Кладенецът на възнесението

56.

„Как може Вин да се справя с това?“ — зачуди се Елънд. Не виждаше на повече от двайсет стъпки в мъглата. Дърветата пред него изникваха като привидения, с извити и сплетени над пътя клони. Мъглата сякаш беше жива — Движеше се, завихряше се, тласкана от студения нощен въздух. Притегляше към себе си облаците пара, които Елънд издишваше, сякаш се опитваше да рисува с тях.

Той потрепери и ускори крачка. През последните няколко дни снегът се бе стопил, оставяйки големи кални петна. Пътят край канала за щастие не бе затрупан.

Елънд вървеше, метнал на рамо вързоп, в който носеше само най-необходимото. По съвет на Дух преди няколко дни бяха продали конете в едно селце. Бяха ги пришпорвали до пълна изнемога и Дух каза, че ще им е трудно да ги хранят и опазят живи през последната част от пътя.

Освен това каквото имаше да се случва в града вероятно вече бе станало. Ето защо Елънд крачеше сам в мрака. Трябваше да спази обещанието, дадено на Вин. Не само тя, но Дух също твърдеше, че нощем е по-безопасно. Малцина пътници дръзваха да излизат в мъглите. Тъкмо затова нощем по пътя нямаше и бандити.

Дух беше избързал напред: използваше изострените си сетива, за да открие опасност, преди Елънд да й се натъкне слепешката. „Как ли става това?“ — зачуди се Елънд. Калаят би трябвало да подобрява зрението. Но какво значение колко надалече виждаш, когато мъглата скрива всичко?

Някои автори твърдяха, че аломантията помага да виждаш и през мъглите. Елънд винаги се бе чудил дали това е възможно. Разбира се, той не разбираше как пютриумът придава сила, нито какво е да се биеш с помощта на атиум. Аломантите бяха рядко явление дори сред Големите къщи. Но заради начина, по който Страф се отнасяше с него, Елънд бе изпитвал известна вина, че той самият не е такъв.

„Все пак станах крал, макар и без помощта на аломантия“ — помисли си той. Вярно, че беше изгубил трона. Но макар че му отнеха короната, нямаше как да отнемат и постиженията му. Беше доказал, че Съборът може да работи. Беше защитил скаа, бе им осигурил права, бе им вдъхнал жажда за свобода, която никога нямаше да бъде утолена. Беше направил повече, отколкото очакваха от него.

Нещо изшумоли в мъглите.

Елънд замръзна, втренчил поглед в мрака. „Приличаше на листа — помисли си неспокойно. — Дали някой не ходи по тях? Или… ги носи вятърът?“

В този миг реши, че няма нищо по-тревожно от това да стои сам в мрака и да гледа неясните очертания наоколо. Помисли си, че би предпочел да се изправи пред цяла армия колоси.

— Елънд… — прошепна един глас.

Елънд се стресна. Беше Дух. Поколеба се дали да не го скастри, че се е промъкнал така безшумно, но от друга страна, нали Дух бе съгледвач.

— Видя ли нещо? — попита Дух тихо.

Елънд поклати глава.

— Не. Но ми се стори, че чух някакъв шум.

Дух кимна и отново изчезна в мъглата. Елънд не знаеше дали да продължи, или да остане на място. Не се наложи да се двоуми дълго — Дух се върна след минутка.

— Нищо обезпокоително. Обикновен мъглив дух.

— Какво? — попита Елънд.

— Мъглив дух — отвърна младежът. — Сещаш се, нали? От ония големи лакоми създания. Родеят се с кандрите. Не ми казвай, че не си чел за тях.

— Чел съм — отвърна Елънд, докато стрелкаше с тревожен поглед тъмнината. — Но не смятах, че ще срещна нещо подобно в мъглите.

Дух сви рамене.

— Сигурно са ни проследили по миризмата, с надеждата да намерят хранителни отпадъци. Тези създания са безвредни, в повечето случаи.

— В повечето случаи? — повтори Елънд.

— Вероятно знаеш за тях повече от мен. Виж, не се върнах, за да говорим за мършояди. Видях отпред светлина.

— Някое село? — попита Елънд.

Дух поклати глава.

— Прилича ми на лагерен огън.

— Армия?

— Може би. Реших, че ще е най-добре да изчакаш тук. Инак току-виж си се натъкнал на постовете им.

— Съгласен — рече Елънд.

Дух кимна и изчезна в мрака.

А Елънд отново остана сам. Потрепери, загърна се по-плътно в наметалото и погледна в посоката, откъдето бе чул шума на мъгливия дух. Да, беше чел за тях. Знаеше, че по принцип са безвредни. Но мисълта, че нещо се прокрадва там — със скелет, сглобен от различни кости, — че го следи…

„Не мисли за това“ — рече си той.

Вместо това се зае да оглежда мъглите. Вин беше права за едно. Напоследък се задържаха по-дълго, дори на дневна светлина. Някои сутрини издържаха до час след изгрев слънце. Можеше да си представи какво бедствие ще е, ако мъглите останат и през деня. Кълновете нямаше да поникват, животните щяха да гладуват и цивилизацията щеше да рухне.

Възможно ли беше Дълбината да е нещо толкова просто? Представите на Елънд за нея бяха оформени от книгите. Някои автори смятаха, че това е само легенда — слух, разпространяван от принудителите, за да подсилят божествения ореол на своя господар. Повечето приемаха историческия факт, според който Дълбината е някакво страховито чудовище, убито от лорд Владетеля.

Но тук, сред мъглите, идеята за чудовището му се стори нелепа. Как може една-единствена твар да заплашва цялата земя? Докато мъглите, напротив, притежаваха разрушителна сила. Можеха да убиват растения. Вероятно дори… хора, както предполагаше Сейзед.

Не откъсваше поглед от местещите се около него форми. Да, би могъл да си ги представи като Дълбина. Нейната мрачна слава — на нещо по-страшно от чудовище и по-опасно от цяла армия — напълно съответстваше на тази представа. Дори имаше чувството, че по някакъв начин мъглите въздействат на ума му. За миг му се стори, че мярва нещо сред кълбата отпред. Приличаше на човек, изправен насред пътя.

И този човек пристъпи към него.

Елънд подскочи, дръпна се назад и под крака му изхрущя коричка лед. „Не ставай глупав — рече си той. — На страха очите са големи. Там няма нищо…“

Силуетът в мъглата направи още една крачка към него. Беше неясен, почти безформен, но въпреки това му се струваше съвсем реален. На пръв поглед хаотични движения на мъглата оформяха лицето, тялото и крайниците.

— В името на лорд Владетеля! — извика Елънд и се дръпна още назад. Съществото продължаваше да го гледа.

„Дали не полудявам?“ — зачуди се той. Побиха го тръпки. Мъгливият силует спря на няколко крачки от него, вдигна дясната си ръка и посочи.

На север. В противоположната на Лутадел посока.

Елънд смръщи вежди и погледна натам. Нищо освен мъгли. Той извърна поглед към фигурата. Тя продължаваше да стои с вдигната ръка.

„Вин говореше за тези създания — спомни си той, докато се мъчеше да овладее страха си. — Опитваше се да ми внуши, че ги има. А аз смятах, че си измисля!“ Вин беше права — също както бе права, че мъглите се задържат по-дълго денем и че вероятно Дълбината също е мъгла. Елънд се зачуди кой от двамата всъщност е ученият.

Мъгливата фигура продължаваше да сочи.

— Какво искаш? — попита Елънд. Гласът му прозвуча странно в тишината.

Фигурата пристъпи напред с вдигната ръка. Елънд хвана дръжката на меча, макар да знаеше, че той няма да му помогне. Този път не отстъпи.

— Какво искаш от мен? — попита той високо.

Фигурата не сваляше ръка. Не му се струваше, че го заплашва. Напротив, от нея сякаш се излъчваше спокойствие.

„Аломантия? — помисли си той. — Дали не Притегля чувствата ми?“

— Елънд? — чу се гласът на Дух съвсем наблизо.

Фигурата се разтвори в мъглата.

— Елънд? — Дух спря пред него. — Какво казваше?

Елънд свали ръка от меча и бавно огледа мъглите. Не беше сигурен дали не си е въобразил всичко.

— Нищо — отвърна той.

Дух посочи с палец през рамо и каза:

— Ела да видиш.

— Армия ли е? — попита Елънд.

Дух поклати глава.

— Не. Бежанци.

— Пазителите са мъртви, милорд — каза седналият срещу Елънд старец. Нямаше шатра, само одеяло, закрепено на четири пръта. — Или са мъртви, или пленени.

Друг човек поднесе чай според всички правила на етикецията. И двамата носеха дрехи на стюарди и макар че на лицата им бе изписано изтощение, дрехите и ръцете им бяха чисти.

„Стари навици — помисли Елънд, докато отпиваше от чая. — Терисците се обявиха за независим народ, но хиляда години служба не се забравят тъй лесно“.

Самият лагер бе доста странен. Дух твърдеше, че били над хиляда души — огромна тълпа, чието изхранване вероятно бе непосилна задача през студената зима. Мнозина бяха възрастни, преобладаващата част — стюарди: евнуси, възпитани за прислужници, без никакъв опит в лова.

— Кажете ми какво стана — рече Елънд.

Възрастният стюард кимна. Беше изнемощял и със забележим тремор на ръцете, макар че се опитваше да се държи с привичното за повечето стюарди достойнство.

— Милорд, след като империята рухна, Синодът излезе на открито — заговори той и взе чашата си: беше пълна само до половината, сигурно заради треперенето. — И станаха наши управници. Може би не беше мъдро да се разкриват толкова бързо.

