Кладенецът на възнесението

49.

— Ти си глупак, Елънд Венчър — тросна се Тиндуил, скръстила ръце. Гледаше го недоволно.

Елънд пристегна колана на седлото. Сред дрехите, ушити му по поръчка на Тиндуил, имаше и сребристочерна униформа за яздене, която бе облякъл сега. Ръцете му бяха скрити от кожени ръкавици, черно наметало го пазеше от саждите.

— Слушаш ли ме въобще? — продължи Тиндуил. — Не можеш да заминеш. Не и сега! Не и когато хората ти са в опасност!

— Ще ги пазя по друг начин! — отвърна той и провери стремената.

Бяха под навеса, където обикновено пристигаха и потегляха каретите. Вин седеше на коня си, плътно загърната в наметалото и стиснала юздите. Нямаше кой знае какъв опит в язденето, но Елънд не й позволи да тича. Пютриум или не, раните от боя в залата на Събора все още не бяха заздравели, а какво оставаше за тези от предната нощ.

— По друг начин? — възкликна Тиндуил. — Ти трябва да си с тях. Ти си техен крал!

— Вече не съм — възрази ядосано Елънд. — Те ме отхвърлиха, Тиндуил. Има по-важни неща, с които смятам да се заема сега. Искаха крал като всички останали? Е, ще получат баща ми. Когато се върна от Терис, ще са си дали сметка какво са изгубили.

Тиндуил поклати глава, пристъпи напред и заговори тихо:

— Терис, Елънд? Отиваш на север? Заради нея? Но знаеш ли защо тя иска да отиде там?

Той повдигна вежди.

— А, виждам, че знаеш — продължи Тиндуил. — Какво мислиш за това, Елънд? Не ми казвай, че вярваш в тези брътвежи. Тя смята, че е Героят на времето. Предполага, че ще открие нещо в планините — някаква сила, или прозрение, което ще я превърне в божество.

Елънд погледна Вин. Тя беше свела поглед към земята, лицето й бе скрито под качулката.

— Опитва се да последва своя господар, Елънд — прошепна Тиндуил. — Оцелелия се превърна в бог за тези хора и тя иска да направи същото.

— Ако наистина вярва в това, аз ще я подкрепя.

— Ще подкрепиш безумието й?

— Не говори по такъв начин за жена ми — сряза я той заповеднически и Тиндуил се сепна. Елънд се метна на седлото. — Аз й вярвам, Тиндуил. Вярвам й и й се доверявам напълно.

— Елънд, как може да вярваш, че тя е пророк от легендите? Познавам те добре — ти си учен. Може да си обвързан с Църквата на Оцелелия, но вярата ти в свръхестественото е колкото моята.

— Аз вярвам — повтори той твърдо, — че Вин е моя жена и че аз я обичам. Всичко, което е важно за нея, е важно и за мен и всичко, в което тя вярва, има стойност за мен. Заминаваме на север. Ще се върнем, след като открием силата там.

— Чудесно — рече Тиндуил. — А сънародниците ти ще те запомнят като страхливец.

— Махни се! — нареди Елънд, вдигна ръка и посочи с пръст Цитаделата.

Тиндуил извади малък пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап.

— Сейзед помоли да отнесете това в Синода на Пазителите. Ще ги намерите в град Татингдуен. Приятно изгнаничество, Елънд Венчър. — И си тръгва.

— Благодаря ти — прошепна Вин.

— За какво?

— За това, което каза.

— Аз наистина го мисля, Вин — каза Елънд и сложи ръка на рамото й.

— Знаеш ли, Тиндуил може да се окаже права — въздъхна тя. — Въпреки твърденията на Сейзед не е изключено да съм побъркана. Помниш ли, когато ти споменах, че видях призрак в мъглите?

— Разбира се.

— Е, видях го отново — продължи Вин. — Прилича на фигурите, които понякога ни се струва, че мярваме в мъглата. Всъщност виждам го непрестанно, той ме наблюдава, следи ме. Освен това чувам в главата си туптеж — величествени, могъщи вибрации, като аломантични пулсации. Само дето не ми е нужен бронз, за да ги долавям.

Елънд я стисна за рамото.

— Вярвам ти, Вин.

Тя вдигна глава и го погледна внимателно.

— Наистина ли, Елънд? Наистина ли ми вярваш?

— Не съм съвсем сигурен — призна той. — Но се опитвам. Както и да е, смятам, че заминаването ни на север е правилно.

— Това е достатъчно, струва ми се.

Той се засмя и погледна към вратата.

— Къде е Дух?

Вин повдигна рамене, после попита:

— Тиндуил няма да дойде с нас, нали?

— Вероятно не.

— Как ще намерим пътя за Терис?

— Няма да е трудно. Ще следваме имперския канал до Татингдуен. — Сейзед им бе дал карта, на която бе обозначен пътят към Териските планини. В Татингдуен щяха да попълнят запасите си, после ги очакваха снегове… но щяха да му мислят, като стигнат там.

Елънд огледа пакета, който му бе дала Тиндуил. Вътре най-вероятно имаше някаква книга.

След малко се появи и Дух. Носеше войнишка униформа и беше преметнал през рамо дисаги. Кимна на Елънд, подаде на Вин голяма торба и почна да нагласява дисагите зад седлото на коня си.

„Изглежда нервен“ — помисли Елънд и попита:

— Какво има в торбата?

— Пютриумен прах — каза Вин. — Може да ми потрябва.

— Готови ли сме? — попита Дух.

Елънд погледна въпросително Вин и тя кимна.

— Мисля, че…

— Още не — прекъсна я един глас. — Аз не съм готова.

Елънд се обърна. Откъм коридора се приближаваше Алриане. Носеше красиво извезана червена пола за езда и беше вързала косата си с кърпа. „Откъде ли е взела тези дрехи?“ — зачуди се той. Следваха я двама слуги с вързопи.

Алриане спря и ги изгледа намръщено.

— Май ще ми трябва товарен кон.

— Какво правиш тук? — попита Вин.

— Идвам с вас — отвърна Алриане. — Бризи каза, че аз също трябва да напусна града. Понякога е голям глупчо и освен това обича да се инати. През целия разговор се опитваше да ме Усмири — сякаш вече не зная кога го прави!

Алриане махна на един от слугите и той изтича към конюшнята.

— Чака ни тежък път — каза Елънд. — Не съм сигурен, че ще издържиш на темпото.

Алриане завъртя очи.

— Яздих дотук чак от Западната област! Мисля, че ще се справя. Освен това Вин е ранена, така че едва ли ще сте чак толкова бързи.

— Не искаме да идваш с нас — заяви Вин. — Не ти вярваме — и не те харесваме.

Елънд затвори очи.

„Милата пряма Вин“.

Алриане се засмя и се обърна към прислужника, който се върна с два коня и почна да товари единия.

— Глупавата Вин — рече тя. — Как можеш да го кажеш след всичко, което преживяхме заедно?

— Заедно? — попита Вин. — Алриане, ходили сме веднъж заедно на пазар.

— И още тогава усетих, че ще се сдружим — отвърна Алриане. — Та ние сме като две сестри!

Вин я гледаше безизразно.

— Ами да — продължаваше Алриане, — ти ще си по-възрастната и по-досадната. — Усмихна се мило, после се метна на седлото с лекота, която подсказваше значителен опит. Един от прислужниците върза юздите на товарния кон за седлото на Алриане.

— И така, мили мой Елънд — заяви тя, — аз съм готова. Да тръгваме.

Елънд погледна Вин, която поклати глава и се навъси.

— Ако искате, можете да ме оставите — обади се Алриане, — но тогава ще ви последвам, ще си навлека неприятности и ще трябва да се връщате, за да ме спасите. И не се преструвайте, че няма да го направите!

Елънд въздъхна.

— Е, добре. Да тръгваме.

Яздеха бавно по улиците на града. Елънд и Вин водеха, Дух бе поел грижата за товарните коне, а Алриане яздеше до него. Елънд държеше главата си изправена, но така само виждаше повече лица, надзъртащи от прозорците на къщите, покрай които минаваха. Скоро зад тях се събра малка тълпа и макар че не чуваше ясно думите, можеше да си представи какво говорят.

Кралят. Кралят ни напуска…

Мнозина все още не бяха научили, че лорд Пенрод се е възкачил на престола. Елънд надзърна в една странична уличка и забеляза още лица. В очите на тези хора се спотайваше страх. Беше очаквал подмятания, обвинения, но кой знае защо, това сподавено мълчание му въздействаше повече. Сякаш от самото начало те бяха приели, че ще ги изостави. Той беше един от малкото достатъчно богати и влиятелни хора, които можеха да си го позволят. Разбира се, че щеше да избяга.

Елънд затвори очи и се опита да се пребори с чувството за вина. Съжали, че не се измъкнаха през нощта, тайно, като семейството на Хам. Но беше важно Страф да получи достоверни сведения, че Елънд и Вин са заминали, за да осъзнае, че може да вземе града без атака.

„Аз ще се върна — обеща той на хората. — Ще ви спася. Но сега е най-добре да замина“.

Високата арка на Калаената порта се издигна пред тях. Елънд смуши коня и се отдалечи от мълчаливата вълна изпращачи. Стражниците при портата бяха получили заповеди и вече я отваряха.

— Милейди Наследнице — попита тихо един от тях. — И вие ли заминавате?

— Спокойно — отвърна тя. — Няма да ви изоставим. Отиваме за помощ.

Войникът се усмихна.

„Как успява тъй лесно да спечели доверието им? — зачуди се Елънд. — Или това е последната му надежда?“

Вин се обърна и погледна към тълпата зад тях.

— Ще се върнем. — Не изглеждаше нервна или неспокойна, както по-рано, когато я заобикаляше множество.

„Има някаква промяна в нея“ — помисли Елънд.

Войниците отдадоха чест. Елънд отвърна на поздрава, после кимна на Вин, пришпори коня и излетя на северния път, който щеше да ги изведе западно от армията на Страф.

Не се бяха отдалечили много, когато един конен отряд препусна да им пресече пътя. Елънд се приведе над гривата на коня и погледна назад, за да провери как се справя Дух с товарните коне. Но това, което привлече вниманието му, бе Алриане — тя яздеше с изумителна лекота и на лицето й бе застинало решително изражение. Изобщо не изглеждаше уплашена.

Вин бръкна в дисагите, извади шепа монети, хвърли ги във въздуха и те се стрелнаха към конния отряд със скорост, каквато Елънд не бе виждал при други аломанти.

Няколко конници паднаха, повалени от забиващите се в телата им метални късчета.

Около тях се посипаха стрели, но Вин ги разпръсна, без дори да махне с ръка. После отвори торбата с пютриум, хвърли шепа във въздуха и го Тласна настрани.

„Следващите стрели няма да са с метални върхове“ — обезпокоено помисли Елънд. Войниците вече ги наближаваха.

— Ще ви настигна — извика Вин.

— Вин! — Елънд дръпна юздите и обърна коня. Алриане и Дух профучаха покрай него с бясна скорост. Вин скочи на земята и колкото и да бе изненадващо, дори не се олюля, а веднага се затича. Надигна една стъкленица и се огледа за стрелците.

В небето се извиси нов дъжд от стрели. Елънд изруга и пришпори коня си. Беше безсилен.

А после дъждът от стрели секна. Елънд погледна назад, стиснал зъби. Вин стоеше пред надигащ се облак прах. „Пютриумният прах — помисли той. — Тя го Тласка — Тласка късчетата над земята, за да вдигне облаци прах и сажди“.

Огромна вълна прах, метал и пепел се стовари върху стрелците и ги помете. Обгърна ги с плътна завеса а ги накара да стиснат очи; някои паднаха на земята и закриха лицата си с ръце.

Вин се метна отново на коня и препусна след тях. Елънд забави, за да я изчака. Отрядът зад тях бе завладян от хаос — чуваха се объркани команди, виждаха се бягащи войници.

— По-бързо! — извика му Вин. — Още малко и ще сме извън обсега на стрелите им!

Скоро се присъединиха към Алриане и Дух. „Не сме извън опасност. Баща ми може да реши да прати нови преследвачи“.

Но войниците със сигурност знаеха с кого си имат работа. Ако Елънд бе предположил правилно, Страф щеше да ги остави да избягат. Неговата главна цел беше Лутадел. По-късно щеше да се заеме с Елънд. Засега навярно бе щастлив, че Вин си е тръгнала.

— Много благодаря за помощта при измъкването — неочаквано се обади Алриане. — Е, аз ще си вървя.

Дръпна юздите на товарния кон и се насочи към ниските хълмове на запад.

— Какво означава това? — попита Елънд.

— Остави я — рече запъхтяно Вин. — Нямаме време.

„Е, това решава поне един проблем — помисли си Елънд и смуши коня. — Сбогом, Лутадел. Ще се върна“.

— Е, това решава поне един проблем — отбеляза изправеният на стената Бриз; гледаше как групата на Елънд изчезва зад хълмовете. На изток, над лагера на колосите, се издигаше стълб дим. На запад, в лагера на Страф, цареше суматоха, вероятно предизвикана от одевешното бягство.

Отначало Бриз се безпокоеше за съдбата на Алриане, но скоро си даде сметка, че за нея няма по-безопасно място от това близо до Вин. Стига да не се отдалечаваше прекалено от тях, всичко с нея щеше да е наред.

На стената бяха цяла група, всичките смълчани, без да се налага дори Бриз да контролира чувствата им. Младият капитан Демоа се бе изправил до възрастния Клъбс, мълчаливият Сейзед стоеше рамо до рамо с Хам. Погледите на всички бяха втренчени в семето, което бяха хвърлили на вятъра.

— Чакайте малко — намръщи се изведнъж Бриз. — Тиндуил не трябваше ли да е с тях?

Сейзед поклати глава.

— Тя реши да остане.

— Че защо? — Бриз го погледна. — Нали твърдеше, че нямала намерение да се меси в тукашната политика?

— Не зная, лорд Бриз. Никога не съм я разбирал напълно тази жена.

— Само нея ли? — промърмори Клъбс.

Сейзед се усмихна.

— Както и да е, изглежда, приятелите ни се измъкнаха.

— Нека Оцелелия ги пази — тихо каза Демоа.

— Да — потвърди Сейзед. — Нека ги пази.

Клъбс изсумтя и извърна свъсеното си лице към Сейзед.

— Не го окуражавай.

Демоа се изчерви и се отдалечи.

— За какво става дума? — попита заинтригувано Бриз.

— Момчето проповядва на войниците — обясни Клъбс. — Казах му, че не искам да им пълни главите с глупости.

— Не са глупости, господарю Кладент — обади се Сейзед. — Става въпрос за вяра.

— Наистина ли вярваш, че Келсайър ще пази тези хора?

Сейзед се поколеба.

— Те вярват и това е…

— Не — прекъсна го намръщено Клъбс. — Това не е достатъчно, терисецо. Тези хора се залъгват с вярата си в Оцелелия.

— Вие вярвахте в него — отвърна Сейзед. За миг Бриз се изкуши да го Усмири, да овладее спора, но Сейзед вече изглеждаше успокоен. — Вие го следвахте. Вярвахте в него достатъчно, за да съборите Последната империя.

Клъбс се намръщи.

— Не ми харесват моралните ти принципи, терисецо. Никога не са ми харесвали. Нашата група — групата на Келсайър — се би за свободата на хората, защото така беше правилно.

— Защото сте вярвали, че е правилно — поправи го спокойно Сейзед.

— А ти кое смяташ за правилно, терисецо?

— Зависи — рече Сейзед. — Има много различни вярвания с различни ценности.

Клъбс кимна и се обърна, за да покаже, че спорът е приключил.

— Клъбс, почакай — обади се Хам. — Няма ли да му отговориш?

— Той каза достатъчно — заяви Клъбс. — Вярата му е един вид нагаждане. За него дори лорд Владетеля беше божество, защото хората го почитаха — или бяха принудени да го почитат. Не съм ли прав, терисецо?

— В известен смисъл, лорд Кладент — потвърди Сейзед. — Макар че лорд Владетеля беше по-скоро изключение.

— Но все още пазиш архиви и спомени за Стоманеното министерство и неговите обичаи, нали? — попита Хам.

— Да — призна Сейзед.

— Нагаждане — повтори презрително Клъбс. — Този глупак поне има достатъчно разум да избере едно нещо, в което да вярва.

— Не подценявайте вярата на другите само защото не я приемате, лорд Кладент — рече тихо Сейзед.

Клъбс изсумтя отново.

— Лесно ти е на теб, нали? Вярваш във всичко и никога не се налага да избираш.

— Бих казал — отвърна Сейзед, — че е много по-трудно да се вярва като мен, защото трябва едновременно да познавам и да приемам.

Клъбс махна с ръка и тръгна към стълбите.

— Твоя работа. Аз трябва да подготвя момчетата да умрат.

Сейзед се намръщи. Бриз се постара да го поуспокои — и да възвърне самочувствието му.

— Не му обръщай внимание, Сейз — рече Хам. — Напоследък всички сме напрегнати.

— Въпреки това той изтъкна солидни аргументи — досега не се бях изправял срещу подобни. До миналата година моите задължения изискваха да събирам, изучавам и помня. Все още ми е трудно да сравнявам една вяра с друга, дори ако тя възпява човек, за когото знам, че е бил смъртен.

Хам сви рамене.

— Кой знае? Може би Кел е някъде горе и ни гледа?

„Не — помисли си Бриз. — Ако беше там, сега ние нямаше да сме на това място — обречени в един град, който трябваше да спасим“.

— Както и да е — заяви Хам. — Все още бих искал да узная каква е причината за онзи дим.

Бриз погледна към лагера на колосите. Колоната бе твърде плътна, за да се издига от лагерните огньове.

— Шатрите?

Хам поклати глава.

— Ел каза, че там има само няколко шатри — не стигат за толкова гъст пушек. А и този огън гори от доста време.

„Сигурно вече няма особено значение“ — помисли Бриз.

Страф Венчър се закашля и се сви в креслото. Ръцете му бяха покрити с лепкава пот и трепереха.

Нямаше признаци на оздравяване.

Отначало бе предположил, че втрисането е страничен ефект на нервността му.

Беше прекарал тежка вечер — първо прати убийци на Зейн, а след това трябваше да се измъкне от ръцете на Мъглородната. Но през нощта втрисането не мина. Напротив, влоши се. Не бяха само нерви, сигурно го измъчваше някаква болест.

— Ваше величество! — провикна се някой отвън.

Страф се надигна и се помъчи да изглежда колкото се може по-достолепен. Въпреки това, когато влезе, вестоносецът се сепна от бледата му кожа и хлътналите му очи.

— А… милорд… — запъна се той.

— Говори, човече — отвърна Страф; мъчеше се да говори царствено, макар да не се чувстваше така. — Казвай!

— Конници, милорд. Напуснаха града!

— Какво? — попита Страф, отметна одеялото и се изправи. Едва не падна от силния световъртеж. — Защо не ми докладвахте?

— Те минаха много бързо, милорд — отвърна вестоносецът. — Едва имахме време да пратим преследвачи.

— Предполагам, че сте ги хванали? — попита Страф и се отпусна в креслото.

— Всъщност, милорд, те избягаха — каза уплашено вестоносецът.

— Какво?! — изрева гневно Страф. Усилието бе прекалено голямо. Световъртежът се върна, пред очите му изникнаха черни петна. Той се олюля, улови се за дръжките и се свлече в креслото.

— Повикайте знахаря! — извика вестоносецът. — Кралят е болен!

„Не — помисли Страф. — Споходи ме твърде бързо. Не може да е болест…“

Какво бе казал Зейн? Че хората не убиват бащите си…

Лъжец.

— Амаранта — изхърка Страф.

— Милорд? — повика го някой. Чудесно. Не беше сам.

— Амаранта — повтори той. — Да дойде…

— Вашата любовница, милорд?

Страф полагаше отчаяни усилия да запази съзнание. Скоро зрението му започна да се възстановява. До него се бе навел един от стражниците. Как се казваше? Грент.

— Грент. Доведете Амаранта. Веднага!

Войникът се поколеба, после изтича навън. Страф се съсредоточи върху дишането си. Пое си въздух — задържа — издиша. Зейн беше змия. Вдиша — издиша. Вдиша — издиша. Зейн не искаше да използва ножа — това трябваше да се очаква. Вдиша — издиша. Но откъде се бе взела отровата? Страф се чувстваше неразположен целия предишен ден.

— Милорд?

На вратата стоеше Амаранта. Някога беше красива жена, но възрастта бе оставила неумолимия си отпечатък на лицето й. Децата загрозяват жените. А бе толкова примамлива навремето, с висока гръд и гладка блестяща кожа…

„Пак се унасяш… — сепна се Страф. — Съсредоточи се“.

— Трябва ми… противоотрова — каза той с мъка на жената, която на младини му бе доставяла наслада, а през последните години редовно му спасяваше живота.

— Разбира се, милорд — отвърна Амаранта, отиде до шкафа с лековете и започна да вади нужните съставки.

Страф се облегна назад и отново се зае да командва дишането си. Амаранта вероятно си даваше сметка, че трябва да действа спешно, защото дори не го накара да си легне. Той я гледаше как работи… как смесва праховете…

Трябваше да намери… Зейн…

Амаранта не го правеше както друг път.

Страф разпали калай. Внезапният проблясък почти заслепи сетивата му, а болките и втрисането станаха нетърпими. Но умът му се проясни, сякаш някой го бе полял с ледена вода.

Амаранта подготвяше друга смес. Страф нямаше кой знае какъв опит с противоотровите. Но неведнъж я бе наблюдавал по време на работа и бе сигурен — този път използваше различни съставки.

Той бавно се надигна от креслото и я доближи с неуверена крачка.

— Какво правиш?

Амаранта вдигна изненадано глава. Вината, която съзря в очите й, бе потвърждение.

— Вашата противоотрова, милорд.

— Не я забърка както друг път!

— Понеже изглеждате уморен, реших да добавя нещо за ободряване.

Страф се подвоуми. В думите й имаше логика, макар че му бе все по-трудно да разсъждава. Но когато я погледна втренчено, забеляза нещо — малък белег близо до мишницата й. Протегна ръка и дръпна дрехата. Лявата й гърда бе обгорена и нарязана като с нож. Белезите не бяха пресни, но Страф мигновено разпозна почерка на Зейн.

— Ти си негова любовница? — попита Страф.

— Вината е само твоя — изсъска Амаранта. — Ти ме изостави, когато ти родих деца и остарях. Всички ми казваха, че ще го направиш, но аз все пак се надявах…

Страф отново усети, че силите го напускат. Опря ръка върху шкафа със смеските.

