад, докато не достигна до върха.

Не можа да сдържи усмивката си. Зейн й кимна с уважение, докато се разминаваха. Тя забеляза, че е събрал част от нейните разпилени монети.

„Време е аз да те нападна“ — помисли Вин.

Удари с мощен Тласък монетите в ръката на Зейн и те я изстреляха нагоре. Но Зейн продължаваше да Тласка боксинга на стената под себе си и така се задържа да не започне да пада. Вместо това увисна във въздуха между две сили — неговият собствен Тласък го подтикваше да се понесе нагоре. Тласъкът на Вин го притискаше надолу.

Вин го чу да пъшка от усилие и увеличи Тласъка. Беше толкова съсредоточена, че едва не пропусна момента, когато той разтвори другата си ръка и Тласна една монета към нея. Тя посегна да я Оттласне, но за щастие той не се бе прицелил добре и монетата я подмина на една педя.

Всъщност не. Защото почти веднага монетата се върна и я удари в гърба. Зейн я Притегли с всички сили и металното късче се заби в кожата й. Вин изстена и разпали пютриум, за да не позволи на монетата да я нарани.

Зейн не се отказваше. Вин стисна зъби, но той бе много по-тежък от нея. Тя започна да се снижава към него в нощта и сега само нейният Тласък поддържаше дистанцията помежду им, а монетата я притискаше все по-силно.

„Вин, никога не влизай в директен двубой по Тласкане — я беше предупредил Келсайър. — Твърде лека си, ще губиш всеки път“.

Тя спря Натиска върху монетата в ръката на Зейн и веднага започна да пада по-бързо, подтиквана от монетата зад гърба й. Тласна я лекичко, колкото да я използва като опорна точка, после хвърли настрани последната си монета и щом чу звънтенето й в стената, Тласна настрани и се измъкна от силовата ос между Зейн и неговата монета.

Монетата на Зейн го удари в гърдите и той изпъшка — очевидно се бе опитал отново да се сблъска с Вин. Тя се усмихна и Притегли монетата в ръката му.

„Какво пък, да му дадем каквото иска“.

Той се завъртя в мига, в който тя го удари с изпружени напред крака. Вин нададе победоносен вик и се превъртя във въздуха над каменния мост. Вниманието й бе привлечено от нещо друго — няколко бледосинкави линии, изчезващи в далечината. Зейн бе Тласнал всички монети настрани.

Изпълнена с отчаяние, Вин улови една от монетите и я Притегли обратно. Но беше твърде късно. Тя потърси трескаво някакъв по-близък метален предмет, но всичко наоколо бе от камък и дърво. Тупна на моста, претърколи се, омота се в мъглопелерината и се блъсна в каменните перила.

Тръсна глава и разпали калай, който пробуди сетивата й с болезнен блясък. Зейн сигурно също не беше по-добре. Вероятно бе паднал и…

Зейн висеше на няколко крачки от нея. Беше намерил монета — Вин нямаше представа откъде — и сега я Тласкаше под себе си. Но не се отдалечи. Рееше се над каменната стена, все още замаян от ритника на Вин.

После се завъртя бавно, протегнал ръка под себе си, и се изви като опитен акробат върху прът. Изражението му подсказваше максимална концентрация, мускулите му — всички, на ръцете, лицето и гърдите — бяха изпънати като струни. Извъртя се така, че да е с лице към нея.

Вин го наблюдаваше почти със страхопочитание. Не беше невъзможно да се Тласне съвсем лекичко една монета така, че да се регулира силата на отхвърляне назад. Но беше невероятно трудно — толкова трудно, че дори Келсайър го правеше рядко. В повечето случаи Мъглородните предпочитаха кратки Тласъци. Когато падаше например, Вин се забавяше, като хвърляше монети и се Тласкаше за кратко от тях, за да намали силата на притегляне.

Никога не бе срещала аломант, който да контролира Тласъците си толкова прецизно. Способността му да дозира натиска върху монетата едва ли щеше да е сериозно предимство в боя, тъй като изискваше твърде голяма концентрация. Но пък бе толкова красиво и грациозно, че Вин неволно изпита завист.

При аломантията не ставаше въпрос само за двубои и убийства. В нея имаше умение и грация. Имаше красота.

Зейн се завъртя до изправено положение, после се снижи и леко стъпи на каменния мост. В погледа, който хвърли на Вин — тя все още лежеше на земята, — нямаше и капчица презрение.

— Ти си много опитна — каза й. — И много силна.

Беше висок, внушителен. „Като… Келсайър“.

— Защо дойде днес в двореца? — попита тя и се надигна.

— За да видя как се отнасят с теб. Вин, кажи ми нещо. Какво има в нас, Мъглородните, което ни кара така покорно да се превръщаме в роби на другите?

— В роби? — повтори тя. — Аз не съм ничий роб.

Зейн поклати глава.

— Те те използват, Вин.

— Понякога е добре да си полезен.

— Думи, произнесени неискрено.

Вин се поколеба — втренчила поглед в него.

— Откъде взе тази монета накрая? Нямаше нито една наблизо.

Зейн се усмихна, отвори уста и извади отвътре монета. Пусна я на камъните и тя издрънча. Вин се облещи. Металът в тялото на човек не подлежи на въздействия от друг аломант… Толкова лесен номер! Защо не се бе сетила?

Защо Келсайър не се беше сетил?

Зейн поклати глава.

— Вин, ние не им принадлежим. Нямаме място в техния свят. Мястото ни е тук, сред мъглите.

— Моето място е при тези, които ме обичат — отвърна тя.

— Които те обичат? Я ми кажи, Вин, те разбират ли те? Могат ли да те разберат? И може ли човек да обича нещо, което не разбира?

Той млъкна, погледна я за миг, но като видя, че не отговаря, се Тласна от монетата, която бе пуснал, и излетя сред мъглите.

Вин не го последва. В думите му имаше повече смисъл, отколкото той вероятно бе вложил. „Нямаме място в техния свят…“ Как би могъл да знае, че тя също се колебае какво място заема — дали е благородница, убийца, или нещо друго.

Но в неговите думи се долавяше нещо важно. Той се смяташе за… различен. За страничен човек. Дори чужд. Като нея донякъде. Вероятно в това се криеше слабостта му. Може би би могла да го настрои срещу Страф — желанието му да мери сили с нея, да се разкрива, намекваше за тази възможност.

Тя пое с пълни гърди студения мъглив въздух и едва сега усети, че сърцето й лумка от изтощение. Ала въпреки това се чувстваше възбудена, ентусиазирана от двубоя с противник, който може би беше по-добър от нея. Изправена на стената, заобиколена от мъгли, тя взе решение.

Смяташе да продължава двубоите със Зейн.

18.

„Убий го“ — прошепна богът.

Зейн висеше безшумно в мъглата, загледан през отворения прозорец към Елънд Венчър. Млечна пелена се стелеше пред него и го скриваше от погледа на краля.

„Трябва да го убиеш“ — рече отново богът.

В известен смисъл Зейн мразеше Елънд, макар че днес го бе срещнал за първи път. Елънд бе всичко, което трябваше да бъде той. Обичан. Привилегирован. Пазен. Той беше враг на Зейн, пречка по пътя към господството, единственото, което не позволяваше на Страф — и следователно на Зейн — да управлява Централната област.

Но беше и негов брат.

Зейн бавно се снижи и стъпи на земята до Цитаделата Венчър. Притегли с ръка трите си котви — малки пръчки, които по-рано бе Тласнал, за да се задържи във въздуха. Вин щеше да се върне съвсем скоро и той не искаше да е наблизо, когато това се случи. Тя имаше странната способност да надушва къде е — сетивата й бяха много по-изострени, отколкото на всички останали аломанти, които бе познавал или с които се беше сражавал. Но разбира се, тя бе обучавана от Оцелелия от Хатсин.

„Ще ми се да го бях срещнал — помисли Зейн, докато пресичаше безшумно двора. — Един човек, който е разбирал какво е да си Мъглороден. Човек, който не е позволявал на другите да го контролират.

Човек, който е направил каквото е трябвало да се направи, колкото и да е жестоко. Поне така твърдят слуховете“.

Спря до една бойница, измъкна една разхлабена тухла от стената и намери в дупката бележката, оставена от шпионина в двореца на Елънд. Прибра я в джоба си, пъхна тухлата на мястото й и изчезна в нощта.

Зейн не се прокрадваше. Не пълзеше, не се спотайваше, не се снишаваше. Не обичаше да се крие.

Ето защо приближи лагера на Венчър със спокойна крачка. Винаги бе смятал, че Мъглородните губят твърде много време и усилия да се крият от другите. Опитът му показваше, че това по-скоро ги затруднява, отколкото да им осигурява свобода. Така те ставаха по-лесно контролируеми и позволяваха на обществото да се преструва, че не съществуват.

Доближи един от външните постове — двама войници седяха до голям огън — и поклати глава: каква полза от пазачи, които са заслепени от светлината? Обикновените хора се страхуваха от мъглите и това ги ограничаваше във възможностите. Факт, който другите пренебрегваха. Аломантите бяха по-полезни и следователно по-ценни от обикновените хора. Ето защо Зейн бе наредил да поставят постове от Калаени очи. Тези войници стърчаха тук само за да изпълнят една празна традиция.

„Убий ги“ — заповяда му богът, докато Зейн доближаваше поста. Зейн не му обърна внимание, макар че напоследък това ставаше все по-трудно.

— Стой! — извика единият войник и вдигна копието си. — Кой е там?

Зейн Тласна небрежно копието и го завъртя назад.

— Кой друг може да е? — попита и пристъпи към огъня.

— Лорд Зейн! — възкликна вторият мъж.

— Повикайте краля — нареди Зейн. — Кажете му, че ще го чакам в щабната шатра.

— Но, милорд — рече войникът. — Късно е вече. Негово величество вероятно…

Зейн втренчи поглед във войника. Мъглите се завъртяха между тях. Зейн дори не прибягна до емоционална аломантия. Мъжът козирува и хукна в тъмнината, за да изпълни нареждането.

Зейн бавно тръгна през лагера. Не носеше униформа, нито мъглопелерина, но войниците, които го срещаха, му отдаваха чест. Така трябваше да бъде. Те го познаваха, знаеха какъв е и го уважаваха.

И въпреки това с частица от съзнанието си той признаваше, че ако Страф не бе скрил от обществото своя незаконороден син, той нямаше да е могъщото оръжие, каквото представляваше днес. Тайната бе принудила Зейн да води почти мизерен живот, докато брат му се радваше на всеобщо благоволение. И макар мнозина да шепнеха скришом, че Страф Венчър си има Мъглороден, никой не знаете, че той е негов син.

Суровият живот бе научил Зейн да разчита само на себе си. Беше го направил твърд и непреклонен. Качества, които Елънд едва ли би разбрал. За нещастие един от страничните ефекти на това тежко детство бе сериозната заплаха за разсъдъка му.

„Убий го“ — прошепна богът, докато Зейн се разминаваше с друг войник. Гласът проговаряше всеки път, когато Зейн виждаше някого — той бе неговият тих настойчив спътник. Зейн си даваше сметка, че вероятно е луд. Не беше толкова трудно да го разбере, като се вземеха предвид всички факти. Нормалните хора не чуваха гласове.

Лудостта обаче не беше извинение за нерационално поведение. Някои хора бяха слепи, други имаха лош нрав. Трети пък чуваха гласове. Все същото в края на краищата. За човек не се съди по недостатъците му, а но начина, по който ги превъзмогва.

Ето защо Зейн не обръщаше внимание на гласа. Убиваше, когато иска, а не когато му нареждаха. Понякога се смяташе за невероятен късметлия. Други безумци имаха видения или не можеха да различават измисления свят от истинския. Зейн поне успяваше да се контролира.

В повечето случаи.

Тласна металните закопчалки на чергилото на шатрата, те отхвърчаха навътре и чергилото се отмести в мига, когато часовоите му отдадоха чест. Зейн влезе.

— Милорд! — посрещна го офицерът от нощната смяна.

„Убий го — нареди богът. — Той е незначителен“.

— Хартия — заповяда Зейн и отиде до голямата маса в центъра. Офицерът се хвърли да изпълни нареждането и дотича с наръч листа. Зейн Притегли металната капачка на писалката, а офицерът донесе мастилницата.

— Това е разположението на военните части и нощните патрули — рече Зейн, докато чертаеше схема върху най-горния лист. — Наблюдавах ги тази нощ, докато обикалях из Лутадел.

— Много добре, милорд. Високо ценим помощта ви.

Зейн спря да чертае и го погледна.

— Ти не си ми началник. Дори не си ми равен. И не се нуждая от одобрението ти. Аз не ви „помагам“. Грижа се за нуждите на армията. Ясно ли ти е?

— Разбира се, милорд.

— Добре — рече Зейн и довърши схемата и бележките. — А сега си тръгвай — инак ще се вслушам в гласа на един мой приятел и ще забия писалката в гърлото ти.

Офицерът взе листа и забързано излезе. Зейн зачака нетърпеливо. Страф не се появяваше. Накрая Зейн изруга тихо, Тласна закопчалките на чергилото и излезе. Шатрата на Страф сияеше ярко в нощта, осветена от множество фенери. Зейн подмина часовоите — те го познаваха достатъчно добре, за да дръзнат да го спрат — и влезе.

— Закъсня — посрещна го Страф.

„Убий го“ — рече богът.

Зейн стисна юмруци. Все по-трудно му беше да пренебрегва заповядващия глас.

— Да — отвърна той. — Закъснях.

— Какво стана тази вечер?

Зейн кимна към прислугата.

— Ще го обсъдим в щабната шатра.

Страф продължаваше спокойно да яде, за да покаже, че Зейн няма власт над него. Преди малко Зейн бе приложил същата тактика спрямо офицера. Беше се учил от най-добрия.

Накрая Зейн въздъхна и седна на един стол. Започна да върти безцелно един нож за хранене в ръце, докато гледаше как баща му вечеря. Един слуга се приближи и го попита иска ли да му поднесе нещо, но Зейн го отпрати с жест.

„Убий Страф — нареди богът. — Ти трябва да си на неговото място. По-силен си от него. И по-компетентен“.

„Но не съм с всичкия си“ — помисли Зейн.

— Е? — попита Страф. — У тях ли е атиумът на лорд Владетеля, или не?

— Не съм сигурен — отвърна Зейн.

— Момичето вярва ли ти?

— Мисля, че започва. Веднъж я видях да използва атиум. Когато се би с убийците на Сет.

Страф кимна замислено. Не можеше да му се отрече, че е способен човек — ако не беше той, Централната област щеше да потъне в хаос като останалите части на Последната империя. Селяните на Страф не надигаха глави, благородниците се бяха умирили. Вярно, наложи се да екзекутира няколко луди глави, за да покаже кой е на власт. Но го направи само защото беше необходимо. Едно от качествата, които Зейн уважаваше в него.

Особено след като той самият не го притежаваше.

„Убий го! — извика богът. — Ти го мразиш! Той те има за свой роб, от дете те остави сам да се бориш с живота“.

„Той ме направи силен“ — отвърна Зейн.

„Тогава използвай тази сила, за да го премахнеш!“

Зейн сграбчи оставения на масата кинжал. Страф вдигна глава и трепна, но Зейн, без да го поглежда, прокара дълга резка по ръката си. От раната рукна кръв. Болката му помогна да се възпротиви на гласа.

Страф го изгледа мълчаливо и даде знак на един слуга да донесе на Зейн чиста кърпа, за да спре кръвта. После каза:

— Ще трябва пак да я накараш да използва атиум. Елънд може и да се е сдобил с няколко късчета. Ще узнаем истината само ако й свършат запасите. — Млъкна и продължи да се храни. — А ако наистина имат, се опитай да я накараш да ти каже къде го държат.

Зейн не откъсваше поглед от капещата от раната кръв.

— Татко, тя е по-способна, отколкото си мислиш.

Страф повдигна вежди.

— Зейн, не ми казвай, че си повярвал в тези истории. В лъжите за нея и за лорд Владетеля.

— Защо смяташ, че са лъжи?

— Заради Елънд. Това момче е кръгъл глупак. Държи Лутадел само защото всички благородници с поне малко мозък в главата избягаха навреме. Ако това момиче наистина е толкова могъщо, че да се справи само с лорд Владетеля, едва ли би си губило времето с човек като брат ти.

Зейн прокара нова резка по ръката си. Не забоде дълбоко острието, важното беше да изпита болка. Страф най-сетне спря да се храни. По лицето му си личеше, че гледката не му е приятна. Една малка частица от Зейн изпита удоволствие. Може би още един страничен ефект на неговата лудост.

— Между другото — продължи Страф, — запозна ли се с Елънд?

Зейн кимна, обърна се към една слугиня и й нареди:

— Чай. — После пак погледна баща си. — Беше доста изненадан. Иска да се срещне с теб, но не му харесва идеята това да стане в твоя лагер. Съмнявам се, че ще дойде.

— Може би — рече замислено Страф. — Но пък поне вече е наясно кой командва в случая.

„Само че никак не ти харесва, че те принудиха да започнеш обсада“ — помисли си с усмивка Зейн. Страф навярно би предпочел да превземе града веднага, без преговори или примирие. Появата на втората армия обаче бе направила това невъзможно. Ако Страф атакуваше сега, по-късно щеше да бъде разгромен от Сет.

А това означаваше да чака, да търпи тази обсада, докато Елънд не прогледне и не се съгласи на съюз с баща си. Страф обаче не обичаше да чака. Зейн нямаше нищо против забавянето. Така щеше да получи още възможности да се упражнява с момичето.

Слугинята донесе чай и за двамата. Зейн затвори очи и разпали калай, за да подсили сетивата си. Раните го засмъдяха, слаби болки се превърнаха в силни и го сепнаха рязко.

Имаше една част, която бе скрил от Страф. „Тя започва да ми се доверява — помисли си той. — И още нещо. Харесва ме. Може би… тя ще може да ме разбере.

Може би тя ще може да ме спаси“.

Въздъхна, отвори очи и притисна кърпата към раната. Понякога безумието му го плашеше. Но край Вин то сякаш отслабваше. И това бе единственото, което му даваше надежда за момента. Той взе чашата с чай от слугинята — дълга коса, стегната гръд, приятни черти — и отпи от горещата напитка с дъх на канела.

Страф вдигна своята чаша, подуши я и погледна Зейн.

— Отровен чай, Зейн?

Зейн не отговори.

— Брезова отвара — отбеляза Страф. — Доста неоригинален ход от твоя страна.

Зейн мълчеше.

Страф направи отривист знак с ръка и един от пазачите пристъпи към момичето. То подскочи изплашено и погледна към Зейн за помощ, но той извърна глава. Момичето нададе жалостив вик, докато стражникът я дърпаше навън, за да я екзекутира.

„Искаше само да й дам шанс да го убие — помисли Зейн. — Казах й, че вероятно няма да се получи“.

Страф продължаваше да клати глава. Може да не беше Мъглороден, но бе известен като Калаено око. Да подуши микроскопични примеси от брезова отвара сред канелата показваше, че е опитен в занаята.

— Зейн, Зейн… — заговори Страф. — Какво щеше да направиш, ако беше успял да ме убиеш?

„Ако исках да те убия — помисли си Зейн, — щях да използвам този нож, не отрова“. Но нека Страф си мисли каквото желае. Кралят бе винаги нащрек за покушения. И Зейн му ги осигуряваше.

Страф вдигна нещо и му го показа — топче атиум.

— Щях да ти дам това, Зейн. Но виждам, че ще трябва да почакаме. Трябва да се откажеш от тези глупави опити да ме премахнеш. Ако някога успееш, кой ще ти доставя атиум?

Страф не разбираше, естествено. Смяташе, че атиумът е като наркотик, и предполагаше, че Мъглородните жадуват да го използват. Ето защо си мислеше, че може да контролира Зейн чрез него. Зейн нямаше нищо против тази заблуда, пък и разполагаше със собствени запаси.

Това обаче го изправи пред един проблем, който доминираше в живота му. С намаляване на болката шепотът на божеството се усили. И от всички, за които го подканяше, баща му най-много заслужаваше да умре.

„Защо? — попита богът. — Защо не го убиеш?“

Зейн сведе очи. „Защото ми е баща“ — помисли си той, признавайки една своя слабост. Други хора правеха каквото се налага. Но те бяха по-силни от Зейн.

— Ти си луд — заяви Страф.

Зейн вдигна глава.

— Да не мислиш, че ще завладееш цялата империя, ако ме убиеш? Като се има предвид твоята тайна… болест, нима смяташ, че градовете ще ти се подчинят?

— Не — отвърна Зейн.

— Радвам се, че се разбрахме по този въпрос.

— Трябва да нападнеш още сега — каза Зейн. — Завладеем ли Лутадел, ще открием атиума.

Страф се усмихна и отпи от чая. Отровният чай.

Зейн не се сдържа и се облещи.

— Не си позволявай да смяташ, че можеш да разгадаеш плановете ми — каза Страф. — Ти не знаеш и половината от това, което знам аз.

Зейн го наблюдаваше мълчаливо как пие чая.

— Какво става с твоя шпионин? — попита Страф.

Зейн остави бележката на масата.

— Страхува се да не го заподозрат. Няма информация за атиума.

Страф кимна и остави празната чаша.

— Върни се в града и продължавай да се сближаваш с момичето.

Страф имаше чувството, че вече усеща действието на брезовата отвара, която изпълваше вените му и го караше да потръпва. Наложи си да запази спокойствие. Да издържи още малко.

Веднага щом Зейн си тръгна, той повика един войник.

— Доведи ми Амаранта! Бързо!

Войникът хукна да изпълни нареждането. Страф се облегна назад и загледа как краищата на чергилото се полюшват от лекия вятър. Едно мъгливо повлекло се протегна навътре. Той разпали калай, за да подсили сетивата си. Да… усещаше отровата в себе си. Тя умъртвяваше бавно нервите. Но все още имаше време. Около час може би, ако запази спокойствие.

За човек, който твърди, че не иска да убие Страф, Зейн проявяваше забележително постоянство в противоположното. За щастие Страф разполагаше с инструмент, за който Зейн не подозираше — инструмент във формата на жена. Страф се усмихна, когато изостреният му слух долови забързани стъпки в нощта.

Войниците въведоха Амаранта. Страф не бе взел всичките си любовници на този поход — само десет-петнайсет от любимките си. Между тези, които използваше за удоволствие, имаше и няколко със съвсем различно предназначение, подбрани заради способностите, а не заради красотата. Амаранта бе един такъв пример. Допреди десет години тя също бе привлекателна, но сега хубостта й вече бе повехнала. Гърдите й бяха увиснали от ражданията и всеки път, когато я поглеждаше, Страф забелязваше нови бръчици под очите й. По принцип се освобождаваше от всички свои застаряващи любовници.

Тази обаче притежаваше и други полезни умения. Дори Зейн да бе чул, че Страф е наредил да я повикат, щеше да си помисли, че е за да му стопли постелята. И щеше да сгреши.

— Милорд — рече Амаранта, коленичи и започна да се съблича.

„Е, поне не може да й се отрече, че е оптимистка“ — помисли Страф. Би трябвало да разбере, след като от четири години не я бе канил в леглото си. Тези жени не осъзнаваха ли, че идва момент, когато стават стари и непривлекателни?

— Не се събличай — тросна се той.

Амаранта скри лицето си в шепи и остана в тази поза — полуразсъблечена, с една подаваща се гръд, сякаш се опитваше да го съблазни.

— Трябва ми твоята противоотрова — каза той. — Бързо!

— Коя, милорд? — Не беше единствената хербалистка на работа при Страф, той имаше цели четирима. Амаранта обаче беше най-добрата.

— За брезова отвара — рече той. — И може би… още нещо. Не съм сигурен.

— Значи от еликсира за всякакви случаи, милорд?

Страф кимна рязко. Амаранта изтича при шкафчето с лекарства, стопли вода и смеси прахове, изсушени растения и еликсири. Сместа беше нейна собствена рецепта вътре имаше противоотрови за повечето използвани отрови, както и подсилващи лекове. Страф подозираше, че Зейн може да е използвал брезовата отвара, за да скрие нещо друго. Каквото и да беше, еликсирът на Амаранта щеше да се справи с него — или поне да го идентифицира.

Страф чакаше нетърпеливо, докато Амаранта — все още полуразголена — бъркаше сместа. Еликсирът трябваше да се приготвя на място при всеки случай, но си заслужаваше чакането. Ето че тя най-сетне му поднесе димящата купа. Страф загълта, без да обръща внимание, че горчи и пари, и веднага се почувства по-добре.

Въздъхна — още една избягната клопка — и допи еликсира. Амаранта отново коленичи покорно.

— Върви си — нареди й той.

Амаранта кимна мълчаливо, загърна голото си рамо и излезе.

Страф седеше, облян в пот, с празната чаша в ръка. Даваше си сметка, че се е разминал на косъм. Но докато показваше сила пред Зейн, Мъглородният щеше да изпълнява заповедите му.

Може би.

19.

Сейзед разкопча последния си стоманоем. Вдигна го и тънката метална гривна засия на лъчите на слънцето. Друг би сметнал украшението за ценно. За Сейзед то бе като празна манерка — обикновена стоманена гривна. Можеше да я напълни отново, ако пожелае, но в този момент не смяташе, че си заслужава да се товари с нея.

Въздъхна и я пусна на земята. Тя падна с тихо звънтене и вдигна облаче прах. „Пет месеца я попълвах, прекарвах всеки пети ден в принудително обезсилване, лишавах се от бързина, пристъпвах сякаш съм в блато. И всичко това сега е изчерпано“.

Загубата обаче му беше донесла нещо полезно. Само за шест дни от началото на пътуването, използвайки стоманоема от време на време, той бе преодолял разстояние, което нормално се изминава за шест седмици. Според картографския металоем до Лутадел оставаше не повече от седмица път. Сейзед беше доволен от темпото. Може би беше реагирал твърде емоционално на гледката на мъртвите тела в южняшкото селце. Навярно нямаше смисъл да се бърза. Но този стоманоем бе предназначен да бъде използван.

Метна раницата на рамо. Беше значително по-лека отпреди. Макар че повечето металоеми бяха малки, тежестта им се увеличаваше с броя им. Ето защо бе решил да изхвърли някои от празните. Също като стоманената гривна, която остава в прахоляка зад него.

Вече със сигурност бе навлязъл в Централната област. Беше подминал Фалист и Тириан, два от северните Саждиви кратери. Тириан все още можеше да се различи на юг — висока самотна планина с отсечен почернял връх. Пейзажът наоколо бе равнинен, от кафеникави дръвчетата станаха бели, каквито имаше в покрайнините на Лутадел. Трепетликите стърчаха като скелети от черната земя, снежнобелите им стебла бяха покрити с петна и сгърчени. Те…

Сейзед спря. Намираше се близо до централния канал, един от главните пътища за снабдяване на Лутадел. В момента по канала не плаваха ладии — пътниците бяха рядкост след падането на Последната империя заради върлуващите навсякъде банди. На Сейзед му се наложи да надбяга няколко, докато бързаше за Лутадел.

Да, самотните пътници бяха рядко явление. Армиите като че ли се срещаха дори по-често — ако се съдеше по дима от множество огньове в далечината, беше доближил една. Беше се разположила на пътя между него и Лутадел.

Докато разсъждаваше как да постъпи, от небето започнаха да се сипят сажди. Беше пладне и ако армията имаше съгледвачи, Сейзед щеше да си навлече неприятности. Освен това стоманоемите му бяха празни. Нямаше да може да се измъкне от преследването.

От друга страна, армия на седмица път от Лутадел? Чия беше и кого заплашваше? Вроденото му любопитство на учен го подтикна да проучи този въпрос. А и Вин и останалите можеха да се възползват от събраната информация.

Изкачи се по един хълм, обрасъл малко по-гъсто с трепетлики, остави раницата под едно дебело дърво, извади железния металоем и почна да го пълни. Веднага почувства познатото усещане за смалено тегло и пъргаво се изкатери на дървото — сега тялото му бе достатъчно леко.

Увисна на самия връх на дървото и отвори калаения металоем. Периферното му зрение се замъгли както винаги, но погледът му с лекота различаваше подробности от сцената право пред него.

Беше прав, че това е армия. Грешеше обаче, че е съставена от хора.

— В името на забравените богове… — прошепна Сейзед, толкова шашардисан, че едва не падна от дървото. Армията беше организирана по най-опростения и примитивен начин. Нямаше палатки, нямаше транспортни средства, нямаше коне. Само огньове и около тях — фигури.

И тези фигури бяха тъмносини, с различни размери. Някои бяха не по-високи от нормален човешки ръст, други го надхвърляха два пъти и повече. Сейзед знаеше, че всичките са от един вид. Колоси. Същества, които — макар и сходни по форма с човешките — никога не преставаха да растат. С възрастта ставаха все по-големи, докато сърцата им не бяха в състояние да ги поддържат. Тогава умираха, убити от растежа на собствените си тела.

Но преди да умрат, достигаха гигантски размери. И бяха много опасни.

Сейзед скочи от дървото, като направи тялото си толкова леко, че докосна земята безшумно. Прерови бързешком медните си металоеми, откри този, който търсеше, постави го на лявата си предмишница и пак се изкатери на дървото.

Прегледа индекса на металоема. Някъде вътре трябваше да има бележки за книга върху колосите — беше я изучавал, за да разбере дали тези създания имат своя религия. Беше накарал някой да му прочете тези бележки, за да може да ги запамети в медния металоем. Книгата също беше запаметена, но прехвърлянето на толкова много информация в главата му щеше да…

„Ето ги!“ Отвори металоема и премести бележките в паметта си.

