Кладенецът на възнесението

28.

— Да видим дали те разбрах правилно — рече Тиндуил с любезен и все пак неодобрителен тон. — В кралската харта има клауза, според която Съборът може да те детронира?

— Да — отвърна Елънд.

— И си я написал ти? — Тиндуил го погледна невярващо.

— В общи линии — измънка Елънд.

— Написал си в собствената си харта, че можеш да бъдеш свален от трона? — повтори Тиндуил.

Групата — включваща освен хората, които ги посрещнаха, и капитан Демоа — се беше събрала в кабинета на Елънд. Столовете и креслата не достигаха и Вин се бе свила тихо в ъгъла върху купчина книги, след като набързо се преоблече с панталон и блуза. Тиндуил и Елънд стояха прави. Бриз изглеждаше напрегнат, Хам, напротив, отпуснат, а Дух се опитваше да балансира на двата задни крака на стола си.

— Нарочно сложих тази клауза — обясни Елънд. Стоеше в единия край на стаята и се подпираше на перваза на прозореца. — Хиляда години тази страна се е превивала под волята на един тираничен управник. През това време философи и мислители са мечтали за власт, при която несправедливият водач може да бъде свалян без кръвопролитие. Поех този трон след непредсказуема и уникална поредица събития и не смятах, че е правилно еднолично да налагам волята си — или тази на моите наследници — върху моя народ. Исках да създам управление, чиито монарси ще отговарят пред своите поданици.

„Понякога говори, както пише в книгите, които чете — помисли си Вин. — Не като обикновен човек… а като думи от страница“.

Спомни си какво й бе казал шепнешком Зейн. „Ти не си като него“. Опита се да прогони тази мисъл.

— При цялото ми уважение, ваше величество — заяви Тиндуил, — това е една от най-глупавите постъпки, които би могъл да направи някой управник.

— Но е за доброто на кралството — възрази Елънд.

— По-скоро е абсолютна глупост — тросна се Тиндуил. — Един крал не може да става жертва на прищевките на своя парламент. Той е ценен за народа именно защото олицетворява абсолютния авторитет!

Вин рядко бе виждала Елънд толкова мрачен и се изплаши от безкрайната печал в очите му. Но една малка частица от нея се чувстваше щастлива. Той вече не беше крал. Сега може би никой нямаше да иска да го убие. Елънд отново щеше да е онзи, когото познаваше преди.

— Все пак трябва да се направи нещо — обади се Доксон. — Вече е безсмислено да се обсъжда дали това решение е било мъдро, или не.

— Несъмнено не бива да им позволяваме да постъпват така — обади се Бриз. — Тези хора свалиха предишния си управник само преди година! Мисля, че няма да е добре, ако им стане навик.

— Трябва да подготвим отговор, ваше величество — продължи Доксон. — Нещо, с което да заобиколим това решение, взето, докато вие сте преговаряли за спасяването на града. Всъщност, като се замисли човек, очевидно е, че са организирали срещата така, че да не можете да присъствате, за да се защитите.

Елънд кимна, загледан навън през тъмното стъкло, и каза:

— Докс, май няма смисъл повече да ми казваш „ваше величество“.

— Глупости — възрази Тиндуил. Стоеше до рафта с книги, скръстила ръце. — Все още си крал.

— Изгубих доверието на хората — рече Елънд.

— Дори да е така — обади се Клъбс, — разполагаш с доверието на моята армия. А това те прави крал, каквото и да твърди Съборът.

— Именно — потвърди Тиндуил. — Ако забравим този глупав закон, ти все още си на власт. Трябва да обявим военно положение и да ограничим движението в града. Ще поставим под свой контрол ключови позиции и ще задържим по-важните членове на Събора, за да не могат да организират съпротива срещу теб.

— Още преди изгрев слънце ще пратя хората си навън — обеща Клъбс.

— Не — отсече Елънд.

Настъпи тишина.

— Ваше величество? — каза Доксон. — Това наистина е най-добрият ход. Не можем да позволим на тази фракция да набере сила.

— Докс, това не е фракция — отвърна Елънд. — Става въпрос за почетни представители на Събора.

— На Събор, основан от теб, драги — обади се Бриз. — Те имат власт само защото ти си им я предоставил.

— Законът им предостави тази власт, Бриз — възрази Елънд. — А ние всички сме подвластни на закона.

— Нищо подобно — продължи да упорства Тиндуил. — Като крал, ти си законът. Ще изкараме войници на улицата, после ще свикаш Събора и ще им обясниш, че се нуждаеш от тяхната подкрепа. Тези, които не се съгласят, ще бъдат задържани, докато отмине кризата.

— Не. — Елънд поклати глава. — Няма да участвам в подобно нещо.

— Така значи? — попита Хам. — Отказваш се?

— Не се отказвам, Хам. — Елънд ги изгледа един по един. — Но няма да използвам армията срещу Събора.

— Ще изгубиш трона — посочи Бриз.

— Елънд, вслушай се в гласа на разума — призова го Хам.

— Няма да бъда изключение за собствените си закони! — отвърна Елънд.

— Глупак! — сряза го Тиндуил. — Ти трябва…

— Тиндуил — прекъсна я Елънд. — Мисли каквото искаш за идеите ми, но никога повече не ме наричай глупак! Няма да позволя да ме обиждат само защото изразявам мнението си!

Тиндуил млъкна и зяпна. После стисна зъби и се отпусна на стола. Вин изпита лек прилив на удовлетворение. „Добре си го научила, Тиндуил. Не можеш да се оплачеш от начина по който ти се възпротиви“.

Елънд отиде до писалището си и опря длани на него.

— Добре, ще направим следното. Докс, искам да напишеш писмо, в което да съобщиш на Събора за нашето разочарование от подобна предателска постъпка — напиши им за успеха в преговорите със Страф и прехвърли вината изцяло върху тях. Останалите да се захващат за работа. Ще си върнем трона. Както вече заяви, аз познавам добре закона. Той е мое творение. Има начини да се справим с проблема. Начини, които не включват изкарването на армията по улиците. Няма да се превърна в един от тираните, които се опитват да ни отнемат Лутадел! Няма да принуждавам хората да изпълняват желанията ми, дори ако съм сигурен, че така е най-добре за тях.

— Ваше величество — почна предпазливо Тиндуил, — няма нищо неморално в това да усилите властта си във време на хаос. В подобни моменти хората се държат нерационално. Това е една от причините, поради която се нуждаят от силна власт. Нуждаят се от вас.

— Само ако ме искат, Тиндуил — отвърна Елънд.

— Простете, ваше величество — рече Тиндуил, — но това изявление ми се струва малко наивно.

Елънд се усмихна.

— Може би. Но виждаш ли: можеш да смениш облеклото и външния вид, но не можеш да промениш човека. Ще постъпя, както смятам за правилно — това означава също и да позволя на Събора да ме детронира, ако такъв е техният избор.

Тиндуил се намръщи.

— А ако не успеете да си върнете трона по законен начин?

Вин не можа да сдържи усмивката си. Винаги бе обичала

Елънд заради искреността му. Неговата непресторена обич към гражданите на Лутадел, твърдата му решимост да върши каквото е нужно за тях — всичко това го правеше толкова различен от Келсайър. Дори в самопожертването си Келсайър бе проявил типичната за него арогантност. Беше се постарал да бъде запомнен от света и историята.

Но за Елънд управлението на Централната област не беше заради слава и величие. За първи път Вин призна нещо открито и честно пред себе си: Елънд беше много по-добър крал, отколкото би бил Келсайър.

— Аз… не съм сигурен как да реагирам на това, господарке — прошепна един глас до нея. Вин погледна надолу и установи, че машинално е започнала да чеше ОреСюр зад ушите.

Дръпна сконфузено ръка и прошепна:

— Извинявай.

ОреСюр отпусна глава върху предните си лапи.

— Та казваш, че има легален начин да си върнем трона — повтори Хам. — И как ще го направим?

— Съборът разполага с едномесечен срок, за да избере нов крал — обясни Елънд. — Никъде в закона не се казва, че новият крал не може да е старият. И ако до този краен срок не представят кандидатура, подкрепяна от мнозинството, си връщам трона минимум за една година.

— Сложна работа — рече замислено Хам.

— А ти какво очакваше? — попита Бриз. — Такъв е законът.

— Нямах предвид закона — рече Хам. — Говорех за това как да накараме Събора да не избере някой друг вместо Елънд. Нямаше да го свалят от власт, ако не разполагаха с друг човек за поста, нали?

— Не е задължително — рече Доксон. — Може би са го направили като предупреждение.

— Може би — повтори Елънд. — Господа, мисля, че това е знак. Аз подцених Събора — смятахме, че след като са подписали предложението ми, няма да създават проблеми. Но не се сетихме, че най-лесният начин да го заобиколят е да изберат нов крал и да го накарат да изпълнява желанията им. — Той въздъхна и поклати глава. — Трябва да призная, че никога не ме е бивало да се справям с тези хора. Те не виждаха в мен крал, а свой колега — и поради това си представяха, че могат да заемат мястото ми. Обзалагам се, че някой от представителите ги е убедил да го сложат на трона вместо мен.

— В такъв случай просто трябва да се погрижим въпросният представител да изчезне — предложи Хам. — Сигурен съм, че Вин може да…

Елънд се намръщи.

— Шегувам се, Ел — побърза да каже Хам.

— Знаеш ли, Хам — обади се Бриз, — единственото смешно в шегите ти е пълната липса на хумор в тях.

— Казваш го само защото най-често включват теб.

Бриз извъртя очи към тавана.

— Все си мисля — прошепна ОреСюр, — че срещите ни ще са по-продуктивни, ако пропускаме да каним тези двамата.

— Не са толкова лоши — засмя се Вин.

ОреСюр повдигна вежди.

— Добре де — призна Вин. — Истината е, че малко се разсейват.

— Винаги мога да изям някой от тях, ако желаете — предложи ОреСюр. — Това ще ускори нещата.

Вин го погледна. Приличаше на ухилено куче.

— Шегички на кандра, господарке. Извинявам се. Понякога сме доста гадни.

Вин се усмихна.

— И без това едва ли ще са вкусни. Хам е жилав, а ако знаеш с какви боклуци се тъпче Бриз…

— Не съм съвсем сигурен — прекъсна я ОреСюр. — В Хам има доста месце. Що се отнася до другия… — кимна към виното в ръката на Бриз, — той пък си е вече маринован.

Елънд ровеше из книгите си. Избра няколко томчета по право — включително книгата с лутаделските закони, която бе написал.

— Ваше величество — каза Тиндуил, като натърти на титлата. — Пред столицата ви чакат две армии, а към Централната област приближават колоси. Наистина ли смятате, че тъкмо сега е моментът да водите правна битка?

— Тиндуил — въздъхна Елънд. — Пред столицата ми чакат две армии, отзад ги притискат колосите, а аз съм единствената пречка пред старейшините на този град да предадат кралството на някой от нашествениците. Наистина ли смяташ, че свалянето ми от трона точно сега е съвпадение?

— Мислиш, че зад това стоят нашествениците? — попита Хам.

— А ти какво би направил на тяхно място? — отвърна с въпрос Елънд. — Не можеш да атакуваш града, защото дадеш прекалено много жертви. Обсадата се точи вече седмици, войниците мръзнат, хората на Доксон атакуват ладиите с припаси и заплашват да оставят армията ти без залък. Като добавим към това и приближаващите се колоси… тогава всичко се връзва. Ако Страф и Сет разполагат с добри шпиони, значи знаят, че Съборът е готов да капитулира и да предаде града на първата армия, която предяви претенциите си към него. Убийците не успяха да се справят с мен, но винаги има и друг начин да ме премахнат…

— Така е — потвърди Бриз. — Това е напълно в стила на Сет. Да настрои Събора срещу теб, да постави на трона свой съмишленик и той да му отвори вратите.

— Да — каза Елънд. — Баща ми също прояви неохота да се съюзи с мен, което подсказва, че е имал предвид и нещо друго. Тиндуил, не зная дали някой от двамата монарси стои зад този ход, но не бива да пренебрегваме тази възможност. Нека гледаме на това като на част от обсадната тактика, която ни прилагат армиите, откакто са пристигнали. Ако успея да си върна трона, Сет и Страф ще разберат, че съм единственият, с когото могат да работят — и тогава сами ще ме потърсят, изплашени от възможността колосите да ги смажат.

Млъкна, заразгръща книгите и замърмори:

— Би трябвало да има някоя подходяща за случая клауза. Уф, трябва да го прочета внимателно. Дух, покани ли Сейзед на срещата?

Дух повдигна рамене.

— Не можах да го събудя.

— Той се възстановява от пътя — обясни Тиндуил. — Така правят Пазителите.

— Попълва изпразнените металоеми? — попита Хам.

Тиндуил се навъси.

— И това ли ви е казал?

Хам и Бриз кимнаха.

— Ясно. — Тя кимна. — Сейзед не може да ви помогне за този проблем, ваше величество. Опитах се да ви дам съвети относно управлението, защото имам известен опит. Но странстващите Пазители като Сейзед не се месят в политиката.

— Не се месят в политиката? — обади се Бриз. — Искаш да кажеш като в това да се свали Последната империя?

— Не трябваше да го подтиквате да наруши клетвата си — каза Тиндуил и се намръщи. — Ако бяхте истински приятели, щяхте да го оставите да решава сам.

— Тъй ли? — Бриз я погледна подигравателно. — Ако не ни беше помогнал, сега и твоите сънародници нямаше да са свободни.

Тиндуил го изгледа надменно, но той не отклони поглед.

— Притискай колкото искаш чувствата ми, Усмирителю — подхвърли гордо. — Те са си мои чувства. Няма да успееш

Бриз промърмори нещо като „проклетница“ и се скри зад чашата си.

Елънд дори не чу малкия им спор. Вече беше отделил четири книги и прелистваше пета. Вин се усмихна: спомни си първите седмици от запознанството им, когато вместо да я ухажва, той забиваше нос в книгата.

„Същият си е — помисли си. — Човекът, който ме обикна, преди да разбере, че съм Мъглородна. Преди да разбере, че съм крадла и че искам да го обера. Никога не бива да го забравям“.

— Ела — прошепна тя на ОреСюр и се изправи. Бриз и Хам вече бяха подхванали нов спор. Трябваше й време да помисли върху някои неща, а мъглите винаги й действаха освежаващо.

„Щеше да е много по-лесно, ако нямах никакъв опит — мислеше си Елънд, докато ровеше из книгите. — Твърде добре съм написал закона“.

Проследи с пръст един пасаж и го препрочете, докато членовете на групата бавно се изнизваха. Не помнеше да ги е освобождавал. Тиндуил вероятно щеше да му се скара за това.

„Тук — рече си той и чукна с пръст върху листа. — Ето за това мога да се хвана. В случай, че някой от членовете на Събора е закъснял или дори не е присъствал“. Гласуването за детрониране не можеше да е анонимно.

Вдигна глава. Тиндуил бе единствената останала в помещението. „Да де, това трябваше да се очаква…“

— Ваше величество, простете, ако съм се отнесла към вас без подобаващото уважение — рече тя.

Елънд се намръщи. „Виж, това не го очаквах“.

— Имам навика да се отнасям с хората като с малки деца — продължи Тиндуил. — Зная, че това не е нещо, с което да се гордея, но…

— Да, така е. — Елънд млъкна. Тиндуил го бе учила никога да не прощава грешките на другите. Можеше да ги приеме — и дори да им прости, — но ако им го кажеше, те никога нямаше да се поправят. — Приемам извиненията ти — каза той.

— Бързо се учите, ваше величество.

— Нямам кой знае какъв избор — отвърна с усмивка Елънд. — Жалко само, че не можах да се подготвя достатъчно за пред Събора.

— Как допуснахте да се случи това? — попита тихо тя. — Въпреки всичко все си мисля, че членовете на Събора трябваше да ви подкрепят. Та нали вие сте им дали властта.

— Аз ги игнорирах, Тиндуил. Власт или не, хората не обичат да ги игнорират.

Тя кимна.

— Мисля, че ще е по-добре да се съсредоточим върху успехите ви, вместо върху провала. Вин ми каза, че срещата с баща ви е минала добре.

Елънд се усмихна.

— Изплаших го и той… прояви отстъпчивост. Удоволствие е да постъпиш така със Страф. Но мисля, че с нещо обидих Вин.

Тиндуил повдигна вежди.

Елънд остави книгата и се подпря на бюрото.

— Беше в странно настроение на връщане. Почти не можах да изтръгна думичка от нея. Не зная защо.

— Може би е била уморена.

— Вин никога не се уморява — отвърна Елънд. — Тя е непрестанно в движение, все прави нещо. Понякога се притеснявам, че ме мисли за мързелив. Може би защото… — Той млъкна и поклати глава.

— Не ви смята за мързелив, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Отказала е да се омъжи за вас, защото мисли, че не ви заслужава.

— Глупости — рече Елънд. — Вин е Мъглородна. Тя знае, че заслужава десет като мен.

Тиндуил пак повдигна вежди.

— Не познавате много добре жените, Елънд Венчър — особено младите жени. За тях собствената компетентност има твърде малко общо с това, което мислят за себе си. Вин е неуверена млада жена. Тя не вярва, че ви заслужава — и освен това не смята, че заслужава да е щастлива. Животът й е бил много объркан и труден.

— Откъде си толкова сигурна?

— Отгледала съм няколко дъщери, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Зная за какво говоря.

— Дъщери? — попита Елънд. — Имаш деца?

— Разбира се.

— Но аз… — Терисците бяха евнуси, като Сейзед. Едва ли това правило можеше да се приложи към жените, но от друга страна, Елънд бе предполагал, че размножителната програма на лорд Владетеля обхваща по някакъв начин и тях.

— Няма значение — каза Тиндуил. — Трябва да вземете някои решения, ваше величество. Връзката ви с Вин ще е трудна. Тя притежава някои качества, които ще създадат повече проблеми, отколкото ако се обвържете с по-обикновена жена.

— Вече обсъдихме това — рече Елънд. — Не търся „обикновена“ жена. Обичам Вин.

— Не казвам, че не я обичате — отвърна Тиндуил спокойно. — Само ви съветвам, нали затова съм тук. Трябва да решите какво ще позволите на това момиче и да си дадете сметка, че връзката ви с нея ви отвлича от важни дела.

— Защо да ме отвлича?

Тиндуил повдигна вежди.

— Попитах ви как е минала срещата с лорд Венчър, а вие искахте да разговаряме единствено как се е чувствала Вин на връщане.

Елънд я погледна объркано.

— Кое е по-важно за вас, ваше величество? — продължи Тиндуил. — Обичта на това момиче или добруването на вашия народ?

— Не смятам да отговарям на подобен въпрос.

— Но ще дойде момент, в който може би няма да имате избор. Това е въпрос, пред който рано или късно се изправят много крале.

— Не. Няма причини да не мога едновременно да обичам Вин и да пазя своя народ. Изучавал съм твърде много хипотетични дилеми, за да падна в подобна клопка.

Тиндуил повдигна рамене и се изправи.

— Вярвайте каквото си искате, ваше величество. Но аз вече виждам тази дилема и съвсем не я намирам за хипотетична.

29.

— Кажете ми, господарке — почна ОреСюр, отпуснал лениво глава на лапите си. — Вече доста години живея сред хората. Имах впечатлението, че се нуждаят от редовен сън. Но май не съм бил прав.

Вин седеше на самия ръб на каменната стена, свила единия крак към гърдите си и пуснала другия да се клатушка. Кулите на Цитаделата Хастинг бяха като тъмни сенки сред мъглите от двете им страни.

— Аз спя.

— Понякога — отвърна ОреСюр, зина и изплези дългия си език. Напоследък не придобиваше ли все повече навици на истинско куче?

Вин обърна гръб на кандрата и погледна на изток, над притихналия Лутадел. В далечината пламтеше светлина, твърде широка, за да е дело на човешка ръка. Съмваше се. Беше изминала още една нощ и цяла седмица, откакто с Елънд бяха отишли в лагера на Страф. Зейн не се бе появявал.

— Горите пютриум, нали? — попита ОреСюр. — За да сте будна.

Вин кимна. На фона на разпаления пютриум умората й се превръщаше в слабо раздразнение. Усещаше я дълбоко в себе си, но само ако се съсредоточи. Сетивата й бяха нащрек, тялото и — силно. Дори нощният хлад не я безпокоеше.

Но в мига, когато изгасеше пютриума, умората щеше да се стовари върху нея с цялата си сила.

— Това не е здравословно, господарке — посочи ОреСюр. — Спите само по три-четири часа на денонощие. Никой — бил той Мъглороден, човек или кандра — не може да издържи дълго така.

Вин се замисли. Как да си обясни това странно безсъние? Напоследък колкото по-изтощена ставаше, толкова по-трудно идваше сънят. Как да заспи с това тихо туптене в далечината?

Струваше й се, че се приближава. Или може би се усилваше? „Чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините…“ Думи от дневника.

Как да заспи, когато знае, че духът я наблюдава от мъглата, зловещ и изпълнен с омраза? Как да заспи, когато армии заплашват да избият приятелите й, когато отнеха кралството на Елънд, когато всичко, което познаваше и обичаше, рухваше?

„… когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.“

ОреСюр се прозя отново.

— Той няма да дойде, господарке.

Вин го погледна намръщено.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е последното място, на което си мерихте силите със Зейн — обясни ОреСюр. — Чакате го да се появи.

Вин помисли малко, после призна:

— Една тренировка ще ми се отрази добре.

Светлината на изток се усилваше и бавно озаряваше мъглите. Те обаче не се разсейваха, сякаш не искаха да отстъпят света на слънцето.

— Не бива да му позволявате да ви въздейства по този начин — каза ОреСюр. — Не мисля, че може да му се има доверие.

— Той е мой враг. На кого другиго да вярвам? — попита Вин.

— Не се отнасяте с него като с ваш враг, господарке.

— Е, той не е нападал Елънд. Може би не е изцяло под контрола на Страф.

ОреСюр не отговори. Вместо това извърна глава.

— Какво има? — попита Вин.

— Нищо, господарке. Вярвам на това, което ми кажат.

— О, не! — възкликна Вин. — Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Какво си помисли?

ОреСюр въздъхна.

— Помислих си, господарке, че вманиачаването ви на тема Зейн е обезпокояващо.

— Вманиачаване? — повтори Вин. — Аз само го държа под око. Не ми харесва, че в града има друг Мъглороден — враг или не. Кой знае какво може да е замислил?

ОреСюр сбърчи муцуна, но не отговори.

— ОреСюр! Ако имаш нещо за казване, казвай!

— Извинявам се, господарке — отвърна ОреСюр. — Не съм свикнал да разговарям с господарите си — във всеки случай не и да откровенича с тях.

— Няма нищо. Кажи каквото ти е на ума.

— Добре, господарке. — ОреСюр надигна глава. — Никак не харесвам този Зейн.

— Какво знаеш за него?

— Нищо повече от вас. Но ние, кандрите, умеем да преценяваме другите. Когато се занимаваш с имитиране на хора толкова дълго, се научаваш да виждаш зад обвивката. Не ми харесва това, което виждам в Зейн. Той изглежда… прекалено самодоволен. И прекалено предпазлив в отношението си към вас. Притеснява ме с нещо.

Вин седеше на ръба и поклащаше крака. Беше опряла длани на студения камък.

„Може и да е прав“.

Но ОреСюр не беше летял със Зейн в мъглите, не бе участвал в двубой с него. Донякъде той беше като Елънд. Не владееше аломантията. Никой от тях не можеше да разбере какво е да Тласкаш стомана, да разпалваш калай, да почувстваш неописуемото сътресение от възбуждането на петте сетива. За това само бяха чували. Не можеха да го разберат.

Вин погледна овчарката на бледата светлина. Имаше нещо, което искаше да й каже, и сега моментът изглеждаше подходящ.

— ОреСюр, ако желаеш, можеш да смениш това тяло.

Овчарката надигна глава.

— Нали в двореца намерихме друг скелет — продължи тя — Използвай го, ако ти е омръзнало да си куче.

— Не мога — отвърна ОреСюр. — Това не е цялото тяло — няма да познавам правилната подредба на мускулите и органите, нито личността на човека.

— Е, тогава можем да ти намерим някой престъпник.

— Мислех, че това тяло ви харесва.

— Да, харесва ми — потвърди Вин. — Но не ми се ще да оставаш в тяло, което те прави нещастен.

ОреСюр изсумтя.

— Дали съм щастлив, или не, няма значение.

— За мен има. Можем да…

— Господарке — прекъсна я ОреСюр.

— Да?

— Ще запазя това тяло. Свикнах с него. Много е трудно да се сменя често обвивката.

Вин се поколеба, после каза:

— Добре.

— Макар че, като става въпрос за тела, господарке, ще се прибираме ли в двореца? Не всички от нас имат издръжливостта на Мъглородни — някои имат нужда и от сън и храна.

„Напоследък се оплаква доста повече“ — отбеляза Вин, Всъщност намираше това за положителен признак — ОреСюр започваше да привиква с нея. Поне достатъчно, за да й признае, когато смята, че тя се държи глупаво.

„Защо ли се безпокоя толкова много от Зейн?“ помисли Вин и извърна поглед на север. Мъглата все още не се бе разсеяла напълно и тя с мъка различи лагера на Страф. Бащата на Елънд продължаваше да държи северния канал и портата. Чакаше като паяк, разпънал паяжината си.

„Елънд — помисли тя. — За него трябва да мисля сега“. Опитите му да отхвърли решението на Събора или да ги принуди да обсъжда въпроса отново се биха провалили. Елънд упорито се придържаше към закона и бе отказал да и използва други начини. Все още се надяваше, че ще успее да убеди Събора да го избере за крал — или поне да не гласува за друг на неговото място.

По тази причина продължаваше да пише речи и обсъждаше всевъзможни планове с Бриз и Доксон. За Вин му оставаше все по-малко време — и така трябваше. Точно сега тя можеше само да му пречи. Нямаше с какао да му помогне.

„Неговият свят са документите, книгите, законите философиите — помисли тя. — Той язди словата на теориите си, както аз яздя мъглите. Винаги съм се страхувала, че не може да ме разбере… но аз мога ли да го разбера?“

ОреСюр се изправи, протегна се, после опря лапи на стената, надигна се и погледна на север, накъдето гледаше и Вин.

— Понякога ми се ще Елънд да не беше толкова… благороден — каза тя. — Точно сега градът няма нужда от това.

— Той направи каквото трябваше, господарке.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Той сключи договор. Негов дълг е да спазва този договор, независимо от обстоятелствата. Трябва да служи на господаря си — в този случай на града — дори ако господарят направи с него нещо много лошо.

— Пак обясняваш нещата през погледа на кандра.

ОреСюр повдигна вежди, сякаш казваше: „Какво друго очакваш?“ Тя се усмихна — наложи се да сдържи кикота си, като видя изражението му.

— Хайде. Да се връщаме в двореца.

— Чудесно — възкликна ОреСюр. — Месото, което оставих, трябва вече да се е вмирисало.

— Освен ако прислугата не го е изхвърлила.

ОреСюр се намръщи.

— Мислех, че сте ги предупредила.

— И какво да им кажа? Моля ви, не изхвърляйте това развалено месо — кучето ми обича да го яде вмирисано.

— Защо не? — попита ОреСюр. — Кучетата обичат леко развалено месо, нали?

— Честно казано, не зная.

— Отлежалото месо е много вкусно.

— Одеве каза развалено.

— Отлежало — повтори ОреСюр. Тя се наведе, вдигна го и се спусна с него надолу. Покривът на Цитаделата Хастинг бе поне на сто стъпки над земята — твърде високо, за да може ОреСюр да скочи, и единственият път бе през вътрешността на изоставената крепост. Това бе най-бързият начин да слязат.

— Месото е като сиренето или виното — продължи ОреСюр. — По-вкусно е, когато отлежи.

„Сигурно това е един от страничните ефекти, когато имаш връзка с мършояди“ — помисли си Вин. Застана на ръба на стената и пусна няколко монети. Но докато се готвеше да скочи — все още прегърнала тежкия ОреСюр, — се поколеба, Обърна се за последен път и погледна към армията на Страф. Вече се виждаше съвсем ясно — слънцето се бе издигнало над хоризонта. Няколко най-упорити повлекла мъгла бяха останали във въздуха, сякаш се опитваха да се опълчат на светилото, да продължават да се стелят над града, да засенчват светлината… „В името на лорд Владетеля!“ — помисли Вин, споходена от внезапно прозрение. Беше се измъчвала с този проблем толкова дълго, че бе започнала да се отчайва. А сега, когато почти го бе забравила, отговорът дойде от само себе си. Сякаш подсъзнанието й бе продължило да работи над него.

— Господарке? — попита ОреСюр. — Какво стана?

Вин тръсна глава.

— Мисля, че току-що разбрах какво представлява Дълбината.

30.

Сейзед се облегна назад, уморен от преписването на отпечатъка. Все още го чакаше доста работа — изумително бе как този Куаан бе успял да побере толкова много знаци върху относително малката стоманена плоча.

Прегледа отново готовата част. През цялото време на пътуването си на север бе очаквал с нетърпение момента, в който ще се захване за работа. Но и с безпокойство. Чудил се беше дали думите на един умрял човек ще му се сторят също толкова важни и значими, когато седи в добре осветения кабинет, както когато ги чете в подземието на Серанската конвента.

Плъзна поглед по друга част от документа и спря вниманието си на няколко абзаца. Един от тях му се струваше особено важен.

Сейзед затвори очи. Светоносец. Терминът му беше познат: орденът на Пазителите бе основан върху спомените и надеждите, наследени от териските легенди. Светоносците бяха учители, ферохимици, странствали по света, за да разнасят познание. Те бяха древните вдъхновители на тайния орден на Пазителите.

И ето, че сега разполагаше с документ, написан от ръката на Светоносец.

„Тиндуил ужасно ще ми се разсърди“ — помисли Сейзед и отвори очи. Беше прочел цялата отпечатка, но му трябваше много време, за да я изучи внимателно. Да я запомни. Да направи препратки към други документи. Макар и не повече от двайсет страници по обем, документът вероятно щеше да му отнеме седмици.

Завесите на прозореца се разлюляха и Сейзед вдигна глава. Намираше се в отредените му покои в двореца — няколко богато обзаведени стаи, прекалено луксозни за човек, прекарал по-голямата част от живота си като слуга. Стана, отиде до прозореца и дръпна шнура на завесите. Усмихна се, когато видя на перваза Вин.

— Здрасти — каза тя. Носеше сивата мъглопелерина и черни панталони. Въпреки че беше сутрин, очевидно още не си бе лягала и идваше тук направо от нощните си скитания. — Трябва да оставяш прозореца отворен. Не мога да вляза, ако го заключваш. Елънд ми се сърди, че все чупя ключалки.

— Ще се опитам да го запомня, лейди Вин — отвърна Сейзед и й даде знак да влиза.

Вин скочи в стаята. Пелерината й изшумоля.

— Ще се „опиташ“? — повтори тя. — Ти никога не забравяш нищо. Дори нещата, които не прибираш в металоемите си.

„Колко по-дръзка е сега — помисли той, докато я гледаше как отива до бюрото и почва да преглежда листовете. — А ме нямаше само няколко месеца“.

— Какво е това? — попита Вин, прелиствайки страниците.