— Да — проплака тя през сълзи. — Защо трябваше да ми отнемаш и Зейн? Какво направи, та го прогони? С какво го отказа да идва при мен?

— Оставила си го да ме отрови…

— Глупак! — изсъска Амаранта. — Той не те е тровил — нито веднъж. Макар че по моя молба често се държеше така, че да си помислиш обратното. И всеки път ти бягаше при мен. Подозираше Зейн и дори не се замисляше каква е тази „противоотрова“, която ти давам.

— Но от нея се чувствах по-добре…

— Така е, когато си пристрастен към лекарството, Страф. Става ти по-добре, щом го вземаш. А когато спреш… умираш.

Страф затвори очи.

— Сега си мой, Страф — продължи тя. — Мога да те накарам…

Страф изрева, събра последните си сили и се хвърли върху нея. Тя извика изненадано, но той я събори и я стисна за гърлото.

Тя се опита да се освободи, но той бе тежък. Страф искаше да изкопчи от нея тайната на противоотровата, да я накара да го спаси, но вече не можеше да мисли ясно. Зрението му се замъгли, умът — също.

Когато дойде на себе си, Амаранта лежеше мъртва под него. Нямаше представа колко време я е душил.

Страф изруга, взе една купа и започна да пуска в нея изсушени треви и прахове. Нямаше време да топли водата. Гледаше да не отваря чекмеджетата с отрови и ровеше само в тези с лековити билета. Но имаше много, които изпълняваха и двете функции. Някои от лекарствата бяха отрови в голяма доза, а можеха да изцеряват в малка. Към повечето се привикваше лесно. Сега нямаше време да мисли за това, усещаше как крайниците му отмаляват, пръстите не го слушаха. Бръкна в поредния плик и по пръстите му полепнаха червеникави и кафяви прашинки.

Едно от тези трябваше да е лекарството, към което е пристрастен. Всяко можеше да го убие. Дори не знаеше кое е по-вероятното.

Въпреки това изпи получената смес на големи глътки. След това рухна в безсъзнание на пода.

50.

— Това ли са хората, които търсите, лейди Сет?

Алриане огледа долината — и армията, разположена в нея, — после извърна очи към бандита Хобарт. Той се усмихна нетърпеливо — ако това можеше да се нарече усмивка. Имаше по-малко зъби, отколкото пръсти на ръцете, а от тях също някои липсваха.

Алриане му отвърна с усмивка. Беше възседнала коня на една страна и държеше небрежно юздите с пръсти.

— Да, мисля че са те, господин Хобарт.

Хобарт извърна глава към бандата си и се ухили. Алриане ги Размири леко, припомни им колко жадувана е обещаната награда. В далечината се виждаше армията на баща й. Беше препускала почти през целия ден, все на запад, по нейните следи. Но се оказа, че е избрала погрешна посока. Ако не се бе натъкнала на любезните хорица от бандата на Хобарт, вероятно щеше да прекара нощта на открито.

Което би било много неприятно.

— Хайде, господин Хобарт — подкани го тя и подръпна юздите. — Да отидем да се срещнем с баща ми.

Групата я последва охотно. Тези хора наистина бяха големи симпатяги. Интересуваха се само от три неща — пари, кльопачка и женски милувки. Когато се срещна с тях, тя благодари на щастливата съдба — въпреки факта, че я бяха погнали от засада, с надеждата да я оберат и изнасилят. Друга приятна черта на тези мили господа бе, че нямаха понятие от аломантия.

Естествено, тя държеше чувствата им със здрава ръка. Не искаше да им хрумнат някои странни идеи от типа на „откупът обикновено е по-щедър от възнаграждението“. Не можеше да ги контролира напълно — можеше само да им въздейства. Но когато става въпрос за мъже, една жена лесно може да се досети какво се случва в главите им. Изумително бе как обещанието за лесно забогатяване бе превърнало тези разбойници в почти добропорядъчни господа.

Разбира се, да се справи с Хобарт и хората му бе лесна работа, сравнено с усилията, които бе полагала при Бриз. Ето това бе забава. Съмняваше се, че друг път ще й се случи да има работа с човек, който толкова добре познава чувствата си и тези на другите. Да надвие такъв човек — опитен аломант, — да го накара да я обикне… виж, това си беше цяло постижение.

„Ах, Бризи — помисли си тя, докато излизаха от горичката в близост до армията. — Дали някой от приятелите ти разбира каква благородна душа носиш?“

Те наистина не се отнасяха достатъчно добре с него. Но пък това следваше да се очаква. Самият Бриз искаше да е така. Когато те подценяват, хората се манипулират по-лесно. Алриане си даваше сметка за това. Но пък толкова по-примамливо бе да подценяваш едно глупаво младо момиче.

— Стой! — извика един войник от конния отряд, който препусна срещу тях. — Ей, ти, отдръпни се от нея!

„Само това ми липсваше“ — помисли Алриане, завъртя очи и побърза да Усмири новодошлите, преди да е станало нещо непредвидено.

— Моля ви, капитане — каза високо, забелязала, че Хобарт и хората му вадят оръжия. — Тези хора ме спасиха в пустошта и ме придружиха дотук, като сами се изложиха на опасности.

Хобарт кимна утвърдително и за по-голяма тежест обърса носа си с ръкав. Войникът огледа покритите с прах и сажди бандити и се намръщи.

— Капитане, погрижете се тези мъже да бъдат нахранени добре — добави Алриане. — И им осигурете място да пренощуват. Хобарт, ще ти пратя възнаграждението веднага щом се срещна с баща ми.

Бандитите и войниците поеха след нея и тя се постара още веднъж да подсили доверието им. Не беше никак лесно с войниците, особено след като вятърът смени посоката и докара до тях вонята от немитите бандити. Но въпреки това стигнаха лагера без неприятни инциденти.

Групата се раздели, Алриане предаде коня си на един слуга и прати притичалия паж да съобщи на баща й, че е пристигнала. Изтупа прахта от дрехите си и закрачи през лагера с приятното усещане за предстояща топла баня и всички останали удобства — доколкото можеха да й бъдат осигурени в един военен лагер. Но първо трябваше да се погрижи за някои по-важни неща.

Баща й обичаше да прекарва следобедите в павилиона и тя го намери там с генералите Галиван и Детор. Изслушваха доклада на някакъв вестоносец. Алриане ги дари с мила усмивка.

Сет се бе разположил във високо кресло, откъдето да може да наблюдава лагера.

— Проклятие! — изруга той. — Върна се, а?

Алриане се усмихна, заобиколи масата с разпънатата отгоре карта и я погледна крадешком. На нея бяха начертани маршрутите за доставка на продоволствия от Западната област. Това, което видя, не й хареса.

— Бунт у дома, татко?

— И негодници, атакуващи снабдителните ми линии. Сигурно онзи хлапак Венчър ги е подкупил.

— Да, така е — потвърди Алриане. — Но това вече няма значение. Липсвах ли ти? — И внимателно подсили привързаността му.

Сет изсумтя и се почеса по брадата.

— Глупаво момиче — промърмори. — Трябваше да те оставя у дома.

— За да падна в лапите на бунтовниците? — попита тя. — И двамата знаехме, че лорд Йомен ще предприеме нещо в мига, когато напуснеш границите на нашата област.

— Трябваше да позволя на тоя проклет принудител да те вземе!

Алриане се ококори.

— Татко! Йомен щеше да ме задържи срещу откуп. А знаеш, че пленът не ми понася никак добре.

Сет я погледна, после се разсмя, въпреки желанието си.

— Щеше да го накараш лично да ти приготвя любимите ти лакомства още преди да е залязло слънцето. Може би наистина трябваше да те оставя. Така поне щях да знам къде си, вместо да се безпокоя, когато те няма. Не доведе онзи глупак Бриз, нали?

— Татко! Бризи е добър човек!

— Добрите хора не живеят дълго на този свят, Алриане. Зная го, защото съм убил немалко от тях.

— О, да — кимна Алриане, — ти си много мъдър. И обсадата на Лутадел ти донесе голяма полза, нали? Наложи се да побегнеш с подвита опашка. Щеше да си мъртъв, ако милата Вин имаше съвест колкото теб.

— Тази нейна „съвест“ не й попречи да избие триста от хората ми.

— Тя е една объркана млада жена — въздъхна Алриане. — Както и да е, бих искала да ти припомня, че се оказах права. Трябваше да сключиш съюз с младия Венчър вместо да го заплашваш. Което означава, че ми дължиш пет нови рокли!

Сет се почеса по челото.

— Това не е игра, момиче!

— Модата, татко, не е игра — заяви спокойно, но твърдо Алриане. — Не мога да подмамвам зли бандити да ме придружават до дома, ако изглеждам като проскубана кокошка, нали?

— Пак ли бандити, Алриане? — попита с въздишка Сет. — Знаеш ли колко време ни отне да се отървем от последната група?

— Хобарт е чудесен човек — заяви доволно Алриане. — Да не говорим, че има връзки с местните крадци. Подхвърли му малко злато и жени и току-виж ти помогнал срещу негодниците, които атакуват керваните ти.

Сет се наведе замислено над картата. После се зачеса по брадата.

— Е, след като се върна, май ще трябва да се погрижим за теб. Сигурно ще искаш да те носим на ръце по обратния път към къщи…

— Всъщност — прекъсна го Алриане — няма да се връщаме в кралството. Отиваме в Лутадел.

Сет не бързаше да възразява: беше се научил да познава кога дъщеря му говори сериозно. Но все пак поклати глава.

— Алриане, в Лутадел няма нищо за нас.

— Но не можем да отидем и в кралството — рече Алриане. — Враговете ни са твърде силни и някои от тях може да разполагат с аломанти. Нали затова дойдохме тук? Не бива да се връщаме без пари и съюзници.

— В Лутадел няма пари — упорстваше Сет. — Венчър каза, че няма и атиум, и аз му вярвам.

— Съгласна съм — кимна Алриане. — Претърсих двореца основно и не открих и късче атиум. Това означава, че трябва да потърсим там съюзници, а не печалба. Поеми назад, изчакай битката да започне, виж кой ще надделее и застани на негова страна. Така ще го накараш да ти е задължен.

Сет потъна в замислено мълчание.

— Това няма да спаси твоя приятел Бриз — заговори той след малко. — Неговата фракция е най-слабата. Дори ако се присъединя към младия Венчър, съмнявам се, че ще можем да победим Страф и колосите. Не и без достъп до градските стени и достатъчно време за подготовка. Ако се върнем, ще трябва да помогнем на враговете на Бриз.

Алриане сви рамене. „Не можеш да му помогнеш, ако не си там, татко. Те и без това ще загубят, по-важното е да си близо до града в този момент. Зная, че шансовете на Бриз са нищожни. Но повече от това не мога да му дам. Съжалявам“.

Беше третият ден, откакто бяха напуснали Лутадел. Елънд Венчър се събуди изненадан колко спокойно е спал в малката шатра сред пущинаците. Разбира се, донякъде това се дължеше и на спътниците му.

Вин лежеше свита до него, отпуснала глава на гърдите му. Той очакваше, че ще спи съвсем леко, като се имаше предвид нервността й, но тя, изглежда, се чувстваше спокойна до него. Дори вече не беше така напрегната, когато я прегръщаше.

Той я погледна с обич, залюбува се на чертите на лицето й и на леко къдравите й черни коси. Резката на бузата и почти бе изчезнала и тя вече бе махнала шевовете. Постоянен слаб пламтеж на пютриум осигуряваше на тялото й нужната сила, за да се възстанови. Вече не пазеше дясната си ръка — въпреки раната на рамото — и предишната й отпадналост бе изчезнала почти напълно.

Но въпреки това не му бе дала никакво обяснение за онази нощ. Беше се била със Зейн — който се оказа брат на Елънд, — а ТенСуун се бе оказал кандрата шпионин. Но нито едно от тези събития не би могло да предизвика тревогата, която бе забелязал у нея при връщането й в стаята.

Не знаеше дали някога ще получи отговори на тези и други въпроси. Но вече си даваше сметка, че е в състояние да я обича и без да я разбира. Наведе се и я целуна по челото.

Тя веднага се напрегна и отвори очи. Седна, разкривайки неволно голите си гърди, и огледа малката шатра. Беше мъждиво осветена от настъпващата зора. Вин поклати глава, погледна го и се оплака:

— Влияеш ми зле.

— Така ли? — попита той засмяно.

Вин кимна и прокара пръсти през косата си.

— Заради теб започнах да спя нощем. При това без дрехи.

— Да, иначе ще е доста неудобно.

— Вярно — потвърди тя. — Но ако ни нападнат през нощта? Ще трябва да се бия гола.

— Не бих имал нищо против да наблюдавам това.

Тя го изгледа навъсено и се протегна за ризата.

— Ти също ми действаш зле — оплака се той, докато я гледаше как се облича.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Край теб се отпускам — продължи той. — Забравям за грижите. Напоследък толкова бях потънал в проблемите на града, че престанах да мисля за друго. А ето, че сега дори имам време да чета „Изкуството на ерудицията“ от Трабълд.

Вин се подсмихна, коленичи в ниската шатра и се дотътри до него.

— Не разбирам как можеш да четеш, докато яздиш.

— О, съвсем лесно е, стига да не се боиш от коне.

— Не се страхувам от тях — отвърна Вин. — Но те, изглежда, не ме харесват. Знаят, че мога да ги надбягам, и затова са малко сърдити.

— О, това ли било? — попита усмихнато Елънд и я придърпа върху себе си.

Тя го целуна, но веднага се дръпна. Той посегна да я задържи, но тя го плесна по ръката.

— След всички тези усилия, които положих да се облека? Пък и съм гладна.

Той въздъхна и се изтегна върху завивките, а тя излезе навън. Елънд остана да лежи, замислен за това какъв късметлия е напоследък. Все още не беше сигурен накъде върви връзката им, нито дали го прави щастлив, но бе готов да й се наслаждава.

Накрая стана и се облече. Беше взел само една от новите си униформи — заедно с костюма за яздене, — но не искаше да ги облича. Вече не разполагаше с прислуга, която да чисти саждите от дрехите му, на всичко отгоре въпреки двойното чергило през нощта в шатрата бяха проникнали черни снежинки. Сега, когато бяха извън пределите на града, нямаше кой да чисти от саждопадите.

Ето защо той облече семпли, но удобни дрехи — брич за езда, сива риза с копчета и черен елек. Никога не бе яздил на големи разстояния — в повечето случаи бе пътувал с карета, — но заради Вин се налагаше да се придвижват по-бавно. Всъщност не бързаха за никъде. Съгледвачите на Страф не си бяха направили труда да ги следват дълго и никой не ги очакваше на пътя. Можеха да пътуват спокойно, да спират за почивки и да вървят, когато им омръзне ездата.

Вин вече бе седнала при огъня, а Дух се грижеше за конете. Младежът бе пътувал доста и имаше опит в тези неща.

Елънд седна до Вин. Известно време двамата гледаха мълчаливо жаравата. Вин изглеждаше тъжна.

— Какво има? — попита Елънд.

Тя извърна поглед на юг.

— Аз… — Поклати глава. — Нищо. Ще ни трябват още дърва. — Вин погледна оставената до шатрата брадва и тя подскочи във въздуха, завъртя се с металната си част към Вин и литна към нея. Тя се дръпна встрани и улови дръжката, когато брадвата прелиташе между нея и Елънд. След това тръгна към едно повалено дърво. Замахна два пъти и го пресече по средата.

— Като я гледам, се чувствам направо ненужен — оплака се Дух.

— Понякога — кимна с усмивка Елънд.

Дух поклати глава.

— Каквото и да чувам или виждам — тя вече ме е изпреварила. Чувствам се безполезен, особено когато се прибера в Лутадел.

— Да, при това си аломант. Ами ако беше обикновен човек?

— Разбирам те — каза Дух. Вин продължаваше да сече дървото на по-малки парчета. — Но хората те уважават, Ел. Докато мен не ме забелязват.

— Не и аз, Дух.

— Така ли? И кога за последен път направих нещо важно за групата?

— Предн три дни — отвърна Елънд. — Когато се съгласи да дойдеш с мен и Вин. С нас си не само за да се грижиш за конете, Дух. Ценя високо уменията ти на съгледвач и Калаено око. Все още ли смяташ, че ни следят?

Дух помисли малко и сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че съгледвачите на Страф се върнаха, но имам чувството, че някой друг върви след нас. Но все не мога да го зърна.

— Това е мъгливият призрак — каза Вин и стовари край огъня наръч дърва. — Той ни преследва.

Дух и Елънд се спогледаха. Елънд кимна, въпреки че забеляза тревога в погледа на младежа.

— Е, докато не ни притеснява, няма проблеми, нали?

Вин повдигна рамене.

— Надявам се. Но ако го видиш, повикай ме. Според сведенията може да е опасен.

— Добре — каза Елънд. — Ще го направим. Хайде сега да видим какво ще закусваме.

Страф се събуди. Това бе първата му изненада.

Лежеше в леглото си и се чувстваше така, сякаш някакъв великан го е удрял в стена. Изпъшка и се надигна. По тялото му нямаше рани, но всичко го болеше и главата му направо се пръскаше. До леглото стоеше един от знахарите на армията, млад мъж с дълга брада. Погледна го внимателно и каза:

— Знаете ли, милорд, трябваше да сте мъртъв.

— Но не съм — изръмжа Страф. — Донеси ми калай.

Дотича войник със стъкленица. Страф я изгълта и едва сега осъзна колко е сухо гърлото му. Разпали леко калая и веднага усети нарастваща болка от раните, но бе готов да го понесе заради прояснените сетива.

— Колко време мина?

— Почти три дни, милорд — отвърна знахарят. — Не знаехме какво сте яли, нито защо. Чудехме се дали да не стимулираме повръщане… но не знаехме дали решението за приемането на отровата не е било ваше.

— Отлично си се справил — похвали го Страф. — Кой командва армията?

— Генерал Джанарл, милорд.

— И защо не е наредил да ме убият?

Знахарят премигна изненадано и погледна към войниците в шатрата.

— Милорд — обади се Грент, — кой би посмял да ви предаде? Всеки, който се опита, щеше да намери смъртта си в шатрата си. Генерал Джанарл беше много обезпокоен за вашето здраве.

„Разбира се — осъзна Страф. — Те не знаят, че Зейн го няма. Мислели са, че ако нещо се случи с мен, Зейн ще отмъсти или сам ще вземе властта“. Изсмя се гръмогласно, с което засили изненадата на хората в шатрата.

„Аз те победих — помисли си той. — Няма те, а аз съм жив“.

Това, разбира се, не значеше, че Зейн няма да се върне — но не значеше и обратното. Може би… само може би… Страф се бе отървал от него.

— Мъглородната на Елънд — каза той.

— Проследихме ги известно време, милорд — докладва Грент. — Но те се отдалечиха твърде много и лорд Джанарл нареди на съгледвачите да се връщат. Изглежда, се е отправила към Терис.

Той се намръщи.

— Кой е с нея?

— Смятаме, че синът ви Елънд също е избягал — рече войникът. — Но може да е само примамка.

„Зейн го е направил — помисли си изненадано Страф. — Наистина се отърва от нея. Освен ако това не е някакъв номер. Но тогава…“

— Армията на колосите?

— Напоследък там често избухват двубои. Тези чудовища са неукротими.

— Нареди на нашата армия да събира лагера. Незабавно. Отстъпваме към Северната област.

— Милорд? — попита стреснато Грент. — Мисля, че лорд Джанарл подготвяше атака и чакаше само вашата заповед. Градът е слаб, след като Мъглородната замина.

— Отстъпваме — повтори усмихнато Страф. — Поне засега. „Да видим дали планът ти ще проработи, Зейн“.

Сейзед седеше в малката кухненска ниша, опрял лакти върху масата. Пръстените му блещукаха. Бяха малки за металоеми, но съхраняването на ферохимични качества изискваше време. Щеше да отнеме седмици, за да напълни дори само един от пръстените, а той разполагаше с броени дни. Дори бе изненадан, че колосите се бяха забавили толкова.

Три дни. Времето не беше много, но той подозираше, че в предстоящия конфликт ще му трябват всичките му сили и умения. Досега бе успял да съхрани по съвсем малко от всяко качество. Достатъчно за краткотраен изблик в случай на нужда, когато другите металоеми се изчерпят.

Клъбс подаде глава от кухнята. За очите на Сейзед изглеждаше размазан. Дори с очилата, които си бе сложил — за да компенсира съхраняваното в металоемите на допълнително зрение, — пак му бе трудно да го различава.

— Това е — обяви Клъбс с приглушен за Сейзед глас: друг металоем съхраняваше слух. — Най-сетне заминаха.

Сейзед се съсредоточи, за да вникне в чутото. Мисълта му се влачеше лениво, като през гъст сироп, и му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае какво казва Клъбс.

„Заминали са… войниците на Страф… оттеглили са се…“

Покашля се леко, преди да отговори.

— Той отговори ли на някое от писмата на лорд Пенрод?

— Не — отвърна Клъбс. — Но екзекутира последния вестоносец.

„Виж, това не е добър знак“ — помисли бавно Сейзед. Разбира се, през последните дни нямаше кой знае колко добри знаци. Градът бе на ръба на гладна смърт, оскъдните запаси от гориво бяха на привършване. Тази вечер се очакваше да завали сняг, ако Сейзед бе предположил правилно. Толкова по-неудобно му бе да седи в топлата кухня и да хапва чорба, докато металоемите му трупат сила, здраве, сетива и бързина на мисълта. Рядко се бе опитвал да напълни толкова много металоеми едновременно.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Клъбс и седна.

Сейзед премигна и обмисли думите му.

— Заради моя златоем — отвърна бавно. — Той черпи от здравето ми и го съхранява. — Сейзед погледна купата с чорба. — Трябва да ям, за да възстановявам силата си — каза и пак взе лъжицата.

Това бе наистина странен процес. Мисълта му се нижеше мудно и му трябваше време, за да осмисли всяко движение. Тялото му също реагираше бавно, на ръката й трябваха няколко секунди, за да се раздвижи. Дори тогава мускулите потрепваха, тъй като силата им непрестанно се оттичаше към металоема. Но най-сетне успя да поднесе лъжицата към устата си и да сръбне. Чорбата беше безвкусна — Сейзед съхраняваше и острота на сетивата и вкусовите усещания бяха силно ограничени.

Може би щеше да е по-добре да си легне — но ако легнеше, щеше да заспи. А докато спеше, не можеше да попълва металоемите — или щеше да пълни само един. Бронзоемът, който съхраняваше бодрост, щеше да го накара да спи по-дълго, за да може при друг случай да издържи дълго без сън.