Не всички терисци бяха ферохимици, всъщност само малцина. Пазителите — хора като Сейзед и Тиндуил — бяха преследвани стотици години от лорд Владетеля. Тиранът бе изпитвал параноичен страх от смесването на ферохимични и аломантични наследствени линии, при което съществуваше възможност да се роди дете с неговите способности. Тъкмо затова се бе опитал да унищожи всички ферохимици.

— Познавам някои Пазители, приятелю — рече Елънд. — Трудно ми е да повярвам, че могат да бъдат избити така лесно. Кой го направи?

— Стоманените инквизитори, милорд.

Елънд потрепери. „Ето значи къде са били“.

— Бяха десетина, милорд — продължи старецът. — Нападнаха Татингдуен с армия колоси. Но мисля, че това бе само за да ни отвлекат вниманието. Истинската им цел бяха Синодът и самите Пазители. Докато нашата малка армия се сражаваше с чудовищата, инквизиторите удариха Пазителите.

„В името на лорд Владетеля… — Сърцето на Елънд се сви. — Какво ще правим с книгата, която Сейзед заръча да отнесем на Синода? Дали да не я оставим на тези хора?“

— Милорд, те откараха труповете с тях — продължи старецът. — Терис е в руини, така че тръгнахме на юг. Казвате, че познавате крал Венчър?

— Аз… срещал съм се с него — отвърна Елънд. — Той управляваше Лутадел, откъдето съм и аз.

— Мислите ли, че ще ни приеме? — попита старецът. — Вече почти изгубихме надежда. Татингдуен беше нашата столица, но и тя не е кой знае колко голяма. Толкова сме малко сега, след като лорд Владетеля се погрижи за това.

— Ами… не зная дали в Лутадел ще намерите спасение, приятелю.

— Ние можем да служим добре — обеща старецът. — Вече сме свободни хора и се гордеем с това. Вярно, че животът ни беше труден дори преди да ни нападнат инквизиторите. Може би те всъщност ни направиха услуга, като ни прокудиха.

Елънд поклати глава.

— Само преди седмица колосите нападнаха Лутадел. Аз самият съм бежанец, приятелю. Предполагам, че градът е паднал.

Старецът потъна в замислено мълчание.

— Така значи — рече накрая.

— Съжалявам — отвърна Елънд. — Връщам се, за да видя какво е станало. Пътувах на север, но после обърнах обратно. Как така не сме се засекли?

— Ние не вървяхме по този път, милорд — обясни старецът. — Спуснахме се напряко, за да попълним припасите си в Сурингщат. Вие… нищо повече ли не знаете за събитията в Лутадел? Там беше една от нашите старши Пазителки. Надявахме се да поискаме съвет от нея.

— Лейди Тиндуил? — попита Елънд.

Мъжът едва не подскочи.

— Да. Познавате ли я?

— Тя беше съветничка при двора на краля — отвърна Елънд.

— Струва ми се, сега смело можем да заявим, че Пазител Тиндуил е наш единствен водач — продължи старецът. — Не знаем колко странстващи Пазители са останали, но тя е единственият член на Синода, който не беше в столицата при атаката.

— Когато тръгнах на път, тя все още беше в Лутадел — отвърна Елънд.

— Значи е възможно да е оцеляла — каза старецът. — Или поне можем да се надяваме. Благодаря ви, пътнико, за тази информация. Моля, настанете се удобно в нашия лагер.

Елънд кимна и се надигна. Дух стоеше наблизо под няколко дървета. Елънд отиде при него.

Хората в лагера бяха запалили десетки огньове, сякаш за да прогонят мъглата. Светлината вършеше известна работа, но същевременно създаваше странни, триизмерни сенки, които привличаха погледа. Дух се бе облегнал на едно полуизсъхнало дърво, напрегнал взор за неща, които Елънд не можеше да види. Можеше да долови само някои от звуците на лагера, които Дух вероятно също следеше. Детски плач. Кашлица. Пръхтене и сумтене на добитък.

— Лоша работа, а? — каза Елънд тихо.

Дух поклати глава.

— По-добре да изгасят тези огньове. Светлината само пречи.

— Но пък им осигурява известно спокойствие. Ще им е нужно, като се има предвид какво ги чака. — Елънд млъкна, загледан в приближаващ се отряд териски „войници“ — група мъже, навремето очевидно били стюарди. Стойката им беше перфектна, крачеха с отмерени движения, но Елънд се съмняваше, че умеят да боравят с други оръжия освен с кухненски нож.

„Очевидно Терис няма армия, която да помогне на моя народ“.

— А ти върна Вин, за да събере съюзниците ни — укори го Дух. — Да ги поведе към нас, може би дори да потърсим убежище в Терис.

— Да.

Дух помълча малко, после въздъхна.

— Ел, целият свят се разпада. Терис, Лутадел…

— Лутадел не е разрушен! — прекъсна го рязко Елънд.

— Но колосите…

— Вин ще намери начин да ги спре — заяви уверено Елънд. — Нищо чудно да е взела силата от Кладенеца на Възнесението. Трябва да продължим. Можем и ще построим отново това, което изгубихме. А след това ще помислим как да помогнем на Терис.

Дух помисли малко, усмихна се и кимна. Елънд дори се изненада от начина, по който му въздействаха уверените му думи. Младежът погледна с копнеж димящата чаша в ръката на Елънд и той му я даде с обяснението, че не обичал чай от билки. Дух доволно отпи.

За Елънд обаче новините бяха много по-обезпокоителни. „Дълбината се завръща, призраци дебнат в мъглите, а инквизиторите са нападнали Терис. Какво още не съм предвидил?“

57.

— Вижте, всички знаем какво трябва да се направи — възкликна Сет и тропна по масата. — Докарахме армиите си тук, готови да се бият. А сега да отидем да освободим нещастното ми кралство!

— Императрицата не ни е заповядвала да предприемаме подобен ход — заяви спокойно Джанарл и отпи глътка чай. — Лично аз смятам, че трябва да изчакаме завръщането на императора.

Пенрод, най-възрастният в стаята, бе достатъчно тактичен, за да прояви съчувствие.

— Лорд Сет, разбирам, че сте разтревожен за съдбата на сънародниците си. Но не е изминала и седмица, откакто освободихме Лутадел. Твърде рано е да мислим за разширяване на влиянието. Не можем да разрешим подобни приготовления.

— О, я млъкни, Пенрод — тросна се Сет. — Ти не си ни началник.

И тримата се обърнаха към Сейзед. Той ги гледаше смутено от главното място в заседателната зала на Цитаделата Венчър. По края на помещението бяха строени помощници, съветници и чиновници от свитите на тримата управници — нови криле под върховната власт на император Елънд.

— Струва ми се, че не трябва да прибързваме, лорд Сет — рече Сейзед.

— Това не е прибързаност — отвърна Сет и отново тропна по масата. — Само искам да получим информация от съгледвачите, за да разполагаме с точни сведения, преди да нападнем!

— Ако нападнем — поправи го Джанарл. — Ако императорът реши, че трябва да си върнем град Фадрекс, което няма да стане преди идното лято. Имаме далеч по-неотложни грижи. Армията ми твърде дълго отсъства от Северната област. А всеизвестно е, че трябва първо да се укрепиш на едно място, преди да поемеш към следващото.

— Ба! — изръмжа Сет и махна с ръка.

— Пратете съгледвачите си, лорд Сет — обади се Сейзед. — Но нека само събират сведения. Не бива да влизат в стълкновения, колкото и да им се струва примамлива възможността.

Сет поклати глава.

— Ето защо избягвах всякакви политически игри. Нищо не става, когато всички започнат да интригантстват!

— Това е дълъг разговор, лорд Сет — намеси се отново Пенрод. — Но търпението винаги носи по-големи плодове.

— По-големи плодове? — възкликна Сет. — Какво спечели от изчакването Централната област? Търпяхте, докато градът падна, ето какво! Ако не разполагахте с най-добрата Мъглородна…

— Най-добрата Мъглородна? — попита тихо Сейзед. — Не видяхте ли, че тя командва колосите, милорд? Не помните ли как се рееше в небето над бойното поле? Лейди Вин не е просто „най-добрата“ Мъглородна.

Възцари се тишина. „Трябва непрестанно да им напомням за нея — мислеше си Сейзед. — Без нейното водачество — без силата й — тази коалиция ще се разпадне за три удара на сърцето“.

Усещаше, че не е на мястото си. Не можеше да направлява настроенията на тези хора. Оставаше му единствено от време на време да споменава Вин.

Проблемът бе, че не искаше да го прави. С него ставаше нещо странно, владееха го чувства, каквито не бе изпитвал. Безразличие. Апатия. Какъв смисъл от разговорите на тези хора? Какъв смисъл от всичко сега, когато Тиндуил бе мъртва?

Стисна зъби и се опита да следи дебатите.

— Добре тогава — рече Сет и махна с ръка. — Ще пратя съгледвачи. Джанарл, пристигнаха ли хранителните припаси от Ортьо?

Младият благородник го погледна смутено.

— Милорд, вероятно ще имаме затруднения там. Изглежда, в града върлуват непознати сили.

— Нищо чудно, че искаш да пратиш войските в Северната област! — ядоса се Сет. — Подготвяш се да завладееш твоето си кралство и да оставиш моето да гине!

— Ортьо е много по-близо от вашата столица, лорд Сет — отвърна Джанарл. — Съвсем логично е да се заемем първо с него, преди да отправим поглед на запад.

— Нека оставим на императрицата да решава — заяви Пенрод. Той обичаше да действа като посредник, защото с това сякаш се издигаше над останалите и в известен смисъл заемаше позицията на по-старши.