— Открих го в Серанската конвента, лейди Вин — отвърна Сейзед. Беше толкова приятно отново да носи чисто расо и да се занимава със спокойни проучвания в този огромен и тих дворец. Но не беше ли това бягство от задълженията му?

„Един месец — обеща си той. — Един месец, за да поработя. После оставям проекта на друг и заминавам“.

Вин вдигна отпечатката.

— Моля ви, внимавайте, лейди Вин — рече обезпокоено Сейзед. — Този документ е много важен. Може да се размаже и…

Вин кимна, остави листа и се наведе над преписа. Имаше време, когато бягаше като попарена от всякакъв писмен документ, но сега явно бе заинтригувана.

— Тук се споменава Дълбината! — рече тя развълнувано.

— Покрай много други неща — отвърна Сейзед.

Вин отиде до едно кресло, седна на една страна и провеси крака през страничната облегалка.

— Какво има? — попита, забелязала усмивката на Сейзед.

— Винаги съм се забавлявал с необичайната енергичност на Мъглородните — отвърна той. — Не зная защо, но вие не можете да седите като нормалните хора. Все трябва да се клатушкате. Сигурно е заради свръхразвитото ви чувство за равновесие.

Вин се намръщи, но реши да мине направо на въпроса.

— Сейзед, какво представлява Дълбината?

Той сплете пръсти под брадичката си и я погледна заинтригувано.

— Дълбината ли, лейди Вин? Това е тема на доста оспорвани дебати. Смята се, че е нещо огромно и силно, макар че според някои учени легендата не е нищо повече от фалшификация на лорд Владетеля. Има известен резон в това, ако се вземе предвид фактът, че официалните записи за онези времена са били цензурирани от Стоманеното министерство.

— Но в дневника се споменава Дълбината — посочи Вин. — Както и в документа, над който работиш сега.

— Така е, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Ала дори тези, които приемат, че Дълбината е съществувала, спорят за много други неща. Някои се придържат към официалната история на лорд Владетеля, според която Дълбината е ужасяващо, свръхестествено чудовище — зъл бог, ако мога да се изразя така. Други възразяват на подобна интерпретация. Те мислят, че Дълбината е нещо по-обикновено — алегория на армия, може би нашественици от друга страна. В древни времена далечните области са били заселени с доста примитивни войнствени племена.

Вин се усмихна. Той я погледна въпросително и тя повдигна рамене и каза:

— Зададох същия въпрос на Елънд — и получих, така да се каже, доста лаконичен отговор.

— Негово величество се интересува от други сфери на познанието — историята на света отпреди Възнесението може да му се стори доста скучна тема. Но когато някой пита за миналото Пазител, трябва да се подготви за продължителен разговор.

— Не възразявам — рече Вин. — Давай.

— Всъщност няма какво толкова да се каже — или по-точно, има много за казване, но едва ли всичко има значение. Дали Дълбината е била армия? Дали не става въпрос например за първото нападение на колосите? Това би обяснило много неща — според повечето истории лорд Владетеля се сдобил с невероятна сила, след като победил Дълбината при Кладенеца на Възнесението. Може би се говори за подкрепата на колосите, чиято армия след това е използвал?

— Сейзед — спря го Вин. — Не мисля, че Дълбината има нещо общо с колосите.

— Така ли?

— Струва ми се, че тя е мъглата.

— И такава теория има — каза Сейзед.

— Наистина? — попита Вин леко разочарована.

— Разбира се, лейди Вин. През хилядолетното господство на Последната империя едва ли е останала идея, която да не бъде обсъдена. Теорията за мъглата е била изказана доста отдавна, но тя крие някои доста сериозни недостатъци.

— Например?

— Ами, първо — отвърна Сейзед, — твърди се, че лорд Владетеля е победил Дълбината. Но мъглите все още са тук. Освен това, ако Дълбината е само мъгла, защо ще получава такова странно название? Разбира се, мнозина подчертават, че това, което знаем за Дълбината, идва от устни предания, които търпят изменения през вековете. В такъв случай Дълбината може да не е само мъглата, а моментът на нейната поява, или промяна. Но по-сериозният проблем, свързан с теорията за мъглата, е този за нейната зловредност. Ако се доверяваме на преданията — а просто няма откъде другаде да черпим информация, — Дълбината е била страховита и разрушителна. Мъглата не проявява нито едно от тези качества.

— Но напоследък убива хора.

Сейзед се замисли.

— Да, лейди Вин. Изглежда, е така.

— Ами ако го е правила и преди и по някакъв начин лорд Владетеля я е спрял? Ти сам каза, че смяташ, че сме направили нещо — нещо, което е променило мъглата, — когато убихме лорд Владетеля.

Сейзед кимна.

— Случаите, които разследвах, наистина са ужасяващи. Но не смятам, че представляват заплаха от мащабите на Дълбината. Има неколцина загинали, но са възрастни, слаби хорица. Доста повече са оцелелите. Няма да е справедливо, ако не призная, че във всичко това има и елемент на внушение. Защото и няколко смъртни случая са достатъчни, за да се предизвика паника. Опасността може да се преувеличава или да се променя при разказите — а и нищо чудно подобни неща да са се случвали и по-рано. Не можах да събера достатъчно информация по въпроса.

Вин мълчеше. „Ох, милата ми Вин — помисли той и въздъхна. — Ето, че й досадих. Трябва да съм по-внимателен, когато разговарям с нея. Да избягвам сложните термини. Време беше да се науча след толкова продължително общуване със скаа“.

— Сейзед? — рече тя. — Ами ако разглеждаме всичко това от грешен ъгъл? Ако тези случайни жертви на мъглата въобще не са сериозен проблем?

— Какво искате да кажете, лейди Вин?

Тя помълча замислено няколко секунди, потропваше с крак по облегалката на креслото. После вдигна глава и го погледна.

— Какво ще стане, ако мъглата се спусне окончателно през деня?

Сейзед се замисли.

— Няма да има светлина — продължи Вин. — Растенията ще умрат, хората ще гладуват. Ще настъпи мор… хаос.

— Да — каза Сейзед. — Да, има хляб в тази теория.

— Това не е теория — рече Вин и скочи от креслото. — Това ще се случи.

— Нима вече сте сигурна? — попита учудено Сейзед.

Вин кимна отсечено и се приближи до него.

— Да — рече натъртено, с нетипична за нея прямота. — Абсолютно. — Извади от джоба на панталона си смачкан лист и седна зад бюрото.

— Това са цитати от книгата — тук лорд Владетеля обяснява за безсилието на армията срещу Дълбината. Отначало си мислех, че армията просто не е могла да я победи — но погледни как го е формулирал. Той пише „мечовете на моите армии са безполезни“. Кое може да е по-безполезно от това да размахваш меч срещу мъгла? — Посочи друг абзац. — Оставя след себе си разрушение, нали? Безброй мъртви, заради нея. Но той никъде не пише, че Мъглата ги е убила. Казва „умрели заради нея“. Може би от самото начало сме търсили в неправилна посока. Тези хора не са били смазани или изядени. Те са умрели от глад, защото земите им бавно са били поглъщани от мъглите.

Сейзед се наведе над листа. Вин изглеждаше толкова уверена. Но какво разбираше това дете от научни изследвания? От проблеми, от проучване, от цитиране и поставяне на въпроси?

„Естествено, че нищо — помисли си Сейзед. — Израсла е на улицата — никой не я е учил на тези неща.

Просто използва инстинктите си. Но пък обикновено те не грешат“.

Приглади листа и прочете написаното.

— Лейди Вин? Вие ли написахте това?

Тя се изчерви.

— Защо всички се изненадват толкова?

— Защото не ви е в природата, лейди Вин.

— Вие ме развалихте — подсмихна се тя. — Виж, нищо в тези писания не противоречи на идеята, че Дълбината е мъгла.

— Нито противоречи, нито го доказва, лейди Вин.

Тя махна с ръка.

— Сейзед, аз съм права. Зная, че съм права.

— Ами какво ще кажете за това? — попита той и посочи един ред. — Героят загатва, че долавя в Дълбината разум. Мъглата не е жива.

— Да, но се завихря около хора, които прилагат аломантия.

— Това не е същото според мен — рече Сейзед. — Той казва, че Дълбината е безумна… разрушителна и умопобъркана. Зла.

Вин се замисли, после каза:

— Има още нещо, Сейзед.

Той се намръщи. Тя посочи друга част от бележките.

— Това да ти се струва познато? „Не е сянка“ — пишеше там.

— Да, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Героят вижда някакво същество, което го преследва. И което напада спътниците му.

Вин го погледна в очите.

— Сейзед, и аз съм го виждала.

Полазиха го тръпки.

— Там, навън — продължи тя. — Всяка нощ, сред мъглите. То ме наблюдава. Усещам го, с аломантията. И ако се приближа, мога да го видя. Сякаш се оформя от самата мъгла. Нематериално е и същевременно го има.

Сейзед мълчеше и я гледаше замислено.

— Сигурно ме смяташ за побъркана — рече Вин.

— Не, лейди Вин — отвърна той тихо. — Мисля, че никой от нас не бива да обвинява никого, че е побъркан, като се има предвид какво става. Но все пак… сигурна ли сте?

Тя кимна уверено.

— Дори да е вярно — продължи Сейзед, — това не отговаря на моя въпрос. Авторът на дневника също е виждал подобно същество, но не го свързва с Дълбината. Следователно не то е Дълбината. Дълбината е нещо друго — нещо опасно, нещо, което той смята за зло.

— Значи това е тайната — каза Вин. — Трябва да разберем защо говори по такъв начин за мъглите. И тогава ще знаем…

— Какво ще знаем, лейди Вин?

Вин млъкна и отмести поглед. После като че ли смени темата.

— Сейзед, Героят така и не е направил това, което се очаква от него. Рашек го е убил. А когато самият Рашек се сдобил със силата при Кладенеца, не се отказал от нея, както е трябвало — а я задържал за себе си.

— Така е — потвърди Сейзед.

Вин се замисли отново.

— Сега мъглите започват да избиват хора. Да се появяват през деня. Сякаш… всичко се повтаря. Та си мисля… дали не трябва Героят на времето да се появи пак?

Погледна го. Изглеждаше някак… засрамена? „Аха… — помисли Сейзед. — Видяла е нещо в мъглата. Също като предишния Герой“.

— Лейди Вин, не съм сигурен дали това сведение е достоверно.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш „не си права“ като нормален човек?

— Извинявам се, лейди Вин. Възпитан съм като слуга и от нас се искаше да не влизаме в пререкания. Но въпреки това не мисля, че грешите. По-скоро още не сте си изяснили позицията напълно.

Вин само сви рамене.

— Какво ви кара да смятате, че Героят на времето ще се появи отново?

— Не зная. Нещата, които се случват. Нещата, които чувствам. Мъглите се завръщат и някой трябва да ги спре.

Сейзед прокара пръст по написания от него текст. Търсеше нещо.

— Ти не ми вярваш — рече Вин.

— Не става дума за това, лейди Вин — отвърна Сейзед. — Просто не съм свикнал да вземам прибързани решения.

— Но ти също си мислил за Героя на времето, нали? — попита Вин. — Той е бил неразделна част от вашата религия — изгубената религия на Терис, същата, която Пазителите са предопределени да открият.

— Това е истина — призна Сейзед. — Ние не знаем кой знае колко за тези пророчества, използвани от предците ни, за да открият техния Герой. Освен това, след като известно време изучавах внимателно текстовете, стигнах до извода, че в тяхната интерпретация има нещо погрешно. А щом големите териски теолози отпреди Възнесението не са могли да разпознаят своя Герой, как ще го направим ние?

Вин поклати глава и каза:

— Не биваше да подхващам тази тема.

— Не, лейди Вин, не мислете за това. И моля да ме извините — вашите теории са от голяма полза. Проблемът е, че съм обучен да разсъждавам по този начин — когато получа някаква информация, я подлагам на съмнение. Сигурно защото обичам да споря.

Вин се усмихна.

— Още една причина, поради която така и не стана добър териски стюард, а?

— Несъмнено — призна той с въздишка. — Често влизам в конфликт с хората от моя орден.

— Като Тиндуил ли? — попита Вин. — Не беше особено доволна, когато разбра, че си ни разказал за ферохимията.

Сейзед кимна.

— Да. За група, посветена на събирането на знания, Пазителите охраняват тайните си доста ревностно. Докато лорд Владетеля беше жив — по времето, когато Пазителите бяха подлагани на гонения, — предпазливостта все пак беше оправдана. Но сега, когато сме свободни, моите побратими и посестрими, изглежда, не желаят да се откажат от тази привичка.

— Тиндуил май не те харесва много — отбеляза Вин. — Каза, че е дошла тук по твой съвет, но всеки път, когато го споменава, изглежда някак… сърдита.

Сейзед въздъхна. Дали Тиндуил наистина не го харесваше? Вероятно това бе част от проблема.

— Лейди Вин, тя просто е разочарована от мен. Не зная доколко познавате нашата история, но аз работех за свалянето на лорд Владетеля близо десетина години преди Келсайър да ме открие. Останалите Пазители смятаха, че излагам на опасност и металоемите си, и самия орден. Те вярваха, че Пазителите не бива да привличат внимание — че трябва да чакат деня, когато лорд Владетеля ще падне, но да не работят активно за това.

— Доста страхливо поведение — отбеляза Вин.

— Но и предвидливо. Виждате ли, лейди Вин, ако бъдех заловен, можех да разкрия много важни неща. Имената на други Пазители, местонахождението на нашите скривалища, начините, по които се замаскираме сред другите терисци. Моите побратими работеха от десетилетия, за да убедят лорд Владетеля, че ферохимията е напълно изкоренена. С разкриването ми тези усилия щяха да бъдат провалени.

— Щеше да е така, ако се бяхме провалили. Но ние успяхме.

— Но можехме да се провалим.

— Но не се.

Сейзед се засмя. Отново бе изненадан от дръзкото й поведение.

— Въпреки това — продължи той. — Тиндуил е член на Синода — група старейшини, които управляват нашия орден. Неведнъж в миналото съм се бунтувал срещу Синода. Със завръщането си в Лутадел отново им се възпротивих. Така че Тиндуил има основателни причини да е недоволна от мен.

— Аз пък мисля, че правиш каквото трябва — заяви Вин. — Ние се нуждаем от теб.

— Благодаря ви, лейди Вин.

— Не смятам, че трябва да слушаш Тиндуил. Тя е от хората, които се държат така, сякаш знаят повече, отколкото е в действителност.

— Тя е много мъдра.

— Но се отнася прекалено сурово с Елънд.

— Щом го прави, сигурно е за негово добро — посочи Сейзед. — Не я съдете прекалено строго. Ако ви се струва малко дръпната, това е, защото е имала труден живот.

— Труден живот?

— Да, лейди Вин. Виждате ли, Тиндуил е прекарала по-голяма част от живота си като териска майка.

— Искаш да кажеш, че е била… разплодителка?

Сейзед кимна. Размножителната програма на лорд Владетеля включваше подбирането на жени, използвани за раждане на деца — като целта бе потомството да няма ферохимични способности.

— Тиндуил е родила и отгледала около двайсет деца — продължи той. — Всяко от различен баща. Първото дете родила, когато била на четиринайсет, след което била обладавана от непознати, докато не забременее отново. Заради стимулиращите оплождането лекарства, с които я тъпчели разплодителните инспектори, често раждала близнаци и дори тризнаци.

— Разбирам — тихо каза Вин.

— Вие не сте единствената с тежко детство, лейди Вин. Тиндуил вероятно е най-силната жена, която познавам.

— Как е издържала това? — попита шепнешком Вин. — Аз… аз сигурно щях да се самоубия.

— Тя е Пазителка — отвърна Сейзед. — Търпяла е, защото е знаела, че го прави за доброто на своя народ. Виждате ли, ферохимията е наследствена. Положението на Тиндуил като майка осигурявало бъдещи поколения ферохимици сред нашия народ. Колкото и да е иронично, тя е точно от този тип хора, които размножителните инспектори би трябвало да избягват в програмите си.

— Но как е могло да се случи подобно нещо?

— Размножителите предполагали, че вече са изкоренили ферохимията от нашия народ — обясни Сейзед. — Започнали да селектират други качества — покорство, въздържаност. Кръстосвали ни като расови коне и за Синода било голям успех, когато избрали Тиндуил в подобна програма. Разбира се, Тиндуил не е запозната с тайните на ферохимията. За щастие обаче имала няколко металоема, предадени й от Пазители. Така че през тези дълги години, докато била изолирана от тях, можела да чете биографии. Именно през последното десетилетие — след като прекратила детеродната си дейност — тя успяла да се присъедини към Пазителите и да навакса изгубеното. — Сейзед поклати глава. — Докато всички ние в известна степен сме се радвали на свободен живот.

— Невероятно — промърмори Вин, после се прозя. — Още една причина да се чувстваш виновен, а?

— Време е да спите, лейди Вин.

— Стига да мога да заспя — отвърна тя и излезе.

31.

Филин Фрондьо не беше скаа. Никога не бе принадлежал към тази каста. Скаа произвеждаха или отглеждаха. Филин продаваше. Между тези две дейности имаше огромна разлика.

О, някои хора го наричаха скаа. Дори сега той виждаше тази дума в очите на някои членове на Събора. Те гледаха отвисоко на Филин и останалите търговци, със същото презрение, с което гледаха и на осемте скаа в Събора. Не виждаха ли, че двете групи са напълно различни?

Филин се намести на скамейката. Не трябваше ли залата на Събора да е малко по-удобно мебелирана? Чакаха да дойдат още неколцина членове — високият часовник в ъгъла показваше, че до началото остават петнайсетина минути. Странно, но един от тези, които трябваше да се появят, бе самият Венчър. А крал Елънд обикновено идваше рано.

„Вече не е крал — припомни си с усмивка Филин. — А само Елънд Венчър“. Колко слабо име — не като това на Филин. Разбира се, допреди няколко години той бе само Лин. Прекръсти се на Филин Фрондьо след Рухването. Защо и той да си няма хубаво име като другите? Като на благородник? С какво Филин е по-долу от аристократите?

Защото и него си го биваше. Дори бе по-добър от тях. Да, те го наричаха скаа — но през последните години често се обръщаха към него за помощ и тогава арогантните им усмивки посърваха. Те се нуждаеха от него. От човека, когото смятаха за скаа. Нуждаеха се от него в качеството му на търговец. Търговец, който не е благородник. Явление, непознато по времето на лорд Владетеля.

Защото благородните търговци бяха задължени да работят с принудителите. А където има принудители, не може да се върши нищо противозаконно. Ето защо имаше нужда от хора като Филин. Той беше нещо като… посредник. Човек, който може да урежда сделки между заинтересованите страни и който по някакви причини иска да избегне бдителните погледи на копоите на лорд Владетеля. Филин никога не бе работил за крадци — това бе прекалено опасно. И досадно също.

От малък проявяваше склонност към търговия и финанси. Дай му два камъка и до мръкване ще ти открие каменна кариера. Дай му клечка и ще я превърне в товар дърва. Дай му две унции жито и скоро ще ти осигури цяла товарна ладия, която да отплава за Най-далечната провинция. На теория търговията се въртеше от благородниците, но на практика беше негово дело. Едно огромна, принадлежаща само нему империя.

Но те бяха слепи за това. Сега той носеше костюм, фин и скъп като техните, и днес, когато можеше да търгува открито, бе един от най-богатите хора в Лутадел. Ала въпреки това благородниците го гледаха отвисоко. Само защото не беше от тяхното потекло.

Нищо, ще видят те. След днешната среща… да, съвсем скоро ще разберат.

Филин плъзна поглед по присъстващите, търсеше разтревожено човека, който трябваше да се крие сред тях. Успокоен, извърна очи към благородниците, които седяха малко встрани от останалите. Един от последните членове на тази група — възрастният лорд Ферсон Пенрод — току-що бе пристигнал. Качи се на подиума, мина покрай другите знатни заседатели и ги поздрави един по един.

— Здравей, Филин — каза Пенрод, когато стигна до него. — Виждам, че си с нов костюм. Червената жилетка ти отива.

— И вие изглеждате много добре, лорд Пенрод! Мина ли снощното ви неразположение?

— Да, доста бързо — отвърна лордът и кимна с побелялата си глава. — Останаха само леки болки в стомаха.

„Жалко“ — помисли Филин, докато се усмихваше възпитано.

— Е, време е да почваме. Макар че младия Венчър още го няма…

— Да. — Пенрод се намръщи. Беше от онези, които с неохота гласуваха срещу Елънд — изглежда, по някаква причина симпатизираше на момчето. Но в края на краищата склони. Всички склониха.

Пенрод му кимна и седна при благородниците. Старият глупак сигурно се надяваше да изберат него за крал. Само че Филин имаше други планове за трона. Неговият задник нямаше да се разположи там, разбира се — Филин не изпитваше влечение към властта. Струваше му се доста ужасен начин за трупане на пари. Виж, покупко-продажбата бе доста по-интересна. По-сигурна, с по-малка опасност да си изгубиш главата.

О, Филин имаше свои планове. Открай време. Отново огледа Събора. Седем благородници, осем търговци и осем скаа работници. Двайсет и четирима, заедно с Венчър. Благородниците, естествено, бяха малцинство. Но дори Венчър знаеше, че търговците не са скаа.

Филин сбърчи нос. Макар че скаа заседателите обикновено се почистваха, преди да дойдат тук, той пак долавяше от тях миризмата на ковачници, мелници и цехове. Работници. Филин смяташе да се погрижи да бъдат поставени на мястото им, когато тази история приключи. Идеята за Събора несъмнено беше интересна, но в него трябваше да участват само тези, които заслужават. Хора като него.

„Лорд Филин — каза си той. — Още малко и ще стане“.

Можеше само да се надява, че Елънд ще закъснее. И ще пропусне реда си за изказване. Филин и без това можеше да си представи какво ще им каже.

„Хъм… виждате ли, смятам, че не е честно. Аз трябва да съм крал. Нека да ви прочета нещо от една книга. А сега, съгласни ли сте да дадете още пари за скаа?“

Усмихна се.

Гетрю, човекът, който седеше до него, го сръчка и попита шепнешком:

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Вероятно не. Сигурно знае, че не е желан тук. Здравата го сритахме, а?

Гетрю повдигна рамене. Беше понапълнял след Рухването — при това доста.

— Не зная, Лин. Искам да кажа… не беше нарочно. Заради армиите… Трябва ни силен крал, нали? Някой, който да удържи града.

— Разбира се — отвърна Филин. — И не се казвам Лин.

— Извинявай. — Гетрю се изчерви.

— Направихме това, което трябва — продължи Филин. — Венчър е слабак и глупак.

— Не бих казал — възрази неуверено Гетрю. — Той има някои добри идеи… — И сведе сконфузено глава.

Филин изпръхтя и пак погледна часовника. Време беше, но не можеше да чуе звъна заради глъчката на тълпата. След свалянето на Венчър срещите на Събора бяха станали доста оживени. Публиката се беше увеличила, предимно от скаа. Филин не знаеше защо ги допускат тук. Те нямаха право да гласуват.

„Още една от глупостите на Венчър“ — ядоса се той и поклати глава. Голямата двукрила врата в дъното на помещението беше отворена. Филин кимна на мъжете до нея и те я затвориха. Тълпата утихна.

Филин се надигна и се обърна към членовете на Събора.

— И така, тъй като…

Вратата внезапно се отвори. На прага застана мъж в бели дрехи, следван от неголяма група, всичките озарени отзад от червеникава светлина. Елънд Венчър. Филин го погледна изненадано.

Бившият крал закрачи през залата с развята пелерина. До него вървеше Мъглородната Вин, която, колкото и да бе странно, беше облякла рокля. От няколкото реплики, които бе разменил с нея, Филин бе останал с впечатлението, че няма особен опит в придворния живот. А ето, че сега изглеждаше добре, дори вървеше с грация. Изглеждаше дори… привлекателна.

Изгледа го студено и той отмести очи. Венчър бе довел със себе си всичките си аломанти — бившите разбойници от групата на Оцелелия. Очевидно искаше да покаже кои са му приятели. Силни хора. Страховити.

Хора, които убиват богове.

Освен това водеше не един, а двама терисци със себе си. Мъж и жена. Филин никога досега не бе виждал териска — но тази беше наистина внушителна. Всички знаеха, че стюардите са напуснали своите господари след Рухването, че отказват да слугуват повече. Но къде Венчър бе намерил не един, а двама стюарди, които да работят за него?

Всички погледи бяха втренчени във Венчър. Някои се чувстваха неудобно. Как да се отнасят към този човек? Други пък изглеждаха… изплашени? Това ли беше? Защо ще се плашат от Елънд Венчър — дори когато въпросният Елънд Венчър е гладко избръснат, подстриган по последна мода, носи нови дрехи и… Филин се намръщи. Това на пояса на краля не беше ли фехтоваческо бастунче? И овчарка до него?

„Той вече не е крал!“ — напомни си Филин.

Венчър се качи на подиума и махна на хората си да се настанят при охраната. После погледна Филин и каза:

— Филин, прекъснах ли те?

Филин осъзна, че все още е прав.

— Ами аз… само…

— Ти ли си канцлер на Събора?

— Канцлер ли?

— Кралят ръководи срещите на Събора — обясни Елънд. — Сега нямаме крал, следователно, по закон, Съборът трябва да избере канцлер, който да дава думата, да определя времето за изказване и да решава спорове. — Млъкна и огледа Филин. — Някой трябва да ръководи заседанията. Иначе ще настъпи хаос.

Филин се изпоти. Дали Венчър знаеше, че тъкмо той е организирал гласуването срещу него? Не, нямаше откъде. Но пък Елънд вече не беше онова притеснително момче, което помнеха от по-раншните срещи. Сега носеше костюм с военна кройка и гледаше строго. Сякаш бе съвсем нов човек.

— Всъщност още не сме избрали канцлер — каза той. — Тъкмо щяхме да се заемем с това.

Елънд кимна. В главата му се въртяха още десетки наставления. Гледай го право в очите. Говори с кратки, но ясни фрази. Никога не избързвай, но и не изглеждай колеблив. Сядай, без да те канят, не се помайвай, дръж гърба си изправен, не свивай юмруци, когато си нервен…

Погледна крадешком Тиндуил. Тя му кимна.

„Давай, Ел — рече си той. — Нека разберат, че ти командваш“.

Тръгна към стола си, като кимна пътьом на останалите членове на Събора.

— Добре тогава — каза, за да покаже, че поема нещата в свои ръце. — В такъв случай мога ли да посоча кандидат?

— Себе си ли? — попита Дридел, един от благородниците, на чието лице сякаш бе застинала неизменна подигравателна усмивка.

— Не — отвърна Елънд. — Аз едва ли съм най-непредубеденият кандидат за този пост. Ето защо предлагам лорд Пенрод. Той е уважаван от всички и смятам, че ще бъде полезен посредник при нашите дискусии.

Възцари се тишина.

— Изглежда съвсем логично — обади се Хетел, работник от ковачница.

— Всички ли са съгласни? — попита Елънд и вдигна ръка. Последваха го още осемнайсет ръце — всички скаа, повечето благородници и само един от търговците. Но пак си беше мнозинство. Елънд се обърна към лорд Пенрод. — Ферсо, ваш ред е.

Възрастният мъж кимна уверено и се изправи, за да произнесе кратка реч. Маниерите му бяха безупречни, позата издаваше сила. Елънд не можеше да не изпита завист, докато го гледаше как се справя с лекота с неща, които той тепърва трябваше да учи.

„Може би от него ще излезе по-добър крал, отколкото от мен — помисли си Елънд. — Може би… Не. Трябва да съм уверен в силите си. Пенрод е свестен човек и безупречен благородник, но тези неща не го правят водач. Не е чел книгите, които съм чел аз, нито разбира така добре политическите теории. Той е добър човек, но си остава продукт на своето общество — не смята скаа за животни, но и не мисли за тях като за равни“.

Пенрод приключи с встъпителната реч и се обърна към Елънд.

— Лорд Венчър, вие свикахте тази среща. Струва ми се, че по закон имате право пръв да се обърнете към Събора.

Елънд кимна и се изправи.

— Двайсет минути ще бъдат ли достатъчни? — попита Пенрод.

— Би трябвало — отвърна Елънд и застава зад катедрата. Вдясно от него проходът между скамейките и стената бе натъпкан със зрители. В залата се усещаше напрежение — Елънд за пръв път се изправяше срещу хората, които го бяха предали.

— Мнозина от вас знаят — почна Елънд, — че наскоро се срещнах със Страф Венчър. Пълководецът на една от армиите, който по нещастно стечение на обстоятелствата е и мой баща. Бих искал да ви предам накратко съдържанието на нашил разговор. Тъй като събранието е открито, ще трябва да спестя някои подробности, свързани с нашата сигурност.

Млъкна и огледа присъстващите. Забеляза объркването, което очакваше. Филин се покашля и Елънд се обърна към него и попита:

— Да, Филин?

— Всичко това е добре, Елънд — каза Филин. — Но не трябва ли първо да обсъдим въпроса, който ни събра тук?

— Въпросът, който ни събра тук, Филин — отвърна Елънд, — е как да спасим Лутадел и да му осигурим просперитет. Струва ми се, че хората се безпокоят повече от армиите — и следователно трябва първо да откликнем на техните страхове. Темата за това кой ще държи властта в Събора може да почака.

— Ами… всъщност да, така е — рече Филин смутено.

— Имате думата, лорд Венчър — обади се Пенрод. — Можете да продължите.

— Благодаря, канцлер — каза Елънд. — Искам на всички да бъде ясно, че баща ми не възнамерява да нападне града. Разбирам загрижеността ви, особено след изненадващата атака миналата седмица. Но това беше само проверка на нашите възможности — Страф се бои твърде много, за да изчерпва ресурсите си. По време на нашата среща той ми съобщи, че е сключил съюз със Сет. Но аз предполагам, че това е блъф. Подозирам, че е смятал да ни атакува въпреки присъствието на Сет. Тази атака обаче беше спряна.

— Защо? — попита един от представителите на работниците. — Защото вие сте негов син?

— Не точно. Страф не е от хората, които отдават значение на родствените връзки. — Елънд направи пауза и погледна Вин. Разбираше, че никак не й се нрави ролята на човек, който държи нож върху гърлото на Страф, но тя му бе дала разрешение да го спомене в речта си.

— И все пак…

„Тя каза, че е съгласна — повтори си той. — Не й налагам мнението си!“

— Хайде, Елънд — подкани го Филин. — Престани с този театър. Какво обеща на Страф, за да не ни нападне?

— Не му обещах, заплаших го — отвърна Елънд. — Когато се срещнахме, си дадох сметка, че сме пропуснали едно много важно предимство. Смятаме нашия Събор за уважаван орган, създаден по волята и с гласовете на хората. Но ние не сме тук заради нещо, което сме направили. Има само една причина да заемаме тези постове и тя се нарича Оцелелия от Хатсин. — Елънд изгледа членовете на Събора един по един. — Понякога и аз като всички вас съм хранил някои подозрения. Оцелелия вече е легенда, каквато не можем да се надяваме да възродим. Той притежаваше сила, много по-голяма от нашата — сила, която съществува и днес, макар той да е мъртъв. Ние му завиждаме. Изпитваме неувереност. Това е съвсем естествено, човешко чувство. Водачите на народа са като другите хора — те имат сходни недостатъци. Господа, не можем да си позволим да мислим по този начин. Заветите на Оцелелия не принадлежат само на една група, нито само на този град. Той е нашият създател — бащата на всички, които са свободни в тази страна. Независимо дали приемате неговия религиозен авторитет, трябва да признаете, че без храбростта и саможертвата му нямаше да можем да се радваме на настоящата свобода.