Сейзед въздъхна, остави внимателно лъжицата и се закашля. Беше положил всички усилия, за да помогне за избягването на конфликта. Планът му се състоеше в това да прати писмо на лорд Пендрод и да го подкани да съобщи на Страф Венчър, че Вин е напуснала града. Надяваше се, че Страф ще се съгласи да сключат сделка. Но изглежда, тази тактика се бе оказала неуспешна. Никой не бе чувал от дни за Страф.

Гибелта им, изглежда, бе неизбежна като изгрева на слънцето. Пенрод бе позволил на три различни групи — едната от тях изцяло от благородници — да се опитат да избягат от града. Войниците на Страф — които бяха нащрек след бягството на Елънд — бяха заловили всички и ги бяха екзекутирали. Пенрод дори прати писмо на Джастис Лекал, надявайки се да се споразумее с водача на Южната армия, но вестоносецът така и не се върна от лагера на колосите.

— Е — заговори Клъбс, — поне ги задържахме още няколко дни.

Сейзед помисли за миг.

— Боя се, че само забавихме неизбежното.

— Разбира се, че е така. Но забавянето беше важно. Елънд и Вин са вече на четири дни път оттук. Ако сражението бе избухнало по-рано, мога да се обзаложа, че нашата госпожица Мъглородна щеше да се върне, за да ни спаси. И да си строши главата.

— Ах — въздъхна Сейзед и с усилие вдигна лъжицата. Тежестта й бе непосилна за парализираните му пръсти, след като сетивата му се преливаха в калаения металоем. — Какво е положението със защитата на града?

— Ужасно — отвърна Клъбс. — Двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

— Но колосите не разполагат с обсадни машини — подхвърли Сейзед, втренчил невиждащ поглед в лъжицата. — Нито със стрелци.

— Така е. Само че ние пък трябва да опазим осем градски порти — пет от които са съвсем близо до лагера на колосите. Нито една от тези порти не би могла да издържи на тяхна атака. Не мога и да съсредоточа големи сили при тях, тъй като не знам коя порта ще изберат.

— Аха, ясно.

— Ти какво очакваше, терисецо? — попита Клъбс. — Добри новини? Колосите са по-големи, по-силни и по-смахнати от нас. И имат числено преимущество.

Сейзед затвори очи. Лъжицата бе на средата на пътя към устните му. Изведнъж почувства слабост, която нямаше никаква връзка с металоемите му. „Защо тя не тръгна с тях? Защо не избяга?“

Отвори очи и видя, че Клъбс маха на една от прислужниците да му донесе нещо за ядене. Момичето се появи с втора купа чорба. Клъбс я огледа недоволно, но стисна лъжицата с жилестата си ръка и започна да яде. По някое време погледна Сейзед.

— Сигурно очакваш извинение от мен, терисецо? — попита между две загребвания.

Сейзед повдигна вежди.

— Ни най-малко, господарю Кладент.

— Хубаво — изсумтя Клъбс. — Ти си свестен човек. Но си малко объркан.

— Приятно ми е да го чуя. — Сейзед помисли малко. — Господарю Кладент. Открих подходяща религия за вас.

Клъбс се намръщи.

— Никога не се предаваш, нали?

Сейзед сведе очи. Трябваше му малко време, за да си събере мислите.

— Имам предвид онова, което казахте преди време, господарю Кладент. За вярата и нагаждането. Накара ме да си припомня едно учение, известно като дадрадах. Последователите му били от много страни и народи и вярвали, че има само един бог и само един правилен начин той да бъде почитан.

— Не ме интересуват мъртвите ти религии, терисецо — изсумтя Клъбс. — Мисля, че…

— Те били художници — продължи тихо Сейзед.

Клъбс се поколеба.

— Смятали, че чрез изкуството се доближават до бога — продължи Сейзед. — Интересували се от цветове и оттенъци, пишели стихове, в които обрисували багрите, които виждали в обкръжаващия ги свят.

— Защо трябва да ми проповядваш това учение? — попита Клъбс подразнено. — Защо не избереш някое тъповато като мен? Някое, което почита войната и войниците?

— Защото, господарю Кладент… — Сейзед премигна и направи усилие да проясни мислите си. — Вие не сте такъв. Правите го, понеже така ви налага животът. Другите често забравят, че умеете да обработвате дърво. Вие сте ваятел. Когато живеехме във вашата работилница, често ви гледах да довършвате детайли, изработвани от вашите чираци. Видях с какво внимание го правите. За вас работилницата беше нещо повече. Сигурен съм, че ви липсва.

Клъбс не отговори.

— Животът ви е наложил да станете войник — повтори Сейзед и извади нещо от пояса си. — Но все още можете да мечтаете като художник. Вземете. Това е за вас. Символ на дадрадахската вяра. За нейните последователи да си художник е по-голямо призвание, отколкото да си свещеник.

Постави на масата дървен диск и с видимо усилие се усмихна на Клъбс. От доста време не беше проповядвал религия и не знаеше какво го бе накарало да избере точно тази за Клъбс. Може би за да му докаже, че от вероученията има полза. Или заради думите, които Клъбс бе казал. По-важното бе, че изпита задоволство, когато видя как Клъбс разглежда дървения диск и рисунката върху него.

„Последния път, когато проповядвах — припомни си Сейзед, — беше в онова селце на юг, където ме откри Марш. Какво ли е станало с него? Защо не се върна в града?“

— Твоята те търси — подхвърли накрая Клъбс, вдигна глава и остави диска на масата.

— Моята? — попита Сейзед. — Ама ние не сме… — И сведе очи под втренчения поглед на грубоватия генерал. — Добре де — въздъхна. На пръстите му блещукаха десет пръстена Четири бяха калаени: зрение, слух, мирис и докосване. Продължи да ги зарежда, те нямаше да му пречат особено. Затвори пютриема, стоманоема и цинкоема. Тялото му веднага се изпълни със сила. Мускулите му престанаха да са отпускат и от измършавели бързо придобиха съвсем нормален вид. Замайването изчезна, мисълта възстанови бързината си. Той се изправи енергично.

— Невероятно — промърмори Клъбс и Сейзед го погледна. — С очите си виждам промяната — продължи Клъбс, — Тялото ти изведнъж се наля със сила, погледът ти се съсредоточи. Май не искаш да се покажеш пред твоята без достойнствата си, а? Е, не мога да те виня за това. — Клъбс изсумтя и продължи да се храни.

Сейзед му кимна и излезе от кухнята. Ръцете и краката му все още бяха леко несигурни. Но усещаше бърз прилив на енергия. Обичайната му непоколебимост се пробуждаше. А може би бе радостта от предстоящата среща с жената, която обичаше? Защо Тиндуил бе останала? И щом бе решила да не заминава за Терис, защо от няколко дени го избягваше? С какво я бе разгневил фактът, че той отпрати Елънд?

Откри я в балната зала на Цитаделата Венчър. Както винаги спря на входа, впечатлен от величието на помещението. За миг дори си позволи да отвори калаения металоем и свали очилата, за да се полюбува на украсата.

Високите правоъгълни изрисувани прозорци стигаха до тавана по протежение на две срещуположни стени. Сейзед беше като джудже до огромните колони, които поддържаха обикалящата прозорците от двете страни галерия. Всеки каменен къс в залата сякаш бе покрит с резба всяка плочка бе част от мозаечна картина, всяко от стъклените парчета сияеше на слънчева светлина.

„Толкова време мина…“ — помисли той. Когато за пръв път дойде тук, придружаваше Вин на първия й бал. Точно тогава, представяйки се за Валет Реноа, тя се запозна с Елънд. Сейзед й се бе скарал, че е привлякла вниманието на един толкова могъщ наследник.

А ето, че съвсем наскоро той лично ги бе бракосъчетал. Усмихна се, сложи си очилата и отново почна да попълва със зрение калаения си металоем. „Нека Забравените богове бдят над вас, деца мои. Ако можете, направете така, че жертвата ни да не е напразна“.

Тиндуил стоеше в средата на залата и разговаряше с Доксон и неколцина негови помощници. Бяха се скупчили около голяма маса и когато се приближи, Сейзед видя какво е разпростряно върху нея.

Картата на Марш. Истинско произведение на изкуството, подробно описание на Лутадел с бележки за активността на Министерството в отделните райони. Сейзед разполагаше с нейно копие в металоемите си и беше пратил рисунка на Синода.

Сега Тиндуил и останалите нанасяха свои бележки върху картата. Сейзед бавно се приближи, Тиндуил го видя и му махна да се присъедини към тях.

— А, Сейзед — каза Доксон, но гласът му прозвуча глухо за отслабения слух на терисеца. — Добре, че дойде.

Сейзед се наведе над картата.

— Променяте разположението на частите?

— Пенрод пое командването на армията — обясни Доксон. — Поставил е благородници да се разпореждат с всичките двайсет батальона. Трябва да ти призная, че това не ни се нрави особено.

Сейзед огледа мъжете около масата. Имаше неколцина писари, обучени от самия Доксон — всичките скаа. „Богове! — помисли си стреснато. — Нали не смята да вдига бунт — точно в този момент“.

— Не се плаши, Сейзед — рече Доксон, сякаш прочел мислите му. — Няма да предприемаме нищо драстично. Пенрод остави на Клъбс да организира отбраната на града и изглежда, се вслушва в съветите на неговите командири. Пък и е твърде късно да се подхваща нещо толкова амбициозно. — Изглеждаше почти разочарован. — Но от друга страна — продължи той и посочи картата, — не вярвам на неговите хора. Те не разбират нищичко от военно дело — нито дори от изкуството да оцеляваш. Прекарали са досегашния си живот в забавления и пиене.

„Защо ги мразиш толкова много?“ — помисли Сейзед. Най-странното бе, че от всички членове на групата Доксон най-много приличаше на благородник. Костюмът му отиваше дори повече, отколкото на Бриз, и той говореше по-правилно от Клъбс и Дух. Единствено неаристократичната му къса брадичка нарушаваше цялостната картина.

— Благородниците може да не разбират от военно дело — отвърна Сейзед, — но имат опит в командването.

— Така е — съгласи се Доксон. — Но и ние имаме. Ето защо искам да разположим наши хора до всяка от градските порти — ако нещо се обърка поради погрешно решение, те ще се намесят.

Доксон посочи една от вратите — Стоманената порта. До нея бе обозначен отряд от хиляда души.

— Това е твоят батальон, Сейзед. Стоманената врата е най-отдалечена от лагера на колосите, така че едва ли ще участваш в истинско сражение. Но ако се случи да ви нападнат, искам незабавно да пратиш вестоносец до Цитаделата Венчър. Тук, в балната зала, ще е нашият команден пост — широките врати улесняват достъпа и позволяват оживено движение.

„Нищо чудно, че ме подкрепи, когато предложих Вин и Елънд да заминат — помисли Сейзед. — Сега, когато ги няма, той се опитва да поеме контрола над бившата група на Келсайър“.

Не че в това имаше нещо лошо. Доксон бе истински гений в организирането и майстор на бързото планиране. Ако нещо му пречеше, това бяха определени предразсъдъци.

— Сейз, зная, че не обичаш да се биеш — продължи Доксон и се опря с две ръце на масата. — Но имаме нужда от теб.

— Мисля, че той се е подготвил за бой — обади се Тиндуил, втренчила поглед в Сейзед. — Ако се съди по пръстените на ръцете му.

Сейзед я погледна през масата.

— А каква е твоята роля във всичко това, Тиндуил?

— Лорд Доксон ме повика за съвет — отвърна тя. — Той самият няма голям опит във военното дело и помоли да му предоставя сведения за генералите, които държа в архивите си.

— Аха. — Сейзед се обърна към Доксон. — Добре тогава. Ще взема участие във вашия план. Но искам да ви предупредя за едно: наредете на хората си да съблюдават йерархията на командването — освен ако не възникне крайна необходимост.

Доксон кимна.

— Милейди Тиндуил — продължи Сейзед. — Ще може ли да поговорим насаме?

Тя кимна, двамата се извиниха и се отдалечиха към един страничен коридор. В сенките под галерията Сейзед спря и се обърна към нея. Изглеждаше толкова спокойна — толкова уравновесена — въпреки сериозността на положението. Как го постигаше?

— Сейзед, виждам, че съхраняваш доста голям брой качества — отбеляза тя и кимна към пръстените му. — Нямаше ли готови металоеми отпреди?

— Използвах всички запаси от бодрост и бързина, докато се връщах в Лутадел — обясни той. — Нямам почти никакви резерви от здраве — изразходвах ги, докато преподавах на юг. Все не ми оставаше време да възстановя изчерпаното. Имам доста сила и тежест, както и добър подбор калаени металоеми. Но човек никога не може да е напълно подготвен.

— Може би — отвърна тя и погледна над рамото му към групата около масата. — Щом можем да се занимаваме с други неща и да не мислим за неизбежното, усилията ни не са напразни.

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— Тиндуил — рече той тихо. — Защо остана? Мястото ти не е тук.

— Нито твоето, Сейзед.

— Тези хора са мои приятели. Аз няма да ги изоставя.

— Тогава защо убеди водача им да замине?

— За да му съхраня живота.

— Оцеляването на всяка цена невинаги е лукс, който водачите могат да си позволят — възрази Тиндуил. — Щом са решили да се посветят на другите, трябва да носят отговорността си докрай. Тези хора ще умрат — но това едва ли трябва да стане с чувството, че са били изоставени.

— Те не са…

— Те се надяват на спасение, Сейзед — прекъсна го тихо Тиндуил. — Всеки от тях — дори Доксон, който е най-трезвомислещият от всички, — вярва, че може да се спаси. И знаеш ли защо? Защото дълбоко в себе си знаят, че нещо ще ги спаси. Същото, което ги е спасявало и преди и което е непосредствено свързано с Оцелелия. За тях тя е олицетворение на надеждата. А ти я отпрати.

— Тя трябва да живее, Тиндуил — отвърна Сейзед. — Смъртта й и смъртта на Елънд щяха да са невъзстановима загуба.

— Надеждата никога не може да бъде изгубена — отвърна Тиндуил с блясък в очите. — Мислех, че го разбираш. Как смяташ, какво ме крепеше през всичките онези години, когато ме използваха за разплод?

— Това ли те накара да останеш в града?

Тя го изгледа.

— Не.

Сейзед не сваляше поглед от нея. Откъм залата се чуваха гласовете на другите. Снопове светлина, които се процеждаха през прозорците, озаряваха пода и хвърляха отблясъци по стените. Сейзед вдигна несръчно ръце и прегърна Тиндуил. Тя въздъхна и се остави в прегръдката му.

Той освободи калаените металоеми и позволи на сетивата си да се възстановят с пълна сила.

Заля го усещането за меката й кожа и топлината на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него и зарови глава в гърдите му. Уханието на косата й — не парфюмирана, но чиста и свежа — изпълни ноздрите му и това бе първият мирис, който долавяше от три дни. Той вдигна ръка и свали очилата, за да я вижда по-добре. С възвръщането на звуците чу тихото й дишане.

— Сейзед, знаеш ли защо те обичам? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна той честно.

— Защото никога не се предаваш. Познавам много мъже, които изглеждат здрави като камък, но ако ги удряш достатъчно силно и постоянно, ще се пропукат. А ти си силен… като вятъра. Винаги присъстваш, понякога си готов да поддадеш, но после пак се връщаш, без да се извиняваш. Не зная дали другарите ти осъзнават каква сила са притежавали в твое лице.

„Притежавали — помисли си той. — Винаги говори за тези неща в минало време. И… това й се струва правилно“.

— Колкото и да я имам, няма да стигне, за да ги спася — призна той шепнешком.

— Беше достатъчна, за да спасиш трима от тях — възрази Тиндуил. — Мислех, че грешиш, като ги отпращаш, но може би не съм била права.

Сейзед затвори очи и я притисна към себе си. Ядосваше се, че е останала, и същевременно я обичаше още повече, задето е до него.

И в този момент от стените отекна тревожният тътен на барабаните.

51.

Мъгливо червеникаво сияние в ранна утрин бе нещо, което не трябваше да съществува. Дневната светлина прогонваше мъглите. Топлината ги караше да се изпаряват, дори затворени в стая те се кондензираха и изчезваха. Не би трябвало да издържат на пряката светлина на изгряващото слънце.

Но не беше така. Колкото повече се отдалечаваха от Лутадел, толкова по-дълго сутрин се задържаха мъглите. Промяната бе почти неуловима — все още бяха само на няколко дена път от Лутадел, — но Вин вече знаеше. Тя първа забеляза разликата. Тази сутрин мъглата изглеждаше дори по-упорита, отколкото очакваше — още не се бяха събудили, а слънцето вече изгряваше. Мъглите го засенчваха.

„Мъгла — помисли си тя. — Дълбината“. Напоследък бе почти сигурна, че е на прав път, макар да не разполагаше с доказателства. Само нарастващо вътрешно убеждение. Дълбината не беше някакво чудовище или тиранин, а природна стихия — което я правеше още по-страховита. Чудовището може да бъде убито. Но мъглите… те плашеха. Дълбината нямаше да преследва със свои жреци, принудители или палачи, тя щеше да използва свръхестествен ужас. Нямаше да убива с армии, а с глад.

Как се сражаваш срещу нещо по-голямо от континент? Нещо, което не изпитва ярост, болка, надежда или съжаление?

Но тъкмо такава щеше да е задачата на Вин. Тя седеше мълчаливо на каменистия склон, свила крака и опряла брадичка на коленете си. Елънд спеше. Дух бе излязъл на разузнаване.

Вече не се съмняваше за ролята си. Ако не беше Героят на времето, значи бе обезумяла. Нейното предначертание бе да се пребори с мъглите. „И все пак… — помисли си тя и се намръщи озадачено. — Не трябваше ли туптенето да се усилва, а не да отслабва?“ Колкото повече пътуваха, толкова по-слабо й се струваше. Дали не бе закъсняла? Може би край Кладенеца се бе случило нещо, което по някакъв начин бе повлияло на силата? Дали някой вече не я бе взел?

„Важното е да продължаваме“.

Друг на нейно място вероятно щеше да се пита защо той е избраникът. Вин познаваше няколко мъже — както от бандата на Кеймън, така и от помощниците на Елънд, — които непрекъснато щяха да се оплакват защо се е случило точно на тях. Неуверените хора винаги се колебаят дали задачата е по силите им. Ленивите пък искат да избягат от работа.

Вин не се смяташе нито за твърде самоуверена, нито за служеща на конкретна кауза. Нямаше смисъл да си задава подобни въпроси. Животът я беше научил, че понякога нещата просто се случват по един или друг начин. Често нямаше никаква конкретна причина Рийн да я бие. А и причините бяха слабо утешение. Ето например, даваше си сметка защо Келсайър е трябвало да умре, но от това той не й липсваше по-малко.

Просто това бе работа, която трябва да се свърши. Фактът, че не я разбираше, не й пречеше, нито я подтикваше да се откаже. Само се молеше да знае какво да направи, когато му дойде времето. Макар че туптенето отслабваше, то не бе изчезнало. Продължаваше да я примамва.

Към Кладенеца на Възнесението.

Зад себе си долавяше по-слабите вибрации на мъгливия дух. Утихваха само когато се разсейваха мъглите. Но тази сутрин останаха зад гърба й.

— Знаеш ли каква е тайната на всичко това? — попита тя тихо и се обърна към червеникавата мъгла. — Имаш ли…

Аломантичните пулсации на мъгливия призрак идваха право от шатрата, която делеше с Елънд.

Вин скочи и хукна натам. Отметна чергалото. Елънд спеше, главата му едва се подаваше над завивките. Малкото помещение бе изпълнено с мъгла, която се кълбеше и вихреше — и това бе много странно. Мъглите рядко влизаха в шатрите.

И там, в средата на мъгливия облак, беше призракът. Изправен над Елънд.

Не беше напълно оформено тяло, а по-скоро очертание в мъглата, повтарящ се модел, предизвикан от постоянното движение. И все пак бе истински. Вин го усещаше и го виждаше — дори знаеше, че и той я гледа с невидимите си очи.

Очи, изпълнени с омраза.

Той вдигна нематериална ръка и Вин видя нещо да проблясва. Реагира мигновено — извади кинжал, скочи в шатрата и замахна. Ударът й бе спрян от нещо осезаемо в ръката на мъгливия призрак. Във въздуха отекна метален звън и Вин почувства в ръката си рязък парализиращ студ. Цялото й тяло изтръпна.

А призракът изчезна. Стопи се като звънтежа на съвсем реалното си оръжие. Вин премигна, обърна се и погледна през веещото се чергило на шатрата. Мъглите отвън се бяха разсеяли, денят най-сетне бе победил.

Но й се струваше, че няма да има още много такива победи.

— Вин? — повика я Елънд, надигна се и се прозя.

Вин си наложи да диша по-спокойно. Призракът бе изчезнал. Най-сетне всичко бе озарено от слънчева светлина. „Някога смятах нощта за по-безопасна — помисли си тя. — Келсайър ме научи на това“.

— Какво има? — попита Елънд. Как можеше да е толкова наивен, така безразличен към собствената си безопасност?

Тя прибра кинжала. „Какво мога да му кажа? Как да го опазя от едно същество, което едва различавам?“ Трябваше й време, за да помисли.

— Нищо — отвърна. — Напоследък съм малко изнервена…

Елънд се обърна на другата страна и попита сънено:

— Дух на сутрешен обход ли излезе?

— Да.

— Събуди ме, като се върне.

И пак заспа. Вин коленичи и го погледна на светлината на изгрялото зад нея слънце. Беше му се отдала напълно — не само телом, но и духом. Беше забравила всичките си предразсъдъци и резерви, всичко заради него. Не можеше повече да си позволи да мисли, че не му подхожда, да се успокоява с лъжливата вяра, че двамата не могат да са заедно.

Никога не бе вярвала толкова много на някой друг. Нито на Келсайър, нито на Сейзед или Рийн. Елънд олицетворяваше всичко за нея. Тази мисъл я накара да потрепери. Ако го изгубеше, щеше да изгуби себе си.

„Не бива да мисля за това!“ — каза си и се надигна. Излезе от шатрата и спусна чергилото. Дух тъкмо се връщаше от обиколката.

— Не са призраци, Вин — тихо каза младежът. — Петима мъже, на лагер.

Вин смръщи вежди.

— Преследват ли ни?

— Навярно.

„Съгледвачите на Страф“ — помисли си тя.

— Елънд да реши какво да правим с тях.

Дух сви рамене и седна на един камък.

— Ще го събудиш ли?

— Нека поспи още малко.

Дух отново сви рамене. Гледаше я внимателно как хвърля съчки в огъня.

— Променила си се, Вин.