„Не е много по-различно от това, което се опитваше да направи Елънд с нашите армии“ — помисли си Сейзед. Момчето притежаваше по-добро чувство за политическа стратегия, отколкото бе предполагала Тиндуил.

„Не бива да мисля за нея“ — каза си и затвори очи. Но не беше никак лесно. Всичко, което правеше, всичко, което си помисляше, му се струваше нередно, защото нея я нямаше. Светлината не бе така ярка. Нямаше ги подбудите. Вече с труд пробуждаше в себе си желанието да слуша какво говорят тези крале и да им дава насоки.

Глупаво беше и той го знаеше. Колко дълго бе присъствала Тиндуил в живота му? Няколко мига. Той много отдавна се бе примирил с мисълта, че никога няма да бъде обичан. И със сигурност не бе искал нейната любов. Не само защото не беше пълноценен мъж, но и защото беше бунтовник и еретик — човек извън общоприетите териски норми.

Любовта й към него бе истинско чудо. На кого да благодари за това мимолетно щастие и кого да проклина, че Тиндуил му беше отнета така бързо? Познаваше стотици божества. Готов бе да намрази всичките, ако от това щеше да има някаква полза.

Усети се, че ако продължи да мисли за това, ще го побърка, и си наложи да се върне към разговора.

— Вижте — тъкмо казваше Пенрод, наведен напред и опрял ръце на масата, — мисля, че гледаме на проблема от погрешната страна. Не трябва да се оплакваме, напротив, трябва да сме доволни. Намираме се в уникално положение. След падането на лорд Владетеля стотици се опитаха да се утвърдят за крале. Общото между всички тях бе, че им липсваше стабилност. И така, изглежда, ще се наложи да работим заедно. Опитвам се да го погледна откъм добрата му страна. Готов съм да предоставя услугите си на двамата Венчър — дори да преглътна ексцентричните представи на Елънд за управление на държавата, — ако това означава, че след десет години ще продължавам да съм на власт.

Сет се почеса по брадата и кимна.

— Добре казано, Пенрод. Първата смислена приказка, която чувам от теб.

— Всички обаче трябва да признаем, че ни е нужна посока на действие обади се Джанарл. — Оцеляването през следващите десет години означава донякъде и да не се озовем под острието на нашата Мъглородна.

— Така е. — Пенрод кимна отсечено. — Нека попитаме уважаемия терисец кога можем да очакваме императрицата да поеме командването?

Отново три чифта очи се втренчиха в Сейзед.

„Какво ме интересува?“ — помисли си той и се почувства гузен. Вин беше негова приятелка. Сведе засрамено очи.

— Лейди Вин страда от последствията на продължителен пютриумен транс. Доста се натовари в последно време, най-вече по време на бързия преход към Лутадел, и има неотложна нужда от почивка. Мисля, че трябва да я оставим на мира за известно време.

Тримата кимнаха и се върнаха към дискусията си. Но мислите на Сейзед се насочиха към Вин. Изглежда, този път бе прекалила с употребата на пютриум. Навярно го бе вземала непрекъснато от месеци.

Когато съхраняваше бодрост. Пазителят заспиваше дълбоко за известно време. Сейзед можеше само да се надява, че ефектът е сходен и при пютриумния транс, защото Вин не се бе събуждала от цяла седмица.

Може би щеше да спи още. Армията колоси я чакаше зад градските стени, под контрол — въпреки че Вин бе в безсъзнание. Но колко още щяха да стоят така спокойни? Пютриумният транс можеше да погуби човек, ако бъдеше премината определена граница.

Какво щеше да стане с града, ако Вин така и не се събудеше?

От небето се сипеха сажди. „Напоследък саждопадите се учестиха“ — помисли Елънд, когато двамата с Дух излязоха от горичката и погледнаха през полето към Лутадел.

— Виждаш ли? — попита Дух. — Портата е разбита.

Елънд се намръщи.

— Но армията на колосите е извън градските стени. И армията на Страф също.

— Погребват труповете. — Дух посочи с ръка.

Елънд усети, че нещо го жегва в сърцето. Вин. Какво ли бе станало с нея?

По съвет на терисците двамата с Дух бяха изминали останалата част от пътя напряко през гората. Освен това бяха нарушили обещанието си пред Вин и пътуваха и денем, за да стигнат Лутадел преди смрачаване.

Елънд чувстваше безкрайна умора.

Не само физическа. Безпокоеше го мисълта какво може да е станало в Лутадел.

— Можеш ли да видиш какво е знамето, което се вее над стената? — попита той.

Дух замълча, докато разпалваше металите си. После отвърна изненадано:

— Твоето!

Елънд се усмихна. „Е, поне сме успели някак да спасим града: Освен ако това не е някаква хитра клопка“.

— Хайде — каза той и посочи върволицата бежанци, които се прибираха в града по пътя. — Да се смесим с тях.

Сейзед въздъхна тихо и затвори вратата на стаята си. Кралете бяха приключили с ежедневния си диспут. Всъщност напоследък се разбираха доста добре, като се имаше предвид фактът, че до съвсем скоро бяха готови да се избият.

Но Сейзед си даваше сметка, че няма да може дълго да се възползва от смекчаването на отношенията. Имаше си други проблеми.

„През живота си съм виждал много хора да умират. Келсайър. Джадендуил. Кренда. Хора, които уважавах. Никога не съм се питал какво може да е станало с техните духове“.

Постави свещта на бюрото и трепкащата светлина озари разхвърляни листа, купчинка странни метални гвоздеи, взети от труповете на колосите — и ръкописа. Сейзед седна зад бюрото и прокара ръка по листата, припомняйки си времето, когато работеха заедно с Тиндуил.

„Може би затова Вин ме назначи да ги командвам. За да престана да мисля за Тиндуил“.

Но напоследък усещаше, че все по-малко му се иска да престане да мисли за нея. Кое беше по-силно? Болезненият спомен или болката от забравата? Той беше Пазител — животът му бе посветен на това да помни. Забравата, дори в името на личното спокойствие, беше нещо, с което не бе готов да се примири.

Прелисти ръкописа и неволно се усмихна. Беше пратил едно подредено копие с Вин и Елънд на север. Но това тук бе оригиналът. Трескаво, почти разхвърляно изписани страници, дело на двама ентусиазирани книжници.

Трепкащата светлина озаряваше уверения, красив почерк на Тиндуил. Той се редуваше с абзаците, писани от Сейзед. На някои места тази смяна се случваше до десетина пъти на страница.

Не си даде сметка, че плаче, докато една сълза не тупна върху листа. Той погледна надолу, стреснат от капката, която размиваше мастилото.

— Тиндуил, какво да правя сега? — прошепна той. — Защо се захванахме с това? Ти не вярваше, че Героят на времето съществува, а аз, изглежда, никога не съм вярвал в нищо. Какъв смисъл има?

Попи сълзата с ръкав, за да запази страницата, и въпреки умората си се зачете. Четеше, за да си спомни. За да се върне в дните, когато не се двоумеше има ли смисъл от тяхното изследване. Тогава най-важното бе, че е заедно с един стар приятел, с човека, когото, оказа се, обича най-много на този свят.

„Събрахме всичко, което успяхме да открием за Героя на времето — мислеше Сейзед, докато четеше. — Но има толкова много противоречащи си сведения“.

Потърси една част, която Тиндуил бе настояла да включат. В нея се съдържаха няколко от най-явните противоречия, поне по мнението на Тиндуил. Прочете ги, като за първи път им отдели нужното внимание. Ето я Тиндуил в най-блестяща форма — внимателна и предпазлива, дори скептична. „Героят на времето ще бъде с висок ръст — пишеше на едно място. — Човек, който не може лесно да бъде пренебрегнат“.

„Силата не бива да бъде взета — се споменаваше в друг източник. — В това няма съмнение. Тя трябва да бъде задържана, но не и използвана“. Тиндуил намираше това условие за глупаво, още повече че на други места се говореше, че Героят ще използва силата, за да победи Дълбината.

„Всички хора са егоисти — продължи да чете. — Героят е човек, който може да прозре нуждите на другите, като пренебрегне собствените си желания“.

„Ако всички хора са егоисти — бе попитала Тиндуил, — тогава как е възможно Героят да е лишен от егоизъм? И как може един скромен човек да завладее света?“

Сейзед поклати глава и се засмя. Понякога доводите й бяха много убедителни, в други случаи тя просто се опитваше да намери различно обяснение, независимо колко достоверно е то. Отново прокара пръсти по листата и спря на първия абзац.

„Висок ръст“ — пишеше там. Това със сигурност не се отнасяше за Вин. Не идваше от отпечатката, а от друга книга. Тиндуил го бе включила, защото в отпечатката — най-достоверния им източник — се твърдеше, че Героят ще е нисък. Сейзед прелисти ръкописа, представляващ точен превод на писанията на Куаан, в търсене на пасажа.

„Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните одежди — заслужаваше уважение“.

Сейзед смръщи вежди. Навремето бе твърдял, че тук няма противоречие, защото може да става въпрос не само за физическия ръст на Героя, но и за неговата духовна осанка. Но сега се замисли и за първи път бе склонен да признае, че Тиндуил е права.

Нещо тук обаче не беше наред. Той запрелиства ръкописа, като плъзгаше поглед по страниците.

„Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.

Сейзед стисна устни. Прочете абзаца отново. Навън се стъмваше и през завесите се проточиха няколко мъгливи повлекла, преди да изчезнат в стаята.

„Светейши първи свидетел — прочете Сейзед отново. — Как съм го пропуснал? Името, с което ме наричат хората в града. Как не се сетих?“

— Сейзед.