— Какво общо има това със Страф? — попита ядосано Филин.

— Всичко — отвърна Елънд. — Защото, макар Оцелелия да го няма сред нас, заветите му остават. И не само заветите — той ни остави и своята ученичка. — Елънд кимна към Вин. — Тя е най-могъщият жив Мъглороден — нещо, което сега вече знае и Страф. Господа, познавам добре темперамента на баща ми. Той няма да щурмува града, докато се бои от възмездие от някой, когото не може да спре. Вече знае, че ако ни нападне, ще предизвика гнева на наследника на Оцелелия — гняв, на който не можа да издържи дори лорд Владетеля.

Елънд млъкна. Новината, която току-що бе съобщил, щеше да се разпространи бързо, щеше да излезе извън стените на града чрез шпионите на Страф и да стигне до армията му. Беше забелязал сред тълпата и Зейн, аломанта на Страф.

А когато новината стигнеше армията на баща му, войниците щяха да се разколебаят. Кой би дръзнал да се изправи срещу силата, унищожила лорд Владетеля? Това беше слаба надежда — може би войниците на Страф не вярваха на слухове, но дори лекото подронване на духа им щеше да е от полза.

Освен това нямаше нищо лошо в това Елънд да се обвърже с Оцелелия. Макар и мъртъв, Келсайър си оставаше велик човек. От Елънд се искаше само да направи всичко възможно, за да съхрани заветите му.

Защото така щеше да е най-добре за хората.

Вин слушаше речта на Елънд. Стомахът й се беше свил на топка.

— Какво мислиш? — попита я Хам, докато Елънд описваше накратко срещата със Страф.

Вин сви рамене.

— Важното е да успее.

— Ти не одобряваше как Кел се държеше със скаа. Никой от нас не го одобряваше.

— Щом Елънд има нужда от това.

Тиндуил, която седеше пред тях, се обърна и я изгледа безизразно. Вин си помисли, че е подразнена, че си шепнат, но изглежда, териската имаше друго на ум.

— Кралят… — тя все още наричаше Елънд с тази титла — се нуждае от тази връзка с Оцелелия. Елънд все още няма достатъчно силен авторитет, на който да се опира, а в момента Келсайър е сред най-почитаните хора в Централната област. Като загатва, че сегашното управление е дело на Келсайър, кралят ще накара хората да се позамислят, преди да се възправят срещу него.

Хам кимва замислено. Вин сведе поглед.

„Какъв е проблемът? Преди малко се питах дали аз не съм Героят на времето, а сега се безпокоя от славата, с която ме дарява Елънд. — Тя се намести сконфузено на стола. Отново усещате далечните пулсации. Сякаш се усилваха… — Престани! — скара се сама на себе си. — Сейзед не смята, че Героят ще се завърне, а той познава историята по-добре от всеки друг. Трябва да се съсредоточа върху това, което се случва тук“.

В края на краищата Зейн беше сред публиката.

Вин откри лицето му в дъното на залата, като разпали лекичко калай — съвсем слабо, за да не бъде заслепена. Не гледаше към нея, а към Събора. Дали беше тук по заповед на Страф, или по своя инициатива? Страф и Сет със сигурност имаха шпиони сред публиката, също както там бе пратил свои хора Хам. Но Зейн я безпокоеше. Защо не я поглеждаше? Дали…

Зейн я погледна, усмихна се едва забележимо и отново втренчи очи в Елънд.

Вин неволно потрепери. Значи я избягваше съзнателно. „Съсредоточи се! — рече си тя. — Трябва да внимаваш какво казва Елънд“.

Но той почти бе приключил. Накрая се спря на това, че не бива да дават време на Страф да се опомни. Отново избягваше подробностите — не искаше да издава тайни. Погледна към големия часовник в ъгъла — беше привършил три минути по-рано — и понечи да слезе от подиума.

Този път се покашля лорд Пенрод.

— Елънд, не забравяш ли нещо?

Елънд се поколеба и отново изгледа членовете на Събора.

— Какво още искате да научите?

— Ами например… становището ви — обади се същият работник. — Относно решението ни на последната среща.

— Получихте писмото ми — отвърна Елънд. — Знаете какво мисля по въпроса. А и този форум не е място за обвинения и обяснения. Съборът е твърде уважаван орган, за да го петним с подобни неща. Съжалявам, че трябваше да се случи в едно толкова опасно време, но не можем да върнем събитията назад.

И отново понечи да слезе.

— Това ли е? — попита друг скаа. — Дори няма да се защитите, да се опитате да ни убедите да ви върнем на поста?

— Не — рече Елънд. — Няма да го направя. Вече ме запознахте с мнението си и съм разочарован. Но вие сте избраници на народа. Аз вярвам в правото, което ви е дадено. Ако имате други въпроси или искате да ме обвините в още нещо, готов съм да се защитя. Но не смятам да изтъквам пред вас достойнствата си. Вие ме познавате. Знаете какво мога да направя за този град и неговото население. Нека делата ми са моите аргументи.

И се върна на мястото си. Вин забеляза, че Тиндуил се мръщи. Елънд не бе произнесъл речта, която му бе подготвила и в която трябваше да бъдат изредени аргументите, очаквани от Събора.

„Защо тази промяна?“ — зачуди се тя. Тиндуил очевидно не смяташе идеята за добра. И въпреки това Вин мислеше, че Елънд се е справил по-добре.

— Е — обади се лорд Пенрод, застанал отново на катедрата, — благодаря за изказването, лорд Венчър. Не мисля, че има и други въпроси…

— Лорд Пенрод? — обади се Елънд.

— Да?

— Не трябва ли да съобщите кандидатите?

Лорд Пенрод се намръщи.

— Кандидатите за трона, Пенрод — изсъска Филин.

Вин извърна глава и го погледна. „Този тип май е в центъра на всичко“.

— Да — каза Елънд и също погледна към Филин. — За да може Съборът да избере нов крал, кандидатите трябва да бъдат предложени най-малко три дни преди гласуването. Така че смятам да го направим сега, та изборите да минат по-бързо. Без водач градът страда всеки ден. — Помисли малко и се усмихна. — Освен, разбира се, ако не възнамерявате да оставите града без крал цял месец…

„Добре, показа им, че все още иска короната“ — помисли си Вин.

— Благодаря, лорд Венчър — отвърна Пенрод. — Ще направим каквото е нужно още сега… как да продължим?

— Всеки от членовете на Събора може да обяви свой кандидат, ако желае — обясни Елънд. — За да не бъдем затрупани с кандидати, предлагам да действате с нужната отговорност — посочвайте само хората, които наистина смятате достойни за поста. Достатъчно е да станете и да обявите името на висок глас.

Пенрод кимна и се върна на мястото си. Веднага щом седна, се надигна един скаа.

— Аз предлагам лорд Пенрод.

„Елънд го очакваше — помисли Вин. — След като посочи Пенрод за канцлер. Но защо трябва да предава властта в ръцете на човека, когото смята за най-големия си съперник за трона?“

Отговорът беше прост. Защото Елънд знаеше, че лорд Пенрод е най-добрият избор за канцлер. „Понякога е прекалено честен“ — помисли Вин и огледа човека, предложил Пенрод. Защо скаа тъй бързо се обединяваха зад един благородник?

Може би защото бяха свикнали да ги управляват благородници и дори свободни, отново отправяха взор към тях. Господар като Пенрод — спокоен и властен — изглеждаше най-добрият кандидат за престола.

„Все някога ще го преодолеят — помисли Вин. — Би трябвало да го преодолеят, за да станат хората, които Елънд очаква да бъдат“.

В помещението отново се възцари тишина. Нямаше други предложения. Неколцина от присъстващите се покашляха нервно, сетне дори шепотът утихна. Накрая се изправи самият лорд Пенрод и заяви:

— Аз ще посоча Елънд Венчър.

— Охо… — възкликна Бриз зад Вин и тя се обърна и го погледна.

— Какво има?

— Гениално — отвърна Бриз. — Не виждаш ли? Пенрод е благороден човек. Е, поне колкото може да е благороден един благородник, което означава, че винаги се преструва на благороден. Елънд го предложи за канцлер…

„С надеждата в замяна на това Пенрод да се почувства задължен да предложи него за крал“ — осъзна Вин. Погледна към Елънд и забеляза, че на устните му трепти лека усмивка. Нима наистина бе измислил тази размяна?

Бриз поклати глава.

— Така Елънд не само не се предложи сам — което щеше да го накара да изглежда отчаян, — но сега всички в Събора смятат, че човекът, когото уважават, човекът, когото биха искали за крал, предпочита титлата да се върне при Елънд. Гениално.

Пенрод седна. Отново се възцари тишина. Вин подозираше, че лордът също е наясно с играта от самото начало. Изглежда, повечето членове на Събора смятаха, че Елънд заслужава шанс да кандидатства за трона, просто Пенрод бе човекът, който бе дал гласност на чувствата им.

„Но какво мислят търговците? — зачуди се Вин. — Със сигурност имат свои планове“.

Елънд предполагаше, че Филин е този, който е организирал гласуването срещу него. Искаха да сложат на трона свой човек, който да отвори вратите пред избрания от тях крал. Пред краля, който плаща най-добре.

Тя огледа групичката от осем мъже, издокарани с костюми, по-лъскави дори от тези на благородниците. Изглежда, всички очакваха решението на един от тях. Отново Филин?

Един от търговците понечи да се изправи, но Филин го изгледа строго и той се отказа. Филин седеше мълчаливо, положил в скута си благородническо бастунче. Най-сетне, когато почти всички погледи се извърнаха към него, той се изправи и каза високо:

— Аз също имам предложение.

— Ами да го чуем тогава — рече подразнено един от членовете на Събора. — Защото инак ще излезе, че ти също театралничиш. Хайде, стани и предложи себе си.

Филин повдигна вежди.

— Всъщност не смятам да предлагам себе си.

Вин се намръщи. Забеляза объркване и на лицето на Елънд.

— Макар да разбирам чувствата ви — продължи Филин, — все пак аз си оставам скромен търговец. Мисля, че трябва да предложим короната на някой, който е по-опитен. Кажете ми, лорд Венчър, трябва ли да ограничаваме избора си само с членовете на Събора?

— Не — отвърна Елънд. — Не е задължително кралят да е член на Събора. Лично аз приех този пост след написването на устава. Основно задължение на краля е първо да създаде и сетне да въдвори законите. Съборът е само съвещателен орган, чиято цел е да балансира силите. Крал може да бъде всеки — макар че по принцип тази титла е била наследствена. Не очаквах обаче някои клаузи да бъдат приложени толкова скоро.

— Ами добре тогава — рече Филин. — Мисля, че трябва да удостоим с титлата някой, който има известен опит в това. Някой с опит във властта. Ето защо предлагам кандидатурата на лорд Ашуедър Сет!

„Какво?“ — Вин не повярва на ушите си. Филин се обърна към залата и посочи с ръка. Един от седящите се размърда, свали семплото си наметало на скаа и обърна обраслото си с буйна брада лице към подиума.

— Майчице… — възкликна тихо Бриз.

— Наистина ли е той? — попита Вин, докато залата се изпълваше с разтревожен шепот.

Бриз кимна.

— Да. Самият лорд Сет. — Той въздъхна. — Сега вече загазихме здравата.

32.

Вин бавно оглеждаше тълпата. „Сет не би дошъл сам“ — мислеше си тя.

И тогава ги видя — след като вече знаеше какво да търси. Войници сред множеството, облечени като скаа, насядали в кръг около Сет. Кралят не се надигна, вместо него се изправи млад мъж.

„Около трийсет души охрана — пресметна Вин. — Не е толкова глупав да дойде сам… и все пак да проникне в един обсаден град?“ Това беше дързък ход — почти граничещ с глупост. Разбира се, мнозина биха казали същото за посещението на Елънд в лагера на Страф.

Но Сет не беше в същото положение като Елънд. Той не бе притиснат до стената, нямаше опасност да изгуби всичко. Освен че разполагаше с по-малка армия от тази на Страф, а колосите наближаваха. И ако Страф го изпревареше и пръв сложеше ръка върху запасите от атиум, дните на Сет като крал в Западната област щяха да са преброени. Така че появата му в Лутадел може би не беше акт на отчаяние, но не бе и дело на някой, държащ всички козове. Сет бе подхванал опасна игра.

И явно й се наслаждаваше.

Оглеждаше усмихнато присъстващите и най-вече смаяните лица на членовете на Събора. После даде знак на неколцина от войниците си, те го вдигнаха заедно със стола и го отнесоха на подиума. Присъстващите си шепнеха развълнувано, някои от членовете на Събора повикаха помощниците си, за да поискат от тях сведения за него. Но повечето седяха неподвижно — което, ако не друго, засилваше подозренията на Вин.

— Не си го представях такъв — прошепна тя на Бриз, след като войниците го сложиха на подиума.

— Никой ли не ти е казвал, че е сакат? — попита Бриз.

— Не само това — отвърна Вин. — Той не носи костюм. — Беше облякъл риза и панталон и вместо типичния за благородниците черен сюртук имаше елек. — А и тази брада. Едва ли е отгледал подобна джунгла само за година. Вероятно я има отпреди Рухването.

— Вин, ти познаваш само благородниците от Лутадел — рече Хам. — Последната империя е необятна страна, с множество различни общества. Не всички се обличат като аристократите тук.

— Сет е най-могъщият благородник в своя район и едва ли му се налага да се съобразява с неща като традиции и мода — обясни Бриз. — Прави каквото си поиска и останалите благородници го търпят. В тази империя има поне още стотина „двора“ с безброй дребни „лорд Владетели“, господари на своите малки империи, и всяка провинция се радва на собствени политически игри.

Сет все още не бе заговорил. Вместо него се надигна лорд Пенрод.

— Това е доста неочаквано, лорд Сет.

— Чудесно — отвърна Сет. — Такава беше целта.

— Желаете ли да се обърнете към Събора?

— Мисля, че вече го правя.

Пенрод се покашля и подсиленият слух на Вин долови отчаян шепот откъм секцията на благородниците. „Тези провинциални благородници…“

— Имате десет минути, лорд Сет — предупреди го Пенрод и седна.

— Хубаво. Тъй като — за разлика от онова момченце там — смятам да ви кажа защо трябва да ме изберете за крал.

— И защо? — попита един от търговците.

— Защото разполагам с цяла армия пред прага на вашия град! — заяви с гръмогласен смях Сет.

Лицата на членовете на Събора се изопнаха.

— Заплашвате ли ни, лорд Сет? — попита спокойно Елънд.

— Не, Венчър — отвърна Сет. — Но това е самата истина — която вие, благородниците от Централната област, обичате да избягвате. Заплахата не е нищо повече от обърнато наопаки обещание. Какво каза ти на хората? Че любовницата ти държала кинжал, опрян в гърлото на Страф? С което се опитваш да намекнеш, че ако не те изберат за крал, ще оттеглиш своята Мъглородна и ще оставиш града да бъде опустошен?

Елънд се изчерви.

— Ни най-малко.

— Разбира се, че не — повтори Сет. Имаше силен глас — твърд и безкомпромисен. — Е, аз не претендирам и не се крия. Армията ми е тук, намерението ми е да превзема този град. Макар че бих предпочел да ми го предадете.

— Вие, господине, сте тиран — произнесе спокойно Пенрод.

— Е, и? — попита Сет. — Аз съм тиран с четирийсет хиляди войници. Това е два пъти повече, отколкото имате вие.

— И какво ни пречи да ви пленим още сега? — попита друг благородник. — Вие сам се напъхахте в ръцете ни в края на краищата.

Сет отново се разсмя.

— Ако до довечера не се върна в лагера, армията ми има заповед да нападне и да разруши града — независимо от всичко! След това вероятно ще се разправят и с Венчър. Но това едва ли ще е от значение за мен — или за вас! Защото всички ще сме мъртви.

В помещението отново се възцари тишина.

— Виждаш ли, Венчър? Заплахата прави чудеса.

— Нима наистина очаквате от нас да ви направим свой крал? — попита Елънд.

— Очаквам — повтори натъртено Сет. — С вашите двайсет хиляди, прибавени към моите четирийсет хиляди, лесно ще удържим града срещу Страф. Можем дори да спрем армията на колосите.

Отново развълнуван шепот. Сет не сваляше поглед от Елънд.

— Не си им казал за колосите, нали?

Елънд не отговори.

— Е, щяха да го узнаят, рано или късно — рече Сет. — Както и да е, нямате друг шанс, освен да ме изберете.

— Вие не сте уважаван човек. Хората очакват от своите водачи много повече.

— Не съм уважаван човек? — попита изумено Сет. — А ти какъв си? Венчър, нека те попитам нещо. Докато траеше обсъждането, твоите аломанти не се ли опитваха да въздействат на някои от членовете на Събора?

Елънд се поколеба и погледна крадешком към Бриз. Вин затвори очи. „О, Елънд, не…“

— Да, така е — призна Елънд.

Вин чу недоволното сумтене на Тиндуил.

— И — продължи Сет — можеш ли честно да признаеш, подлагал ли си някога на съмнение действията си? Не си ли се питал дали си добър крал?

— Мисля, че всеки управник има подобни съмнения — отвърна Елънд.

— Грешиш — засмя се Сет. — Аз винаги съм знаел, че съм създаден да властвам над другите и какво трябва да направя, за да се задържа на този пост. Зная как да съсредоточавам в ръцете си сила, а това означава и да се съюзявам с други силни като мен. Та ето какво ви предлагам. Вие ще ми връчите короната и аз ще поема управлението на града. Можете да си запазите постовете и титлите — а тези от вас в Събора, които нямат титли, ще получат. Освен това ще си запазите и главите — което е много по-добре от предложението на Страф. Нека всеки си гледа работата, а аз ще се погрижа да не гладувате през идващата зима. Животът ви се връща към нормалното, такъв, каквото е бил преди една година — сиреч преди да започне това безумие. Скаа работят, благородниците управляват.

— Нима си мислите, че хората ще се съгласят с това? — попита Елънд. — Че след всичко, за което се борихме, доброволно ще станат пак роби?

Сет се усмихна зад гъстата си брада.

— Елънд Венчър, не мисля, че ти ще решаваш това. Елънд замълча.

— Искам да се срещна с всеки от вас — продължи Сет, като оглеждаше бавно членовете на Събора. — Ако ми позволите, ще преместя част от хората си зад стените. Да речем, към пет хиляди души — достатъчни, за да се чувствам в безопасност и същевременно да не ви заплашват. Ще се настаня в някоя от изоставените Цитадели и ще изчакам решението ви идната седмица. А през това време вие ще ме посетите, за да ви обясня в личен разговор какви ще са ползите ви, ако ме изберете за крал.

— Подкуп — не се сдържа Елънд.

— Разбира се — съгласи се Сет. — Подкуп за всички жители на града — при това най-хубавият. Мир! Изглежда ужасно си падаш по думичките, Венчър. „Робство“, „заплахи“, „уважаван човек“. „Подкуп“ също е само дума. Погледнато от друг ъгъл, тя е обещание, обърнато наопаки. — Сет се засмя.

Членовете на Събора мълчаха.

— Ще гласуваме ли да го пуснем в града? — попита Пенрод.

— Пет хиляди са твърде много — подхвърли един от представителите на скаа.

— Съгласен съм — каза Елънд. — Не бива да допускаме толкова много чужди войници на наша територия.

— Аз също съм против — обади се друг.

— Защо? — надигна се Филин. — При нас ще е по-малко опасен, отколкото отвън. А и Сет ни обещава титли.

Това накара някои от присъстващите да се замислят.

— Защо просто не ми дадете короната? — попита Сет. — И не отворите вратите пред армията ми?

— Не можем — отвърна Елънд. — Първо трябва да изберем крал. Освен ако не гласуваме за пускането ви в града още сега. Единодушно.

Вин се усмихна. Нямаше да има единодушно гласуване, докато Елънд е член на Събора.

— Ба! — изпръхтя Сет, но очевидно се сдържа да изругае пред парламента. — Добре, оставете ме да се настаня в града.

Пенрод кимна.

— Нека гласуват тези, които са съгласни лорд Сет да се настани в града с… да речем, хиляда души?

Деветнайсет члена на Събора вдигнаха ръце. Без Елънд.

— Решено е значи — рече Пенрод. — Отлагаме за две седмици.

„Това е абсурдно — мислеше Елънд. — Очаквах, че Пенрод ще ми бъде главният съперник, а Филин — вторият. Но… един от тираните, които заплашват града? Как е възможно? Как можаха да приемат предложението му?“

Елънд се протегна и улови Пенрод за ръката, докато той минаваше покрай него.

— Ферсон. Това е безумие.

— Налага се да обмислим тази възможност, Елънд.

— Да предадем хората си на един тиран?

На лицето на Пенрод се изписа хладно изражение и той се освободи от ръката на Елънд.

— Чуй ме, момко — рече тихо. — Ти си добър човек, но винаги си бил идеалист. Твърде много време губиш с книги и философия. Аз, за разлика от теб, цял живот се занимавам с политика. Ти познаваш теорията, аз — хората. — Той кимна към присъстващите. — Погледни ги, момко. Те са изплашени. Каква полза от мечтите ти, когато гладуват? Ти говориш за свобода и справедливост, когато отвън две армии се готвят да изтребят семействата им. — Пенрод се наведе и го погледна в очите. — Системата на лорд Владетеля не беше идеална, но даваше сигурност на тези хорица. Сигурност, каквато вече нямаме. Твоите идеали няма да спрат армии. Сет може да е тиранин, но ако трябва да избирам между него и Страф, няма да посоча баща ти. Щяхме да му предадем града преди седмици, ако не беше ти.

Пенрод кимна на Елънд, обърна се и се присъедини към неколцина благородници, които си тръгваха. Елънд остана с наведена глава.

„Бяхме свидетели на причудлив феномен, свързан с бунтовнически групи, които се отцепваха от Последната империя и се опитваха да постигнат автономия — припомни си той един откъс от книгата на Ивтис «Изучаване на революцията». — «В повечето случаи не се налагаше лорд Владетеля да праща армията си, за да потуши бунтовете. Докато агентите му пристигнат, бунтовниците сами се сваляха от власт.

Изглежда, бунтовниците намират за далеч по-трудно поносим хаоса на прехода, отколкото тиранията, в която са живели доскоро. Те с радост приемат предишната власт — тъй като тя е по-безболезнена от неизвестността».“

Вин и останалите се присъединиха към него на подиума и той я прегърна през раменете, загледан в изнизващите се през вратата хора. Сет седеше заобиколен от малка групичка членове на Събора, които си уговаряха срещи с него.

— Е — тихо каза Вин. — Вече знаем, че той е Мъглороден.

Елънд се извърна към нея.

— Засякла си в него аломантия?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами погледни го само. — Вин махна с ръка. — Държи се, сякаш не може да върви. Прави го само за да прикрие нещо. Какво по-невинно и беззащитно от един сакат? Можеш ли да се досетиш за по-добър начин да прикриеш факта, че си Мъглороден?

— Вин, мила моя — рече Бриз. — Сет е сакат от съвсем малък, някаква болест парализирала краката му. Не е Мъглороден.

Вин повдигна вежди.

— Това е най-доброто прикритие, което съм чувала.

Бриз се намръщи, но Елънд се засмя.

— И сега какво ще правим, Елънд? — попита Хам. — Очевидно не можем да действаме по предначертания план, след като Сет вече е в града.

— Ще измислим нов. Нека… — Елънд млъкна, забелязал един млад мъж да напуска групата на Сет и да се отправя към тях. Беше същият, който бе седял през цялото време до него.

— Това е синът на Сет — прошепна Бриз. — Гнеорндин.

— Лорд Венчър — заговори Гнеорндин, като се поклони. Вероятно беше на възрастта на Дух. — Баща ми би искал да узнае кога ще можете да се срещнете с него.

Елънд повдигна вежди.

— Момко, нямам никакво намерение да се редя на опашка с членове на Събора, които очакват да получат обещания подкуп. Кажи на баща ти, че двамата нямаме нищо за обсъждане.

— Нямате? — повтори Гнеорндин. — А какво ще кажете за сестра ми? Девойката, която отвлякохте?

Елънд се намръщи.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Баща ми би желал да си поговори с вас по този въпрос — рече Гнеорндин и метна враждебен поглед на Бриз. — Той смята, че един подобен разговор ще е в интерес на града. Вече сте се срещнали със Страф в лагера му — не казвайте, че не бихте желали да разговаряте със Сет във вашия град.

Елънд се поколеба. „Забрави предубежденията — рече си той. — Трябва да разговаряш с този човек. Ако не за друго, то заради информацията, която ще ти осигури тази среща“.

— Е, добре — склони той. — Ще се срещна с него.

— Вечеря, след седмица? — попита Гнеорндин.

Елънд кимна отривисто.

33.

Вин лежеше по корем, опряла брадичка на ръцете си, и четеше поставения на пода лист. Като се имаше предвид хаосът през последните няколко дни, нищо чудно, че изпитваше облекчение от завръщането към проучванията си. Но не особено, тъй като проучванията сами по себе си пораждаха нови проблеми. „Дълбината се завръща — мислеше тя. — Макар мъглите да убиват само от време на време, те отново са станали враждебни. А това означава, че и Героят на времето ще трябва да се появи отново, нали?“

Наистина ли вярваше, че тя ще е този Герой? Изглеждаше нелепо. Но нали тъкмо тя бе доловила далечното туптене, тя бе зърнала духа в мъглата…

Ами онази нощ, преди повече от година, когато се бе изправила срещу лорд Владетеля? Нощта, в която по някакъв начин бе привлякла мъглите към себе си, беше ги разпалила, сякаш са метал?

„Това не е достатъчно. Едно необяснимо събитие — събитие, което не успях да повторя — не означава, че аз съм този митичен спасител“. Тя дори не познаваше повечето пророчества, посветени на Героя. В дневника се споменавате, че той имал скромен произход — но с подобни думи можеше да се опише всеки скаа в Последната империя. Трябваше да е и издънка на благородник, но такива бяха всички отрочета със смесена кръв. Нищо чудно и повечето скаа, без да го знаят.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Господарке? — обади се ОреСюр. Бе опрял лапи на перваза на прозореца и гледаше към града.

— Пророчества, легенди, предсказания — промърмори Вин и тропна с юмрук по пода. — Какъв е смисълът? Защо терисците са вярвали на подобни неща? Не трябва ли едно религиозно учение да е по-прагматично?

ОреСюр извърна глава към нея.

— Какво по-прагматично от това да трупаш информация за бъдещите поколения?

— Съгласна съм — ако информацията е полезна. Но дори в дневника се признава, че териските пророчества могат да се тълкуват по различни начини. Какъв смисъл от обещания, които могат да се интерпретират така свободно?

— Господарке, не зачерквайте с лека ръка вярата на други хора само защото не ги разбирате.

Вин изпръхтя.

— Говориш като Сейзед. Част от мен е убедена, че повечето от тези пророчества са измислени от теолозите заради собствената им прослава.

— Само част от вас? — ОреСюр, изглежда, се забавляваше.

Вин помисли малко и кимна.

— Тази част, която е израснала на улицата и която винаги очаква да бъде измамена. — Частта, която отказваше да приеме нещата, които чувстваше.

А туптенето се усилваше все повече.

— Господарке, пророчествата нямат нищо общо с измамата — увери я ОреСюр. — Те могат да са само израз на надежда.

— Какво знаеш ти за подобни неща? — попита го Вин ядосано и побутна листа встрани.

Настъпи тишина.

— Нищо, разбира се, господарке — отвърна по някое време ОреСюр.

Вин се обърна към кучето.

— Съжалявам, ОреСюр. Нямах предвид… Напоследък съм доста разсеяна.

„Дум-дум-дум…“

— Не е необходимо да ми се извинявате, господарке — рече ОреСюр. — Аз съм само кандра.

— И все пак си личност. Макар и да миришеш на куче.

ОреСюр се засмя.

— Вие ми избрахте това тяло, господарке. Трябва да се примирите с последствията.

— Може би тялото ти има нещо общо с това — рече Вин и се надигна. — Но не мисля, че мършата, която ядеш, помага. Ще трябва да ти поръчам ментови листа, да ги дъвчеш след хранене.

ОреСюр повдигна кучешките си вежди.

— Нима се опасявате, че лошият ми дъх може да привлече чуждо внимание?

— Само ако тръгнеш да се целуваш с някого — рече тя и се наведе над купчината листове. ОреСюр пак извърна глава към прозореца. — Процесията свърши ли? — попита тя.

— Да, господарке. Трудно е да се види дори от толкова високо, но изглежда, лорд Сет вече се е нанесъл. Доста коли вкара в града.

— Той е бащата на Алриане — посочи Вин. — Колкото и да се оплаква момичето от липсата на удобства, изглежда, Сет е свикнал да пътува с всичко необходимо.

ОреСюр кимна. Вин седна и се замисли за разговора им. „Израз на надежда…“

— Кандрите имат религия, нали? — попита тя.

ОреСюр се извъртя рязко. Това беше достатъчно потвърждение.

— Пазителите знаят ли за нея? — продължи да разпитва Вин.

— Не мога да отговоря — отвърна ОреСюр.

— Не се страхувай — успокои го Вин. — Няма да издам тайната ви. Но не виждам защо въобще трябва да я пазите.

— Това са наши дела, господарке — рече ОреСюр. — Не интересуват никого.

— Разбира се, че интересуват и други — възрази Вин. — ОреСюр, нима не виждаш? Пазителите смятат, че последната независима религия е била унищожена от лорд Владетеля преди векове. Щом кандрите са успели да опазят своята, това означава, че религиозният контрол на лорд Владетеля в Последната империя не е бил абсолютен. Това е много важно откритие.

ОреСюр се замисли, наклонил глава, сякаш досега не се бе сещал за това.

„Религиозният контрол не е бил абсолютен — повтори думите си Вин. — Ето, че започвам да говоря като Сейзед и Елънд. Май прекалявам с четенето напоследък“.

— Въпреки това, господарке — отвърна ОреСюр. — Предпочитам да не го споменавате пред приятелите си Пазители. Защото несъмнено ще започнат да задават неудобни въпроси.

— Ами те са си такива — отвърна Вин. — За какво са предсказанията на твоите сънародници?

— Не мисля, че бихте искали да знаете, господарке.

— Защото мечтаете да ни отнемете властта, нали?

ОреСюр седна. Ако не беше куче, сигурно щеше да се изчерви.

— Моите… сънародници се подчиняват на Договора от много време, господарке. Зная, че ще ви е трудно да разберете защо живеем с подобно бреме, но го смятаме за необходимо. Но въпреки това мечтаем за деня, когато ще се отървем от него.

— И когато всички хора станат ваши роби? — подсмихна се Вин.

ОреСюр извърна глава.

— По-точно, когато всички хора измрат.

— Брей.