Телата на повечето колоси ги предаваха, преди те да достигнат двайсетгодишна възраст. Възрастните екземпляри надхвърляха два човешки боя и имаха масивна мускулатура. Но малцина колоси доживяваха подобна възраст — и не само заради проблемите със сърцето. Тяхното общество — ако можеше да се нарече така — бе изключително агресивно.

Завладян от типичното за него научно любопитство, Сейзед подхрани зрението си с нова доза калай и отправи взор към множеството синкави човекоподобни в търсене на доказателство за това, което бе прочел. Почти веднага стана свидетел на няколко битки. Боричканията около огньовете бяха често явление и което бе по-интересно, случваха се винаги между колоси с почти еднакви размери. Сейзед увеличи зрението си докрай — вкопчи се в дървото, за да не се поддаде на силния световъртеж — и успя да разгледа един от колосите съвсем отблизо.

Беше от по-дребните — малко над среден човешки ръст. Човекоподобно тяло с две ръце и два крака, макар че вратът почти се сливаше с тялото. Главата му бе съвсем гола. Но най-причудливата черта на създанието бе синкавата кожа, която висеше на множество гънки и се поклащаше. Съществото приличаше на дебеланко, чиято мазнина е била изсмукана и е останала само кожата.

И… тази кожа сякаш го покриваше изцяло. Около кървавочервените очи се отдръпваше назад и разкриваше очните мускули. Същото важеше за устата — кожата свършваше на няколко сантиметра под брадичката и долните зъби и челюстта бяха съвсем оголени.

Гледка, от която му се догади, а и без това му се виеше свят. Ушите на съществото висяха и се поклащаха на нивото на челюстта. Носът беше безформен, смачкан, без хрущял, който да го поддържа. Кожата висеше на торбички от ръцете и краката, за дреха имаше само набедрена препаска.

Сейзед завъртя леко глава и за по нататъшно проучване избра един по-едър екземпляр. Кожата на това същество не беше увиснала, но и не изглеждаше да му е по мярка. Носът бе извит под неестествен ъгъл и едва се виждаше върху уголемената глава и дебелия врат. Съществото се обърна, за да се озъби на своя съсед, и Сейзед забеляза, че и при него около устата се вижда оголена мускулатура, а устните не можеха да са долепят напълно. Очните ябълки също бяха твърде големи.

„Като някой… който носи маска, изработена от кожа — помисли Сейзед, като са мъчеше да овладее отвращението си. — Значи… телата им продължават да растат, но не и кожата, така ли?“

Мислите му бяха потвърдени от гледката на един свръхедър, висок към четири метра колос, който крачеше между групите. По-дребните същества се разбягваха пред него. Той спря до един огън, където се печаха няколко коня.

Кожата но този екземпляр бе изпъната толкова силно, че показваше белези на износване. Бе почти разкъсана около очите и в краищата на устата, както и над масивните гръдни мускули. Сейзед даже забеляза няколко капки кръв да се стичат от процепите. Дори там, където не бе нацепена, кожата изглеждаше опъната — носът и ушите бяха толкова приплеснати, че бяха почти неразличими.

Изведнъж Сейзед изгуби академичния си интерес към изучавания обект. В Централната област се бяха появили колоси. Същества толкова агресивни и неконтролируеми, че дори лорд Владетеля бе принуден да ги държи далече от своите градове. Сейзед изгаси калаения металоем и възвърна нормалното си зрение. Трябваше час по-скоро да иде в Лутадел и да предупреди останалите. Защото…

Замръзна. Проблемът с усиленото зрение бе, че за известно време губеше представа за ставащото в близост до него. Нищо странно, че не бе забелязал патрула колоси, който прекосяваше трепетликовата горичка.

„В името на забравените богове!“ Той се притисна към дървото. Няколко колоса вече се приближаваха към него. Ако скочеше долу, щеше да е твърде бавен, за да успее да им се измъкне. Както винаги носеше пютриумен металоем, с чиято помощ лесно би могъл да удесетори силата си за известно време. Би могъл да се бие, но…

Но колосите бяха въоръжени с тежки мечове. Едно беше ясно от записките за тях — те бяха много опасни войници. Дори силен колкото десет мъже, Сейзед едва ли можеше да се мери с тях.

— Слез долу — каза нисък завален глас под него. — Слез веднага.

Сейзед погледна към земята. Едър колос, чиято кожа тъкмо бе започнала да се изпъва, стоеше под дървото. Хвана го с две ръце и го разклати с лекота.

— Слез веднага.

„Трудно му е да си движи устните — помисли Сейзед. — Говори все едно не може да си контролира устата“. Не беше изненадан, че съществото има затруднения с говора — пишеше го в бележките. Изненада го това колко спокоен е този глас.

„Мога да избягам“ — помисли си той. Да се прехвърля от едно дърво на друго, да слиза долу само за да прекоси откритите пространства, да се освободи от тежките металоеми. Но щеше да е много трудно — и с неизвестен край.

Освен това щеше да се раздели с медните си металоеми — хилядолетна история, събрана на едно място.

И тъй, с готов за употреба пютриумен металоем, Сейзед се спусна от дървото. Водачът на колосите — Сейзед можеше само да предполага, че е такъв — проследи полета му до земята с червеникавите си очи. Съществото не мигваше. Сейзед се зачуди дали всъщност може да мига, след като кожата му е толкова изпъната.

Стъпи на земята и бръкна в раницата си.

— Не — извика колосът, замахна с ръка, сграбчи раницата и я хвърли на друг колос.

— Ей, това ми трябва — възкликна Сейзед. — Ако искате да ви съдействам…

— Тихо! — сгълчи го колосът с такъв внезапен гняв, че Сейзед отстъпи назад. Терисците бяха по природи високи — и особено евнусите — и бе странно да се чувства като джудже пред това чудовищно създание, високо над четири метра, с тъмносиня кожа и очи с цвят на залязващо слънце. То се извисяваше над него и Сейзед неволно се сви.

Изглежда, това бе правилната реакция, защото водачът на колосите кимна и се обърна.

— Ела — нареди със заваления си говор и тръгна през горичката. Сейзед тръгна след него. Другите колоси — общо седем на брой, ги последваха.

Сейзед реши, че засега не би искал да узнае какво ще му се случи, ако не се подчини. Избра си едно божество, Дуис, за което се знаеше, че някога е било покровител на пътниците — и отправи към него кратка беззвучна молитва. След това ускори крачка, заобиколен от колосите, които го водеха право към лагера.

„Поне не ме убиха веднага“ помисли си. Очакваше да му се случи нещо подобно, като се имаше предвид всичко, което бе чел. Разбира се, дори книгите не знаеха всичко. Колосите бяха държани настрана от човечеството векове наред — лорд Владетеля ги викаше само във времена на размирици, за да потушават бунтове или да завладяват нови народи, открити на вътрешните острови. И в тези случаи колосите неизменно причиняваха огромни разрушения и имаше безброй жертви — поне така твърдяха историческите книги.

„Ами ако това е само пропаганда? — зачуди се той. Ако колосите не са толкова агресивни и зли, колкото се описват?“

Един от колосите зад Сейзед внезапно нададе гневен вик и се нахвърли върху съседа си — не посегна към огромния меч на гърба си, а стовари тежкия си юмрук върху главата му. Останалите спряха да наблюдават двубоя. Никой не изглеждаше обезпокоен.

Пред очите на ужасения Сейзед колосът налагаше все по-яростно противника си. Другият полагаше усилия да се защитава и дори извади кинжал и успя да одраска нападателя си. От разкъсаната синя кожа бликна яркочервена кръв. Раненият стисна с ръчищата си врата на колоса с кинжала и ги завъртя.

Чу се хрущене и тялото на колоса с кинжала омекна. Нападателят пусна убития на земята, смъкна меча от гърба му, отвърза от него някаква малка торбичка и го завърза до своя. Когато приключи, тръгна към лагера, без да обръща внимание на раната си. Останалите го последваха.

— Защо? — попита слисано Сейзед. — Какво стана?

Раненият колос се извърна към него и отвърна:

— Аз го мразех.

— Мърдай! — подкани го водачът.

Сейзед ускори крачка. Трупът остана на пътя зад тях. „Торбичките — помисли Сейзед. — Те всички носят торбички“. Колосите ги връзваха за мечовете си. Не носеха оръжията в ножници, а просто ги завързваха на гърбовете си. За тях пък бяха завързани кесийки. Някои имаха само по една, други — по няколко.

„Приличат на кесии за пари. Но колосите нямат търговия. Дали не държат вътре личните си вещи? Какво биха ценили тези чудовища?“

Навлязоха в лагера. Около него не бяха разположени часовои — всъщност едва ли бяха необходими.

Няколко по-дребни колоса — от тези с близък до човешки ръст — веднага изтичаха към тях. Убиецът хвърли новия си меч на един от тях и посочи натам, откъдето бяха дошли. Запази торбичката за себе си, а „дребосъците“ се втурнаха в указаната посока.

„Отиват да го погребват?“ — учуди се Сейзед.

Животни с всякакви форми и размери се печаха на огньовете, но за свое облекчение Сейзед не видя сред тях човешки тела. Освен това тревата в лагера бе изчезнала напълно, сякаш опасана от изгладнели кози.

Според металоема това не беше далеч от истината. Изглежда, колосите можеха да преживяват почти от всякакъв хранителен материал. Предпочитаха месо, но не биха се погнусили да хапнат и растения — дори трева, изтръгната с корените. В някои доклади се споменаваше, че ядат почва и пепел, макар че Сейзед се съмняваше в достоверността им.

Продължаваха да вървят. В лагера се носеше миризма на дим, печено месо и странен телесен дъх, който вероятно произлизаше от колосите. Някои от чудовищата се извръщаха да го погледнат с неподвижните си червени очи.

„Сякаш познават само две чувства — помисли си той и подскочи, когато поредният разгневен колос се нахвърли върху съседа си. — Или са ядосани, или безразлични“.

Какво ли би станало, ако всички бъдат завладени от необуздан гняв? Какви ли щяха да са последствията? Сейзед си припомни прочетеното — изглежда, разказите за ужасяващи разрушения и кланета бяха верни.

Но имаше нещо, което поне засега удържаше тази група. Лорд Владетеля бе успявал да контролира колосите, макар че в книгите не се описваше как. Повечето автори смятаха това за естествена способност на един божествен господар. В края на краищата той беше безсмъртен — сравнено с това подобно качество бе нещо съвсем обикновено.

„Само че безсмъртието му се оказа най-обикновен трик — помисли Сейзед. — Нищо повече от хитра комбинация между ферохимия и аломантия“.

Но как беше контролирал колосите? „Трябва да има още нещо. Нещо, свързано със силата му. Нещо, което е направил при Кладенеца на Възнесението, същото, което завинаги е променило света. Вероятно оттам е произлизала и способността му да управлява колосите“.

В лагера не се виждаха женски колоси — дори да имаше, не се различаваха по нищо от мъжките. Сейзед обаче забеляза труп на колос да лежи до един огън. Беше одран.

„Как е възможно да съществува подобно общество?“ — зачуди се ужасено Сейзед. В книгите се казваше, че колосите се размножавали и стареели бързо — приемливо положение за тях, като се имаха предвид убийствата, на които бе станал свидетел за толкова кратко време. Въпреки това нивото на насилие помежду им му се струваше неоправдано високо, за да оцелеят.

И все пак бяха оцелели. За нещастие. Пазителят в него вярваше, че нищо не трябва да бъде изгубено, че всяко общество заслужава да бъде запомнено. Но бруталността в лагера на колосите — покритите с рани чудовища, които въпреки това се нахвърляха едни върху други, одраните трупове, внезапните изблици на ярост, завършващи с убийства — всичко това подлагаше вярата му на изпитание.

Похитителите му го отведоха до невисок хълм и Сейзед спря, защото видя нещо неочаквано.

Шатра.

— Върви — нареди водачът и я посочи.

Сейзед смръщи вежди. Пред шатрата имаше десетина човеци, въоръжени с копия и облечени като имперски стражници. Шатрата беше голяма и зад нея имаше купчина сандъци.

— Върви! — извика колосът.

Сейзед се подчини. Зад него един от колосите подхвърли с безразличие раницата му на стражниците. Металоемите вътре издрънчаха при удара със земята и Сейзед неволно подскочи. Войниците изпроводиха колосите с бдителни погледи, после един от тях взе раницата. Друг насочи копието си към него.

Сейзед вдигна ръце.

— Аз съм Сейзед, териски Пазител, сега учител. Не съм ваш враг.

— Да де — отвърна стражникът, без да откъсва поглед от отдалечаващия се колос. — Но въпреки това ще трябва да дойдеш с мен.

— Мога ли да си взема нещата? — попита Сейзед. Наоколо не се виждаха други колоси: изглежда, войниците ги държаха на разстояние.

Първият стражник се обърна към другаря си, който вече ровеше в раницата на Сейзед. Той вдигна глава и сви рамене.

— Няма оръжия. Някакви гривни и пръстени, може да струват нещо.

— Не са от благородни метали — увери го Сейзед. — Това са инструменти на Пазител и са ценни само за такъв като мен.

Вторият стражник кимна и подаде раницата на първия. И двамата бяха с типичния изглед на мъже от Централната област — тъмнокоси, със светла кожа и телосложение на хора, хранени правилно и редовно от съвсем малки. Първият, който очевидно бе по-старши, взе раницата и отсече.

— Ще видим какво ще каже негово величество.

„Аха“ — помисли Сейзед и каза:

— Ами нека поговорим с него тогава.

Стражникът се обърна, вдигна чергилото и даде знак на Сейзед да влиза. Терисецът пристъпи от червеникавата светлина в просторната добре осветена шатра. Вътре имаше още неколцина стражници. Досега Сейзед бе наброил поне две дузини.

Войникът пред него отиде до някаква завеса, провря глава през нея и след миг се обърна и даде знак на Сейзед да влезе.

Сейзед влезе във второто помещение. Мъжът вътре носеше сюртук и панталони на лутаделски благородник. Въпреки очевидната си младост беше почти плешив. Стоеше прав и нервно потропваше с пръсти по бедрото си. Трепна, когато Сейзед влезе.

Сейзед го позна веднага.

— Джастис Лекал!

— Крал Лекал! — тросна се Джастис. — Познавам ли те, терисецо?

— Не сме се срещали, ваше величество — отвърна Сейзед, — но съм имал вземане-даване с един ваш приятел. Крал Елънд Венчър от Лутадел.

Джастис кимна замислено.

— Хората ми докладваха, че са те довели колосите. Заловили са те да шпионираш лагера.

— Да, ваше величество — потвърди Сейзед. Джастис кръжеше неспокойно из шатрата. „Този човек не изглежда по-уравновесен от армията, която вероятно предвожда“. — Как успяхте да накарате тези същества да ви се подчиняват?

— Ти си мой пленник, терисецо — озъби се Джастис. — Никакви въпроси. Елънд ли те прати да ме шпионираш?

— Никой не ме е пращал — отвърна Сейзед. — Случайно се натъкнах на вас, ваше величество. Не съм ви шпионирал.

Джастис спря, погледна го внимателно и отново заснова напред-назад.

— Е, няма значение. От известно време си нямам свестен стюард. Ти ще ми служиш сега.

— Извинете, ваше величество, но това едва ли ще бъде възможно — възрази Сейзед.

Джастис се намръщи.

— Ти си стюард, личи си по дрехите ти. Толкова по-важен господар ли е Елънд, че ми отказваш?

— Елънд Венчър не е мой господар, ваше величество — рече Сейзед и срещна спокойно втренчения поглед на краля. — Сега, когато сме свободни, никой терисец не нарича никого свой господар. Не мога да ви стана стюард, тъй като не слугувам никому. Задръжте ме като затворник, ако трябва. Но няма да ви служа. Моите извинения.

Джастис спря отново. Но вместо да е ядосан изглеждаше… засрамен.

— Разбирам.

— Ваше величество — продължи все така спокойно Сейзед. — Тъй като ми забранихте да задавам въпроси, вместо това ще си позволя да споделя някои свои наблюдения. Изглежда, сте се поставили в много лошо положение. Не зная как успявате да командвате колосите, но имам чувството, че властта ви върху тях е доста несигурна. Вие сте в опасност и сте готов да споделите тази опасност с други.

Джастис се изчерви.

— „Наблюденията“ ти са погрешни, терисецо. Тази армия е под мой контрол. Те ми се подчиняват безпрекословно. Колко други благородници си виждал да събират под знамената си армия от колоси? Никой досега не е успявал.

— Ваше величество, не бих казал, че ви се подчиняват безпрекословно.

— Така ли? — попита Джастис. — Разкъсаха ли те на части, когато те заловиха? Пребиха ли те до смърт, просто за забавление? Набучиха ли те на кол, за да те изпекат? Не. Не направиха нито едно от тези неща, защото така съм им наредил. Може да не го оценяваш, терисецо, но повярвай ми това е знак, че колосите са изцяло под мой контрол.

— Цивилизоването не е голямо постижение, ваше величество.

— Не изпитвай търпението ми, терисецо! — извика Джастис и прокара пръсти през останките от косата си. — Говорим за колоси — не бива да се очаква много от тях.

— В Лутадел ли ги водите? — поинтересува се Сейзед. — Дори лорд Владетеля се страхуваше от тези чудовища, ваше величество. Държеше ги далече от градовете. А вие ги водите в най-заселения район на Последната империя!

— Нищо не разбираш — рече Джастис. — Опитах се да говоря за мир, но никой не те слуша, ако нямаш пари или армия. Е, аз имах пари и скоро ще имам и армия. Зная, че Елънд е седнал върху цяла купчина атиум, и отивам при него, за да го… за да му предложа да станем съюзници.

— Съюз, при който градът ще е под ваша власт?

— Ба! — тросна се Джастис и махна с ръка. — Елънд не владее Лутадел — той само топли трона в очакване да дойде някой, който го заслужава повече. Добър човек е, но е неспасяем идеалист. Едната от двете армии ще го свали от трона, а аз възнамерявам да му предложа по-добра сделка от Сет и Страф.

„Сет? Страф? В какво се е забъркал Венчър?“

Сейзед поклати глава.

— Дали пък тази по-добра сделка не включва и колосите, ваше величество?

Джастис се намръщи.

— Бива те да работиш с устата, терисецо. Ти си пример — не само ти, но и целият ти народ — за това, което се обърка в нашия свят. Навремето уважавах терисците. Няма нищо срамно в това да си добър слуга.

— Но няма и нищо, с което да се гордееш — отбеляза Сейзед. — Все пак, ваше величество, позволете да ви се извиня за отношението си. То не е проява на териска независимост. Винаги съм бил твърде свободен в коментарите си. И не ме биваше особено за стюард. — „Както не ме бива и за Пазител“ — добави той наум.

— Ба! — възкликна отново Джастис и поднови кръстосването на шатрата.

— Ваше величество — обади се Сейзед. — Трябва да продължа за Лутадел. Има някои събития, които очакват неотложната ми намеса. Мислете каквото желаете за моите сънародници, но знаете, че ние сме честни хора. Работата, която върша, е отвъд пределите на политиката, войната, трона и армиите. Тя е важна за всички хора.

— Типични приказки на книжник — рече Джастис и се намръщи. — И Елънд е същият.

— Трябва да ми позволите да си тръгна — продължи Сейзед. — В замяна на свободата ми, ако желаете, ще отнеса послание на негово величество крал Елънд.

— Мога да пратя свой вестоносец!

— И да останете с човек по-малко, който да ви защитава от колосите?

Джастис помисли отново.

„Аха, значи се бои от тях. Добре. Поне не е безумец“.

— Е, аз ще тръгвам, ваше величество — рече Сейзед. — Не искам да проявявам нахалство, но забелязах, че нямате възможност да държите пленници. Можете да ме пуснете или да ме предадете на колосите. Но на ваше място не бих ги подтиквал да убиват хора — може да им стане навик.

Джастис го погледна.

— Добре. Ето какво съобщение ще отнесеш. Кажи на Елънд, че не ме интересува дали знае, че идвам — дори не ме интересува, ако му съобщиш числеността на армията ми. Напротив, запомни добре! Разполагам с двайсет хиляди колоса. Той не може да се бие с мен. Не може да се бие и с другите. Но ако се озова зад градските стени, ще съумея да задържа и двете армии. Дори ще му оставя Лутадел. Можем да бъдем съседи. Съюзници.

„Единият без пукнат грош, другият без капчица здрав разум“ — помисли Сейзед.

— Добре, ваше величество. Ще говоря с Елънд. Но бих искал да ми върнат вещите.

Кралят махна нехайно с ръка и Сейзед излезе. Навън почака търпеливо, докато стражникът влезе при краля и изслуша нарежданията му. Докато наместваше раницата на гърба си, Сейзед си спомни думите на Джастис. „Страф или Венчър“. Колцина още си точеха зъбите за града на Елънд?

Ако държеше да се занимава с тихи и спокойни научни изследвания, Сейзед, изглежда, бе избрал грешна посока.

20.

— Това ще е много опасно, ваше величество — заяви Доксон.

— Но е единствената ни възможност — отвърна Елънд. Стоеше зад писалището, което както винаги бе отрупано с книги. Прозорецът зад него хвърляше разсеяна червеникава светлина, която обагряше в алено бялата му униформа.

„Наистина изглежда много по-властен с тези дрехи“ — помисли Вин, която седеше в плюшеното кресло за четене. ОреСюр бе отпуснал глава върху краката й.

Все още не знаеше как да възприеме промените у Елънд. Даваше си сметка, че тези промени са предимно външни — нови дрехи, нова прическа, — но и други неща в него сякаш също се променяха. Стоеше по-изправен, докато говореше, и изглеждаше по-властен. Дори се упражняваше със сабя и бастунче.

Погледна Тиндуил. Внушителната териска седеше на един стол в дъното на стаята и наблюдаваше обсъждането. Имаше изящна стойка и изглеждаше много женствена с пъстрата си блуза и пола. Никога не подгъваше крака под себе си като Вин, нито обуваше панталон.

„С какво е повече от мен? — зачуди се Вин. — От години се опитвам да накарам Елънд да се упражнява във фехтовка. А тя е тук по-малко от месец и вече успя“.

Защо това я дразнеше? Елънд нямаше да се промени, нали? Опита се да успокои онази малка частица у себе си, която сякаш се плашеше от този нов, самоуверен и добре облечен крал-воин — страхуваше се, че ще се окаже различен от човека, когото обичаше.

Ами ако престане да я обича?

Елънд продължаваше разговора си с Хам, Докс, Клъбс и Бриз.

— Ел — рече Хам, — даваш ли си сметка, че когато отидеш във вражеския лагер, няма да можем да те пазим?

— Хам, не съм сигурен, че ще можете да ме пазите дори тук — възрази Елънд. — Не и с две армии, лагеруващи пред градските порти.

— Така е — призна Доксон, — но се страхувам, че влезете ли в оня лагер, никога няма да излезете.

— Само ако се проваля — отвърна Елънд. — Ако следвам плана — да убедя баща ми, че сме негови съюзници, — той ще ме пусне да се върна. Не съм се занимавал кой знае колко с политика на млади години. Но ако се научих на нещо, това е как да манипулирам баща ми. Познавам добре Страф Венчър и зная, че мога да го победя. А и той не желае смъртта ми.

— Сигурен ли си в това? — попита Хам и се почеса по брадичката.

— Да — отвърна Елънд. — В края на краищата не Страф, а Сет ми прати убийци. И в това има логика. Какъв по-добър кандидат за управител на града от собствения ти син? Баща ми смята, че може да ме контролира — и затова ще ми даде Лутадел. Ако изиграя правилно козовете си, ще успея да го подтикна да нападне Сет.

— Той е прав… — промърмори Хам.

— Обаче — каза Доксон — какво ще попречи на Страф да ви вземе за заложник и да ни принуди да го пуснем в Лутадел?

— Все още ще има Сет зад гърба си — посочи Елънд. — Ако ни нападне, ще изгуби хора — много хора — и ще се изложи на атака откъм тила.

— Но ще държи теб, драги — посочи Бриз. — И тогава няма да се налага да напада Лутадел — просто ще ни принуди да му го предадем.

— Ще кажете, че съм ви заповядал да не го правите. Затова основахме Събора. Той има власт да избира нов крал.

— Но защо? — попита Хам. — Защо трябва да поемаш този риск, Ел? Защо не почакаме още малко, докато Страф се съгласи на среща на неутрална територия?

Елънд въздъхна.

— Хам, чуй ме добре. С или без обсада, не можем просто да си седим тук. Защото или ще измрем от глад, или някоя от двете армии ще реши да ни нападне, с надеждата да ни изненада и да заеме бързо позиция в града срещу другата. Няма да се решат лесно на това, но ще го направят. Ако не успеем преди това да ги насъскаме един срещу друг.

Възцари се тишина. Всички един по един се обърнаха към Клъбс и той кимна. Беше съгласен.

„Добра работа, Елънд“ — помисли Вин.

— Някой трябва да се срещне с баща ми — заяви Елънд. — И очевидно това съм аз. Страф ме мисли за глупак и аз трябва да го убедя, че не представлявам заплаха. А след това ще се срещна и със Сет и ще му кажа, че съм на негова страна. Когато накрая двамата се нахвърлят един срещу друг — всеки убеден, че ще подкрепим тъкмо него, — ще останем зад стените на града и ще ги оставим да се избият. Победителят няма да разполага с достатъчно сили, за да завладее града!

Хам и Бриз кимнаха. Но Доксон, изглежда, не беше съгласен.

— Планът е добър на теория, но да отидете без охрана във вражески лагер? Изглежда ми глупаво.

— Чакай, помисли — спря го Елънд. — Струва ми се, че това е нашето преимущество. Баща ми вярва в контрола и господството. Ако отида в лагера му, ще му подскажа, че приемам властта му. Ще изглеждам слаб и той ще сметне, че може да ми налага волята си. Рисковано е, но не го ли направя, всички ще умрем.

Мъжете се спогледаха.

Елънд изпъна гръб и стисна юмруци. Винаги го правеше, когато беше нервен.

— Боя се, че това не подлежи на обсъждане — заяви той. — Вече взех решение.

„Няма да приемат думите му толкова лесно“ — помисля Вин. Това бяха свободни хора.

Но за нейна изненада никой не възрази.

Доксон най-сетне кимна и каза:

— Добре, ваше величество. Тръгвате по опасен път. Накарайте Страф да повярва, че разчитате на подкрепата му, но също така го оставете да си мисли, че би могъл да ни предаде при първа необходимост. Нека осъзнае, че има нужда от нашите оръжия, но не и от волята ни.

— И — добави Бриз, — направи го, без да заподозре, че играеш и за двата лагера.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита Хам. — Кажи честно, Елънд.

Елънд кимна.

— Да, Хам. През изминалата година натрупах опит в политиката. — Каза го уверено и Вин видя, че все още е стиснал юмруци. „Ще трябва да се отучи от този навик“.

— Може да разбираш от политика — рече Бриз, — но това е по-скоро измама. Признай си, приятелю, ти си отчайващо честен — все приказваш как трябва да се защитават правата на скаа и прочее.

— Не е така — възрази Елънд. — Честността и добрите намерения са напълно различни неща. Бих могъл да забравя първото, ако… — Той спря. — Защо обсъждаме тези неща? Съгласихме се, че ще го направя, и точка. Докс, би ли написал писмо до баща ми? Съобщи му, че ще се радвам да се срещнем. Даже…

Елънд млъкна, погледна към Вин, после продължи:

— Кажи му, че бих искал да обсъдим бъдещето на Лутадел и да го запозная с един специален човек.

Хам се засмя.

— Ах, няма нищо по-мило от това да запознаеш момичето си с баща си!

— Особено когато това момиче е най-опасният аломант в Централната област — добави Бриз.

— Мислите ли, че ще се съгласи тя да е с вас? — попита Доксон.

— Ако откаже, няма сделка — отвърна Елънд. — Гледай да е наясно с това. Но предполагам, че ще се съгласи. Страф има навика да ме подценява — и вероятно съвсем оправдано. Надявам се чувствата му да се разпрострат и върху Вин. Сигурно ще си помисли, че е същата стока като мен.

— Страф има свой Мъглороден — обади се Вин. — Негов личен телохранител. Справедливо е Елънд да вземе мен. Ако съм там, ще мога да го измъкна, ако нещата се объркат.

Хам се засмя отново.

— Гледката едва ли ще е достойна за уважение — Вин те мята на рамо и отпрашва насам.

— По-добре, отколкото да умра — отвърна Елънд; опита се да го каже шеговито, но въпреки това се беше изчервил.

„Той ме обича, но все пак е мъж — помисли Вин. — Колко пъти съм наранявала достойнството му с това, че съм Мъглородна, а той е обикновен човек? Друг на негово място никога не би ме обикнал.

Дали не заслужава спътница, която би могъл да закриля? Някоя по-… женствена?“

Отново се сгуши в мекото кресло. Креслото, в което той обичаше да чете. Дали Елънд не се нуждаеше от жена, която да споделя интересите му? Такава, която да не смята четенето за досадна работа? Жена, с която да обсъждат гениални политически теории?

„Защо след толкова време продължавам да обсъждам нашата връзка?“ — зачуди се тя.

„Нямаме място в техния свят — бе казал Зейн. — Мястото ни е тук, сред мъглите. Твоето място не е при тях…“

— Има още нещо, което исках да обсъдим, ваше величество — обади се Доксон. — Трябва да се срещнете със Събора. Нямат търпение да обсъдят нещо важно с вас — изглежда, в Лутадел се разпространяват фалшиви монети.