— Всички се променят — отвърна тя. — Вече не съм крадла и имам приятели, които да ми помагат.

— Нямах предвид това. Говоря за последните дни. Тази седмица. Различна си отпреди.

— В какъв смисъл различна?

— Не зная. Вече като че ли не се страхуваш толкова.

Вин се замисли.

— Защото взех решение. Решение коя съм и каква ще бъда. И какво искам. — Тя помълча малко. — Уморих се да се боря с глупостта. С глупостта на другите и с моята. Реших да действам, а не да изчаквам. Може би това е наивен възглед за живота. Засега ми се струва правилен.

— Не е наивен — възрази Дух.

Вин се усмихна и го погледна. Беше на шестнайсет — на същата възраст, на която Келсайър я взе при себе си. Примижваше срещу светлината на ниското слънце.

— Изгаси калая — посъветва го Вин. — Не е необходимо да го поддържаш непрекъснато.

Дух сви рамене. Личеше му, че не е съвсем сигурен. Толкова много искаше да е полезен. Това й беше познато.

— А какво ще кажеш за себе си, Дух? — попита тя. — Как си напоследък?

Той отново сви рамене.

„Почти съм забравила какво е да разговаряш с момче на тази възраст“ — помисли Вин.

— Дух… — продължи тя. — Харесва ли ти този прякор? Навремето всички те наричаха по име. Лестибърнс. Езикът да ти се оплете.

— Келсайър ми го измисли — отвърна Дух, сякаш това бе достатъчно, за да го задържи. И вероятно беше прав. Вин забеляза как блеснаха очите му, когато спомена Келсайър. Вярно, че Клъбс му беше чичо, но Келсайър за него винаги бе най-важният.

Разбира се, той бе най-важният за всички тях.

— Вин, искам да съм силен. Като теб.

— Ти имаш своята дарба.

— Калаят? — попита Дух. — Безполезна работа. Ако бях Мъглороден, щях да върша велики дела. Да бъда някой важен.

— Дух, да си някой важен не е чак толкова хубаво — рече Вин, заслушана в туптенето в главата си. — През повечето време дори е досадно.

Дух поклати глава.

— Ако бях Мъглороден, щях да спасявам хората — да им помагам, на всички, които се нуждаят. Щях да преборя смъртта. Но… сега съм само Дух. Слаб. Страхлив.

Вин го изгледа намръщено, но той бе свел глава, за да не среща погледа й.

„Какво ли значи всичко това?“ — зачуди се тя.

Сейзед използва част от силата си, за да преодолява по три стъпала наведнъж. Изхвърча от стълбището малко преди Тиндуил и двамата се присъединиха към групата на стената. Барабаните продължаваха да ехтят, всеки в различен ритъм, и звуците им отекваха надалеч. Улици и стени на къщи отвръщаха с хаотично ехо.

Без армията на Страф северният хоризонт изглеждаше пуст. За съжаление същото не можеше да се каже за североизточното направление, където в лагера на колосите цареше суматоха.

— Някой вижда ли какво става там? — попита Бриз.

Хам поклати глава.

— Твърде е далече.

— Един от съгледвачите ми е Калаено око — рече Клъбс. — Той вдигна тревогата. Каза, че колосите се биели.

— Драги мой — обади се Бриз, — че те не го ли правят непрекъснато?

— Сега е нещо по-мащабно — отвърна Клъбс. — Всеобщ тупаник.

Сейзед почувства прилив на надежда.

— Това е добре. Нека се изтребят помежду си.

Клъбс го погледна навъсено.

— Не си ли чел в книжките, терисецо? Там какво пише за чувствата, които ги владеят?

— Имат само две състояния — отвърна Сейзед. — Скука и ярост. Но…

— Така обикновено подхващат битка — тихо каза Тиндуил. — Започват да се млатят помежду си, разяряват се и после…

И млъкна. Сейзед видя какво е привлякло вниманието й. Размазано петно на хоризонта. Уголемяваше се и скоро се разпадна на отделни петна.

Колосите нападаха града.

— Проклятие! — изруга Клъбс и закуцука надолу по стълбите. — Разпратете вестоносци! Стрелците на стените! Отцепете речните порти! Батальони, на позиции! Пригответе се за бой! Да не искате тези чудовища да нахлуят в града и да ви изпотъпчат децата?

Настъпи хаос.

„Започва се“ — помисли си вцепенено Сейзед.

— Веднага щом се опразнят стълбищата — заговори спокойно Доксон, — искам всеки от вас да иде при своя батальон. Тиндуил, ти ще поемеш Калаената порта, на север от Цитаделата Венчър. Може би ще ми трябват съветите ти, но засега остани при войниците. Те ще те слушат — тук всички уважават терисците. Бриз, разпредели ли Усмирители по един в батальоните от четвърти до двайсети?

— Да. Не са достатъчно, но…

— Важното е да поддържат духа на момчетата! — прекъсна го Доксон. — И да не им позволяват да се прекършат!

— Хиляда души са твърде много за един Усмирител, приятелю — посочи Бриз.

— Нека правят каквото им е по силите. Вие с Хам поемете Пютриумната и Цинковата порта — предполагам, че колосите ще ударят първо там. Клъбс ще се погрижи за подкрепленията.

Двамата кимнаха. Доксон се обърна към Сейзед.

— Нали знаеш къде трябва да отидеш?

— Да… струва ми се. — Сейзед се подпря на стената. От небето се сипеха сажди.

— Тръгвай тогава! — подкани го Доксон.

В този момент на стената се качи последният отряд стрелци.

— Милорд Венчър!

Страф се обърна. Благодарение на погълнатите подсилващи билки бе успял да се задържи на седлото, макар че не би посмял да участва в битка. Разбира се, нямаше да му се наложи. Това не беше негова работа. Имаше си армия за тази цел.

Той извърна коня си към препускащия вестоносец. Мъжът дръпна юздите и спря до него.

— Милорд. Армията на колосите нападна Лутадел.

„Точно както каза ти, Зейн“ — помисли Страф.

— Колосите са нападнали? — попита лорд Джанарл и доближи коня си до тях. — Очаквахте ли го, милорд?

— Разбира се — отвърна Страф и се усмихна.

Джанарл изглеждаше впечатлен.

— Джанарл, издай обща заповед — нареди Страф. — Обръщаме армията и потегляме към Лутадел.

— Милорд, ще сме там след час! — рече Джанарл.

— Не — отвърна Страф. — Няма да бързаме. Не искаме да изморим войниците, нали?

Джанарл се усмихна.

— Разбира се, че не, милорд.

Стрелите не нанасяха почти никакви поражения на колосите.

Сейзед стоеше вцепенен и ужасен на кулата над портата. Не беше назначен официално да командва хората долу и затова не се налагаше да издава заповеди. Просто чакаше, в случай че им потрябва помощта му.

Така имаше предостатъчно време да следи ужасяващата сцена отвън. За щастие колосите не нападаха неговия участък от стената и той, заедно с другите, можеше да наблюдава как стоварват удари върху Калаената и Поютриумната порта в далечината.

Дори от разстояние — от кулата можеше да различи тази част от стената, където бе Калаената порта — Сейзед виждаше как колосите тичат под гъстите залпове стрели. Някои от по-дребните падаха, ранени или може би убити, но останалите продължаваха към портата. Мъжете около него си шепнеха уплашено.

„Не сме готови за това — помисли Сейзед. — Дори след седмици планиране и подготовка пак не сме готови. Ето докъде стигнахме, след като хилядолетие ни е управлявало едно божество. Хиляда години мир — тираничен мир, но все пак мир. Нямаме генерали, нямаме офицери. Нямаме стратези, чиновници. Нямаме дори войници, само момчета с пръчки“.

Но докато наблюдаваше приближаващата се буря, умът му по навик продължаваше да анализира. С почерпено от резервите зрение той различаваше ясно, че намиращите се в далечината чудовища — особено по-големите — мъкнат изтръгнати дървета. Бяха се подготвили — по свой начин — да разбият портите. Дърветата нямаше да са толкова ефикасни като тараните, но и портите не бяха създадени да издържат на подобни удари.

„Тези колоси са по-умни, отколкото очаквахме — помисли Сейзед. — Щом познават абстрактната цена на парите, макар че нямат икономика. Досетили са се, че им трябват инструменти, за да разбият портите, макар да не знаят как да ги изработят“.

Първата вълна колоси стигна стената. Войниците започнаха да хвърлят отгоре големи камъни. Хората на Сейзед също бяха натрупали купчини камъни. Но след като стрелите Нямаха почти никакъв ефект, какво ли щяха да свършат камъните? Колосите заляха подножието на стената като води на изпуснат бент. Заблъскаха с юмруци по портата и тътнежът от ударите им отекна надалече.

— Шестнайсети батальон! — провикна се отдолу един вестоносец, пристигнал при портата на Сейзед. — Лорд Кулий!

— Тук! — отвърна един офицер от кулата, на която бе и Сейзед.

— Пютриумната порта се нуждае незабавно от подкрепления! Лорд Пенрод нареди да отделите шест роти и да ме последвате!

Лорд Кулий се зае да издава нужните заповеди. „Шест роти — помисли Сейзед. — Шестстотин души. От нашите хиляда“. Припомни си думите на Клъбс: че двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

Шестте роти тръгнаха и дворът около портата изведнъж сякаш опустя. Тревогата на останалите четиристотин души — триста долу и сто на стената — нарасна. Сейзед затвори очи и се пресегна към металоема, където бе съхранил изострен слух. Изведнъж чу ясно… удари на дърво върху дърво. Писъци. Човешки писъци. Бързо затвори металоема, почерпи от резервното зрение, наведе се напред и погледна към участъка от стените, където се водеше битката. Колосите мятаха обратно хвърлените по тях камъни — и бяха много по-точни от защитниците. Сейзед подскочи, когато видя как един камък размазва лицето на млад войник и тялото му отхвърча назад. Затвори металоема и рязко си пое дъх.

— Кураж! — извика един от командирите на стената. Беше съвсем млад, не повече от шестнайсетгодишен, с благороднически одежди. Разбира се, повечето хора в армията бяха на тази възраст.

— По места… — продължи командирът. Гласът му прозвуча неуверено и той внезапно млъкна, забелязал нещо в далечината. Сейзед се обърна и погледна натам.

Колосите бяха тръгнали покрай стената към река Чанерел и другите порти.

Между които и портата на Сейзед.

Вин скочи в средата на лагера, хвърли шепа пютриумен прах в огнището, Тласна и разхвърли горящи въглени, пепел и дим върху двамата изненадани войници, които тъкмо си приготвяха закуската. Пресегна се и Притегли колчетата на трите малки шатри.

И трите рухнаха едновременно. Едната беше празна, но от другите две долетяха викове. Под плата се очертаха мятащи се тела.

Войниците отскочиха назад и вдигнаха ръце, за да закрият очите си. Вин хвърли една монета на земята пред тях.

Войниците замръзнаха, после ръцете им се стрелнаха машинално към мечовете. Вин погледна към шатрите. Водачът на групата щеше да е в едната и тъкмо той бе човекът, с когото искаше да си поговори. Вероятно бе някой от капитаните на Страф, макар че по дрехите на войниците не се виждаше неговият герб. Може би…

Изпод едната шатра подаде глава не друг, а Джастис Лекал. Беше се променил много за почти двете години, откакто Вин не го бе виждала. Беше се издължил и измършавял, косата му бе окапала съвсем. Лицето му изглеждаше сурово и… остаряло? Та той беше на възрастта на Елънд!

— Джастис — провикна се Елънд, излезе от гората и тръгна към лагера. До него вървеше Дух. — Защо си тук?

Джастис се измъкна изпод шатрата и се изправи.

— Ел… Аз… не знаех къде да отида. Съгледвачите ми докладваха, че си избягал, и реших, че идеята е добра. Ще дойда с теб — където и да отиваш. Ще се скрием заедно…

— Джастис! — прекъсна го Елънд и застана до Вин. — А къде са твоите колоси? Изпрати ли ги някъде?

— Опитах се… — отвърна Джастис и сведе глава. — Но те не искаха — отказаха, след като видяха Лутадел. И после…

— Какво? — настоя Елънд.

— Избухна пожар — отвърна Джастис. — В кервана с припаси.

Вин се намръщи.

— В кервана с припаси? — попита Елънд. — Там, където държеше дървените си монети?

— Да.

— В името на лорд Владетеля, човече! И ти ги заряза там, без водач, пред стените на нашия дом?

— Те щяха да ме убият, Ел — проплака Джастис. — Непрестанно се зъбеха, нападаха се едни други и искаха още пари. Ако бях останал, щяха да ми видят сметката! Те са чудовища, нямат нищо общо с хората.

— И ти си тръгна. — Елънд поклати глава. — Остави Лутадел на тяхната милост.

— Ти също го изостави — укори го Джастис, после протегна умолително ръце към него. — Виж, Ел. Зная, че сгреших. Смятах, че ще мога да ги контролирам. Не исках да стане така.

Елънд го гледаше сурово. Не като Келсайър, а по-скоро като разгневен крал.

— Джастис, ти вдигна цяла армия от чудовища и я поведе в тиранична битка — каза той. — Заради теб бяха избити невинни хора. А после изостави армията си без контрол пред стените на най-големия град в цялата Последна империя.

— Прости ми — промърмори Джастис.

Елънд го погледна в очите.

— Аз ти прощавам — рече той тихо. После с едно отривисто движение извади меча и отсече главата на Джастис. — Но не и кралството ми.

Вин се ококори. Обезглавеният труп бавно се свлече на земята. Войниците на Джастис извикаха уплашено и извадиха оръжия. Елънд спокойно се обърна към тях и вдигна окървавения си меч.

— Някой има ли възражения срещу екзекуцията?

Войниците се сепнаха.

— Не, милорд — рече един.

Елънд приклекна и избърса острието на меча в наметалото на Джастис.

— Като се има предвид какво направи, краят му бе по-добър, отколкото заслужаваше. — Прибра меча в ножницата. — Но той беше мой приятел. Погребете го. Когато приключите, можете да тръгнете с мен за Терис или да се приберете у дома. Изборът е ваш.

И след тези думи се отдалечи към гората.

Войниците бавно наобиколиха трупа. Вин кимна на Дух и изтича след Елънд. Не се наложи да тича дълго. Откри го да седи на един камък недалеч от лагера. Беше започнал саждопад, но повечето черни снежинки се задържаха по клоните на дърветата.

— Елънд? — повика го тя.

Той вдигна глава.

— Не зная защо го направих, Вин. Защо точно аз трябваше да въздам правосъдие. Та аз дори вече не съм крал. Но както и да е — вече е сторено. — Тя сложи ръка на рамото му. — Това е първият човек, когото убивам. А навремето двамата мечтаехме заедно — как ще обединим най-могъщите Къщи на Лутадел. Как ще създадем политически съюз, който не се основава на алчност, а се опитва да превърне града в едно по-добро място. — Той извърна глава към нея. — Вин, мисля че вече започвам да разбирам какво ти е. В известен смисъл ние двамата сме ножове — инструменти на други. На цялото кралство, ако трябва да съм точен. На хората.

Тя се наведе, прегърна го и прошепна:

— Съжалявам.

— Трябваше да се направи — заяви той. — Най-тъжното е, че той беше прав. Аз също ги изоставих. Със същия този меч трябваше да сложа край на живота си.

— Ти замина по друга причина, Елънд — възрази Вин. — Напусна Лутадел, за да принудиш Страф да го защитава.

— Ами ако колосите нападнат преди него?

— Може и да не го направят. Те нямат водач — току-виж избрали за своя цел тъкмо армията на Страф.

— Не — чу се зад тях гласът на Дух. Вин се обърна и го видя да се приближава. Отново бе примижал.

„Това момче гори твърде много калай“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елънд.

— Те няма да нападнат армията на Страф, Ел. Защото тя няма да е там.

— Какво? — попита Вин.

— Аз… — Дух млъкна и извърна зачервеното си лице.

„Аз съм страхливец“, спомни си Вин думите му.

— Ти си знаел. — Вин го изгледа. — Знаел си, че колосите ще нападнат града!

Дух кимна.

— Но това е нелепо — обади се Елънд. — Нямаше откъде да научиш, че Джастис ще ни последва.

— Така е — потвърди Дух и седна на един дънер до тях. — Чичо ми предположи, че Страф ще оттегли армията си и ще остави на колосите да щурмуват града. Ето защо Сейзед реши да ни отпрати.

На Вин й призля.

„Аз открих местонахождението на Кладенеца на Възнесението — бе казал Сейзед. — На север. В Териските планини…“

— Клъбс ли ти каза това? — чу тя гласа на Елънд.

Дух кимна.

— И ти го скри от мен? — Елънд се надигна.

„О, не…“

Дух се подвоуми, после поклати глава.

— Ти щеше да наредиш да се върнем! Не искам да умра, Ел. Съжалявам. Аз съм страхливец. — Сви се и стрелна с очи меча на Елънд.

Елънд се сепна, сякаш едва сега забелязал, че е пристъпил заплашително към младежа.

— Нищо лошо няма да ти направя, Дух — рече той. — Само ме е срам заради теб. — Дух сведе поглед и бавно коленичи на покритата със сажди земя.

„Туптежът отслабва…“

— Елънд — прошепна Вин.

Той се обърна.

— Сейзед ни излъга. Кладенецът не е на север.

— Какво?!

— Той е в Лутадел.

— Вин, мисли какво говориш. Щяхме да го открием, ако е там.

— Не — отвърна тя решително, обърна се и погледна на юг. Веднага щом се съсредоточи долови равномерните вибрации. Привличаха я.

На юг.

— Невъзможно е Кладенецът да е на юг — упорстваше Елънд. — Във всички легенди се казва, че е на север, в Териските планини.

Вин поклати объркано глава.

— Там е. Зная. Не разбирам как, но зная, че е там.

Елънд я погледна и кимна, доверяваше се на интуицията й.

„О, Сейзед — помисли тя. — Сигурно си го направил от добри намерения, но обрече всички ни“. Ако градът паднеше, колосите…

— За колко време можем да се върнем? — попита Елънд.

— Зависи — отвърна тя.

— Да се върнем? — Дух надигна глава. — Ел, те вече са мъртви. Казаха ми да ви разкрия истината, когато стигнем Татингдуен, за да не изложите на риск живота си, докато катерите планината. Но когато Клъбс ме повика, беше, за да се сбогуваме. Виждах го в очите му. Той знаеше, че няма да ме види повече.

Елънд мълчеше и Вин забеляза известна неувереност в погледа му. Проблясък на болка, дори ужас. Познаваше тези чувства, защото тя също бе споходена от тях.

„Сейзед, Бриз, Хам…“

Елънд я сграбчи за ръката.

— Трябва да отидеш там, Вин! Сигурно има оцелели… бежанци. Те се нуждаят от помощта ти.

Тя кимна. Допирът на ръката му и твърдостта в гласа му й придадоха сила.

— Ние с Дух ще те последваме възможно най-бързо — продължи той. — Но ти ще си там много преди нас.

— Не искам да се разделяме — прошепна тя.

— Зная.

Въпреки това й беше трудно. Как да го остави точно в този момент, когато го бе преоткрила? Но си даваше сметка, че сега, когато знае къде се намира Кладенецът на Възнесението, усеща туптенето му по-силно. И ако някои от приятелите й бяха оцелели при атаката…

Вин стисна зъби, отвори кесията и извади последната шепа пютриумен прах. Изпи го с глътка вода от манерката. Прахът я одраска неприятно по гърлото. „Не е много — помисли си. — Няма да стигне за продължително бягане“.

— Те всички са мъртви… — прошепна отново Дух.

Вин се обърна. Туптежът я зовеше неудържимо. От юг.

„Идвам“.

— Елънд — каза тя. — Моля те, направи нещо за мен. Не искам да заспиваш нощем, когато се спускат мъглите. Пътувайте през нощта и винаги бъдете нащрек. Оглеждайте се за мъгливия призрак — мисля, че иска да ти стори нещо лошо.

Той се намръщи, но кимна.

Вин разпали пютриум и се понесе обратно към Лутадел.

52.

Бриз се стараеше с всички сили да си внуши, че не се намира в близост до сражението. Но не се получаваше много добре.

Седеше на кон недалеч от двора зад Цинковата порта. Войниците бяха неспокойни и не сваляха погледи от другарите си по стените.

Портата се тресеше. Бриз неволно се присви, но въпреки това продължаваше да изпуска усмирителни вълни.

— Бъдете силни — шепнеше той. — Нека си идат страхът и неувереността. Зад портата може би дебне смърт, но вие ще я преборите. Можете да победите. Бъдете силни…

Месингът в стомаха му гореше като клада. Отдавна беше пресушил всички стъкленици и се наложи да преглъща шепи месингов прах, с който разполагаше в изобилие благодарение на конните вестоносци на Доксон.

„Колко още може да продължи това?“ — запита се той, изтри чело и отново се съсредоточи върху Усмиряването. За щастие аломантията не изтощаваше тялото му, а черпеше енергия само от горящите в него метали. Но въпреки това Усмиряването бе далеч по-сложно от останалите аломантични умения и изискваше постоянно внимание.

— Страх, ужас, тревога… — шепнеше той. — Желанието да побегнеш, да се предадеш… Забравете тези неща… — Разбира се, не беше задължително да говори, но той бе свикнал така — по-лесно се съсредоточаваше.

След известно време си погледна джобния часовник, обърна коня и препусна към другия край на двора. Портата продължаваше да се тресе и Бриз отново попи чело. С неудоволствие забеляза, че кърпата е твърде подгизнала, за да върши работа. От влагата саждите щяха да полепват по дрехите му и костюмът му щеше да се съсипе.

„Кръвта също ще го съсипе, Бриз — каза си той. — Време е да сложиш край на тези глупости. Положението е сериозно. Твърде сериозно. Как въобще стигна дотук?“

Поднови усилията си и почна да Усмирява нова група войници. Беше един от най-могъщите аломанти в Последната империя — особено когато ставаше въпрос за емоционална аломантия. Можеше да Усмирява едновременно стотици, стига да бяха събрани в достатъчно плътна група и да се съсредоточеше върху най-обикновени чувства. Дори Келсайър не можеше да се похвали с подобен успех.

Но въпреки това войниците край тази порта бяха твърде много и се налагаше да ги разделя на групи. Докато се прехвърляше върху поредната група, забеляза, че войниците от предишната вече показват признаци на тревога.

„Когато портата падне, ще се разбягат“.

Вратата изтрещя. Мъжете от стените продължаваха да хвърлят камъни, да стрелят с лъковете и да крещят. Офицерите се опитваха да координират усилията им, но Бриз бе твърде далеч, за да чуе какво им казват. Виждаше само общата суматоха.