— Пророчествата не трябва да се възприемат буквално, господарке. Те са метафора — израз на надежда. Или поне аз ги смятам за такива. Може би и вашите териски пророчества са били същите. Израз на вярата, че ако хората попаднат в опасност, техните богове ще пратят Героя да ги спаси. В такъв случай завоалирането е съвсем преднамерено — и рационално. Тези пророчества не касаят конкретен човек, а изразяват преобладаващите чувства. Общата надежда.

Ако пророчествата не са конкретни, тогава защо тя чуваше туптенето?

„Престани — рече си Вин. — Взимаш прибързани решения“.

— Значи чакате да измрем — рече тя. — И как ще стане това? Кандрите ще ни избият?

— Разбира се, че не — отвърна ОреСюр. — Ние почитаме Договора, дори в религията си. В нашите пророчества се казва, че вие сами ще се изтребите. Вие олицетворявате Гибелта в края на краищата, докато кандрите са обвързани със Съхранението. Вие сте… предопределени да унищожите света. Като използвате колосите за свой инструмент.

— Май ти е мъчно за тях — подхвърли учудено Вин.

— Господарке, кандрите по правило се отнасят добре с колосите. Между нас съществува връзка — и ние, и те разбираме какво е да си роб, смятаме се за чужди в Последната империя, ние…

Той млъкна.

— Какво? — попита Вин.

— Ще позволите ли да не говоря повече? — отвърна ОреСюр. — И без това казах твърде много. Вие ме обърквате, господарке.

Вин сви рамене.

— Всички имаме нужда от тайни. — Тя погледна към вратата. — Макар че има една, която тепърва предстои да разкрием.

ОреСюр скочи от стола и се присъедини към нея.

В двореца все още имаше шпионин. Вин твърде дълго бе игнорирала този факт.

Елънд се наведе и надзърна в кладенеца. Тъмният отвор — достатъчно широк, за да могат през него да влизат и излизат скаа, приличаше на зейнала паст, на каменни устни, готови да го погълнат. Елънд погледна настрани, към мястото, където Хам разговаряше с групичка лечители.

— Направи ни впечатление, когато все повече и повече хора взеха да идват при нас с оплаквания от разстройство и болки в корема — обясняваше един от знахарите. — Симптомите са необичайно силни, милорд. Вече изгубихме няколко души.

Хам погледна Елънд и се намръщи.

— Всички заболели живеят в този район — продължи лечителят. — И черпят вода от този кладенец или от другия — на съседния ъгъл.

— Съобщихте ли за това на лорд Пенрод и Събора? — попита Елънд.

— Хъм, не, милорд. Предположихме, че вие…

„Аз вече не съм крал“ — помисли Елънд. Но не можеше да произнесе тези думи. Не и пред тези хора, очакващи от него помощ.

— Ще се погрижа за това — рече Елънд и въздъхна. — Връщайте се при болните.

— Лазаретът е претъпкан, милорд — оплака се мъжът.

— В такъв случай пригодете някоя богаташка къща — отвърна Елънд. — Има колкото искате. Хам, прати някой да ги охранява, докато подготвят сградата и преместят хората.

Хам кимна, повика един войник и му нареди да доведе отряд от двайсетина души от двореца. Лечителят се усмихна облекчено и се поклони на Елънд, преди да си тръгне.

Хам се приближи до него.

— Мислиш ли, че е случайно?

— Едва ли — отвърна Елънд, вкопчил пръсти в ръба на кладенеца. — Въпросът е кой го е отровил?

— Сет е в града — рече Хам и се почеса по брадичката. — Не е било трудно да прати някой от своите да пусне отрова в кладенеца.

— Прилича ми по-скоро на дело на баща ми. Опит да увеличи напрежението, да ни го върне заради начина, по който му се подиграхме. А и си има Мъглороден, който лесно може да сложи отровата.

Разбира се, Сет бе преживял същото — Бриз бе отровил водните му запаси, преди да побегне към града. Елънд стисна устни. Нямаше никакъв начин да разберат чие е това деяние.

По-важното бе, че отровеният кладенец вещаеше неприятности. Той можеше да е само първият от много. Хората щяха да започнат да черпят вода от реката, а това бе много по-нездравословно.

— Постави пазачи до кладенците — нареди Елънд. — Нека ги заградят, да сложат надписи и да заръчат на знахарите да следят за нови взривове на епидемията.

„Положението само се влошава и влошава — помисли си той. — С такова темпо едва ли ще издържим до края на зимата“.

След като вечеря — чу слугите да разговарят за отровения кладенец, — Вин отиде да види Елънд, който тъкмо се бе прибрал от обиколката на града с Хам. После с ОреСюр продължиха с първоначалната си задача — да открият Доксон.

Намериха го в дворцовата библиотека. Помещението бе служило за личен кабинет на Страф и по някаква причина Елънд се забавляваше, че сега е библиотека.

Доксон седеше зад едно бюро и си водеше някакви бележки. Кимна на Вин и на устните му затрептя лека усмивка, но продължи да работи — сякаш се боеше да не изгуби нишката на мисълта си. Вин го зачака да свърши, а ОреСюр клекна до нея.

От всички членове на групата Доксон като че ли се бе променил най-малко за изминалата година. Тя си спомняше първия път, когато го видя, в леговището на Кеймън. Тогава Доксон беше дясната ръка на Келсайър и неговият „здрав разум“. Но зад привидната му сериозност се криеше усещане за стаена усмивка — сякаш той се наслаждаваше на ролята си на отдаден на делото мъж. Той не беше контраст на Келсайър, а по-скоро негово допълнение.

Келсайър беше мъртъв. Какви бяха последствията за Доксон? Както винаги, носеше благороднически костюм. Ако си обръснеше брадата, спокойно щеше да мине за благородник — не за богат и изтъкнат приближен на двора, но за някой лорд на средна възраст, прекарал живота си в успешни търговски сделки.

Дори сега продължаваше да поддържа строг финансов отчет. Все още се държеше като най-отговорния в групата. Беше си същият, вършеше същите неща. Но имаше нещо в него, което сякаш беше различно. Нямаше го веселието, тихата радост от ексцентричния свят около него. Без Келсайър Доксон бе станал някак по-… досаден.

И това я караше да изпитва подозрения.

„Няма как, трябва да го направя“ — рече си тя и се усмихна на Доксон, който остави писалката и я покани да седне.

Вин се отпусна на стола, а ОреСюр легна под него. Доксон погледна кучето и поклати глава.

— Какво отлично обучено животно, Вин.

„Дали знае? — зачуди се Вин. — Възможно ли е една кандра да открие друга — макар и в кучешко тяло?“ Не. Това й се струваше изключено. В противен случай ОреСюр досега щеше да е надушил самозванеца. Ето защо тя само се усмихна и потупа овчарката по главата.

— На пазара има кучкар. Обучава овчарките да пазят господарите си — дори ако са съвсем малки дечица.

Доксон кимна и попита:

— Та има ли някаква причина за това посещение?

Вин повдигна рамене.

— От доста време не сме си приказвали.

Доксон се облегна назад.

— Не зная дали моментът е подходящ за приказки. Трябва да приготвя кралския финансов отчет, в случай че гласуването не е в полза на Елънд.

„Дали кандрата може да се справи със съставянето на отчет? — зачуди се Вин. — Сигурно. Би трябвало, ако се е подготвила“.

— Извинявам се — рече Вин. — Не исках да те безпокоя, но напоследък Елънд все е зает, а Сейзед е потънал в онзи негов проект…

— Няма нищо — махна с ръка Доксон. — Мога да отделя няколко минути. Какво те измъчва?

— Ами, помниш ли разговора, който водихме? Преди Рухването…

Доксон се намръщи.

— Кой разговор?

— Нали се сещаш… За твоето детство.

— Уф — отвърна Доксон и кимна. — Да. И какво?

— Все още ли си на същото мнение?

Доксон потъна в замислено мълчание, потропваше с пръсти по бюрото. Вин чакаше, като се стараеше да не показва напрежението си. По време на въпросния разговор Доксон за пръв път й бе разкрил колко мрази благородничеството.

— Мисля, че не — рече Доксон. — Вече не. Вин, Кел винаги е казвал, че имаш твърде високо мнение за благородниците. Но накрая ти започна да променяш дори него. Вече не смятам, че обществото им трябва да бъде изтребено до крак. Не всички от тях са такива чудовища.

Вин се отпусна. Не само си спомняше разговора, но имаше и какво да добави към него. Разговор, който бяха провели насаме. Дали това означаваше, че не е кандра?

— Това е заради Елънд, нали? — попита Доксон.

Вин сви рамене.

— Предполагам.

— Зная, че искаш двамата с него да се разбираме по-добре. Но дори сега мисля, че се справяме отлично, като се има предвид обстановката. Той има някои недостатъци като водач, липсва му дързост, авторитет.

„Не е като Келсайър“.

— Но — продължи Доксон — не бих искал да го видя как губи трона. За благородник той се отнася необичайно справедливо със скаа.

— Той е добър човек, Докс — тихо каза Вин.

Доксон извърна глава.

— Зная. Но всеки път, когато разговарям с него, неволно го сравнявам с Келсайър. Знаеш ли от колко време двамата с Кел мечтаехме да свалим лорд Владетеля? Останалите членове на групата смятаха плана на Кел за поредното му увлечение — нещо, което го е споходило в Ямите. Но е много отпреди това, Вин. Много. Двамата с Кел винаги сме мразили благородниците. Когато бяхме млади и още си търсехме поприще в живота, искахме не само да забогатеем — а и да ги накажем. Да ги накажем за нещата, които ни бяха отнели. Моята любов… майката на Келсайър. Всеки боксинг, който отмъквахме, всеки убит от нас благородник — това беше нашият начин да водим тази война. Нашият начин да ги накажем.

Вин седеше мълчаливо. Тъкмо тези разкази, тези спомени за едно кошмарно минало, я караха да изпитва известно смущение при мисълта за Келсайър. Караха я да се колебае дори когато инстинктът й нашепваше да потърси възмездие от Страф и Сет, да се разправи с тях, както я бе учил той.

Суров поглед към света, който Доксон беше запазил. Двамата с Кел не бяха зли по природа, но притежаваха известен отмъстителен дух. Потисничеството ги бе променило по такъв начин, че нито мирът, нито промяната на живота можеха да ги накарат да се поправят.

Доксон поклати глава.

— А ето, че поставихме един от тях на трона. Все си мисля, че Кел би ми се разсърдил, ако знаеше, че помагам на Елънд да управлява, независимо колко е добър.

— Келсайър се промени накрая — каза Вин почти шепнешком. — Ти сам го каза, Докс. Знаеш ли, че той е спасил живота на Елънд?

Доксон я погледна намръщено.

— Кога?

— През онзи последен ден. По време на боя с инквизитора. Кел защитил Елънд, който бил дошъл да ме търси.

— Сигурно го е взел за някой от пленниците.

Вин поклати глава.

— Той знаеше кой е Елънд и че го обичам. Накрая бе готов да признае, че си заслужава да защитаваш един добър човек, независимо от това кои са родителите му.

— Трудно ми е да го приема, Вин.

— Защо?

Доксон я погледна.

— Защото ако приема, че Елънд не носи вина за това, което са ми сторили неговите събратя по потекло, ще излезе, че самият аз съм чудовище заради това, което им направих.

Вин потрепери. Защото видя в очите му истината. Смъртта на множество аристократи. Видя вината.

„Този човек не е самозванец“.

— Не намирам кой знае каква радост в това управление, Вин — продължи тихо Доксон. — Защото зная какво трябваше да направим, за да го постигнем. Истината е, че ако се наложи, бих го направил отново. Казвам си го, защото вярвам в свободата на скаа. Понякога се будя нощем и си спомням със задоволство какво направихме с предишните си управници. Обществото им е подронено, техният бог е мъртъв. Сега вече го знаят.

Вин кимна. Доксон сведе глава, сякаш беше засрамен — нещо, което рядко бе виждала в него. Изглежда, нямаше какво повече да се каже. Доксон не проговори, докато тя си тръгваше, само взе писалката и отново се надвеси над сметките.

— Не е той — заяви Вин, докато крачеше из пустите коридори на двореца, все още развълнувана от разговора.

— Сигурна ли сте, господарке? — попита ОреСюр.

Вин кимна.

— Спомни си един разговор, който водих насаме с него. Преди Рухването.

ОреСюр помълча няколко секунди.

— Господарке — рече накрая. — Моите побратими могат да са много усърдни.

— Да, но откъде ще разберат за подобен разговор?

— Често разпитваме хората, преди да им отнемем плътта, господарке. Срещаме се с тях няколко пъти, в различно амплоа, и ги подмамваме да ни разказват миналото си. Освен това разговаряме с техните приятели и роднини. Разказвала ли сте някому за този ваш разговор с Доксон?

Вин спря и се облегна на каменната стена на коридора.

— Може би на Елънд — призна тя. — Струва ми се, че го споменах и пред Сейзед. Но това беше преди близо две години.

— Мисля, че е достатъчно, господарке — отвърна ОреСюр. — Не можем да научим всичко за нашата жертва, но се опитваме да открием подобни неща — лични разговори, тайни, поверителна информация, — за да ги споменем в подходящ момент и да поддържаме ролята си.

Вин се намръщи.

— Има и… други неща, господарке — рече ОреСюр. — Поколебах се, защото не бих искал да си представяте как страдат приятелите ви. Но често се случва, когато убиват поредната жертва, преди това да я измъчват, за да се сдобият с повече информация.

Вин затвори очи. Доксон й се струваше толкова истински… чувството за вина, реакциите му… възможно ли бе всичко това да е престорено?

— Проклятие — прошепна тя и отвори очи. Обърна се, въздъхна и повдигна завесата на близкия прозорец. Навън цареше мрак, мъглите се кълбяха пред нея. Тя се наведе над перваза и погледна надолу. Намираха се на два етажа над земята.

— Докс не е аломант — рече тя. — Как да разбера със сигурност дали е самозванец, или не?

— Не зная, господарке. Това не е никак лесна задача.

Вин мълчеше. Извади замислено бронзовата обеца — спомен от майка й — и започна да я върти между пръстите си, наблюдаваше как хвърля отблясъци. Някога бе посребрена, но сега покритието се бе изтъркало.

— Мразя всичко това — прошепна тя.

— Кое, господарке?

— Това… недоверие. Мразя да подозирам приятелите си. Мислех, че съм приключила веднъж завинаги с тези неща. Чувствам се, сякаш някой е забил нож в тялото ми и бавно го върти, забива го все по-надълбоко всеки път, когато се срещам с хората от групата.

ОреСюр завъртя леко глава.

— Но, господарке. Вие вече успяхте да отхвърлите неколцина от тях.

— Така е. Което само стеснява кръга — и ме приближава до мига, в който ще разбера кой от тях е бил убит.

— Но така работата ви ще бъде приключена.

Вин поклати глава.

— ОреСюр, не искам да е някой от тях. Не желая да изпитвам недоверие към приятелите си, нито да разбера, че сме били прави… — Тя млъкна, загледана в мъглите.

— Вие сте съвсем искрена — рече ОреСюр.

Тя се обърна към него.

— Разбира се, че съм искрена.

— Съжалявам, господарке. Не исках да ви обиждам. Аз само… Бил съм кандра на твърде много господари. Почти всички мразеха и подозираха хората около себе си, та бях започнал да смятам това качество за типично за всички хора.

— Глупости — рече Вин и отново се обърна към прозореца.

— Зная — потвърди ОреСюр. — Но хората често вярват на глупости, дори ако имат доказателства за противното. Във всеки случай, моля отново да ме извините. Не зная кой от приятелите ви е мъртъв, но съжалявам, че мой побратим ви е причинил тази болка.

— Който и да е, просто е изпълнявал своя Договор.

— Да, господарке — потвърди ОреСюр. — Договора.

Вин се намръщи.

— Има ли някакъв начин да разбереш коя кандра има договор в Лутадел?

— Съжалявам, господарке — отвърна ОреСюр. — Това е невъзможно.

— Така и предполагах. А възможно ли е да я познаваш, която и да е тя?

— Ние, кандрите, сме сплотен народ, господарке. И не сме много на брой. Така че възможността да я познавам е доста голяма.

Вин почука с пръст по прозоречната рамка и се намръщи; опитваше се да прецени дали наученото може да й е от полза.

— Все още не смятам, че е Доксон — рече накрая и прибра обецата. — Засега ще го извадим от заподозрените. Но ако не открия други следи, ще се върна към него… — И млъкна, тъй като нещо привлече вниманието й. Една фигура пресичаше двора, без да си осветява пътя е фенер.

„Хам“ — помисли тя. Но походката не приличаше на неговата.

Тя Тласна сенника на една лампа, окачена на стената зад нея. Сенникът се затвори, лампата се разтресе и коридорът потъна в мрак.

— Господарке? — попита ОреСюр, когато Вин се покатери на перваза, разпали калай и примижа в мрака.

„Със сигурност не е Хам“.

Първата й мисъл беше за Елънд — завладя я внезапен ужас, че докато е разговаряла с Доксон, убийците са проникнали в двореца. Но беше още рано и Елънд навярно разговаряше със съветниците си. Неподходящо време за покушение.

А и само един човек? Не беше Зейн, ако се съдеше по ръста.

„Вероятно е някой стражник — помисли Вин. — Защо се плаша от всяко нещо?“

И въпреки това, докато наблюдаваше как сянката пресича двора, инстинктите й се задействаха. Човекът пристъпваше някак колебливо, сякаш се страхуваше от нещо — или не искаше да го видят.

— В ръцете ми — нареди тя тихо на ОреСюр и хвърли една монета от прозореца.

Кандрата мигновено скочи в обятията й и тя се спусна право надолу и стъпи върху монетата. Остави ОреСюр на земята и кимна към мъглите. Той я последва отблизо. Непознатият ускори крачка и се отправи към една странична част на двореца, където бяха помещенията на прислугата. Докато минаваше покрай нея, тя най-сетне видя лицето му.

„Капитан Демоа?“

Вин приклекна до ОреСюр. Какво всъщност знаеше за Демоа? Беше с бунтовниците, които Келсайър бе събрал преди близо две години. Доста бързо направи впечатление и Келсайър го повиши. Бе от най-верните му сподвижници, които останаха в пещерите, когато Йеден бе повел армията към гибел.

След Рухването Демоа бе останал с групата и постепенно се бе издигнал до първи заместник на Хам. Беше обучаван лично от Хам, което можеше да обясни защо е излязъл в нощта без светлина. Но въпреки това…

„Ако трябва да заменя някой от групата — помисли Вия, — няма да избера аломант — той ще е твърде лесен за разкриване. Бих избрала обикновен човек, някой, който не трябва да взема решения и да привлича внимание.

Някой близък до групата, но не и част от нея. Някой, който присъства на всички важни срещи. И когото не всички познават добре…“

Обзе я нарастващо вълнение. Ако самозванецът беше Демоа, това означаваше, че никой от близките и приятели не е убит. И че кандрата е далеч по-умна, отколкото Вин бе предполагала.

Демоа свърна зад ъгъла и тя го последва безшумно. Изглежда обаче каквото и да го бе накарало да излезе в нощта, вече бе свършено — тъй като той се отправи към един от входовете и поздрави постовете.

Вин остана в мрака. Демоа беше разговарял с войниците, което означаваше, че не се е измъкнал незабелязано от двореца. Но въпреки това… тя не се съмняваше, че преди малко се беше прокрадвал, изпълнен с опасения. Нещо го безпокоеше.

„Той е — помисли си тя. — Шпионинът“.

Но какво да направи сега?

34.

— Няма да се получи — заяви Елънд и поклати глава. — Необходимо ни е единодушно гласуване — без човека за който гласуваме, разбира се, — за да освободим от длъжност член на Събора. Никога няма да можем да прогоним и осмината търговци.

Хам изглеждаше покрусен. Елънд знаеше, че Хам се мисли за философ, и вярно, че имаше склонност към абстрактно мислене. Но не беше учен. Обичаше да си задава въпроси и да намира отговорите, но нямаше навика да изучава някой проблем в подробности, да търси скритите значения и последствията.

Елънд погледна Сейзед, който седеше с отворена на масата пред него книга. Бе струпал до себе си поне дузина томчета, прилежно подредени, с гърбовете обърнати в една и съща посока и с избърсани от прахта корици. Купчините на Елънд винаги се отличаваха с хаотична подредба и заплашваха да се прекатурят при първа възможност, а бележките вътре стърчаха под всякакви ъгли.

Изумително колко много книги можеха да се поберат в една стая, стига да не се движиш из нея. Хам седеше на пода, с малка купчина до него, но не четеше, а през повечето време запознаваше оставалите с хрумналите му идеи. Тиндуил се бе настанила в едно кресло, без книги наоколо. За териската най-важното занятие бе да обучава Елънд за крал и тя отказваше да проучва или да дава съвети за да си запази трона. Сякаш за нея това преминаваше някаква невидима линия между това да образова, и да влияе на политиката.

„Добре, че Сейзед не е такъв — помисли Елънд. — Ако беше, лорд Владетеля сигурно още щеше да е на власт. А ние с Вин щяхме да сме мъртви — всъщност Сейзед беше този, който я спаси, когато я заловиха инквизиторите. Сейзед, а не аз“.

Не обичаше да си спомня този случай. Нескопосаният му опит да спаси Вин му се струваше като метафора, олицетворяваща целия му предишен живот. Винаги имаше добри намерения, но не знаеше как да ги осъществи. Но това скоро щеше да се промени.

— А какво ще кажете за това, ваше величество? — попита последният присъстващ, книжникът Ноорден. Елънд се опитваше да не обръща внимание на сложната плетеница от татуировки около очите му — тя говореше недвусмислено за предишния му начин на живот като принудител. Ноорден носеше големи очила в опит да прикрие татуировките, но Елънд знаеше, че навремето бе заемал доста висок пост в Стоманеното министерство.

— Какво откри?

— Информация за лорд Сет, ваше величество — отвърна Ноорден. — Намерих я в една от счетоводните книги, които сте взели от двореца на лорд Владетеля. Изглежда, Сет не е толкова безразличен към лутаделската политика, колкото се опитва да ни внуши. — И се изкиска, доволен от находката си.

Елънд никога не бе виждал ухилен принудител. Може би по тази причина Ноорден не бе напуснал града като останалите си колеги — сигурно не се чувстваше комфортно сред тях. Той беше един от малцината, които Елънд бе успял да убеди да работят като писари и книжници в новата му администрация.

Елънд погледна страницата, която му сочеше Ноорден. Беше изпълнена с повече цифри, отколкото букви, но привикналият му към аналитичен метод ум бързо откри смисъла. Сет бе търгувал доста често с Лутадел. В повечето случаи бе използвал като параван малки Къщи. Това би могло да заблуди благородниците, но не и принудителите, които разполагаха с данни за всяка сключена сделка.

Ноорден подаде счетоводната книга на Сейзед и той прегледа данните.

— И така — продължи Ноорден, — лорд Сет е искал да скрие връзките си с Лутадел — брадата и маниерите му са само опит да затвърди това впечатление. Но въпреки това тихомълком е действал на наша територия.

Елънд кимна.

— Може би си е давал сметка, че не можеш да избягваш политиката, като се преструваш, че не участваш в нея. Няма начин да се сдобие с толкова голямо влияние без солидни политически връзки в града.

— И какво ни подсказва това? — попита Сейзед.

— Че Сет е по-обвързан с тази игра, отколкото иска да знаят хората — отвърна Елънд, изправи се и прекрачи купчина книги, за да се приближи до свободния стол. — Но това беше очевидно по начина, по който успя да манипулира мен и Събора вчера.

Ноорден се засмя.

— Да можехте да си видите физиономията в онзи момент, ваше величество. Когато Сет се разкри, неколцина членове на Събора щяха да паднат от креслата! А всички останали бяхте толкова шашардисани…

— Ноорден… — каза многозначително Елънд.

— Да, ваше величество?

— Ако обичаш, съсредоточи се върху задачата.

— Слушам, ваше величество.

— Сейзед? — обърна се Елънд. — Ти какво смяташ?

Сейзед вдигна глава от книгата — систематизирана и снабдена с обяснителни бележки версия на хартата на града, написана от Елънд — и поклати глава.

— Мисля, че сте свършили много добра работа. Успях да открия само няколко начина да спрем възкачването на лорд Сет, ако Съборът го посочи за свой избраник.

— Така е, когато човек си е свършил работата прекалено добре — подсмихна се Ноорден.

— Проблем, с който рядко съм се сблъсквал досега. — Елънд поклати глава и потърка уморено очи.

„Така ли се чувства Вин през цялото време“ — помисли си. Тя спеше много по-малко от него, тъй като прекарваше времето си да обикаля, да шпионира и да се бие. А винаги изглеждаше толкова свежа. Елънд залиташе от умора само след няколко безсънни нощи.

„Съсредоточи се — рече си той. — Трябва да познаваш враговете си, за да можеш да се биеш с тях. Сигурно има някакъв начин да се справим с положението“.

Доксон все още пишеше писмата до останалите членове на Събора. Елънд бе готов да се срещне с желаещите. За нещастие имаше усещането, че няма да са много. Те бяха гласували срещу него, а ето че сега им бе предоставена възможност, която сякаш щеше да реши всички техни проблеми.

— Ваше величество… — каза Ноорден. — Не мислите ли, че просто трябва да оставим Сет да вземе трона? В края на краищата той едва ли е толкова лош.

Елънд вдигна глава. Една от причините да вземе на работа бившия принудител бе, че Ноорден винаги имаше различна гледна точка. Той не беше скаа, нито благородник. Не беше и крадец. Беше дребен книжник, постъпил на работа в Министерството заради по-добрите възможности, които са му предлагали.

За него смъртта на лорд Владетеля бе катастрофа, унищожила начина му на живот. Той не беше лош човек, но не разбираше тегобите на скаа.

— Ноорден, какво мислиш за законите, които съм написал? — попита Елънд.

— Те са гениални, ваше величество — отвърна Ноорден. — Точно пресъздават идеалите, формулирани от древните философи, но са в съзвучие с модерния реализъм.

— Дали Сет ще спазва тези закони?

— Не зная. Никога не съм се срещал с него.

— А какво ти подсказва интуицията?

Ноорден се поколеба.

— Не — призна той накрая. — Той не е от хората, които управляват чрез закони. Ще прави каквото му скимне.

— Което означава, че ще въдвори в града не ред, а хаос — отвърна Елънд. — Прегледай информацията, която имаме за неговата страна и за местата, които е завладял. Там цари бъркотия. Оставил е след себе си несключени съюзи и неизпълнени обещания — и безброй заплахи за разправа. Ако му предадем управлението на Лутадел, ще преживеем нов срив.

Ноорден се почеса по брадичката, кимна замислено и се върна към прекъснатото четене.

„Мога да го убедя — помисли Елънд. — Да можех само също толкова лесно да убедя Събора“.

Но Ноорден беше на тяхна страна, той разсъждаваше също като Елънд. За него фактите бяха достатъчни и обещанието за стабилност бе по-важно от това за богатство. Съветът бе съвсем различно чудовище. Благородниците искаха да се върне предишният им живот, търговците виждаха възможност да получат титлите, за които са мечтали, а скаа просто се страхуваха от жестокости и убийства.

Ала всичко това бяха обобщения. Лорд Пенрод гледаше на себе си като на градски патриарх — изтъкнат, влиятелен благородник, способен да въведе ред чрез консервативни мерки. Киналер, един от стоманолеярите, настояваше Централната област да потърси съюз със съседите си и за него предаването на властта на Сет бе най-добрата възможност.

Всеки от двайсет и тримата членове имаше свои мисли, възгледи и проблеми. Тъкмо това бе целта на Елънд — разнообразие на идеите в една свободна среда. Но не беше очаквал толкова много идеи да противоречат на неговата.

— Прав беше, Хам — рече Елънд.

Хам го погледна и вдигна въпросително вежди.

— В началото ти и останалите искахте да сключим съюз с една от тези армии — да им предадем града в замяна на съюз срещу другата армия.

— Спомням си — потвърди Хам.

— Е, сега това искат хората — продължи Елънд. — С или без мое съгласие, изглежда, са готови да преотстъпят града на Сет. Не ни остава друго, освен да продължим с първоначалния план.

— Ваше величество? — обади се тихо Сейзед.

— Да?

— Прощавайте, но дългът ви не повелява да вършите това, което искат другите.

Елънд премигна.

— Ето, че говориш като Тиндуил.

— Ваше величество, познавам малцина, които да притежават нейната мъдрост — рече Сейзед и я погледна.

— Аз пък не съм съгласен и с двама ви — възрази Елънд. — Водачът трябва винаги да се съобразява с мнението на хората, които управлява.

— Разрешете да не се съглася с вас, ваше величество — рече Сейзед. — Или, по-точно, с теорията зад изказването ви. Все още не вярвам, че дългът ви повелява да изпълнявате волята на народа. Ваш дълг е да управлявате колкото се може по-добре, следвайки това, което ви диктува собствената ви съвест. Трябва да сте верен, ваше величество, на човека, който искате да станете. И ако този човек не съвпада с представите на другите хора, тогава нека си изберат свой водач.

Елънд се замисли. „Да, той е прав. Щом не искам да съм изключение за собствените си закони, не бива да бъда изключение и за моралните си принципи“. Думите на Сейзед не бяха нищо повече от перифразиране на онова, което му бе казала Тиндуил — че човек трябва да вярва в себе си, — но Сейзед го бе обяснил по-добре. По-справедливо.

— Ако се опитвате да разберете какво искат хората от вас, вие самият ще предизвикате хаос — продължи Сейзед. — Не можете да удовлетворите всички желания, Елънд Венчър.

Малкото прозорче на кабинета се отвори и Вин се пъхна вътре, следвана от мъгливо облаче. Затвори прозореца и огледа помещението.

— Още ли? — попита учудено. — Намерили сте още книги?

— Разбира се — отвърна Елънд.

— И всичко това е написано от човешка ръка? — попита тя почти отчаяно.

Елънд понечи да отвърне, но забеляза немирното пламъче в очите й и въздъхна:

— Ти си безнадеждна. — И се наведе над страниците.

Чу шум и след миг Вин се приземи върху една купчина книги, като по някакво чудо не я прекатури. Краищата на пелерината й паднаха върху листа пред него и размазаха мастилото.

Елънд въздъхна.

— Оп-паля — засмя се Вин. — Съжалявам.

— Вин, трябва ли винаги да подскачаш така? — попита Елънд.

Вин стъпи на пода и повтори:

— Съжалявам. Сейзед казва, че Мъглородните винаги летят нагоре, за да виждат всичко отвисоко.

Елънд кимна и се върна към записките си. „Толкова много работа…“

Вин наблюдаваше как Елънд пише. Сейзед четеше, както и един от помощниците на Елънд — принудителят. Тя го погледна и той се сви в креслото. Знаеше, че Вин не му вярва. Свещениците не трябваше да се усмихват.

Нямаше търпение да сподели с Елънд откритието са за капитан Демоа, но се поколеба. Тук имаше твърде много хора, а тя не искаше да обсъждат това пред други, след като не разполагаше с факти, а се уповаваше на интуицията си. Ето защо замълча и почна да разглежда книгите.

В стаята цареше приглушена тишина. Тиндуил седеше притворила очи, вероятно изучаваше някоя запаметена биография. Дори Хам четеше, макар че прелистваше книгите доста бързо. Вин изпита желание да се присъедини към тях. Спомни си за бележките си за Дълбината и Героя на времето, но не намери сили да ги извади.