— Точно сега нямам време за градски проблеми — отвърна Елънд. — И мисля, че Съборът бе създаден тъкмо за подобни неща. Предайте им, че се осланям изцяло на тяхната преценка. Извинете ме и ги уведомете, че в момента съм зает с организирането на отбраната. Ще опитам да посетя Събора идната седмица.

Доксон кимна, отбеляза си в бележника и добави:

— Има още нещо. Докато преговаряте със Страф, властта ви е прехвърлена върху Събора.

— Това не са официални преговори — възрази Елънд. — Само информативна среща. Все още се придържам към предишното си решение.

— Честно казано, ваше величество — отвърна Доксон, — съмнявам се, че те ще го видят по този начин. Знаете колко се ядосват, когато ги оставяте встрани от важните дела.

— Зная — каза Елънд. — Но рискът си заслужава. Наложително е да се срещнем със Страф. Надявам се да се върна от тази среща с добри новини за Събора. На този етап все още мога да заявя, че взетото решение не е било изпълнено. Така че продължаваме според плана.

„Наистина е по-решителен отпреди — помисли Вин. — Той се променя…“

Трябваше да престане да мисли за подобни неща. Имаше и по-важни задачи, върху които да се съсредоточи.

Разговорът се насочи към конкретните начини, по които Елънд да се опита да манипулира Страф. Всички му даваха съвети за това как се организира хубава измама. Вин ги наблюдаваше и търсеше незабележима промяна в поведението и маниерите им, опитваше се да реши кой може да е шпионинът кандра.

Не беше ли Клъбс малко по-мълчалив от обикновено? Защо Дух бе престанал да говори на диалект — защото бе пораснал, или понеже кандрата трудно можеше да имитира странния му говор? Какво караше Хам да е така превъзбуден? Освен това по-рядко от обикновено встъпваше във философски дискусии. Дали защото беше по-сериозен, или кандрата не знаеше как да се превъплъти докрай в него?

Лоша работа. Ако се задълбочаваше прекалено много, щеше да намери несъответствия в поведението на всеки. Но същевременно те си изглеждаха същите. Хората са твърде сложни същества, за да сведеш поведението им до няколко опростени правила. Освен това кандрата сигурно беше добра — от най-добрите. Зад гърба й имаше цял живот, прекаран в обучение и упражнение да имитира другите, а и тя със сигурност бе подготвяла проникването си дълго време.

Оставаше аломантията. Но покрай всички събития от последно време Вин не бе имала възможност да изпита приятелите си. Всъщност веднага щом си го помисли, си даде сметка, че липсата на време не е извинение. Истината беше, че го отлагаше нарочно. Мисълта, че някой от приятелите й — от най-приближения до краля кръг — може да е предател, й се струваше ужасяваща.

Трябва да преодолее това. Ако в групата наистина имаше шпионин, това означаваше край за всички. Защото когато враговете разберяха за плановете на Елънд…

След тази последна мисъл тя разпали бронз. Почти веднага долови аломантични пулсации от Бриз — милият непоправим Бриз. Както винаги бе твърде добър в аломантията и Вин не успяваше да усети докосванията му в повечето случаи, но освен това бе пристрастен към използването на своята сила.

Е, поне не я прилагате върху нея. Тя затвори очи и се съсредоточи. Веднъж, много отдавна, Марш се бе опитал да я обучи на тънкото изкуство за използване на бронз при разчитане на аломантични пулсации. По онова време тя не си даваше сметка с колко голяма задача се е захванала.

Когато разпалва метал, аломантът издава неосезаеми, подобни на туптене импулси, които могат да бъдат засечени само от друг аломант, разпалил бронз. Ритъмът на тези пулсации — честотата, начинът, по който „звучат“ може да подскаже точно какъв метал е разпален.

Не беше никак лесно, нужно беше време и упорити тренировки, но Вин вече разполагаше с известен опит. Тя се напрегна. Бриз гореше месинг — вътрешния, духовен тласкащ метал. И…

Вин се съсредоточи още повече. Усети как импулсите преминават през нея, двоен притупващ ритъм при всеки удар. Определено се насочваха надясно. Целеха някого другиго, някой, който почти ги попиваше.

Елънд. Бриз бе съсредоточен върху краля. Нищо чудно, като се имаше предвид текущата дискусия. Приз винаги Тласкаше хората, с които говореше.

Успокоена, Вин се облегна назад. Но изведнъж настръхна. „Марш смята, че бронзът притежава повече свойства, отколкото знаят хората. Дали…“

Затвори очи и се съсредоточи върху аломантичните пулсации. Разпали бронз и се концентрира толкова силно, че я заболя главата. В пулсациите имаше… вибриране. Не знаеше какво може да означава това.

„Съсредоточи се!“ — заповяда си тя. Ала въпреки това пулсациите упорито отказваха да й разкрият някаква допълнителна информация.

„Добре де. Ще използвам измама“. Тя изгаси калая — почти винаги го държеше разпален — и се пресегна навътре към Четиринайсетия метал. Дуралуминий.

Аломантичните пулсации се усилиха рязко… станаха оглушителни… мощни… имаше чувството, че разтърсват видимо тялото й. Блъскаха като удари по огромен тъпан, поставен непосредствено до нея. Но тя все пак успа да изтръгне нещо от тях.

„Тревога, нервност, безпокойство, неувереност, тревога, нервност, безпокойство…“

Свърши се. Бронзът й изгоря в едно кратко изригване. Вин отвори очи. Никой в стаята не я гледаше, освен ОреСюр.

Чувстваше се напълно изцедена. Главоболието, което бе предизвикала преди малко, сега се развихри с пълна сила. Но тя полагаше отчаяни усилия да запази късчето информация, до което се бе докопала. Не беше изразено с думи, а с чувства — първото й опасение бе, че Бриз предизвиква тези чувства. Тревога, нервност, безпокойство. Но почти веднага си спомни, че Бриз е Усмирител. Ако се беше съсредоточил върху някое чувство, по-скоро щеше да го заглушава. Да се опитва да го изолира от останалите.

Тя погледна Елънд. „Ах, да… старае се да му придаде увереност!“ Ако Елънд стоеше малко по-изправен, това бе, защото Бриз му помагаше незабележимо. Усмиряваше тревогата и безпокойството. И го правеше дори докато подхвърляше обичайните си подигравателни забележки.

Вин погледна с възхищение едрия охранен мъж. Винаги се бе чудила какво точно е мястото на Бриз в групата. Останалите до един й се струваха идеалисти. Дори Клъбс под грубоватата си външност бе силно положителен човек.

Бриз беше различен. Манипулативен, малко егоистичен — сякаш бе влязъл в групата, за да търси предизвикателство, а не за да помогне на скаа. Но Келсайър твърдеше, че бил подбрал хората си много внимателно, заради вярата им, не само заради уменията. Може би Бриз беше изключение. Вин го гледаше как сочи с бастуна си Хам, докато произнася надути фрази. А ето, че отвътре бе съвсем различен.

„Бриз, ти си добър човек — помисли тя и неволно се усмихна. — Само че се опитваш да го скриеш“.

Освен това не беше самозванец. Знаеше го и преди, разбира се, Бриз го нямаше в града, когато бяха открили следите от кандрата. Но допълнителното потвърждение намали поне малко бремето, което й тегнеше.

Ако можеше със същата лекота да елиминира и другите.

След срещата Доксон отиде да пише писмата, които му бяха поръчали, Хам — да провери охраната. Клъбс се върна към подготовката на войниците, а Бриз се зае с нелеката задача да успокои Събора във връзка с отсъствието на Елънд.

На излизане Вин погледна Тиндуил. „Все още ли я подозираш?“ помисли развеселено Елънд, кимна й окуражаващо и Вин се намръщи. Би й позволил да остане, но предпочиташе да понася забележките на Тиндуил насаме.

Вин излезе, следвана от кандрата-овчарка. „Изглежда, все повече се привързва към това същество“ — помисли си със задоволство Елънд. Чувстваше се по-спокоен, че има кой да я наглежда.

Щом Вин затвори вратата, Елънд въздъхна и си разтърка рамото. Седмиците упражнения със сабята и фехтоваческото бастунче оказваха въздействието си — тялото му бе покрито със синини. Опитваше се да не показва, че го боли — поне пред Тиндуил. „Да видим какво ще каже за днешното ми поведение. Не може да не ме похвали за напредъка“.

— Е? — попита той.

— Пълен провал — заяви Тиндуил и се надигна от креслото.

— И друг път съм го чувал — отвърна Елънд и почна да подрежда книгите на писалището. Тиндуил настояваше слугите да се грижат за реда в кабинета му, но той се възпротивяваше на това. Обичаше купчините книги и документи и не искаше други да ги пипат и подреждат.

— Не може да не признаеш, че този път бях по-добър — подхвърли Елънд. — Накарах ги да ме пуснат в лагера на Страф.

— Ти си крал, Елънд Венчър — отвърна тя със скръстени ръце. — Никой не може да те „пуска“ където и да било. Първата промяна в отношението трябва да тръгва от теб — престани да мислиш, че другите са тези, които ще ти разрешават разни неща.

— Кралят трябва да бъде заобиколен от съзнателни граждани — възрази Елънд. — Не искам да се превърна в някой нов лорд Владетел.

— Кралят трябва да е силен — поправи го Тиндуил. — Той приема съвет, но само ако го поиска. И дава ясно да се разбере, че окончателното решение е негово, а не на съветниците. Необходим ти е по-добър контрол върху твоите съветници. Ако те не те уважават, същото ще важи и за враговете ти — както и за масите.

— Хам и другите ме уважават.

Тиндуил само повдигна вежди.

— Наистина! — увери я той.

— Как те наричат?

Елънд сви рамене.

— Те са мои приятели. Наричат ме на малко име.

— И дори съкратено. „Ел“!

Той се изчерви и се наведе над книгите.

— Искаш да ги накарам да се обръщат към мен с титлата?

— Да — отвърна Тиндуил. — Особено пред другите. Трябва да се обръщат с „ваше величество“ или поне с „милорд“.

— Съмнявам се, че Хам ще се съгласи — подхвърли Елънд. — Той има свои виждания за авторитета.

— Ще ги преодолее — каза Тиндуил и прокара пръст по един рафт с книги. — Не беше нужно да показва пръста си на Елънд, той и сам се сети, че е изцапан с прах.

— Ами ти? — попита я той.

— Какво аз?

— И ти ме наричаш „Елънд Венчър“, а не „ваше величество“.

— Аз съм различна.

— Не виждам с какво може да си различна. Отсега нататък желая да се обръщаш към мен с „ваше величество“.

Тиндуил му отвърна с убийствена усмивка.

— Много добре, ваше величество. А сега отпуснете юмруци. Ще трябва да поработим върху това — един държавник не бива да издава нервността си.

Елънд погледна ръцете си и отпусна юмруци.

— Е, добре.

— В добавка — продължи тя, — все още шикалкавите, когато говорите. Така изглеждате колеблив и неуверен.

— Работя върху това.

— Не се извинявайте, ако не го мислите наистина — посочи Тиндуил. — И не давайте обяснения. Не е необходимо. Водачът често се преценява по способността му да носи отговорност. Щом сте крал, всичко, което става във вашето кралство — независимо кой го извършва, — е по ваша вина. Вие сте отговорен дори за природни бедствия като земетръс или буря.

— И армии — добави Елънд.

Тиндуил кимна.

— И армии. Ваша работа е да се справяте с тези неща и с всичко останало, което не е както трябва. Трябва просто да приемете този факт.

Елънд кимна и взе една книга.

— А сега да поговорим за вината — продължи Тиндуил и седна. — Престанете да подреждате. Това не е занимание за краля.

Елънд въздъхна и остави книгите.

— Вината — продължи Тиндуил — не е присъща на кралете. Трябва да спрете да се съжалявате.

— Току-що ми каза, че съм виновен за всичко, което се случва в кралството ми!

— Така е.

— Как тогава да не изпитвам вина?

— Трябва да се изпълните с увереност, че вашите действия са най-добрите. И че независимо колко лоши са нещата, без вас ще станат още по-лоши. Когато се случи нещастие, вие поемате отговорност, но не се въргаляте в прахта, нито се захващате да чистите. Не ви е позволено да го правите, чувството за виновност е лукс за по-малките от вас. Просто правите това, което се очаква от вас.

— И то е?

— Оправяте положението.

— Страхотно — рече Елънд. — Ами ако се проваля?

— В такъв случай поемате отговорността и правите втори опит.

Елънд завъртя очи.

— Ами ако не успея да поправя нещата? Ако наистина не съм подходящ за крал?

— Тогава освобождавате трона. За предпочитане чрез самоубийство — стига, разбира се, да сте оставили наследник. Добрият крал винаги го прави.

— Разбира се — рече Елънд. — Значи смяташ, че трябва да се самоубия?

— Не. Казвам, че трябва да се гордеете със себе си, ваше величество.

— Не ми прозвуча така. Всеки ден ми повтаряш колко лош крал съм и как народът страда от това! Тиндуил, зная, че не съм най-добрата кандидатура за този пост. Избраникът беше убит от лорд Владетеля.

— Стига с това! — тросна се Тиндуил. — Независимо дали го вярвате, или не, вие сте най-добрият човек за този пост. Ваше величество.

Елънд изсумтя.

— И сте най-добрият — продължи тя, — защото сте на трона. Ако има нещо по-лошо от посредствения крал, това е хаосът — в който ще изпадне вашето кралство, ако ви няма. Хората от двете страни, благородници и скаа, ви приемат. Може да не вярват във вас, но ви приемат. Ако се откажете сега — или загинете, — ще настъпят объркване, безредици и разрушения. Макар и неподготвен, с мекушав характер, може би дори мишена на присмех, вие сте единственото, което има тази страна. Вие сте кралят, Елънд Венчър…

Елънд я погледна замислено.

— Да, зная. Макар че не се чувствам крал.

— Няма място за самообвинения. Приемете, че сте крал, че това не може да се промени и че носите цялата отговорност. Каквото и да правите, бъдете уверен — защото ако не сте, ще настъпи хаос.

Елънд кимна.

— Трябва да сте арогантен, ваше величество — продължи Тиндуил. — Всички успели водачи споделят една обща черта — те вярват, че могат да се справят по-добре от останалите. Скромността е хубаво нещо, но когато идва време да се вземат решения, човек не може да си позволи лукса да се съмнява в способностите си.

— Ще се опитам.

— Добре. — Тиндуил кимна. — А сега да преминем към следващия въпрос. Кажете ми, защо не се ожените за това момиче?

Елънд се намръщи. „Това не го очаквах…“

— Струва ми се, въпросът е личен, Тиндуил.

— Да, личен е.

Елънд продължи да се мръщи, но тя го гледаше очаквателно.

— Не зная — рече той накрая, отпусна се в креслото и въздъхна. — Вин не е като… другите жени.

Тиндуил повдигна вежди и гласът й леко омекна.

— Ваше величество, колкото повече жени опознавате, толкова по-често ще ви се иска да го казвате за всяка от тях.

Елънд кимна унило.

— Независимо от това — рече Тиндуил, — нещата не могат да останат така. Не бих искала да се меся в личните ви дела, но както вече казах, външният вид е много важен за краля. Не ви отива да се показвате пред хората придружен от любовница. Зная, че това е нещо естествено сред имперските благородници. Но скаа очакват повече от вас. Може би заради фриволното отношение на благородниците към плътските удоволствия те открай време ценят моногамията. И очакват от вас да споделяте ценностите им.

— Ще трябва да проявят търпение — заяви Елънд. — Защото поисках ръката на Вин и тя ми отказа.

— Знаете ли причината?

Елънд поклати глава.

— Тя… понякога не говори съвсем разумно.

— Може би просто не е подходящият човек за тази работа?

Елънд я стрелна с поглед.

— Какво значи пък това?

— Че се нуждаете от някоя по-изтънчена. Сигурна съм, че е отличен телохранител, но като дама…

— Спри! — тросна се Елънд. — Харесвам Вин такава, каквато е.

Тиндуил се усмихна.

— Какво? — попита настойчиво Елънд.

— Цял следобед ви обиждам, ваше величество, а вие почти не се намръщихте. Но веднага щом споменах любимата ви Мъглородна, лицето ви се забули от облаци. Почти сте готов да ме изгоните.

— Е, и?

— Значи я обичате?

— Разбира се. Не я разбирам, но е така — обичам я.

Тиндуил кимна.

— Тогава моля за прошка, ваше величество. Трябваше да се уверя.

Елънд се намръщи, но изглеждаше малко поуспокоен.

— Значи това беше поредният изпит, така ли? Искаше да провериш как ще реагирам на думите ти за Вин?

— Не само аз ще ви подлагам на изпитания, ваше величество. Хубаво е да свиквате с това.

— Но какво те интересува връзката ми с Вин?

— Любовта не е лесно занимание за кралете, ваше величество — посочи Тиндуил с нетипичен за нея мек тон. — Ще разберете, че привързаността ви към това момиче може да ви навлече повече неприятности от много други неща.

— И това е причина да се откажа от нея? — попита ядосано Елънд.

— Не. Не мисля, че е.

Елънд не сваляше втренчен поглед от нея.

— Звучи малко… странно от устата ти. А къде остават кралските задължения и външният вид?

— Винаги може да се направи изключение.

„Интересно — помисли Елънд. — Тази жена е по-умна, отколкото предполагах“.

— А сега — заговори Тиндуил. — Как вървят упражненията? Елънд неволно потърка удареното си рамо.

— Добре, струва ми се…

Прекъсна го почукване на вратата и миг по-късно влезе капитан Демоа.

— Ваше величество, дойде пратеник на лорд Сет.

— Пратеник? — попита Елънд и се надигна.

Демоа се поколеба. Изглеждаше сконфузен.

— Ами… нещо от тоя род. Твърди, че е дъщеря на лорд Сет и че е дошла да търси Бриз.

21.

Скъпата рокля на младата жена — от светлочервена коприна, с дантелени ръкави — би й придала изтънчен вид, ако не беше изтичала към Бриз веднага щом влезе. Светлите й къдрици подскочиха игриво, тя нададе радостен вик и се хвърли на врата му.

Беше на около осемнайсет.

Елънд погледна Хам, който стоеше като поразен от гръм.

— Е, изглежда, беше прав за Бриз и дъщерята на Сет — прошепна Елънд.

Хам поклати глава.

— Не мисля… аз просто се пошегувах… смятах, че Бриз никога…

Бриз, от своя страна, изглеждаше крайно объркан в прегръдките на момичето. Намираха се в приемната на двореца, на същото място, където Елънд се бе срещнал с пратеника на баща си. През високия до тавана прозорец се процеждаше следобедна светлина. Отстрани беше строен малък отряд прислужници, очакващи заповедите на краля.

Бриз погледна Елънд и се изчерви до уши.

„Не съм го виждал толкова смутен“ — помисли Елънд.

— Миля моя — рече Бриз и се покашля, — ще бъдеш ли така добра да се представиш на краля?

Момичето най-сетне пусна Бриз, отстъпи назад и се поклони грациозно пред Елънд. Беше леко пълничка, с прическа в стил от времето преди Рухването и бузите й горяха от вълнение. Имаше красиво лице и очевидно бе получила добро възпитание — точно от този тип девойки, които Елънд се бе научил да отбягва.

— Елънд — почна Бриз, — позволи ми да ти представя Алриане Сет, дъщеря на лорд Ашуедър Сет, крал на Западната област.

— Ваше величество — рече Алриане.

Елънд кимна.

— Лейди Сет… — Млъкна, после продължи с глас, в който се долови надежда. — Вие сте посланичка на баща ви?

Алриане се поколеба.

— Ами… не бих казала, че ме праща той, ваше величество.

— О, скъпа — въздъхна Бриз, извади кърпичка и попи челото си.

Елънд погледна Хам, после пак момичето.

— Ще бъдете ли така добра да ни обясните? — И я покани с жест да се настани в едно от креслата. Алриане кимна ентусиазирано, но докато сядаше, се постара да е близо до Бриз. Елънд даде знак на прислугата да поднесе изстудено вино.

Имаше нужда да пийне нещо.

— Търся убежище, ваше величество — почна забързано Алриане. — Трябваше да избягам. Бризи сигурно ви е казал какъв е баща ми!

Бриз се оглеждаше смутено и девойката сложи успокоително ръка на коляното му.

— И какъв е баща ви? — попита Елънд.

— Обича да командва. И да се разпорежда. Прогони Бризи и аз трябваше да го последвам. Не можех да остана и миг повече в онзи лагер. Военен лагер! Да доведе мен, една млада дама, на война! Знаете ли какво е да ви се подхилква всеки войник, покрай който минавате? Представяте ли си, че трябваше да спя в палатка?

— Аз…

— Рядко имахме прясна вода — продължаваше Алриане. — И не можех да се изкъпя от страх да не ме зяпат войниците. А докато пътувахме насам, седях по цял ден в каретата и се друсах. Ако не беше Бризи, нямаше да има с кого да си поговоря. А после баща ми го изгони…

— Защото? — подкани я нетърпеливо Хам.

Бризи се закашля.

— Трябваше да избягам, ваше величество — продължи Алриане. — Моля ви, приемете ме при вас. Зная неща, които могат да ви бъдат от полза. Неща, които видях в лагера на баща ми. Обзалагам се, не знаете, че получава припаси от фабриката в Хаверфрекс! Какво мислите за това?

— Ами… впечатляващо — отвърна неуверено Елънд. Алриане кимна рязко.

— И дойдохте да намерите Бриз? — попита Елънд.

Алриане се изчерви. Но когато заговори, не изглеждаше толкова свенлива.

— Трябваше да го видя, ваше величество. Той е толкова чаровен… прекрасен. Не очаквам баща ми да ме разбере.

— Ясно — рече Елънд.

— Моля ви, ваше величество — заговори отново Алриане. — Трябва да ме приемете. Сега, когато напуснах баща си, няма къде да ида!

— Можете да останете тук… поне за известно време — рече Елънд и кимна на Доксон, който току-що бе влязъл. — Но както виждам, бягството ви не е било лесно. Бихте ли искали да се освежите?

— О, с голямо удоволствие, ваше величество!

Елънд погледна Кадон, един от дворцовите стюарди, който стоеше в дъното на помещението с останалата прислуга, и той кимна — стаите вече бяха приготвени.

— В такъв случай — продължи Елънд и се изправи, — Кадон ще ви отведе в покоите ви. Вечерята ще е в седем и тогава ще можем да си поговорим.

— Благодаря ви, ваше величество! — отвърна Алриане, скочи чевръсто от креслото, прегърна Бриз, след това пристъпи напред, сякаш се готвеше да прегърне и Елънд. За щастие се отказа навреме и остави на слугата да я отведе.

Елънд седна. Бриз въздъхна дълбоко и се облегна уморено назад. Доксон седна на мястото на момичето.

— Това беше малко… неочаквано — отбеляза Бриз.

Последва неловко мълчание. Само шумоленето на поклащащите се зад прозорците дървета нарушаваше тишината. След това — съвсем неочаквано — отекна смехът на Хам. В първия миг Елънд се стресна, но после — въпреки опасностите, въпреки тежестта на проблема — неволно се присъедини към него.

— О, стига — изпуфтя Бриз, но това само засили смеховете още повече. Може би беше заради нелепата случка или защото всички имаха нужда от разтуха, но Елънд продължи да се смее все по-неудържимо. Хам не му отстъпваше и дори Доксон си позволи една усмивчица.

— Не виждам нищо весело — рече Бриз. — Дъщерята на лорд Сет — човекът, който в момента е обсадил нашия град — току-що поиска убежище. Дори Сет досега да се е колебаел дали да ни види сметката, вече със сигурност ще го стори!

— Зная. — Елънд въздъхна. — Само че…

— Ама как само те прегръщаше с пухкавите си ръчички! — възкликна Хам. — Не мога да си представя по-нелепа картина от тази, в която ти си обвързан с толкова вятърничаво девойче!

— Всъщност това променя донякъде общата картинка — заговори Доксон. — Макар че, Бриз, не очаквах точно от теб да се забъркаш в подобна история. Откакто го няма Кел, се надявах, че сме приключили с женските истории.

— Вината не е моя — отбеляза Бриз. — Момичето е сбъркало човека.

— А, в това няма съмнение — промърмори Хам.

— Хубаво де — обади се един нов глас. — Какво беше това розово нещо, с което току-що се разминах в коридора?

Елънд се обърна. Вин стоеше на прага със скръстени ръце. „Колко е тиха. И как е успяла да се промъкне незабелязано в двореца?“

Тя никога не носеше обувки с тракащи токове, нито дрехи, които биха могли да шумолят, нямаше метал по дрехите си, за да не може да го Тласкат други аломанти.

— Не беше розово, скъпа — отвърна Бриз. — А по-скоро червено.

— Тъй де — каза Вин и пристъпи напред. — Обясняваше на слугите колко топла трябва да е ваната й и каква храна да й поднесат.

Бриз въздъхна.

— Това е Алриане. Вероятно ще трябва да си вземем сладкар — или да й поръчваме специални сладкиши. Има особени изисквания по въпроса.

— Алриане Сет е дъщеря на лорд Сет — обясни Елънд на Вин, докато тя сядаше до него. — Изглежда, двамата с Бриз са открили един в друг сродни души.

— Моля? — Бриз се облещи. Вин сбърчи нос.

— Това е отвратително, Бриз. Ти си възрастен човек. А тя е още дете.

— Не сме имали връзка — тросна се Бриз. — Освен това нито аз съм толкова възрастен, нито тя е дете.

— Стори ми се някъде на дванайсет — отбеляза Вин. — Не повече.

Бриз завъртя очи.

— Алриане е израсла сред провинциални благородници — наивна е и разглезена, — но не заслужава да се говорят такива неща за нея. Всъщност при определени обстоятелства е доста духовита.

— Е, имало ли е нещо между вас? — попита настойчиво Вин.

— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Не съвсем… Нищо, което да се изтълкува по неправилен начин. Макар че точно това се случи, когато баща й разбра… Чакай малко, Вин, точно ти ли ме питаш? Спомням си една млада жена, която се беше лепнала за стария Келсайър преди две години.

Елънд настръхна.

Вин се изчерви.

— Никога не съм се „лепвала“ за Келсайър.

— Даже в началото? — попита Бриз. — Хайде стига, мъж като него. Той те спаси от онзи стар разбойник, дето искаше да те строши от бой, взе те…

— Отвратителен си — прекъсна го Вин и скръсти ръце. — Келсайър ми беше като баща.

— Е, по-нататък, предполагам, Но в началото…

Елънд вдигна ръка.

— Стига. Този спор е безсмислен.

Бриз изсумтя, но млъкна.

„Тиндуил е права — помисли Елънд. — Ще ме слушат само ако се държа така, сякаш го очаквам от тях“.

— Трябва да решим какво да правим — продължи той.

— Дъщерята на човека, който ни заплашва, може да е силен коз при преговорите — посочи Доксон.

— Предлагаш да я използваме за заложница? — Вин присви очи.

Доксон повдигна рамене.

— Все някой трябваше да го каже, Вин.

— Не точно заложница — намеси се Хам. — В края на краищата тя сама дойде при нас. Като я оставим тук, ще получим същия ефект.

— Рискуваме да ядосаме Сет — рече Елънд. — А първоначалният ни план бе да го привлечем за съюзник.

— Е, тогава можем да му я върнем — рече Доксон. — И да си осигурим благосклонността му при преговорите.

— А нейната молба? — попита Бриз. — Тя не е щастлива в лагера на баща си. Не трябва ли да се съобразим с желанието й?

Всички погледнаха Елънд. Той се замисли. Преди няколко седмици споровете сигурно щяха да продължат. Странно колко бързо бяха започнали да очакват от него решения.

Кой беше той? Човек, озовал се случайно на трона? Неподходящ заместник на истинския водач? Идеалист, непознаващ опасностите на философията, в която вярва? Глупак? Дете? Самозванец?

Най-доброто, което имаха.

— Тя остава — заяви той. — Засега. Може би ще бъдем принудени да я върнем, но нека първо да видим какво ще спечелим. Нека Сет се поизпоти малко. Поне ще спечелим време.

Всички кимнаха. Бриз изглеждаше облекчен.

„Правя, каквото е по силите ми — помисли Елънд. — Вземам такива решения, каквито смятам за най-правилни. Само дето ще трябва да поема и последствията“.

22.

Хаос и стабилност — мъглата обединяваше и двете.

На земята имаше империя, в империята десетина отслабени кралства, в кралствата градове, градчета и села, плантации. И над всичко това, вътре в него, около него, съществуваше мъглата. Тя беше по-неизбежна от слънцето, защото не можеше да бъде скрита от облаци. Беше по-силна от бурите, тъй като надживяваше и най-яростната стихия. Тя оставаше. Променяше се, но беше вечна.

Денят бе нетърпелива въздишка в очакване на нощта. Но когато се спусна мракът, Вин установи, че мъглите не й носят покой както преди.

Вече нищо не изглеждаше сигурно. Навремето нощта бе нейното убежище, а сега тя непрестанно се оглеждаше в търсене на призрачни очертания. Някога Елънд бе нейният пристан, но сега и той се променяше. Някога бе сигурна, че може да опази нещата, които обича, но напоследък все повече се боеше от силите, които настъпваха към Лутадел и които надхвърляха възможностите й да ги спре.

Нищо не я плашеше повече от собственото й безсилие. Като малка бе свикнала с мисълта, че не може да промени света, но Келсайър я бе научил на самоуважение.