И, разбира се, виждаше ответния огън. Камъни изхвърчаха иззад стената и някои падаха на платформите. Бриз се опитваше да не мисли за това какво е от другата страна на стената, където имаше хиляди разярени чудовища. От време на време някой войник падаше. Между дъските на платформата на много места се процеждаше кръв.

— Страх, тревога, ужас… — шепнеше Бриз.

Алриане бе избягала. Вин, Елънд и Дух бяха в безопасност. Трябваше да се съсредоточи върху положителните неща. „Сейзед, благодаря ти, че ни накара да ги отпратим“.

Зад него изтрополиха копита. Без да спира Усмиряването, Бриз се обърна и видя, че е Клъбс. Той дръпна юздите и огледа войниците с облещено око — другото бе почти затворено.

— Добре се справят.

— Мили ми човече — отвърна Бриз. — Те са изплашени до смърт. Дори тези, които Усмирявам, гледат към портата, сякаш очакват зад нея да се отвори ужасна пропаст и да ги засмуче.

Клъбс го изгледа.

— Днес сме в поетично настроение, а?

— Сигурно неизбежната гибел има такъв ефект върху мен — отвърна Бриз. Портата продължаваше да се тресе. — Както и да е, съмнявам се, че тези хора се справят „добре“.

Клъбс изсумтя.

— Войниците винаги са нервни преди битка. Но това са добри мъже. Ще издържат.

Портата се разтърси и от краищата й полетяха трески. „Пантите поддават…“ — помисли Бриз.

— Смяташ ли, че ще можеш да Усмириш и колосите? — попита Клъбс. — Да им отнемеш от злобата?

Бриз поклати глава.

— Усмиряването не действа на чудовищата. Вече съм опитвал.

Двамата млъкнаха, заслушани в трясъка на вратата.

— И друг път си участвал в битки, нали? — попита Бриз.

— Почти двайсет години, с различни прекъсвания — отвърна Клъбс. — Бил съм се срещу бунтовници в далечните провинции, гонил съм чергарски племена из пущинаците. Лорд Владетеля никога не позволяваше на отделните конфликти да се разрастват.

— И как беше? Често ли побеждавахте?

— Винаги — отвърна Клъбс.

Бриз се подсмихна.

— Разбира се — продължи Клъбс, — тогава колосите бяха на наша страна. Ужасно трудни са за убиване тези чудовища.

„Страхотно ме успокои“ — помисли Бриз.

Вин тичаше.

Само веднъж преди бе изпадала в „пютриумен транс“ — с Келсайър, преди две години. Когато пютриумът гори равномерно, аломантът може да поддържа невероятна скорост — като бегач в спринт — без да се изморява.

Но процесът не беше безнаказан за тялото. Пютриумът й помагаше да се движи, но също така заглушаваше естествената й умора. Всичко това водеше до състояние на „транс“, замъгляващо съзнанието и изчерпващо вътрешните сили. Душата й жадуваше за почивка, но тялото й продължаваше да бяга и бяга по пътя покрай канала.

Но този път Вин бе подготвена за ефекта на пютриумния транс и се справяше по-добре. Съсредоточи ума си върху основната, задача, а не върху отделните движения на тялото. Това обаче не прогонваше обезпокоителните мисли.

„Защо го правя? — зачуди се тя. — Защо се напрягам докрай? Дух каза — Лутадел вече е паднал. Няма смисъл да бързам“.

И въпреки това продължаваше да тича.

Пред погледа й се мяркаха познати лица. Мъртви лица. Хам, Бриз, Доксон, Клъбс и скъпият Сейзед. Единствените истински приятели, които бе имала. Можеше само да им благодари, че бяха отпратили Елънд надалече. Но от друга страна, им се ядосваше, че бяха отпратили и нея. И този гняв я пришпорваше да бърза.

„Те ме накараха да ги изоставя. Принудиха ме да го направя!“

Келсайър бе положил немалко усилия, за да я научи да вярва в другите. Дори последните му думи бяха с нотка на укор. „Имаш още много да учиш за приятелството, Вин“.

Беше рискувал живота си, за да спаси Дух и ОреСюр — беше излязъл срещу Стоманен инквизитор и го бе победил. Беше го направил въпреки протестите на Вин и изявленията, че това е безсмислено.

Оказа се, че тя греши.

„Как посмяха!“ — ядоса се тя отново и по бузите й се търкулнаха сълзи. Пютриумът й придаваше нечовешко чувство за равновесие, а скоростта — която щеше да е убийствена за други — й се струваше съвсем естествена. Не се препъваше, не падаше и за страничен наблюдател темпото й щеше да е безразсъдно.

Дърветата профучаваха край нея. Носеше се на големи подскоци. Тичаше както някога с Келсайър, може би дори по-бързо. Тогава целта й бе само да не изостава от него. А сега бързаше заради хората, които обичаше.

„Как посмяха! — помисли си отново. — Как посмяха да не ми дадат шанса, който имаше Келсайър! Как посмяха да откажат защитата ми, да откажат да им помогна!

Как посмяха да умрат…“

Пютриумът й бе на свършване, а тичаше само от няколко часа. Сигурно вече бе изминала еднодневен път. Но въпреки това не смяташе, че е достатъчно. Щеше да закъснее, също както тогава. Когато закъсняха да спасят армията. Да спасят приятелите си.

Вин продължи да тича. И не спираше да плаче.

— Как стигнахме дотук, Клъбс? — попита тихо Бриз, загледан към тресящата се от ударите порта. Седеше на коня под тихо сипещите се сажди и снега. Черно-бялата пелена бе в ярък контраст с крещящите хора, ударите по вратата и падащите камъни.

Клъбс го погледна и смръщи вежди. Бриз продължаваше да гледа нагоре, към стелещите се сажди и сняг. Черни и бели. Лениви.

— Ние не сме хора на принципа — продължи тихо Бриз. — Ние сме крадци. Неверници. Ето ти например, не можеше да понасяш да живееш в един свят, управляван от лорд Владетеля. Ами аз, с моите изкривени принципи и несекващо желание да манипулирам другите, да си играя с чувствата им? Как стигнахме дотук? Стоим начело на армия, движена от идеалистични подбуди. Хора като нас не бива да стават водачи.

Клъбс — оглеждаше войниците на площада — отвърна:

— Предполагам, че просто сме идиоти.

Бриз се замисли, но после забеляза блещукането в очите му. Весели искри, които можеше да види само защото познаваше добре Клъбс. Тъкмо тези светлинки подсказваха що за човек е Клъбс — какъв невероятен характер има.

Бриз се усмихна.

— Сигурно си прав. Но както казах одеве, за всичко е виновен Келсайър. Той ни превърна в идиотите, които застанаха начело на една обречена армия.

— Много гаден копелдак — каза Клъбс.

— Именно.

От небето продължаваха да се сипят сажди и снежинки. Над площада ехтяха изплашени викове.

И тогава вратите паднаха.

— Източната порта е разбита, лорд Сейзед! — докладва пратеникът на Доксон задъхано. Намираха се на стената и под тях се чуваше ехтежът от блъскащите портата колоси. Падналата порта бе Цинковата, най-източната врата на Лутадел.

— Цинковата порта е най-добре защитената — тихо каза Сейзед. — Мисля, че ще удържат положението.

Вестоносецът кимна. Внезапен повей на вятъра вдигна от стените сажди и пепел и ги разхвърля върху купчините сняг.

— Да предам ли нещо на лорд Доксон? — попита вестоносецът.

Сейзед се замисли, плъзнал поглед по строените на стената войници. Беше се качил при тях. Купчините камъни бяха привършили, но стрелците продължаваха да обсипват колосите със стрели. Той надзърна от ръба и видя долу цяла купчина мъртви чудовища. Но видя също и цепнатини по вратата. „Изумително е как толкова дълго остават разярени“ — помисли си. Колосите продължаваха да реват и вият като побеснели кучета.

Сейзед се облегна на стената и изведнъж почувства, че пръстите на краката му са вкочанени. Отвори месингоема и почерпи малко телесна топлина. Усети да го залива приятна вълна.

— Предай на лорд Доксон, че се опасявам да не ни сполети същото и тук — каза той. — Взеха най-добрите ми хора, за да помогнат при източната порта, и нямам особена вяра на нашия командир. Мисля, че няма да е зле, ако лорд Доксон прати някой да го замести.

Вестоносецът се поколеба.

— Какво има? — попита Сейзед.

— Не ви ли назначиха точно за това, господарю?

Сейзед смръщи вежди.

— Предай му, че имам дори по-малка вяра на себе си, отколкото на него.

Вестоносецът кимна, обърна се и се затича към коня си. Сейзед се наведе, когато един камък се удари в стената над него. Отгоре се посипаха парчета. „В името на Забравените богове… — помисли той. — Какво правя тук?“

Приближи се младият капитан Бедис. Висок, с гъста коса, той изглеждаше мършав дори облечен с броня. Сякаш би се чувствал много по-добре на някой бал, отколкото в битка.

— Какво каза вестоносецът?

— Цинковата порта е паднала, милорд — отвърна Сейзед.

Младият капитан пребледня.

— Какво… какво ще правим сега?

— Защо питате мен, милорд? Вие сте командирът.

— Моля те… — Младежът го сграбчи за рамото. — Аз… не зная… аз…

— Милорд — прекъсна го Сейзед, като същевременно овладя собственото си неспокойство. — Вие сте благородник, нали?

— Да…

— Значи сте свикнали да издавате заповеди. Направете го и сега.

— Какви заповеди?

— Няма значение. Нека хората почувстват, че вие командвате.

Младежът се поколеба, после извика и отскочи. Един камък профуча над стената и повали стоящия наблизо стрелец. Мъжете долу се разбягаха, когато трупът тупна в прахоляка, и Сейзед едва сега забеляза нещо странно. В дъното на площада се бе събрала неголяма група. Бяха цивилни — скаа — с покрити със сажди дрехи.

— Тези какво правят там? — попита той. — Трябваше да се крият, а не да стоят тук и да чакат колосите да нахлуят!

— Колосите да нахлуят? — повтори ужасено капитан Бедис.

Сейзед не му обърна внимание. Поне с цивилни знаеше как да се справя. Беше свикнал да командва прислугата на благородници.

— Ще говоря с тях — заяви той.

— Да… — каза Бедис. — Добра идея…

Сейзед бързо слезе по стълбите и тръгна към групата скаа. Бяха повече, отколкото му се бе сторило — трупаха се и в улицата отзад. Поне стотина души, прегърбени под сипещата се смесица от сажди и сняг. Сейзед се почувства гузен, че черпи топлина от металоема.

— Какво правите тук? — попита той. — Моля ви, приберете се в скривалищата. Или потърсете убежище в центъра на града. Когато нахлуят, колосите ще започнат да плячкосват покрайнините и тези райони ще са най-опасни.

Никой от хората не помръдваше.

— Моля ви! — повтори Сейзед. — Трябва да се скриете. Ако останете тук, ще загинете!

— Няма да загинем, Светейши първи свидетелю — отвърна един от мъжете. — Тук сме за да видим края на колосите.

— Края на колосите? — повтори Сейзед.

— Лейди Наследницата ще ни защити — провикна се една жена.

— Лейди Наследницата напусна града! — отвърна Сейзед.

— Тогава ще гледаме вас, Светейши първи свидетелю — обади се друг мъж, сложил ръка на рамото на малко момче.

— Светейши първи свидетелю? — попита Сейзед. — Защо ме наричате така?

— Вие сте този, който донесе вестта за смъртта на лорд Владетеля — отвърна мъжът. — Вие дадохте на Наследницата оръжието, с което тя уби нашия тиранин. Вие бяхте свидетел на подвига й.

Сейзед поклати глава.

— Може и да е така, но аз едва ли заслужавам преклонение. Не съм светец, аз съм само…

— Свидетел — кимна мъжът. — Ако Наследницата реши да встъпи в боя, ще се появи близо до вас.

— Аз… съжалявам. — Сейзед се изчерви. „Аз я отпратих. Пратих вашето божество в безопасност“.

Но хората го гледаха и той виждаше в очите им благоговение. Това беше грешка, те не трябваше да го почитат. Той бе само един скромен наблюдател.

Но изглежда не беше. Вече бе станал част от историята. Точно както го бе предупредила Тиндуил. След като участваше във важни събития, Сейзед се бе превърнал в обект за преклонение.

— Не бива да ме гледате така — повтори той.

— Лейди Наследницата казваше същото — възрази мъжът и се усмихна.

— Но това е различно. Тя е… — Той млъкна и обърна глава, чул викове отзад. Стрелците от стената махаха изплашено и младият капитан Бедис тичаше към тях. „Какво…“

Едно огромно синьо чудовище с нацепена, кървяща кожа внезапно се появи на стената, разбута настрани изплашените стрелци, сграбчи капитан Бедис за врата, хвърли го на земята и като че ли го стъпка. Втори колос се покатери на стената, после и трети. Стрелците заотстъпваха ужасени, захвърлиха оръжията си и се заблъскаха на платформите.

„Колосите се качват на стената — осъзна Сейзед. — Купчината долу им помага. И все пак да скочат толкова високо…“

Още чудовища изникнаха на стената. Бяха все едри екземпляри, по два и три човешки боя, и това им помагаше по-лесно да помитат защитниците. Войниците падаха на двора, а ударите по портата се усилваха.

— Бягайте! — извика Сейзед на събралите се скаа. Някои побягнаха. Но повечето останаха.

Сейзед погледна разтревожено към портата. Дъските започнаха да се цепят, по снега се посипаха трески. Войниците изплашено отстъпиха назад. Най-сетне със силен пукот напречната града се строши и дясното крило отскочи навътре. Виеща, окървавена, подивяла маса колоси нахлу през отвора.

Войниците захвърлиха оръжията си и побягнаха. Други останаха, вцепенени от ужас. Сейзед стоеше отзад, между ужасените войници и тълпата скаа.

„Аз не съм воин“ — помисли си той. Ръцете му трепереха. Помнеше колко усилия му струваше да запази спокойствие в лагера на колосите. Но сега, когато те крещяха с пълни гърла и размахваха тежките си мечове, а кръвта от нацепената им кожа шуртеше върху човешките трупове, той усети, че куражът му се топи.

„Ако не направя нещо веднага, няма кой друг“.

И почерпи сила от пютриума.

Мускулите му се наляха. Сейзед отвори стоманоема докрай и се хвърли напред, поел повече сила, отколкото бе черпил когато и да било. Години наред бе трупал тези резерви и сега бе моментът да ги използва.

Тялото му се промени, крехките ръце на книжник се превърнаха в огромни яки ръчища. Гърдите му се уголемиха, мускулите му затрептяха от изпълващата ги енергия. Дните, прекарани в слабост и немощ, бяха посветени тъкмо на този момент. Той разблъска редовете войници, изхлузи расото през главата си, усетил, че му става тясно, и остана само по препаска.

Водещият колос се обърна и видя, че пред него се издига същество с почти сходни размери. Въпреки яростта си, въпреки дивия си нрав, чудовището замръзна и в кървавите му очи се появи изненада.

Сейзед го удари. Нямаше опит в боя и не знаеше почти нищо за военното дело. Но в този момент липсата на умение нямаше значение. Лицето на колоса хлътна под юмрука му и черепът се разцепи.

Сейзед се завъртя върху масивните си крака и погледна втрещените войници. „Окуражи ги!“.

— Бийте се! — изрева той и сам се изненада от силата на гласа си.

И колкото и да бе странно, те го послушаха.

Вин падна на четири крака и опря чело в покрития с пепел път. Земята беше леденостудена, но тя не я усещаше. Дишаше на пресекулки. Не можеше да тича повече. Пютирумът й се беше изчерпил. Дробовете й горяха, краката й бяха парализирани от болка. Искаше да легне, да се свие на кълбо и да кашля.

„Това е само пютриумен транс“ — помисли си. Беше изстискала тялото си докрай, но го усещаше едва сега.

Закашля се отново, бръкна с разтреперана ръка в джоба си и извади последните две стъкленици. Разтворът в тях представляваше смес от осемте основни метала, плюс дуралуминий. Пютриумът щеше да я поддържа още малко…

Но не достатъчно. Все още имаше часове път до Лутадел. Дори с пютриум щеше да пристигне много след мръкване. Тя въздъхна, прибра стъклениците и се надигна.

„И какво ще направя, като стигна? Защо трябваше да полагам такива усилия? За да убивам отново?“

Знаеше, че няма да стигне навреме за битката. Нищо чудно колосите да бяха атакували още преди няколко дни. Освен това все още я измъчваха спомени от ужасяващото нападение срещу Сет. Нещата, които бе направила. Смъртта, която бе причинила.

Само че сега се чувстваше малко по-различно. Беше приела ролята си на нож. Но какво беше ножът, ако не само един инструмент? Оръжие, което може да се използва за добро и за лошо, да убива и да защитава.

Мислите й бяха объркани, последица от общото изтощение. Тя разпали калай, за да ги проясни, но от това краката й се разтрепериха повече. Пътят пред нея се извиваше и сякаш изчезваше в безкрая. Вървеше точно покрай канала, наподобяващ пропълзяла през полето огромна сребриста змия. Когато минаваха оттук на идване с Елънд, същият този път й се струваше сияещ и нов. Сега изглеждаше мрачен и потискащ. Кладенецът продължаваше да тупти, вибрациите му се усилваха с всяка крачка, която я доближаваше до Лутадел. И въпреки това й се струваше, че се придвижва твърде бавно. Че ще закъснее и колосите ще превземат града.

Ще закъснее да помогне на приятелите си.

„Съжалявам… — помисли си тя. Зъбите й тракаха. Тя се загърна по-плътно с наметалото: вече нямаше пютриум, който да я топли. — Съжалявам, че ви изоставих“.

Забеляза в далечината дим. Погледна на изток, после на запад, но там нямаше нищо. Плоска равнина, покрита със сажди.

И селце. Едно от многото в тази област. Лутадел бе най-големият град в провинцията, но не беше единствен. Елънд не бе успял да спаси всички, околни селища от бандитски нападения, но като цяло животът в тях бе по-спокоен, отколкото в други райони на Последната империя.

Вин закуцука право към селото.

Беше съвсем малко дори според представите на скаа. Само няколко колиби и две по-високи постройки.

„Това не е плантация. Навремето е било селце — място, където са се отбивали пътуващите благородници“. Къщата, която някога навярно бе обитавана от местен дребен господар, сега бе празна. В две от колибите обаче блещукаше светлинка. Мрачното време бе накарало хората да се приберат по-рано.

Вин потрепери, доближи една от двете колиби и наостри подсилен слух за шумове отвътре. Чу детски смях и високи мъжки гласове. Подуши миризмите на току-що започната вечеря — проста зеленчукова каша.

„Скаа… които се смеят“. В дните на лорд Владетеля в подобна къщурка щеше да цари потиснато настроение. Щастливите скаа се смятаха за недостатъчно експлоатирани.

„Все пак постигнахме нещо. Всичко това не е било напразно“.

Но дали си заслужаваше смъртта на приятелите й? Падането на Лутадел? Без защитата на Елънд дори това малко селце скоро щеше да падне под властта на някой тиранин.

Тя попиваше звуците на смеха. Келсайър не се бе предал. Беше се изправил сам срещу лорд Владетеля и последните му думи бяха предизвикателни. Дори когато плановете му изглеждаха безнадеждни, когато трупът му лежеше на улицата, той пак, макар и тайно, бе победил.

„Отказвам да се предам — помисли тя и изправи рамене. — Отказвам да приема смъртта им, докато не видя труповете им с очите си“.

Вдигна ръка и потропа на вратата. Звуците вътре секнаха мигновено. Вин намали горящия калай. Скаа, особено тези от провинцията, бяха плашливи. Вероятно трябваше да…

— О, бедничката! — възкликна жената, която отвори. — Влизай вътре. Какво правиш навън в този студ?

Вин се поколеба. Жената бе облечена бедно, но дрехите й бяха достатъчно топли. Огнището в средата на помещението гореше примамливо.

Зад жената се надигна едър мъж и огледа Вин.

— Пютриум — каза тя. — Трябва ми пютриум.

Те вероятно си помислиха, че не е добре с ума. Можеше да си представи как изглежда, с чорлава коса и покрити с пепел дрехи. Беше облечена с обикновени ездачески бричове и фланела.

— Защо не влезеш, дете? — каза мъжът. — Хапни нещо. А после ще ни разкажеш откъде идваш. Имаш ли родители?

„В името на лорд Владетеля — помисли си тя обидено. — Нима изглеждам толкова малка?“

Опита се да Усмири двамата, да разсее подозренията и тревогата им. Те видимо се успокоиха.

— Нямам време — каза Вин. — Пютриум.

— В къщата на нашия господар имаше чудесни прибори — рече бавно мъжът. — Но разменихме повечето за дрехи и земеделски инструменти. Мисля, че останаха няколко бокала. Майстор Клед… нашият старейшина — ги прибра в съседната колиба…

— Ще свършат работа — рече Вин. „Макар че металът едва ли ще е с нужната аломантична чистота“. Вероятно щеше да има примеси от сребро и калай, които отслабваха действието му.

Двамата кимнаха и погледнаха към другите скаа в колибата.

Изпълни я отчаяние. Какво си мислеше? Дори ако пютриумът бе в правилна пропорция, щеше й отнеме време да го настърже и погълне. А той гореше сравнително бързо. Щеше да й е нужно доста голямо количество. Подготовката му щеше да отнеме почти толкова време, колкото придвижването до Лутадел.

Обърна се и погледна на юг, към тъмното снежно небе. Даже с пютриум щяха да са й нужни часове, за да стигне. Това, което й трябваше, бе трасе от клинове — път, маркиран с метални пръти, от които да може да се Тласка, за да се задържи във въздуха. Бе използвала подобно трасе, за да се придвижва между Лутадел и Фелисе. Разстоянието се вземаше за час с карета и само за десет минути в аломантичен полет.

Но между това село и Лутадел нямаше подобно трасе — нито край който и да било от каналите. Беше прекалено трудно да се прокара, твърде скъпо, за да се поддържа…

Вин погледна двамата на вратата и те неволно трепнаха. Може би бяха забелязали кинжалите в пояса й или пък ги стресна изражението й, но вече не изглеждаха така добронамерени.

— Това конюшня ли е? — попита тя и кимна към една от тъмните постройки.

— Да — отвърна колебливо мъжът. — Но нямаме коне. Само няколко кози и крави. Да не би да искате…

— Подкови — прекъсна го Вин. Мъжът се намръщи. — Трябват ми конски подкови — рече тя. — Много.