Той подскочи и едва не изпусна ръкописа на пода. До него стоеше Вин, тъмна сянка в мрачната стая.

— Лейди Вин! Вие сте станали!

— Не трябваше да ми позволяваш да спя толкова дълго.

— Опитахме се да ви събудим — рече той тихо. — Но вие бяхте в кома.

Тя се замисли.

— Вероятно така е по-добре, лейди Вин — продължи той. — Войната приключи, а вие се изтощихте ужасно много през последните месеци. Хубаво беше, че си починахте, когато всичко свърши.

Тя пристъпи към него и поклати глава. Сейзед виждаше по-лицето й колко е изтощена, въпреки дните, прекарани в дълбок сън.

— Не, Сейзед — каза тя. — Не е „приключило“. Изобщо не е „приключило“.

— Какво искате да кажете? — попита Сейзед с нарастваща тревога.

— Все още го чувам в главата си — отвърна Вин и вдигна ръка към челото си. — Той е тук. В града.

— Кладенецът на Възнесението? — попита Сейзед. — Не, Лейди Вин, аз ви излъгах за него. Истината е, че нямам никаква представа дали подобно нещо съществува.

— Вярваш ли, че аз съм Героят на времето?

Сейзед отмести поглед.

— Преди няколко дни, на бойното поле, бях сигурен в това. Но напоследък… мисля, че вече не вярвам. Пророчествата и легендите са изпълнени с противоречия.

— Не става дума за пророчества — рече Вин, доближи го и надзърна в ръкописа. — Говоря за това, което трябва да се направи. Аз усещам… че той ме зове…

Погледна към прозореца и мъглите, които се кълбяха отвън. Отвори го широко и пусна вътре студения нощен въздух. Затворила очи, остави на мъглите да погалят лицето й. Беше облечена със семпла блуза и панталони.

— Сейз, веднъж вече почерпих сила от него — каза тихо. — Казах ли ти? Когато се бих с лорд Владетеля. Почерпих сила от мъглите. Така успях да го победя.

Сейзед потрепери, не само от студа. От тона й, от думите й.

— Лейди Вин… — поде той, но не знаеше как да продължи. Почерпила сила от мъглите? Какво искаше да каже?

— Кладенецът е тук — повтори тя, загледана през прозореца.

— Невъзможно, лейди Вин — възрази Сейзед. — Всички доклади са единодушни. Кладенецът на Възнесението се намира в Териските планини.

Вин поклати глава.

— Сейзед, той е променил света.

Сейзед смръщи вежди.

— Какво?

— Лорд Владетеля — прошепна тя. — Той е създал Саждивите планини. Според архивите лорд Владетеля заобиколил империята си с непроходими пустини, за да я запази. Защо трябва да смятаме, че светът е същият, какъвто е бил, когато той се изкачил до Кладенеца? Той е издигнал планини. Какво пречи после да ги е изравнил?

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— И аз щях да направя същото — заяви Вин. — Ако зная, че силата ще се върне и ако искам да я запазя. Ще скрия Кладенеца. Ще оставя да се ширят легендите, в които се казва, че е в планините на север. А после ще построя град около Кладенеца, за да го държа под око. — Обърна се и го погледна. — Той е тук. Силата чака.

Сейзед понечи да възрази, но не знаеше какво да каже. Вече не вярваше в нищо. Какъв смисъл да спори за подобни неща? В този момент отвън долетяха гласове.

„Гласове? — помисли той. — През нощта? В мъглите?“ Завладян от любопитство, напрегна слух, но гласовете идваха от твърде далеч. Той посегна към една торба на бюрото. Повечето му металоеми бяха празни, носеше само медноемите със съхранените в тях легенди и познания. На дъното на торбата намери малка кесия. В нея имаше десет пръстена, които бе подготвил за отбраната, но така и не бе използвал. Извади един и върна кесията в торбата.

Сложи си пръстена — беше калаен металоем — и почерпи острота на слуха. Далечните гласове изведнъж станаха съвсем ясни.

— Кралят! — викаха десетки възбудени гласове. — Кралят се върна!

Вин изскочи през прозореца.

— Ел, аз също не разбирам как го прави — говореше Хам до рамото му.

Вървяха по градските улици. Следваше ги нарастваща развълнувана тълпа. От страничните улички прииждаха още хора, примамени от виковете. Дух ги поглеждаше сконфузено, но явно се радваше на вниманието.

— Бях в безсъзнание през по-голямата част от битката — продължи Хам. — Ако не беше пютриумът, щях да умра. Колосите избиха отряда ми и събориха стените на крепостта, в която се бяхме затворили. Излязох, открих Сейзед, но оттам нататък всичко ми е в мъгла. Помня, че изгубих съзнание пред Цитаделата Хастинг. Когато се свестих, Вин вече бе освободила града. Аз…

Двамата рязко спряха. Пред тях, насред улицата, се бе изправила Вин. Мълчалива, навъсена. В мъглата приличаше на призрака, който Елънд бе видял на пътя.

— Вин? — възкликна той.

— Елънд — рече тя и се хвърли в обятията му, разсейвайки мистичната атмосфера. Потрепери и се притисна към него. — Съжалявам. Направих нещо много лошо.

— Така ли? — попита той. — И какво?

— Провъзгласих те за император.

Елънд се усмихна.

— Забелязах… и приемам.

— След всичко, което направи, за да осигуриш свобода и право на глас на хората?

Елънд поклати глава.

— Напоследък си мисля, че идеите ми бяха малко наивни. Чудесни, но… незрели. Ще поправим това. Радвам се, че градът ми все още съществува.

Вин се усмихна. Изглеждаше уморена.

— Вин? — рече той. — Какво стана с пютриумния транс?

— Отмина — рече тя. — Но има нещо друго. — Тя сви замислено устни, сякаш се мъчеше да реши нещо. После каза: — Ела.

Сейзед гледаше от прозореца, подсилил зрението си с втори калаен металоем. Човекът долу наистина беше Елънд. Сейзед се усмихна и тръгна към вратата, за да излезе и да посрещне краля.

И в същия миг видя нещо да се плъзга над пода на стаята. Лист хартия. Клекна, вдигна го и видя, че е изписан с неговия почерк. Единият му край бе откъснат. Сейзед се намръщи, отиде при бюрото и отвори ръкописа на мястото с разказа на Куаан. Липсваше една страница. Същата като преди, когато работеха с Тиндуил. Почти бе забравил странния случай с изчезналите изречения.

Беше пренаписал страницата, черпейки информацията от своя металоем, след като установиха липсата. А сега същата част отново бе откъсната. За всеки случай той сложи листа при останалите. Всичко съвпадаше.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там. — Не бива да вземе силата за себе си“. Думи, които Сейзед помнеше добре, преведени дословно от отпечатката.

„Защо Куаан се е страхувал от това? — запита се той и седна. — Непрестанно твърди, че познава Аленди по-добре от всички останали. Нещо повече, на няколко пъти го нарича «почтен» човек.

Защо тогава се е страхувал, че Аленди ще задържи силата за себе си?“

Вин вървеше през мъглите. Елънд, Хам и Дух крачеха зад нея. Тълпата се разпръсна по заповед на Елънд, макар че войниците останаха наблизо, за да охраняват краля.

Вин вървеше напред. Усещаше пулсациите, тътнежа, силата, която разтърсваше душата й. Защо другите не я усещаха?

— Вин? — попита Елънд. — Къде отиваме?

— В Кредик Шау — отвърна тихо тя.

— Но… защо?

Вин само поклати глава. Вече знаеше истината. Кладенецът беше в града. По усилването на пулсациите можеше да определя посоката, в която да върви.

Кредик Шау изплува от тъмнината пред тях. Кулите стърчаха от земята в привидно безредие, насочени заплашително към звездите като копия.

— Вин — каза Елънд. — Мъглите се държат… странно.

— Зная — отвърна тя. — Те ме пазят.

— Не съвсем — възрази Елънд. — По-скоро изглежда сякаш се отдръпват от теб.

Вин поклати глава. Всичко беше наред. Но как да му обясни?

Влязоха заедно в бившия дворец на лорд Владетеля.

„Кладенецът е бил тук през цялото време“ — помисли си тя учудено. Усещаше как туптенето му разтърсва стените. Защо не го бе забелязала по-рано?

„Защото тогава пулсациите бяха още слаби — осъзна тя. — Кладенецът не е бил пълен. А сега е.“

И я зовеше.

Вървеше по същия маршрут, по който и преди. По пътя, по който бяха минали с Келсайър, когато нахлуха в Кредик Шау през онази страшна нощ, в която тя едва не загина. Тесният каменен коридор отвеждаше до помещение с форма на обърната купа. Фенерът на Елънд освети изящните фрески и стенописи, повечето в черно и сиво. Криптата в средата на помещението бе изоставена, затворена.

— Мисля, че най-сетне ще открием твоя атиум, Елънд — каза тя усмихнато.

— Какво? — Гласът на Елънд отекна в пустото помещение. — Вин, ние търсихме тук. Търсихме навсякъде.

— Не достатъчно, както изглежда. — Вин огледа криптата, но не я доближи.

„Ето къде бих го скрила — помисли си. — Съвсем логично. Лорд Владетеля би задържал Кладенеца наблизо, за да може, когато се напълни със сила, отново да я вземе. Но аз го убих, преди това да се случи“.

Тътнежите идваха отдолу. Бяха пропукали отделни участъци от пода, но не и каменните плочи. Трябваше да има някакъв път към подземието. Тя се приближи и огледа внимателно криптата, но не откри нищо. Спря пред смутените си приятели.