Ако не можеше да опази Елънд, каква полза от нея?

„Все още бих могла да свърша някои неща“ — помисли си тя. Беше приклекнала на един тесен корниз, вятърът полюшваше краищата на мъглопелерината й. Точно под нея факли озаряваха предния двор на Цитаделата Венчър, където бяха на пост двама от войниците на Хам. Озъртаха се изплашено в мъглата.

Стражите не можеха да я видят тук горе; те всъщност едва ли забелязваха нещо и на двайсет крачки в тази гъста мъгла. Не бяха аломанти. Освен с основната си група Елънд разполагаше само с десетина Мъгливи — много по-малко, отколкото имаха другите нови крале в Последната империя. От Вин се очакваше да промени баланса.

Някой отвори портата и излезе навън. Вин чу гласа на Хам — поздравяваше пазачите. Една от причините за тяхното усърдие всъщност бе самият Хам. Може да беше анархист по душа, но от друга страна, бе отличен водач. Войниците му не бяха най-дисциплинираните, които Вин бе виждала, но бяха най-лоялните.

Хам поговори с тях, после им махна и се отдалечи в мъглите. В тесния двор между Цитаделата и външната стена бяха разположени няколко поста и Хам бе излязъл да ги обиколи. Крачеше бодро в нощта, като разчиташе на разсеяната звездна светлина, вместо да се заслепява със запалена факла. Навик на крадец.

Вин се усмихна, скочи на земята и изтича след него. Той продължи напред, без да я забелязва.

„Какво ли е да притежаваш само една аломантична сила? — зачуди се тя. — Да можеш да увеличиш силата си, но същевременно слухът ти да е слаб като на обикновен човек?“ Вече две години разчиташе предимно на новите си способности.

Следваше Хам безшумно, докато не приближиха засадата. Вин се напрегна и разпали бронз.

ОреСюр внезапно нададе вой и изскочи иззад купчина сандъци. Кандрата бе само тъмен силует в нощта и нечовешкият й вой стресна дори Вин. Хам се извъртя и изруга тихо.

И инстинктивно разпали пютриум. Съсредоточена върху бронза, Вин недвусмислено определи, че пулсациите произхождат от него. Хам се заозърта да види къде е ОреСюр. Аломантията му означаваше, че не е самозванец. Вин можеше да зачеркне още едно име от списъка.

— Всичко е наред, Хам — рече тя и пристъпи напред.

Той спря, извадил фехтоваческото бастунче.

— Вин? — попита, примижавал в мъглата.

— Аз съм — потвърди тя. — Извинявам се, стреснал си кучето ми. Нощем е доста нервно.

Хам се отпусна.

— Е, случва се. Нещо интересно тази нощ?

— Нищо важно. Ако има, ще ти кажа веднага. Хам кимна.

— Благодаря. Макар че едва ли ще съм ти от полза. Може да съм капитан на охраната, но ти си тази, дето върши важната работа.

— По-ценен си, отколкото смяташ, Хам — рече Вин. — Елънд ти има доверие. Откакто Джастис и другите заминаха, той се нуждае от приятел.

Хам кимна. Вин се обърна и погледна в мъглата, към мястото, където ги очакваше ОреСюр. Изглежда, се чувстваше все по-удобно в тялото на кучето.

Сега, след като знаеше, че Хам не е самозванец, трябваше да обсъди нещо с него.

— Хам — заговори тя, — ти си много по-полезен за Елънд, отколкото си даваш сметка.

— За самозванеца ли говориш? — попита тихо той. — Елънд ме накара да свикам дворцовата прислуга и да проверя кой е отсъствал през деня. Трудна задача.

Тя кимна и каза:

— Има и нещо друго, Хам. Свърши ми атиумът.

Той стоеше мълчаливо в мъглата. След малко изруга тихо.

— Сигурно ще умра при следващата среща с Мъглороден — продължи тя.

— Само ако той има атиум.

— Какви са шансовете да пратят някой да се бие с мен без атиумен запас?

Той се поколеба.

— Хам — продължи тя, — трябва да открия някакъв начин да се бия с противник, който гори атиум. Кажи ми, че знаеш такъв.

Хам сви рамене в мрака.

— Има доста теории, Вин. Веднъж водих дълъг разговор с Бриз по въпроса — макар че през по-голямата част от времето той се оплакваше, че го обиждам.

— Е? — попита тя. — Какво мога да направя? Той се почеса по брадичката.

— Според повечето изследователи най-добрият начин да убиеш Мъглороден, който има атиум, е като го изненадаш.

— Това няма да ми помогне, ако той нападне пръв — възрази Вин.

— Ами… — Хам се замисли. — Освен изненадата май няма много други възможности. Някои казват, че можеш да убиеш Мъглороден, който гори атиум, ако го притиснеш в неизгодно положение. Това е като игра на камъчета — понякога единственият начин да вземеш камъка в ъгъла е да го приковеш така, че накъдето и да помръдне — умира. Но да го направиш с Мъглороден ще е страшно трудно. Проблемът е, че атиумът му позволява да вижда в бъдещето — той ще предвиди всички ходове, водещи към клопката, и ще ги избегне. По някакъв начин металът подсилва ума му.

— Така е. Когато горя атиум, често избягвам някоя атака още преди да разбера откъде идва.

Хам кимна.

— И тъй — рече Вин. — Какво друго?

— Това е, Вин — отвърна Хам. — Крадците доста говорят на тази тема — всички се страхуваме да излезем срещу Мъглороден. Това са двете възможности — изненада или положение, от което няма измъкване. Съжалявам.

Вин се намръщи. Нито една от двете възможности не й се струваше подходяща, ако я нападнат неочаквано.

Хам се засмя.

— Защо просто не избягваш ситуациите, в които ще ти трябва атиум? Никой не знае какво ни очаква, ако те изгубим…

Вин кимна, макар да не беше сигурна, че Хам я вижда в мрака. После махна на ОреСюр и тръгна към стената на Цитаделата, като остави Хам сам на павираната алея.

— Господарке — рече ОреСюр, когато се качиха на стената, — бихте ли ми обяснили защо трябваше да плашим господаря Хамънд? Нали е ваш приятел.

— Това е изпитание — отвърна тя, спря между две бойници и погледна към града.

— Изпитание, господарке?

— За да видя дали ще използва аломантия. Така вече зная, че той не е самозванецът.

— Аха — отвърна кандрата. — Хитро, господарке.

Вин се усмихна.

— Благодаря. — Забеляза, че към тях се приближава патрул. Не искаше да разговаря с войниците и затова кимна към най-горната караулна, хвърли една монета, тласна се от нея и скочи на караулната. ОреСюр дотича при нея, като използва странната мускулатура на кандра, за да прескочи широката десетина стъпки пропаст.

Вин седна, скръсти ръце и потъна в размисъл, а ОреСюр се излегна на ръба на покрива, провесил лапи надолу. Вин си спомни нещо. „ОреСюр смята, че кандрата не може да придобие аломантични сили, ако изяде аломант… но възможно ли е самата кандра да е аломант? Така и не привършихме този разговор“.

— Това ми подсказва, че човекът не е кандра, нали? — попита тя и се обърна към ОреСюр. — Защото вие, кандрите, нямате аломантични способности. Права ли съм?

ОреСюр не отговори.

— ОреСюр?

— От мен не се изисква да отговарям на този въпрос, господарке.

„Да — въздъхна Вин. — Договорът. Как ще хвана другата кандра, след като ОреСюр не отговаря на въпросите ми?“ Сви раздразнено устни и се загледа в безкрайните мъгли.

— Планът ви ще успее, господарке — обади се тихо ОреСюр.

Вин извърна глава към него. Той лежеше, отпуснал глава на предните си лапи, и гледаше към града.

— Всеки, от когото доловите аломантия, няма да е кандра.

Вин усети неохота в гласа му, а и той не я гледаше. Сякаш говореше насила, сякаш издаваше информация, която би трябвало да запази скрита.

„Толкова е потаен“.

— Все пак благодаря — каза тихо.

ОреСюр сви кучешките си рамене.

— Зная, че не ти е приятно да работиш с мен — продължи Вин. — И двамата бихме предпочели да не сме заедно по цели нощи. Но някак трябва да се спогодим.

ОреСюр кимна отново, извърна муцуна настрани и попита:

— Защо ме мразите?

— Не те мразя.

ОреСюр я погледна и повдигна вежди. Имаше мъдрост в тези очи и разбиране. Вин го забеляза с изненада. Никога досега не бе забелязвала тези неща у него.

— Аз… — Вин млъкна и извърна глава. — Все още не съм свикнала с мисълта, че изяде тялото на Келсайър.

— Не вярвам да е това. Твърде сте умна, за да се притеснявате от подобен факт.

Вин смръщи вежди, но кандрата не сваляше поглед от нея. Тя се обърна и пак се загледа в мъглите. „Защо ли повдига този въпрос? Тъкмо бяхме започнали да се разбираме. Всъщност наистина ли искам да знам отговора?“

— Сигурно защото ти знаеше — прошепна тя.

— Прощавайте, господарке?

— Ти знаеше — повтори тя, загледана в мъглите. — Ти беше единственият от групата, който бе наясно, че Келсайър ще умре. Той ти е казал, че ще позволи да го убият и че можеш да изядеш костите му.

— Ах — въздъхна тихо ОреСюр.

Вин втренчи пронизващия си поглед в овчарката.

— Защо не ни каза? Наясно беше какво изпитваме към Келсайър. Не ти ли мина през ума да споделиш с нас какво е намислил този идиот? Че бихме могли да го спрем, да потърсим друг начин?

— Не бива да сте тъй сурова, господарке.

— Нека ти кажа тогава. Беше ми страшно тежко, когато той умря. И когато ти дойде при мен по негова заповед. Но не ми каза какво си направил.

— Договорът, господарке — рече ОреСюр. — Не искате да чуете това, но аз бях обвързан. Келсайър не пожела да узнаете плана му и аз нямах право да го разкрия. Можете да ме мразите колкото си искате, но не съжалявам за действията си.

— Не те мразя. — „Това го преодолях“. — Но, честно, не би ли нарушил Договора, ако е за негово добро? Ти служеше на Келсайър дели две години. Не те ли заболя поне мъничко, когато той умря?

— Какво ме е грижа, ако един или друг господар умира? — попита ОреСюр. — Винаги има друг да заеме мястото му.

— Келсайър не беше като другите.

— Така ли?

— Да.

— Простете, господарке. Ще мисля каквото ми наредите.

Вин понечи да отговори, но се отказа. Щом беше решил да разсъждава като глупак, негова воля. Можеше да продължава да мрази господарите си, но…

Също както го мразеше тя. Задето бе удържал на думата си, задето бе изпълнил Договора.

„Откакто се запознахме, се държа с него отвратително. Първо беше Реноа и аз не можех да понасям играта, понеже я намирах за престорена. После, като ОреСюр, все го избягвам. Мразя го, защото остави Келсайър да умре. А сега го накарах да заживее в животинско тяло. През двете години, откакто сме заедно, го попитах само веднъж за миналото му, и то за да разбера как да заловя самозванеца“.

Зарея поглед в мъглите. От всички в групата само ОреСюр беше външен. Дори не го канеха на съвещанията. Помагаше им, доколкото може, беше изиграл важната роля на „призрака“ Келсайър, вдигнал се от гроба, за да вдъхнови скаа за техния бунт. Но докато останалите имаха титли, приятелства, задължения, ОреСюр бе спечелил от падането на Последната империя единствено нов господар. Господарка по-точно.

Господарка, която го мразеше.

„Нищо чудно, че реагира така“ — помисли Вин. В съзнанието й изникнаха последните думи на Келсайър: „Има още много да учиш за приятелството, Вин…“ Кел и останалите я бяха научили какво е доверие между близки хора, макар в началото тя да не го заслужаваше.

— ОреСюр — заговори тя. — Какво представляваше животът ти, преди да те наеме Келсайър?

— Не виждам какво общо има това със самозванеца, господарке — отвърна ОреСюр.

— Не е необходимо да има нещо общо. Просто бих искала да те опозная по-добре.

— Прощавайте, господарке, но не искам да ме опознавате.

Вин въздъхна. И този опит се беше провалил.

Но… но Келсайър и останалите не й бяха обърнали гръб, когато се бе държала лошо. В гласа на ОреСюр имаше позната нотка.

— Анонимност — промълви тя.

— Господарке?

— Анонимност. Скрит дори когато си сред други. Тих, незабележим. Гледаш да си встрани, да си отделен, поне емоционално. Това е начин на живот. На защита.

ОреСюр не отговори.

— Бил си при господари — сурови мъже, които са се страхували от твоята компетентност. Единственият начин да не изпитваш омразата им е да си сигурен, че не ти обръщат внимание. Затова си се преструвал на малък и слаб. Нещо, което не таи заплаха. Но се случва да се изпуснеш, дори да се възпротивиш.

Тя се обърна към него. Той я гледаше внимателно.

— Да — рече накрая и отново се обърна към града.

— Те са те мразели — продължи тихо Вин. — Заради силата ти, защото не са можели да те накарат да престъпиш дадената дума или защото са се бояли, че не могат да те контролират.

— Започват да се страхуват от теб — заговори ОреСюр. — Параноични са дори когато те използват, боят се да не заемеш мястото им. Въпреки Договора, въпреки увереността, че кандрата никога няма да наруши своята свята клетва, те се страхуват от теб. А хората мразят това, от което се страхуват.

— И — продължи Вин — намират извинение, за да те набият. Провокираш ги дори с това, че няма с какво да ги провокираш. Мразят уменията ти, мразят факта, че нямат още причини, за да те бият, и пак те бият.

ОреСюр се обърна към нея.

— Откъде знаете тези неща?

Вин сви рамене.

— Защото те не се отнасят така само към кандрите. По същия начин главатарите пребиват малките момичета — нетипично явление за мъжкия подземен свят. Дете със странната способност да кара някои неща да се случват — да въздейства на хората, да чува неща, които не би могло, да се придвижва безшумно сред останалите. Инструмент и същевременно заплаха.

— Аз… не разбирам, господарке.

Вин се намръщи. „Нима не знае за миналото ми? Наясно е, че съм отрасла на улицата. Или… може би не?“

За първи път си даде сметка като каква я е видял ОреСюр преди две години, когато се бяха запознали. Вероятно бе предположил, че е част от групата на Келсайър, като останалите.

— Келсайър ме взе в групата само няколко дни преди да се срещна с теб — обясни тя. — Всъщност не ме взе, а ме спаси. Прекарах детството си да служа на главатари на разбойнически банди, работех за най-опасните и безскрупулни хора, за всеки, който се съгласяваше да приеме мен и брат ми. По-умните бързо разбираха, че съм полезен инструмент. Не зная дали са си давали сметка, че съм аломант — някои вероятно да, други са ме сметнали за „късметлийка“. И в двата случая обаче имаха нужда от мен. И затова ме мразеха.

— И ви биеха?

Вин кимна.

— Да. Особено последният. Това беше, когато започнах да осъзнавам, че притежавам някаква способност, но не разбирах каква. Но Кеймън знаеше. Мразеше ме, макар да ме използваше. Мисля че се страхуваше от мига, когато ще осъзная силата си. От деня, в който ще реша да го убия… Да го убия и да заема мястото му на главатар.

ОреСюр я гледаше мълчаливо.

— Кандрите не са единствените, с които хората се отнасят зле — продължи Вин. — Ние умеем да се нараняваме едни други.

— Е, при вас поне не са смеели да стигнат докрай от страх да не ги убиете — изсумтя ОреСюр. — Но удрял ви ли е господар, който да знае, че колкото и силно да блъска, не може да ви убие? Най-много да строши някоя кост, която бездруго ще зарасте. Ние сме незаменимите слуги — сутрин ни пребиват от бой, а вечер поднасяме яденето. Садизъм без последствия.

Вин затвори очи.

— Разбирам те. Не съм била кандра, но използвах пютриум. Кеймън се досещаше, че може да ме удря по-силно, отколкото е нормално.

— Защо не избягахте? — попита ОреСюр. — Не сте имали Договор, който да ви обвързва с него.

— Аз… не зная — рече тя. — Хората са странни, ОреСюр, и лоялността им често е необяснима. Останах при Кеймън, защото го познавах и се страхувах повече от това да си тръгна. Онази банда бе всичко, което имах. Брат ми бе избягал и изпитвах ужас, че съм сама. Сега всичко това ми се струва странно, но тогава… тогава си беше нещо съвсем естествено.

— Понякога едно лошо положение е по-добро от друго. Направили сте каквото е нужно, за да оцелеете.

— Може би — рече Вин. — Но има и по-добър начин, ОреСюр. Чак когато Келсайър ме намери, осъзнах, че животът може да е хубав. Не е необходимо да живееш в свят на недоверие, да се спотайваш в сенките, да стоиш настрана.

— Да, ако си човек. Но аз съм кандра.

— И пак можеш да се довериш. Не трябва да мразиш господарите си.

— Не ги мразя всичките, господарке.

— Но не им вярваш. Не им се доверяваш.

— Нищо лично, господарке.

— Да, така е. Не ни вярваш, защото се боиш да не ти причиним зло. Това ми е познато — отначало все го очаквах от Келсайър. — Тя се замисли. — Но, ОреСюр, никой не ни предаде. Келсайър беше прав. Струва ми се невероятно сега, но хората от неговата група — Хам, Доксон, Бриз — те са добри хора. И дори някой от тях да ме предаде, все още бих предпочела да им вярвам. Мога да спя нощем, ОреСюр. Да изпитвам спокойствие, да се смея. Животът е различен. По-добър.

— Вие сте човек — продължи да упорства ОреСюр. — Можете да имате приятели, защото те не се страхуват да не ги изядете, или поради някои други глупави предразсъдъци.

— Не съм мислила подобни неща за теб.

— Така ли? Господарке, преди малко признахте, че ме мразите, защото съм изял Келсайър. И защото спазвам Договора. Е, поне бяхте искрена. Хората не ни харесват. Ненавиждат ни, защото поглъщаме мъртъвците им, макар и само за да приемем формата им. Не ми казвайте, че не сте чували какво се разправя за нас. Наричат ни Мъгливи духове — същества, които крадат очертанията на хората, излезли в мъглите. Смятате ли, че подобни чудовища, с които плашат децата, могат да бъдат приети във вашето общество?

Вин се намръщи.

— Това е и целта на Договора, господарке — продължи ОреСюр със сподавен глас, доколкото това бе възможно от устата на овчарка. — Чудите се защо просто не избягаме от вас? Защо не се слеем с обществото ви и не станем невидими? Опитахме го. Много отдавна, когато Последната империя бе още млада. Но хората ни откриха и започнаха да ни избиват. Използваха Мъглородни, за да ни ловят, защото в онези дни имаше много повече аломанти. Намразиха ни, защото се страхуваха, че ще ги изместим. Почти ни бяха довършили, но тогава измислихме Договора.

— Но какво значение има това? — попита Вин. — Все още правите същите неща, нали?

— Да, но сега го правим по ваша заповед — обясни ОреСюр. — Хората обичат властта, обичат да контролират дори по-силните от тях. Ние предложихме да ви служим и измислихме този Договор — такъв, който кандра ще спазват докрай. Ние не убиваме хора. Вземаме само костите, и то след като ни наредят. Служим сляпо на господарите си. Правим тези неща оттогава и хората престанаха да ни изтребват. Все още се боят от нас, но поне знаят, че ги слушаме. Ние се превърнахме в оръдия. И докато ви се подчиняваме, господарке, ние ще оцеляваме. Ето защо ви служа. Ако наруша Договора, това ще означава да предам сънародниците си. Не можем да се бием с вас, защото имате Мъглородни, така че трябва да ви служим.

„Мъглородни. Защо Мъглородните са толкова важни?“

Реши да не разпитва повече за това. Имаше чувството, че ако го притисне, той ще се затвори в себе си.

— Ако искаш — каза Вин и го погледна в очите, — мога да те освободя от Договора.

— И какво ще промени това? — попита ОреСюр. — Ще получа нов Договор. Според нашите закони трябва да изтърпя още десет години, преди да се сдобия със свобода — и тя ще продължи само две години, през които не мога да напускам нашата родина. Иначе рискувам да ме разкрият.

— Тогава поне приеми извиненията ми — помоли го тя. — Бях глупачка, че те мразех.

ОреСюр помисли.

— Това не оправя нещата, господарке. Все още трябва да нося това проклето кучешко тяло — нямам друг образец, който да имитирам.

— Не би ли се радвал просто да си си ти самият?

— Чувствам се гол — отвърна ОреСюр, помълча, после сведе глава. — Но… трябва да призная, че новото тяло има някои предимства. Не си бях дал сметка колко е незабележимо.

Вин кимна.

— Има периоди в живота, когато всеки би дал мило и драго, за да се превърне в куче и да е незабележим за околните.

— Но не и за вас?

Вин поклати глава.

— Не. Поне засега. Знаеш ли, и аз като теб някога смятах хората за опасни, омразни. Но на този свят има и добри хора, ОреСюр. Ще ми се да можех да ти го докажа.

— За вашия крал ли говорите?

— Да — отвърна тя. — И за други.

— За вас самата?

Вин поклати глава.

— Не за мен. Не съм нито добра, нито лоша. Аз съществувам, за да убивам.

ОреСюр я погледна за миг и отпусна глава. После каза:

— Това не е важно. Но вие сте най-лошата ми господарка. Което от наша гледна точка може и да е комплимент.

Вин се усмихна, но собствените й думи се върнаха в съзнанието й. „Аз съществувам, за да убивам…“

Погледна към светлините на армиите зад градските стени. Една част от нея — останала й за спомен от Рийн — й прошепна, че има и друг начин да се воюва с тези армии. Вместо да разчитат на политика и преговори, биха могли да използват нея. Да я пратят на безшумна разходка в нощта, след която кралете и генералите на тези армии нямаше да се пробудят.

Но тя знаеше, че Елънд не би го одобрил. Щеше да каже, че ако убие Страф или Сет, местата им ще бъдат заети от други, които също така ненавиждат града.

И въпреки всичко това бе възможност. Частица от Вин бе готова да я подкрепи дори само за да сложи край на това бездейно очакване. Мисълта за обсадата не й понасяше.

„Това не е моят начин — помисли тя. — Не мога да съм като Келсайър. Твърда. Безпощадна. Мога обаче да съм нещо по-добро. Човек, който вярва на Елънд и решенията му“.

Прогони от мислите си онази Вин, която искаше Страф и Сет да бъдат убити, и насочи вниманието си към други неща. Съсредоточи се върху бронза, в търсене на признаци за аломантия. Макар че обичаше да се носи между крепостните стени, докато „патрулира“ из района, истината бе, че беше по-ефективна на едно място. Убийците най-вероятно щяха да разузнават около градските порти, защото там се събираха най-многочислените патрули и военните отряди.

Но мислите й непрестанно отлитаха в друга посока. Имаше нови сили, които движеха този свят, и Вин не беше сигурна, че иска да е от тях.

„Къде ми е мястото?“ — зачуди се тя. Все още не го беше открила — нито когато играеше ролята на Валет Реноа, нито сега, като телохранителка на мъжа, когото обичаше. Нито едно от тях не й харесваше съвсем.

Затвори очи, разпали калай и бронз и усети слабия ветрец върху настръхналата си кожа. И колкото и да бе странно, усети още нещо, макар и съвсем леко. Аломантични пулсации в далечината. Бяха толкова приглушени, че едва не ги пропусна. Като пулсациите, излъчвани от призрака в мъглата. Усещаше и тях, не много далече. На върха на сграда някъде в града. Вече беше започнала да свиква с неговото присъствие, а и нямаше кой знае какъв избор. Стига той само да наблюдаваше…

„То се опитало да убие един от спътниците на Героя — помисли Вин. — Промушило го по някакъв начин. Така пише в дневника“.

Но… какви бяха тези пулсации в далечината? Меки… и същевременно издаващи сила. Като далечен барабан. Тя затвори очи и се съсредоточи.

— Господарке? — повика я ОреСюр, козината на врата му беше настръхнала. Вин отвори очи.

— Какво?

— Чухте ли това?

Вин се изправи.

— Кое? — И също го чу. Стъпки зад стената, недалече от тях. Наведе се и видя една тъмна фигура да крачи по улицата към Цитаделата. Беше толкова съсредоточена върху бронза, че почти бе изключила слуховите дразнители.

— Браво — похвали тя ОреСюр и доближи ръба на покрива. Едва сега осъзна нещо важно. ОреСюр бе проявил инициатива — беше я предупредил за евентуална опасност, без да му заповядва да се ослушва.

Дребно нещо, но й се стори важно.

— Какво мислиш? — попита тя тихо, загледана в приближаващата се фигура. Непознатият не си осветяваше пътя с факла и въпреки това, изглежда, се чувстваше спокоен сред мъглите.

— Аломант? — попита ОреСюр.

Вин поклати глава.

— Не долавям аломантични пулсации.

— В такъв случай е Мъглороден — подметна ОреСюр. Все още не знаеше, че тя умее да прониква през Медните облаци. — Висок е за вашия приятел Зейн. Бъдете внимателна, господарке.

Вин кимна, хвърли една монета и литна в мъглите. Зад нея ОреСюр скочи от покрива, после от ръба на стената на цели двайсет стъпки по-долу.

„Определено обича да подлага на изпитание границата на способностите си“ — помисли Вин. Разбира се, ако падането не беше смъртно опасно, тя оправдаваше проявата на кураж.

Приземи се недалече от тъмната фигура, извади кинжалите, подготви металите и провери запасите от дуралуминий. След това закрачи безшумно по улицата.

„Изненада“ — помисли си. Предложението на Хам все още я караше да изпитва безпокойство. Не винаги можеше да разчита на изненада. Докато следваше непознатия, се опита да го изучи. Беше висок — много висок. Облечен в расо. Нещо повече, това расо…

Вин спря.

— Сейзед? — попита изненадано.

Терисецът се обърна и тя различи лицето му с подсилените си от калая очи. Той се усмихваше.

— Ах, господарке Вин — рече Сейзед с познатия си всезнаещ глас. — Тъкмо се питах защо толкова време не ме откривате. Вие сте…

И млъкна, защото прегръдката на Вин му изкара дъха.

— Не мислех, че ще се върнеш толкова скоро!

— Нямах намерение да се връщам, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Но се случиха неща, които ме принудиха да поема обратно. Елате да говорим с негово величество. Нося някои доста тревожни новини.

Вин го пусна, погледна спокойното му лице и забеляза в очите му умора. Изтощение. Расото му беше изцапано и от него лъхаше на пепел и пот. А Сейзед беше безупречен към външния си вид дори когато пътуваше.

— Какво има? — попита тя.

— Неприятности, лейди Вин — отвърна тихо Сейзед. — Неприятности и грижи.

23.

— Крал Лекал твърди, че разполага с двайсет хиляди от тези същества — говореше тихо Сейзед.

„Двайсет хиляди?“ — помисли смаяно Елънд. Вероятно бяха дори по-опасни от петдесетте хиляди на Страф.

Бяха се събрали в една ниша в кухнята на двореца, та готвачите да приготвят късна вечеря — Сейзед бе отказал да будят слугите, за да им подготвят столовата.

И така, седяха на прости дървени пейки достатъчно далече от готвачите, за да не могат да ги чуват. Вин седеше до Елънд, прегърнала го през кръста, овчарката бе легнала в краката й. Бриз — седеше от другата страна — дори не се беше сресал: малко се ядоса, когато го събудиха. Хам въобще не си бе лягал, както и самият Елънд — на него му се бе наложило да пише писмо до Събора, в което да обяснява, че срещата му със Страф е информативна, а не представлява начало на преговори.

Доксон беше седнал на един стол, както винаги възможно по-далече от Елънд. Клъбс се бе сгърбил в другия край на пейката, макар че Елънд не можеше да определи дали позата му издава умора, или обичайната сръдливост. Дух се бе разположил върху една масичка за сервиране и похапваше каквото успееше да отмъкне от сърдитите готвачи. Освен това, забеляза Елънд, флиртуваше с една сънена прислужница.

И в средата на всичко това Сейзед. Точно срещу Елънд, спокоен и уравновесен, какъвто беше винаги. С прашни дрехи и без типичните за него метални украшения — навярно свалени, за да не изкушава крадците, реши Елънд. Беше успял да измие лицето и ръцете си и дори с изцапаните от дългото пътуване дрехи изглеждаше спретнат.

— Простете, ваше величество — продължи той, — но не мисля, че можете да имате доверие на крал Лекал. Зная, че сте били приятели преди Рухването, но сегашното му състояние изглежда някак… нестабилно.

Елънд кимна и попита:

— Как според теб успява да ги контролира?

Сейзед поклати глава.

— Нямам представа, ваше величество.

— При мен има войници, дошли от юг след Рухването — обади се Хам. — Служили са в един гарнизон близо до лагер на колоси. Не изминал и ден от смъртта на лорд Владетеля и тези същества полудели. Нападнали всички в района — унищожили села, гарнизони, градчета.

— Същото се случило и на северозапад — обади се Бриз. — В земите на лорд Сет нахлули бежанци, прогонени от вилнеещи колоси. Сет се опитал да свика под знамената си гарнизона на колосите в близост до неговите земи и известно време те го следвали. Но после нещо ги накарало да променят отношението си и нападнали армията му. Наложило се да ги изтреби до крак — изгубил към две хиляди войници срещу малък гарнизон от петстотин колоса.

Всички отново се умълчаха. „Петстотин колоса са избили две хиляди души — помисли Елънд. — А армията на Джастис е от двайсет хиляди чудовища. Лорд Владетеля да ни е…“

— И кога ще са тук? — попита Клъбс. — На какво разстояние са?