— Елате с мен — рече мъжът, повлиян от Усмиряването й, и я поведе през ветровития двор. Още няколко мъже ги последваха. Носеха тояги. Изглежда, не само покровителството на Елънд бе спасило тези хора от набези.

Мъжът натисна с рамо вратата на конюшнята и посочи една каца вътре.

— И без това ръждясват.

Вин отиде до кацата, извади една подкова и прецени тежестта й. После я подхвърли пред себе си и я Тласна с рязко разпалване на стомана. Подковата отлетя надалече и падна в една локва на стотина крачки по-нататък.

„Идеално“ — помисли тя.

Мъжете се бяха облещили. Вин бръкна в джоба си, извади едната стъкленица и я изпи. Пютриумът беше малко, но затова пък имаше предостатъчно желязо и стомана. Тя бавно разпали двата метала. Сега можеше да Тласка и Притегля часове наред.

— Подгответе се — рече тя, разпали пютриум и отброи десет подкови. — Лутадел е обсаден — може вече да е паднал. Ако чуете вест за това, съветвам ви да поемете за Терис. Следвайте имперския канал право на север.

— Коя си ти? — попита мъжът.

— Няма значение.

Той я гледаше замислено.

— Ти си онази, нали?

— Да — отвърна тя и се Тласна от една подкова.

Изхвърча диагонално във въздуха. Когато започна да пада, хвърли втора подкова. Изчака да се сниши и се Тласна от нея — искаше да се движи напред, а не нагоре.

Беше го правила. Не беше по-трудно от това да отскача от монети. Важното бе да поддържа постоянно движение. Веднага щом се Тласна от втората подкова и се извиси във въздуха, посегна назад и Притегли първата.

Подковата не беше закачена за нищо и полетя след нея тъкмо когато тя пускаше третата подкова на земята. Вин позволи на първата да профучи над главата й, движена от инерцията на Притеглянето, и тя падна напред по пътя й. Вин се Тласна от третата подкова и Притегли втората, която вече бе зад нея.

„Няма да е никак лесно“ — помисли си, смръщила съсредоточено вежди. Но този път не бе избрала точния ъгъл и се приземи твърде далече, преди да е Тласнала. Подковата изхвърча зад нея и не й осигури достатъчно ускорение, за да я задържи във въздуха. Тя се удари силно в земята, но веднага Притегли подковата при себе си и опита пак.

Първите няколко опита бяха бавни. Най-големият проблем бе да се определи точният ъгъл. Трябваше да Тласка и Притегля подковите с премерено усилие, за да се задържа във въздуха и същевременно непрестанно да се носи напред.

След около час спря да си почине и събра подковите. Нямаше време за повече експерименти, а и, изглежда, бе успяла да натрупа нужния опит.

Малко по-късно вече се справяше чудесно с комбинация от три подкови — помагаше и това, че почвата бе мека и когато Тласкаше подковите, те се забиваха в калта и й осигуряваха достатъчно стабилна котва за нов Тласък. Скоро успя да прибави и четвърта подкова. Колкото по-често Тласкаше — и колкото повече подкови използваше, — толкова по-бързо се придвижваше.

След още час полет добави пета подкова. Резултатът бе постоянен поток от святкащ метал. Вин Притегляше, после Тласкаше, Притегляше и Тласкаше и се стрелкаше нагоре, надолу и напред във въздуха.

Земята се носеше под нея, подковите свистяха във въздуха. Насрещният вятър премина в ураган, когато тя ускори темпото.

Носеше се право на юг. Беше като вихър от метал и движение — също като Келсайър малко преди края, когато бе убил инквизитора.

Само дето нейният метал не целеше да убива, а да спасява. „Може би няма да стигна навреме — мислеше си тя, заслушана в свистенето на вятъра. — Но и няма да се предам на средата на пътя“.

53.

Когато армията му прехвърли последния хълм преди Лутадел, Страф вече се чувстваше по-добре. Беше опитал предпазливо няколко смески от скрина на Амаранта и се досещаше какво може да е използвала. Черен фрайн. Много опасно средство. Трябваше да отвикне от него постепенно — но засега няколко сдъвкани листа възвръщаха силата му и го караха да се чувства значително по-бодър. Всъщност чувстваше се направо чудесно.

Не беше сигурен, че същото може да се каже и за жителите на Лутадел. Колосите се бяха скупчили около стената и блъскаха по северните и източните порти. Над града се виеше дим.

— Милорд, съгледвачите докладваха, че чудовищата са разбили четири от градските порти — съобщи лорд Джанарл. — Първо са съборили източната, но са били посрещнати с яростна съпротива. След това е паднала североизточната, после северозападната, но при тези врати войските също са оказали съпротива. Основният пробив е станал на север. Колосите, изглежда, навлизат в града от това място, палят къщи и плячкосват.

Страф кимна. „Северната порта — помисли си. — Тази, която е най-близо до Цитаделата Венчър“.

— Ще нападнем ли, милорд? — попита Джанарл.

— Преди колко време е съборена северната порта?

— Преди около час, милорд.

Страф бавно поклати глава.

— В такъв случай ще чакаме. Чудовищата положиха огромни усилия да влязат в града — нека ги оставим да се позабавляват, преди да ги изтребим.

— Сигурен ли сте, милорд?

Страф се усмихна.

— Когато утолят жаждата си за кръв, ще се уморят и битката ще утихне. Това е най-добрият момент за нападение. Ще са разпръснати из града и няма да могат да се защитават. Ще са лесна плячка.

Сейзед сграбчи своя исполински противник за шията и изтика назад разкривеното му от гняв лице. Кожата на чудовището бе изопната толкова силно, че се бе разцепила по средата на лицето и над зъбите се показваха кървавочервени мускули. То дишаше на яростни пресекулки и пръскаше от устата и ноздрите си кръв и слюнка.

„Сила!“ — помисли си Сейзед и почерпи от пютриема нова порция. Тялото му наедря толкова рязко, че се опасяваше и неговата кожа да не се разцепи. За щастие металоемите бяха изработени така, че да се разширяват — пръстените и гривните бяха отворени от едната страна. Въпреки това видът му беше ужасяващ. Вероятно нямаше да може да се придвижва или маневрира с подобно туловище, но това нямаше значение, тъй като колосът вече го беше съборил на земята. Трябваше му само малко допълнителна сила за ръцете. Чудовището го задържа с едната си ръка и посегна с другата назад, към тежкия меч на земята…

Пръстите на Сейзед най-сетне успяха да прекършат дебелия врат на колоса. Чудовището се опита да изръмжи, но от устата му не излезе нито звук и то се замята конвулсивно. Сейзед се изправи и запокити тялото към неговите другари. С такава нечовешка сила дори дългото единайсет стъпки тяло му се стори леко като перце. То блъсна редицата атакуващи колоси и ги повали назад.

Сейзед се огледа задъхано. „Твърде бързо изразходвам силата си“ — помисли си и затвори достъпа до пютриема. Тялото му започна да се свива като изпразващ се мях. Не можеше да продължава да черпи от резервите си с подобно темпо. Вече бе изразходвал половината от съхранената сила — количество, трупано десетилетия. Все още не беше използвал пръстените си, но във всеки от тях имаше складирани различни умения само за по няколко минути. Пазеше ги за краен случай.

„Който може би е настъпил“ — помисли си той ужасено. Все още удържаха площада зад Стоманената порта. Макар че колосите бяха разбили вратата, през отвора можеха да проникват само по няколко от тях — и само най-едрите успяваха да прескочат стената.

Малкият отряд войници на Сейзед бе изтласкан назад. Дворът бе осеян с трупове. Скаа поклонниците от улицата изнасяха ранените на безопасно разстояние. Сейзед чуваше стенанията им зад гърба си.

Площадът бе затрупан с тела на колоси и за миг Сейзед изпита гордост от това с каква цена чудовищата си пробиват път в града. Лутадел нямаше да се предаде лесно. В никакъв случай.

Колосите изглеждаха отблъснати поне за момента, макар че из площада все още имаше няколко стълкновения. Нова група чудовища обаче се събираше от външната страна на портата.

„От външната страна“ — помисли Сейзед. Чудовищата бяха разбили само едното крило на градската порта. На площада имаше много трупове — десетки, може би стотици, — но колосите бяха разчистили пространството пред вратата, за да могат да проникват вътре.

Ако опиташе…

Нямаше време за мислене. Той се хвърли напред, отвори пютриема и почерпи сила за петима мъже. Вдигна трупа на един дребен колос и го хвърли към портата. Чудовищата отвън изръмжаха и се пръснаха. Бяха поне стотина.

Сейзед се наведе да вземе друг труп, но се подхлъзна в локва кръв.

— Всички при мен! — извика на хората си, надяваше се да го чуят и послушат.

Колосите осъзнаха какво е решил да направи твърде късно. Той изрита още един труп по пътя си, подпря с рамо отвореното крило и почерпи от желязоема, изсмуквайки теглото, което бе съхранил вътре. Тялото му веднага стана по-тежко, вратата поддаде със скърцане и се затвори.

От външната страна върху нея се хвърлиха неколцина колоси. Сейзед продължаваше да притиска вратата, черпеше нови порции тегло от желязоема. Струпаните в него резерви се топяха с тревожна бързина. Тялото му стана толкова масивно, че той почувства как собствената му тежест го притиска към земята и дори увеличената сила с мъка го задържаше на крака. Разярените колоси продължаваха да блъскат портата, но той я удържаше. Притискаше с ръце и гърди грубите дъски, а краката му се бяха забили между камъните на калдъръма. Благодарение на месингоема не усещаше никакъв студ, макар че под стъпалата му се смесваха пепел, сняг и кръв.

Около него ечаха болезнени викове. Други войници също подпряха портата с тела и Сейзед успя да намери сили и да погледне през рамо. Останалата част от неговия отряд бе организирала отбранителен периметър и охраняваше портата от проникналите в града колоси. Мъжете се сражаваха храбро, опрели гърбове в портата, но само тялото на Сейзед я задържаше да не бъде отворена отново.

Никой не мислеше да се предава. Сейзед продължаваше да подпира портата, докато войниците, разпределени на групи, избиха неколцината колоси на площада. После отстрани дотичаха десетина мъже, помъкнали огромна яка талпа. Сейзед не знаеше откъде са я взели, нито го интересуваше — важното бе, че я поставиха на мястото на напречната греда на портата.

Теглото му започна бързо да намалява, желязоемът беше празен. „Трябваше да съхраня повече през годините“ — помисли си той със съжаление и се отпусна на земята до залостената порта. Доскоро му се струваше, че разполага с предостатъчни резерви, но ето, че ги бе изчерпил само за един кратък бой с колосите. „Обикновено съхранявах тегло като страничен ефект, когато се олекотявах. Смятах го за полезен начин да използвам желязото“.

Затвори пютриема и почувства как тялото му се смалява. За щастие при този процес кожата не увисваше. Отново придоби обичайния си вид, само дето бе изтощен до смърт. Колосите продължаваха да блъскат по вратата. Сейзед повдигна уморено клепачи, проснал полуголото си тяло в снега. Войниците стояха изплашено около него.

„Колко малко са останали“ — помисли си той. Нямаше и петдесетина от първоначалните четиристотин. Площадът бе почервенял от кръвта на колосите и по-тъмната човешка кръв. Виждаха се купчини размазани трупове и откъснати крайници.

Блъскането зад него се усили, врагът отвън се разяряваше все повече. Вероятно бяха подушили кръвта и труповете, които допреди малко бяха само на една ръка разстояние от тях.

— Тази талпа няма да издържи дълго — тихо каза един от войниците, върху лицето му се сипеха сажди. — Пантите също поддават. Колосите скоро ще проникнат пак.

Сейзед се надигна изнурено.

— Е, значи пак ще се бием.

— Милорд! — повика го някой. Сейзед се обърна и видя, че към него през труповете препуска един от вестоносците на Доксон. — Лорд Доксон каза… — млъкна, забелязал едва сега, че портата зад Сейзед е затворена. — Но как…

— Докладвай, човече — подкани го уморено Сейзед.

— Лорд Доксон каза да ви предам, че няма да получите подкрепления — отвърна мъжът, без да слиза от коня. — Калаената порта падна и…

— Калаената порта? — попита Сейзед. „Тиндуил!“ — Кога?

— Преди около час, милорд.

„Един час? — помисли си той ужасено. — Колко време сме се били тук?“

— Трябва да удържите позицията, милорд! — извика младият войник, обърна коня и препусна в посоката, от която бе дошъл.

Сейзед извърна глава на изток. „Тиндуил…“

Ударите по портата се усилиха и дървото започна да се пропуква. Войниците тръгнаха да търсят друга талпа, с която да залостят вратата, но Сейзед видя, че скобите, през които е прекарана тази, също всеки миг ще се изкъртят. А когато това станеше, нямаше начин да залостят отново.

Затвори очи, усещаше как умората го завладява напълно. Пютриумът бе почти изчерпан. Когато свършеше съвсем, му оставаха само оскъдните резерви в един от пръстените.

Но какво друго можеше да направи?

Чу, че талпата се пропуква и над площада отекнаха изплашени викове.

— Назад! — крещеше Клъбс. — Отстъпвайте!

Останките от армията му се отдръпваха от Цинковата порта.

Бриз наблюдаваше с ужас как през отвора нахлуват пълчища колоси и тъпчат телата на онези войници, които бяха твърде слаби или тежко ранени, за да се изтеглят. Чудовищата се носеха като огромна синя вълна, размахваха тежки святкащи мечове, облещили кървясалите си очи.

А ниско над хоризонта слънцето, което бе като бледо петно, бавно клонеше към заник.

— Бриз! — извика Клъбс и го дръпна. — Да вървим!

Конете им отдавна бяха избягали. Бриз се запрепъва след генерала.

— Отстъпвайте към резервните позиции! — крещеше Клъбс на хората си. — Първи отряд да се укрепи в Цитадела Лекал! Лорд Хамънд трябва вече да е там и да подготвя отбраната! Втори отряд, след мен към Цитадела Хастинг!

Бриз продължаваше да крачи с напълно парализиран ум. Уменията му бяха почти безполезни по време на бой. Беше се опитал да разсее страха на хората, но усилията му се оказаха напразни. Беше като да засенчваш с лист хартия сиянието на слънцето.

Клъбс вдигна ръка и отрядът от двеста души спря. Бриз се огледа. Улицата бе утихнала под сипещите се сажди и сняг. Всичко изглеждаше толкова… спокойно. Небето беше мрачно, очертанията на града — скрити зад пелената на черния сняг. Беше толкова странно след жестоката кървава битка да се озовеш в привидно спокоен град.

— Проклятие! — изруга Клъбс и избута Бриз встрани, защото от една странична уличка изскочи група вилнеещи колоси. Войниците се строиха да ги посрещнат, но зад тях изникна втори отряд чудовища.

Бриз се препъна и тупна в снега. „Втората група… те идват от север! Нима чудовищата са проникнали чак там?“

— Клъбс! — извика той и се обърна. — Ние…

На крачки от него един огромен меч отсече вдигнатата ръка на Клъбс и се стовари върху гърдите му. Клъбс изпъшка и отлетя настрани, а ръката, с която стискаше оръжието си — отсечената ръка — тупна в снега. Генералът се олюля на болния си крак и колосът замахна, стиснал огромния си меч с две ръце.

Мръсният сняг се обагри. С цвета на кръвта.

Бриз гледаше с изцъклени очи трупа на другаря си. Колосът се обърна към него и изръмжа.

Мисълта за неизбежната гибел го накара да се пробуди от вцепенението; Бриз отстъпи назад, подхлъзна се на снега, падна и инстинктивно опита да Усмири чудовището. Разбира се, нищо не се случи. Бриз понечи да се изправи, но през това време го заобиколиха още няколко чудовища. И в този момент откъм портата се появи друг отряд войници и отклони вниманието на колосите.

Бриз направи единственото, което му се струваше разумно. Изпълзя в една близка сграда и се скри.

— За всичко е виновен Келсайър — измърмори Доксон и отбеляза нещо на картата. Вестоносците бяха докладвали, че Хам се е прибрал в Цитаделата Лекал. Но тя едва ли щеше да издържи дълго.

В балната зала на Цитаделата Венчър се усещаше нарастваща паника. Изплашени помощници и прислуга сновяха напред-назад в очакване кръвожадните колоси да проникнат и тук. Вече знаеха, че колосите се интересуват само от това да сеят смърт.

— Той трябваше да предвиди това — продължи да недоволства Доксон. — Остави ни в тази бъркотия и реши, че ще намерим начин да се справим сами. Не мога да скрия града от неговите врагове, както той криеше нашата група. Това, че ни биваше да крадем и мамим, не значи, че можем да управляваме кралството!

Никой не го слушаше. Вестоносците се бяха разбягали, стражите се биеха при портала на Цитаделата. Всяка от крепостите разполагаше със собствен отряд, но Клъбс — съвсем правилно — бе решил да ги използва само в краен случай. Цитаделите не бяха в състояние да отблъскват сериозни атаки и бяха отрязани една от друга. Със затварянето в тях армията само се разпокъсваше и отслабваше.

— Всичко стана заради нашата инертност — продължи Доксон, постави кръстче до Цинковата порта и огледа картата. Не беше предполагал, че портата на Сейзед ще е последната, която ще издържи. — Нашата инертност — повтори замислено. — Смятахме, че ще се справим по-добре от благородниците, но истината е, че им дадохме властта при първа възможност. Ако ги бяхме избили, може би щяхме да започнем на чисто. Разбира се, това би означавало да нападнем съседните области и да пратим Вин да се погрижи за най-отявлените ни противници сред аристокрацията. Тогава щяхме да подхванем клане, каквото Последната империя не е виждала. Ако го бяхме направили…

Млъкна и вдигна глава, сепнат от трясъка на огромните витражни прозорци. Тежки камъни разбиваха стъклата. Няколко огромни колоса скочиха през дупките на посипания със стъкла мраморен под. Дори строшени, прозорците бяха красиви, нащърбените останки от витражите хвърляха разноцветни отблясъци. През един от отворите Доксон видя, че навън започва буря.

— Но ако го бяхме направили — довърши той, — щяхме да сме като тези чудовища.

Писарите се развикаха ужасено и побягнаха. Доксон остана на мястото си, заслушан в звуците зад гърба си — сумтене, тежко дишане, които възвестяваха приближаването на колосите. Посегна към меча на масата. Зад него отекваха предсмъртните викове на убитите.

Той затвори очи. „Знаеш ли, Кел — помисли си. — Почти бях повярвал, че са прави и че ни пазиш. Че си нещо като бог“.

Отвори очи и извади меча от ножницата. Обърна се и застина при вида на приближаващото се чудовище. Беше толкова голямо!

Доксон стисна зъби, изпрати едно последно проклятие на Келсайър и се хвърли в атака, размахал меча.

Чудовището улови острието с гола ръка, без да обръща внимание на раната. Сетне стовари оръжието си и пред очите на Доксон се спусна черна пелена.

— Милорд — рече Джанарл. — Градът падна. Сам виждате, че гори. Колосите са разбили три от четирите порти и сеят хаос и разрушение. Не се ограничават само с плячкосване — избиват наред. Истинско клане. Няма много оцелели войници, които да се съпротивляват.

Страф мълчаливо гледаше горящия Лутадел. Приличаше му на… някакъв символ. Символ на възмездието. Навремето бе избягал от този град, беше го оставил на пълчищата скаа, а когато се върна и поиска да го пуснат да влезе, те му отказаха.

Бяха проявили неуважение към него. И си заслужаваха последствията.

— Милорд — продължи Джанарл. — Армията на колосите вече е отслабена. Ако се съди по труповете, са изгубили почти една трета от силата си. Можем да се справим с тях!

— Не — поклати глава Страф. — Още не.

— Милорд?

— Нека колосите задържат проклетия град — тихо каза Страф. — Нека го прочистят, ако искат, нека да го изгорят до основи. Пламъците няма да навредят на атиума, напротив, ще ни помогнат по-лесно да го открием.

— Аз… — Джанарл изглеждаше потресен. Не посмя да възрази, но в погледа му се четеше неодобрение.

„По-късно ще трябва да се погрижа за него — помисли Страф. — Ако разбере, че Зейн ме е напуснал, ще се разбунтува срещу мен“.

Но в момента това нямаше значение. Градът го бе отхвърлил и затова щеше да умре. Той щеше да построи по-добър на негово място.

Град, основан от Страф, не от лорд Владетеля.

— Татко! — извика разтревожено Алриане.

Сет поклати глава. Беше възседнал коня си, Алриане яздеше до него. Намираха се на един хълм западно от Лутадел. Сет виждаше армията на Страф, строена на север и загледана — също като него — в обречения град.

— Трябва да им помогнем! — настоя Алриане.

— Не — възрази твърдо Сет.

— Но ти се върна! — продължи тя. — Защо сме тук, ако няма да им помагаме?

— Ще помогнем — тихо каза Сет. — Ще помогнем на Страф да си върне града. А след това ще склоним глави пред него с надеждата, че няма да ни убие.

Алриане пребледня.

— Затова ли се върна? — изсъска тя. — За да предадеш кралството на едно чудовище?

— Какво друго очакваше? — попита Сет. — Ти ме познаваш, Алриане. Знаеше, че това ще избера.

— Мислех, че те познавам — тросна се тя. — Мислех, че дълбоко в сърцето си ти си добър човек.

Сет поклати глава.

— Добрите хора са мъртви, Алриане. Те загинаха в този град.

Сейзед продължаваше да се бие. Не беше войник, нямаше инстинкти, нито бе преминал нужното обучение. Вероятно отдавна трябваше да е мъртъв. Но по някакъв начин бе оцелял. Може би защото колосите също не разчитаха на умение в боя. Те бяха груби и примитивни — като огромните си наподобяващи клинове мечове — и се хвърляха върху врага без никаква мисъл за тактика.

Дори това би трябвало да свърши работа. Но въпреки всичко Сейзед ги задържаше — и там, където бе той, го следваха и неколцината оцелели войници. Силата на колосите бе в тяхната ярост, но войниците на Сейзед виждаха слабите немощни скаа в дъното на площада и знаеха за кого се бият. И това бе достатъчно, за да продължават, въпреки че бяха обкръжени и колосите вече си пробиваха път по краищата на площада.

Сейзед бе сигурен, че няма да получат подкрепление. Можеха само да се надяват, че Страф ще се опита да превземе града, както бе предположил Клъбс. Но вече се стъмваше и тази надежда също взе да увяхва.

„Краят ще е тук“ — помисли Сейзед, докато мъжът до него падаше, сразен от удар. Сейзед се подхлъзна в кръвта и това го спаси от профучалия над главата му меч.