После разпали металите си. Както винаги първи изникнаха синкавите линии, сочещи към близките метални източници. Елънд носеше няколко дребни предмета, както и Дух, а Хам бе чист. В някои от фреските също имаше вградени метални парчета и линиите се извиха към тях.

Всичко беше както следваше да се очаква. Нямаше нищо…

Вин се намръщи и пристъпи встрани. Към една от инкрустациите сочеше особено дебела линия. Твърде дебела, ако трябваше да е точна. Тя се намръщи и втренчи поглед в стената. Линията сякаш изчезваше в нея.

„Какво може да значи това?“

Тя Придърпа линията. Не се случи нищо. Опита по-силно и възкликна, когато усети, че линията я тегли към стената. Освободи я и се огледа. На пода също имаше инкрустации. Дълбоки. Завладяна от любопитство, тя се закотви с Придърпване за тях и отново Дръпна стената. Стори й се, че нещо поддава.

Вин разпали дуралуминий и Придърпа с всичка сила. Мощната експлозия на енергия едва не я разкъса, но котвата удържа, а подхранваният от дуралуминий пютриум я пазеше да не пострада. Част от стената се отвори, плъзна се със стържене встрани. Вин изпъшка от напрежение и спря Дърпането — металите й бяха изгорели.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Дух. Хам, който също като нея гореше пютриум, вече бе скочил при отвора и надзърташе вътре. Елънд я улови за ръката, забелязал, че се олюлява.

— Нищо ми няма — успокои го тя, извади една стъкленица и попълни запасите си. Вибрациите от Кладенеца се бяха усилили неимоверно. Имаше чувството, че разтърсват стаята.

— Тук има стълбище — извика Хам.

Вин си пое дъх, кимна на Елънд и двамата последваха Хам и Дух през тайния отвор в стената.

Сейзед седеше на бюрото и четеше ръкописа.

„Нещо тук не е наред“ — мислеше си той. Плъзна пръст по страниците, търсейки отново думите „Светлейши първи свидетел“. Защо тази част го безпокоеше?

Облегна се назад и въздъхна. Дори ако пророчествата говореха за бъдещето, би трябвало да има ключове, които да проследи или да използва като ориентири. Тиндуил беше права за това. Но изследванията му доказваха, че те са неблагонадеждни и мъгляви.

Тогава къде беше проблемът?

„В това просто няма никаква логика“.

Но от друга страна, религията невинаги следваше общоприетата логика. Това ли беше причината, или неговите пристрастия? Или нарастващото неудовлетворение от учения, които бе запаметил и проповядвал, но които в края на краищата го предадоха?

Всичко опираше до едно откъснато листче на бюрото.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…“

Някой стоеше до бюрото.

Сейзед се стресна, подскочи и едва не тупна от стола. Не беше човек. По-скоро сянка, образувана от потоците в мъглата. Повлеклата бяха съвсем тънки, проникнали през отворения от Вин прозорец. Но въпреки това наподобяваха човешка фигура. Главата сякаш бе надвесена над бюрото… над книгата… Или дори над това листче.

Сейзед едва се сдържа да не скочи и да избяга. Но в края на краищата в него надделя любопитството на учения. „Аленди — припомни си той. — Човекът, когото всички смятали за Героя на времето. Той твърди, че го преследвала фигура, образувана от мъглите. Вин спомена същото“.

— Какво… искаш? — попита Сейзед, като се мъчеше да запази спокойствие.

Призракът не помръдваше.

„Дали не е тя?“ — помисли той. Много религии твърдяха, че мъртвите продължават да се скитат по света, от който ги дели тънка, макар и невидима преграда. Но тази фигура бе твърде ниска, за да е Тиндуил. Сейзед бе сигурен, че ще я познае дори в тази аморфна форма.

Опита се да определи накъде гледа призракът. Посегна с разтреперана ръка и взе листчето.

Призракът вдигна ръка и посочи към центъра на града. Сейзед се намръщи.

— Не разбирам.

Призракът продължаваше да сочи настойчиво.

— Напиши ми какво искаш да направя.

Призракът не сваляше ръка.

Сейзед не смееше да помръдне. Погледна ръкописа и в същия момент внезапен полъх разлисти страниците и ги разтвори на една, изписана с почерка на Тиндуил.

„На Аленди не бива да му се позволява да стигне до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.

Може би… може би Куаан беше знаел нещо, останало в тайна от всички останали. Дали силата не покваря дори най-добрите? Дали заради това не се е обърнал срещу Аленди, опитвайки се да го спре?

Призракът продължаваше да сочи.

„Ако призракът е откъснал този лист, може би се опитва да ми каже нещо. Но… Вин не би задържала силата за себе си. Не би разрушила всичко, както е постъпил лорд Владетеля, нали?“

Ами ако няма друг избор?

Зад вратата отекна вик. В гласа се долавяше нескрит ужас. След миг към него се присъединиха други. Смразяващ кръвта хор, който разтърси тъмната нощ.

Нямаше време за колебания. Сейзед сграбчи свещта, като в бързината покапа листовете с разтопен восък, и изскочи от стаята.

Тясна вита каменна стълба водеше право надолу. Вин слизаше бавно, Елънд вървеше след нея. Тътнежът продължаваше да се усилва. На дъното, в края на стълбата имаше…

Обширно подземие. Елънд вдигна фенера високо и огледа просторната каменна пещера. Дух и Хам бяха на няколко стъпала под тях.

— В името на лорд Владетеля… — прошепна Елънд, изправен до Вин. — Никога нямаше да открием това помещение, без да разрушим цялата сграда!

— Вероятно такава е била идеята — отвърна Вин. — Кредик Шау не е само дворец, но и гигантски саркофаг. Построен, за да скрие нещо. По-точно, за да скрие това. Металните инкрустации на пода на криптата замаскират от сетивата на аломанта цепнатините покрай стената и отварящия механизъм. Ако не беше загатването…

— Загатването? — повтори Елънд и се обърна към нея.

Вин само поклати глава и кимна към стълбището. Двамата продължиха да се спускат. Отдолу отекна звънливият глас на Дух:

— Ей, тук има храна! Страшно много консерви!

И наистина, върху каменния под имаше рафтове с прилежно подредени метални кутии, сякаш подготвяни за някакво важно събитие. Вин и Елънд се спуснаха до приземното ниво, а Хам извика на Дух да не се отдалечава. Елънд понечи да тръгне след двамата, но Вин го хвана за ръка. Беше разпалила желязо.

— Ей натам има силен източник на метал — каза тя с нарастваща възбуда.

Елънд кимна и двамата тръгнаха забързано нататък покрай рафтовете с хранителни припаси. „Всичко това е било направено по нареждане на лорд Владетеля. Но с каква цел?“

В този момент това не й се струваше толкова важно. Не я интересуваше и атиумът, макар че Елънд сигурно се вълнуваше от възможността да го открият.

Стигнаха дъното на пещерата и видяха източника на металната линия.

На стената имаше масивна плоча, като тази, която Сейзед бе открил в Серанската конвента. Елънд изглеждаше разочарован от откритието. Вин обаче пристъпи напред и разпали калай, за да провери какво е гравирано на плочата.

— Това карта ли е? — попита Елънд. — Прилича ми на Последната империя.

И наистина, върху плочата бе гравирана карта. Лутадел бе поставен в центъра. Едно близко градче бе отбелязано с малък кръг.

— Защо е очертан град Статлин? — попита намръщено Елънд.

Вин поклати глава.

— Не затова дойдохме тук. Виж там. — От подземието се отклоняваше друг тунел. — Ела.

Сейзед тичаше по улиците, без да знае накъде и защо. Просто следваше мъгливия призрак. Свещта отдавна беше угаснала, но той продължаваше да я стиска пред себе си.

Продължаваха да ехтят писъци и това го подтикваше да стигне по-бързо при тях и да разбере какво е станало. Но мъгливият призрак настойчиво го водеше в друга посока, дори спираше да го изчака. Може би го водеше към собствената му гибел? Но не… кой знае защо, Сейзед бе готов да му се довери.

„Дали не използва аломантия? — зачуди се той. — За да въздейства на чувствата ми“.

Преди да се съсредоточи върху тази мисъл обаче се спъна в първото тяло. Беше мъж, скаа със скромно облекло и кожа, покрита със сажди. Лицето му бе разкривено в болезнена гримаса, а пепелта наоколо бе разхвърляна, вероятно от конвулсиите му.

Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.

„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.

Призракът изникна пред Сейзед и отново посочи с ръка. Терисецът го погледна намръщено.

— Ти ли направи това? — попита шепнешком.

Призракът поклати глава и посочи с пръст. Пред тях се издигаше Кредик Шау. Посоката, в която бяха тръгнали Елънд и Вин.

Сейзед се изправи. „Вин смяташе, че Кладенецът е някъде в града. Дълбината се е върнала и от известно време напада с пипалата си покрайнините на империята. Убива.

Това, което става, надхвърля представите ни“.

Все още не можеше да повярва, че посещението на Вин при Кладенеца ще я изложи на опасност. Тя беше чела историята на Рашек. Не би взела силата за себе си. Сейзед бе сигурен в това. Но не напълно. Всъщност вече не знаеше дали наистина трябва да доближават Кладенеца.

„Трябва да я намеря. Да я спра, да поговоря с нея, да я подготвя. Не бива да прибързваме с нещо толкова важно“.

Ако наистина откриеха там силата, трябваше преди това да помислят хубаво, да решат какво ще правят с нея.

Мъгливият призрак продължаваше да сочи. Сейзед се изправи и затича, забравил за писъците в нощта. Приближи вратата на гигантския дворцов комплекс и хлътна в тъмния отвор.