Не можеше да му каже сега за Демоа, но имаше и друго откритие.

— Елънд — каза тя тихо. — Трябва да споделя нещо с теб.

— Да?

— Одеве, докато вечеряхме с ОреСюр, чух слугите да си приказват. Разбрах, че напоследък имало доста заболели. Мисля, че някой трови припасите ни.

— Да — потвърди Елънд, без да прекъсва писането. — Зная. Поне два кладенеца в града са били отровени.

— Наистина?

— Да. Не ти ли казах, когато се видяхме одеве? С Хам ходихме да проверим.

— Не ми каза.

— Мислех си, че съм — рече Елънд и се намръщи.

Вин поклати глава.

— Извинявай — рече той, наведе се, целуна я и продължи да пише.

„И целувката трябва да оправи нещата?“ — помисли си тя.

Глупаво бе да се сърди — нямаше никаква причина Елънд да споделя всичко с нея. Но въпреки това от разговора остана със странно чувство. По-рано щеше да я помоли да измисли някакво решение на проблема. А сега очевидно смяташе да се справи сам.

Сейзед затвори книгата и въздъхна.

— Ваше величество, не откривам никакви пролуки. Шест пъти препрочетох законите ви.

Елънд кимна.

— Боях се, че ще стане така. Единственият начин да заобиколим законите е да ги тълкуваме по своему — което не бих искал да правя.

— Вие сте добър човек, ваше величество — рече Сейзед. — Ако бяхте видели вратичка в законите си, щяхте да я запълните. А дори и да я бяхте пропуснали, някой от нас щеше да я забележи, когато ни попитате за мнението ни.

„Той им позволява да го наричат «ваше величество» — помисли Вин. — Преди се опитваше да ги спре. Защо сега не възразява?“

Странно, но сякаш Елънд бе започнал да се възприема като крал едва сега, след като му отнеха трона.

— Чакайте. — Тиндуил се надигна и отвори очи. — Сейзед, чел си тези закони, преди да бъдат ратифицирани?

Сейзед се изчерви.

— Да — отговори Елънд вместо него. — Всъщност тъкмо неговите забележки и предложения ми помогнаха да създам настоящата версия.

— Аха. — Тиндуил стисна устни.

Елънд се намръщи.

— Тиндуил, не съм те канил на тази среща. Търпим те и приемаме съветите ти, но няма да позволя да обиждаш приятел и гост в дома ми, дори ако го правиш прикрито.

— Извинявам се, ваше величество.

— Не на мен трябва да се извиниш, а на Сейзед. Инак ще напуснеш помещението.

Тиндуил помисли малко, стана и излезе. Елънд не изглеждаше обиден. Просто се върна към работата си.

— Не беше нужно да го правите, ваше величество — обади се Сейзед. — Винаги съм уважавал мнението на Тиндуил.

— Ще правя каквото намеря за добре, Сейзед — отвърна Елънд, без да спира да пише. — Не се обиждай, приятелю, но ти често позволяваш на другите да се държат с теб лошо. Няма да го допусна и в моя дом — като обижда теб, задето си ми помагал за написването на законите, тя обижда и мен.

Сейзед кимна и посегна към следващия том.

Вин не помръдваше. „Той се променя толкова бързо. Колко време мина от пристигането на Тиндуил?“ Елънд и друг път бе казвал подобни неща, но начинът, по който го правеше сега, бе различен. Той беше твърд и се държеше така, сякаш очакваше да му отвръщат с подобаващо уважение.

„Това е заради свалянето му от трона, заради опасността от армиите — мислеше Вин. — Натискът го принуждава да се променя, да се откаже, или да издържи, за да не бъде смазан“. Той бе знаел за кладенците. Какви други неща бе открил, без да й каже?

— Елънд? — каза Вин. — Напоследък доста мислих за Дълбината.

— Това е чудесно, Вин — отвърна Елънд. — Но сега нямам време да говорим за тези неща…

Вин кимна и му се усмихна. Но мислите й ставаха все по-тревожни. „Вече не е неуверен, както беше преди. Не търси подкрепа в хората. Скоро няма да се нуждае и от мен“.

Глупава мисъл. Елънд я обичаше, тя го знаеше. Промяната му нямаше да я направи по-малко ценна за него. Време беше да разсее тревогата си. Веднъж вече я бе изоставял, когато трябваше да избира между нуждите на своята Къща и обичта си към нея, и тогава това едва не я смаза.

Какво щеше да стане, ако я изостави сега?

„Няма да го направи — рече си тя. — Той не е такъв човек“.

Но и добрите хора прекъсват връзките си, нали? Хората се разделят — особено тези, които поначало са различни. Въпреки това един тих глас продължаваше да нашепва в ума й.

Глас, който смяташе, че отдавна е прокудила и който не очакваше да чуе отново някога.

„Остави го ти първа — прошепна в главата й Рийн, брат й — Така ще те боли по-малко“.

Вин дочу шум отвън и настръхна. Бе твърде слаб, за да го чуят другите. Изправи се и се приближи до прозорчето.

— На патрулиране ли отиваш? — попита Елънд.

Тя се обърна и кимна.

— Защо не провериш какви постове е разположил Сет в Цитаделата Хастинг?

Вин кимна отново. Елънд й се усмихна и се върна към работата си. Вин отвори прозореца и стъпи на перваза. Зейн стоеше на крачка от нея, подпрял се на каменната козирка. Беше се наклонил под неестествен ъгъл, с крака опрени а стената и тяло, обгърнато в тъмнина.

Вин се огледа и забеляза парчето метал, което Зейн Теглеше, за да се задържи в тази позиция. Още едно доказателство за невероятните му умения. Той й се усмихна.

— Зейн? — прошепна тя.

Зейн погледна нагоре и Вин кимна. Миг по-късно и двамата се приземиха на покрива на Цитаделата Венчър.

Вин се обърна към него.

— Къде се изгуби?

Той я нападна.

Вин отскочи назад, когато Зейн се преметна и се приземи пред нея с блестящи кинжали в ръце. Тя едва докосна с крака гладкия покрив. „Пак ли ще тренираме?“ — мина й през ума.

Зейн замахна с единия кинжал и острието мина опасно близо до шията й — щеше да се забие в нея, ако не беше отскочила. Имаше сериозна промяна в атаката му този път. Беше много по-опасна.

Вин изруга тихо, извади кинжалите си и пак отскочи назад, за да избегне следващата атака. Докато се завърташе, един от кинжалите на Зейн закачи края на пелерината й.

Тя се извърна към него. Той пристъпи към нея, без да променя бойната си стойка. Изглеждаше уверен и същевременно безгрижен, сякаш се доближава до стар приятел, когото е срещнал през нощта.

„Добре тогава“ — помисли си тя, скочи напред и замахна с кинжалите.

Зейн не промени посоката и само небрежно се отстрани, колкото да избегне удара. Пресегна се, сграбчи я за китката и я задържа без никакво усилие.

Вин замръзна. Никой не можеше да е толкова добър. Зейн я разглеждаше отвисоко с черните си очи. Безразличен. Спокоен.

Гореше атиум.

Вин се освободи от хватката му и скочи назад. Той я пусна и само я проследи с поглед. Вин изпита внезапен остър пристъп на ужас — разкъсващо, първично усещане. Беше се страхувала, че този момент ще настъпи, откакто й свърши атиумът. Ужасът да осъзнаваш, че си безсилен въпреки всичките си умения и способности.

Ужасът да осъзнаваш, че ще умреш.

Понечи да отскочи встрани, но Зейн й препречи пътя още преди да е започнала. Знаеше какво ще направи Вин дори преди нея самата. Улови я отзад за рамото, дръпна я силно и я събори на покрива.

Вин се сгромоляса върху твърдата метална повърхност и изстена от болка. Зейн стоеше над нея и я разглеждаше търпеливо.

„Няма да му позволя да ме победи тъй лесно! — закани се тя отчаяно. — Няма да ме убият като притиснат в ъгъла плъх!“

Замахна и се опита да посече крака му, но беше безполезно. Той го отдръпна — точно толкова, колкото острието едва да докосне крачола. Вин беше като дете, задържано на нужното разстояние от по-голям и по-силен противник. Така би се почувствал всеки обикновен човек, решил да я нападне.

Зейн я наблюдаваше от мрака.

— Какво? — попита тя.

— Вие наистина го нямате — рече той тихо. — Атиума на лорд Владетеля.

— Ами да.

— Нямате и зрънце атиум.

— Използвах последното, когато се бих с убийците на Сет.

Той я изгледа продължително и бавно отстъпи назад. Вин се изправи, после се наведе да вземе изпуснатите кинжали. Единият се бе строшил от твърдия покрив.

Зейн я наблюдаваше мълчаливо.

Виждаше ясно страха й, но и твърдата й решимост.

— Баща ми иска да те убия.

Тя го погледна все така изплашено. Беше силна и умееше да владее страха си. Значи докладът на шпионина бе верен. В града нямаше никакъв атиум.

— Затова ли не се появяваше? — попита тя.

Той кимна и се извърна настрани.

— Е? — подкани го тя. — Защо не ме уби?

— Не съм сигурен — призна той. — Все още не е късно да го направя. Макар че… не виждам смисъл. Бих могъл просто да те отвлека — ефектът ще е същият.

Тя го гледаше намръщено.

— Ела с мен — каза той. — И двамата можем да си тръгнем. Страф и Елънд ще останат без своите Мъглородни. Можем да им отнемем инструментите. И да бъдем свободни.

Тя не бързаше да отговори. Накрая поклати глава.

— Това… между нас двамата, Зейн. Не е каквото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и пристъпи към нея.

— Аз обичам Елънд, Зейн. Наистина го обичам.

„И според теб това означава, че не можеш да имаш чувства към мен? — помисли Зейн. — Ами погледът, който зърнах в очите ти, онази неизказана нега? Не е толкова лесно, колкото смяташ, нали? Никога не е било“.

Но какво би могъл да очаква? Той се обърна.

— Разбирам те. Така е било винаги.

— Какво пък значи това?

„Елънд…“

„Убий го“ — прошепна богът.

Зейн затвори очи. Не можеше да я излъже, тя бе израснала на улицата, бе имала приятели сред крадци и измамници. Това щеше да е най-трудната част. Трябваше да й покаже нещата, които го ужасяват. Да й разкрие истината.

— Зейн? — повика го Вин. Все още беше разтреперана от атаката, но той знаеше, че умее да се възстановява бързо.

— Не виждаш ли приликата? — попита я той и се обърна в профил. — Същият нос, същата форма на лицето. Подстригах се по-късо от него, но косата ми е къдрава като неговата. Толкова ли е трудно да се забележи?

Дъхът й секна.

— Нима Страф Венчър би се доверил на друг Мъглороден? — попита Зейн. — Нима би допуснал друг до себе си, би го запознал с плановете си?

— Ти си негов син — прошепна Вин. — Ти си брат на Елънд.

Зейн кимна.

— Елънд…

— Той не знае за мен — отвърна Зейн. — Някой път трябва да го разпиташ за сексуалните вкусове на баща ни.

— Той ми е казвал — отвърна тя. — Страф държи любовници.

— По няколко причини — обясни Зейн. — Много жени означават повече деца. А повече деца — повече аломанти. Повече аломанти повишават шанса да се роди Мъглороден, когото да използваш за убиец.

Внезапен порив на вятъра раздуха мъглите. В далечината издрънча ризница — вероятно минаваше нощен патрул.

— Докато лорд Владетеля беше жив, нямаше как да стана наследник — продължи Зейн. — Знаеш колко стриктни бяха принудителите му. Израснах скрит от другите, забравен. Ти си живяла на улицата и предполагам, че това е ужасно. Но представи си какво е да си като неканен гост в собствения си дом, игнориран от всички, само защото баща ти не те признава. Да се чувстваш като просяк. Да гледаш как брат ти расте, обсипван с внимание. Как получава неща, за които ти само можеш да мечтаеш. Спокойствие, безгрижие, обич…

— Сигурно много го мразиш — прошепна Вин.

— Да го мразя? — попита Зейн. — Не. Защо да мразя човек за това, което е? Елънд не ми е сторил нищо. Освен това сега съм нужен на Страф — след като се Преобразих, той най-сетне получи това, заради което рискува близо двайсет години. Не, аз не мразя Елънд. Но понякога му завиждам. Той има всичко. И въпреки това… сякаш не знае как да го цени.

— Съжалявам — промълви тихо Вин.

Зейн поклати глава.

— Не ме съжалявай. Ако бях Елънд, нямаше да съм Мъглороден. Нямаше да познавам мъглите, нито да знам какво е да израстеш сам и заобиколен от омраза. — Обърна се и я погледна в очите. — Не мислиш ли, че човек цени повече обичта, когато е бил лишаван от нея?

— Аз…

— Както и да е — продължи Зейн. — Не дойдох при теб тази нощ, за да ти се оплаквам от детството си. Нося ти предупреждение.

Вин се напрегна.

— Преди малко — рече Зейн — баща ми позволи на няколкостотин бегълци да преминат през охраняемия район около лагера и да се приближат към града. Нали си чула за армията на колосите?

Вин кимна.

— Наскоро те нападнаха и разрушиха град Сюисна.

Обзе я страх. Сюисна бе само на ден път от Лутадел. Колосите бяха съвсем наблизо.

— Бегълците дойдоха при баща ми за помощ — продължи Зейн. — Той ги прати при вас.

— За да всеят страх сред хората в града — сети се Вин. — И да изтощят още повече оскъдните ни запаси.

— Да. Исках да те предупредя. Както за бегълците, така и за моите заповеди. Помисли върху предложението ми, Вин. Помисли за този човек, който твърди, че те обича. Знаеш, че той не те разбира. Ако си тръгнеш, ще е по-добре и за двама ви.

Вин се намръщи. Зейн й се поклони, после скочи и изчезна в нощта. Тя все още не му вярваше за Елънд. Беше го видял в очите й.

Какво пък, доказателството щеше да се появи съвсем скоро. И тогава тя щеше да разбере какво мисли за нея Елънд Венчър.

35.

Чувстваше се сякаш отново ще ходи на бал.

Красивата синя рокля щеше да пасне чудесно на някоя от забавите, които бе посещавала в месеците преди Рухването. Не беше традиционна, но не беше и демодирана. Промените само я правеха по-забележима.

Всъщност целта на тези корекции бе да облекчат движенията й — да може да крачи по-грациозно и да се чувства по-естествено. Това на свой ред я караше да се чувства по-хубава. Изправена пред огледалото, Вин се замисли за това какво ли ще е, ако може да отиде с тази рокля на бал. Но да бъде тя — не Валет, сконфузеното момиче от провинцията. Нито дори Вин, бившата крадла от улицата. Да бъде каквато е.

Или поне каквато си представя, че е. По-уверена, след като е свикнала с амплоато си на Мъглородна. И защото е приела да гледат на нея като на човека, повалил лорд Владетеля. И защото знае, че кралят я обича.

„Може би бих могла да съм и двете“ — помисли тя и прокара пръсти надолу по мекия сатен.

— Колко си хубава, дете мое — рече Тиндуил.

Вин се обърна и се усмихна неуверено.

— Нямам никакви бижута. Дадох и последните на Елънд, за да помогне на бежанците. А и без това не бяха в цвета на тази рокля.

— Много жени използват бижутата, за да скрият собствената си посредственост — рече Тиндуил. — Ти нямаш подобна нужда.

Териската бе заела обичайната си поза, скръстила ръце, с проблясващи обеци и пръстени. Украшенията й не бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, всъщност повечето бяха изработени от съвсем обикновени метали. Желязо, мед, пютриум. Ферохимични метали.

— Напоследък не си ходила да видиш Елънд — рече Вин и си сложи няколко дървени шноли, за да задържи косата са назад.

— Кралят доста бързо приближава момента, в който вече няма да се нуждае от напътствията ми.

— Значи е близо до това? — попита Вин. — Да заприлича на някой от хората в твоите биографии?

Тиндуил се засмя.

— За бога, не, дете. Много е далече всъщност.

— Но…

— Казах, че повече няма да се нуждае от напътствията ми — повтори Тиндуил. — Научил се е да внимава какво му говорят другите и е стигнал онзи стадий, в който започва да се опознава по-добре. Ще останеш изненадана, дете, от това колко е важен опитът за добрия управник.

— На мен ми се струва толкова променен…

— И е така — потвърди Тиндуил и сложи ръка на рамото й. — Той се превръща в човека, който винаги е знаел, че ще бъде — само не познаваше пътя. Макар че съм сурова с него, мисля, че щеше да намери този път дори и да не се бях появила. Когато човек се спъне, той или пада, или се изправя и продължава по-внимателно.

Вин се извърна към огледалото.

— Ето в какво трябваше да се превърна. Заради него.

— Заради него — съгласи се Тиндуил. — И заради себе си. Натам беше тръгнала, преди да се отклониш.

Вин я погледна.

— Ще дойдеш ли с нас довечера?

Тиндуил поклати глава.

— Не ми е мястото там. А сега върви да се срещнеш с твоя крал.

Този път Елънд не смяташе да влиза в леговището на противника без подобаващ ескорт. Двеста войници го очакваха на двора, готови да го придружат до Сет, а Хам — въоръжен до зъби — щеше да е негов личен телохранител. Дух играеше ролята на кочияш. Оставаше само Бриз, който — съвсем обяснимо — беше разтревожен от идеята да откликнат на поканата за вечеря.

— Не е необходимо да идваш — обърна се Елънд към едрия мъж, докато се събираха в двора на Венчърови.

— Така ли? — попита Бриз. — Е, в такъв случай ще остана тук. Приятна вечеря!

Елънд се намръщи. Хам го тупна по рамото.

— Елънд, не биваше да му даваш възможност да избира.

— Казах каквото мислех — отвърна Елънд. — Един Усмирител наистина щеше да ни е от полза, но щом не иска да идва, нека остане.

Бриз изглеждаше облекчен.

— Не се ли чувстваш поне малко гузен? — попита го Хам.

— Гузен? — повтори Бриз и се подпря на бастунчето си. — Скъпи ми Хамънд, да си ме виждал някога да изразявам подобно нерадостно и лишено от вдъхновение чувство? Освен това имам усещането, че без мен Сет ще е по-приветлив.

„Сигурно е прав“ — помисли Елънд, докато каретата обръщаше.

— Елънд — заговори Хам. — Не смяташ ли, че да водим двеста войници с нас е твърде очебийно?

— Сет бе този, който каза, че трябва да сме верни на заплахите си — отвърна Елънд. — Е, да речем, че тези двеста войници са нашият начин да му покажем докъде се простира доверието ни. Той все още разполага с петорно числено преимущество.

— Но ти ще имаш до себе си Мъглородна — промълви тих глас зад гърба му.

Елънд се обърна и дари Вин с усмивка.

— Как успяваш да се движиш толкова безшумно с тази рокля?

— Упражнявах се — отвърна тя.

„И сигурно е така“ — помисли си той и вдъхна парфюма й. Представи си я как крачи по коридора към балната зала със същата тази рокля.

— Е, да тръгваме — заяви Хам, даде знак на Вин и Елънд да се качат в каретата и зад тях на стълбите остана само Бриз.

Прозорците на Цитаделата Хастинг грееха отново за първи път от цяла година.

— Знаеш ли — каза Елънд, — с теб така и не отидохме заедно на бал.

Вин го погледна. Каретата се поклащаше, следвана от тропота на войниците. Тъкмо започваше да се стъмва.

— Срещнахме се няколко пъти на балове — продължи Елънд, — но така и не отидохме заедно. И не можах да те повозя в моята карета.

— Толкова ли ти се струва важно? — попита Вин.

Елънд повдигна рамене.

— Това е неделима част от живота. Или по-точно, беше. Има някакво примамливо спокойствие в тази сцена — кавалерът отива да вземе своята дама, после всички ги гледат и оценяват каква двойка са. Правил съм го десетина пъти с различни жени, но нито една от тях не превърна събитието в нещо специално.

Вин се усмихна.

— Мислиш ли, че някога пак ще ходим на балове?

— Не зная, Вин. Дори да оцелеем след всичко това… как можеш да танцуваш, когато толкова много хора гладуват? — Навярно си мислеше за стотиците бежанци, изтощени от скитанията си, ограбени от войниците на Страф, сгушени в склада, където ги бе открил.

„Ти си танцувал и преди — помисли тя. — И тогава също са гладували хора“. Но онези времена бяха различни. А и тогава Елънд не беше крал.

— Може би ще открием някакъв начин да спасим положението — заяви тя. — Ще правим балове, на които богаташите ще дават пари, за да хранят гладуващите.

Елънд се засмя.

— И ще прахосваме два пъти повече за баловете, отколкото ще събираме.

— А парите, които съберем, ще идат в джобовете на скаа търговците.

Елънд се замисли, а Вин се подсмихна. „Как можах да се събера с единствения пестелив благородник в града?“ Каква двойка бяха само — Мъглородна, която се скъпи да използва своите боксинги, за да се придвижва, и аристократ, смятащ, че баловете са прекалено разточителни. Цяло чудо, че Доксон успяваше да измъкне от Елънд достатъчно пари, за да издържа града.

— По-късно ще мислим за това — заяви Елънд. Порталът на Цитаделата Хастинг се отвори и зад него се показаха войници, строени за посрещането.

„Можеш да доведеш войниците си, щом искаш — подсказваше сцената. — Аз имам повече“.

В действителност се бяха озовали в доста странна ситуация. Двестате войници на Елънд бяха заобиколени от хилядата на Сет, които на свой ред бяха в обкръжението на двайсетхилядния гарнизон на Лутадел. Градът, разбира се, бе заобиколен отвън от близо сто хиляди войници. Обръчи от войскови части, всичките в готовност да встъпят в бой. Мисълта за балове и танци в миг изхвърча от главата на Вин.

Сет не ги посрещна на портала. Това задължение бе възложено на редови войник с обикновена униформа.

— Войниците ви могат да останат тук — заяви той, след като влязоха през главния вход. Навремето просторната зала бе украсена с красиви килими и гоблени, но Елънд бе наредил да ги конфискуват и продадат, за да финансира управлението си. Сет очевидно не бе докарал нови и обзавеждането оставаше все така аскетично. По-скоро приличаше на крепост, отколкото на богатска къща.

Елънд се обърна, махна на Демоа и капитанът разположи хората си при вратите. Вин се поколеба за миг, втренчила поглед в Демоа. Ако той настина бе кандра, инстинктите й подсказваха, че не трябва да го допускат наблизо. По-добре направо да го хвърлят в тъмницата.

Но от друга страна, кандрите не можеха да нараняват хора, във всеки случай не и пряко. Демоа бе тук само за да събира информация. А и след като вече знаеше почти всички техни тайни, бе по-добре да не проиграва коза си, като покаже, че го е разкрила. Вин реши да почака, за да види кога и как ще се измъкне от града и коя армия ще посети, за да предаде информацията.

Засега щеше да отложи момента на удара.

Хам и Демоа строиха хората и после един малък почетен отряд плюс Хам, Дух и Демоа се събра около Вин и Елънд. Елънд кимна на пратеника на Сет и той ги поведе по един коридор.

„Не отиваме към въжената платформа“ — отбеляза мислено Вин. Балната зала на Хастингови бе разположена на последния етаж на централната кула и предишния път, когато бе идвала тук, се качиха горе с кош, теглен от четирима души.

„Избрал е най-високата кула в града. И тази с най-малко прозорци“. Ако Сет наредеше да приберат всички асансьори, щеше да е наистина трудно Цитаделата да се щурмува.

За щастие поне тази вечер, изглежда, нямаше да се качват на последния етаж. След като изкатериха два етажа по извитата каменна стълба — Вин трябваше да повдига краищата на роклята си, за да не я изцапа в прашния под, — ги въведоха в просторна овална зала с витражни прозорци, обхващащи всички стени. Залата бе почти толкова широка, колкото и кулата.

„Това да не е втора бална зала?“ — зачуди се Вин, докато се озърташе да огледа украсата. През прозорците не нахлуваше светлина, но тя бе сигурна, че карбидните фенери долу са заредени. Изглежда, Сет не обръщаше внимание на подобни неща. В центъра на залата бе поставена дълга маса и той седеше в далечния й край. Вече се хранеше.

— Закъсняхте — обърна се към Елънд — и започнах без вас.

Елънд се намръщи, а Сет избухна в гръмогласен смях.

— Май си ми по-сърдит, че нарушавам етикета, отколкото че доведох цяла армия, за да завладее града ти! Но сигурно сте такива в Лутадел. Сядай и се храни, преди да съм изял, всичко!

Елънд подаде ръка на Вин и я отведе при масата. Дух зае позиция до стълбището, наострил калаения си слух за всякаква опасност. Хам подреди малкия си отряд от десет души така, че да виждат всички входове.

Сет не обърна внимание на войниците. Неговите телохранители се бяха подредили край отсрещната стена, но не бяха впечатлени от хората на Хам, които ги превъзхождаха числено. Синът на Сет — младият мъж, който го бе придружавал на заседанието на Събора — стоеше спокойно до него.

„Единият от двамата трябва да е Мъглороден — помисли Вин. — И все още вярвам, че е Сет“.

Елънд се настани до нея. И двамата бяха срещу Сет. Той дори не спря да се храни, докато им поднасяха.

„Месо със зеленчуци. И яде. Иска да ни смути. Да накара Елънд да изпита неудобство“.

Елънд не бързаше да се храни. Седеше и оглеждаше Сет замислено.

— Проклятие — изломоти Сет с пълна уста. — Ама че вкусна вечеря. Нямате представа колко е трудно да се сготви нещо свястно, докато си на поход.

— Защо искахте да разговаряте с мен? — попита Елънд. — Знаете, че никога няма да ме убедите да гласувам за вас.

Сет повдигна рамене.

— Помислих си, че ще е интересно.

— Това заради дъщеря ви ли е?

— Не, в името на лорд Владетеля! — възрази Сет със смях. — Задръжте тази малка глупачка, ако желаете. Денят, в който избяга, е един от малкото радостни в живота ми.

— А ако заплашим, че ще я измъчваме? — попита Елънд.

— Няма.

— Толкова ли сте сигурен?

Сет се захили зад гъстата си брада и се наведе към Елънд.

— Познавам те, Венчър. Наблюдавах те, изучавах те от месеци. А после ти взе, че ми прати един от приятелите си, за да ме шпионира. Колко неща за теб научих от него!

Елънд го погледна изненадано.

Сет се разсмя.

— Наистина ли си мислеше, че няма да позная член на групата на Оцелелия? Вие, лутаделските благородници, навярно смятате, че всички извън вашия град са глупаци!

— Но въпреки това сте послушали Бриз — отвърна Елънд. — Позволили сте му да влезе в най-близкото ви обкръжение, вслушвали сте се в съветите му. А сте го прогонили едва когато сте разбрали, че има връзка с дъщеря ви — същата, за която твърдите, че не ви интересува.

— Така ли ви каза? — ухили се Сет. — Задето съм го хванал с Алриане? Божичко, какво ме е грижа, ако малката го е прелъстила?

— Мислите, че тя го е прелъстила? — попита Вин.

— Разбира се. Може да го познавам съвсем слабо, но веднага ми стана ясно колко е безпомощен с жените.

Елънд продължаваше да гледа Сет с присвити очи.

— Защо тогава го преследвахте?

Сет се облегна назад.

— Опитах се да го завербувам. Той отказа. Предположих, че ще е по-добре да го убия, отколкото да го пусна при вас. Но той се оказа забележително чевръст за възрастта си.

„Ако Сет е Мъглороден, няма начин Бриз да се е измъкнал, без той да го е пуснал“ — помисли Вин.

— Та виждаш ли, Венчър — продължи Сет. — Аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото ти познаваш себе са защото знам какво мислят за теб твоите приятели. Трябва да си доста необикновен човек, за да спечелиш доверието на стара лисица като Бриз.

— Значи сте уверен, че няма да сторя на дъщеря ви нищо лошо? — попита Елънд.

— Зная, че няма да го направиш — отвърна Сет. — Ти си честен човек — някога и аз бях като теб. За съжаление други хора се възползват от честността ти — разбрах го в мига, когото призна, че Бриз е Усмирявал тълпата. — Сет поклати глава. — Честните хора не стават за крале, момко. Жалко е, но е самата истина. Затова дойдох да ти отнема трона.

Елънд помълча за миг. После погледна Вин. Тя се наведе над чинията си и я провери с аломантичните си сетива. Сет се изсмя.

— Смяташ, че ще те отровя?

— Не мисля — отвърна Елънд. — Не бихте използвали отрова, това не е в стила ви. Вие самият ми изглеждате доста честен човек.

— По-скоро откровен — отвърна Сет. — Има разлика.

— Все още не съм ви чул да лъжете.

— Това е защото ме познаваш слабо и не надушваш, когато лъжа — ухили се Сет и вдигна омазнените си пръсти. — Тази вечер те излъгах вече три пъти, млади момко. Дано успееш да се сетиш поне за една от лъжите. Елънд погледна внимателно Сет.

— Играете си с мен.

— Разбира се, че си играя с теб. Не виждаш ли, момче? Затова не бива да бъдеш крал. Остави тази работа за мъже, които осъзнават собствената си поквара, не й позволявай да те развали.

— Какво ви е грижа?

— Защото не ми се ще да те убивам — отвърна Сет.

— Ами недейте.

Сет поклати глава.

— Няма да се получи така, момко. Когато няма откъде да събереш повече сили, грабваш каквото можеш. Така и ще направя.

Възцари се мълчание. Сет погледна Вин и попита:

— Някакви коментари от Мъглородната?

— Много ругаете — отвърна Вин. — Не би трябвало да го правите в присъствието на дами.

Сет се разсмя.

— Още една странна привичка на обитателите на Лутадел. Твърде много мислите за това кое е „редно“ или „възпитано“, а същевременно нямате нищо против да насилите няколко младички скаа, след като балът свърши. Аз поне ругая честно.

Елънд — все още не беше докоснал вечерята — попита:

— Какво ще стане, ако спечелите гласуването за трона?

Сет сви рамене.

— Честно ли да отговоря?

— Естествено.

— Първо ще наредя да те убият — отвърна Сет. — На предишния крал не му е позволено да се мотае наоколо.

— Ами ако се откажа сам?

— Да се откажеш? Гласувай за мен и ще ти позволя да напуснеш града.

— Ами Съборът? — попита Елънд.

— Ще го разпусна. Те само пречат. Всеки път, когато дадеш власт на голяма група хора, настъпва хаос.

— Съборът олицетворява волята на народа — посочи Елънд. — Той е част от доброто управление.

Странно, но Сет не се разсмя на тази бележка. Вместо това побутна чинията настрани и опря лакти на масата.

— Виж какво, момче. Няма нищо лошо да оставиш на народа да управлява, когато нещата вървят добре и всички са щастливи. Но не и когато отвън те дебнат две армии. Да не говорим за пасмината разбеснели се колоси, които сеят разруха по границите ти. В такива времена не биваше да позволяваш на Събора да ти отнема короната. — Сет поклати глава. — Цената е твърде висока. Когато не можеш да имаш и свобода, и безопасност, кое би избрал, момче?

Елънд мълчеше.