— Аз дойдох за малко повече от седмица — отвърна Сейзед. — Стори ми се, че крал Лекал е на лагер там от известно време. Със сигурност се придвижва насам, но не зная колко време ще му отнеме.

— Вероятно не е очаквал две армии при градските стени — отбеляза Хам.

— Какво ще правим сега? — попита Елънд.

— Не виждам какво въобще може да се направи, ваше величество — отвърна Доксон и поклати глава. — От доклада на Сейзед си вадя заключението, че едва ли ще се споразумеем с Джастис. А и след като сме обсадени, възможностите ни са доста ограничени.

— Може просто да реши да се обърне и да си тръгне — подхвърли Хам. — Като види, че тук вече има две армии…

— Той знае за тези армии, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Изглежда напълно уверен в мощта на своите колоси.

— С двайсет хиляди зад гърба си — рече Клъбс — би могъл да се справи с всяка от двете армии.

— Но ще се затрудни, ако нападне и двете — рече Хам. — На негово място щях да се замисля. Достатъчно е да се появи тук с колосите и току-виж Сет и Страф се съюзили срещу него.

— Което би ни свършило чудесна работа — рече Клъбс. — Колкото повече противници се бият, толкова по-добре за нас.

Елънд се облегна назад. Беше му приятно да усеща ръката на Вин. Чувстваше се по-силен, когато тя беше близо до него. „Двайсет хиляди колоса“. Струваха му се много по-страшни от двете армии заедно.

— Може пък да е за добро — заговори Хам. — Ако Джастис изгуби контрол над тези същества, те ще пометат другите две армии.

— Така е — потвърди Бриз. — Но трябва да задържим положението, докато колосите пристигнат. Още една армия означава по-големи шансове за нас.

— Не ми харесва идеята за колоси пред градските стени — рече Елънд и потрепери нервно. — Каквото и предимство да има в това за нас. Ако нападнат града…

— Предлагам да му мислим, когато се появят — обади се Доксон. — Засега ще продължаваме според предварителния план. Негово величество ще се срещне със Страф и ще се опита да го примами в тайно съглашение с нас. Ако имаме късмет, близостта на колосите може да го направи по-сговорчив.

Елънд кимна. Страф се бе съгласил на среща и я бяха уговорили за след няколко дни. Съборът беше разгневен, че Елънд не им разкрива часа и мястото на срещата, но не можеха да направят нищо по въпроса.

— Както и да е — въздъхна Елънд. — Сейз, казваш, че има още новини. Надявам се да са по-добри.

Сейзед не бързаше да отговори. Главният готвач най-сетне донесе вечерята — варен ечемик с късчета месо и подправки. Уханието пробуди отново глада на Елънд и той му кимна с благодарност: главният готвач бе настоял да приготви вечерята лично въпреки късния час.

Сейзед почака, докато готвачите и прислугата излязат, и каза:

— Не исках да говоря за това, ваше величество, като се имат предвид грижите, които и без това са ви на главата.

— Няма значение, кажи ми.

— Страхувам се, че с убийството на лорд Владетеля изложихме света на нова опасност. На неочаквана опасност.

Бриз повдигна уморено вежди.

— Неочаквана? Искаш да кажеш нещо друго освен вилнеещи колоси, жадни за власт тирани и бандити?

Сейзед се поколеба.

— Боя се, че става въпрос за някои далеч по-неопределени явления. Нещо не е наред с мъглите.

Вин настръхна и свали ръката си от кръста на Елънд.

— Какво искаш да кажеш?

— Проследих верига от събития — обясни Сейзед. Беше снел глава, сякаш е засрамен. — Започнах нещо като собствено разследване. Чух разкази за мъгли, които излизат дневно време.

Хам сви рамене.

— Случва се понякога. Има мъгливи дни, особено есенно време.

— Не това имах предвид, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Мъглите и дневната мъгла са различни неща. Трудно е да се определи на пръв поглед в какво се състои разликата, но опитно око ще я забележи. Истинските мъгли са по-плътни и…

— Се движат по различен начин — добави тихо Вин. Като реки в небето. Никога не се задържат на едно място, местят се, сякаш сами създават вятър.

— И не могат да влизат в сгради — добави Клъбс. Нито и шатри. Изпаряват се веднага.

— Да — потвърди Сейзед. — Когато за пръв път чух съобщенията за мъгли през деня, реших, че хората са станали жертва на собствените си суеверия. Чувал съм за много скаа, отказали да излязат през мъгливи утрини. Но съобщенията пробудиха любопитството ми и аз ги проследих до едно селце на юг. Известно време останах да преподавам там, ала не открих никакви потвърждения за тези истории. И тогава се отправих към двореца. — Той спря и се намръщи леко. — Ваше величество, моля ви, не ме мислете за луд. Докато пътешествах, минах през една затворена долина и видях с очите си такава мъгла. Носеше се бавно над полето, сякаш се прокрадваше към мен. Посред бял ден.

Елънд погледна Хам и той сви рамене и измърмори:

— Какво ме гледаш?

— Пита те за мнението ти, драги — изсумтя Бриз.

— Е, нямам мнение.

— Някои философи имат.

— Аз не съм философ — възрази Хам. — Просто обичам да разсъждавам за разни неща.

— Ами поразсъждавай върху това тогава — тросна се Бриз.

Елънд се обърна към Сейзед.

— Тези двамата винаги ли са такива?

— Не съм сигурен, ваше величество — отвърна с усмивка Сейзед. — Познавам ги съвсем малко по-дълго от вас.

— Да, винаги — намеси се Доксон. — Само дето с годините става по-зле.

— Сигурно си гладен? — каза Елънд на Сейзед и кимна към чинията.

— Ще ям, когато приключим разговора.

— Сейзед, вече не си слуга — обади се Вин. — Не е необходимо да се безпокоиш за подобни неща.

— Не е въпросът дали съм слуга, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Просто така съм възпитан.

— Сейзед — каза строго Елънд.

— Да, ваше величество?

Елънд му посочи чинията.

— Яж. Друг път ще показваш възпитание. Сега искам да се нахраниш — ти си сред приятели.

Сейзед се поколеба и го погледна странно.

— Да. Добре, ваше величество. — И взе ножа и вилицата.

— И така — рече Елънд. — Защо смяташ, че мъглата, която си видял през деня, е толкова важна? Знаем какви неща говорят скаа — страхуват се безпричинно от мъглите.

— Скаа може да са по-мъдри, отколкото ги смятаме, ваше величество — отвърна Сейзед и почна да се храни. — Изглежда, тази мъгла убива хора.

— Какво?! — попита Вин и се наведе напред.

— Не съм го видял с очите си, господарке Вин — рече Сейзед. — Но видях последиците и събрах всички възможни сведения. Та според всички мъглата убива хора.

— Това е нелепо — заяви Бриз. — Мъглата е безвредна.

— Точно това си помислих и аз, господарю Ладриан — каза Сейзед. — Но някои от съобщенията бяха доста подробни. Инцидентите са се случвали винаги през деня и според разказвачите мъглата се увивала около някой нещастник, който след това издъхвал — в агония. Лично разпитах очевидците.

Елънд се намръщи. Ако бе чул това от някой друг, щеше да реши, че са пълни глупости. Но Сейзед… Сейзед беше човек, чиято дума тежи. Седналата до Елънд Вин следеше разговора с нарастващ интерес и дъвчеше замислено долната си устна. Странно, но не направи никакъв коментар — макар че останалите реагираха като Бриз.

— Сейз, в това няма никаква логика — заяви Хам. — Крадци, благородници и аломанти излизат в мъглите от векове.

— Така е, господарю Хамънд — съгласи се Сейзед. — Единственото обяснение, за което се сетих, замесва и лорд Владетеля. Не съм чувал за смърт, причинена от мъгла, преди Рухването, но след това тези съобщения като че ли взеха да се множат. Идват предимно от Външните области, но постепенно сякаш се придвижват насам. Натъкнах се на един… много обезпокоителен инцидент само на няколко седмици път южно оттук, при който жителите на цяло едно село са били задържани в домовете си от мъглите.

— Какво общо може да има с това смъртта на лорд Владетеля? — попита Бриз.

— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но това е единствената връзка, която успях да открия.

Бриз се намръщи.

— Не ме наричай така.

— Прощавайте, господарю Бриз — поправи се Сейзед. — Все още съм свикнал да наричам хората с техните фамилни имена.

— Фамилията ти Ладриан ли е? — попита Вин.

— За съжаление — отвърна Бриз. — Никога не съм я харесвал, а и Сейзед като сложи това „господарю“ отпред, направо се вбесявам.

— Само на мен ли ми се струва — попита Елънд, — или тази вечер много лесно се отклоняваме от темата?

— Сигурно защото сме изморени — обясни Бриз и се прозя. — Както и да е, ако питате мен, нашият терисец е разтълкувал погрешно фактите. Мъглата не може да убива.

— Докладвах само това, което съм установил — обясни Сейзед. — Трябва да събера още сведения по въпроса.

— Значи оставаш? — попита Вин обнадеждено.

Сейзед кимна.

— Ами обучението? — поинтересува се Бриз. — Доколкото си спомням, когато ни напусна, твърдеше, че ще прекараш живота си на път или нещо от тоя род.

Сейзед се изчерви и сведе глава.

— Боя се, че това ще трябва да почака.

— Сейзед, можеш да останеш колкото пожелаеш — заяви Елънд и стрелна с яден поглед Бриз. — Ако това, което казваш, е истина, изследванията ти по въпроса могат да се окажат много по-важни от обучението на скаа.

— Може би — рече Сейзед.

— Макар че — заговори Хам, като се подсмихваше, — би могъл да си избереш по-тихо местенце, където да се занимаваш с проучвания. Някое, което не е обсадено от две армии и двайсет хиляди колоса.

Сейзед се усмихна и Елънд се засмя одобрително. „Той каза, че инцидентите, свързани с мъглите, се движат към центъра. Към нас“.

Още един проблем, за който да се безпокоят.

— Какво става? — попита внезапно един глас и Елънд се обърна. Откъм вратата на кухнята надничаше леко разчорлената Алриане. — Чух гласове. Да няма веселба?

— Обсъждаме въпроси от държавен интерес, скъпа — обясни Бриз.

— А това другото момиче? — попита Алриане и посочи Вин. — Защо не поканихте и мен?

Елънд се намръщи. Чула гласове? Покоите за гости не бяха в близост до кухнята. А и Алриане беше облечена. Косата й бе разчорлена, но изглежда, не се бе събличала да си легне. Може би целта й бе точно такава — надзъртането й да изглежда съвсем невинно?

„Започвам да мисля като Вин“. Сякаш в подкрепа на това забеляза, че Вин също разглежда момичето с присвити очи.

— Върни се в стаята си, скъпа — каза Бриз. — Не бива да безпокоиш негово величество.

Алриане въздъхна театрално, но се обърна и послушно ся тръгна. Елънд погледна Сейзед и видя, че на лицето му е изписано любопитство. Кимна му, за да му подскаже, че ще обсъдят този въпрос по-късно, и терисецът се върна към прекъснатата си вечеря. След няколко минути групата започна да се разотива. Вин остана да прави компания на Елънд.

— Това момиче не ми харесва — подхвърли тя, след като един слуга взе раницата на Сейзед и го поведе към отредената му стая.

Елънд се обърна и я погледна.

— Трябва ли да го казвам?

Тя завъртя очи към тавана.

— Зная. „Вин, ти не вярваш на никого“. Но този път съм права. Беше облечена, а косата й беше разчорлена. Направила го е нарочно.

— Забелязах.

— Така ли? — Тя май се изненада.

— Да. Чула е, когато слугите са будели Бриз и Клъбс, и е решила да дойде. Това означава, че ни е подслушвала поне от половин час. Разчорлила се е, за да ни заблуди, че току-що се е събудила.

Вин отвори леко уста и го огледа внимателно.

— Ставаш все по-добър.

— Или това, или малката госпожица Алриане не е толкова добра.

Вин се усмихна.

— Все още се чудя как ти не я чу — промърмори той.

— Готвачите — отвърна Вин. — Вдигаха прекалено много шум. А и бях заинтригувана от разказа на Сейзед.

— Какво мислиш за това?

— По-късно ще ти кажа.

— Добре. — Елънд забеляза, че овчарката се изправя и се протяга. „Защо ли настоя да вземе ОреСюр на срещата? Нали само допреди седмица се оплакваше, че не може да го понася?“

Овчарката се обърна и погледна към прозореца. Вин проследи погледа й.

— Излизаш ли? — попита Елънд.

— Да. Нещо ме безпокои тази нощ. Ще съм близо до твоя прозорец.

Целуна го и тръгна към прозореца. Докато я изпращаше с поглед, Елънд се зачуди какво ли я е заинтригувало в думите на Сейзед. И какво не му казва.

„Престани“ — рече си твърдо. Може би наистина бе станал твърде добър. От всички хора в двореца Вин бе последната, на която не можеше да има доверие. Но всеки път, когато му се струваше, че е започнал да я опознава, бързо научаваше колко малко знае всъщност за нея.

„Може би не трябваше да говоря за мъглите — мислеше си Сейзед, докато следваше слугата по коридора. — Обезпокоих краля с нещо, което може да е само рожба на въображението ми“.

Стигнаха до стълбището и слугата го попита дали ще иска да му приготвят вана. Сейзед поклати глава. При други обстоятелства с радост би приел. Но след като се бе наложило да прекоси с ускорени темпове Централната област, след като беше в плен на колоси, а после трябваше да тича до Лутадел, умората му граничеше с изтощение. Силите едва му бяха стигнали да се нахрани. Единственото, което искаше сега, бе да спи.

Слугата кимна и го поведе по един страничен коридор.

Дали не си измисляше причини, които не съществуваха? Всеки учен знаеше, че една от най-големите опасности при важно изследване е желанието бързо да намериш точни и ясни отговори. Със сигурност не си измисляше разпитите, които бе провел, но дали не преувеличаваше тяхната важност? С какво всъщност разполагаше? Свидетелства на безумец, полудял до степен да се прехранва с канибализъм? Истината беше, че Сейзед не бе виждал с очите си мъглата да убива.

Слугата го отведе в спалнята за гости и Сейзед му пожела лека нощ. Изчака го да си тръгне, с трепкаща свещ в ръка, след като бе оставил лампата на Сейзед. През по-голямата част от живота си Сейзед бе принадлежал към една определена класа слуги, ценени високо заради уменията и възпитанието им. Беше управлявал стопанства и имения, беше ръководил слуги като този, който току-що излезе.

„Друг живот“ — помисли си той. По онова време винаги се бе ядосвал, че не му остава много време за изследвания. Колко странно, че след като Последната империя бе рухнала не без негова помощ, сега имаше още по-малко свободно време.

Посегна да отвори вратата и замръзна. Вътре светеше.

„Дали са оставили лампата заради мен?“ Побутна бавно вратата. Някой го очакваше.

— Тиндуил — тихо каза Сейзед.

Тя седеше зад бюрото, строга и скромно облечена, както винаги.

— Сейзед — отвърна тя, докато той пристъпваше в стаята.

— Виждам, че си откликнала на молбата ми — рече той.

— А ти игнорира моята.

Сейзед избягваше погледа й. Остави лампата на бюрото и каза:

— Забелязах, че кралят е с нова униформа и има съответстваща промяна в поведението му. Мога да кажа, че си се справила добре.

— Едва започваме — отвърна тя. — Ти беше прав за него.

— Крал Венчър е много добър човек — заяви Сейзед и отиде до умивалника, за да си измие лицето. Студената вода го разсъни, но това беше добре: предстоеше му труден разговор с Тиндуил.

— От добрите хора нерядко стават лоши крале — посочи тя.

— Но от лошите никога не стават добри крале — отвърна той. — По-добре е да започнеш с добър човек и да работиш върху останалото.

— Може би — рече Тиндуил. Наблюдаваше го с обичайното си сурово изражение. Други сигурно я смятаха за студена, дори неумолима. Но Сейзед никога не я бе виждал такава. Като се имаше предвид всичко, което бе преживяла, той я намираше за забележително спокойна и уверена. Откъде ли черпеше тези сили?

— Сейзед, Сейзед… — въздъхна тя. — Защо се върна в Централната област? Знаеш какви разпореждания ти даде Синодът. Трябваше да останеш в Източните провинции и да учиш хората по границите.

— Там бях — отвърна Сейзед. — А сега съм тук. Югът ще изкара известно време без мен.

— Така ли? И кой ще ги учи на земеделие, за да могат да произвеждат достатъчно храна, та да издържат през студените месеци? Кой ще им обясни основните правни принципи, за да се самоуправляват? Кой ще им покаже как да възвърнат изгубената си вяра и религия? Винаги си жадувал страстно да го правиш.

Сейзед остави кърпата.

— И ще го правя, но след като свърша една по-важна работа.

— Че каква по-важна работа може да имаш? — попита Тиндуил. — Дългът ни повелява да го вършим, Сейзед. Дългът пред всички хора. Зная, че Лутадел е важен за теб, но няма какво да правиш тук. Аз ще се погрижа за краля. Ти трябва да заминеш.

— Ценя високо това, което си направила за крал Венчър — отвърна Сейзед. — Но тук съм не заради него. Друго нещо трябва да узная.

Тиндуил се намръщи и го огледа с хладен поглед.

— Все още ли следваш тези твои призраци? Тези глупости, свързани с мъглите.

— Нещо наистина не е наред с тях, Тиндуил.

— Ох — въздъхна тя. — Не виждаш ли какво правиш, Сейзед? Прекара десет години в усилия да свалиш Последната империя. А сега, когато не ти харесва ежедневната работа, измисляш някаква страховита заплаха. Боиш се, че ще станеш ненужен.

Сейзед сведе поглед.

— Може би. Ако си права, ще помоля Синода за прошка. Всъщност при всички случаи ще трябва да го направя.

— О, Сейзед. — Тя поклати глава. — Не те разбирам. Мога да си обясня как млади и луди глави като Ведзан и Риндел отхвърлиха съветите на Синода. Но ти? Ти си образец на истински терисец — спокоен, скромен, внимателен и изпълнен с уважение. Защо непрестанно се изправяш срещу водачите? В това няма никаква логика.

— Не съм толкова мъдър, колкото си мислиш, Тиндуил — отвърна тихо Сейзед. — Аз съм само един човек, който следва това, в което вярва. А точно сега вярвам, че в мъглите се крие опасност, и трябва да разследвам подозренията си. Може би всичко това се дължи на собствената ми глупост и високомерие. Но бих предпочел да ме запомнят като глупав и високомерен, вместо да изложа на риск хората на тази страна.

— Нищо няма да откриеш.

— В такъв случай поне ще се убедя, че греша. — Сейзед я погледна в очите. — Само че не забравяй, че предишния път, когато не се подчиних на Синода, Последната империя рухна и нашият народ получи лелеяната свобода.

Тиндуил стисна устни. Не й беше приятно напомнянето на този факт — както и на другите Пазители. Тогава бяха обвинили Сейзед в неподчинение, а след това нямаше как да го похвалят за успеха.

— Не те разбирам — отвърна тихо тя. — Ти трябваше да си един от водачите ни. А не нашият най-голям бунтовник и размирник. Другите искат да се учат от теб — а не могат. Трябва ли да отхвърляш всяка заповед, която ти се дава?

Той се усмихна уморено, но не отговори.

Тиндуил въздъхна и се изправи. Тръгна към вратата, но спря до него и го улови за ръка. Надзърна за миг в очите му, после пусна ръката му.

Поклати глава и излезе.

24.

Вин седеше на покрива на Цитаделата Венчър, заобиколена от мъгли.

Сейзед не беше човек, склонен към преувеличения. В работата си беше безупречен — личеше си по маниерите му, по стремежа към чистота и дори от начина, по който говореше. Още по-безупречен ставаше, когато се заемеше с изследванията си. Вин бе готова да повярва на откритията му.

Тя също бе виждала някои неща в мъглите. Опасни неща. Възможно ли бе мъртвите, на които се бе натъкнал Сейзед, да са жертви на мъгливи призраци? „Ако е така, защо Сейзед не говори за призрачни очертания в мъглата?“

Въздъхна, затвори очи и разпали бронз. Чуваше призрака, който я наблюдаваше отблизо. Чуваше и другото — странното туптене в далечината. Отвори очи, без да гаси бронза, и безшумно извади нещо от джоба си — един лист от дневника. На светлината от прозореца на Елънд прочете написаното:

Тя потрепери. Беше помолила един от съгледвачите на Елънд да разпали бронз и той бе заявил, че не долавя нищо от север. Или той беше кандрата и лъжеше, че може да използва бронз, или Вин бе единствената, която чуваше това туптене. Само тя и един човек, умрял преди хиляда години.

Човекът, когото всички смятали за Героя на времето.

„Не ставай глупава — рече си тя и сгъна листа. — Правиш прибързани заключения“.

ОреСюр се размърда до нея, вдигна глава и се загледа към града.

А тя отново си спомни думите на Сейзед. Нещо ставаше с мъглите. Нещо лошо.

Зейн не я откри на покрива на Цитаделата Хастинг.

Спря сред мъглата и се огледа. Очакваше да я намери тук, на мястото на последния им двубой. Дори само мисълта за това го караше да тръпне от нетърпение.

През изминалите месеци винаги се бяха срещали там, където се разделяха предишния път. Но вече няколко нощи той идваше тук, а тя не се появяваше. Той си припомни заповедите на Страф и се намръщи.

Рано или Късно Страф щеше да му нареди да я убие. Не беше сигурен кое го безпокои повече — дали растящото нежелание да изпълни подобна заповед, или безпокойството, че може и да не се справи.

„Дали тя не е човекът, който накрая ще ми осигури покой? Който ще ме убеди да си… отида?“

Не можеше да си обясни защо му е нужна причина за това. Донякъде го приписваше на болния си разсъдък, макар че по-рационалната част от ума му го уверяваше, че това е слабо извинение. Дълбоко в себе си бе приел Страф за свой повелител. Не би могъл да го изостави, ако не открие друг, на когото да разчита.

Обърна гръб на Цитаделата Хастинг. Омръзна му да чака, беше време да я потърси сам. Хвърли една монета и се понесе над града. И съвсем скоро я намери — беше на Цитаделата Венчър. Навярно пазеше глупавия му брат.

Зейн заобиколи отдалече, стараеше се да поддържа нужната дистанция, за да не може Вин да го види дори с подсилените си с калай очи. Приземи се от задната страна на покрива и го прекоси безшумно. Когато се приближи, я видя да седи на ръба на покрива. Не полъхваше никакъв ветрец.

Изведнъж тя трепна и се обърна. Той изруга наум — беше го усетила, макар че нямаше как.

Както и да е, беше разкрит.

— Зейн — каза тя спокойно. Носеше обичайните си черни дрехи, без мъглопелерина.

— Чаках те — отвърна той. — На покрива на Цитаделата Хастинг. Надявах се да дойдеш.

Тя въздъхна, без да сваля поглед от него.

— Не съм в настроение за двубой.

— Жалко. — Той я погледна. Приближи се и Вин видимо се напрегна. Той спря до ръба на покрива и погледна към терасата на Елънд.

Вин погледна ОреСюр. Овчарката местеше очи между нея и Зейн.

— Толкова си загрижена за него — тихо промълви Зейн.

— За Елънд ли?

— Да. Макар че той те използва.

— Вече обсъдихме това, Зейн. Той не ме използва.

Зейн я погледна. Стоеше прав, спокоен и самоуверен в нощта.

„Толкова е силен — помисли тя. — И уверен в себе си. Толкова е различен от…“

Сепна се.

Зейн бе извърнал глава.

— Кажи ми, Вин… Когато беше по-малка, не жадуваше ли за сила?

Вин се учуди на странния въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— Израсла си на улицата — отвърна Зейн. — Когато беше малка, не ти ли се искаше да си по-силна? Не мечтаеше ли за свобода, да убиеш тези, които те измъчват?

— Разбира се, че мечтаех.

— А сега имаш тази сила — посочи Зейн. — Какво би казало онова момиче, ако можеше да те види? Мъглородна, която се превива пред волята на други? Могъща и същевременно покорна?

— Сега съм друг човек, Зейн — отвърна Вин. — Надявам се, че съм научила доста неща оттогава.

— Според мен детските инстинкти са най-искрени — отвърна Зейн. — Най-естествени.

Вин не отговори.

Зейн се завъртя бавно, оглеждаше града, без да се притеснява, че е с гръб към нея. Вин го погледна и хвърли една монета. Тя издрънча върху металния покрив и Зейн веднага се извърна към нея.

„Не — помисли Вин. — Той не ми вярва“.

Зейн отново се обърна. Вин продължаваше да го следи.

Разбираше какво има предвид, защото някога и тя бе имала подобни мисли. Интересно, какъв ли човек щеше да е сега, ако се бе сдобила с всички тези способности, без да се научи на приятелство и доверие в групата на Келсайър?

— Какво щеше да направиш, Вин? — попита я той отново. — Ако нямаше никакви задръжки, ако не се безпокоеше за последствията от действията си?

„Щях да ида на север. — Това бе първата й мисъл. — Да открия причината за този пулсиращ звук“. Но не го каза.

— Не зная — рече уклончиво.

Той я погледна пак.

— Струва ми се, че не ме възприемаш сериозно. Извинявам се, ако ти губя времето.

Обърна се и застана между нея и ОреСюр. Вин го погледна с внезапно пробудена тревога. Беше дошъл да си приказват, не да мерят сили, а тя бе пропуснала тази възможност. Никога нямаше да го привлече на своя страна, ако не разговаря с него.

— Да ти кажа ли какво щях да направя? — попита тя и гласът й отекна в смълчаните мъгли.

Зейн спря.

— Ако можех да използвам силата си както искам? — продължи тя. — Без да мисля за последствията? Щях да го пазя.

— Твоя крал?

— Да. Тези хора, които доведоха тук армиите си — твоят господар и онзи Сет. Щях да ги убия. Щях да използвам силата си, за да направя така, че никой да не заплашва Елънд.

Зейн кимна и тя видя уважение в очите му.

— И защо не ги убиеш?

— Защото…

— Май си объркана — прекъсна я Зейн. — Знаеш, че инстинктът да убиеш тези хора е правилен — но го сдържаш. Заради него.

— Ще има последствия, Зейн. Ако ги убия, армиите пак ще ни нападнат. В момента дипломацията върши по-добра работа.

— Може би — рече Зейн. — Докато той не поиска да ги премахнеш.

— Елънд не действа по този начин — изсумтя Вин. — Той не ми нарежда и единствените хора, които убивам, са тези, които се опитват първи да го направят.

— Така ли? — попита Зейн. — Може да не действаш по негови заповеди, но и не му възразяваш. Ти си негово оръжие. Не го казвам, за да те обидя — аз съм инструмент също като теб. Никой от нас не може да се освободи. Не и сам.

Изведнъж монетата, която Вин бе хвърлила, подскочи във въздуха и полетя към Зейн. Вин се напрегна, но металното кръгче кацна върху дланта му.

— Интересно — рече той, докато я въртеше между пръстите си. — Мнозина Мъглородни смятат парите за ценност. А е толкова лесно да го забравиш, когато ги използваш почти непрестанно. Когато за теб са нещо друго. Когато са само… средство…

Подхвърли монетата нагоре и я изстреля в нощта.

— Трябва да вървя — каза и се обърна.

Вин вдигна ръка да го спре. Спомни си, че имаше и нещо друго, за което иска да разговарят. От толкова време не бе общувала с друг Мъглороден, и то такъв, който осъзнава силата си. Някой като нея.

Реши, че не бива да се поддава на това желание точно сега. Затова го остави да си върви и се върна към прекъснатото си бдение.

25.

Вин винаги спеше много леко — наследство от неспокойното й детство. Крадците се събираха в шайки по необходимост: всеки, който не можеше да пази притежанията си, беше безполезен за тях. Вин, разбира се, беше на дъното на йерархията — и макар че нямаше много неща, които да пази, да си момиче в една предимно мъжка среда бе достатъчно основателна причина да не заспиваш дълбоко.

Ето защо, когато се събуди от тихия предупредителен лай, тя реагира, без да мисли. Отхвърли завивките и машинално посегна към стъкленицата на пояса си. Не беше погълнала металния разтвор, преди да си легне, както правеха мнозина аломанти, тъй като попаднали в организма, металите можеха да са не само полезни, но и отровни.

Пресуши стъкленицата на един дъх и протегна ръка към скритите под възглавницата обсидианови кинжали. Вратата на спалнята се отвори и влезе Тиндуил — и замръзна насред крачка, когато видя, че Вин е приклекнала до леглото, с блестящи остриета в ръце.

Тиндуил повдигна вежди.

— Виждам, че не спиш.

— Вече…

Териската се усмихна.

— Какво търсиш в стаята ми? — попита ядосано Вин.

— Дойдох да те събудя. Реших, че можем да излезем на пазар.

— На пазар?

— Да, скъпа — отвърна Тиндуил, отиде до прозореца и вдигна завесите. Беше ужасно рано, поне за Вин. Обикновено тя ставаше много по-късно.

— Доколкото разбрах, утре ти предстои среща с бащата на негово величество. Ще ти трябва подходящо за случая облекло, не мислиш ли?

— Вече не нося рокли.

„Каква е твоята игра, Тиндуил?“

Тиндуил се обърна и я погледна.

— С дрехите ли спиш?

Вин кимна.

— И нямаш никакви тоалети?

Вин поклати глава.