Мъгливият призрак спря зад него, сред вихрите, които го бяха породили. Сейзед запали свещта с огнивото си и зачака. Призракът не го последва. Завладян от безпокойство, Сейзед реши да го изостави и да продължи сам из някогашния дом на лорд Владетеля. Каменните стени бяха студени и тъмни, светлината от свещта — недостатъчна.

„Невъзможно е Кладенецът да е тук. Нали трябваше да е в планините?“

Но много от сведенията от онова време бяха смътни и Сейзед започваше да се съмнява, че е разбрал правилно информацията, съдържаща се в тях.

Ускори крачка, засенчил огънчето с ръка. Знаеше къде трябва да отиде. И друг път бе посещавал двореца. След падането на лорд Владетеля го беше изучил внимателно, беше го картотекирал в паметта си за идните поколения. Стигна до криптата и спря, забелязал отвора в стената.

На прага стоеше фигура с наведена глава. Трепкащата светлина на свещта озаряваше гладките мраморни стени, сребърните инкрустации на фреските и металните глави на шиповете в очите на непознатия.

— Марш? — попита изненадано Сейзед. — Къде се изгуби?

— Какво правиш, Сейзед? — прошепна Марш.

— Отивам при Вин — отвърна той смутено. — Марш, тя е открила Кладенеца. Требва да я спрем, преди да е предприела каквото и да било. И да обмислим как да процедираме нататък.

Марш мълчеше.

— Не биваше да идваш тук, терисецо — рече накрая, все така навел глава.

— Марш? Какво става? — Сейзед пристъпи изплашено напред.

— Ще ми се да знаех. Ще ми се да… разбирах.

— Какво да разбираш? — попита Сейзед и гласът му отекна глухо в каменната крипта.

Марш вдигна глава и насочи металните си очи към Сейзед.

— Да разбера защо трябва да те убия — промълви той и вдигна ръка. Мощен аломантичен Тласък впримчи металните гривни на ръцете на Сейзед и го отхвърли към твърдата каменна стена.

— Съжалявам — прошепна Марш.

58.

— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд.

Вин застана до него.

Коридорът от хранилището ги бе извел до втора, по-малка пещера, изпълнена с гъст черен дим. Димът не излизаше от помещението, а само се вихреше и кълбеше вътре.

Вин прекрачи прага. Въпреки очакванията й димът не беше задушлив. Имаше нещо странно, дори уютно в него.

— Ела — каза тя и закрачи по каменния под. — Там има светлина.

Елънд я догони настръхнал.

Туп. Туп. Туп.

Сейзед се блъсна в стената. Не беше аломант и нямаше пютриум, който да подсилва тялото му. Докато се свличаше на пода, почувства остра болка в гърдите и осъзна, че има счупени ребра. Или дори по-лошо.

Марш го приближи бавно.

— Защо дойде? — попита шепнешком, докато Сейзед се надигаше на колене. — Всичко вървеше толкова добре. — Гледаше с железните си очи как Сейзед се опитва да запълзи настрани. След това Тласна отново и го запокити в отсрещната стена.

Сейзед се плъзна по гладкия под и се блъсна в стената. Едната му ръка изхрущя, очите му се напълниха със сълзи.

Въпреки болката той забеляза, че Марш се навежда и взима нещо. Малка кесия. Беше паднала от пояса на Сейзед. Вътре имаше дребни метални предмети. Марш вероятно реши, че са пари.

— Съжалявам — повтори той, вдигна ръка и Тласна кесията към Сейзед.

Кесията профуча през стаята и металните предмети се забиха в плътта на терисеца. Нямаше време да прецени равнището на пораженията. Колкото и да бе странно, не чувстваше болка — но усещаше, че кръвта му се стича по корема и краката.

„Аз… също съжалявам — помисли си той. Причерня му. — Провалих се… макар че не знам точно в какво. Не можах дори да отговоря на въпроса на Марш. Не зная защо дойдох тук“.

Усещаше, че умира. Странно чувство. В ума му се блъскаха смирение, объркване, гняв и… чувството за… неизбежна… гибел…

„Това не са монети“ — прошепна един глас.

Мисъл, която прокънтя в гаснещия му ум.

„Кесията, която Марш изстреля към теб. Вътре няма монети. Това са пръстени, Сейзед. Осем пръстена. Ти извади два — слух и зрение. Другите остави вътре.

В кесията, която затъкна в пояса си“.

Сейзед лежеше неподвижно. Смъртта се спускаше към него като леденостудена сянка. Но тази мисъл бе вярна. Десет пръстена — два на пръстите му и осем забити в плътта му. Допрени до него. Тежест. Бързина на тялото. Зрение. Слух. Докосване. Мирис. Сила. Бързина на ума. Бодрост.

И здраве.

Той отвори златоема. Не беше необходимо да го носи на пръста си, за да го използва — достатъчно бе да го докосва. Парещата болка в гърдите изчезна, погледът му се проясни. Ръката му се изправи, счупените кости се възстановиха под въздействието на концентриран прилив на съхранявано дни наред здраве. Той изпъшка, умът му отхвърли завесата на наближаващата смърт, мисълта му възвърна предишната си кристална яснота.

Плътта около метала също се възстановяваше. Сейзед се изправи, изтръгна кесията от мястото, където се бе забила в кожата, но остави пръстените вътре. Раните му се затваряха с невероятна бързина. Марш спря на изхода и се обърна изненадан. Ръката на Сейзед все още пулсираше болезнено, вероятно от счупването, усещаше и слаби бодежи в гърдите. Но с толкова малко съхранено здраве не можеше да се надява на повече.

Все пак бе жив.

— Ти ни предаде, Марш — каза той. — Не си давах сметка, че тези шипове отнемат душата на човек, не само очите му.

— Не можеш да се мериш с мен — отвърна тихо Марш, но гласът му отекна в пустото помещение. — Ти не си воин.

Сейзед се усмихна, усещаше как металоемите възвръщат силата му.

— И ти не си.

„Забърках се в нещо, което не ми е по силите“ — мислеше Елънд, докато вървяха през пещерата. Подът беше груб и неравен и светлината от фенера бе станала мъждива — сякаш кълбящият се черен дим я поглъщаше.

Вин крачеше уверено. Не, решително. Имаше разлика. Каквото и да се криеше в дъното на тази пещера, тя очевидно искаше да го открие.

„Но какво може да има там? — помисли Елънд. — Кладенецът на Възнесението?“

Кладенецът бе нещо митично — тема, която подхващаха само принудителите, когато разказваха за миналото на лорд Владетеля. Но нали бе тръгнал с Вин на север, за да го търси? Защо сега го изпълваше такова колебание?

Може би защото най-сетне бе готов да приеме това, което ставаше. Въпреки че го безпокоеше. Не защото се страхуваше за живота си, а защото изведнъж бе престанал да разбира света. Разбираше армиите, дори да не знаеше как да ги побеждава. Но понятия като Кладенеца на Възнесението? Богове, идеята за които противоречеше на логиката на учените и философите?

Побиха го тръпки на ужас.

Най-сетне наближиха отсрещния край на задимената пещера. Тук имаше друга, по-малка. Веднага щом пристъпиха вътре Елънд забеляза нещо — това помещение бе издялано в камъка от човешка ръка. Или поне имаше нещо, което напомняше за човешка дейност. Сталактити като Колони подпираха ниския таван, но бяха раздалечени на равни разстояния. И същевременно изглеждаха, сякаш са дело на природата, по тях нямаше следи от инструменти.

Въздухът тук бе по-топъл — освен това димът се разсея. Слаба светлина идваше от нещо, разположено в отсрещния край на помещението, но Елънд не можеше да види източника. Светлината имаше странен цвят и по-скоро блещукаше, отколкото да трепти.

Вин го улови за ръката и спря.

— Откъде идва тази светлина? — попита намръщено Елънд.

— От езерце — отвърна Вин, присвила очи, вероятно с подсилено зрение. — От сияещо бяло езерце.

Елънд повдигна вежди. Двамата не помръдваха. Вин, изглежда, се колебаеше.

— Какво има? — попита той.

Тя се притисна към него.

— Това е Кладенецът на Възнесението. Усещам го в главата си. Той тупти.

Елънд се усмихна насила. Имаше чувството, че се намира в някакъв нереален свят.

— Нали заради него дойдохме?

— Ами ако сбъркам нещо? — попита тихо Вин. — Ако взема силата и не знам как да я използвам? Ако… стана като лорд Владетеля?

Елънд я погледна. Той я обичаше. Положението, в което се намираха, бе трудно обяснимо от гледна точка на неговия логичен мироглед. Но Вин и логиката никога не се бяха погаждали. А в момента той също бе готов да забрави за нея.

Улови лицето й с ръце и я погледна.

— Очите ти са толкова красиви…

Тя се намръщи.

— Какво?

— И — продължи Елънд — част от красотата им се дължи на твоята честност. Вин, ти няма да станеш като лорд Владетеля. Ще знаеш какво да направиш със силата. Аз ти вярвам.

Тя се усмихна неуверено, после кимна. Но не пристъпи в помещението. Вместо това посочи над рамото на Елънд.

— Какво е това?

Той се обърна. На стената на малката стая имаше издатина. Стърчеше от скалата над вратата, през която бяха влезли. Вин я доближи и Елънд я последва. Забеляза отгоре някакви останки.

— Приличат на строшени грънци.

Освен парчетата върху издатината имаше и други, нападали по пода.

Вин вдигна едно парче, но в него нямаше нищо забележително.

— Погледни това — рече Елънд, който ровеше из останките, и вдигна едно късче, което изглеждаше различно от другите. Беше глинен диск с вграден в центъра метален къс.