— Каквото и да е, сам ще избера — отвърна накрая. — И ще оставя на другите също да решават.

Сет се усмихна, сякаш бе очаквал този отговор, и отново почна да яде.

— Да речем, че си тръгна — заговори Елънд. — А вие получите трона, защитавате града и разпускате Събора. После какво? Какво ще стане с хората?

— А теб какво те интересува?

— Трябва ли да питате? Нали ме „познавате“.

Сет се усмихна.

— Ще накарам скаа да работят, така, както го правеха при лорд Владетеля. Без заплащане и привилегии за селската класа.

— Не мога да го приема — заяви Елънд.

— Защо? Те точно това искат. Ти им даде избор — и те предпочетоха да те изхвърлят. Сега ще сложат на трона мен. Те знаят, че управлението на лорд Владетеля беше най-добро. Че една група трябва да властва, а друга — да служи. Някой трябва да отглежда жито и да работи в ковачниците, момче.

— Може би. Но грешите за едно нещо.

— И кое е то?

— Те няма да гласуват за вас — отвърна Елънд и се надигна. — Ще изберат мен. Когато хората трябва да избират между свободата и робството, винаги се спират на свободата. Членовете на Събора са най-добрите представители на градското население и ще направят най-добрия избор за сънародниците си.

Сет помисли за миг, после се разсмя.

— Най-хубавото у теб, млади момко, е, че това наистина го мислиш сериозно!

— Тръгвам си, Сет — заяви Елънд и кимна на Вин.

— О, я сядай, Венчър. — Сет махна към стола на Елънд. — Не се прави на сърдит само защото съм откровен. Имаме да обсъждаме още неща.

— Като например? — попита Елънд.

— Като например атиума — заяви Сет.

Елънд изглеждаше така, сякаш се бори с раздразнението си. Но все пак седна и започна да се храни. Вин продължаваше да рови в чинията. Но същевременно наблюдаваше незабелязано Сет, войниците и слугите. Сред тях би трябвало да има аломанти — ако успееше да открие кои са, щеше да разполага със сериозно преимущество.

— Хората ти гладуват — продължи Сет. — И ако шпионите ми не са сбъркали, току-що си получил нова порция гладни гърла. Не можеш да издържиш още дълго на обсадата.

— И? — попита Елънд.

— Аз имам храна — отвърна Сет. — Достатъчно — повече, отколкото трябва за армията ми. Консервирана храна, запазена по новия метод, който измислиха по времето на лорд Владетеля. Дълготрайна, не се разваля. Истинско чудо на техниката. Готов съм да разменя с теб част от запасите…

Елънд замръзна, вдигнал вилицата към устата си. После я свали и се засмя.

— Все още ли смятате, че съм взел атиума на лорд Владетеля?

— Разбира се, че е у теб — заяви намръщено Сет. — Къде другаде ще е?

Елънд поклати глава.

— Не е тук, със сигурност.

— Но… слуховете… — почна объркано Сет.

— Бриз ги разпространяваше — отвърна Елънд. — Мислех, че ще се сетите, след като е дошъл при вас. Искаше да ви привлече при стените на Лутадел, за да попречите на Страф да ни атакува.

— Но Бриз направи всичко възможно, за да ми попречи да дойда тук — рече Сет. — Той отричаше тези слухове, опитваше се да насочи вниманието ми в друга посока… — Млъкна, после изведнъж избухна в гръмогласен смях. — А аз си мислех, че е дошъл да шпионира! Май и двамата сме се подценили един друг.

— Виж, предложението за доставка на хранителни припаси е интересно — рече Елънд.

— Готов съм да го изпълня — веднага щом стана ваш крал.

— Те и сега измират от глад — посочи Елънд.

— Нека страданието им тежи на твоята съвест — отвърна Сет сурово. — Виждам, че вече си ме преценил, Елънд Венчър. Мислиш, че съм добър човек. Грешиш обаче. Честността не ме прави по-малък тиран. Изтребил съм хиляди, за да се изкача дотук. Тежестта, която носят на плещите си моите скаа, прави живота им при лорд Владетеля песен. Подсигурил съм се да остана задълго на власт. Ще направя същото и тук.

Настъпи тишина. Елънд се хранеше, Вин само чоплеше храната с вилицата. Ако яденето бе отровено, щеше да е добре поне единият от двамата да може да реагира. Тя все още не беше разкрила аломантите и имаше само един начин да го направи. Изгаси медта и разпали бронз.

Не долови наблизо Меден облак — Сет очевидно не се интересуваше дали някой ще разпознае аломантите сред хората му. Двама от тях горяха пютриум. Не бяха войници, бяха се смесили с прислугата. От съседната стая ги подслушваше Калаено око.

Защо криеха Главорези сред слугите и не разпалваха мед, за да заглушават пулсациите им? Освен това нямаше никакви Усмирители и Размирители. Никой не се опитваше да въздейства на чувствата й. Нито Сет, нито по-младият му помощник горяха каквито и да било метали. Или не бяха аломанти, или се страхуваха да се разкрият. За всеки случай Вин разпали бронз и се приготви да проникне през някой скрит Меден облак, ако открие такъв наблизо. Може би Сет бе оставил няколко явни аломанти, за да отвлече вниманието й от скритите?

Не намери нищо. Успокоена, тя отново почна да рови из чинията. „Колко пъти досега тази моя способност да прониквам през Медни облаци се е оказвала полезна?“ Беше забравила какво е да не можеш да долавяш аломантичните пулсации. Дори само това умение, колкото и да й се струваше лесно, се бе оказало огромно предимство. А лорд Владетеля и неговите инквизитори го бяха владеели от самото начало. Какви ли други техни умения бе пропуснала да разкрие, какви ли тайни си бяха отишли със смъртта на лорд Владетеля?

„Той знаеше истината за Дълбината — помисли Вин. — Трябва да я е знаел. Накрая се опитваше да ни предупреди…“

Елънд и Сет бяха подновили разговора. Защо тя не можеше да се съсредоточи върху проблемите на града?

— Значи нямате и трошичка атиум? — попита Сет.

— Не и такъв, който сме готови да продадем — отвърна Елънд.

— Претърсихте ли целия град?

— Десетина пъти.

— Статуите — досети се Сет. — Може би лорд Владетеля е наредил да претопят метала и да изработят украшения от него?

Елънд поклати глава.

— Помислихме и за това. Статуите не са от атиум, нито са кухи — щяха да са удобно скривалище. Направихме всичко, за което успяхме да се сетим. Може и да го е скрил някъде, но дори металните покриви са изработени от обикновено желязо.

— Кухини, тунели…

— Не открихме. Организирахме патрули от аломанти и те претършуваха целия град. Опитахме каквото ни беше по силите, още малко и щяхме да започнем да копаем дупки в земята. От доста време си блъскаме главите над този проблем.

Сет кимна и въздъхна.

— Значи няма смисъл да те задържам срещу откуп?

Елънд се усмихна.

— Аз дори вече не съм крал. Единственото, което ще спечелите, е да откажете Събора да гласува за вас.

Сет се разсмя.

— Е, тогава май ще трябва да те пусна.

36.

Някога в този склад бяха натрупани оръжия, мечове и брони, разхвърляни в безпорядък по пода, като останки от някакво мистично съкровище. Сейзед си спомни първия път, когато попадна тук, и учудването си от мащабите на подготовката, извършена от Келсайър, без да го сподели с другарите си от групата. С тези оръжия бяха въоръжени бунтовниците в деня на смъртта на Оцелелия, за да могат да превземат града.

Сега оръжията бяха прибрани в арсенала. На тяхно място тук се бяха настанили бежанци, изплашени хорица, увити в одеяла. Имаше съвсем малко мъже, които биха могли да държат оръжие — Страф бе вербувал всички годни за войници насила в армията си. Останалите — слабите, болните, ранените — бяха допуснати в Лутадел, с ясното съзнание, че Елънд няма да ги върне.

Сейзед крачеше между тях, опитваше се да им помага и да ги успокои, доколкото може. Нямаше никакви мебели, дори дрехите вече не достигаха в града. А и търговците отдавна вече бяха вдигнали цените до небесата.

Сейзед коленичи до една разплакана жена, извлече името й от металоема и каза тихо:

— Успокой се, Генедере.

Тя поклати глава. Беше изгубила три деца при атаката на колосите и още две по време на бягството към Лутадел. Сега последното — още бебенце — беше болно. Сейзед взе детето от прегръдките й и провери внимателно симптомите. Нямаше съществена промяна от предния ден.

— Има ли надежда, господарю терисец? — попита Генедере. Сейзед погледна помътнелите очички на детето. Шансовете не бяха никак добри. Но как да й каже такова нещо?

— Докато диша, има надежда, скъпа жено — отвърна той. Ще помоля краля да ти увеличи хранителния порцион — имаш нужда от сили, за да имаш повече мляко. Гледай да го държиш на топло. Стой близо до огньовете и попивай челцето му с мокра кърпа. Освен това малкият се нуждае от повечко течности.

Генедере кимна обезсърчено и взе детето. Сейзед съжаляваше, че не може да й каже нищо обнадеждаващо. Поне десетина различни религии преминаха през главата му. През целия си живот се бе опитвал да накара хората да повярват в неща, различни от лорд Владетеля. Но по някаква причина в този момент не намираше воля да заговори на Генедере за някоя от тези религии.

А беше съвсем различно преди Рухването. Всеки път, когато отваряше дума за религия, Сейзед бе долавял скрита склонност към бунт срещу установения ред. Дори хората да не приемаха това, което им казваше, думите му им разкриваха, че съществуват и други възгледи за света освен налагания от Стоманеното министерство.

Но сега хората нямаше срещу какво да се бунтуват. Пред лицето на страшната мъка, която съзираше в очите на Генедере, той не можеше да заговори за отдавна изчезнали религии и за забравени богове. Ортодоксалните учения нямаше да са лек за болката на тази жена.

Сейзед се премести при следващата групичка.

— Сейзед?

Той се обърна. Не беше забелязал, че Тиндуил е влязла в склада. С настъпването на нощта вратите на голямото помещение бяха затворени и сега само трепкащите фенери хвърляха мъждива светлина. В покрива бяха пробити дупки, през които излизаше пушекът от огньовете, и когато погледна нагоре, Сейзед забеляза, че през тях проникват мъгливи повлекла.

Бежанците рядко гледаха нагоре.

— Цял ден си тук — продължи Тиндуил. В помещението бе доста тихо, като се имаше предвид колко хора са настанени тук. Чуваше се само пукотът на горящи съчки; бежанците лежаха свити под одеялата.

— Има много ранени — каза Сейзед. — Опитвам се да им помогна с каквото мога. Не съм единствен. Кралят прати и други. Лорд Бриз също е тук и Усмирява отчаянието на тези хорица.

Сейзед кимна към близкото кресло. Бриз седеше и се преструваше, че чете. Със сакото и жилетката изглеждаше някак не на място в тази обстановка. Но въпреки това присъствието му казваше нещо забележително, поне според Сейзед.

„Тези нещастни хора — помисли той. — Животът им е бил ужасен под гнета на лорд Владетеля. А сега дори малкото, което са имали, им е отнето“. При това не бяха никак многобройна група — едва четиристотин, спрямо десетките хиляди, обитаващи Лутадел.

Какво щеше да стане, когато складовете за храна се изпразнеха? Носеха се слухове за отровени кладенци, а Сейзед бе дочул, че същото е сполетяло и част от храните. Каква участ очакваше тези хора? Колко дълго щеше да продължи обсадата?

Нещо повече, какво щеше да се случи, когато обсадата приключи? Когато армиите се хвърлят да избиват и плячкосват? Какви нещастия щяха да донесат войниците, докато търсят скрития атиум?

— Ти наистина милееш за тях — отбеляза тихо Тиндуил.

Сейзед се обърна към нея.

— Не толкова, колкото би трябвало, предполагам.

— Така е. Виждам го. Объркваш ме, Сейзед.

— Изглежда, имам дарбата да го правя.

— Виждаш ми се уморен. Къде е бронзовият ти металоем?

Изведнъж Сейзед усети умората. Беше я пренебрегвал досега, но думите на Тиндуил я вдигнаха като приливна вълна, която го заля.

Той въздъхна.

— Използвах част от запаса за бодрост, докато бързах към Лутадел. Нямах търпение час по-скоро да стигна тук… — Спомни си за забравените проучвания. С всички проблеми на града и след пристигането на бежанците нямаше никакво свободно време. Освен това вече беше превел отпечатките. Сега оставаше най-трудната част — да потърси препратки в други творби, ключове за изследванията си. Но сигурно нямаше да има време дори…

Намръщи се, забелязал странното изражение на Тиндуил.

— Е, добре — въздъхна тя. — Покажи ми.

— Какво да ти покажа?

— Това, което си открил. И заради което си пробягал цели две области. Покажи ми го.

Изведнъж Сейзед усети, че му просветва. Изчезна умората, тревогата, дори тъгата.

— С най-голяма радост — каза той.

„Още една добре свършена работа“ — помисли Бриз и се поздрави, докато наблюдаваше двамата терисци, които тъкмо напускаха склада.

Повечето хора, дори благородниците, разбираха погрешно Усмиряването. Смятаха го за нещо като контрол върху ума и дори по-добре запознатите бяха убедени, че е натрапнически акт, отвратителен по своята същност.

Бриз никога не го бе смятал за нещо такова. Усмиряването не беше натрапничество. Ако го определяха така, същото беше и физическата близост с друг човек. Усмиряването, когато се осъществяваше правилно, не беше по-различно от това някоя жена да носи къса рокля или да говори със заповеднически тон. Тоест все действия, които провокират у хората естествена реакция.

Ето например Сейзед. Нима беше „натрапничество“ да се овладее част от страха му, за да може по-успешно да изпълнява задълженията си? Погрешно ли беше да се отнема част от болката му — съвсем мъничко, — за да се справя със страданието на другите?

Тиндуил бе дори по-добър пример. Вероятно някои биха нарекли Бриз натрапник, че се е месил в чувството й за отговорност, че е повлиял на разочарованието й, когато срещна Сейзед. Но Бриз не бе предизвикал чувствата, които разочарованието потискаше. Чувства като любопитство. Уважение. Обич.

Не, ако Усмиряването не беше нищо повече от „контрол на ума“, Тиндуил щеше да се раздели със Сейзед веднага щом двамата излязоха от сферата на неговото влияние. Но Бриз знаеше, че няма да го направи. Налагаше се да бъде взето важно решение и не Бриз щеше да го вземе. Този момент нагряваше от седмици и до него щеше да се стигне с или без Бриз.

Той просто бе ускорил нещата.

Усмихна се доволно и извади джобния си часовник. Имаше още няколко минути и той се облегна назад и изпрати нова вълна на общо Усмирение, за да намали болките и страданията на бежанците. Когато се съсредоточаваше едновременно върху много хора, не можеше да е конкретен във въздействието си — някои щяха да усетят само леко изтръпване, когато вълната преминаваше през тях. Но като цяло групата щеше да се почувства по-добре.

Не четеше книгата. Всъщност не можеше да разбере как Елънд и останалите могат да прекарват толкова много време над книгите. Скучни и досадни вещи. Бриз успяваше да прочете нещо само ако наоколо нямаше никакви хора. Вместо това се върна към прекъснатото си занимание отпреди Сейзед да му привлече вниманието. Оглеждаше бежанците и се опитваше да определи чувствата на всеки от тях.

Това беше другото голямо недоразумение, свързано с Усмиряването. Аломантията не беше и наполовина толкова важна, колкото дарбата да наблюдаваш. Вярно, че лекото докосване оказваше голям ефект. Но Усмиряването не даваше възможност на практикуващия аломант да опознае чувствата на другите. За тях Бриз трябваше да се досети сам.

Всичко опираше до естествените неща. Дори най-неопитният скаа щеше да се досети, че е бил Усмиряван, ако внезапно бъде завладян от неочаквани чувства. Финесът на Усмиряването бе да окуражаваш естествените емоции и същевременно да отслабваш силата на нежеланите. Хората са като бъркотия от чувства — всъщност онова, което наричаха чувства, определяше доминиращата в момента емоция.

Внимателният Усмирител лесно виждаше какво се крие под повърхността и предугаждаше чувствата на другите дори когато те не бяха в състояние да ги разберат — или осъзнаят. Такъв беше случаят със Сейзед и Тиндуил.

„Странна двойка са тези двамата — помисли си Бриз. — Останалите от групата са твърдо убедени, че са врагове и че се мразят. Но омразата рядко създава такова ниво на горчивина и раздразнение. Не, подобни чувства възникват от съвсем различни проблеми. Всъщност Сейзед не трябва ли да е евнух? Хм, какво ли значи всичко това…?“

Мисълта му бе прекъсната от шума на отварящата се врата. Влезе Елънд — и за нещастие го следваше Хам. Елънд бе облякъл една от белите си униформи и дори носеше ръкавици и сабя. Бялото беше важен символ — с толкова много сажди в града човек, облечен в бяло, правеше впечатление. Униформите на Елънд бяха ушити от специална материя, която отблъскваше саждите, но въпреки това се налагаше да ги перат всеки ден. Ефектът си заслужаваше усилията.

Бриз веднага улови емоционалното състояние на Елънд и отбеляза, че бившият крал е леко уморен и по-малко неуверен — макар че второто едва ли имаше значение. Всичко това бе несъмнен резултат от работата на териската. Бриз бе дълбоко впечатлен от способността й да въздейства на хората, особено като се има предвид, че тя дори не беше аломантка.

Остави недокоснати отвращението и съжалението на Елънд — това бяха чувства, напълно съответстващи на тукашната обстановка. Но затова пък потисна леко склонността на Хам да встъпва в спорове, тъй като точно сега не му се занимаваше с подобни неща.

Хората се ободряваха при вида на Елънд, присъствието му им вдъхваше надежда, каквато Бриз не беше в състояние да постигне. Ето, всички си зашепнаха, че кралят е дошъл. Все още го наричаха крал.

— Здравей, Бриз — каза Елънд. — Сейзед тук ли е?

— Преди малко си тръгна.

Елънд изглеждаше някак разсеян.

— Нищо. По-късно ще го намеря. — Той се огледа. — Хам, искам утре да събереш продавачите на дрехи от пазара на улица Кентън и да ги доведеш тук. Нека видят това.

— Може да не им се понрави, Елънд — отвърна Хам.

— Точно на това се надявам. Нека погледнат какво става тук, а после да помислят за цените, които искат. Мога да оправдая растящите цени на храните, заради техния недостиг. Но няма никакъв смисъл да печелиш от дрехите на мръзнещи хора.

Хам кимна, но Бриз не забеляза позата му да издава съгласие. Дали другите си даваха сметка какъв конформист може да е Хам? Той обичаше да спори за разни неща с приятели, но рядко стигаше до заключения във философстването си. Освен това не обичаше да спори с непознати, Бриз намираше това за странно, особено при човек, нает да бие другите. Усмири съвсем леко Хам, за да облекчи тревогата му от срещата с търговците.

— Няма да останеш тук цяла нощ, нали, Бриз? — попита Елънд.

— В името на лорд Владетеля, не, разбира се! Мили човече, имаш късмет, че въобще дойдох тук. Честно, това не е място за благородни господа. Мръсотията, потискащата атмосфера — да не говорим за миризмата!

Хам се намръщи.

— Бриз, все някога ще трябва да се научиш да съчувстващ на страдащите.

— Готов съм още сега, стига да го правя от разстояние, Хамънд.

Хам поклати глава.

— Ти си безнадежден.

— В двореца ли се прибираш? — попита го Елънд.

— Да — отвърна Бриз и отново си погледна часовника.

— Искаш ли да те откараме?

— Дойдох с моя карета.

Елънд кимна, махна на Хам и двамата излязоха, увлечени в разговор за Събора.

На прибиране в двореца Бриз кимна на стражите на портала и Усмири душевното им изтощение. Те видимо се освежиха и загледаха мъглите с подновена бдителност. Нямаше да продължи дълго, но подобни намеси му бяха станали нещо като втора природа.

Беше късно и по коридорите се срещаха съвсем малко хора. Бриз отиде в кухнята и поразвърза лекичко езиците на прислугата. Зад кухнята имаше каменна стаичка с малка маса по средата. Малка уютна столова.

Клъбс седеше, вдигнал болния си крак на пейката срещу себе си. Погледна го навъсено и изсумтя:

— Закъсня.

— Не съм. Ти си подранил — отвърна Бриз и се настани срещу него.

— Все същото — изръмжа Клъбс.

На масата имаше бутилка вино и две чаши. Бриз разкопча жилетката си, въздъхна доволно и си наля. После попита:

— Държиш ли облака?

— Щом съм до теб, винаги.

Бриз се усмихна, отпи глътка и се облегна назад. Макар че напоследък рядко имаше възможност да прилага способностите си, Клъбс беше Задимител. Когато разпалеше мед, всички аломантични способности ставаха невидими за тези, които горят бронз. Но по-важното бе — поне за Бриз, че разпалената мед правеше Клъбс неуязвим за всякаква форма на емоционална аломантия.

— Не виждам защо подобно нещо те радва — отбеляза Клъбс. — Мислех, че обичаш да си играеш с чувствата на другите.

— Така е — потвърди Бриз.

— В такъв случай защо идваш всяка вечер да пиеш с мен?

— Не ти ли допада компанията ми?

Клъбс мълчеше. Това донякъде отговаряше на въпроса. Повечето членове на групата страняха от Клъбс — Келсайър го бе взел в последния момент, тъй като предишният Задимител бе загинал.

— Клъбс, имаш ли изобщо представа какво е това? — попита Бриз. — Да си Усмирител имам предвид.

— Не.

— Изведнъж получаваш невероятен контрол. Фантастично е да можеш да въздействаш на хората около теб, да командваш реакциите им.

— Звучи много примамливо — отвърна безразлично Клъбс.

— Но не забравяй, че това въздейства и на теб. Прекарах много време да наблюдавам хората — да ги Сръчквам, да ги Усмирявам. Това ме промени. Аз вече… не ги възприемам по същия начин. Трудно е да си приятел с някой, когато го виждаш като обект на манипулации.

Клъбс изсумтя.

— Затова значи бягаш от жените.

Бриз кимна.

— Да. Не мога да се сдържам. Непрестанно докосвам чувствата на хората около мен. А когато някоя жена ме обикне… — Как да й повярва, че наистина го обича? Че обичта идва от сърцето й, а не е продукт на неговата аломантия?

Клъбс си наля и каза:

— Доста по-глупав си, отколкото наглеждаш.

Бриз се засмя. Клъбс бе един от малцината, напълно неуязвими за неговото въздействие. Емоционалната аломантия бе безсилна пред него, опитите на Бриз го правеха само по-свадлив. Манипулирането без аломантия също се оказа напразна загуба на време.

Бриз вдигна чашата си към светлината.

— Странно е, че за малко да не се присъединиш към групата заради мен.

— Проклети Уомирители — изсумтя Клъбс.

— Но нали сме безсилни пред теб?

— С аломантията си, да. Но това не е единственият начин, по който хората правят разни неща. Човек винаги трябва да внимава в присъствието на Усмирители.

— Тогава защо идваш всяка вечер да пием?

Клъбс потъна в мълчание и Бриз вече бе готов да приеме, че няма да му отговори. Но накрая той прошепна:

— Ти не си толкова лош, колкото останалите.

— По-откровен комплимент не бях получавал — рече Бриз и гаврътна виното.

— Не позволявай това да те разглези.

— О, късно ми е вече да се разглезвам. Мисля, че Келсайър го направи с неговия план…

Клъбс кимна.

— Какво стана с нас, Клъбс? — попита Бриз. — Присъединих се към групата на Кел заради тръпката. Но така и не разбрах ти защо дойде.

— За пари.

— Ясно. Планът му се провали, армията бе унищожена, а ние останахме. После той загина, а ние пак останахме. Проклетото кралство на Елънд е обречено и ти сам го знаеш.

— Няма да изкараме и месец — рече Клъбс. Не беше само песимизъм, Бриз го познаваше достатъчно добре.

— И въпреки това ето ни тук — подхвърли той. — Прекарах целия ден да успокоявам нещастните скаа с изкланите семейства. А ти цял ден обучаваш войници, които — без твоята помощ — няма да издържат и няколко удара на сърцето срещу опитен противник. За крал си имаме момче, което въобще не си дава сметка колко погрешни са преценките му. Защо?

Клъбс поклати глава.

— Заради Келсайър. Той ни завеща този град и ни накара да се чувстваме отговорни за него.

— Но ние не сме такъв тип хора — възрази Бриз. — Ние сме крадци и измамници. Не би трябвало да ни е еня. Искам да кажа… пропаднах дотам да вдъхвам щастие на прислужниците от кухнята! Още малко и ще започна да се обличам в розово и да се кича с цветя. От мен сигурно ще стане чудесно украшение за празниците.

Клъбс изсумтя, после вдигна чашата си.

— За Оцелелия. Дано ни е познавал по-добре, отколкото ние себе си.

Бриз също вдигна чаша и въздъхна:

— Проклет да е.

Потънаха в мълчание. Разговорите с Клъбс неизменно стигаха до този етап. Но Бриз се чувстваше добре. Усмиряването бе приятно занимание, но си оставаше работа. Дори птиците не могат да летят непрекъснато.

— А, намерих ви!

Бриз отвори очи. На вратата стоеше Алриане. Носеше светлосиня рокля — откъде ли бе взела нов тоалет? Гримът й, естествено, беше безупречен, косата й бе вързана с панделка. Тази дълга руса коса — толкова често срещана на Запад и почти рядкост в Централната област — и тази гъвкава примамлива фигура…

Бриз усети, че в него се надига желание. „Не — заповяда си. — Тя е на половината на твоята възраст. Ти си един дърт мръсник. Мръсник!“

— Алриане — каза той с привидно спокойствие. — Не трябва ли да си в леглото?

Тя завъртя очи и избута краката му, за да се настани на пейката до него.

— Бриз, още няма девет. Аз съм на осемнайсет, не на десет.

„Второто не е далеч от истината“ — помисли си той и отмести поглед, за да се съсредоточи върху нещо друго. Знаеше, че трябва да е силен, че не бива да допуска това момиче до себе си, но не направи нищо, когато тя се плъзна до него и отпи от чашата му.

Той въздъхна и я прегърна. Клъбс само поклати глава и на устните му затрептя едва забележима усмивчица.

— И така — тихо каза Вин, — това отговаря на един въпрос.

— Господарке? — обади се ОреСюр в тъмната стая. Чуваше го добре с подсиления си слух.

— Алриане е аломантка — каза Вин.

— Наистина?

— Да. Размирява чувствата на Бриз, откакто е дошла, и засилва влечението му.

— Странно, че не е усетил.

— Наистина странно — съгласи се Вин. Вероятно не трябваше да се изненадва. Момичето можеше и да е Мъглородна — макар че мисълта как тази розова кукла се носи из мъглите й се стори нелепа.

„Вероятно точно това очаква от мен да си мисля. Не бива да забравям Клис и Шан — нито една от тях не се оказа онази, за която се представяше“.

— Бриз сигурно дори не осъзнава, че чувствата му не са естествени — рече Вин. — Вероятно вече е увлечен по нея.

ОреСюр завъртя глава — кучешката версия на намръщване.

— Зная — съгласи се Вин. — Поне сме сигурни, че той не използва аломантия, за да я съблазни. Но това едва ли е от съществено значение. Клъбс не е кандрата.

— И защо сте толкова сигурна, господарке?

Вин замълча. Клъбс винаги разпалваше мед в присъствието на Бриз — това бе един от редките случаи, в които го правеше. Но не беше никак лесно да се определи кога някой гори мед. В края на краищата, когато горяха металите си, аломантите се озоваваха зад непроницаема завеса.

Само че Вин умееше да прониква през Медни облаци. Можеше да долавя Размиряването на Алриане, дори да усеща леките пулсации, произхождащи от Клъбс — собствения аломантичен пулс на медта, нещо, за което освен нея и лорд Владетеля знаеха едва шепа хора.

— Просто съм сигурна — заяви Вин.

— Щом казвате, господарке — рече ОреСюр. — Но не решихте ли вече, че Демоа е шпионинът?

— Въпреки това исках да проверя и Клъбс. Преди да предприема нещо драстично.

— Драстично?

Вин не отговори. Нямаше почти никакви доказателства, можеше да се уповава единствено на интуицията си и тъкмо тя и подсказваше, че Демоа е шпионин. Начинът, по който се промъкваше онази нощ… очевидната логика на неговия избор… всичко съвпадаше.

Играта ставаше прекалено опасна и деликатна. Нямаше време за бавене.

— Ела — рече тя. — Време е да натикаме Демоа в затвора.

— Какво искаш да кажеш с това изгубих го? — попита Вин.

Слугата се изчерви.

— Съжалявам, милейди. Наблюдавах го, както ми бяхте поръчали — но той излезе на обход. Трябваше ли да го последвам? Нали ме предупредихте да не будя подозрения.

Вин изруга наум. Даваше си сметка, че няма право да се ядосва. „Трябваше още отначало да кажа на Хам“ — помисли си ядосано.

— Милейди, той тръгна само преди няколко минути — рече слугата.

Вин погледна ОреСюр, обърна се и се завтече по коридора. Веднага щом стигнаха прозорец, изскочи в черната нощ. ОреСюр я последва и стъпи безшумно на двора.

„За последен път го видях да се прибира през портала на двореца“ — помисли си тя, докато тичаше през мъглите.

— Капитан Демоа да е минавал оттук? — попита стражите, щом изскочи в озарения от факлите кръг.

Те подскочиха, отначалото стреснати, после объркани.

— Да, лейди Вин — каза един. — Мина на обход само преди една-две минути.

— Сам ли беше?

Те кимнаха.

— Това не ви ли се стори странно?

— Той често излиза сам. Не можем да го разпитваме. В края на краищата той е наш командир.

— Накъде отиде? — попита Вин.

Войникът посочи и Вин хукна нататък, следвана от ОреСюр. „Трябваше да съм по-внимателна. Да наема истински шпиони, които да го държат под око. Трябваше…“

Замръзна. Недалеч пред нея по улицата крачеше самотна фигура. Демоа.

Вин хвърли една монета, изстреля се във въздуха, прелетя високо над него и се приземи на един покрив по-нататък. Той продължи, без да я забележи. Демоа нямаше аломантични способности. Кандрите пък — изобщо.

Вин стоеше приведена, извадила кинжалите, готова да скочи. Но… все още не разполагаше с истинско доказателство.

Онази част от нея, същата, която Келсайър бе променил, си спомни за капитан Демоа такъв, какъвто го познаваше.

„Наистина ли вярвам, че той е кандра? — помисли си тя. — Или по-скоро искам да е кандра, за да не хвърлям подозрението върху най-близките си приятели?“

Демоа продължаваше да крачи по улицата и подсиленият й с калай слух лесно улавяше стъпките му. Зад гърба й ОреСюр излезе на покрива и клекна до нея.

„Не мога да го нападна просто така. По-добре да видя къде отива. Да открия доказателство“. А можеше и да научи и нещо полезно.

Даде знак на ОреСюр и двамата безшумно проследиха Демоа по покривите. Скоро Вин забеляза нещо странно — трепкаща светлина на огън озаряваше мъглите няколко улици по-нататък и превръщаше сградите в зловещи сенки. Демоа вървеше право натам.