Може би Тиндуил се бе спасила? Може би Елънд щеше да отнесе сведенията, събирани от тях двамата. „Това са важни неща“ — помисли си той, макар да не знаеше защо.

Сейзед уголеми мускулите си в един последен изблик на сила, замахна с взетия от един повален колос меч и го заби в тялото на противника си.

Съпротивата на плътта, разтърсването на ръката — всичко това вече му бе добре познато. Опръска го ярка кръв и още едно чудовище се сгромоляса.

Но резервите на Сейзед бяха изчерпани.

С привършването на пютриума мечът в ръката му изведнъж стана непосилно тежък. Той се опита да замахне към следващия противник, но дръжката се изплъзна от влажните му, вцепенени от умора пръсти.

А този колос бе от най-едрите, висок почти дванайсет стъпки. Сейзед се опита да отскочи встрани, но се спъна в тялото на убития войник. Докато падаше, хората му най-сетне изгубиха кураж и се разбягаха. Бяха се справили добре. Твърде добре. Може би ако ги бе оставил да отстъпят…

„Не — помисли си Сейзед, изправен пред лицето на смъртта. — Аз също се справих добре. По-добре, отколкото би могло да се очаква от един книжник“.

Спомни си за пръстените. Вероятно би могъл да изстиска още малко от тях. Колкото да избяга. Но нямаше сили да го направи. Какъв смисъл да упорства? Защо въобще трябваше да се захваща с всичко това? От самото начало знаеше, че са обречени.

„Ти грешиш в преценката си за мен, Тиндуил. Понякога и аз се предавам. Този град например — предадох го много отдавна“.

Колосът се извиси над Сейзед, който продължаваше да лежи в локвата кръв, и вдигна меча си. Над рамото на чудовището Сейзед виждаше червеното слънце да се спуска към ръба на стената. Той се съсредоточи върху него, за да не гледа стоварващия се меч. Виждаше лъчите като… като късчета разноцветно стъкло в небето.

Светлината се разпадна, заблещука, спусна се към него. Сякаш слънцето го приемаше в обятията си. Посягаше към него, за да вземе освободения му дух.

„Ето значи как ще умра…“

Една блещукаща капчица светлина се отдели от лъча и удари колоса точно в тила. Чудовището изпъшка, замръзна неподвижно и изпусна меча. Желязото издрънча на калдъръма. Сейзед продължаваше да лежи вцепенен. После погледна към ръба на стената.

Нечия дребна фигура се очертаваше на слънцето. Черна на фона на червеникавата светлина, с развято наметало. Сейзед премигна. Блещукащата капчица светлина беше монета. Колосът пред него бе мъртъв.

Вин се бе върнала.

Тя скочи, както само аломант умее да скача, и се изви в дъга над площада. Приземи се точно в средата на множеството колоси и се завъртя. Монети се разхвърчаха като побеснели насекоми, забиваха се в синкавата плът. Чудовищата не падаха така лесно като хората, но атаката прикова вниманието им. Колосите обърнаха гръб на бягащите войници и беззащитните граждани.

Тълпата скаа в дъното на площада подхвана нисък напев. Странен звук в разгара на битка. Сейзед се надигна, забравил за болката и изтощението си. Вин скочи отново. Градската порта внезапно се разтресе и пантите изхвърчаха. След толкова удари от колосите…

Тежката дървена порта се откъсна от стената. Теглена от Вин. „Каква сила — помисли си замаяно Сейзед. — Вероятно Притегля и нещо зад себе си, но това означава, че сега е закотвена между две тежести с размерите на тази врата“.

И въпреки това тя не се отказа, а продължи да Притегля огромната порта към себе си. Вратата мина през редовете на колосите, косеше огромните им тела. Вин се извъртя ловко във въздуха, Притегли се настрани и завъртя портата, сякаш я държеше на невидима верига.

Колосите се разхвърчаха във всички посоки, чуваше се пукот на строшени кости. С едно-единствено движение Вин бе разчистила целия площад.

Портата се сгромоляса. Вин се приземи сред купчина трупове, наведе се и взе тоягата на убит войник. Останалите извън портата колоси се поколебаха само за миг, сетне атакуваха. Вин отвърна на нападението с точни, добре премерени удари. Хрущене на счупени черепи, падащи в прахоляка и саждите колоси, които се опитваха да я заобиколят. Тя се завъртя, помете още неколцина и вдигна червеникав облак към тези, които тичаха отзад.

„Аз… трябва да направя нещо“. Сейзед най-сетне се отърси от вцепенението си. Беше полугол, но не усещаше студа благодарение на отворения месингоем — в който вероятно имаше съвсем оскъдно количество метал. Вин продължаваше да се сражава, да поваля колос след колос. „Дори нейната сила няма да продължи безкрайно. Тя не може да спаси града“.

Сейзед се надигна и закуцука към дъното на площада. Хвана за рамото един старец и му извика:

— Прави бяхте! Тя се върна!

— Да, Светейши първи свидетелю.

— Поне ще ни осигури малко време — продължи Сейзед. — Колосите са в града. Трябва да съберем хората и да избягаме.

Старецът го погледна и за миг Сейзед си помисли, че ще възрази — че ще заяви, че Вин може да ги спаси. Но той само кимна.

— Ще излезем през северната порта — продължи Сейзед. — Колосите проникнаха в града първо през нея и вече би трябвало да са се махнали оттам.

„Поне се надявам да е така“ — добави на ум и се затича. Трябваше да предупреди и другите. Ако имаше и други оцелели.

„И така — мислеше си Бриз, — оказа се, че съм страхливец“.

Откритието не го изненада. Винаги бе смятал, че е важно човек да се познава добре, и винаги бе осъзнавал, че е егоист. Ето защо не се изненада, когато воден от инстинкта пропълзя в къщата и се присви до тухлената стена, като се мъчеше да не слуша писъците отвън.

Къде беше гордият мъж в него? Предпазливият дипломат, Усмирителят с безупречни дрехи? Нямаше го, беше оставил след себе си само това тресящо се тяло. Опита се на няколко пъти да разпали месинг, да Усмири хората, които се биеха отвън. Но не можа да изпълни дори тази съвсем проста задача. Не можеше да се помръдне.

Освен ако не броеше треперенето за движение.

„Невероятно — помисли си той, като си представи как изглежда: страхливец с разкъсани, изцапани с кръв дрехи. — Ето в какво се превръщам, когато напрежението стане непоносимо. Колко жалко, наистина. Прекарах целия си живот да манипулирам чувствата на другите. А сега съм толкова изплашен, че не мога да направя нищо“.

Отвън битката продължаваше. Като че ли бе изминало страшно много време. Не трябваше ли войниците да са мъртви?

— Бриз?

Не смееше да се обърне, за да види кой го вика. „Прилича ми на Хам. Странно. Той също трябваше да е мъртъв“.

54.

Тоягата на Вин се строши в лицето на поредния колос.

„Пак ли?“ — помисли ядосано тя, извърна се и заби останалия в ръцете й назъбен край в гърдите на друго чудовище. Когато се обърна, се озова лице в лице с един от най-едрите екземпляри. Беше поне с пет стъпки по-висок от нея.

Чудовището замахна с меча си. Вин отскочи и острието се стовари със звън на калдъръма. Тя излетя нагоре и се изравни с разкривеното от ярост лице.

Винаги се изненадваха. Дори след като я бяха видели да надвива другарите им, пак се учудваха, когато избягваше ударите им. В умовете им вероятно размерът се равняваше на сила — по-големите колоси винаги побеждаваха по-малките. Висок пет стъпки човек не би трябвало да е проблем за този исполин.

Вин разпали пютриум и заби юмрук в лицето на чудовището. Черепът му се строши под кокалчетата й и колосът рухна по гръб. Вин стъпи на земята. Друго чудовище вече заемаше мястото на убитото.

Започваше да се изморява. Не, беше влязла изморена в битката. След пютриумния транс бе използвала измислената от нея система от подкови, за да преодолее оставащото до града разстояние. Силите й бяха на привършване. Само пютриумът от последната стъкленица я държеше на крака.

„Трябваше да поискам от Сейзед един от празните му пютриеми!“ — помисли тя. Ферохимичните и аломантичните метали бяха едни и същи. Би могла да почерпи пютриум от неговия металоем, макар че той сигурно щеше да е гривна или пръстен. Твърде голям, за да го глътне.

Отскочи встрани, за да избегне поредната атака. Монетите не спираха тези чудовища, а теглото им бе прекалено голямо, за да ги Тласка без съответната котва. Освен това резервите й от стомана и желязо бяха на привършване.

Убиваше колос след колос и печелеше време за Сейзед и другите, които имаха известна преднина. Но този път не беше като в двореца на Сет. И не само защото се биеше с чудовища.

Разликата бе, че сега имаше причина да го прави. И тя бе съгласна с това. Можеше да се бие и да убива, защото така защитаваше тези, които не можеха да се защитават сами. Келсайър убиваше, за да мъсти, но за Вин това не бе достатъчно силен мотив.

И никога вече нямаше да го направи.

Решение, което подхрани атаката й срещу колосите. Тя грабна един меч и посече краката на един, после хвърли оръжието по друг и го Тласна, за да го забие в огромните му гърди. Притегли меча на друг повален войник и го завъртя. Отскочи назад и едва не се спъна в нечий труп.

„Уморена съм“.

Дворът бе осеян с десетки, може би дори стотици трупове. Зад гърба й също се бе оформила купчина. Тя бавно се покатери по нея, следвана от обкръжаващите я колоси. На тяхно място човеците отдавна щяха да се откажат и да потърсят по-лесна плячка. Но колосите сякаш се множаха, прииждаха нови и нови, привлечени от шума на боя.

Вин се завъртя, подхранвайки движението си с поредната доза пютриум, отсече ръката на един колос, после крака на друг, преди да обезглави трети. Наведе се, отскочи, спря извън обсега им и продължи да ги избива.

Но колкото и да бе непоклатима решимостта й — колкото и ясна целта, — тя знаеше, че не може да продължава още дълго. В края на краищата бе само човек. И сама. Не можеше да спаси Лутадел — не и без чужда помощ.

— Лорд Пенрод! — извика Сейзед, изправен пред вратите на Цитаделата Хастинг. — Трябва да ме изслушате!

Нямаше отговор. Войниците на стената го гледаха мълчаливо. Сейзед долавяше смущението им: не им харесваше да се правят, че не го виждат. В далечината зад него битката продължаваше. Виковете на колосите отекваха в нощта. Скоро щяха да стигнат и тук, до Цитаделата Хастинг, пред която се бяха скупчили няколкото хиляди оцелели от армията на защитниците.

Един посърнал вестоносец изникна до него. Беше същият, когото Доксон бе пратил при Стоманената порта. Беше изгубил коня си.

— Господарю терисец — каза вестоносецът. — Аз… току-що идвам от командния пост. Цитаделата Венчър падна…

— Лорд Доксон?

Мъжът поклати глава.

— Намерихме неколцина избягали писари зад стените. Казаха, че загинал пред очите им. Колосите все още са в сградата, трошат прозорци, разбиват…

Сейзед се обърна и погледна към Цитаделата Венчър. С толкова много дим изглеждаше, сякаш мъглите вече са се спуснали. Беше започнал да попълва с мирис калаения металоем, за да се освободи от зловонията.

Битката за града беше приключила, но сега започваше истинската трагедия. Колосите бяха привършили с изтребването на войниците. Предстоеше да се заемат с гражданството. Стотици хиляди невинни, върху които щяха да излеят кръвожадния си гняв. Колосите не се интересуваха от плячка. Не и когато можеха да убиват.

Нови писъци отекнаха в нощта. Бяха изгубили. Това беше краят. Сега вече градът наистина бе паднал.

„Мъглите ще се спуснат скоро — помисли си той, опитваше се да си вдъхне поне малко надежда. — Може би те ще ни осигурят известно прикритие“.

Но една картина не напускаше съзнанието му. Клъбс, мъртъв в снега. Дървеният диск, който Сейзед му бе подарил днес, висеше на връв на шията му.

И не беше помогнал.

Сейзед пак се обърна към Цитаделата Хастинг и извика:

— Лорд Пенрод! Ще се опитаме да се измъкнем от града. Готов съм да се събера с вашите войници и под ваше командване. Ако останете тук, колосите ще ви нападнат и ще ви избият.

Мълчание.

— Трябва да тръгваме, Сейз — каза Хам.

— Ти си бил страшен, терисецо.

Сейзед се обърна. Ферсон Пенрод стоеше на стената и гледаше надолу. Изглеждаше безупречен в благородническия си костюм. Дори носеше шапка срещу снега и саждите. Сейзед неволно погледна надолу. Беше само по препаска. Не бе имал време да потърси облекло, още Повече че месингоемът му осигуряваше топлина.

— Не бях чувал терисец да се бие — продължи Пенрод.

— Това се случва изключително рядко, милорд — отвърна Сейзед.

Пендрод вдигна глава и погледна към града.

— Вече е в ръцете им.

— Затова трябва да го напуснем, милорд — настоя Сейзед.

Пенрод поклати глава. На главата му се мъдреше короната на Елънд.

— Това е моят град, терисецо. Няма да го напусна.

— Благороден жест, милорд. Но тук край мен са вашите съграждани. Нима ще ги изоставите в отстъплението им на север?

Пенрод се поколеба. После отново поклати глава.

— Няма да има отстъпление на север, терисецо. Цитаделата Хастинг е една от най-високите сгради в града — оттук виждаме всичко, което вършат колосите. Те няма да ви позволят да избягате.

— Те са заети с плячкосване и разрушение — рече Сейзед. — Може би ще успеем да се промъкнем покрай тях.

— Не — възрази Пенрод. — Моето Калаено око докладва, че чудовищата вече са нападнали хората, които прати да избягат през северната порта. Сега се отправят насам. Идват към нас.

От улиците зад тях се чуха викове, усилваха се. Сейзед знаеше, че Пенрод казва истината.

— Отворете портата, Пенрод! — извика той. — Пуснете бежанците вътре! Спасете поне неколцина!

— Няма място — отвърна Пенрод. — Време също. Ние сме обречени.

— Трябва да ни пуснете вътре! — извика Сейзед.

— Странно — долетя отгоре замисленият глас на Пенрод. — Като отнех трона на младия Венчър, аз му спасих живота — и изгубих своя. Не мога да си върна града, терисецо. Единствената ми утеха е, че Елънд също не би се справил на мое място.

И се обърна и си тръгна.

— Пенрод! — изкрещя Сейзед.

Лорд Пенрод не се върна. Слънцето залязваше, мъглите се спускаха, а колосите приближаваха.

Вин повали поредния колос, отскочи назад и се Тласна от паднал меч. Излетя встрани от синята глутница, цялата в кръв от множество дребни рани. Ръката й бе почти безчувствена — едно от чудовищата я бе пронизало там. Можеше да убива — да го прави по-добре от всеки друг. Но не можеше да се бие вечно.

Стъпи върху един покрив, олюля се и се подпря на навята пряспа сняг. Колосите долу продължаваха да крещят. Вин знаеше, че рано или късно ще я настигнат. Беше убила стотици, но какво бяха стотици, сравнени с десетки хиляди?

„А ти какво очакваше? — помисли си. — Защо продължи да се биеш, след като се увери, че Сейзед се е измъкнал? Нима вярваше, че можеш да ги спреш? Да избиеш цяла армия колоси?“

Веднъж бе попречила на Келсайър да нападне сам армия. Той беше велик човек, но все пак бе сам. Не можеше да спре цяла армия — също както и тя.

„Трябва да открия Кладенеца“ — мина й през ума. С разпален бронз тътнежите отново се бяха усилили.

Но ето, че пак се изправяше пред предишния проблем.

Знаеше, че първоизточникът на вибрациите е някъде в града, но ги усещаше от всички посоки. Бяха толкова силни и всеобхватни, че не можеше да определи откъде идват.

Освен това как би могла да знае дали откриването на Кладенеца ще й помогне? Ако Сейзед бе излъгал за местонахождението му — и дори си бе позволил да начертае фалшива карта, — за какво друго я бе мамил? Силата вероятно би могла да спре мъглите, но каква щеше да е ползата за Лутадел — пепелища и смърт?

Беше се оказала твърде слаба. Какъв смисъл, че се върна, след като не можеше да помогне никому?

Пое си дъх, подскочи нагоре и хвърли една монета. Запасите й бяха почти на привършване. Оставаше й стомана само за няколко скока. Насочи се към Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Улови се за една, завъртя се в мрака и огледа града.

Навсякъде бушуваха пожари.

В Кредик Шау цареше тишина, но когато се вгледа, Вин зърна някакво блещукане в мъглите.

„Същото като… като тогава помисли си. — В нощта, когато скаа въстанаха“. Само че тогава светлините идваха от факлите на бунтовниците, които маршируваха към двореца. Тази нощ революцията бе малко по-различна. Чуваше звуците й. Беше разпалила калай и сега наостри слух. Долови писъци. Предсмъртни викове. Колосите бяха разбили армията, но не бяха приключили с убийствата. Ни най-малко.

Това бе само началото.

„Ще избият всички — помисли си тя и потрепери. — Хората на Елънд, тези, които останаха тук заради мен. Те са обречени.

Аз съм неговият нож. Техният нож. Келсайър ми повери грижата за тях и трябва да направя нещо…“

Тя се спусна на земята, отблъсна се наново и се приземи в двора на Кредик Шау. Мъглите се сгъстиха. Въздухът беше тежък. Не само от пепел и сажди — тя долавяше миризмата на смърт в повеите, писъци в шепота.

Пютриумът й свърши.

Тя се строполи на земята, притисната от непосилната тежест на крайното изтощение. Вече си даваше сметка, че е преминала границата. Не биваше да се поддържа толкова дълго време с пютриум. Но пък това бе единственият начин.

Усети, че губи съзнание.

Но хората продължаваха да викат. Чуваше ги… както ги бе чувала преди. Градът на Елънд… народът на Елънд… те умираха. Там някъде бяха и нейните приятели. Хора, които Келсайър й бе завещал.

Стисна устни, успя да прогони умората и се надигна. Взря се през мъглите към призрачните звуци на ужасените жертви. И закрачи нататък.

Не можеше да скача, беше й свършила стоманата. Не можеше дори да тича, но накара тялото си да се раздвижи и то постепенно започна да я слуша, да надмогва породеното от прекомерната употреба на пютриум вцепенение на мускулите.

Влезе в една уличка, подхлъзна се в снега и изведнъж се изправи срещу група ужасени граждани, бягащи от неколцина колоси. Чудовищата бяха пет-шест, дребни, но въпреки това опасни. Едно застигна възрастен човек, повали го и го разсече на две с меча си. Друго вдигна малко момиче да го удари в близката стена.

Вин се хвърли напред, покрай бягащите скаа, и извади пътем кинжалите. Все още беше изтощена, но адреналинът й помогна да се съвземе. Не биваше да спира нито за миг. Движението бе спасение. Покоят — смърт.

Няколко чудовища се извърнаха към нея, жадуваха за схватка. Едно замахна, Вин се наведе, подхлъзна се в кишава локва, озова се съвсем близо до него и го посече през крака. Чудовището нададе болезнен вик, острието й се заплете в провисналата кожа, но тя успя да го освободи миг преди да я нападне втори колос.

„Толкова съм бавна!“ — помисли си ядно и едва успя да възстанови равновесие и да отстъпи извън обсега на противника си. В следващия миг скочи напред и заби острието в окото на чудовището.

Прати мислено благодарност на Хам, задето я бе обучавал да се бие без помощта на аломантия, и за миг се подпря на близката стена. След това се хвърли напред, удари с рамо колоса с пронизаното око — той дращеше с нокти по кинжала и виеше — и го запрати към другарите му. Синьото туловище уцели колоса, който държеше момиченцето, и от сблъсъка той го изпусна.

„В името на лорд Владетеля, тези чудовища са ужасно яки! — помисли Вин, докато подаваше ръка на зашеметеното момиче и го дърпаше след себе си. — Особено когато ти си изгубил силата си. Трябват ми още метали“.

Момиченцето нададе уплашен вик, забелязало, че друг колос посяга към нея. Вин разпали калай, за да не изпадне в несвяст от изтощение. Но чудовищата не я последваха — изглежда, се скараха за дрехата на стареца, когото бяха убили. Отново прозвуча вой и Вин осъзна, че идва от друга посока.

Хората започнаха да крещят. Вин се обърна и видя, че спасената от нея група се е изправила срещу нов, по-многочислен отряд колоси.

— Не! — извика тя и вдигна ръка. Но беше късно. Пред погледа й чудовищата започнаха да косят бежанците с тежките си мечове.

— Не! — извика тя отново, втрещена от това хладнокръвно клане. — Не! Не! Не!

Пютриумът бе свършил. Стоманата също. Желязото. Нямаше нищичко.

Всъщност… имаше нещо. Без дори да спре, за да помисли, тя запокити към колосите усилена от дуралуминий вълна на Усмиряване.

Сякаш умът й се сблъска с Нещо. И после това Нещо поддаде. Вин спря изненадана, все още стиснала с ръка момичето, защото колосите също бяха застинали насред ужасяващото клане.

„Какво направих току-що?“ — запита се тя и потърси отговора в объркания си ум. Дали бе нещо, предизвикано от гнева й?

Не. Тя знаеше, че лорд Владетеля бе оставил слабо място при инквизиторите — извадиш ли един метален шип от гърба им, и те умират. Беше направил същото и с кандрите. Следователно колосите също трябваше да имат слабо място.

„ТенСуун ги наричаше… свои братовчеди…“

Тя се изправи насред потъналата в мрак улица, пред разтрепераната тълпа скаа. Колосите чакаха и тя усещаше присъствието си в умовете им. Те бяха продължение на тялото й, също както когато бе успяла да контролира ТенСуун.

Братовчеди наистина. Лорд Владетеля бе създал колосите със слабо място — същото като при кандра. Беше си оставил ръчка, с която да ги командва.

И тя вече знаеше как ги е контролирал през всичките тези години.

Сейзед крачеше начело на огромната тълпа бежанци. Хам вървеше до него и изглеждаше сънен: беше изгубил много кръв, друг на негово място, без подкрепата на пютриум, щеше да умре. Някой бе загърнал Сейзед с наметало, но той го използва, за да завие изгубилия съзнание Бриз. Макар че почти не прибягваше до месингоема, за да се топли, почти не усещаше студа.

Може би тялото му се бе обезчувствило.

Той протегна ръце напред и сви юмруци — по пръстите му блестяха пръстените. От тъмните улички заприиждаха колоси, силуетите им едва се различаваха в нощта.