— Атиум? — попита тя.

— Не е същият цвят.

— Какво е тогава?

— Може би ще открием отговора там — каза Елънд и посочи редицата колони, водещи към светлината. Вин кимна и двамата се отправиха нататък.

Без да губи нито миг, Марш се опита да Тласне Сейзед. Сейзед очакваше това и отвори желязоемния пръстен — извлече съхранената вътре тежест. Тялото му стана по-плътно и той почувства как тежестта го притегля надолу, юмруците му се превърнаха в железни гюлета, увиснали на ръцете му.

Марш полетя назад, отхвърлен от собствения си Тласък. Блъсна се с гръб в стената и от устните му се изтръгна изненадан вик и отекна в малкото прихлупено помещение.

Сенки танцуваха по стените. Сейзед почерпи острота на зрението, затвори желязоема и се хвърли върху объркания инквизитор. Марш обаче се възстанови бързо. Вдигна ръка, Придърпа една незапалена лампа от стената и тя профуча с нарастваща скорост право към него.

Сейзед отвори цинкоема. Имаше чувството, че е някакъв чудат хибрид между аломант и ферохимик, с източници на метал, забити в тялото. Златото бе помогнало да заздравеят раните му, но пръстените оставаха в плътта. Така бе постъпвал и лорд Владетеля, задържайки металоемите в себе си, проникнали в плътта, за да не могат да му бъдат отнети.

Сейзед винаги бе смятал това за отвратително. Но сега за първи път разбираше ползата от подобна постъпка. Мисълта му се ускори и той светкавично предугади траекторията на лампата. Марш възнамеряваше да я използва като оръжие срещу него. Сейзед побърза да извлече стомана. Аломантията и ферохимията притежаваха едно основно различие: аломантията черпеше сили от самите метали и по тази причина бе ограничена от тяхното количество; при ферохимията едно и също умение можеше да се използва многократно, стига преди това месеци наред да са трупани резерви от него.

Стоманата съхраняваше физическа бързина. Сейзед пресече стаята с такава светкавична скорост, че въздухът свиреше в ушите му. Улови лампата във въздуха, отвори желязоема докрай — увеличи многократно тежестта си — и извлече пютриум, за да си осигури нужната сила.

Марш нямаше време да реагира. В момента той Дърпаше лампата, задържана от нечовешката сила на Сейзед, който при това бе прикован към земята от непреодолима тежест. За втори път Марш стана жертва на собствената си аломантия. Притеглянето го запокити през стаята право към Сейзед и той заби лампата в лицето му. Металът в ръката му се огъна и силата на удара отметна Марш назад. Инквизиторът се блъсна в мраморната стена и във въздуха се разлетяха капки кръв. Докато Марш се свличаше на земята, Сейзед забеляза, че един от металните шипове се е подал напред и главата му стърчи от окървавената очница.

Сейзед възвърна нормалното си тегло, скочи и замахна с импровизираното си оръжие. Но Марш се съвзе, вдигна ръка и Тласна. Сейзед се подхлъзна назад, но успя да спре, след като отново извлече желязо и увеличи теглото си.

Марш изръмжа, притискан от собствения си Тласък към стената. Ала точно това неутрализираше и действията на Сейзед. Терисецът направи опит да пристъпи напред, но силата на Тласъка на неговия противник и собственото му свръхнатежало тяло затрудняваха неимоверно придвижването му. За миг двамата замръзнаха, напънали сили един срещу друг. Зад тях тъмнееше отворът към Кладенеца.

— Защо, Марш? — прошепна Сейзед.

— Не зная — отвърна със сподавен глас Марш.

Взел светкавично решение, Сейзед затвори желязоема и вместо това извлече стомана и увеличи отново бързината си. Хвърли лампата и отскочи встрани със скорост, която Марш не беше в състояние да проследи. Лампата полетя назад, но после Марш преустанови Тласъка, за да се освободи от собствения си капан, и тя издрънча на пода.

Сейзед отново бе по-бързият. Завъртя се и вдигна ръка, за да се опита да измъкне ключовия метален прът на Инквизитора — този, който бе забит между плешките му. Изваждането му водеше до смъртта на инквизиторите — слабо място, заложено в тях от лорд Владетеля.

Сейзед се плъзна покрай Марш с намерение да го нападне отзад. Стоманеният шип стърчеше на няколко сантиметра от тила на инквизитора и от него капеше кръв.

В този момент стоманоемът на Сейзед се изчерпа.

Пръстените нямаха голям капацитет и двете бързи извличания ги бяха пресушили за секунди. Скоростта му започна да спада, но той все още бе вдигнал ръка и притежаваше сила за десет мъже. Виждаше ясно издатината на гърба на Марш, където бе ключовият прът. Да можеше само…

Марш се завъртя и ловко отби ръката на Сейзед встрани, заби лакът в корема му, после го зашлеви с опакото на ръката си през лицето.

Сейзед залитна назад, пютриумът също се изчерпа и силата му започна да се топи. Той се блъсна с болезнен стон в стената и падна.

Марш се извисяваше над него в тъмната стая.

— Ти сгреши, Сейзед — заговори той все така тихо. — Може някога да не съм бил воин, но това се промени. Ти прекара последните две години в учение, докато аз убивах. Мнозина загинаха в ръцете ми…

Марш пристъпи напред и Сейзед се закашля и се опита да се размърда. Опасяваше се, че ръката му отново е натрошена. Почерпи цинк, за да ускори мисълта си, но това не помогна на тялото му да се раздвижи по-бързо. Можеше само да гледа — с ясното съзнание за това, което го очакваше — как Марш се навежда да вдигне падналата лампа.

От разбитата очница капеше кръв и лицето му беше зловещо и непроницаемо. Инквизиторът изглеждаше… опечален, докато бавно вдигаше лампата, за да я стовари върху главата на Сейзед.

„Чакай малко — помисли Сейзед. — Откъде всъщност идва светлината?“

Върху гърба на Марш се стовари фехтоваческо бастунче, раздроби се и отломките се разхвърчаха.

Вин и Елънд стигнаха до езерцето. Елънд мълчаливо коленичи до него, но Вин остана права. Не откъсваше поглед от сияйната вода. Беше се събрала в неголяма вдлъбнатина в скалата и изглеждаше плътна — като метал. Сребристо-бял, сияещ, течен метал. Кладенецът бе широк само няколко крачки, но силата му разкъсваше ума й.

До такава степен бе запленена от красивото езерце, че не забеляза мъгливия призрак, докато Елънд не я стисна за ръката. Тя вдигна глава и видя, че призракът е застанал пред тях. Изглеждаше сякаш е склонил глава, но когато тя се извърна, сенчестият силует се издължи.

Досега не беше виждала създанието извън мъглите. Все още не беше напълно… завършено. Мъгливи повлекла се местеха непрестанно нагоре и надолу, оформяха контурите и вътрешността. И сякаш следваха предначертан план. Вин изсъска и извади кинжала.

— Почакай! — спря я Елънд. Тя се намръщи и го погледна.

— Вин, не мисля, че това нещо е опасно — каза той и пристъпи към призрака.

— Елънд, недей! — извика тя, но той само поклати глава.

— Вин, той ме навести, докато те нямаше. И не ми направи нищо лошо. Изглежда, искаше… да ми каже нещо. — Той се усмихна и бавно доближи призрака. — Какво искаш от нас?

Мъгливият призрак постоя неподвижно няколко секунди, после вдигна ръка. Нещо проблесна, отразявайки светлината на езерцето.

— Не! — изкрещя Вин и се хвърли напред, но острието на призрака вече се бе забило в корема на Елънд. Бившият крал изстена и падна по гръб. — Елънд! — проплака Вин и се наведе над него. Призракът отстъпи и някъде от мъгливите му очертания се посипаха тъмни капки кръв. Кръвта на Елънд.

Елънд лежеше по гръб, с широко отворени очи. Вин разпали пютриум, разкъса ризата му и огледа раната. Призракът бе забил невидимото си оръжие в корема и раната зееше.

— Не… не… не… — повтаряше почти вцепенената от ужас Вин. Ръцете й бяха изцапани с кръвта на Елънд.

Раната беше ужасна. Смъртоносна.

Хам захвърли строшеното бастунче. Ранената му ръка все още висеше на превръзката. Якият Главорез изглеждаше ужасно доволен от себе си, докато прекрачваше тялото на Марш и подаваше здравата си ръка на Сейзед.

— Не очаквах да те намеря тук, Сейз.

Все още замаян, Сейзед хвана ръката му и се изправи. Прекрачи тялото на Марш, споходен от смътната мисъл, че един удар едва ли ще е достатъчен да убие подобно създание. Но въпреки това сега не смяташе това за най-важно. Вдигна изпуснатата свещ, запали я от фенера на Хам и тръгна към стълбата с цялата бързина, на която бе способен.

Трябваше час по-скоро да открие Вин.

Вин притискаше Елънд към гърдите си.

— Обичам те — прошепна тя, по бузите й се стичаха сълзи. — Елънд, обичам те. Обичам те…

Но обичта й нямаше да е достатъчна. Той трепереше, съзнанието бързо угасваше в изцъклените му очи. После изстена и от устните му потече примесена със слюнка кръв.

Тя едва сега си спомни къде са. До нея сияеше езерцето, само на сантиметри от мястото, където бе паднал Елънд. Част от кръвта му бе изтекла в него, но изглежда, не можеше да се смеси с течния метал.

„Аз мога да го спася — осъзна тя. — Силата на сътворението е на сантиметри от ръката ми“. Това беше мястото, където Рашек се бе въздигнал до своята божественост. Това беше Кладенецът на Възнесението.