„Какво ли означава това…?“

Само с три скока Вин стигна до източника на светлина. В центъра на малък площад гореше огън. Около него се бяха скупчили изплашени скаа, озъртаха се боязливо в мъглата. Вин се изненада. Не беше виждала скаа да излизат в мъглата от нощта на Рухването.

Демоа излезе на площада и поздрави неколцина скаа. На светлината от огъня тя се увери, че е той — или може би кандрата с негово лице.

На площада имаше около двеста души. Демоа понечи да седне направо на калдъръма, но някой дотича със стол. Млада жена му поднесе чаша горещ чай и той й благодари учтиво.

Вин клечеше на близкия покрив. Идваха още скаа, повечето на групи, но имаше и храбреци, излезли в нощта сами.

ОреСюр дойде при нея, погледна надолу и само завъртя глава. Зачакаха.

След малко Демоа стана с димящата чаша в ръка. Хората се скупчиха около него, загърнати в одеялата си.

— Не бива да се боим от мъглите, приятели мои — заговори Демоа. Това не беше гласът на силен водач или свикнал да издава заповеди командир, а по-скоро глас на преживял трудности младеж, все още неуверен, но обаятелен. — Оцелелия ни научи на това — продължи той. — Зная, че ви е трудно да мислите за мъглите, без да си спомните разказите за мъгливите духове и други ужасни случки. Но тъкмо Оцелелия ни даде мъглите. Ето как чрез тях ще запомним и него.

„В името на лорд Владетеля — помисли си изненадано Вин. — Той е един от тях. Член е на Църквата на Оцелелия!“ Сепна се. Но дали тогава бе кандра, или не? Защо й е на кандра да се среща с тези хора? Но… защо ще го прави и Демоа?

— Зная, че ви е трудно без Оцелелия — продължаваше Демоа. — Страхувате се от армиите отвън. Повярвайте ми, разбирам ви добре. Зная, че всички вие страдате от тази обсада. Не съм сигурен дали трябва да се опитвам да ви успокоявам. Не сте забравили, че Оцелелия също е преживял много изпитания — смъртта на жена му, каторжния живот в Хатсинските ями. Но се е справил. Това е най-важното, нали? Трябва да продължаваме, колкото и трудно да става. Защото накрая ние ще победим. Също като него.

Не приличаше по нищо на скаа проповедниците, които бе виждала Вин. Келсайър бе избрал страстен, вдъхновен човек да основе религията му — по-точно да разпали революцията, от която бе произлязла тази религия. Келсайър бе избирал водачи, които са в състояние да разпалят душите на последователите си, да ги подтикнат към въстание.

Демоа беше съвсем различен. Не викаше, а говореше спокойно. Но въпреки това хората го слушаха. Седяха на камъните около него и го гледаха с надежда. Дори със страхопочитание.

— А лейди Наследницата? — попита един. — За нея какво ще кажете?

— Лейди Вин носи голяма отговорност — отвърна Демоа. — Виждате как тази тежест я привежда, колко й е трудно да понася проблемите на нашия град. Тя е пряма жена и според мен не й се нрави политиканстването в Събора.

— Но ще ни пази, нали? — попита друг.

— Да — отвърна Демоа. — Мисля, че ще ни пази. Понякога ми се струва, че е по-силна дори от Оцелелия. Нали знаете, че е бил Мъглороден едва от две години? Е, тя ще разполага с много повече време.

Вин сви устни. „Все тези приказки. Отначало, когато говорят за мен, изглеждат спокойни и разумни, но после…“

— Някой ден тя ще ни донесе мир — каза Демоа. — Наследницата ще ни върне слънцето, ще спре сипещите се сажди. Но трябва да се борим. Оцелелия посвети живота си на това да унищожи лорд Владетеля и да ни освободи. Каква ще е вашата благодарност, ако избягаме, когато градът е обкръжен от две армии? Идете и кажете на своите представители в Събора, че не желаете лорд Сет и дори лорд Пенрод да са ваши крале. Гласуването ще протече в един ден и трябва да сме сигурни, че ще бъде избран подходящият човек. Оцелелия избра Елънд Венчър и него трябва да следваме.

„Виж, това е нещо ново“ — помисли си Вин.

— Лорд Елънд е слаб — обади се някой. — Той няма да ни защити.

— Лейди Вин го обича — обясни Демоа. — Тя не би обикнала слаб човек. Пенрод и Сет се отнасят към вас, както се отнасяха навремето към всички скаа, и затова ви се струват силни. Но това не е сила, а потисничество. Не бива да позволяваме да ни се случи отново! Трябва да вярваме в избора на Оцелелия!

Вин усети, че напрежението бавно я напуска. Дори Демоа да беше шпионин, тази нощ нямаше да й даде доказателство за това. Тя прибра кинжалите. Огънят долу пукаше и хвърляше искри в тъмнината, а Демоа продължаваше да говори с тихия си успокояващ глас. Да разказва на хората за Келсайър.

„Това дори не е религия — мислеше си Вин, заслушана в думите му. — Теологията е съвсем опростена — нищо общо със сложните вероизповедания, за които ми е разказвал Сейзед“.

Демоа се придържаше към най-основните принципи в живота. Описваше Келсайър като модел за подражание, говореше за това, че човек трябва да оцелява, да се бори с трудностите. Вин осъзнаваше, че тъкмо такива прями и откровени думи ще стигнат до сърцата на слушателите. Хората имаха само две възможности: да се борят или да се предадат. Учението на Демоа им даваше смисъл в живота.

Скаа не се нуждаеха от ритуали, молитви или канони. Поне засега. Те нямаха почти никакъв опит с религията, дори се страхуваха от нея. Но колкото повече слушаше Вин, толкова по-добре разбираше Църквата на Оцелелия. Тя им даваше тъкмо това, от което се нуждаеха и което вече познаваха — живот, изпълнен с трудности, но въздигнат до едно по-високо, озарено от оптимизъм ниво.

При това учението на Демоа все още бе в период на развитие. Обожествяването на Келсайър бе нещо, което Вин бе в състояние да разбере и да си обясни, също както и своето. Но откъде Демоа бе измислил тези обещания, че тя ще върне слънцето и ще спре саждопадите? Как можеше да проповядва за зелени треви и синьо небе, да описва свят, познат само от някои древни апокрифни текстове?

Демоа говореше за един многоцветен и красив свят — за място забравено, което е трудно дори да си представиш, и същевременно прекрасно само по себе си. Цветята и зелените растения бяха странни и чужди за тези хора, дори Вин срещаше затруднения да си ги представи, въпреки че Сейзед й бе разказвал за тези неща.

Демоа описваше пред скаа рая. Трябваше да е нещо напълно откъснато от ежедневието, защото земният свят не беше свят на надежда. Не и когато наближава зимата, градът е обсаден, а властта всеки момент ще падне.

Демоа вече се готвеше да приключва. Вин все още не знаеше какво да си мисли. Допреди малко бе почти сигурна, че Демоа е шпионинът, но сега не бе така уверена. Вярно, че бе излязъл сам през нощта, но тя виждаше с очите си причината за това. Една кандра не би се занимавала с подобни неща, нали.

„Не е той — рече си тя. — Или пък ако е той, няма да е никак лесно да го разоблича“. Намръщи се, завладяна от отчаяние. Накрая въздъхна и тръгна към другия край на покрива. ОреСюр я последва.

— Когато Келсайър ти каза да вземеш тялото му — попита Вин, — обясни ли ти какво иска да говориш на хората?

— Господарке? — попита ОреСюр.

— Нали те е накарал да се появиш, сякаш той е възкръснал от гроба.

— Да.

— Е, каза ли ти какво трябва да говориш?

ОреСюр сви рамене.

— Съвсем простички неща, господарке. Обясних им, че е настъпил моментът за въстание. Казах им, че аз — Келсайър — съм се върнал да им вдъхна вяра в победата.

„Аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата“. Последните думи на Келсайър, произнесени право в очите на лорд Владетеля.

Аз съм надеждата.

Какво чудно, че тази идея се бе превърнала в основа на една религия, създадена около него?

— А учил ли те е на неща като тези, които сега говореше Демоа? Че саждопадите ще спрат и слънцето отново да стане жълто?

— Не, господарке.

— Така си и мислех. — Вин чу стъпки откъм улицата, надзърна над ръба на покрива и видя, че Демоа се връща към двореца.

Спусна се на земята зад него. За нейна изненада той я чу и се обърна, положил ръка на дръжката на фехтоваческото бастунче.

— Спокойно, капитане — рече тя.

— Лейди Вин? — изненадано възкликна той.

Тя кимна и се доближи, за да може да я разгледа по-добре.

— Не знаех, че членуваш в Църквата на Оцелелия.

Той сведе поглед. Макар че беше поне с две глави по-висок от нея, изглеждаше сякаш се е смалил.

— Аз… съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.

— Няма нищо. Свърши добра работа на площада. Елънд ще се радва да научи, че си му верен.

Демоа вдигна глава.

— Трябва ли да му казвате?

— Капитане, той е длъжен да знае на кои хора може да се уповава. Защо искаш да си премълча?

Демоа въздъхна.

— Аз само… не искам другите да си мислят, че излизам нощем да насърчавам скаа. Хам смята, че да се проповядва за Оцелелия е глупаво, а лорд Бриз заяви, че единствената цел на църквата е да прави хората по-овчедушни.

Вин го разглеждаше в мрака.

— А ти наистина вярваш, нали?

— Да, милейди.

— Но ти познаваше Келсайър. Беше с нас почти от началото. Знаеш, че той не е бог.

Демоа вдигна глава и я погледна почти предизвикателно.

— Той умря, за да свали лорд Владетеля.

— Това не го прави божествен.

— Той ни научи да оцеляваме и да се надяваме.

— Ти си оцелявал и преди. Хората са имали надежда и преди да хвърлят Келсайър в Ямите.

— Не като нас сега. Освен това у него имаше сила, милейди. Усещах я.

Вин се замисли. Спомняше си тази история — Келсайър бе използвал Демоа като пример пред бойците, бе насочвал ударите му с аломантия срещу по-силен противник, за да им внуши, че му е придал свръхестествени сили.

— О, сега и аз зная малко за аломантията — похвали се Демоа. — Но… в онзи ден усещах, че той насочва острието. Усещах, че го Тласка. Усещах, че ме използва, превръща ме в нещо повече, отколкото съм. Понякога ми се струва, че все още го усещам. Да укрепва ръката ми, да води острието…

Вин се намръщи.

— Спомняш ли си кога за първи път се срещнахме?

Демоа кимна.

— Да. Дойдохте в пещерите, където се криехме, след като разбиха армията. Аз бях на пост. Знаете ли, милейди, дори тогава бях сигурен, че Келсайър ще се върне. Знаех, че ще дойде да поведе тези, които са му били верни. Да ни върне в Лутадел.

„Той отиде в пещерите, защото аз го накарах. Ако не го бях спряла, щеше сам да се нахвърли срещу цяла армия“.

— Разбиването на армията беше изпитание — продължи Демоа, загледан в мъглите. — Както и сега… тези армии, обсадата… За да видим дали ще оцелеем.

— А саждите? — попита Вин. — Кой ти е казал, че трябва да спрат да се сипят от небето?

— Оцелелия го разказваше, не помните ли?

Вин поклати глава.

— И други хора го казват — добави Демоа. — Трябва да е истина. И всичко останало също — жълтото слънце, синьото небе, растенията…

— Добре, но къде си чул за тези неща?

— Не помня, милейди.

„И къде си чул, че аз съм тази, която ще ги върне?“ — помисли тя, но по някаква причина не намери сили да произнесе гласно въпроса. Въпреки това знаеше отговора: Демоа нямаше представа. Слуховете се разпространяваха бързо. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до първоизточника.

— Връщай се в двореца — каза Вин. — Ще трябва да разкажа на Елъвд какво съм видяла, но ще го помоля да не го споделя с останалите от групата.

— Благодаря, милейди — каза Демоа, поклони се, обърна се и се отдалечи забързано. Миг по-късно Вин чу зад гърба си тихо тупване — ОреСюр бе скочил на улицата.

— А бях сигурна, че е той — рече Вин.

— Господарке?

— Кандрата — поясни Вин и кимна към изчезващия в мрака Демоа. — Мислех си, че съм го разкрила.

— А сега?

Тя поклати глава.

— Същото е като при Доксон — струва ми се, че Демоа знае твърде много, за да е фалшив. Изглежда ми съвсем… истински.

— Моите побратими…

— Са доста умели — добави с въздишка Вин. — Да, зная. Но няма да го арестуваме. Не и тази нощ. Ще го държим под око, но вече не мисля, че е той.

ОреСюр кимна.

— Хайде — подкани го тя. — Да видим какво прави Елънд.

37.

Сейзед погледна към завесата на прозореца и забеляза колебливите лъчи, които се опитваха да проникват през цепнатините. „Нима вече е сутрин? — учуди се той. — Работили сме цяла нощ?“ Струваше му се почти невъзможно. Не беше съхранявал бодрост, ала се чувстваше съвсем буден — по-жизнен от много дни насам.

Тиндуил седеше в креслото до него. Бюрото на Сейзед бе отрупано с разпилени листа около двете мастилници и подострените пера. Нямаше книги — Пазителите не използваха печатен текст.

— Ах! — възкликна Тиндуил, взе едно перо и почна да пише. Тя също не изглеждаше уморена, но пък вероятно бе черпила сили от бронзовия си металоем.

Сейзед я наблюдаваше как пише. Изглеждаше подмладена — не беше виждал подобен ентусиазъм на лицето й отпреди десет години, когато размножителните инспектори най-после я оставиха на мира. Денят, когато тя най-сетне се присъедини към Пазителите. Тъкмо Сейзед бе този, който й прехвърли всички познания, натрупани за трите десетилетия на нейното принудително майчинство.

Не й трябваше много време, за да си намери място в Синода. Но дотогава Сейзед вече беше прокуден от техните редици.

Тиндуил приключи с писането и каза:

— Има една част от биографията на крал Уеднегон… Той е бил сред последните управници, възправили се с оръжие в ръка срещу лорд Владетеля.

— Зная кой е — рече Сейзед и се усмихна.

Тя го погледна.

— Разбира се. — Очевидно не беше свикнала да работи с човек, който съхранява също толкова познания, колкото и тя. Побутна листа към Сейзед — макар той да разполагаше с точни препратки и бележки, щеше да е по-бързо да прочете указания пасаж, отколкото да го издири в медните металоеми.

Сейзед бавно кимна и попита:

— С каква част от този текст разполагаме?

— Не е голяма. Шест, почти седем страници. Това е единственото място, където се споменава Дълбината.

Сейзед помълча известно време, загледан в написаното. Накрая вдигна очи към Тиндуил.

— Смяташ, че лейди Вин е права, нали? Че Дълбината е била мъгла.

Тиндуил кимна.

— Съгласен съм — рече Сейзед. — Ако не друго, това, което сега наричаме Дълбината, е касаело някаква промяна в мъглата.

— Ами аргументите ти отпреди?

— Бяха оборени — рече Сейзед, загледан в листа. — От думите ти и от моите изследвания. Макар че не ми се ще да е вярно, Тиндуил.

Тя повдигна вежди.

— Готов си отново да предизвикаш Синода, за да изучаваш нещо, в което дори не си склонен да вярваш?

Той я погледна в очите.

— Има разлика между това да се боиш от нещо и да го желаеш. Завръщането на Дълбината може да ни донесе гибел. Не искам това да се случи, но и не бих пропуснал възможността да открия истината.

Тиндуил отмести очи.

— Сейзед, не вярвам, че това може да ни унищожи. Признавам, ти направи голямо откритие. В архивите на Куаан има много важни неща. Изглежда, Дълбината наистина е в родство с мъглите и ако е така, то представите ни за Възнесението на лорд Владетеля са силно преувеличени.

— Ами ако мъглите набират сила? — попита Сейзед. — Ако с убийството на лорд Владетеля сме премахнали силата, която ги сдържа?

— Нямаме никакви доказателства, че мъглите излизат денем — посочи Тиндуил. — А за възможността да убиват хора разполагаме само с непотвърдени сведения.

Сейзед — едва сега забеляза, че без да иска, е смачкал изписания от Тиндуил лист — отвърна:

— Да, така е.

Тя въздъхна.

— Сейзед, защо никога не се защитаваш?

— За каква защита говориш?

— Трябва да има някаква. Извиняваш се и молиш за прошка, но въпреки това не променяш поведението си! Не си ли си помислял, че ако беше по-открит, досега навярно щеше да ръководиш Синода? Прогониха те, защото отказа да представиш аргументи в своя защита. Ти си най-разкаяният бунтовник, когото съм срещала.

Сейзед не отговори. Виждаше тревогата в очите й. Тези красиви очи. „Глупави мисли — рече си. — Винаги си го знаел. Някои неща са предназначени за други, не за теб“.

— Прав беше за лорд Владетеля, Сейзед — продължи Тиндуил. — Може би останалите щяха да те последват, ако беше малко по-… настоятелен.

Сейзед поклати глава.

— Не съм като мъжете от твоите биографии, Тиндуил. Дори не съм истински мъж.

— Ти си по-добър мъж от тях, Сейзед — тихо каза Тиндуил. — И точно това ме дразни — че не мога да разбера защо.

Замълчаха. Сейзед се надигна, отиде до прозореца и дръпна завесите. След това изгаси лампата.

— Днес заминавам — каза Тиндуил.

— Заминаваш? Армиите може да не те пуснат.

— Не смятам да се промъквам през тях, Сейзед. Смятам да ги навестя. Дадох каквото е нужно на младия Венчър, сега ще направя същото и за неговите противници.

— А. — Сейзед въздъхна. — Разбирам. Трябваше да се сетя и сам.

— Съмнявам се, че те ще се вслушат като него. Венчър е чудесен човек.

— И чудесен крал — добави Сейзед.

Тиндуил не отговори. Гледаше към масата — отрупана с листа, забележки, изтеглени от металоемите, изписани и препрочетени.

„За какво беше тази нощ? Нощ на изследвания, на споделяне на мисли и на открития?“

Тиндуил все още беше красива. Леко прошарена кестенява коса, дълга и права. Лице, белязано от трудностите на преживяното, но с ясен поглед. И тези очи… проницателни, издаващи познание и обич, каквито притежаваха само Пазителите.

„Не бива да мисля за тези неща — каза си Сейзед. — Те не са от значение. Никога не са били“.

— Щом трябва, върви — каза на глас.

— Ето, че пак отказваш да спориш.

— Какъв е смисълът да спорим? Ти си мъдър и решителен човек. Вероятно следваш собствената си съвест.

— Понякога хората са твърдо решени да следват избора си само защото не им се предлага друг.

Сейзед я гледаше. В стаята цареше тишина, само от двора долитаха приглушени шумове. Тиндуил седеше, озарена от слънчевата светлина, и наметалото й сякаш пламтеше. Тя сякаш се опитваше да му внуши нещо, нещо, което никога не бе очаквал да чуе от нея.

— Ще ти призная, че съм объркан — рече той и бавно се отпусна на стола. — А какво става с дълга ти на Пазител?

— Също е много важен — призна тя. — Но понякога се допускат… изключения. Тази отпечатка, която носиш… вероятно заслужава по-задълбочени изследвания, преди да си тръгна.

Сейзед я гледаше и се опитваше да разчете погледа й.

„Какво чувствам?“ — запита се той. Нима беше само объркан? Или слисан?

Изплашен?

— Тиндуил, не мога да бъда това, което искаш — каза той. — Аз не съм мъж.

Тя махна небрежно с ръка.

— Сейзед, през последните няколко десетилетия имах предостатъчно „мъже“. Изпълних дълга си към териския народ. Мисля, че за известно време бих искала да си почина. Донякъде дори се отвращавам от терисците, от това, което ми направиха.

Той понечи да заговори, но тя го спря.

— Зная, Сейзед. Съгласих се да изпълнявам този дълг и смятам, че се справих добре. Но през всичките тези години не можах да разбера защо Пазителите упорито поддържат статута ни на покорен народ. Видях само един човек, който подтикваше Синода към активни действия. Докато те обмисляха как да запазят инкогнито, един човек искаше да нападне. Докато те се чудеха как да се справят с разплодителните инспектори, един човек готвеше свалянето на Последната империя. И когато се върнах при народа си, открих, че този човек продължава борбата. Сам. Осъден, задето общува с престъпници и крадци, той безропотно бе приел наказанието си. — Тя се усмихна. — И този човек продължи така, докато ни дари свободата.

Тя го улови за ръката. Сейзед я гледаше с широко отворени очи.

— Сейзед, мъжете, за които съм чела — заговори отново тихо Тиндуил, — никога не са седели кротко и не са търсели най-добрите начини да се скрият. Те са се борили, търсили са победата. Понякога са били безразсъдни, други пък са ги наричали глупци. Но въпреки това в решителни моменти те са били хората, които са променяли света.

Слънцето огря цялата стая. Тиндуил пусна ръката му и сплете пръсти в скута си. Изглеждаше някак… разтревожена. Виждал ли я бе досега такава? Тиндуил бе силна жена, вероятно най-силната, която познаваше. Невъзможно бе да забелязва уплаха в очите й.

— Сейзед, искам да чуя някаква причина — прошепна тя.

— Аз… много ще се радвам, ако останеш — промълви той и положи ръка върху нейните.

Тиндуил повдигна вежди.

— Остани — повтори той. — Моля те.

Тиндуил се усмихна.

— Добре — ето, че ме убоди. Хайде сега да се върнем към нашето изследване.

Елънд крачеше по обляната от утринната светлина стена. Сабята му потракваше по каменните плочи.

— Почти приличаш на крал — отбеляза един глас.

Елънд се обърна. Хам тъкмо изкачваше последните стъпала.

Въздухът беше студен и свеж. Наближаваше зима. Вероятно дори бе започнала. Хам нямаше наметало — беше по вечния си елек, панталони и сандали.

„Интересно дали някога е усещал студ — помисли си Елънд. — Пютриумно горене. Каква изумителна дарба“.

— Казваш, че почти приличам на крал — каза той и тръгна по стената, а Хам забърза след него. — Изглежда, дрехите, ушити по идея на Тиндуил, вършат чудеса.

— Нямах предвид дрехите. Говорех за изражението ти. Откога си на стената?

— От часове — отвърна Елънд. — Как ме откри?

— Войниците — обясни Хам. — Те виждат в теб своя военачалник. Видели са те, че си тук, а когато си наблизо, видимо се стягат, дори гледат оръжията им да са лъснати, в случай че се спреш да ги провериш.

— Не знаех, че прекарваш толкова време с тях — каза Елънд.

— О, не съм твърдял подобно нещо. Но наистина гледам да ги навестявам колкото се може по-често. Не бива само да се преструвам на техен командир. Келсайър открай време искаше да стана генерал — мисля, че дълбоко в себе си смяташе, че когато си приятел с хората, не можеш да ги командваш. Вероятно е бил прав — хората се нуждаят от водачи. Просто не държа да съм един от тях.

— Аз пък държа — рече Елънд и сам се изненада от думите си.

Хам сви рамене.

— И вероятно това е добре. В края на краищата си крал.

— Донякъде.

— Все още носиш корона.

Елънд кимна.

— Да. Мисля, че е редно да го правя. Може да звучи глупаво — все пак я нося съвсем отскоро. Но хората имат нужда да знаят, че някой все още ги командва. Поне за още няколко дни.

Продължиха по стената. В далечината Елънд различи нарастваща сянка — третата армия бе пристигнала по дирите на прокудените бежанци. Съгледвачите не знаеха какво е забавило колосите толкова много. Обяснението донякъде се криеше в тъжния разказ на селяните.

Колосите не бяха атакували нито Страф, нито Сет. Вместо това се бяха разположили на лагер. Изглежда, Джастис разполагаше с достатъчна власт над тях, за да ги държи кротки. И така те се бяха присъединили към обсадата — още едно чудовище, очакващо своята плячка.

„Когато не можеш да имаш едновременно свобода и безопасност, кое ще избереш?“

— Изглеждаш малко изненадан от мисълта, че искаш да командваш — рече Хам.

— Просто досега не бях давал израз на това желание — отвърна Елънд. — Звучи ми някак… арогантно. Искам да съм крал. Не желая друг да заеме този пост. Нито Пенрод, нито Сет… никой. Този пост е мой. Градът е мой.

— Ел, не зная, дали „арогантен“ е точната дума — рече Хам. — Защо искаш да бъдеш крал?

— За да защитавам хората — отвърна Елънд. — Да им осигуря безопасност и права. И освен това да се уверя, че благородниците няма да се прехвърлят от другата страна на барикадата.

— Това не е арогантност.

— Напротив, Хам. Арогантност е, но е напълно оправдана. Не мисля, че човек може да води другите, ако не я притежава. Всъщност, струва ми се, че тъкмо това ми липсваше по време на досегашното ми управление. Арогантност.

— Самоувереност.

— Точен израз и с почти същата идея — съгласи се Елънд. — Мога да се погрижа по-добре за хората си от мнозина други. Трябва само да открия начина, по който да го докажа.

— Ще се справиш.

— Ти си оптимист, Хам.

— Ти също. Елънд се засмя.

— Така е. Но тази работа ме променя.

— Ако искаш да я задържиш, трябва да се върнем към нашето изследване. Остава ни само един ден.

Елънд поклати глава.

— Хам, прочетох всичко, което ми е нужно. Не смятам да се възползвам от закона и затова няма смисъл да търся вратички в него или да изучавам още книги в търсене на вдъхновение, което няма да ми свърши работа. Трябва ми време, за да помисля. Така че нека се поразходим още малко.

Елънд забеляза в далечината вражески войници, около които се вдигаше прахоляк, махна на един от хората си в попита:

— Какво става там?

Войникът засенчи очи и погледна.

— Прилича ми на поредната схватка между войниците на Сет и Страф, ваше величество.

Елънд повдигна вежди.

— Това често ли се случва?

Войникът сви рамене.

— Напоследък зачести. Обикновено е между патрулни отряди, когато се срещат на ничия земя. При отстъпването винаги оставят по няколко трупа. Нищо особено, ваше величество.

Елънд кимна и го освободи. „Очевидно между армиите съществува напрежение. На войниците сигурно им е омръзнала обсадата, още повече с наближаващата зима“.

Пристигането на колосите само щеше да влоши нещата. Ако успееха да разпалят тази вражда, Страф и Сет може би щяха да преминат към директна атака. „Да имах още съвсем малко време“ — помисли си Елънд, докато крачеше по стената заедно с Хам.

Но първо трябваше да си върне трона. Без властта, която той му осигуряваше, не можеше да направи нищичко.

Проблем, който не му даваше покой.

Нещо друго привлече вниманието му — този път от отсамната страна на стената. Хам беше прав — войниците наистина се изпъваха и заставаха мирно, когато ги наближаваше. Козируваха му и той им кимаше, положил ръка на дръжката на сабята, както го беше учила Тиндуил.

„Ако задържа трона, ще е благодарение на тази жена“ — помисли Елънд. Разбира се, тя щеше да го скастри за подобна мисъл. Щеше да му каже, че е задържал трона, защото го заслужава — защото е крал. Че промяната му се дължи на вътрешни резерви, използвани от него, за да преодолее затрудненията.

Не беше сигурен дали някога ще повярва на подобни аргументи. Но при последния им урок отпреди два дни — по някакъв начин той се досещаше, че е последен, — тя му каза нещо много важно. Че няма само един модел за крал. Че той няма да е като кралете от миналото, нито като Келсайър.

Че ще бъде Елънд Венчър. Че е задълбал надълбоко във философските познания и следователно ще го запомнят като учен и просветител. Че е най-добре да се възползва от това предимство, инак може въобще да не го запомнят. Че нито един крал не е признал своите слабости, но затова пък никой не е пропускал да подчертава силата си.

„А коя е моята сила? — зачуди се той. — Защо точно аз трябва да управлявам този град?“

Да, той беше учен — и оптимист, както отбеляза Хам. Не беше майстор на фехтовката, макар че уменията му се подобряваха. Не беше забележителен дипломат, въпреки че срещите със Страф и Сет показваха, че може да се справя.

Какъв беше всъщност? Благородник, който обича скаа. Винаги го бяха интересували, дори преди Рухването — преди да се запознае с Вин и останалите. Откакто се помнеше, търсеше начин да докаже, че скаа с нищо не се различават от благородниците. Звучеше идеалистично, дори превзето, но беше самата истина — преди Рухването интересът му към тях бе по-скоро академичен. Те бяха непознати и следователно екзотични и интригуващи.

Той се усмихна. Какво ли щяха да си помислят работниците от плантациите, ако някой им каже, че са „екзотични“?

Но после дойде Рухването — бунтът, предсказан от неговите любими книги и от теориите, се превърна в реалност. Сега вече възгледите му не бяха само академични абстракции. Той вече познаваше добре скаа — не само Вин и хората от групата, но и мнозина работници и прислужници. Видя как в душите им се заражда надежда. Видя пробуждането на тяхното самоуважение, оценяването на собствените им качества и това го ентусиазира.

Не смяташе да ги изоставя.

„Ето какъв съм — каза си Елънд и спря. — Идеалист съм. Мелодраматичен идеалист, който въпреки книгите и познанията си е неспособен да се превърне в истински благородник“.

— Какво има? — попита го Хам и го изгледа подозрително.

— Хрумна ми една идея — засмя се Елънд.

38.

„Как може да изглежда толкова уверен, когато аз се чувствам неспокойна?“ — помисли си Вин, изправена до Елънд. Залата на Събора вече се изпълваше с хора. Този път бяха дошли по-рано: Елънд, изглежда, бе решил да посрещне всички членове лично.

Днес щеше да е гласуването за новия крал.

Вин и Елънд стояха на подиума и кимаха на влизащите членове на Събора. Пейките в залата вече бяха пълни със зрители. Първите няколко реда както обичайно се пазеха от стражници.

— Днес си много красива — каза Елънд.

Вин повдигна рамене. Беше облякла бяла рокля и бе загърнала раменете си с полупрозрачна наметка. Като всички нейни тоалети, и тази рокля бе ушита така, че да не спира движенията й и същевременно да е в тон с облеклото на Елънд. Нямаше накити, но бе поставила в косата си няколко дървени шноли.

— Странно колко бързо пак свикнах да нося рокли.

— Доволен съм от промяната — отбеляза Елънд. — Не че не те харесвам с панталоните и блузата, но… сега също си ти. Онази част от теб, която помня от баловете, когато почти не се познавахме.

Вин се усмихна замечтано и го погледна.

— Така и не танцува с мен.

— Съжалявам — отвърна той и я докосна по ръката. — Напоследък нямахме много време един за друг, нали?

Вин кимна.

— Ще се помъча да го поправя — обеща Елънд. — Веднага щом приключа с тази бъркотия и си върна трона, ще отделя повече време за нас двамата.

Вин кимна, после извъртя рязко глава. Един от членовете на Съвета се приближаваше към тях.

— Много си нервна — отбеляза тихо Елънд. — Повече от обичайното. Да не съм пропуснал нещо?

Вин поклати глава.

— Не зная.

Елънд поздрави приближилия се представител на скаа със здраво ръкостискане. Вин остана до него, но настроението й вече не беше същото. „Какво ме тревожи?“

Залата беше претъпкана — всички искаха да станат свидетели на днешните събития. Елънд бе принуден да постави постове при вратите, за да поддържат реда. Но не само тълпата я изнервяше. Имаше странното усещане, че всичко това е нередно. Хората се стичаха като лешояди, подушили мърша.