Войниците на Сейзед отстъпиха. Бяха изгубили надежда. Сейзед спря в снега — мършав дългурест книжник, почти гол. Същият, който бе проповядвал религията на изчезнали народи. Който говореше, че надеждата никога не умира. Който трябваше да има повече вяра от всички останали.

Десет пръстена. Няколко минути сила. Няколко минути живот.

Наблюдаваше приближаващите колоси. С падането на нощта чудовищата бяха станали странно мълчаливи. Изведнъж спряха. Абсолютно неподвижни, линия от тъмни силуети в мрака.

„Защо не ни нападат?“ — зачуди се отчаяно Сейзед.

Проплака дете. И колосите се раздвижиха. Сейзед се напрегна, но те не тръгнаха напред. Разделиха се и между тях мина една нисичка фигура.

— Лейди Вин? — възкликна Сейзед. Все още не бе имал възможност да разговаря с нея, откакто ги бе спасила край портата. Изглеждаше невероятно изтощена.

— Сейзед — каза тя уморено, — ти ме излъга за Кладенеца на Възнесението.

— Да, лейди Вин.

— Това не е важно сега — продължи тя. — Защо стоиш почти гол извън стените на Цитаделата?

— Аз… — Той погледна към колосите. — Лейди Вин, аз…

— Пенрод! — извика Вин. — Горе ли си?

Кралят се появи. Изглеждаше объркан и смутен.

— Отвори вратите! — нареди Вин.

— Да не си се побъркала? — кресна отгоре Пенрод.

— Не съм сигурна — отвърна Вин, обърна се и група колоси се приближиха тихо, като по команда. Най-високият вдигна Вин и я доближи до ръба на крепостната стена. Неколцина стражници отскочиха ужасени.

— Уморена съм, Пенрод — каза Вин. Сейзед трябваше да отвори за малко калаения металоем, за да чуе гласа й.

— Всички сме изморени, дете мое — отвърна Пенрод.

— Аз съм направо разбита — оплака се Вин. — Изморих се от тези игри. Изморих се хората да умират заради спорове между предводителите им. Уморих се да се възползват от добрите.

Пенрод мълчаливо кимна.

— Искам да събереш всичките си войници — заяви Вин и бавно огледа града. — Колко имаш?

— Към двеста — отвърна той.

— Градът не е изгубен — досега колосите избиваха войници, но градското население в голямата си част е незасегнато. Искам да пратиш войниците си да издирят всички групи колоси, които продължават да убиват и рушат. Нека защитават гражданите, но ако е възможно, да не нападат колосите. Вместо това да ме държат в течение с вестоносци.

Сейзед очакваше, че Пенрод ще възрази, но той само кимна и попита:

— И какво ще правим после?

— Аз ще се погрижа за колосите — отвърна Вин. — Първо ще си върнем Цитаделата Венчър — ще ми трябват още метали, а там има достатъчно запаси. След като овладеем града, искам хората ти да изгасят пожарите. Няма да е трудно — едва ли са останали много сгради, които да горят.

— Ще бъде изпълнено. — Пенрод се обърна, за да даде разпореждания.

Сейзед мълчаливо гледаше как огромният колос внимателно спусна Вин на земята. После застана неподвижно, сякаш бе издялан от камък, а не беше дишащо, кървящо, живо създание.

— Сейзед — повика го тихо Вин. Той усещаше умората в гласа й.

— Лейди Вин? — До него Хам най-сетне се свести от вцепенението си и втренчи поглед във Вин и колоса.

Вин продължаваше да разглежда Сейзед, сякаш го изучаваше. Сейзед не смееше да срещне погледа й. Тя беше права. По-късно щяха да говорят за неговото предателство. Сега имаше други, по-важни задачи.

— Сигурно имате някаква задача за мен — рече той, нарушавайки тишината. — Но ще може ли да ме освободите? Трябва да се справя с един проблем.

— Разбира се, Сейзед — отвърна Вин. — Но първо, кажи ми нещо. Знаеш ли кои от останалите са оцелели?

— Клъбс и Доксон са мъртви, милейди. Не съм виждал телата им, но сведенията са от сигурни източници. Лорд Хамънд е с нас, но има тежка рана.

— Бриз? — попита тя.

— Жив е, за щастие. Но изглежда, разсъдъкът му е пострадал от преживените ужаси. А може би е само някакъв вид шок. Или… нещо по-продължително.

Вин кимна и се обърна към Хам.

— Хам. Трябва ми пютриум.

Той кимна с втренчен поглед, извади една стъкленица със здравата си ръка и й я хвърли. Вин я изгълта и умората й видимо отслабна. Поизправи се и в очите й се появи бодрост.

„Това сигурно е ужасно вредно за здравето — помисли си обезпокоено Сейзед. — Колко още може да продължи?“

С малко по-енергични движения тя се обърна към колоса.

— Лейди Вин? — повика я Сейзед. — Отвън има още една армия.

— О, зная — каза тя, посегна и взе огромния меч на колоса. Оръжието бе с няколко пръста по-високо от нея. — Досещам се какво е намислил Страф — продължи тя, вдигна меча на рамо, обърна се и закрачи през снега и мъглата към Цитаделата Венчър. Странният колос я последва.

Цяла нощ бе необходима на Сейзед, за да изпълни задачата, която сам си бе поставил. Обръщаше труп след труп, много от тях вкочанени от нощния мраз. Снеговалежът бе спрял, но вятърът се усили и кишата в локвите бързо замръзна. Наложи се да изкопчва някои от труповете от ледената прегръдка на земята.

Никога не би се справил с тази задача, ако нямаше месингоем. Но дори с него се наложи да си намери топли дрехи — избра просто кафяво наметало и ботуши. С напредването на нощта вятърът довя ледени частици.

Сейзед почна от портата. Там купчините трупове бяха най-големи. После трябваше да претърси и съседните улички.

Откри тялото й малко преди изгрев слънце.

Пожарите в града бяха утихнали. Единствената светлина идваше от неговия фенер, но и тя бе достатъчна, за да познае парчето плат, което се подаваше от една пряспа. В първия миг го взе за кървав бинт. После видя нещо да блещука в оранжево и жълто и се приближи — вече нямаше сила да тича.

Тялото на Тиндуил изпука леко, когато я претърколи. Кръвта на лицето й бе замръзнала, очите й бяха изцъклени. Ако се съдеше по посоката, в която бе обърната, вероятно бе водила войниците към Цитаделата Венчър.

„О, Тиндуил“ — въздъхна той и погали лицето й. Беше все още меко, но ужасно студено. След годините, прекарани като безволева разплодителка, след като бе преживяла толкова много, да свърши така. Мъртва, в един град, в който не й беше мястото, и с мъж — полумъж, — който не я заслужаваше.

Затвори месингоема и остави на студа да го връхлети с цялата си ярост. В този момент не искаше да усеща топлина. Фенерът премигваше неуверено, озарявайки на пресекулки снежната улица и вкочанения труп. Тук, на тази студена уличка на Лутадел, загледан в трупа на жената, която обичаше, Сейзед осъзна нещо.

Вече не знаеше какво да прави.

Помъчи се да измисли нещо подходящо за случая, но изведнъж всички религии и вероучения му се сториха пустословни. Какъв смисъл да й организира погребение? Каква е ползата от молитви пред отдавна изчезнали богове? Дадрадахската вяра не бе помогнала на Клъбс, Оцелелия не бе успял да спаси хилядите войници, които бяха избити. Какъв е смисълът наистина?

Никъде сред всички тези безброй познания Сейзед не можеше да открие утеха. Той приемаше религиите, които познаваше — вярваше в смисъла им, — но те не му даваха това, от което се нуждаеше. Вместо това го караха да се съмнява. Щом толкова много хора измират по различни причини — понякога дори без причина, — възможно ли е дори само една от религиите да е истинска?

Скаа бяха превърнали Сейзед в светец, но в този момент той си даваше сметка, че е най-големият езичник. Познаваше триста религии и не вярваше в нито една от тях.

Ето защо, когато сълзите му потекоха — и започнаха да замръзват на лицето му, — той не намери утешение в тях. Изстена и се наведе над замръзналия труп.

„Целият ми живот — помисли си Сейзед — беше една преструвка“.

55.

Страф се пробуди в студената утрин и веднага посегна за листо от черен фрайн. Започваше да открива ползите от това привикване. С него се будеше лесно и по-рано и тялото му беше топло въпреки студа. Ако преди му трябваше час, за да се приготви, сега му стигаха броени минути.

А денят, който започваше, щеше да е велик.

Джанарл го чакаше пред шатрата и двамата закрачиха из оживения лагер. Ботушите на Страф хрущяха по суграшицата.

— Пожарите изгаснаха, милорд — докладва Джанарл. — Сигурно от снега. Колосите вероятно са приключили да беснеят и са потърсили топли убежища. Нашите съгледвачи се страхуват да се приближат, но докладваха, че отдалече градът е тих като гробище. Тих и пуст, ако се изключат труповете.

— Може наистина да са се избили помежду си — рече почти радостно Страф и се покатери на седлото; изпускаше облаци пара в студения въздух. Армията бързо се строяваше. Петдесет хиляди войници, нетърпеливи да превземат града. Не само плячката ги привличаше там, но и топлината зад градските стени.

— Може би — отвърна Джанарл и също яхна коня си.

„Няма ли да е чудесно? — помисли си с усмивка Страф. — Всички мои врагове мъртви, градът и богатствата му в краката ми — и само изплашени скаа…“

— Милорд! — извика някой.

Страф извърна глава. Полето между лагера и Лутадел бе покрито със сняг и мръсни петна от сажди. А в другия му край бавно се събираха колоси.

— Изглежда, все пак са живи, милорд — рече Джанарл.

— Да, така излиза — кимна намръщено Страф. Бяха доста на брой, излизаха през западната порта и вместо да се хвърлят в атака, лениво се скупчваха.

— Според сведенията на съгледвачите са по-малко от първоначалния им брой. Вероятно с около една трета. Но все пак става дума за колоси…

— Важното е, че изоставят крепостта — рече с усмивка Страф. Черният фрайн топлеше приятно кръвта му и го караше да се чувства, сякаш е разпалил метали. — Виждам, че се готвят да ни нападнат. Ами да опитат. Всичко ще приключи много бързо.

— Да, милорд — отвърна Джанарл, но не изглеждаше уверен. Намръщи се и посочи. — И, милорд…

— Какво има пък сега?

— Войници, милорд — отвърна Джанарл. — Хора. Поне няколко хиляди. Излизат след колосите

Страф смръщи вежди.

— Те трябваше да са избити!

И тогава колосите атакуваха. Конят на Страф запристъпва нервно, когато сините чудовища хукнаха през полето, следвани от войниците.

— Стрелци! — извика Джанарл. — Готови за първия залп!

„Дали да не се дръпна назад?“ — помисли си Страф, но докато обръщаше коня, забеляза нещо. Една стрела внезапно изхвърча от редицата на колосите.

Но колосите не използваха лъкове. Освен това чудовищата бяха твърде далече, а тъмната точка — прекалено голяма, за да е стрела. Камък? Изглеждаше толкова голям, че…

Нещото започна да пада към армията му. Страф не можеше да откъсне поглед от него. С приближаването му вече можеше да различи повече подробности. Не беше стрела, нито камък.

Беше човек — жена с развята пелерина.

— Не! — изкрещя Страф.

„Нали си беше тръгнала?“

Вин летеше в подсилен от дуралуминий Стоманен скок, стиснала огромния меч на колоса. Изкрещя, заби острието в главата на Страф и продължи да сече надолу, докато не го забоде в земята. Разхвърча се сняг и замръзнала почва.

Конят се раздели на две части — предна и задна. Останките на бившия крал рухнаха на земята при трупа на животното. Вин ги погледна и се усмихна. Страф най-после бе мъртъв.

В края на краищата Елънд го бе предупредил какво ще последва, ако нападне града.

Генералите и офицерите на Страф стояха около нея и я гледаха втрещени. Зад нея колосите вече притискаха армията по фланговете.

Вин стисна дръжката на меча и Тласна напред с подсилен от дуралуминий Стоманен тласък. Конниците изхвърчаха от седлата, а войниците се пръснаха в кръг от няколко десетки метра. Отекнаха изплашени викове.

Тя изгълта още една стъкленица и възстанови запасите от пютриум и стомана. След това подскочи и връхлетя върху генералите и офицерите. Докато се снижаваше, колосите удариха предните редици на армията и клането започна.

— Какво правят? — попита Сет и се загърна с наметалото.

— Изглежда, атакуват — отвърна Бахмен, един от помощниците му. — Вижте! Те действат заедно с колосите!

Сет се намръщи и закопча наметалото си.

— Да не са сключили съюз?

— С колосите? — Бахмен го погледна невярващо.

Сет сви рамене.

— Кой ще спечели?

— Трудно е да се каже, милорд. Колосите са…

— Какво е това? — попита Алриане, която тъкмо бе изкачила с коня си заснежения хълм, следвана от няколко пазачи. Сет, разбира се, им бе наредил да я задържат в лагера, но знаеше колко безполезно е това, ако тя реши да го последва.

„Поне можех да се надявам, че ще се забави, докато се облича тази сутрин“. Алриане бе облякла нова рокля и бе с нова прическа. Дори шатрата й да се запалеше, тя пак щеше да се забави, за да си оправи грима, преди да избяга.

— Май битката започна — отвърна Сет и кимна към полето.

— Извън града? — учуди се Алриане. После се засмя. — Те атакуват позициите на Страф!

— Да — потвърди Сет. — Което значи, че градът…

— Трябва да им помогнем, татко!

Сет завъртя очи.

— Знаеш, че няма да направим нищо подобно. Ще изчакаме да видим кой ще спечели. Ако победителят е достатъчно отслабен, ще го нападнем. Не взех със себе си цялата армия, но…

И млъкна, забелязал погледа на Алриане. Понечи да продължи, но тя смуши коня и препусна.

Стражите изругаха и се опитаха — твърде късно — да уловят юздите на коня й. Сет я гледаше сащисан. Това беше малко налудничаво дори за нея. Тя не би посмяла да…

Алриане препускаше право към бойното поле. После спря, обърна се и извика:

— Татко! Ако искаш да ме защитиш, най-добре да атакуваш!

След тези думи пришпори отново коня. Копитата му вдигаха облаци сняг.

Сет не помръдна.

— Милорд — каза Бахмен. — Тези армии изглеждат с почти равни сили. Петдесет хиляди мъже срещу дванайсет хиляди колоса и пет хиляди защитници на града. Ако добавим нашите сили към някоя от страните…

„Проклето глупаво момиче!“ — помисли Сет, загледан след отдалечаващата се Алриане.

— Милорд? — подкани го Бахмен.

„Защо въобще дойдох при Лутадел? Наистина ли смятах да превзема града? Без аломанти и във време, когато собственото ми кралство е разкъсвано от размирици? Или търсех нещо? Потвърждение на легендите? Сила, каквато видях онази нощ, когато Наследницата едва не ме уби?

Как ли е накарала колосите да се бият на нейна страна?“

— Събирайте армията! — нареди Сет. — Отиваме да защитим града. И пратете конници след глупавата ми дъщеря!

Сейзед яздеше мълчаливо през дълбокия сняг. Пред него битката бе в разгара си, но той бе достатъчно далече, за да е извън опасност. Беше напуснал града, но знаеше, че оцелелите мъже и жени са се покатерили на стените. Вин ги бе спасила от колосите. Истинско чудо щеше да е да види как ги спасява от другите две армии.

Нямаше намерение да участва в боя. Металоемите му бяха почти празни, а тялото му — уморено също като ума.

Още не знаеше как ще се справи със загубата на Тиндуил. Чувстваше се… опустошен. Какво ли не би дал да не усеща нищо. Да беше отишъл да пази нейната порта, а не неговата. Защо не я потърси, когато чу, че северната порта е паднала? Тогава сигурно все още е била жива. Би могъл да я защити.

Нима имаше нещо друго на този свят, което да му е по-скъпо?

„Вярващите се оказаха прави — помисли си той. — Вин се върна и спаси града. Аз изгубих надежда, но не и те“.

Смуши коня. Шумът на битката се усилваше. Опита се да прогони от мислите си Тиндуил, но се оказа невъзможно. Всичко, което бе съхранявал в ума си по един или друг начин, го водеше при нея. Болезнена връзка, но въпреки това не можеше да я прекъсне.

„Героят на времето няма да е само воин — мислеше си той, докато бавно яздеше към бойното поле. — Той е личност, която ще обедини всички, ще ги събере под един флаг. Той е водач“.

Знаеше какво мисли Вин — че тя е този Герой. Но Тиндуил беше права — съвпаденията бяха твърде много. И Сейзед вече не беше сигурен, че вярва в тях. В каквото и да било.

„Героят на времето не е терисец — продължи да размишлява той, загледан в атаката на колосите. — Не е от кралски произход, но ще добие такъв“.

Дръпна юздите и спря коня насред широкото пусто поле. Около него от снега стърчаха стрели, земята бе изпотъпкана. В далечината се чуваха удари на барабан. Той се обърна и видя, че от запад се задава армия. Знамената, които се вееха, бяха с герба на Сет.

„Той ще командва армиите на света. Крале ще му се притичат на помощ“.

Войската на Сет се готвеше да встъпи в бой срещу Страф. Чу се звън на метал, удрящ се в метал, прозвучаха бойни викове и в миг изникна нов фронт. Сейзед стоеше насред полето между града и армиите. Хората на Вин все още бяха по-малко, но въпреки това армията на Страф започна да отстъпва, разпадна се, войниците побягнаха кой накъдето види.

„Тя избива пълководците им“ — помисли Сейзед.

Сет беше умен човек. Участваше в битката, но се държеше назад — уврежданията му налагаха да е вързан за седлото, а това му пречеше да влиза в ръкопашни двубои. Но въпреки това бе дошъл на бойното поле, за да се застрахова, че Вин няма да обърне колосите си срещу него.

Защото за Сейзед вече нямаше съмнение кой ще спечели битката. И наистина, преди да мине и час, войниците на Страф започнаха да се предават на големи групи. Шумът на битката утихна и Сейзед подкара коня напред.

„Светейши първи свидетел — помисли си той. — Не зная дали да вярвам в това. Но във всички случаи трябва да съм там, за да видя“.

Колосите бяха спрели да се бият и стояха неподвижно. Разделиха се, за да пропуснат Сейзед през редиците си. Малко по-нататък той откри Вин — с огромния окървавен меч. Няколко колоса бяха довели пред нея мъж с богато облекло и сребърен нагръдник.

Приближи се Пенрод, с почетен ескорт от колоси. Встрани друга част от редовете на колосите се раздели, за да направи път на Сет, заобиколен от голяма група войници и придружен от един колос.

Сет погледна Вин, почеса се по брадичката и изсумтя:

— Ама че битка.

— Войниците на Страф се изплашиха — отвърна тя. — Намръзнали са се и нямат никакво желание да се сражават с колосите.

— А водачите им? — попита Сет.

— Избих ги. Освен този. Как се казваш?

— Лорд Джанарл — отвърна мъжът. Изглежда, кракът му бе счупен, защото от двете страни го придържаха колоси.

— Страф е мъртъв — каза Вин. — Сега ти командваш армията.

Мъжът сведе глава и отвърна:

— Не. Вие я командвате.

Вин кимна, после му заповяда:

— На колене.

Колосите пуснаха Джанарл. Той изстена от болка, но коленичи и прошепна:

— Предавам ви армията си.

— Не на мен — възрази Вин. — На законния наследник на Къща Венчър. Сега той е ваш господар.

Джанарл се поколеба.

— Така да бъде. Заклевам се да бъда верен на сина на Страф Елънд Венчър.

Войниците на двете армии все още стояха на известно разстояние и се споглеждаха неуверено. Сейзед се обърна заедно с Вин и погледна към Пенрод. Вин посочи земята и Пенрод покорно слезе от коня и също коленичи.

— Аз също се заклевам. Във вярност пред Елънд Венчър.

Вин се обърна към лорд Сет.

— Очакваш същото от мен? — попита полузасмяно брадатият мъж.

— Да — отвърна тихо Вин.

— И ако откажа?

— Ако откажеш, ще те убия — заяви спокойно Вин. — Ти доведе армията си, за да нападнеш града. Заплаши сънародниците ми. Няма да избия войниците ти за това, което ни сториха, но ще убия теб, Сет.

Тишина. Сейзед се обърна и погледна редицата неподвижни колоси.

— Това е заплаха — бавно каза Сет. — Твоят Елънд никога не би постъпил така.

— Той не е тук — отвърна спокойно Вин.

— Но ако беше, какво щеше да каже? — попита Сет. — Да не се поддавам на натиск. Благородният Елънд Венчър не би се пречупил само защото някой заплашва да му отнеме живота.

— Ти не струваш и наполовина колкото Елънд — рече Вин. — И го знаеш.

Сет помисли малко и се усмихна.

— Права си, не струвам. — После огледа помощниците си. — Помогнете ми да сляза.

Вин мълчаливо наблюдаваше как Сет слиза от коня и коленичи в снега.

— Е, добре. Заклевам се във вярност пред Елънд Венчър. Може да управлява кралството ми, стига да успее да го отнеме от проклетия принудител, който сега властва там.

Вин кимна се обърна към Сейзед.

— Сейз, трябва да ми помогнеш.

— Каквото заповядате, господарке — рече Сейзед.

Тя втренчи поглед в него.

— Моля те, не ме наричай така.

— Както желаете.

— Сейзед, ти си единственият тук, на когото мога да вярвам — продължи тя, все едно забравила за тримата коленичили. — След като Хам е ранен, а Бриз…

— Ще направя всичко, което е по силите ми — рече Сейзед и склони глава. — Какво искате от мен?

— Да се погрижиш за Лутадел — отвърна тя. — Осигури на хората убежище и припаси от резервите на Страф. Разположи тези армии така, че да не се избият помежду си, и прати отряд да доведе Елънд. Той се връща по пътя покрай канала.

Сейзед кимна и Вин се обърна към тримата коленичили.

— Сейзед е мой заместник. Ще му се подчинявате както на самия Елънд.

Те кимнаха.

— А вие къде отивате? — попита Пенрод и вдигна глава.

Вин въздъхна и изведнъж й пролича, че е ужасно изтощена.

— Да спя — отвърна тя и изпусна меча. Сетне се Тласна и излетя в небето към Лутадел.

„Той ще остави след себе си разруха, но това ще бъде забравено — помисли си Сейзед, докато я наблюдаваше как лети. — Ще основе кралства и ще ги разруши, за да обнови света.

Само дето през цялото време смятахме, че ще е от мъжки пол“.