— Добре тогава — рече Тиндуил и тръгна към вратата. — Изкъпи се и се преоблечи. Тръгваме веднага щом си готова.

— Не приемам заповеди от теб.

Тиндуил спря и се обърна. Изражението й се смекчи.

— Зная, дете. Ела с мен само ако искаш — изборът е твой. Но наистина ли смяташ да се появиш пред Страф Венчър с блуза и панталони?

Вин се поколеба.

— Ела поне да се разходим — подкани я Тиндуил. — Тъкмо ще се поразсееш.

Вин най-сетне кимна. Тиндуил се усмихна и излезе.

Вин погледна ОреСюр, който клечеше до леглото.

— Благодаря, че ме предупреди.

Кандрата само сви рамене.

Навремето Вин дори не би си представила, че може да живее в място като Цитаделата Венчър. Младата Вин бе привикнала с тайни леговища, бордеи на скаа и тесни улички. А сега обитаваше сграда, украсена с витражи и високи арки.

„Разбира се — помисли си тя, докато слизаше по стълбите, — случиха се още много неща, които не съм очаквала. Защо ми трябва да мисля сега за тях?“

Напоследък все по-често си спомняше за ранните години в бандата и коментарите на Зейн измъчваха ума й. Дали мястото й бе тук, в Цитаделата? Притежаваше толкова много умения, а толкова малко от тях бяха свързани с красотата. Повече й подхождаше да се подвизава по покрити със сажди улици.

Въздъхна и се отправи към южния вход, където я очакваше Тиндуил. ОреСюр подтичваше зад нея. Коридорът скоро се разшири и се отвори към двора. Обикновено каретите спираха право пред вратата, за да качат пътниците — по такъв начин благородниците не се излагаха на прищевките на времето.

Докато се приближаваше, калаят й помогна да долови слаби гласове. Единият беше на Тиндуил, другият…

— Не взех почти нищо — говореше Алриане. — Само няколкостотин боксинга. Но ми трябват дрехи. Не мога да нося само тази рокля!

След последния завой на коридора Вин спря.

— Подаръкът на краля със сигурност ще ти стигне за няколко тоалета — рече Тиндуил и забеляза Вин. — А, ето я и нея.

До двете стоеше Дух, навъсен. Беше облякъл униформата на дворцов страж, макар че елекът му не беше закопчан, а панталоните му бяха смачкани. Вин бавно се приближи.

— Не очаквах компания.

— Младата Алриане е посветена в тайните на придворния живот — заяви Тиндуил. — Навярно е запозната с текущата мода и ще може да те посъветва какво да си вземеш.

— А Дух?

Тиндуил се обърна и огледа младежа.

— Той е носач.

„Е, това обяснява настроението му“ — помисли Вин.

— Хайде — подкани ги Тиндуил и излезе на двора. Алриане я последва с бърза грациозна крачка. Вин погледна Дух, който сви рамене и също последва Тиндуил.

— Как се забърка в това? — попита го Вин шепнешком.

— Станах раничко да си намеря хапване — изръмжа той. — Госпожа Величие ме забеляза и се ухили като вълк на козле. Вика ми: „Ще ни е нужна помощта ти днес следобед, млади човече“.

— Бъди нащрек и не гаси калая. Не забравяй, че сме във война.

Дух побърза да направи каквото му казват и Вин веднага долови аломантичните му пулсации — което означаваше, че и той не е шпионин.

„Още един зачертан от списъка — помисли тя. — Поне разходката ми няма да е пълна загуба на време“.

Каретата ги очакваше пред портата. Дух се покатери на капрата, а жените се качиха отзад. Вин седна на скамейката, а ОреСюр се сви до нея. Алриане и Тиндуил се настаниха отсреща и Алриане погледна овчарката и сбърчи нос.

— И животното ли трябва да е при нас?

Очевидно очакваше някакво обяснение, но Вин не отговори. Девойката се извърна недоволно и погледна през прозореца.

— Тиндуил, сигурна ли си, че е безопасно да пътуваме само с един човек за охрана?

Тиндуил погледна Вин и се позасмя.

— О, мисля, че всичко ще е наред.

— Ами да! — сети се Алриане и отново изгледа Вин. — Ти си Мъглородна! Вярно ли е това, дето го разправят?

— Кое това? — тихо попита Вин.

— Казват, че си убила лорд Владетеля. И че си… малко… — Тя прехапа устна. — Малко… нестабилна.

— Нестабилна?

— И опасна — добави Алриане. — Е, сигурно не е вярно. Искам да кажа, след като излизаш с нас по магазините.

„Нарочно ли ме предизвиква?“

— Винаги ли носиш такива дрехи? — попита Алриане.

Вин бе облякла обичайния сив панталон и блуза.

— Така ми е по-лесно да се бия.

— Да, но… хъм… — Алриане се усмихна. — Тиндуил, май се досещам защо излизаме днес.

— Така е, скъпа — отвърна Тиндуил. През целия разговор не бе сваляла поглед от Вин.

„Харесва ли ти това, което виждаш? — помисли Вин. — Какво всъщност искаш?“

— Ти сигурно си най-странната благородничка, която съм срещала — заяви Алриане. — Не си израснала в двора, нали? Аз също, но мама се постара да ме научи на всичко. Разбира се, правеше го не за друго, а за да може татко да ми намери изгодна партия. Някой, с когото да сключи съюз.

И се усмихна. На Вин от доста време не й се бе налагало да общува с жени като нея. Припомни си времето, прекарано в двора, когато се усмихваше по-често и се преструваше на Валет Реноа. Нерядко, когато се сещаше за онези дни, я спохождаха неприятни спомени. Омразата по лицата на придворните дами, неудобството, което я преследваше навсякъде.

Но имаше и хубави неща. Елънд например. Никога не би го срещнала, ако не бе подхванала тази игра. И баловете — с техните светлини, музиката и тоалетите — също имаха свой неустоим чар. Танците, разговорите с млади благородници, красиво обзаведените зали…

„Всичко това вече си отиде — напомни си тя. — Нямаме време за глупави балове и срещи, когато страната ни е пред ново рухване“.

Тиндуил не сваляше поглед от нея.

— Е? — попита Алриане.

— Какво? — отвърна с въпрос Вин.

— Не си израсла в двора, нали?

— Аз не съм благородничка, Алриане. Аз съм скаа.

Алриане пребледня, сетне закри устата си с ръка.

— О! Бедничката!

Подсиленият слух на Вин долови още нещо — слаб кикот откъм ОреСюр, който можеше да бъде чут единствено от аломант.

Потисна желанието да го погледне строго и каза на Алриане:

— Не беше толкова лошо.

— Е, нищо чудно тогава, че не знаеш как да се обличаш — заяви девойката.

— Зная как да се обличам — отвърна Вин. — Дори имам няколко рокли. — „Които не съм обличала от месеци“.

Алриане кимна, макар че очевидно не й повярва, и продължи да бърбори:

— Бризи също е скаа. Или наполовина. Той ми каза. Добре, че не го призна пред баща ми. Татко не е особено мил със скаа.

Вин не каза нищо.

Скоро стигнаха улица „Кентон“ и каретата забави поради гъстата тълпа. Спряха и Вин слезе първа. ОреСюр скочи на калдъръма до нея.

Пазарната улица беше оживена, но не толкова, колкото я помнеше. Вин погледна цените на близкия магазин, докато останалите слизаха от каретата.

„Пет боксинга за кошница прогнили ябълки! Храната е поскъпнала ужасно“. За щастие Елънд имаше собствени запаси. Но колко още щяха да издържат? Не и цялата зима, която още не беше започнала. И толкова много неприбрано от полетата жито.

„За момента времето е на наша страна. Но после ще се обърне срещу нас“. Трябваше колкото се може по-скоро да насъскат армиите една срещу друга. В противен случай населението на града щеше да измре от глад още преди войниците да се втурнат към стените.

Дух дойде при тях. Тиндуил оглеждаше улицата. Вин също плъзна поглед по тълпата. Въпреки заплахата отвън хората очевидно се опитваха да водят нормален живот. Какво друго можеха да сторят? Обсадата продължаваше вече от седмици. Животът не биваше да спира.

— Натам — каза Тиндуил и посочи един магазин за дрехи.

Ариане изприпка напред. Тиндуил я последва със спокойна крачка и подхвърли:

— Младите са нетърпеливи, а?

Вин сви рамене. Русата аристократка вече беше привлякла вниманието на Дух и той я следваше с чевръста стъпка. Разбира се, не беше никак трудно да се привлече вниманието на Дух. Достатъчно беше да имаш примамлива гръд и да ухаеш добре — всъщност второто май не беше задължително.

Тиндуил се усмихна.

— Едва ли скоро е имала възможност да обикаля по магазините.

— Говориш така, сякаш е преживяла ужасни изпитания — измърмори Вин. — Само защото е била лишена от пазаруване.

— Очевидно го харесва — посочи Тиндуил. — Лошо е, когато ти отнемат нещо, което обичаш.

Вин повдигна рамене. Вече бяха пред магазина.

— Не мога да изпитвам съчувствие към някаква придворна лигла, която е нещастна, че е далече от роклите си.

Тиндуил се намръщи лекичко. Влязоха в магазина. ОреСюр остана да ги чака отвън.

— Не бъди толкова сурова с това дете. Тя е продукт на средата, в която е израснала, също както и ти. Ако я съдиш по поведението й, ще изпаднеш в положението на онези, които те съдят по дрехите ти.

— Обичам хората да съдят за мен по семплите ми дрехи — отвърна Вин. — Тогава не очакват много.

— Ясно. — Тиндуил кимна. — Значи тези неща не са ти липсвали? — И посочи магазина с широк жест.

Вин се огледа. Стаята бе пълна с многоцветни тъкани, дантели, кадифе, блузки и поли. Всичко бе поръсено със слаб парфюм. Изправена пред манекените с рокли, Вин неусетно се върна във времето, когато ходеше на балове. Във времето, когато беше Валет. Когато имаше извинение да бъде Валет.

— Казват, че животът в обществото ти харесвал — подхвърли небрежно Тиндуил.

Алриане вече беше застанала при един от рафтовете, докосваше нежно с ръка някакъв плат и разговаряше уверено със собственика.

— Кой ти каза това? — попита Вин.

Тиндуил я погледна.

— Приятелите ти, скъпа. Много интересно — споменаха, че си престанала да носиш рокли няколко месеца след Рухването. Всички се чудят защо. Разправят, че ти било харесвало да се обличаш като знатна дама, но предполагам, че бъркат.

— Не — отвърна тихо Вин. — Прави са.

Тиндуил повдигна вежди и спря пред една яркозелена рокля с дантела по края и широка фуста.

Вин също се приближи и я огледа.

— Вярно, че бях започнала да харесвам такива неща. В това беше проблемът.

— Не виждам никакъв проблем, скъпа.

Вин обърна гръб на роклята.

— Аз не съм такава. За мен това бе само роля. Когато облечеш подобна дреха, лесно забравяш коя си.

— А дрехите не бива да са част от това, което си, така ли?

Вин поклати глава.

— Дрехите и тоалетите са част от това, което е тя. — И посочи Алриане. — Аз трябва да съм нещо друго. Нещо по-силно.

„Не биваше да идвам тук“.

Тиндуил сложи ръка на рамото й.

— Защо не се омъжиш, дете?

Вин я стрелна с очи.

— Що за въпрос?

— Искрен. — Погледът на Тиндуил беше омекнал.

— Тази тема не е твоя грижа — заяви Вин.

— Кралят ме помоли да подобря външния му вид — обясни Тиндуил. — А аз реших да направя много повече — да го превърна в истински крал, ако мога. В него се крият големи възможности. Но не е успял да ги реализира, тъй като все още не е сигурен за някои неща в живота. За теб например.

— Аз… — Вин затвори очи и си спомни предложението за женитба. Онази нощ, на балкона, когато от небето тихо се сипеше пепел. Спомни си ужаса, който бе изпитала. Знаеше, разбира се, накъде отива връзката им. Защо бе толкова изплашена?

В този ден спря да носи рокли.

— Той не биваше да ме моли — тихо каза Вин. — Не може да се ожени за мен.

— Той те обича, дете — отвърна Тиндуил. — В известен смисъл това е нещастно стечение на обстоятелствата. Щеше да е много по-добре, ако не изпитваше подобни чувства. Но след като вече е станало…

Вин поклати глава.

— Аз не съм подходяща за него.

— Ах — въздъхна Тиндуил. — Разбирам.

— Той има нужда от нещо друго. От нещо по-добро. От жена, която може да бъде кралица, а не негова телохранителка. От някоя… — Вин усети, че стомахът й се свива. — От някоя като нея.

Тиндуил погледна към Алриане, която се смееше на някаква забележка на шивача, и каза:

— Но е обикнал теб.

— Когато се преструвах, че съм като нея.

— Струва ми се, че никога няма да си като нея, колкото и да се стараеш.

— Може би — отвърна Вин. — Както и да е, той харесваше играта ми в двора. Не знаеше каква съм в действителност.

— И изостави ли те, след като разбра?

— Ами, не. Но…

— Хората са по-сложни, отколкото изглеждат в началото — рече Тинудил. — Алриане например е млада и пламенна — може би дори твърде приказлива. Но тя знае много неща за двора и освен това очевидно може да познае кой човек е добър. Талант, който липсва на мнозина. Вашият крал е скромен учен и мислител, но има волята на воин. Той е мъж с кураж да се бие и — мисля си — тепърва ще видиш най-хубавата му страна. Усмирителят Бриз е човек циничен и голям присмехулник — докато не погледне младата Алриане. Тогава омеква и започваме да се питаме дали привидното му нехайство не е само поза. — Тиндуил се обърна и я погледна. — А ти. Ти си много повече, отколкото си готова да приемеш, дете. Защо виждаш само едната си страна, докато Елънд забелязва и останалото?

— За това ли става въпрос? — попита Вин. — Опитваш се да ме превърнеш в кралица за Елънд.

— Не, дете — рече Тиндуил. — Бих искала да ти помогна, за да станеш тази, която си. А сега ела при шивача да ти вземе мерките, за да може да пробваме някои дрехи.

„Коя съм аз?“ — зачуди се намръщено Вин. Но въпреки това се остави на високата жена да я отведе при шивача, който извади бележник и почна да й взема мерки.

След няколко минути и една пробна по-късно Вин се върна в помещението, облякла нещо, което й навяваше спомени. Тънка копринена рокля, гълъбовосиня, пристегната в кръста и широка долу. Спускаше се до пода и отзад дори леко се влачеше.

Беше ужасно непрактична. Шумолеше при ходене и трябваше да внимава къде стъпва, за да не я изцапа. Но беше красива и я караше да се чувства красива. Почти очакваше да засвири оркестърът, Сейзед да се изправи зад нея, а в далечината да се появи Елънд и да заобиколи няколко танцуващи двойки, за да дойде при нея.

Вин направи няколко крачки, за да може шивачът да види къде се нагъва платът, и Алриане издаде едно възхитено „ооо“. Старият шивач, облегнат на бастунчето си, диктуваше корекциите на помощника си.

— Още няколко крачки, млада госпожице — помоли той. — Искам да видя как поддържа линията.

„Така и не танцувах с Елънд — осъзна Вин, докато пристъпваше под звуците на музика, която си спомняше. — Той все намираше извинения да не танцуваме“.

Завъртя се, за да почувства как й стори роклята. Смяташе, че е забравила как се прави, и остана изненадана колко бързо се пробуждат старите навици. Леко пристъпване, шумолене на фини платове…

Тя застина. Шивачът бе спрял да диктува. Гледаше я и се усмихваше.

— Какво? — попита Вин и се изчерви.

— Съжалявам, милейди — отвърна той и даде знак на помощника да иде до склада. — Досега не бях виждал толкова грациозни движения. Като… замиращ дъх.

— Ласкаете ме — рече тя.

— Не, дете мое — намеси се Тиндуил. Той е прав. Движиш се с грация, на която много жени могат само да завиждат.

Шивачът се усмихна отново, Помощникът се върна натоварен с мостри на платове. Възрастният мъж започна да ги преглежда, отмяташе ги с трепереща ръка, Вин застана неподвижно и отпусна ръце. Не искаше да позволи на роклята да й надвие.

— Защо си толкова мила с мен? — попита тя тихо.

— Защо да не съм? — отвърна с въпрос Тиндуил.

— Защото си лоша с Елънд. Не го отричай, подслушвах уроците ти. През повечето време го обиждаш и наскърбяваш. А сега се правиш на добра.

Тиндуил се усмихна.

— Не се правя, дете.

— Тогава защо си толкова зла с Елънд?

— Защото е израсъл под похлупак. А сега е крал и трябва да научи суровата истина. — Тя изгледа Вин отвисоко — Докато ти си я срещала твърде често в живота.

Шивачът се приближи и подреди мострите на масата.

— Млада госпожице, струва ми се, че тъмното ще ви отива повече. Какво ще кажете за това виолетово?

— А защо не черно? — попита Вин.

— О, в никакъв случай — намеси се Тиндуил. — Нито черно, нито сиво, дете мое.

— Защо не този тогава? — Тя посочи едно парче в морско синьо. Беше почти като роклята, която носеше при първата си среща с Елънд.

— Това да — кимна шивачът. — Ще отива чудесно на светлата ви кожа и черната коса. Хъм, определено имате вкус. Териската каза, че ще ви трябва за утре вечер, нали?

— Да.

— Ще се наложи да прекроим една от готовите ни рокли. Мисля, че имаме в този цвят. Ще работим цяла нощ, но красотата изисква жертви, нали? А сега, за модела…

— Тази ми харесва. — Вин кимна към роклята, която бе облякла. Приличаше на роклите, които навремето носеше на балове.

— Защо не махнете фустата? — попита Тиндуил. — И да я скъсите малко, за да може да се движи свободно?

Вин се замисли, после попита:

— Можете ли да го направите?

— Разбира се — отвърна шивачът. — Помощникът ми каза, че късите фусти са модерни на юг, макар че провинцията винаги изостава в модата. — Той спря. — Всъщност каква ти мода сега в Лутадел…

— Направете ръкавите по-широки — инструктира го Тиндуил. — И пришийте няколко джоба за лични вещи.

Възрастният шивач кимна, докато младият си водеше записки.

— Гърдите и талията може да са стегнати — продължи Тиндуил. — Но не прекалено. Вин трябва да може да се движи свободно.

Шивачът погледна Вин по-внимателно.

— Лейди Вин? — попита той и се наведе към нея да я погледне отблизо. После се обърна към помощника си. Младежът кимна мълчаливо. — Ясно… — Гласът на шивача потрепери. — Аз… извинявам се, ако съм ви обидил с нещо. Не знаех.

Вин се изчерви отново. „Още една причина да не ходя на пазар“.

— Няма нищо — успокои го тя. — Не сте ме обидили.

Той видимо се отпусна.

— Изглежда, са ни забелязали — каза Дух и кимна към прозореца.

Вин погледна между манекените към събралата се отвън тълпа. Тиндуил я наблюдаваше с нескрито любопитство.

Дух поклати глава.

— Защо трябваше да ставаш толкова известна?

— Аз убих техния бог — отвърна тихо Вин. И се присви зад един манекен, за да не я виждат отвън.

— И аз помогнах — рече Дух. — Дори прякорът ми е от Келсайър! Но никой не го е грижа за бедния Дух.

Вин огледа помещението. „Трябва да има задна врата. Макар че отзад също ще се мотаят зяпачи“.

— Какво си намислила? — попита Тиндуил.

— Трябва да тръгвам — отвърна Вин. — Да се измъкна от тях.

— Защо не излезеш да поговориш с тях? Очевидно искат да се срещнат с теб.

Алриане се появи от пробната — облякла рокля в синьо и жълто — и се завъртя тържествено. Остана разочарована, след като не привлече вниманието дори на Дух.

— Няма да изляза на улицата — тросна се Вин. — Защо да го правя?

— Те се нуждаят от надежда — обясни Тиндуил. — Надежда, която ти можеш да им дадеш.

— Фалшива надежда — рече Вин. — Само ще ги окуража да ме приемат като обект за преклонение.

— Това не е вярно — обади се неочаквано Алриане и надникна през прозореца без никакво притеснение. — Криеш се зад ъглите, носиш необичайни дрехи и се държиш загадъчно. Това е причината да имаш тази странна репутация. Ако хората знаеха, че си обикновена като тях, нямаше да настояват да те виждат непрестанно. — Млъкна и се огледа. — Аз… не исках да прозвучи точно така.

— Тиндуил, аз не съм Келсайър — отсече Вин. — Не искам хората да ме почитат. Искам само да ме оставят на мира.

— Някои хора нямат избор, дете — рече Тиндуил. — Ти победи лорд Владетеля. Обучена си от Оцелелия и сега си съпруга на краля.

— Не съм му съпруга — възрази Вин и се изчерви още повече. — Ние сме само…

„О, богове, дори аз не разбирам нашата връзка. Как да я обясня на друг?“

Тиндуил повдигна вежди.

— Добре де — въздъхна Вин и тръгна към вратата.

— Идвам с теб — каза Алриане и улови Вин за ръката, сякаш бяха стари приятелки. На Вин това хич не й се понрави, но не виждаше начин да се отърве от досадното момиче, без да направи сцена.

Двете излязоха от магазина. Тълпата вече беше доста голяма и продължаваше да нараства, тъй като от съседните улици се стичаха още любопитни. Повечето бяха скаа, с кафяви, покрити със сажди палта или сиви рокли. Предните отстъпиха назад, за да опразнят мястото пред Вин, и през тълпата премина тих развълнуван шепот.

— Брей — възкликна Алриане. — Ама наистина доста са се събрали…

Вин кимна. ОреСюр стоеше където го бе оставила, до вратата на магазина, и я гледаше.

Алриане се усмихна на тълпата и помаха с ръка. После попита с внезапно притеснение:

— Ако нещо се обърка, ще можеш ли да ги прогониш?

— Няма да е необходимо — отвърна Вин, издърпа ръката си от нейната и отправи към множеството една вълна на Усмиряване. След това пристъпи напред, като се стараеше да потисне измъчващата я нервност. Беше се научила да не търси скривалище, когато е на открито и пред погледите на много хора, но когато се изправиш пред подобна тълпа… за малко да се обърне и да се шмугне в магазина.

Но един глас я спря. Гласът на мъж на средна възраст с покрита с пепел брада и лекьосана черна шапка, която нервно въртеше в ръка. Як мъж, вероятно работник в мелниците. Тихият му глас рязко контрастираше с могъщото му телосложение.

— Лейди Наследнице. Какво ще стане с нас?

Ужасът — неувереността — в гласа на този едър мъж — бе толкова затрогваща, че Вин се поколеба. Гледаше я с надежда в очите, както и повечето други.

„Колко са много — помисли Вин. — А си мислех, че Църквата на Оцелелия има малко последователи“.

Тя погледна мъжа, който продължаваше да мачка шапката си. Отвори уста, но… не можа да заговори. Не можеше да му каже, че не знае какво ще стане, да обясни пред този поглед, че тя не е спасителят, от когото се нуждаят.

— Всичко ще е наред — чу собствения си глас и увеличи лекичко Усмиряването, за да прогони страховете им поне мъничко.

— Но армиите, господарке! — провикна се една жена.

— Те се опитват да ни сплашат — обясни Вин. — Кралят няма да ги допусне. Стените ни са здрави, а войниците ни — силни. Можем да издържим на обсадата.

Тълпата се умълча.

— Една от тези армии се води от бащата на Елънд Страф Венчър — продължи Вин. — Утре Елънд и аз ще се срещнем с него. Ще го убедим да стане наш съюзник.

— Кралят ще се предаде — извика някой. — Чух го. Ще размени града за живота си.

— Не — отвърна Вин. — Никога не би го направил!

— Той няма да се бие за нас — провикна се друг. — Той не е войник, а политик!

Някои възразиха и възникна спор. Хората започнаха да излагат на висок глас грижите си, да настояват за помощ. Подстрекателите продължаваха да викат срещу Елънд, да твърдят, че той няма никакво намерение да ги защитава.

Вин запуши ушите си с длани. Искаше да е далече от тази тълпа, от целия този хаос.

— Спрете! — извика тя и Тласна навън със стомана и месинг. Няколко души отхвърчаха назад, тълпата се люшна като вълна, подтиквана от копчета, монети и катарами.

Отново настъпи тишина.

— Не желая да чуя повече нито една лоша дума срещу краля! — заяви Вин, като същевременно усили Усмиряването. — Той е добър човек и добър водач. Пожертва много заради вас — вашата свобода се дължи на дългите часове, които прекарва, за да измисля закони, които да подобрят благосъстоянието ви и същевременно да не прогонят търговците от града.

Много от присъстващите сведоха гузно погледи. Брадатият мъж отпред продължаваше да си мачка шапката, вперил поглед във Вин.

— Те са просто изплашени, господарке. Но с право изплашени.

— Ние ще ви пазим — рече Вин. „Какви ги говоря?“. — Елънд и аз ще открием изход. Ние спряхме лорд Владетеля. Ще спрем и тези армии… — И млъкна, решила, че дърдори глупости.

Но тълпата откликна. Все повече хора се поддаваха на внушението. Множеството се разтвори и напред пристъпиха майки с деца. Вин се огледа нервно. Келсайър често вземаше на ръце деца на скаа, сякаш ги благославяше. Но тя не можеше да го направи. Сбогува се припряно с тълпата и се прибра в магазина, като дръпна Алриане със себе си.

Тиндуил — чакаше ги зад вратата — кимна доволно.

— Излъгах ги — въздъхна Вин, след като затвори.

— Не — възрази Тиндуил. — Дари ги с надежда. Каквото и да си казала, тепърва ще бъде потвърдено.

— Нищо няма да бъде потвърдено — тросна се Вин. — Елънд не може да разбие три армии, дори с моята помощ.

Тиндуил повдигна вежди.

— В такъв случай ще трябва да заминеш. Да избягаш, да оставиш тези хора да се справят с армиите отвън сами.

— Нямах предвид това.

— Да вземем решение тогава — продължи Тиндуил. — Или да предадем града, или да повярваме, че можем да се справим. Честно казано, вие двамата… — Тя поклати глава.

— Мислех, че няма да си лоша с мен — рече Вин.

— Понякога ми е трудно да се владея — призна Тиндуил. — Хайде, Алриане. Да приключим с пробите.

Върнаха се при шивача, но в същия миг откъм градските стени долетя тревожното биене на барабани.

Вин замръзна и погледна навън. Тълпата отново бе обхваната от тревога.

Една от армиите нападаше. Вин изруга и се втурна в пробната, за да свали неудобната рокля.

На стената цареше хаос. Войници тичаха напред-назад и си крещяха изплашено. Някои бяха забравили броните, други лъковете си. Прииждаха толкова много, че скоро тълпата запуши входовете към стълбищата и множеството задръсти двора.

Голям отряд от войниците на Страф — няколко хиляди души — настъпваше към Калаената порта — най-северната порта на града и най-близката до лагера на армията на Страф. Друг отряд се отправяше на изток, към Пютриумната порта.

— Стрелци! — извика Елънд. — Мъже, къде са ви лъковете?

Гласът му почти се изгуби във всеобщата глъчка. Капитаните се мъчеха да организират хората си, но изглежда твърде много пехотинци се бяха качили на стените и бяха затворили пътя на лъконосците към стълбищата.

„Защо? — зачуди се Елънд, загледан в атакуващата армия. — Защо ни напада? Нали имахме уговорена среща?“

Дали Страф не бе разкрил плановете му да настрои двете армии една срещу друга? Може би в обкръжението му наистина имаше шпионин.

Каквото и да беше, на Елънд не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно как армията приближава стената. Един капитан успя да пусне няколко стрели, но те не достигнаха целта си. Отсреща заваля цял дъжд от стрели, примесени с монети. Сред нападателите имаше и аломанти.

Елънд изруга и се наведе тъкмо когато десетина монети забърсаха ръба на стената. Няколко войници паднаха. Войници на Елънд. Убити, защото той беше твърде горд да предаде града.

Той надзърна предпазливо над стената. Мъже с таран приближаваха портата, защитавани от щитоносци. Вероятно бяха Главорези, подозрение, потвърдено от звука, който издаде таранът при удара си в портата. Това не беше удар по силите на обикновени хора.

Последваха куки. Изстреляни нагоре от Монетомети, те паднаха много по-точно, отколкото ако бяха хвърлени с ръце. Войниците се втурнаха да ги откачат, но нов порой монети ги принуди да се откажат. Вратата долу продължаваше да тътне и Елънд се усъмни дали ще издържи дълго.

„Скоро ще паднем — помисли той. — Почти без никаква съпротива“.

Нищо не можеше да се направи. Чувстваше се безсилен, принуден да се крие зад стената, тъй като бялата униформа го превръщаше в лесна мишена. Цялото му политиканство, всичките му подготовки, всичките му мечти. На вятъра.

И тогава се появи Вин. Задъхана. Скочи сред група ранени войници. Стрелите и монетите, които летяха във въздуха, заотскачаха като от невидима стена. Мъжете около нея се втурнаха да откачат куките и да отнесат ранените. Кинжалите й режеха хвърлените отдолу въжета. Тя погледна Елънд и той видя решителността в очите й. Помисли си, че ще скочи долу и ще се нахвърли върху мъжагите с тарана, и вдигна ръка да я спре, но друг го изпревари.

— Вин, чакай! — извика Клъбс и дотича по стълбите.

Тя спря. Елънд никога не бе чувал генералът да говори с такъв страшен глас.