Отново погледна Елънд, взря се в умиращите му очи. Той се опита да се фокусира върху нея, но изглежда се затрудняваше да контролира мускулите си. Стори й се, че се мъчи да й се… усмихне.

Вин подложи наметалото под главата му, изправи се и пристъпи към езерцето. Чуваше туптежа му. Сякаш я… зовеше. Приканваше я да се слее с него.

Тя стъпи в езерцето. В първия момент кракът й опря в твърда повърхност, после бавно започна да потъва. Тя продължи навътре, към центъра очакваше да се потопи напълно. След секунди вече беше потънала до гърдите в сияещата течност.

Пое си дъх и бавно се отпусна назад. Течността се затвори над нея и скри лицето й.

Сейзед бързаше по стълбите, вдигнал пред себе си трепкащата свещ. Хам го викаше отзад. Дух само го изгледа объркано, когато го подмина.

Изведнъж цялото подземие се разтресе.

И Сейзед разбра, че е закъснял.

Силата се стовари върху нея внезапно.

Тя усещаше натиска на течността, която проникваше в тялото й, проправяше си път през порите и отворите в кожата й. Отвори уста да изкрещи и течността нахлу в гърлото й и я задави.

Остра пареща болка я прониза във висулката на ухото. Вин вдигна ръка, изтръгна обецата и я пусна към дъното. Размота пояса и се освободи, от него — както и от аломантичните метални разтвори.

А после започна да гори. Познаваше това усещане — беше точно както когато разпалваше метали в стомаха си, само дето сега обгръщаше цялото й тяло. Кожата й пламтеше, мускулите и дори костите сякаш бяха обхванати от пламъци. Тя изстена и осъзна, че металният разтвор е освободил гърлото й.

Тялото й сияеше. Тя усещаше кипяща енергия, която сякаш се опитваше да изригне отвътре навън. Беше като силата, която получаваше при горене на пютриум, само дето бе неимоверно по-голяма. Истинско, неописуемо могъщество. Нещо далеч надхвърлящо познанията й и същевременно разширяващо вътрешния й хоризонт, помагащо й да израсне и да осъзнае какво притежава.

Вин можеше да прекрои света. Можеше да прогони мъглите. Да нахрани милиони с едно махване на ръка, да накаже лошите, да защити слабите. Изпитваше благоговение пред самата себе си. Пещерата около нея стана прозрачна и тя видя целия свят като на длан, една грандиозна сфера, в която животът можеше да съществува само в ограничени райони на полюсите. Тя можеше да промени това. Можеше да направи света по-добър. Можеше…

Можеше да спаси Елънд.

Погледна го и видя, че той умира. Веднага разбра какво не е наред с него. Можеше да го изцери, да затвори разкъсаните вътрешности.

„Не бива да го правиш, дете мое“.

Вин вдигна изненадано глава.

„Знаеш какво трябва да направиш“ — продължи да шепне Гласът. Изглеждаше невероятно стар. Съчувстващ.

— Трябва да го спася! — извика тя.

„Знаеш какво трябва да направиш“.

И тя наистина знаеше. Пред очите й се разигра сцена — тя видя, като насън, как Рашек взема силата и я задържа за себе си. Видя бедствията, които бе предизвикал.

Залогът беше всичко или нищо — като аломантията в известен смисъл. Ако вземеше силата, трябваше да я изгори напълно през следващите няколко секунди. Да поправи всичко, което сметне за нужно, но много бързо.

Или… да се откаже от нея.

„Трябва да победя Дълбината“ — произнесе в нея Гласът.

Тя видя и това. Извън двореца, в града, по цялата страна. Хора в мъглите, хора, които падат и се гърчат. Мнозина, за щастие, си бяха по къщите. Традициите на скаа бяха все още силни.

Но други бяха на открито. Тези, които вярваха на думите на Келсайър, че мъглите не могат да им направят нищо лошо. Ала сега мъглите ги нападаха. Бяха се променили, носеха смърт.

Това беше Дълбината. Мъгли, които убиват. Мъгли, които бавно покриваха цялата земя. Не всички умираха, някои само се разболяваха, а имаше и такива, които оставаха незасегнати.

„Ще става по-лошо — шепнеше тихо Гласът. — Дълбината ще убива и руши. И ако се опиташ да я спреш, ще погубиш света, както направи Рашек“.

— Елънд… — прошепна тя и го погледна, облян в кръв на пода.

И изведнъж си спомни нещо. Думи, казани от Сейзед. „Трябва да го обичаш достатъчно много, за да вярваш на желанията му — бе й казал той. — Любовта ти няма да е истинска, ако не се научиш да го уважаваш. Да правиш не това, което смяташ за най-добро, а това, което той в действителност иска…“

Видя, че Елънд плаче. Опитваше се да я открие с очи и Вин знаеше какво иска. Искаше народът му да оцелее. Искаше на света да се възцари мир, искаше скаа да са свободни.

„Ще знаеш какво да направиш със силата — беше й казал преди малко. — Аз ти вярвам…“

Вин затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи. Очевидно боговете също плачеха.

— Обичам те — прошепна тя.

Отърси се от силата. Държеше в себе си могъщество на божество, но го отстъпи, освободи го в тръпнещото в очакване пространство. Отказа се от Елънд.

Защото знаеше какво иска той.

Пещерата се разтресе. Вин извика, докато пламтящата сила се изтръгваше от тялото й, поглъщана жадно от пространството. Крещеше като обезумяла, а през това време сиянието й се топеше, после изведнъж тялото й тупна на дъното на опразненото езерце и главата й се удари в камъка.

Пещерата продължаваше да се тресе, от тавана се сипеха прах и отломки. И тогава, в един миг на свръхестествена яснота, Вин чу в главата й да отекват две думи.

„СВОБОДЕН съм!“

59.

Вин плачеше.

Трусовете се бяха успокоили, бурята бе отминала. Това, което имаше да става, бе станало, туптежът бе утихнал. Тя изхлипа, обгърнала с ръце почти бездиханния Елънд. Беше крещяла за помощ, беше викала Хам и Дух, но така и не получи отговор. Навярно бяха твърде далече.

Побиваха я ледени тръпки. След като бе държала в себе си такава огромна сила, имаше усещането, че не съществува. И сигурно щеше да стане така, след като Елънд умреше.

„Какъв беше смисълът? — мислеше тя. — Животът не значи нищо. Аз предадох Елънд. Предадох света“.

Не знаеше точно какво се е случило, но по някакъв начин бе допуснала ужасна, непоправима грешка. А най-лошото от всичко бе, че се беше опитала да направи това, което е най-правилно, макар решението да беше болезнено.

Нещо се мержелееше над нея. Мъгливият призрак. Тя го погледна, но дори не можеше да почувства гняв. Всъщност сякаш всичките й чувства бяха прегорели.

Призракът вдигна ръка и посочи.

— Свърши се — прошепна тя.

Той продължаваше да сочи настойчиво.

— Няма да стигна навреме при тях — каза тя. — Освен това видях колко е сериозна раната. Видях я с помощта на силата. Никой от тях не може да направи нищо, дори Сейзед. Така че би трябвало да си доволен. Получи каквото искаше… — И млъкна. Защо призракът бе промушил Елънд?

„За да ме накара да го излекувам — помисли си. — За да не ми позволи да… освободя силата“.

Тя премигна. Призракът махна с ръка.

Бавно, мъчително, тя се изправи. Гледаше като хипнотизирана призрака, който прелетя няколко крачки и посочи нещо на пода. В помещението бе тъмно, след като езерцето се бе изпразнило, и единствената светлина идваше от фенера на Елънд. Наложи се да разпали калай, за да види какво сочи призракът.

Беше едно от глинените парчета. Дискът, който Елънд й бе показал.

Мъгливият призрак го сочеше настойчиво. Вин се приближи, наведе се и напипа с пръст металното топче в центъра му.

— Какво е това? — прошепна тя.

Мъгливият призрак се обърна и се понесе към Елънд. Вин бавно го последва.

Елънд беше още жив. Но бе съвсем отпаднал и треперенето утихваше. С приближаването на смъртта сякаш бе възвърнал част от контрола над тялото си. Погледът му бе втренчен в нея и тя видя, че помръдва с устни.

— Вин… — прошепна той.

Тя коленичи до него, погледна металното топче, после призрака. Той стоеше неподвижно. Тя завъртя топчето между пръстите си, после понечи да го лапне.

Призракът отчаяно размаха ръце. Вин спря и той посочи Елънд.

„Какво ли значи това?“ Но сега не беше време за колебания. Тя приближи топчето до устните на Елънд.

— Елънд — прошепна му. — Трябва да глътнеш това.

Не беше сигурна дали я е разбрал, но й се стори, че кима. Тя сложи топчето между устните му. Той опита да го преглътне, но се задави.

„Трябва да намеря нещо, с което да го погълне“ — помисли тя. Единственото, с което разполагаше, бе последната стъкленица. Тя посегна към празното езерце и взе пояса си. Измъкна стъкленицата и изля течността в полуотворената му уста.

Елънд се закашля конвулсивно, но течността свърши работа и той преглътна металното късче. Вин коленичи, останала съвсем без сили — потискащ контраст в сравнение с това, което беше преди броени минути. Елънд затвори очи.

А после, колкото и да бе странно, бузите му възвърнаха нормалния си цвят. Вин го гледаше объркана и невярваща. Изражението му, начинът, по който лежеше, цветът на кожата…

Тя разпали бронз и за своя огромна изненада долови от Елънд познати пулсации.

Той гореше пютриум.