— Не бива да е така — промълви тя и дръпна Елънд за ръката. — Властта не може да се сменя с речи от подиума.

— Само защото не е ставало преди не значи, че не може да става сега — отвърна той.

Вин поклати глава.

— Елънд, имам подозрения. Сет ще предприеме нещо неочаквано, може би и Пенрод. Хора като тях няма да седят със скръстени ръце, докато се решава съдбата им.

— Зная — отвърна Елънд. — Но те не са единствените, които могат да устройват изненади.

Вин го погледна учудено.

— Да не си намислил нещо?

— Аз… всъщност двамата с Хам снощи измислихме нещо. Малък план. Опитах се да ти разкажа за него, но не намерих подходящ момент. Трябваше да действаме бързо.

Вин се намръщи, доловила тревогата му. Понечи да каже нещо, но млъкна и надзърна в очите му. Изглеждаше леко засрамен.

— Какво има?

— Ами… става въпрос донякъде за теб и твоята репутация. Смятах да ти поискам разрешение, но…

Полазиха я тръпки. Зад тях и последният член на Събора зае мястото си и Пенрод се надигна, за да обяви началото на заседанието. Погледна към Елънд и се покашля.

— Виж, сега нямам време да ти обясня — заговори припряно Елънд. — Но наистина не е нещо особено — може дори да не ми осигури достатъчно гласове. Все пак ще се опитам. Нищо няма да се промени, ще видиш. Имам предвид между нас.

— Какво си намислил?

— Лорд Венчър? — каза високо Пенрод. — Готов ли сте да започнем заседанието?

Възцари се тишина. Вин и Елънд стояха в средата на подиума, между катедрата и столовете на членовете. Тя го гледаше, изпълнена с нарастваща уплаха, объркване и подозрение, че по някакъв начин я е предал.

„Защо не ми каза? — помисли си. — Как може да съм готова, ако не знам какво планирате? И… защо ме гледаш така?“

— Съжалявам — промълви Елънд и тръгна към мястото си.

Вин остана сама пред публиката. Навремето това щеше да я притесни. Но вече не.

Тръгна към мястото си. Хам не беше там. Вин се намръщи и се огледа. Забеляза го сред публиката, седнал при малка група скаа. Хората до него разговаряха тихо и оживено, но дори с помощта на калая тя не можа да различи думите им поради шума в залата. Бриз и неколцина войници на Хам се бяха разположили най-отзад. Бяха твърде далеч, за да са част от плана на Елънд.

Тя смръщи вежди, нагласи роклята си и седна. Не се бе чувствала толкова безпомощна, откакто…

„От онази нощ преди повече от година, когато най-сетне разбрахме какъв е бил истинският план на Келсайър. И когато всичко около мен се срина“.

Вероятно това беше добър знак. Дали Елънд не бе измислил в последния момент някой наистина гениален политически ход? Нямаше значение, че не го е споделил с нея — тя и без това вероятно нямаше да схване правната част.

„Но… преди той винаги споделяше плановете си с мен“.

Пенрод вече откриваше заседанието — многословно както винаги. Сет седеше на предната пейка на публиката, заобиколен от двайсетина войници, и изглеждаше спокоен и доволен. Съвсем оправдано. Очакваше се той да спечели.

Но какво ли бе намислил Елънд?

„Пенрод ще гласува за себе си — помисли Вин. — Също и Елънд. Остават двайсет и два гласа. Търговците подкрепят Сет, както и повечето скаа. Боят се от армията му. Остават благородниците. Някои от тях ще гласуват за Пенрод — той е най-влиятелният аристократ в града и мнозина членове на Събора поддържат тесни връзки с него. Но дори да го подкрепят половината от благородниците — което вероятно няма да стане, — Сет пак ще спечели. Достатъчни са му две трети от гласовете, за да грабне короната“.

Осем търговци, осем скаа. Шестнайсет души на страната на Сет. Победата му беше сигурна. Какво можеше да направи Елънд?

Пенрод най-сетне приключи встъпителното си слово и каза:

— Но преди да преминем към гласуването, ще предоставя на кандидатите възможност за последно обръщение, стига да го пожелаят. Лорд Сет, ще бъдете ли така добър да говорите пръв?

Сет поклати глава.

— Вече казах, каквото имах да казвам, Пенрод. Обещах и заплаших. Всички тук знаете, че трябва да гласувате за мен.

Вин се намръщи. Изглеждаше толкова уверен в себе си. Но въпреки това… Тя огледа тълпата и погледът й се спря върху Хам, който говореше с капитан Демоа. До тях седеше един от хората, които я бяха проследили на пазара. Свещеник на Оцелелия.

Вин бавно плъзна поглед по редовете. Представителите на скаа изглеждаха разтревожени. В този момент Елънд стана и тръгна към катедрата. Беше възвърнал предишната си самоувереност и изглеждаше царствен в новата си бяла униформа. Носеше короната.

„Нищо няма да се промени — беше й казал. — Имам предвид между нас… Съжалявам…“

Възнамеряваше да използва репутацията й, за да спечели гласове. Репутацията й, която тя дължеше на Келсайър и която значеше нещо единствено за скаа. Имаше един доста лесен начин да се спечели влияние върху тях…

— Присъединил си се към Църквата на Оцелелия, нали? — прошепна тя.

Реакцията на скаа членовете на събора, логическата постановка на момента, думите на Елънд отпреди малко — сега всичко имаше обяснение. Ако Елънд бе избрал Църквата на Оцелелия, скаа членовете нямаше да посмеят да гласуват срещу него. А Елънд не се нуждаеше от шестнайсет гласа, за да спечели трона — достатъчно бе изборът да бъде блокиран. С осем скаа и собствения му глас никой не можеше да получи нужното мнозинство.

— Много хитро — прошепна тя.

Планът можеше и да не успее. Зависеше от това какво е влиянието на Църквата на Оцелелия върху скаа членовете на Събора. Но дори ако някои скаа гласуваха срещу Елънд, имаше и благородници, които вероятно щяха да подкрепят Пенрод. И ако броят им бе достатъчно голям, пак щеше да се стигне до равновесие на гласовете и Елънд щеше да задържи трона.

И да изгуби почтеността си.

„Не е честно“ — помисли си тя. Ако Елънд се бе присъединил към Църквата, трябваше да изпълни обещанията, които е дал. И когато Църквата на Оцелелия придобиеше легален статут, щеше да стане толкова могъща, колкото беше Стоманеното министерство. Как тогава щеше да се отнася Елънд към нея?

„Нищо няма да се промени…“ — беше й обещал той.

Чу гласа му зад завесата на обърканите си мисли. Още в първите си думи той спомена Келсайър и тревогата й се пробуди с нова сила. Стана точно както беше казал Зейн. Тя беше острието — друг тип острие, но все пак инструмент. Средство, с което Елънд да защити града.

Би трябвало да е ядосана или най-малкото обидена. Защо погледът й непрестанно се стрелкаше към тълпата? Защо не можеше да се съсредоточи върху думите на Елънд? Защо изведнъж се почувства толкова нервна?

И защо тези хора се промъкваха покрай стените на залата?

— И така — говореше Елънд, — с благословията на самия Оцелял, искам от вас да гласувате за мен.

Млъкна и зачака търпеливо. Моментът беше драматичен — встъпването му в Църквата на Оцелелия го правеше част от външна група. Но Хам и Демоа смятаха, че идеята е добра. Почти през целия предишен ден те бяха разпространявали вестта сред скаа.

Изглеждаше добър ход. Единственото, което го безпокоеше, бе Вин. Тя не харесваше мястото, отредено й от Църквата на Оцелелия, а присъединяването на Елънд към това учение означаваше, че той подкрепя ролята й в него.

Опита се да срещне погледа й и да се усмихне, но тя не гледаше към него. Гледаше към публиката.

Елънд се намръщи. Вин се напрегна.

Един мъж в публиката внезапно бутна встрани двамина от предния ред, после направи свръхестествен скок и се приземи на подиума. Извади фехтоваческо бастунче.

„Какво е това?“ — помисли смаяно Елънд. За щастие месеците, през които се бе упражнявал по заповед на Тиндуил, го бяха надарили с реакции, каквито не знаеше, че притежава. Той се хвърли на пода, претърколи се, вдигна глава — и видя, че мъжът се е надвесил над него с вдигнато за удар бастунче.

Вихрушка от бяла дантела изпълни въздуха над Елънд и Вин се стовари с изпънати крака върху Главореза и го отхвърли назад.

Мъжът изпъшка. Вин скочи пред Елънд ловко като котка. В залата отекнаха писъци и викове.

Вин изрита катедрата встрани.

— Стой зад мен! — В ръката й блесна обсидианов кинжал.

Елънд кимна объркано, надигна се и измъкна сабята от ножницата. Главорезът не беше сам — три малки групи въоръжени мъже напредваха през залата. Едната атакува първата редица и отвлече вниманието на разположените там стражници. Втората се покатери на подиума. Третата се забави заради войниците на Сет.

Главорезът вече се беше изправил. Не изглеждаше да е пострадал особено от ритника на Вин.

„Убийци — осъзна Елънд. — Но кой ги е изпратил?“

Мъжът се усмихна. Зад него се приближиха още петима. Настана хаос. Членовете на Събора се разбягаха, следвани от телохранителите си. Боят в подножието на подиума пречеше на присъстващите да стигнат до вратата. Заседателите се скупчиха при страничния изход. Нападателите обаче, изглежда, не се интересуваха от тях.

А само от Елънд.

Вин се хвърли напред и замахна с кинжала към Главореза. Ала обсегът му бе твърде голям и той с лекота отби удара й с бастунчето. Групата пред нея се състоеше от шестима души — трима със сигурност бяха Главорези, останалите трима вероятно Монетомети и Дърпачи. Силен отбор за контрол върху метални предмети. Някой не искаше Вин да приключи тази битка бързо след дъжд от монети.

Те не разбираха, че никога не би използвала монети при подобни обстоятелства. Не и когато Елънд бе близо до нея, а помещението бе пълно с хора. В дъжда от монети можеха да загинат и невинни.

Налагаше се да премахне тези типове бързо. Те вече се разделяха, заобикаляха нея и Елънд. Движеха се по двойки — всяка се състоеше от Главорез и Монетомет. Щяха да ги нападнат отстрани, за да я отделят от Елънд.

Вин се Притегли назад с разпалено желязо и Дръпна сабята на Елънд от ножницата. Монетометът я Тласна към нея, тя на свой ред я Оттласна встрани и я завъртя към втората двойка аломанти.

Един от двамата Тласна сабята към нея. Вин я Притегли отзад, дръпна металната ножница от ръцете на Елънд и я завъртя във въздуха. Ножницата и сабята се разминаха в полет. Този път вражеският Монетомет Тласна и двата предмета встрани към бягащата тълпа.

Чуха се изплашени викове, неколцина се хвърлиха на земята, за да избегнат удара на сабята и ножницата. Вин стисна зъби. Трябваше й по-добро оръжие.

Тя хвърли обсидианов кинжал по едната двойка, скочи към втората и се завъртя под оръжието на Главореза. Монетометът не носеше никакви метални предмети, беше тук само за да предпази Главореза от убийствен поток боксинги. Вероятно бяха сметнали, че лесно ще се справят с Вин, след като й отнемат възможността да ги обстрелва с монети.

Главорезът отново замахна с бастунчето. Тя го улови, дръпна го към себе си, подскочи и се Тласна от гвоздеите на скамейките зад гърба си. Блъсна се с крака в гърдите на Главореза и го изрита силно с разпален пютриум. Той изпъшка и в същия миг Вин се Придърпа назад към скамейките.

Главорезът успя да се задържи на крака. Изглеждаше шашардисан, когато видя Вин да се отдалечава от него с бастунчето му.

Тя стъпи на земята и се завъртя към Елънд. Той си беше намерил друго оръжие — фехтоваческо бастунче — и бе заел позиция за отбрана с гръб към стената. Вдясно от нея малка група заседатели бе заобиколена от телохранителите си. Залата бе твърде натъпкана, хаосът прекалено голям, за да успеят да се измъкнат.

Членовете на Събора не предприемаха нищо, за да помогнат на Елънд.

Вин се Тласна отново от скамейките, профуча във въздуха и застана между нападателите и Елънд. Двама Главорези вдигнаха оръжията си едновременно. Вин се завъртя над земята, като се Притегли леко от пантите на вратата. Роклята й се развя.

„Наистина трябва да благодаря на шивача“ — помисли тя и вдигна бастунчето. За миг се поколеба дали все пак да не смъкне роклята, но Главорезите вече я доближаваха. Тя блокира ударите им едновременно, хвърли се между двамата, разпали пютриум и ускори рязко движението си.

Единият изруга и се опита да завърти бастунчето си. Вин му строши крака, преди да успее, и той падна с болезнен вопъл. Вин скочи върху него, прикова го към земята и замахна към втория Главорез. Мъжът отби удара й и се опита да я прободе.

В този момент Елънд нападна. Движенията му изглеждаха забавени в сравнение с движенията на разпалилите пютриум мъже. Главорезът се извърна почти небрежно и изби с лекота оръжието му.

Вин изруга и хвърли бастунчето си по Главореза, за да отклони вниманието му от Елънд, извади втория кинжал и се метна напред.

Дъжд от монети полетя право към нея. Не можеше да ги Тласне обратно — не и към тълпата. Тя извика, докато се носеше между монетите и Елънд, после Тласна настрани и ги запокити към стените. Почти веднага усети болезнено опарване по рамото.

„Откъде е взел монети?“ — зачуди се ядосано. Но когато погледна назад, установи, че Монетометът се е навел над съборен на земята мъж. Беше му дръпнал кесията.

Изскърца със зъби. Все пак ръката й не беше обездвижена от удара. Това бе най-важното сега. Извика и се хвърли срещу най-близкия Главорез. Но третият бе докопал бастунче — същото, което бе хвърлила — и сега се опитваше да я заобиколи отзад, следван от своя Монетомет.

„Един по един“ — помисли тя.

По-близкият Главорез замахна с оръжието. Трябваше по някакъв начин да го изненада. Ето защо тя не отскочи, нито парира удара. Вместо това го пое с ребрата си, като разпали дуралуминий и пютриум. Нещо изпука в тялото й, но с разгорения дуралуминий Вин бе по-силна от всякога. Бастунчето се строши на парчета, Вин продължи напред и заби кинжала в гърлото на Главореза.

Той рухна и зад него се появи изненаданият Монетомет. Подклаждан от дуралуминия, пютриумът на Вин свърши за броени секунди и болката отстрани се усили. Без да й обръща внимание, тя измъкна кинжала от шията на падащия Главорез и го заби в гърдите на Монетомета.

Едва тогава спря и се олюля, с два още подритващи трупа в краката.

„Остава един Главорез — помисли си отчаяно. — И двама Монетомети. Без мен Елънд е изгубен!“ С крайчеца на окото си забеляза, че единият Монетомет хвърля по Елънд шепа боксинги. Тя извика предупредително, Тласна ги настрани и чу сподавената ругатня на Монетомета.

Обърна се — разчиташе на синкавите линии от разпалената стомана да я предупредят, ако Монетометът отново опита да обстреля Елънд — и измъкна резервната стъкленица от тайния джоб в ръкава. Но в мига, когато изтегляше тапата, стъкленицата излетя от вдървените й пръсти. Вторият Монетомет се ухили доволно, Тласна я настрани и я пръсна на парченца в пода.

Вин изръмжа, но умът й вече се замъгляваше. Имаше спешна нужда от пютриум. Без него болката от кървящата рана в рамото й — кръвта вече струеше надолу по ръкава — и в ребрата щеше да е нетърпима. Почти не можеше да мисли.

Над главата й профуча бастунче. Тя отскочи настрани и се претърколи. Но без пютриум вече не се движеше толкова бързо. Все още би могла да избегне удар на обикновен човек, но нападението на аломант бе нещо съвсем различно.

„Не биваше да разпалвам дуралуминий!“ Беше заложила на този ход и бе убила двама от нападателите, но сега беше беззащитна. Бастунчето отново изсвистя към нея.

Нещо се блъсна в Главореза и го събори на земята — ръмжаща тъмнокафява топка. Вин успя да се отърве на косъм, докато Главорезът удряше ОреСюр по главата. Чу се хрущене на кост, но Главорезът бе изпуснал бастунчето. Вин го дръпна, отскочи настрани, замахна и го стовари върху лицето на противника си. Той изруга и я подкоси с крака.

Тя падна до ОреСюр. Колкото и да бе странно, овчарката се усмихваше. На рамото й зееше рана.

Не, не беше рана. А отвор под козината, от който се подаваше скрита стъкленица. Вин я дръпна, претърколи се, забелязала, че Главорезът се изправя, и гаврътна течността на един дъх. Вече виждаше на пода до себе си сянката на Главореза, който тъкмо замахваше отново.

Пютриумът пробуди измореното й тяло, а болката от раните се притъпи до смъдене. Тя се метна настрани, като избегна удара на сантиметри, и при сблъсъка с подиума строши няколко дъски. Скочи на крака и стовари юмрук върху ръката на изненадания си противник.

Ударът не беше достатъчно силен, за да счупи костта, но със сигурност болеше. Главорезът — който се беше разделил с част от зъбите си — изстена. Встрани от него Вин забеляза ОреСюр. Долната челюст на кучето бе увиснала под неестествен ъгъл. Той й кимна — Главорезът сигурно го мислеше за мъртъв, след като му бе строшил черепа.

Нов дъжд от монети полетя към Елънд и Вин ги Тласна настрани, без дори да поглежда нататък. Пред нея ОреСюр нападна Главореза отзад и го накара да се завърти миг преди Вин да се хвърли в атака. Бастунчето на Главореза профуча на сантиметри от лицето й и се стовари върху гърба на животното. Вин замахна и удари с юмрук противника си в лицето. Не разчиташе особено на това срещу човек, горящ пютриум, така че бе изпънала показалец, и когато отдръпна ръка, окото на Главореза изскочи навън.

Тя отскочи, следвана от болезнения му вик. Мъжът затисна лицето си с длани. Тя забоде юмрук в гърдите му, повали го на земята, пресегна се през тялото на ОреСюр и вдигна падналия кинжал.

Главорезът издъхна миг след като заби острието в гърдите му.

Вин се завъртя, търсеше с трескав поглед Елънд. Беше взел оръжието на един от повалените Главорези и се отбраняваше срещу последните двама Монетомети, които, изглежда, бяха изгубили надежда да я надвият с металните са порои. Вместо това бяха извадили фехтовачески бастунчета и нападаха жертвата си директно. Обучението на Елънд явно бе достатъчно, за да му помогне да оцелее, но само защото противниците му трябваше да следят непрестанно какво прави Вин.

Тя подритна бастунчето на мъжа, когото току-що бе убила, и го улови във въздуха. След това го вдигна високо и се понесе срещу двамата. Единият Монетомет се Тласна от скамейките и отлетя настрани. Въпреки това оръжието на Вин го застигна във въздуха и го накара да се завърти. Вторият удар повали другаря му.

Елънд стоеше задъхан, с раздърпан костюм.

„Справи се по-добре, отколкото предполагах“ — призна Вин, докато опипваше ударената си страна. Трябва да превърже раната. Монетата не бе стигнала до костта, но кръвта…

— Вин! — извика Елънд.

Две ръце я сграбчиха изотзад с невероятна сила. Вин извика сподавено, докато я дърпаха назад и сетне я поваляха на земята.

Първият Главорез. Беше го забравила, след като му строши краката…

Той затисна гърдите й с коляно, сграбчи я за гърлото с яките си пръсти и започна да стиска. Лицето му бе почервеняло от гняв, очите му бяха изпъкнали, в кръвта му се смесваха адреналин и пютриум.

Вин се опита да си поеме въздух. В съзнанието й изникнаха болезнени спомени от миналото, когато често бе търпяла побоища от такива надвесени над нея разярени мъжаги. Кеймън, Рийн и десетки други.

„Не!“ — извика мислено тя, разпали пютриум и напрегна мишци. Но той я притискаше към земята и беше много по-едър и по-силен. Елънд стовари бастунчето си върху гърба му, но Главорезът изобщо не му обърна внимание.

Вин не можеше да диша. Усещаше, че гърлото й е смазано. Опита се да разтвори пръстите на Главореза, но беше точно както го предсказваше Хам. Дребният й ръст бе голямо предимство в много ситуации, но когато въпросът опираше до физическа сила, тя не можеше да се мери с тази купчина мускули. Направи опит да се Притегли настрани, но хватката на противника й бе твърде здрава, а теглото й — прекалено малко в сравнение с неговото.

Усилията й бяха напразни. Все още имаше дуралуминий — с разпалването му изчерпваше другите метали, но не и него, — но последния път той за малко да я убие. Ако не се справеше с Главореза бързо, отново щеше да остане без пютриум.

Елънд удряше с бастунчето и крещеше за помощ, но гласът му се губеше в шумотевицата. Главорезът почти притискаше лицето си в лицето на Вин и тя го гледаше с облещени очи. Изведнъж й хрумна странна мисъл.

„Къде съм виждала този човек?“

Образът му се замъгли. Но докато продължаваше да стиска шията й, той се приближаваше, приближаваше… приближаваше…

Вин нямаше друг избор. Разпали дуралуминий и заедно с него пютриум. Отблъсна ръцете му настрани и го удари с глава.

Черепът на главореза се пръсна.

Вин си пое мъчително въздух и избута трупа от себе си. Елънд се олюляваше над нея, целият опръскан в кръв. С изгарянето на пютриума изтощението й се върна с пълна сила, но въпреки това тя успя да зърне изражението на Елънд, докато кръвта се стичаше по снежнобялата му униформа.

Ужас.

„Не — помисли тя, докато губеше съзнание. — Моля те, Елънд, недей…“

Пред очите й се спусна пелена.

Елънд седеше с изцапан костюм, подпрял чело с ръце, насред опразнената, опустошена зала на Събора.

— Ще се оправи — каза Хам. — Дори не е тежко ранена. Поточно… не толкова тежко, като за нея имам предвид. Трябва й доста пютриум и грижите на Сейзед. Той каза, че ребрата й не са счупени, само пукнати.

Елънд кимаше отсъстващо. Войници изнасяха труповете, сред тях и на убитите от Вин шестима мъже. Включително и последният…

Елънд стисна очи.

— Какво има? — попита Хам.

Елънд го погледна и се опита да овладее треперенето на ръцете си.

— Хам, виждал съм доста битки… Но не мога да свикна с това… — И кимна към трупа с пръснатия череп.

Хам също го погледна и изхъмка.

— Всъщност досега само веднъж съм я гледал да се бие — продължи тихо Елънд. — В двореца, преди година. Тогава хвърли няколко души към стената. Нямаше нищо общо с това тук.

Хам седна на пейката до него.

— Ел, тя е Мъглородна. Какво очакваше? Обикновен Главорез с лекота ще се справи с осем-десет души, дузина, ако е придружен от Монетомет. Но Мъглородният… Мъглородните са като армия от един човек.

Елънд кимна.

— Зная, Хам. Зная, че е убила лорд Владетеля — дори ми разказа как се е била с няколко Стоманени инквизитори. Но… не бях виждал…

Отново затвори очи. В съзнанието му изникна образът на Вин, с бяла рокля, опръскана с кръвта на убития от нея Главорез…

„Направи го, за да ме защити. Но от това не изглежда по-малко страшно.

Напротив, дори повече“.

Наложи си да отвори очи. Не можеше да си позволи слабост точно сега. В края на краищата бе крал.

— Смяташ ли, че ги е изпратил Страф?

— Кой друг? — отвърна Хам. — Нападнаха теб и Сет. Май заплахата ти към Страф не е била толкова впечатляваща.

— Как е Сет?

— Едва се отърва. Избили са половината му хора. Не можах да видя добре, защото с Демоа се мъчехме да си пробием път до теб.

Елънд кимна. Когато Хам се появи на сцената, Вин вече се бе справила с шестимата убийци. Беше й отнело не повече от минутка.

— Ел, ще ти призная, че съм впечатлен — каза Хам. — Не видях самата битка, но видях последствията. Едно е да се биеш с шестима аломанти, съвсем друго е да го правиш, докато защитаваш обикновен човек и не позволяваш да пострадат странични лица. А що се отнася до последния убит…

— Спомняш ли си, когато тя спаси Бриз? — прекъсна го Елънд. — Беше доста далече, но съм готов да се закълна, че хвърляше коне във въздуха с аломантията си. Да си чувал някога за подобно нещо?

Хам поклати глава.

— Май е време да обмислим отново нещата. След днешните събития не можем да…

И внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Хам.

— Вестоносец. — Елънд кимна към вратата. И наистина, един нисичък мъж със знаците на Пенрод на ревера каза нещо на войниците и те го поведоха навътре. Елънд се надигна и тръгна към него.

— Милорд — каза мъжът и се поклони. — Пратиха ме да ви съобщя, че гласуването ще продължи в имението на лорд Пенрод.

— Гласуването? — обади се Хам. — Какви са тия глупости? Негово величество едва не загина днес!

— Съжалявам, милорд — продължи нисичкият мъж. — Аз само предавам съобщението.

Елънд въздъхна. Беше се надявал, че в бъркотията Пенрод ще забрави за крайния срок.

— Хам, ако не изберат нов крал днес, аз запазвам короната. Гратисният период отмина.

— Ами ако има още убийци? — попита тихо Хам. — Вин ще лежи поне няколко дни.

— Не мога да разчитам постоянно на нея — заяви Елънд. — Да вървим.

— Аз гласувам за себе си — заяви лорд Пенрод.

„Нищо неочаквано“ — помисли си Елънд. Намираха се в уютната всекидневна на Пенрод заедно с цялата група стреснати членове на Събора — за щастие никой от тях не беше пострадал при атаката. Неколцина държаха чаши с напитки, между столовете сновяха слуги с подноси. В претъпканото помещение освен това присъстваха Ноорден и трима писари, които според закона трябваше да са свидетели на избора.

— Аз също гласувам за лорд Пенрод — заяви лорд Дукалер.

„И това не е изненадващо — рече си Елънд. — Питам се колко ли ще струва на Пенрод“.

Имението Пенрод не беше крепост, но въпреки това се отличаваше с разкошно обзавеждане. Мекото плюшено кресло, в което се бе отпуснал Елънд, бе приятно облекчение след напрегнатия ден. Но Елънд се страхуваше, че му действа прекалено успокояващо. Толкова е лесно да се унесеш…

— Аз гласувам за Сет — рече лорд Харбен.

Елънд се надигна. Това беше вторият вот за Сет, който го поставяше на второ място след трите гласа за Пенрод.

Присъстващите се обърнаха към Елънд.

— Гласувам за себе си — заяви той, като се опита да говори твърдо, което не беше лесно след всичко случило се.

След него бяха търговците. Елънд се облегна назад и зачака поредица от гласове за Сет.

— Аз давам гласа си за Пенорд — заяви Филин.

Елънд се надигна разтревожено. „Какво означава това?“

Следващият търговец също подкрепи Пенрод. Както и този след него, и след него. Елънд ги гледаше сащисан. „Какво пропуснах?“ Погледна Хам, който само повдигна объркано рамене.

Филин изгледа Елънд с усмивка. Елънд не пропусна да забележи, че в усмивката му се долавя задоволство. „Минали са на друга страна? Толкова бързо?“ Та нали Филин бе помогнал на Сет да се промъкне в града?

Самият Сет не присъстваше на заседанието, беше се оттеглил в Цитаделата Хастинг, за да си лекува раните.

— Аз гласувам за лорд Венчър — заяви Хоус, водачът на групата на скаа. Това също предизвика раздвижване в помещението. Хоус погледна Елънд и му кимна. Той беше твърд привърженик на Църквата на Оцелелия и въпреки че вярващите все още спореха за това как да организират последователите си, всички бяха съгласни, че един представител на Църквата на трона е по-добре, отколкото да предадат града на Сет.

„Тази подкрепа сигурно ще има цена“ — помисли си Елънд, докато скаа продължаваха да гласуват. Те познаваха Елънд като честен човек и бяха уверени, че няма да предаде вярата им.

Елънд все още не знаеше със сигурност какво ще трябва да даде в замяна на тази подкрепа, но в момента по-важното бе, че той и скаа имаха нужда едни от други.

— Аз гласувам за Пенрод — каза Джастин, докер от каналите.

— И аз — добави Търтс, брат му.

Елънд скръцна със зъби. Знаеше, че ще има проблеми, тези двамата никога не бяха одобрявали Църквата на Оцелелия. Но четирима скаа вече му бяха дали гласовете си. Оставаха само още двама, което означаваше, че поражението е почти неизбежно.

— Аз гласувам за Венчър — заяви единият.

— Аз също — каза последният скаа, казваше се Вет.

Това правеше петнадесет гласа за Пенрод, два за Сет и седем за Елънд. Мъртва хватка. Елънд се облегна назад и въздъхна едва чуто.

„Ти свърши твоята работа, Вин. Аз свърших моята. Остава да запазим тази страна единна“.

— Хъм — обади се нечий глас. — Мога ли да си сменя гласа?

Елънд отвори очи. Беше лорд Хабрен, един от поддръжниците на Сет.

— Искам да кажа, след като вече е ясно, че Сет няма да победи — продължи младият Хабрен с поруменяло лице. Беше далечен роднина на Елънд и вероятно по този начин бе получил поста. Връзките все още значеха нещо в Лутадел.

— Не съм сигурен, че бихте могли — заяви лорд Пенрод.

— Е, все пак предпочитам гласът ми да значи нещо — упорстваше Хабрен. — В края на краищата за лорд Сет има само два гласа.

Възцари се тишина. Един по един членовете на Събора извърнаха погледи към Елънд. Писарят Ноорден също го гледаше с очакване. Имаше клауза, според която заседателите можеха да променят дадения глас, преди канцлерът да обяви край на гласуването. Както беше и в този случай.

Но тази клауза не беше известна, Ноорден бе вероятно единственият освен Елънд, който знаеше за нея. Бившият принудител му кимна лекичко, без да сваля очи от него. Беше готов да го запази в тайна.

Елънд седеше неподвижно в една стая, пълна с хора, които му вярваха, въпреки че го бяха отхвърлили. Можеше да направи като Ноорден. Да премълчи или да заяви, че не знае.

— Да — каза той тихо. — Законът ви позволява да промените гласа си, лорд Хабрен. Но можете да го направите само веднъж, преди да бъде обявен победителят. Всички останали имат същото право.

— В такъв случай гласувам за лорд Пенрод — заяви Хабрен.

— Аз също — обади се лорд Хю, другият, подкрепил Сет.

Елънд затвори очи.

— Други промени има ли? — попита лорд Пенрод.

Мълчание.

— Щом е така — заяви Пенрод, — отчитам седемнайсет гласа за мен и седем за лорд Венчър. Официално приключвам гласуването и приемам с благодарност оказаната ми чест. Обещавам да служа колкото се може по-добре, според способностите си.

Елънд се изправи и бавно свали короната.

— Заповядайте — каза той и я постави на масата. — Това вече е ваше.

Кимна на Хам и излезе, без да погледне към хората, които го бяха отхвърлили.