Дъждът от стрели секна. Бумтенето по портата спря. Пред изненадания поглед на Елънд армията отстъпи през покритите със сажди поля към лагера си. Долу останаха само няколко трупа. Неговата собствена армия бе дала доста повече жертви — над двайсет ранени и убити.

— Какво… — почна Елънд.

— Въобще не носеха стълби — обясни Клъбс, загледан в отстъпващата армия. — Това не беше истинска атака.

— А какво беше тогава? — попита Вин.

— Проба — обясни Клъбс. — Често се прави по време на война — бърза атака, за да се проверят реакциите на противника, да се изпита стратегията и нивото на подготовката му.

— Проба — повтори Елънд и погледна хаоса, който продължаваше да цари наоколо. — Май не се представихме много добре.

Клъбс сви рамене.

— Много по-зле, отколкото би трябвало. Може би това ще накара тези мързеливци да влагат повече усилия при обучението. — Млъкна и Елънд забеляза, че таи нещо. Безпокойство.

Елънд пак погледна към отстъпващата армия. Изведнъж всичко си застана на мястото. Типичен ход за баща му.

Срещата със Страф щеше да се състои според уговорката. Но преди нея Страф искаше да му каже нещо.

„Мога да превзема този град по всяко време — казваше тази атака. — Той е мой, каквото и да направиш. Запомни това“.

26.

— Това не е добра идея, господарке — заяви ОреСюр, докато Вин разопаковаше голямата плоска кутия.

— Елънд смята, че е единственият начин — отвърна тя и вдигна капака. Вътре бе сгъната луксозната синя рокля. Вин я извади и се учуди колко е лека. Отиде зад паравана и започна да се съблича.

— А нападението вчера? — попита ОреСюр.

— Това беше само предупреждение — обясни тя, докато си разкопчаваше ризата. — Не сериозна атака. — Макар че Съборът бе обезпокоен. Вероятно това бе целта. Клъбс можеше да си говори каквото иска за стратегия и проверка на тяхната готовност, но според Вин Страф бе постигнал повече: бе всял още повече страх и хаос в Лутадел.

Само няколко седмици бяха изминали от началото на обсадата, а градът бе изправен пред изключително сериозни проблеми. Храната бе поскъпнала до небесата и Елънд бе принуден да отвори градските складове. Хората бяха изнервени до крайност. Малцина вярваха, че атаката е била „отблъсната“ успешно от защитниците на Лутадел.

А Вин бе изправена пред поредната главоблъсканица — Как да реагира срещу такава огромна сила? Да се скрие или да продължи да води същия живот? Страф бе изпитал бързината на реакцията им, но по-голямата част от армията му бе останала отзад, да не би Сет да реши да се възползва от случая. Беше постигнал две неща — информация и нарастващ страх в града.

— Все още не мисля, че тази среща е добра идея — продължаваше да мърмори ОреСюр. — Като оставим настрана атаката, Страф не е човек, на когото да се вярва. Келсайър ме накара да изучавам поведението на някои големи благородници през периода, когато се готвех да стана лорд Реноа. Страф е решителен и непоколебим.

Вин въздъхна, свали си панталоните и облече роклята. Не беше тясна като някои други и оставяше възможност краката и ръцете й да се движат свободно. „Поне засега добре“.

Възраженията на ОреСюр не бяха лишени от логика. Едно от първите неща, които бе научила на улицата, бе да не попада в ситуации, от които не може да избяга. Всички нейни инстинкти крещяха срещу идеята да влезе сама в лагера на Страф.

Но Елънд вече бе взел решение. И Вин, естествено, трябваше да го подкрепи. Страф искаше да сплаши целия град, но всъщност не беше толкова страховит. Не и докато трябваше да се безпокои за Сет.

Вин бе свикнала със заплахите. В известен смисъл атаката на Страф потвърждаваше необходимостта от провеждането на този план. Отначало идеята да влязат в лагера му й се струваше малко налудничава, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече осъзнаваше, че това е единственият начин да се справят със Страф. Трябваше да ги види слаби и изплашени, за да повярва, че тактиката му е успешна. Нямаше друг начин да спечелят.

Макар че се налагаше да направи нещо, което не й харесваше. Да бъде заобиколена от вражески войници в самото леговище на противника. Но ако Елънд успееше да се върне невредим от лагера, духът на града щеше да се възроди. А и това щеше да подсили увереността на Хам и останалите от групата в способностите на Елънд. Никой не би възразил срещу идея на Келсайър да отиде в противниковия лагер, за да преговаря — нещо повече, те вероятно биха очаквали да се върне от преговорите, след като е убедил Страф да се предаде.

„Само да успея да го върна в града — помисли Вин, докато закопчаваше роклята. — Страф може да се перчи колкото си ще — това няма да има никакво значение, ако ние сме тези, които насочват атаките му“.

Кимна замислено, докато приглаждаше роклята. След това заобиколи паравана и се огледа в огледалото. Макар че шивачът се бе придържал към традиционната форма, долната част на роклята не беше издута като камбана, а се спускаше малко по-плътно покрай бедрата. Беше отпусната на раменете, въпреки че имаше тесни ръкави, и бе достатъчно свободна в кръста, та Вин да се движи без затруднения.

Тя се протегна, подскочи и се извъртя. Остана изненадана от лекотата на роклята и от това колко добре се чувства в нея. Разбира се, нито една рокля не можеше да е подходяща за бой — но тази имаше съществени подобрения спрямо роклите, с които бе ходила на балове.

— Е? — попита тя и се завъртя.

ОреСюр повдигна вежди.

— Какво?

— Какво мислиш?

ОреСюр завъртя глава.

— Защо ме питате?

— Защото държа на мнението ти.

— Роклята е много хубава, господарке. Макар че, честно казано, винаги съм намирал този тоалет за малко смешен. С толкова много плат и ярки цветове тя несъмнено е крайно непрактична.

— Да, зная. — Вин прибра косите си отстрани с две сапфирени шноли. — Но… бях забравила колко е забавно да се носят такива неща.

— Не виждам кое му е забавното, господарке.

— Това е, защото си мъж.

— Всъщност съм кандра.

— Но нали си мъжка кандра?

— Откъде знаете? — попита ОреСюр. — При моите сънародници не е никак лесно да се определи полът, тъй като телата ни са аморфни.

Вин го погледна и вдигна вежди.

— Мога да позная — каза тя и се наведе над чекмеджето с бижутата. Нямаше много, макар че групата на Келсайър се бе постарала да й осигури най-необходимото. Най-скъпите бе дала на Елънд, за да ги продаде и да финансира различни планове. Беше запазила само любимите си украшения — сякаш бе знаела, че един ден пак ще облече рокля.

„Ще я нося само веднъж — обеща си тя. — Това не съм истинската аз“.

Сложи си сапфирена гривна. Подобно на шнолите гривната не съдържаше метал, скъпоценните камъни бяха инкрустирани в дърво и дори закопчалката беше дървена. Единственият метал върху тялото й щяха да са монетите, нейната стъкленица с разтвори и обецата. Запазена, по съвет на Келсайър, за краен случай.

— Господарке — рече ОреСюр и издърпа с лапа изпод леглото някакъв лист. — Падна от кутията, когато я отваряхте.

Вин взе листа.

Тя огледа маншетите. Бяха плътни и широки и по начина, по който бяха обърнати настрани, представляваха идеално скривалище. Макар че прилепваха под раменете, надолу ръкавите се разширяваха и тя веднага видя къде може да нагласи кинжалите.

— Изглежда, и преди е шил дрехи за Мъглородни — отбеляза ОреСюр.

— Вероятно — отвърна Вин. Отиде при огледалото да си сложи грим и установи, че няколко от тампоните й за гримиране са изсъхнали. „Май отдавна не съм го правила…“

— По кое време тръгваме, господарке? — попита ОреСюр.

Вин се замисли.

— Всъщност, ОреСюр, не възнамерявам да те взема с мен. Доста ще е подозрително да водя кучето си на подобна среща, а не бих искала в двореца да се досетят за самоличността ти.

— В такъв случай успех, господарке.

Вин почувства леко разочарование. Очакваше ОреСюр да възрази. Тръсна глава. Всъщност защо го изолираше? Защото бе посочил всички опасности, свързани с отиването й в лагера?

ОреСюр лежеше, положил глава върху лапите си, и я гледаше как си слага грим.

— Но, Ел — рече Хам, — позволи ни поне да те пратим с нашата карета.

Застаналият пред огледалото Елънд поклати глава и изпъна сюртука си.

— Това би означавало да пратиш и кочияш, Хам.

— Именно — потвърди Хам. — Щях да съм аз.

— Човек повече няма да промени шансовете ни да се измъкнем от лагера. А колкото по-малка е групата, толкова по-лесна ще е работата на Вин.

Хам поклати глава.

— Ел, аз…

Елънд сложи ръка на рамото му.

— Оценявам загрижеността ти, Хам. Но мисля, че ще се справя. Ако има човек, когото бих могъл да манипулирам, това е баща ми. Ще му внуша, че градът му е вързан в кърпа.

— Е, добре — въздъхна Хам.

— А, и още нещо — рече колебливо Елънд.

— Да?

— Имаш ли нещо против да ми казваш Елънд вместо Ел?

Хам се засмя.

— Това е най-лесната задача.

Елънд се усмихна. „Не е каквото очакваше Тиндуил, но все пак е някакво начало. По-късно ще се преборим за «ваше величество»“.

Вратата се отвори и влезе Доксон.

— Това пристигна току-що. За вас. — И вдигна един лист.

— От Събора ли е?

— Да. Не са доволни, че ще пропуснете дебатите тази вечер.

— Е, не мога да променя уговорената среща със Страф, нали? Кажи им, че ще ги навестя, като се върна.

Доксон кимна и се обърна, стреснат от шумолене зад гърба си, отстъпи изненадано встрани и в стаята влезе Вин.

Беше облякла рокля — красива синя рокля, малко по-тясна, отколкото беше прието. Върху черната й коса блещукаха сапфирени шноли и изглеждаше някак… различна. По-женствена — или по-уверена в своята женственост.

„Колко много се е променила от първата ни среща“ — помисли си Елънд. Бяха изминали почти две години. Тогава тя беше млада и много по-неопитна. А сега беше жена — изключително опасна жена, но в очите й все още се четеше неувереност.

— Красавица! — прошепна Елънд.

Тя се усмихна.

— Вин! — възкликна Хам. — Облякла си рокля!?

Вин се изчерви.

— Какво очакваше, Хам? Че ще се срещна с краля на Северната област издокарана с панталон?

— Ами… — Хам сви рамене. — Всъщност да.

Елънд се изкиска.

— Хам, това, че ти ходиш небрежно облечен навсякъде, не означава, че и други трябва да го правят. Честно, не ти ли омръзнаха тези елеци?

Хам сви рамене.

— Лесно се обличат. И не са натруфени.

— И ти е студено — добави Вин и потърка ръце. — Добре че си избрах рокля с ръкави.

— Нямам нищо против студа — заяви Хам. — Зад стените на града той е дваж по-силен.

Елънд кимна. Зимата на практика беше дошла. Времето вероятно нямаше да се влоши скоро — в Централната област рядко валеше сняг, — но студените нощи влияеха лошо на бойния дух.

— Е, да тръгваме — заяви Вин. — Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.

Елънд пристъпи напред и я улови за ръцете.

— Вин, искам да ти благодаря — каза тихо. — Наистина изглеждаш великолепно. Ако не ни заплашваше почти сигурна гибел, щях да разпоредя веднага да организират най-бляскавия бал, за да мога да се изфукам с теб.

Вин се засмя.

— Почти сигурната гибел не е извинение, нали?

— Май прекарвам твърде много време с групата. — Той се наведе да я целуне, но тя се дръпна.

— Изгубих почти половин час да се гримирам. Никакви целувки!

Елънд се изкиска и в същия миг капитан Демоа подаде глава през вратата.

— Ваше величество, каретата пристигна.

Елънд погледна Вин. Тя кимна.

— Да вървим — рече той.

Настанен в каретата, която им бе пратил Страф, Елънд наблюдаваше смълчаната група, застанала на стените, за да ги изпрати. Слънцето клонеше към залез.

„Той поиска да отидем по вечерно време — ще трябва да се връщаме след като мъглите са излезли — помисли Елънд. Хитър начин да покажеш, че си по-силен от другия“.

Такъв бе маниерът на баща му — също като вчерашната внезапна атака на градските стени. За Страф всичко се свеждаше до позата. Елънд бе наблюдавал как баща му се държи в двора и как умее да манипулира дори принудителите. Договорът за разработката на атиума, възложен му от лорд Владетеля, изискваше да се включи в изключително опасна игра. И той се бе справил отлично. Не беше изчислил неочакваната намеса на Келсайър, но кой би могъл?

След Рухването Страф бе оглавил най-стабилното и най-могъщо кралство в Последната империя. Той беше изобретателен и предпазлив човек и умееше да планира ходовете си с години напред. И беше човекът, когото Елънд трябваше да манипулира.

— Изглеждаш притеснен — рече Вин. Седеше срещу него в каретата, с изправен гръб, като истинска дама. Сякаш с обличането на роклята бе възвърнала някои от старите си обноски. Същите, с които бе успяла да заблуди дори него, че е от благороден произход.

— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Страф няма да тя направи нищо лошо — дори ако нещата се объркат, не би те превърнал в мъченик.

— Не се страхувам за себе си — отвърна Елънд.

— Защо?

— Защото ти си до мен. Ти си повече от цяла армия, Вин.

Това обаче не я успокои.

— Ела при мен — каза той и й направи място на седалката до себе си.

Тя се надигна, пристъпи към него, но спря и помоли:

— Внимавай за грима.

— Обещавам.

Вин кимна, седна и той я прегърна.

— Внимавай и с прическата — предупреди го тя. — И да не си изцапаш сюртука.

— Кога пък стана толкова предпазлива?

— Заради роклята е. Веднага щом облека рокля, в мен се пробуждат уроците на Сейзед.

— Наистина ти стои добре — рече Елънд.

Вин поклати глава.

— Какво има? — попита той. Каретата подскочи и той се наклони към нея. „Нов парфюм — помисли си. — Поне от този навик не се е отказала“.

— Това не съм аз, Елънд — каза тя тихо. — Роклята, маниерите. Всичко е лъжа.

Елънд помълча няколко секунди.

— Не възразяваш, нали? — попита тя. — Всички останали смятат, че говоря глупости.

— Не зная — призна откровено Елънд. — Когато облякох новите дрехи, наистина се почувствах различен, така че в думите ти има логика. Ако роклите те притесняват, просто не носи рокли. Вин, искам да си щастлива.

Тя се усмихна, погледна го и го целуна.

— Нали каза без тези неща?

— От теб — отвърна тя. — Аз съм Мъглородна и мога да си го позволя.

Елънд се усмихна, макар че не му беше весело. Е, разговорът поне го отвличаше от тревожните мисли.

— Понякога и аз се чувствам неудобно в тези дрехи. Всички очакват повече от мен, когато ги сложа. Очакват крал.

— Като обличам рокля — въздъхна Вин, — от мен пък очакват да съм дама. А после виждат, че съм аз, и се разочароват.

— Всеки, който се разочарова от теб, не заслужава уважение — отвърна Елънд. — Вин, не искам да си като тях. Те не са честни. Не ги интересува нищо. Харесвам те каквато си.

— Тиндуил смята, че мога да бъда и двете. Жена и Мъглородна.

— Тиндуил е умна жена — посочи Елънд. — Пряма, но мъдра. Трябва да я слушаш.

— Току-що ми каза, че ме харесваш каквато съм.

— Така е. Но щях да те харесвам каквато и да си, Вин. Аз те обичам. Въпросът е ти как се харесваш.

Тя се замисли.

— Дрехите не променят човека — продължи Елънд. — Но променят реакцията на другите към него. Струва ми се, номерът е да се убедиш, че заслужаваш реакцията, която получаваш. Можеш да носиш рокли, Вин, но нека ги ушият по твой вкус. Не се тревожи, че не даваш на хората каквото искат. Покажи им каква си и това ще е достатъчно. — Той млъкна и се усмихна. — За мен е.

Тя отвърна на усмивката му и внимателно се облегна на рамото му.

— Добре. Стига приказки. Да се захващаме за работа. Разкажи ми повече за характера на баща ти.

— Той е идеалният имперски благородник. Безскрупулен, умен, заслепен от властта. Помниш ли… какво се случи с мен, когато бях на тринайсет? Разказвах ти.

Вин кимна.

— Баща ми доста се увличаше по скаа бордеите. Спорел мен му харесваше да си вземе някое момиче, с което да се забавлява, като знае, че след това ще бъде убита. Заради неговата страст. Държеше няколко десетки любовници и гонеше всяка, която не му се понрави.

Вин промърмори нещо под нос.

— Същият е и с политическите си съюзници. Никой не е равноправен съюзник на Къща Венчър — той просто се съгласява да бъде управляван от нея. Ако не желаеш да робуваш, няма да получиш договор.

— Познавах главатари на банди със същите маниери — каза Вин.

— И как оцеляваше, ако някой от тях ти хвърли око?

— Правех се на маловажна — обясни тя. — Снишавах се, прекланях глава и не им давах причина да ме нападнат. Точно каквото ти смяташ да правиш тази вечер.

Елънд кимна.

— Бъди внимателен — рече Вин. — Не позволявай на Страф да си помисли, че му се подиграваш.

— Добре.

— И не му обещавай прекалено много. Дръж се, сякаш само се опитваш да си твърд. Нека си помисли, че може да изкопчи от теб каквото поиска — това ще му хареса.

— Виждам, че имаш опит в тези неща.

— Твърде голям — отвърна Вин. — Но ти си го чувал и преди.

Елънд кимна. Бяха обмислили старателно плановете си. Оставаше да ги реализират. „Накарай Страф да си мисли, че сме слаби, намекни му, че ще му предадем града — но само ако ни помогне срещу Сет“.

Елънд вече виждаше зад прозореца огньовете на армията. „Колко е голяма! Къде ли баща ми се е научил да командва подобна армия?“ Беше се надявал, че липсата на военен опит ще доведе до лошо командване на армията. Но шатрите бяха подредени в строги редици и униформите на войниците изглеждаха спретнати и чисти. Вин се наведе към своя прозорец и взе да се оглежда с нескрито любопитство.

— Погледни — рече тя и посочи.

— Какво? — Елънд се наведе към нея.

— Принудител.

Елънд доближи чело до прозореца и забеляза един бивш имперски жрец — с характерна татуировка около очите — да се разхожда пред строените войници.

— Това било значи. Използва принудители за командири.

— Съвсем логично е — отвърна Вин. — Те имат опит с управлението на големи групи хора.

— Както и със снабдяването — добави Елънд. — Да, отлична идея. Но все пак съм изненадан. Ако все още се нуждае от принудителите, не означава ли това, че признава върховната власт на лорд Владетеля? Повечето от останалите крале прогониха принудителите веднага щом им се удаде възможност.

Вин се намръщи.

— Не каза ли, че баща ти обича едноличната власт?

— Така е — потвърди Елънд. — Но освен това обича и инструментите на властта. Винаги е държал при себе си кандра, знае се, че е наемал особено опасни аломанти. Уверен е, че може да ги контролира — и вероятно си мисли същото за принудителите.

Каретата забави и спря пред голяма шатра. Страф Венчър излезе след минутка.

Бащата на Елънд беше едър мъж с властна осанка. Брадата, която си бе пуснал наскоро, само подсилваше ефекта. Носеше строг шит по мярка костюм, като тези, които се бе опитвал да накара да носи Елънд. Тъкмо заради това Елънд бе предпочел небрежните дрехи, разкопчаните жилетки и твърде широките панталони. Всичко, с което да се отличава от баща си.

Съпротивата му обаче открай време не беше упорита. Правеше дребни номера, с които да ядоса баща си и се държеше глупаво, защото знаеше, че ще му се размине. Нито едно от тези неща нямаше особено значение.

Не и до последната нощ. Лутадел бе обхванат от пламъци, бунтът на скаа заплашваше да излезе извън контрол и да обхване целия град. Нощ на хаос и разрушение, през която Елънд не знаеше къде е Вин.

Нощта, в която се изправи срещу Страф Венчър.

„Не съм момчето, което тормозеше, татко“.

Вин го стисна за ръката и Елънд слезе от каретата. Страф ги чакаше мълчаливо. На лицето му се изписа странно изражение, когато Елънд подаде ръка на Вин.

— Ти дойде — каза той.

— Изненадан ли си, татко?

Страф поклати глава.

— Виждам, че си същият глупак, какъвто беше, момче. Сега си под моя власт — мога да те убия с едно махване на ръката. — И вдигна ръка, сякаш се готвеше да го направи.

„Сега е моментът“ — помисли си Елънд с разтуптяно сърце.

— Винаги съм бил под твоя власт, татко — рече той. — Можеше да ме убиеш още преди месеци, да превземеш целия град, ако пожелаеш. Не виждам с какво идването ми тук променя нещата.

Страф се поколеба.

— Дойдохме за вечеря — продължи Елънд. — За да те запозная с Вин и да обсъдим някои важни за теб въпроси.

Страф се намръщи.

„Точно така — помисли Елънд. — Имам предложение за теб. Знаеш, че първият, който изиграе козовете си, обикновено губи“.

Страф не би пропуснал възможността да спечели — дори ако му я предлага някой като Елънд. Вероятно не очакваше да чуе нещо важно от него. Но нима можеше да е напълно сигурен? Какво имаше да губи?

— Иди и кажи на готвача да приготви вечеря за трима — нареди той на един слуга.

Елънд се постара да скрие облекчената си въздишка.

— Това ли е твоята Мъглородна? — попита Страф.

Елънд кимна.

— Малка хитруша — рече Страф. — Кажи й да престане да Усмирява чувствата ми.

Вин се изчерви.

Страф посочи шатрата. Елънд поведе Вин нататък, но тя поглеждаше през рамо: очевидно не й се нравеше, че Страф е зад тях.

„Малко е късно за това…“ — помисли Елънд.

Отвътре шатрата изглеждаше точно така, както Елънд би очаквал от баща си — множество възглавници, скъпа мебелировка, Обзавеждането целеше да подчертава положението на Страф. Подобно на масивните цитадели в Лутадел, обстановката, в която живееше един благородник, подсилваше усещането за неговата значимост.

— Той е добър — прошепна Вин. — Бях пределно внимателна, а ме е усетил.

Елънд кимна и каза:

— Освен това е и Калаено око. Така че най-вероятно сега ни подслушва.

Погледна към входа. Страф влезе след миг. По нищо не си личеше дали ги е чул. Последваха го неколцина слуги, които носеха голяма маса за хранене.

Вин си пое рязко дъх. Слугите бяха скаа — имперски скаа, от старата традиция. Бяха парцаливи, с дрипави сюртуци и по множеството белези и синини си личеше, че често ги бият. Носеха масата със сведени погледи.

— Какво ти стана, момиче? — попита Страф. — А, това ли било? Ти си скаа, нали — въпреки хубавките дрехи, под които се криеш? Елънд е много мил, аз не бих ти позволил да носиш тази рокля.

„И още много неща“ — подсказваше тонът му.

Вин стрелна Страф с поглед, приближи се до Елънд и го улови за ръката. Думите на Страф не бяха нищо повече от позьорство, но засега вършеха работа. Искаше да накара Вин да се чувства неудобно.

Елънд се намръщи, но когато я погледна, зърна на устните й да трепти зла усмивка.

„Бриз каза, че Вин е много по-умела в аломантията от повечето Усмирители — напомни си той. — Баща ми наистина е добър, но за да я усети… тя му е позволила, разбира се“.

Елънд отново погледна Страф, който не пропусна да удари един от излизащите скаа.

— Дано не са ти роднини — рече на Вин. — Защото напоследък са доста лениви. Май ще трябва да екзекутирам неколцина.

— Аз вече не съм скаа — отвърна тихо Вин. — Аз съм благородничка.

В отговор Страф се изсмя. Вече беше отписал Вин като заплаха. Знаеше, че е Мъглородна, вероятно бе чул, че е опасна, а сега предполагаше, че е слаба и незначителна.

„Бива я в тази игра“ — помисли одобрително Елънд. Слугите започнаха да поднасят ястия — доста впечатляващи, като се имаха предвид обстоятелствата. Докато чакаха, Страф извика помощника си и му нареди:

— Повикай Хоселе. И й кажи да побърза.

„Изглежда по-малко резервиран, отколкото го помня“ — помисли Елънд. В дните на лорд Владетеля благородниците спазваха строга етикеция на поведение пред другите, макар че можеха да си позволят някои екстравагантни постъпки, когато са сред свои. Можеха да танцуват и да разговарят сдържано на бала и да се забавляват с блудници и алкохол в малките часове на нощта.

— Защо си пуснал брада, татко? — попита Елънд. — Доколкото знам, брадите още не са на мода.

— Аз определям модата, момче. Сядайте.

Вин почака с почтително изражение, докато Елънд се настани, преди да заеме мястото си. Държеше се, сякаш едва владее нервността си, озърташе се, като че ли част от нея иска да избяга.

— А сега — поде Страф — да чуем защо си тук.

— Мисля, че е очевидно, татко — отвърна Елънд. — Тук съм да обсъдим съюза.

Страф повдигна вежди.

— Съюз? И двамата току-що се съгласихме, че животът ти ми принадлежи. Не виждам смисъл да се съюзявам с теб.

— Може би — отвърна Елънд. — Но не бива да забравяме и някои други фактори. Предполагам, че не си очаквал появата на Сет, нали?

— Сет не ми е грижа — отвърна Страф и се съсредоточи върху яденето. Вин сбърчи нос, като го видя лакомо да хапва от голямо парче месо.

Елънд отряза късче от своето.

— Татко, човек с армия голяма почти колкото твоята не може да не бъде грижа.

Страф сви рамене.

— Няма да бъде, когато се преместя зад стените. А ти ще ми отвориш вратите, след като сме съюзници, нали?

— И да поканя Сет да нападне града? — попита Елънд. — Да, двамата с теб ще можем да го задържим, но защо да избираме отбранителна тактика? Защо да му позволим да отслаби стените и вероятно да продължи обсадата, докато нашите две армии не започнат да гладуват? Трябва да го нападнем, татко.

— И смяташ, че ми е нужна помощта ти за това? — изсумтя Страф.

— Да, ако искаш успехът ти да е пълен. Заедно лесно ще се справим с него — но не и поединично. Нуждаем се един от друг. Хайде да го нападнем. Ти ще водиш твоята армия, аз — моята.

— Защо си толкова нетърпелив? — попита Страф и присви очи.

— Защото искам да докажа нещо — обясни Елънд. — Виж, и двамата знаем, че ти ще ми отнемеш Лутадел. Но ако преди това нападнем Сет, ще изглежда, сякаш сме сключили съюз още в началото. Ще мога да ти предам града, без да изглеждам пълен глупак. Ще го представя така, сякаш съм повикал баща си на помощ срещу армия, за която съм бил известен, че идва. Ще ти предоставя града и отново ще стана твой наследник. И двамата знаем какво искаме. Но първо Сет трябва да умре.

Страф се замисли. Елънд виждаше, че думите му попадат в целта. „Да — помисли си той. — Мисли си, че съм момчето, което познаваш — ексцентрично, необуздано и глупаво в съпротивата си. Но че все пак се опитвам да спася авторитета на Венчърови“.

— Не — заяви Страф.

Елънд се ококори.

— Не — повтори Страф и се върна към храненето. — Няма да стане така, момче. Аз ще реша кога — и дали — ще атакуваме Сет.

„Това трябваше да се получи!“ — Елънд се ядоса. Зачуди се къде може да е сбъркал. Все пак усещаше леко колебание у баща си.

„Трябва ми още информация“. Погледна настрани и забеляза, че Вин върти нещо между пръстите си. Вилица. Тя срещна погледа му и я почука леко с пръст.

„Метал — помисли Елънд. — Добра идея“.

— Дошъл си за атиума — каза на баща си. — Не е нужно да завладяваш града, за да го получиш.

Страф се наведе напред.

— Защо не го продаде?

— Татко, нищо не примамва по-бързо акулите от прясната кръв — отвърна Елънд. — Ако бях продавал големи количества атиум, щях да разкрия, че наистина го притежавам. Което е доста лоша идея, като се имат предвид усилията ни да разсеем тези слухове.

Зад стените на шатрата се чу шум и в помещението влезе момиче. Носеше бална рокля — червена на цвят — и косата й бе сплетена на дълга черна плитка. Нямаше повече от петнайсет.

— Хоселе — рече Страф и й посочи креслото до себе си. Момичето кимна покорно и изтича до своя господар. Беше се гримирала, а роклята й бе доста къса. За Елънд нямаше съмнение каква е връзката й с баща му.

Страф се усмихна и продължи да дъвче. Момичето малко приличаше на Вин — имаше мургава кожа, същата черна коса и подобни нежни черти. Това беше поредното изявление. Мога да си намеря досущ като твоята — дори по-млада и по-красива.

Точно в този момент — докато гледаше подигравателното пламъче в очите на баща си — Елънд осъзна защо го мрази толкова много.

— Може би бихме могли да сключим сделка, момче — рече Страф. — Предай ми атиума и аз ще се разправя със Сет.

— Пренасянето ще отнеме време — отвърна Елънд.

— Защо? Атиумът не е тежък.

— Защото е много.

— Не толкова, че да не можеш да го натовариш на една карета.

— По-сложно е, отколкото си мислиш възрази Елънд.

— Не смятам — отвърна засмяно Страф. — Просто не искаш да ми го предадеш.

Елънд се намръщи.

— Нямаме атиум — прошепна Вин.

Страф се извърна към нея.

— Така и не го намерихме — продължи тя. — Келсайър свали лорд Владетеля, за да можем да се доберем до неговия атиум. Но не можахме да открием къде го държи. Вероятно не е в града.

„Виж, това не го очаквах…“ — помисли Елънд. Разбира се, Вин често действаше спонтанно, също както и Келсайър. Когато си с Вин, всички планове могат да хвръкнат в един миг през прозореца — но обикновено след това тя правеше нещо още по-добро.

Страф мълчеше. Изглежда, бе повярвал на Вин.

— Значи наистина няма какво да ми предложите.

„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си Елънд. — Да го накарам да мисли, че може да превземе града по всяко време. Но че не си заслужава да го прави. — Запотропва по масата, като се стараеше да изглежда изнервен. — Ако повярва, че атиумът не е у нас, едва ли ще нападне града веднага. Няма какво да спечели там. Затова Вин му разкри истината“.

— Вин не знае какво говори — обади се той. — Държа атиума на скрито място дори от нея. Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо, татко.

— Не — заяви Страф. Изглеждаше развеселен. — Ти наистина нямаш атиум. Зейн каза… но нищо, тогава не му повярвах…

Страф поклати глава и отново почна да яде. Момичето до него не се хранеше, седеше тихо, като украшение, за каквото вероятно я имаха. Страф отпи голяма глътка вино, въздъхна доволно, погледна малката си любовница и й нареди:

— Излез.

Момичето незабавно стана и излезе.

— Ти също — обърна се Страф към Вин.

Вин замръзна и погледна Елънд.

— Всичко е наред — каза той бавно.

Тя се поколеба, после кимна. Самият Страф не представляваше голяма опасност за Елънд, а тя беше Мъглородна. Ако нещо се объркаше, можеше бързо да се върне при него. Ако излезеше, те щяха да продължат с ролите, които играеха — Елънд щеше да изглежда още по-безпомощен. И щеше да е дори в по-добра позиция да преговаря със Страф.

Вин поне се надяваше да е така.

— Ще чакам отвън — каза тя и излезе.

27.

— Е, добре — заяви Страф и остави вилицата. — Да бъдем искрени, момче. Ей толкова ме дели от решението да те убия.

— Нима ще екзекутираш собствения си син?

Страф сви рамене.

— Ти се нуждаеш от мен — продължи Елънд. — За да можеш да победиш Сет. Можеш да ме убиеш, но няма да спечелиш нищо. Все още ще трябва да превземеш Лутадел със сила и Сет ще може да те нападне — и да те разгроми, тъй като ще си отслабен.

Страф се усмихна, скръсти ръце и се надвеси над масата.

— Грешиш и за двете неща, момче. Първо, мисля, че ако те убия, следващият военачалник на Лутадел ще е по-склонен да ми се подчинява. Имам хора в града, които го потвърждават. Второ, не ми е нужна помощта ти, за да победя Сет. Двамата с него вече сключихме съюз.

— Какво?! — възкликна Елънд.

— Какво смяташе, че правех през тези седмици? Седях и чаках да ме поканиш на среща? Със Сет си разменихме любезности. Той не се интересува от града — иска само атиума. Уговорихме се да го разделим, след като го открием, сетне ще завладеем останалата част от Последната империя. Той поема на северозапад, аз на югоизток. Много сговорчив човек се оказа този Сет.

„Блъфира“ — помисли Елънд. Беше почти сигурен. Страф не действаше така, не би се съюзил с някой, чиято сила е почти равна на неговата. Страф прекалено много се боеше от предателство.

— И мислиш, че ще ти повярвам?

— Вярвай, каквото си искаш — заяви Страф.

— А приближаващата се армия на колосите? — попита Елънд, решил да изиграе и последния коз.

Този път Страф се замисли.

— Татко, ако искаш да получиш Лутадел, преди колосите да стигнат тук, трябва да се вслушаш в думите на човека, дошъл да ти предложи всичко. Моля те само за едно — да ми позволиш малка победа. Нека нападнем Сет, за да подсигурим нашето наследство. После ще получиш града.

Страф потъна в мълчание — достатъчно дълго, та Елънд да си помисли, че може би този път е победил. Накрая обаче поклати глава.

— Не, не мисля. Ще си опитам късмета със Сет. Не зная защо ми позволи да взема Лутадел, но изглежда, градът не го интересува.

— А на теб защо ти е? — попита Елънд. — Вече ти казах, че нямаме атиум. За какво ти е притрябвал градът?

Страф се наведе към него и Елънд усети дъха му, миризмата на силни подправки от вечерята.

— Точно тук грешиш, момче. Ето защо — дори да можеше да ми предложиш този атиум — няма да напуснеш лагера тази нощ. Преди година допуснах грешка. Ако бях останал в Лутадел, сега аз щях да съм на трона. Не ти. Не зная защо го направих — сигурно съм сметнал, че един слаб Венчър на трона е по-добра перспектива от никакъв.

Страф бе олицетворение на всичко онова, което Елънд мразеше в империята. Самонадеян, арогантен, зъл.

„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си той. — Да го убедя, че не представлявам заплаха“.

— Татко, това е само един град. От моята гледна точка не струва дори наполовина колкото армията ти.

— Това е повече от град — възрази Страф. — Това е седалището на лорд Владетеля. Моята крепост. Чух, че използваш Цитаделата ми за свой дворец.

— Просто нямаше къде другаде да ида.

Страф пак почна да яде.

— Е, добре — рече между два сочни къса месо. — Отпърво си помислих, че трябва да си кръгъл глупак, за да дойдеш тук тази вечер. Но сега не съм съвсем сигурен. Вероятно си видял, че е неизбежно.

— Ти си по-силният — отвърна Елънд. — Не мога да ти се противя.

Страф кимна.

— Впечатляваш ме, момче. Облякъл си се както трябва, любовницата ти е Мъглородна, държиш града под свой контрол. Май ще ти позволя да живееш.

— Благодаря ти.

— А в замяна на това ти ще ми предадеш Лутадел.

— Веднага щом се разправим със Сет.

Страф се разсмя.

— Нещата няма да станат по този начин, момче. Ние не преговаряме. Ти слушаш моите заповеди. Утре ще отидем заедно при градските стени и ти ще наредиш да отворят портите. Аз ще вляза начело на армията си и ще поема управлението, а Лутадел ще стане столица на моето кралство. Ако направиш каквото ти кажа, ще те определя за свой наследник.

— Няма да се получи — отвърна Елънд. — Оставих заповед да не отварят портите при никакви обстоятелства.

Страф се подвоуми.

— Моите съветници предполагаха, че може да използваш Вин като заложница, за да ме принудиш да предам града — продължи Елънд. — Ако отидем заедно, ще се досетят, че ме заплашваш.

Лицето на Страф потъмня.

— Моли се да не си го помислят.

— Ще го помислят — настоя Елънд. — Татко, познавам добре тези хора. Чакат и най-малкия повод, за да ми отнемат управлението на града.

— Тогава защо дойде тук?

— За да направя каквото казах. Да преговарям за съюз срещу Сет. Ще ти предам Лутадел — но ми трябва време. Нека първо решим проблема със Сет.

Страф сграбчи ножа за рязане на месо и го заби в масата.

— Казах ти, че не преговарям с теб! Не можеш да ми поставяш условия, момче! Животът ти е в мои ръце!

— Само съобщавам фактите, татко — побърза да отвърне Елънд. — Не искам да…

— Станал си по-хитър — рече Страф и присви очи. — Какво се надяваш да постигнеш с тази игра? Идваш в лагера ми. Не предлагаш почти нищо… — Помисли малко и продължи: — Нищо освен момичето. Онази малка хубавелка.

Елънд се изчерви.

— Това няма да те вкара в града. Спомни си, моите съветници предполагаха, че ще я използваш като оръдие.

— Чудесно — тросна се Страф. — Ти умираш, а аз превземам града със сила.

— И Сет те напада в тил — продължи Елънд. — Притиска те до стената и те принуждава да се предадеш.

— Ще понесе тежки загуби — озъби се Страф. — След това няма да може да превземе града.

— Дори с намалена сила пак ще има по-добри шансове, отколкото ако трябва да го извоюва от теб.

Страф се изправи.

— Все пак ще рискувам. Веднъж вече те оставих зад гърба си. Този път няма да те изпусна, момче. Тези проклети скаа трябваше да те убият и да ме отърват от теб.

Елънд също се надигна. По очите на Страф виждаше, че е взел решение.

„Няма да се получи“ — помисли си той, завладян от паника. Знаеше, че не залага на сигурно, но някак си бе вярвал в успеха. И наистина, беше изиграл картите си добре. Но нещо не беше наред — нещо, което беше пропуснал, което не беше предвидил. Защо Страф продължаваше да упорства?

„Явно съм твърде неопитен за този вид игри“ — помисли Елънд. Вероятно трябваше повече да се вслушва в уроците на баща си като дете. Едва сега взе да си дава сметка за тежестта на положението. Заобиколен от вражеска армия. Отделен от Вин.

Беше обречен.

— Почакай! — извика отчаяно Елънд.

— Аха! — засмя се Страф. — Най-сетне разбра в какво си се забъркал, нали? — На лицето му грееше доволна усмивка. Страстна. Той беше от хората, които обичат да причиняват болка и страдание на другите, макар че Елънд рядко бе виждал да го прави. На първо място винаги си оставаше изгодата.

Изгодата, която бе получил лично от лорд Владетеля. Но сега Елънд виждаше в очите на баща си смъртната си присъда.

— Въобще не си смятал да ми пощадиш живота — рече той. — Дори ако ти дам атиума, дори ако те пусна в града.

— Мъртъв си от мига, в който поех насам — отвърна Страф. — Глупаво момче. Но ти благодаря, че ми доведе момичето, Тази нощ ще бъде моя. Да видим дали първото име, което извика, ще е твоето, докато аз…

Елънд се изсмя.

Отчаян смях, нелепа постъпка при тази ситуация, смях, изразяващ цялата тревога и страха му, но той бе породен от една картина — как Страф се опитва да насили Вин.

— Нямаш представа какъв глупак си — заяви Елънд.

Лицето на Страф стана мораво.

— Заради тези думи, момче, ще съм още по-груб с нея.

— Ти си свиня, татко. Болен, отвратителен човек. Смяташ се за гениален водач, но дори не си компетентен. За малко да погубиш нашата Къща — само смъртта на лорд Владетеля те спаси!

Страф повика охраната.

— Може би ще превземеш Лутадел — продължи Елънд. — Но после ще го загубиш! От мен може и да не става добър крал, но ти ще си ужасен. Лорд Владетеля беше тиран, но също така и гений. А ти не си нито едно от двете. Ти си егоист, който ще похарчи всичко, което е натрупал, и накрая ще умре с нож в гърба.

Стражата нахлу и Страф им посочи Елънд. Те се хвърлиха към него, но той дори не трепна. Беше израсъл с този човек, беше понасял много неща от него. И въпреки това никога досега не му бе казвал истината в очите. Беше се бунтувал по момчешки, но винаги бе преглъщал това, което го боли.

Чувстваше се добре. Беше постъпил правилно.

„Може би не биваше да се преструвам на слаб. Страф обича да мачка другите“.

Изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се и погледна баща си в очите.

— Ако ме убиеш, татко… ти също ще умреш.

— Ако ме убиеш, татко — рече Елънд, — ти също ще умреш.

Вин се поколеба. Стоеше пред шатрата, в мрака на рано спусналата се нощ. Досега бе заобиколена от стражниците на Страф, но те изтичаха вътре по негова команда. Тя пристъпи в тъмнината и доближи северната стена на шатрата, като наблюдаваше сенките. Беше готова да се хвърли вътре. Елънд не се справяше особено добре — не че не го биваше да преговаря. Просто по природа бе твърде честен. Лесно можеше да се познае кога блъфира.

Но последното му изявление беше различно. Не беше част от някаква нова игра, нито израз на внезапно бликнал гняв. Неочаквано той бе станал спокоен и решителен.

Вин чакаше тихо, извадила кинжалите, напрегната в мъглите до сияещата шатра. Нещо й подсказваше, че трябва да даде на Елънд още малко време.

Страф се разсмя на тази последна заплаха.

— Ти си глупак, татко — повтори Елънд. — Мислиш, че съм дошъл тук да преговаряме? Че бих си имал вземане-даване с човек като теб? Не. Достатъчно добре ме познаваш. Знаеш, че никога няма да ти се подчиня.

— Тогава защо си тук? — попита Страф.

Тя почти долови смеха на Елънд.

— За да мога да съм близо до теб, татко… и да вкарам моята Мъглородна в сърцето на лагера.

Тишина.

После смехът на Страф.

— Нима ме заплашваш с онова пиленце? Ако това е великата Мъглородна от Лутадел, съм дълбоко разочарован.

— Само защото тя иска да се чувстваш така — отвърна Елънд. — Мисли, татко. Ти изпитваше подозрения и момичето ги потвърди. Но ако е толкова добра, колкото твърдят слуховете — а зная, че си ги чувал, — тогава как успя да усетиш натиска й върху чувствата си? Улови я, че те Усмирява, и й направи забележка. Не усети да го прави повече и реши, че си я сплашил. След това започна да се чувстваш по-уверен. Спокоен. Прогони Вин като заплаха — но кой рационален човек би отрекъл заплахата от един Мъглороден? Колкото и да е дребен и тих. Всъщност тъкмо дребните и тихи убийци са тези, на които трябва да обръщаш сериозно внимание.

Вин се усмихна. Хитро. Пресегна се и подкладе гнева на Страф. Чу изненадания му стон. „Сега знаеш, че участвам, Елънд“.

— Страх — каза Елънд.

Тя Усмири гнева на Страф и разпали страха.

— Страст.

Вин продължи.

— Успокоение.

Този път тя Усмири всичко. През стената на шатрата виждаше абсолютно неподвижната сянка на Страф. Аломантът не можеше да накара човек да изпълнява всички негови желания — и най-често силните Тласъци и Притегляния върху чувствата не даваха очаквания резултат. Но в този случай Вин искаше Страф да знае, че тя е наблизо.

Усмихна се и изгаси калая. Разпали дуралуминий и Усмири чувствата на Страф с експлозивен натиск, потисна всякаква възможност той да изпитва емоции. Сянката му се олюля под атаката й.

След миг месингът й привърши и тя се върна към калая, без да сваля поглед от сенките зад стената.

— Усещаш ли силата й, татко? — попита Елънд. — Тя е по-могъща от всички аломанти, които си познавал. Тя уби лорд Владетеля. Обучена е от Оцелелия. Ако ме убиеш, тя ще убие теб.

В шатрата се възцари тишина.

После отекнаха стъпки. Вин се обърна, наведе се и вдигна кинжал.

От нощните мъгли изплува позната фигура.

— Защо все не успявам да се промъкна до теб незабелязано? — тихо попита Зейн.

Вин повдигна рамене и се обърна към шатрата — но застана така, че да може да държи Зейн под око. Той я доближи и също загледа сенките.

— Не виждам какво ще спечелиш — заяви Страф. — Пак ще си мъртъв, дори твоята Мъглородна да ме убие.

— Ах, татко — рече Елънд. — Сбърках за интереса ти към Лутадел. Но ти също сбърка за мен — винаги си бъркал. Не ме е страх от смъртта, не и ако това осигури безопасност на хората ми.

— Ако ме убиеш, Сет ще превземе града.

— Мисля, че моята армия ще успее да го задържи. В края на краищата неговата армия е по-малка от твоята.

— Това е абсолютна глупост! — извика Страф. Но не заповяда на войниците си да хванат Елънд.

— Убий ме и ти също ще умреш! — повтори Елънд. — И не само ти. Твоите генерали. Капитаните ти. Дори принудителите. Заповядано й е да ги избие до един.

Зейн пристъпи към Вин. Подметките му изхрущяха по чакъла, с който бе насипан районът около шатрата.

— Колко хитро — прошепна той. — Няма значение колко е силен противникът ти… той не може да те нападне, ако си опрял кинжал в гърлото му.

Зейн се наведе още малко и когато извърна глава Вин видя лицето му на сантиметри от своето.

— Кажи ми, защо хора като теб и мен винаги трябва да бъдат оръжия на други?

Вътре в шатрата Страф проявяваше все по-нарастващо безпокойство.

— Никой не е толкова силен, момче. Нито дори някой Мъглороден. Тя може да убие няколко генерали, но никога няма да се добере до мен. Аз имам свой Мъглороден.

— Така ли? — попита Елънд. — И защо той не я убие? Защото се страхува да излезе срещу нея. Ако ме убиеш, татко — ако дори се опиташ да нападнеш града, — тя ще започне истинско клане. Хората ти ще мрат като затворниците пред фонтана в деня за екзекуции.

— Не каза ли, че той стои над тези неща? — прошепна Зейн. — Твърдеше, че не си негово оръдие. Че не би използвал убийци…

Вин подсмръкна сконфузено.

— Той блъфира, Зейн. Никога няма да прибегне до нещо такова.

— Не си виждал по-могъщ аломант, татко — продължаваше Елънд зад стената на шатрата. — Гледал съм я как се бие с други аломанти — никой от тях не можа дори да я докосне.

— Истина ли е? — попита Зейн.

Вин се поколеба. Всъщност Елънд никога не я бе виждал да се бие с други аломанти.

— Веднъж гледа как се бия с войници, но това не е същото.

— Аха — каза Зейн. — Значи поредната малка лъжа. Минават, когато кралят е само един. Но това важи за много неща. Да размениш живота на един човек срещу цяло кралство? Кой не би платил толкова ниска цена? Свободата ти срещу неговата победа.

— Той не ме използва — заяви Вин.

Зейн се изправи. Вин се обърна и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше безшумно между шатрите. Спря недалеч от нея и вдигна глава нагоре. Въпреки светлината от шатрите лагерът бе обгърнат от мъгли. Те се кълбяха около него. Пламъците на факлите и огньовете изглеждаха слаби и незначителни. Като угасващи въглени.

— Какво разбира той от това? — попита Зейн и разпери ръце. — Знае ли какво са мъглите? Може ли да разбере теб?

— Той ме обича — отвърна Вин, загледана в сенките. За момент беше настъпила тишина: Страф обмисляше заплахите на Елънд.

— Обича те? Или обича да те има?

— Елънд не е такъв — каза Вин. — Той е добър човек.

— Добър или не, ти не си като него. — Гласът на Зейн отекна в подсиления й слух. — Разбира ли какво е да си като нас с теб? Може ли да познае нещата, които познаваме ние, да обикне каквото обичаме ние? — Зейн посочи небето. Далече над мъглите трепкаха светлинки, като малки светулки. Звезди, невидими с просто око. Само човек, горящ калай, можеше да различи сиянието им.

Тя си спомни първия път, когато Келсайър й ги бе показал. Спомни си колко бе изненадана, че въобще ги има, невидими над мъглите…

Зейн продължаваше да сочи нагоре.

— В името на лорд Владетеля! — прошепна Вин и отстъпи назад от шатрата. През вихрещите си мъгли, в отражението на светлината от шатрата, бе зърнала нещо на ръката на Зейн.

Кожата му беше покрита с тънки ивици. Белези.

Зейн незабавно свали ръце и ги скри в ръкавите си.

— Ти си бил в Хатсинскчте ями — прошепна тя. — Като Келсайър.

Зейн мълчеше.

— Съжалявам — рече тя.

Зейн се обърна към нея и се усмихна в нощта. Силна, уверена усмивка. Пристъпи напред.

— Разбирам те, Вин. — Поклони й се, отскочи встрани и изчезна в мъглите.

В шатрата Страф каза на Елънд:

— Върви си. Махай се оттук.

Каретата се отдалечи с тропот. Страф стоеше пред шатрата, сляп за мъглите, все още леко зашеметен.

„Аз го пуснах. Защо го направих?“

Но дори сега усещаше неумолимия натиск на докосването й. Емоциите бушуваха в него като предателски водовъртеж и после… нищо. Подобно на огромна ръка, стиснала душата му, за да го накара да се подчини. Усещането напомняше представата му за смъртта.

Не беше възможно да съществува толкова могъщ аломант.

„Зейн я уважава — припомни си Страф. И всички твърдят, че тя е убила лорд Владетеля. Това дребничко момиче. Невъзможно“.

Наистина изглеждаше така. Очевидно нарочно търсеше този външен ефект.

А всичко бе почнало толкова добре. Информацията, осигурена от кандрата на Зейн, се оказа съвсем точна: Елънд се опита да сключи съюз. Най-страшното беше, че Страф за малко да се хване на въдицата, завладян от увереността, че Елънд е безвреден. Добре, че беше предупреден.

И тъй да е, Елънд пак го беше надиграл. Страф дори бе подготвен за тяхната игра на слабост, но въпреки това се поддаде.

„Тя е толкова силна…“

От мрака се появи тъмен силует и се приближи към него.

— Татко, изглеждаш така, сякаш си видял призрак. Да не би да е твоят?

— Зейн, имаше ли някой навън? — попита Страф. — Поне още двама Мъглородни, които да й помагат?

Зейн поклати глава.

— Не. Тя наистина е невероятно силна. — И се отдалечи към мъглите.

— Зейн! — извика Страф и синът му спря. — Ще трябва да променим плана. Искам да я убиеш.

Зейн се обърна.

— Но…

— Тя е прекалено опасна. Освен това вече разполагаме с информацията, която ни интересуваше. Те нямат и късче атиум.

— И ти им повярва? — попита Зейн.

Страф се поколеба. След като цяла вечер бе марионетка в чужди ръце, не му се щеше отново да се покаже лековерен. — Не — отвърна той. — Но ще разберем по друг начин. Искам да убиеш това момиче, Зейн.

— Значи ще нападнем града, така ли?

Страф почти бе готов да издаде заповед за подготовка на атака рано сутринта. Пробният набег бе минал добре и бе показал сериозни недостатъци в отбраната на противника. Той можеше да превземе града и да го използва за отправна точка при боевете със Сет.

Но последните думи на Елънд, преди да си тръгне, го спряха. „Изпратиш ли армията срещу града, татко, ще умреш. Ти почувства силата й — знаеш какво може да направи. А сега, ако искаш се крий, или пък дори завладей града. Но тя ще те намери. И ще те убие. Единственият ти шанс е да чакаш. Аз ще се свържа с теб, когато армията ми е готова да нападне Сет. Ще ударим заедно, както вече се уговорихме“.

Страф не можеше да разчита на това. Момчето се беше променило — бе станало по-силно. Той не хранеше илюзии какво ще последва, ако Страф и Елънд нападнат заедно. Но от друга страна, не можеше да щурмува Лутадел, докато Вин е жива. Без да познава истинската й сила, след като само бе усетил допира й върху чувствата си.

— Не — каза той. — Няма да нападнем. Не и докато не я убиеш.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, татко — рече Зейн. — Ще ми трябва помощ.

— Каква помощ?

— Ударна група. Аломанти, които не могат да бъдат проследени.

Говореше за специална група. Повечето аломанти можеха лесно да бъдат проследени заради благородническия си произход. Но Страф разполагаше с достъп до някои по-особени източници. Имаше и друга причина да държи толкова много любовници — винаги водеше със себе си поне няколко десетки. Някои го приемаха като свидетелство за сладострастието му.

Но не беше само така. Повече любовници означаваха повече деца. А повече деца с благородническа кръв в жилите — повече аломанти. Досега бе станал баща само на един Мъглороден, но имаше няколко Мъгливи.

— Ще го направим — каза Страф.

— Може да не оцелеят след битката, татко — предупреди го Зейн, обгърнат от кълбящи се мъгли.

Ужасното чувство отново се пробуди. Усещането за празнота, парализиращата увереност, че някой друг е сграбчил и владее чувствата ти. Никой не биваше да разполага с такъв контрол над него. Най-малкото Елънд.

„Той също трябва да умре. Сам дойде при мен, а аз го пуснах“.

— Отърви ме от нея — прошепна Страф. — Направи всичко, каквото можеш. Всичко.

Зейн кимна, после бавно се отдалечи.

Страф се върна в шатрата и отново прати да повикат Хоселе. Приличаше на момичето на Елънд. Чудесно. Поне за малко щеше да почувства, че държи нещата под свой контрол.

Елънд се облегна на седалката на каретата. Все още беше като зашеметен. „Жив съм! — повтаряше си с нарастващо вълнение. — Направих го! Убедих Страф да не закача града“.

Поне за известно време. Безопасността на Лутадел сега бе в ръцете на Вин. Но… какво пък, дори тази малка победа бе огромна за него. Не беше предал хората си. Оставаше техен крал и планът му — колкото и да им се струваше налудничав — бе успял. Малката корона на главата му изведнъж вече не изглеждаше толкова тежка.

Вин седеше срещу него. Не беше толкова доволна, колкото би трябвало.

— Ние успяхме, Вин! — каза Елънд. — Не стана както го планирахме, но се получи. Страф няма да посмее да нападне града.

Тя само кимна.

Елънд продължи:

— Благодарение на теб градът е в безопасност. Осъзнаваш го, нали? Ако не беше дошла с мен… всъщност ако не беше ти, Последната империя все още щеше да съществува.

— Защото убих лорд Владетеля — тихо каза Вин.

Елънд кимна.

— Но планът беше на Келсайър и на неговата група, подготвена от него самия. Аз бях само ножът.

— Вин, казваш го, сякаш е нещо обикновено — каза той. — А не е. Ти си фантастичен аломант. Хам каза, че няма шанс да спечели срещу теб дори в нечестен двубой, да не говорим за убийците, с които се справи. Няма човек като теб в цялата Последна империя!

Колкото и да бе странно, тези думи я накараха да се свие в ъгъла на каретата. Тя се обърна и погледна през прозореца, където се кълбяха мъглите.

— Благодаря ти — каза тихо.

Елънд се намръщи. „Всеки път, когато започвам да си мисля, че знам какво става в главата й…“ Наведе се и я прегърна през рамото.

— Вин, какво има?

Тя не отговори. Само поклати глава и се усмихна насила.

— Нищо, Елънд. Имаш право да се радваш. Ти беше чудесен — съмнявам се, че дори Келсайър би се справил по-добре със Страф.

Елънд се усмихна и я притегли към себе си. Каретата приближи тъмния град. Вратите на Калаената порта се отвориха колебливо и Елънд видя, че на площада ги очаква малка група. Хам държеше запален фенер.

Елънд не изчака каретата да спре: отвори вратичката и скочи на калдъръма. Приятелите му го посрещнаха с радостни усмивки. Портата се хлопна с трясък зад тях.

— Какво стана? — попита Хам. — Успяхте ли?

— Донякъде — отвърна усмихнато Елънд и подаде ръка на Хам, Бриз, Доксон и накрая на Дух. Дори кандрата ОреСюр беше тук — отиде до каретата да посрещне слизащата Вин.

— Отначало не тръгна много добре — баща ми не се хвана на въдицата за съюза. Но после му заявих, че ще го убия!

— И смяташ това за добра идея? — възкликна Хам.

— Пренебрегнахме най-силния си коз, приятели мои — рече Елънд и посочи Вин, която тъкмо слизаше по стълбичката. — Имаме оръжие, с което не могат да се мерят! Страф очакваше да се моля и беше готов да реагира подобаващо. Но когато му казах какво ще стане с него и с армията му, ако Вин се ядоса…

— Драги мой! — прекъсна го Бриз. — Отишъл си в лагера на най-силния крал в Последната империя и си го заплашил?

— Да, точно това направих.

— Гениално.

— Зная! — отвърна Елънд. — Казах на баща ми, че ако не остави на мира града и ако не ни пусне да се приберем, Вин ще убие него и всичките му генерали. — Прегърна я през раменете. Тя се усмихна на останалите, но Елънд усещаше, че нещо я мъчи.

„Тя не смята постигнатото за успех — осъзна той. — Имала е друго предвид, но не иска да попарва ентусиазма ми“.

— Ех, жалко — обади се Дух. — Тъкмо мислех да се кандидатирам и аз за крал…

Елънд се разсмя.

— Не възнамерявам да освобождавам мястото, поне засега. Ще разкажем на хората, че Страф се е изплашил. Това ще им повдигне духа. После сключваме сделка със Събора. Надявам се, че ще се съгласят да изчакат, докато се срещна със Сет и постигна същото.

— Ще празнуваме ли в двореца? — попита Бриз. — Колкото и да си падам по мъглите, не мисля, че този двор е най-подходящото място да се обсъждат подобни теми.

Елънд го потупа по рамото и кимна. Хам и Доксон се присъединиха към тях, докато останалите се качиха на каретата, с която бяха дошли. Елънд бе малко изненадан, че Доксон се качва с тях — при други случаи избягваше да сяда в неговата карета.

— Знаеш ли, Елънд — заговори Хам. — Впечатлен съм. Дори вече си мислех, че ще трябва да нападнем лагера, за да ви измъкнем.

Елънд се усмихна и погледна Доксон, който се отпусна на седалката. Той отвори чантичката си и извади запечатан плик. Вдигна глава и срещна погледа на Елънд.

— Ваше величество, това пристигна от членовете на Събора преди малко.

Елънд протегна ръка, взе плика и счупи восъчния печат.

— За какво става въпрос?

— Не съм сигурен — отвърна Доксон. — Но… дочух някои неща.

Вин се наведе и зачете заедно с на Елънд.

Отдолу се редяха подписите на двайсет и тримата членове на Събора.

Елънд сгъна писмото. Беше потресен.

— Какво? — попита Хам.

— Току-що ме детронираха — тихо отговори Елънд.